Анджей Сапковски
Гласът на здравия разум (6)

6

Вещерът развърза връзките на ризата си и отлепи от шията си подгизналия от пот лен. В пещерата беше много топло, дори горещо, във въздуха бе увиснала тежка, влажна пара, която образуваше капки по покритите с мъх камъни и базалтовите плочи на стените.

Беше заобиколен от растения. Те се източваха от издълбаните в основата, запълнени с торф вдлъбнатини, от огромните кутии, корита и гърнета. Катереха се по стените, дървените решетки и колците. Гералт се оглеждаше с любопитство. Познаваше вида на някои от редките екземпляри — онези, които влизаха в състава на вещерските лекарства и еликсири, магически филтри и вълшебни отвари. И онези, още по-редки растения, за свойствата на които можеше само да се досеща. Имаше и такива, за които не знаеше нищо, дори не беше чувал за тях. Стените на пещерата бяха покрити със звездообразните листа на нестрикса, от гигантските саксии се надигаха плътните кълба на кухоглава и обсипаните с кървавочервени плодчета филизи на аренарията. Той разпозна месестите, изпъстрени с дебели жили листа на сокроцела, червено-жълтите овали на неизмера и тъмните стрелички на пилоритката. Виждаше обгърналия камъните перест мъх на ставикръва, проблясващите шишарчици на гарвановото око и нашарените като тигрова кожа листенца на мишеопашата орхидея.

В сенчестата част на пещерата се виждаха мехурестите, сиви като камъни шапчици на гъбата шитнак. Наблизо растеше шензигрон — билка, способна да неутрализира всички познати токсини и отрови. От зарити в земята сандъчета стърчаха сиво-жълтите, невзрачни метлички на утринника — корен със силни и универсални лековити свойства.

Средата на пещерата беше заета от водните растения. Гералт видя големи саксии, пълни с рогатка и жълтеникава женса, и басейни, покрити с плътен килим от дълбочка — храна за паразитиращия стригач. Стъклени съдове, претъпкани с преплетени стебла на халюциногенен двустрел, стройни тъмнозелени криптокорини и кълбета нишковничета. Мръсни, пълни с тиня корита, убежище за различни видове плесен и най-обикновени блатни растения.

Ненеке нави ръкавите на жреческата си дреха, извади от кошницата ножица и малко кокалено гребло, след което мълчаливо се залови за работа. Гералт приседна на пейчицата между сноповете светлина, преминаващи през големите кристални плочи, вградени в тавана на пещерата.

Жрицата си тананикаше под нос и ловко потапяше ръце сред гъстака от листа и филизи. Щракаше бързо с ножиците и пълнеше кошницата с растения. Пътьом оправяше колчетата и рамките, които поддържаха стеблата, и разрохкваше почвата с дръжката на гребълцето. Понякога с мърморене откъсваше изсъхнали или изгнили дръжчици и ги хвърляше в съдината с хумуса, който се събираше за храна на гъбите и някакви неизвестни на вещера люспести, подобни на змии растения. Той дори не беше сигурен, че това са растения, струваше му се, че проблясващите корени леко шават и протягат покритите си с власинки израстъци към ръцете на жрицата.

Беше топло. Много топло.

— Гералт?

— Слушам — откликна той, преборвайки се с обзелата го сънливост.

Ненеке, въртейки в ръце ножиците, го гледаше иззад огромните перести листа на мухохраста.

— Изчакай малко. Остани. Още няколко дни.

— Не мога, Ненеке. Време ми е.

— Закъде бързаш? Да не ти пука от Херевард. А оня скитник, Лютичето, нека заминава сам. Остани, Гералт.

— Не, Ненеке.

Жрицата щракна с ножиците.

— Да не би да бягаш от храма, защото те е страх тя да не те намери тук?

— Да — призна си той веднага. — Позна.

— Загадката не беше трудна — измърмори Ненеке. — Успокой се, Йенефер вече намина. Преди два месеца. Няма да се върне скоро. Скарахме се. Не, не заради теб, тя дори не попита за теб.

— Не попита, така ли?

— Ето къде те боли — засмя се жрицата. — Ти си егоцентричен като всеки мъж. Най ви е зле, когато не се интересуват от вас, нали? По-зле е от равнодушието. Не се отчайвай. Достатъчно добре познавам Йенефер. Тя не питаше, но внимателно оглеждаше, опитваше се да открие следи от твоето присъствие. А пък на тебе ти беше направо бясна, усетих го.

— Защо се скарахте?

— Не е ли все едно?

— Можеш да не ми казваш. И без това знам.

