Стивън Кинг
Таен прозорец, тайна градина (34)

33

Когато стигна до Енорийската палата, в двора имаше паркирана само една кола — древен форд „Бронко“ с ремарке и надпис „СЪНИ ТРОТС БОЯДЖИЙСТВО ОХРАНА ДЪРВОДЕЛСТВО“ на всяка от вратите. Морт видя и самия Съни — нисък мъж към четирийсет, плешив и с весели очи. Покачен на скелето, той боядисваше с широки движения, а колоната зад него свиреше нещо в стил Лас Вегас — Ед Еймс или Том Джонс — във всеки случай някой от онези мъжаги, дето пеят с разкопчани три горни копчета на ризата.

— Здравей, Съни! — извика Морт.

Съни продължи да боядисва с почти съвършен ритъм, докато Ед Еймс, или който там беше, задаваше музикални въпроси — какво е мъжът и какво не е. Това бяха въпроси, които и Морт понякога си беше задавал, макар и без духовата секция.

— Съни!

Съни се заклати. От четката му отхвръкна бяла боя и за един миг Морт помисли с тревога, че той може наистина да падне от скелето. После се хвана за едно от въжетата, обърна се и погледна надолу.

— Ей, господин Рейни — каза той. — Здравата ме стреснахте!

Кой знае защо, Морт си помисли за дръжката на вратата във филма на Дисни „Алиса в страната на чудесата“ и трябваше да потисне силния изблик на смях.

— Господин Рейни? Добре ли сте?

— Да. — Морт преглътна с наведена глава. Трик, който беше научил в църковното училище преди около хиляда години и единственият безопасен начин за потискане на смеха, който беше открил досега. Както повечето добри трикове, които вършеха работа, той му причиняваше болка. — Помислих, че ще паднеш.

— Как не — каза Съни и сам се засмя. После надвика гласа от колоната, който започваше ново пътешествие в дебрите на чувствата. — Том може би щеше да падне, но не и аз.

— Къде е Том? Искам да говоря с него.

— Рано сутринта се обади и каза, че днес не можел да дойде. Казах му, че няма нищо, така и така няма достатъчно работа и за двама ни.

Съни погледна заговорнически надолу към Морт.

— Има работа, разбира се, но този път Том се изсили. Това не е работа за старци. Каза, че целият му гръб се бил схванал. Не ми се вярва. Въобще не звучеше както обикновено.

— В колко часа ти се обади? — попита Морт. Мъчеше се гласът му да прозвучи естествено.

— Рано — каза Съни. — Нямаше шест. Тъкмо се канех да почвам сутрешните си упражнения. Страшно съм редовен. — Съни изглеждаше изключително горд от това. — Разбира се, Том знае в колко ставам и започвам да действам.

— Но не звучеше добре?

— Не. Въобще не приличаше на себе си. — Съни поспря и се намръщи. Погледна така, сякаш особено усилено се опитваше да си спомни нещо. После леко сви рамене и продължи. — Вятърът на езерото вчера беше свиреп. Може би е настинал. Но Том е железен. След ден-два ще бъде в ред. Повече се тревожа, когато се мъчи да ходи по дъските. — Съни показа пода на скелето с четка, като пусна една редица бели капки върху дъските до обувките си. — Мога ли да направя нещо за вас, господин Рейни?

— Не — каза Морт. Под сърцето му се беше свила мека топка от ужас, като топка смачкано платно. — Между другото, виждал ли си Грег?

— Грег Карстерс?

— Да.

— Тази сутрин не съм. Е, разбира се, той е търговец, продава коли — Съни се засмя. — Става по-късно от всички нас, така е.

— Той също трябваше да дойде, за да се види с Том — каза Морт. — Имаш ли нещо против, ако го почакам малко? Може да дойде.

— Добре си дошъл — каза Съни. — Имаш ли нещо против музиката?

— Съвсем не.

— Сега могат да се взимат страшни записи от телевизията. Всичко, което трябва да направиш, е да им съобщиш номера на кредитната си карта. Дори не трябва да плащаш за обаждането. Номерът е осемстотин. — Той се наведе към колоната, после погледна сериозно към Морт. — Това е Роджър Уитекър — каза той с нисък и благоговеен глас.

— А-ха.

Съни натисна бутона. Роджър Уитекър започна да им казва, че имало моменти (той бил сигурен, че те знаят), когато той е отхапвал повече, отколкото можел да преглътне. Това също беше нещо, което беше правил и Морт, без духовата секция. Той тръгна към края на алеята и разсеяно се потупа по джоба на ризата. С лека изненада откри, че старият пакет „ЛМ“, сега сведен до едничка останала цигара, беше вътре. Запали последната цигара, потръпвайки в очакване на острия вкус. Но не беше лошо. Всъщност почти нямаше вкус… като че ли годините го бяха откраднали.

„Това не е единственото, което са откраднали годините.“

Колко вярно. Няма нищо общо, но е вярно. Запуши и се загледа към пътя. Сега Роджър Уитекър им разказваше със Съни как в пристанището чакал натоварен кораб и че скоро щели да отплуват за Англия. Съни Тротс припяваше последната дума от всеки ред. Не повече — само последната дума. По шосе 23 се движеха коли и камиони. „Форд Рейнджър“-ът на Грег не идваше. Мортън захвърли цигарата си, погледна часовника и видя, че е десет без петнайсет. Разбра също, че Грег, който беше почти религиозно пунктуален, нямаше да дойде.

„Шутър е хванал и двамата.

О, глупости! Не знаеш какво е станало!

Знам. Шапката. Колата. Ключовете.

Правиш прибързани заключения, направо ги измисляш.

Шапката. Колата. Ключовете.“

Той се обърна и тръгна обратно към скелето.

— Мисля, че е забравил — каза той, но Съни не го чу. Той се поклащаше назад-напред, погълнат от бояджийското изкуство и музиката на Роджър Уитекър.

Морт се върна в колата си и потегли. Погълнат от мислите си, не чу как Съни викна след него. Музиката и така щеше да го заглуши може би.