Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Записки на един промишлен шпионин (7)
Оригинално заглавие
Шпион в юрском периоде, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2002)
Източник
sfbg.us

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

11

Сега, когато зад гърба ми вече стояха Номън и Консултацията, аз се успокоих. Внимателно огледах сляпата метална врата на „Травъл“. Мирен индустриален пейзаж… Но там, зад вратите, винаги цареше нервно напрежение, това знаех със сигурност. Всеки човек, било мияч на прозорци, санитар или шофьор на камион би могъл да бъде шпионин. Не случайно „Травъл“ е обкръжена от голи поляни, мушнала се е под земята, закрила е светлините със звуко-непроницаеми пердета, които при всеки подозрителен шум автоматично затварят всичко.

„И все пак — гордо си помислих — ние, професионалистите, можем да надхитрим всякаква охрана. Тя се възлага на хора, а каквито и да са те, могат да сгрешат — в това е ключът.“

Натиснах звънеца.

— Документите!

Само за около пет минути ме пуснаха в контролния тгункт. Мушнал здравите си ръце в джобовете на дългото сако, червендалест набит мъж, прислонил се до стената, внимателно ме огледа като телевизионна камера. Вероятно видът ми го удовлетвори и аз се озовах в един коридор, където сержантът ми взе документите и ме съпроводи под решетъчната арка на втория пост.

Тесен каменен коридор без нито една врата. Точно тук ми тикнаха в ръката жълта карта. Това направи мъжът с косата на прав път и тъмния карирай костюм. Той седеше на пулта съвсем сам, но това можеше да излъже само един новак — тук се подслушваше всяка дума!

— Симон Ла Пар? — поинтересува се дежурният.

Подадох му върнатите ми от сержанта документи. „Карираният“ съсредоточено ги прелисти и се загледа в мен. „Ако шефът е решил да те провали…“ — спомних си думите на Номън… Но за щастие Номън се излъга.

— Извинете за формалностите — каза дежурният. — Чакат ви.

Следващият пост беше електронният.

Ако Номън не беше вложил в тази операция свои, и то не малко пари! — тук вече трябваше да пусна в ход „Магнума“… Но аз дори не посегнах към ремъка — вярвах на Номън и знаех, че скритите камери ме наблюдават.

Мъжът с кафява риза, плешив, загорял, без вежди, сякаш го бяха обгорили на печка, бавно се надигна от стола:

— Симон Ла Пар?

— Да.

— За какво ви е оръжието?

— Това не е оръжие. Това ми е писалката.

— Моля да сложите на масата всички намиращи се въз вас предмети.

— Ключовете от колата, „писалката“, запалката — сложих изброените вещи на масата… „Магнумът“ под мишницата ме изгаряше… С какво съм предизвикал подозрение?…

Телефонът иззвъня. Без да сваля очи от мен, дежурният взе слушалката:

— Придружвач?…

Той се обърна към мен:

— Защо нямате придружвач?

— Аз съм журналист. Интересуват ме преките впечатления. Така се уговорихме с инженер Форман.

— Лична инициатива — изрече в слушалката дежурният и аз не го поправих, тъй като той се усмихна: — Инженер Форман ви чака.

Може би така ми се стори, но той намигна… Бързо и незабелязано… Сигурно само така ми се е сторило… Но… Инженер Форман не може да ме очаква! Сега той трябва да се намира на няколко мили далеч оттук!… В широкото пространство на двойната врата, водеща към кабинета на Форман, разхлабих ремъка, придържащ пистолета. Блъснах вратата и се представих:

— Симон Ла Пар…

Впрочем думите бяха излишни.

Пред мен, сложил ръка върху пистолета си, вперил напред презрителен поглед, седеше инженер… Форман! Вратата зад гърба му несъмнено водеше към сейфа и беше полуоткрехната. „Пропуск? — помислих си аз. — Или капан?…“

— Е? — грубо попита Форман. — Какво ви накара да се представите за моя приятел?

Даде ми петнадесет секунди — точно толкова, колкото му трябваха за въпроса. Но тези петнадесет секунди ми бяха достатъчни. Грабнах „Магнума“ и стрелях в пълните, мърдащи уста на Форман, които вчера се докосваха до моята Джой!

И се втурнах към сейфа.

Сирената зави в момента на изстрела — техниката както винаги се оказа на висота. Но хората си оставаха хора. Когато скочих към вратата на сейфа, часовоят току-що се обръщаше. Стрелях в гърба му и хлопнах тежката бронирана врата.

Стоманен съндък! — оттук не машина, ами и мишка не можеш да измъкнеш! Усмихнах се — тези конструкции, които се издигат по средата на сейфа, могат ли да се движат: грамадни, по-високи от човек капсули, лишени както от колела, така и от крила.

— Виждаме ви! — разнесе се глас в говорителя, закрепен над вратата на сейфа: — Отворете сейфа и предайте оръжието!

Друг глас, който явно се обръщаше към сътрудници, заповяда:

— Да се изключи електронният пост!

Не можах да сдържа усмивката си. Купеният от Номън човек се издъни! Колкото и да му бяха платили, нямаше да му се размине един солиден разпит. А подобни разпити са твърде вредни за репутацията и здравето…

Направих крачка към капсулите.

— Уредът е под напрежение! — предупреди гласът. Усмихнах се. Сейфът беше от стомана. Ако беше под напрежение, отдавна да се бях превърнал в купчинка пепел.

Върху една от капсулите беше написана думата „Зеро“. На втората — цифрата „едно“. Доверих се на интуицията си и избрах „Зеро“.

„Травъл“ — кой знае защо, си помислих. — „Пътешествие…“ Пъхнах се в капсулата и ударих с глава прекъсвача. Лумна светлина, която освети обкръженото с прибори пространство. Ръчката беше една — в центъра, и аз бавно я дръпнах към себе си… Ниско бучене! Лампите гаснат! Зарадвах се: източникът на енергия беше автономен.

Бученето се засили.

Погледнах през мъничкия илюминатор, но не видях стоманените стени. Пред мен танцуваше цветна дъга, полутъмна мъгла, през която се мяркаха ту дървета, ту облаци — размити, почти неопределени. След това силна болка ме удари в мишниците, стисна ме като в юмрук. Но макар че губех съзнание, аз тържествувах. Джек Бериман знаеше, че машината на Парк можеше да се открадне! И аз го направих!