— Съмнявам се — рече спокойно Ненеке, докато оправяше колчетата. — Твърде повърхностно я познаваш. Честно казано, тя теб също. Доста типично за връзката, която имате или сте имали някога. И двамата не ви бива за нищо друго, освен за една прекалено емоционална оценка на последствията при пълно игнориране на причините.

— Тя е била тук, за да се лекува — студено каза той. — Признай си, че затова се скарахте.

— Нямам какво да си признавам.

Вещерът стана и отиде под едната от кристалните плочи, вградена в тавана на пещерата.

— Ела за малко, Ненеке. Погледни това.

Той отвори тайното джобче в колана си и извади оттам малко вързопче — миниатюрна кесийка от козя кожа, — след което изсипа съдържанието му на дланта си.

— Два диаманта, рубин, три чудни нефрита и привлекателен за окото ахат. — Ненеке разбираше от всичко. — Колко брои за тях?

— Две хиляди и петстотин темерски орени. Наградата за вампирката от Визим.

— И разкъсана шия — смръщи вежди жрицата. — Какво пък, въпрос на цена. Но си постъпил правилно, като си обърнал орените в дрънкулки. Оренът е доста нестабилен, а цените на скъпоценните камъни във Визим са ниски, защото рудниците на джуджетата в Махакам са много близо. Ако продадеш камъните в Новиград, ще получиш най-малко петстотин новиградски крони, а кроната е стигнала вече шест и половина орена и продължава да се покачва.

— Искам да ги вземеш.

— Да ги пазя?

— Не. Нефритите са за храма — да речем, че са моят дар за богинята Мелителе. Останалото е… за нея. За Йенефер. Дай й ги, когато се отбие при теб, което вероятно ще стане скоро.

Ненеке го погледна право в очите.

— На твое място не бих направила това. Повярвай, така ще я вбесиш още повече, ако това, разбира се, е възможно. Остави нещата такива, каквито са, защото вече нищо не можеш нито да поправиш, нито да подобриш. Като избяга от нея, ти се държа… да речем, не съвсем достойно за един зрял мъж. Като се опитваш да загладиш вината си със скъпоценности, се държиш като твърде, твърде презрял мъж. Направо не знам кой от двата типа ми е по-неприятен.

— Тя е прекалено властолюбива — измърмори Гералт и извърна лице. — Не можех да понеса това. Държеше се с мен като…

— Престани! — прекъсна го Ненеке. — Стига си се оплаквал. Колко пъти да ти повтарям, че не съм ти майка? Нито имам намерение да ти ставам довереница. Не ме интересува как се е държала с теб. Пък твоето отношение към нея ме интересува още по-малко. Нямам никакво намерение да посреднича или да й връчвам тия глупави камъчета. Щом искаш да си глупак, бъди, но без моето посредничество.

— Ти не ме разбра. Нямам намерение да я умилостивявам или да я купувам. Просто съм й длъжен с нещо, а лечението, на което тя разчита, май е доста скъпо. Искам да й помогна, това е всичко.

— Излиза, че си още по-глупав, отколкото те мислех. — Ненеке вдигна кошницата. — Скъпо лечение? Помощ? За нея твоите камъчета са дреболия, едно нищо. Знаеш ли колко пари може да изкара Йенефер от прекъсването на бременността на някоя светска дама?

— Точно това го знам. Знам и че взема още повече за лекуване на безплодие. Жалко, че не може да помогне на себе си. Затова прибягва до чужда помощ, включително и до твоята.

— На нея никой не може да й помогне, напълно изключено е. Тя е магьосница. И, както при повечето й посестрими, има атрофирали, напълно непроизводителни гонади, като процесът е необратим. Тя никога няма да зачене.

— Не всички магьоснички са ощетени в това отношение. Знам някои неща за това. Ти също ги знаеш.

— Така е. — Ненеке присви очи. — Знам.

— Не може да бъде правило нещо, от което има изключения. И моля те, не ми говори, че изключенията потвърждавали правилата. По-добре ми разкажи за изключенията.

— За изключенията може да се каже само това, че ги има — студено отвърна жрицата. — Нищо повече. А Йенефер… За съжаление тя не влиза в изключенията, що се отнася до дефекта, за който говорим. Защото във всичко останало е трудно да се намери по-голямо изключение от нея.

— На магьосниците се е удавало да възкресяват мъртвите — каза Гералт, без да се обижда нито от студенината, нито от намеците. — Известни са ми документирани случаи. А възкресяването от мъртвите, както ми се струва, е по-трудна работа от изцеряването на атрофията на жлези или органи.

— Само така ти се струва. Не знам за нито един документиран успешен случай на излекуване на атрофия или на регенериране на жлези с вътрешна секреция. Стига, Гералт, разговорът ни взе да заприличва на лекарски преглед. Ти не разбираш от тези неща, за разлика от мен. След като ти казвам, че Йенефер е платила за придобиването на определени способности със загубата на други, значи е така.

— След като това е толкова очевидно, не разбирам защо тя непрекъснато се опитва…

— Въобще ти разбираш съвсем малко неща — прекъсна го жрицата. — Страшно малко. Престани да се притесняваш за болежките на Йенефер и помисли за своите. И твоето тяло е било подложено на необратими промени. Тя те учудва, а какво ще кажеш за себе си? Нали ти е ясно, че никога няма да станеш човек, а ти само това правиш, все се опитваш да станеш такъв. И правиш човешки грешки. Грешки, каквито един вещер не бива да прави.

Гералт се подпря на стената на пещерата и обърса потта от челото си.

— Нямаш отговор — отбеляза Ненеке и се усмихна. — Не се учудвам. Трудно е да се спори с гласа на здравия разум. Ти си болен, Гералт. Ти си непълноценен. Реагираш зле на еликсирите. Имаш ускорен пулс, забавена акомодация на очите, забавени реакции. Не ти се получават най-обикновените Знаци. И при всичко това възнамеряваш да хванеш пътя? Трябва да се лекуваш. Нужна ти е терапия. Но преди това — транса.

— Значи затова си изпратила Йола при мен? За терапия? За да изпадна по-лесно в транс?

— Ама че си глупав!

— Не чак дотам.

Ненеке му обърна гръб и пъхна ръка сред месестите филизи на непознати за вещера увивни растения.

— Е, добре. Аз ти я пратих. За терапия, както ти се изрази. И ще ти кажа, че нещата потръгнаха. На сутринта ти реагираше много по-добре. Освен това Йола също има нужда от терапия. Не се сърди.

— Не се сърдя нито на… терапията, нито на Йола.

— А на гласа на здравия разум, който чуваш, така ли?

Гералт не отговори.

— Трансът е необходим — повтори Ненеке и огледа пещерната си градина. — Йола е готова. Тя установи с теб и физически, и психически контакт. Ако искаш да отпътуваш, ще направим необходимото тази нощ.

— Не искам. Разбери, Ненеке, когато изпадне в транс, Йола може да започне да предрича. Да пророкува, да вижда бъдещето.

— Точно това е целта.

— Именно. Не искам да знам бъдещето си. Как след това ще върша онова, което върша? Впрочем, аз и без това съм наясно по въпроса.

— Сигурен ли си?

Той не отговори.

— Е, добре — въздъхна жрицата. — Да вървим. Между другото, Гералт, не ми се иска да бъда нетактична, но… Ще ми кажеш ли как се запознахте? С Йенефер. Как започна всичко?

Вещерът се усмихна.

— Започна се с това, че нямахме какво да ядем с Лютичето и решихме да наловим риба.

— Да разбирам ли, че вместо риба си хванал Йенефер?

— Не съвсем. Ще ти разправя как стана. Но след вечерята, ако не възразяваш. Леко огладнях.

— Тогава да вървим. Взех всичко, каквото трябваше.

Вещерът тръгна към изхода, като пак огледа пещерната оранжерия.

— Ненеке?

— Какво?

— Половината от тукашните растения не се срещат никъде другаде по света. Не греша, нали?

— Не грешиш. Повече от половината.

— И по каква причина?

— Ако ти кажа, че причина за това е милостта на богинята Мелителе, сигурно ще ти се стори недостатъчно?

— Най-вероятно — да.

— Така си и знаех — усмихна се Ненеке. — Разбираш ли, Гералт, нашето ярко слънце все още свети. Но вече не толкова силно като преди. Ако искаш, почети книги по въпроса. А ако не ти се губи време за четене, може би ще ти е достатъчно да ти кажа, че кристалът на таванските прозорци действа като филтър. Той пресява убийствените лъчи, които все повече се множат в слънчевата светлина. Ето защо тук живеят растения, които не се срещат в естествени условия никъде другаде по света.

— Разбрах — кимна вещерът. — Ами ние, Ненеке? Как стоят нещата с нас? Нали същото слънце свети и за нас? Не трябва ли и ние да се изпокрием под такива стъкла?

— По принцип би трябвало — въздъхна жрицата. — Обаче…

— Обаче какво?

— Обаче вече е късно.