Анджей Сапковски
Гласът на здравия разум (2)

I

— Гералт.

Той вдигна глава и се изтръгна от съня. Слънцето вече беше високо и ослепителните му златисти лъчи упорито проникваха през процепите в капака на прозореца. Вещерът прикри очите си с длан — ненужен, неосъзнат жест, от който по никакъв начин не можеше да се избави. А беше достатъчно само да свие зениците си, за да ги превърне в отвесни процепи.

— Вече е късно — каза Ненеке, отваряйки капаците. — Успахте се. Йола, изчезвай. Веднага.

Девойката се изправи рязко, наведе се и вдигна от пода наметалото си. Върху рамото му, там, където току-що се бе допирала устата й, Гералт усети струйка все още топла слюнка.

— Почакай — изрече той неуверено. Тя го погледна и бързо се извърна.

Беше се променила. Вече нищо не бе останало от онази русалка, от онова сияещо видение от лайка, което беше на разсъмване. Очите й бяха сини, а не черни. И беше осеяна навсякъде с лунички — по носа, гърдите, раменете. Луничките бяха много привлекателни и отиваха на цвета на кожата й и червените й коси. Но той не ги виждаше тогава, на разсъмване, когато тя бе негова мечта. Той забеляза със срам и съжаление, че й е обиден, защото е престанала да бъде мечтата му. Никога нямаше да си прости това съжаление.

— Почакай — повтори. — Йола… Исках…

— Не й говори нищо, Гералт — каза Ненеке. — Така или иначе тя няма да ти отговори. Върви си, Йола. Побързай, дете.

Девойката, загърнала се с наметалото, се забърза към вратата, шляпайки по пода с босите си стъпала, смутена, изчервена, засрамена. Вече с нищо не напомняше на…

Йенефер.

— Ненеке — каза той, докато си обличаше ризата. — Надявам се, че нямаш претенции… Че няма да я накажеш?

— Глупчо — изсумтя жрицата, приближавайки се до леглото. — Забрави ли къде си? Това не е отшелнически дом и не е Съвет на старейшините. Това е храм на Мелителе. Нашата богиня не забранява на жриците си… нищо. Почти.

— Но ти й забрани да говори с мен.

— Не съм й забранила, а ти посочих колко е безсмислено. Йола мълчи.

— Какво?

— Мълчи, защото е дала такъв обет. Това е една от формите на саможертва, благодарение на които… Какво съм тръгнала да ти обяснявам, така или иначе няма да разбереш, дори няма да се опиташ да разбереш. Знам какво е отношението ти към религията. Чакай, не бързай да се обличаш. Искам да видя как зарастват раните на шията ти.

Тя седна на края на леглото и умело размота плътната ленена превръзка. Той се намръщи от болка.

Веднага след пристигането му в Еландер Ненеке свали безобразните груби шевове с обущарски конец, направени във Визим, отвори раната и го бинтова отново. Резултатът беше налице — бе дошъл в храма почти здрав, само може би не напълно подвижен. Сега отново се чувстваше болен и изтощен. Но не протестираше. Познаваше жрицата от дълги години и знаеше колко големи са познанията й в лечителството и колко богата и разнообразна беше аптеката й. Лечението в храма на Мелителе можеше само да му е от полза.

Ненеке опипа раната, проми я и започна да го хока. Той вече знаеше думите й наизуст — жрицата не пропускаше случай да му се накара винаги, когато погледът й попаднеше на следите от ноктите на принцесата на Визим.

— Какъв ужас! Да позволиш на най-обикновена вампирка да те осакати така! Мускулите, сухожилията — още малко и е щяла да разкъса сънната ти артерия! Велика Мелителе, Гералт, какво става с теб? Как си могъл да я допуснеш толкова близо? Какво си искал да направиш? Да я почистиш?

Той не отговори, само леко се усмихна.

— Не ми се усмихвай глупаво! — Жрицата стана и взе от скрина торбата с лекарствата. Въпреки че беше пълна и ниска, тя се движеше с лекота и изящество. — В случилото се няма нищо забавно. Губиш рефлексите си, Гералт.

— Преувеличаваш.

— Изобщо не преувеличавам. — Ненеке сложи върху раната зелена кашичка, която миришеше остро на евкалипт. — Не бива да позволяваш да бъдеш ранен, а ти си позволил, при това — доста сериозно. Направо фатално. Дори при невероятните ти способности за регенерация ще минат месеци, докато възстановиш напълно подвижността на шията си. Предупреждавам те, през това време се въздържай да мериш сили с пъргави противници.

— Благодаря за предупреждението. Можеш ли да ме посъветваш от какво ще живея тогава? Освен да събера няколко госпожици, да си купя фургон и да направя пътуващ публичен дом?

Ненеке сви рамене, докато с бързи и уверени движения на пълните си ръце превързваше шията му.

— Искаш да те уча как да живееш? Да не съм ти майка? Е, готово. Можеш да се обличаш. В столовата те чака закуска. Побързай, иначе ще трябва да се обслужваш сам. Нямам намерение да държа момичетата в кухнята до обяд.

— Къде да те намеря после? В светилището?

— Не. — Ненеке се изправи. — Не в светилището. Тук те обичат, вещерю, но не се мотай из светилището. Иди да се разходиш. Аз сама ще те намеря.

— Добре.

II

Гералт минаваше вече за четвърти път по заобиколената от тополи алея, водеща от портата до жилищните помещения и по-нататък — към изсечените в стръмна скала постройки на светилището и главния храм. След кратък размисъл той реши да не се връща в жилището си и зави към градините и стопанските постройки. Там няколко послушнички със сиви работни дрехи усърдно плевяха лехите и хранеха птиците в курниците. Това бяха предимно много млади девойки, почти деца. Някои от тях го поздравяваха с кимване или усмивка. Той отвръщаше на поздравите, но не позна нито една. Макар и да идваше често в храма, понякога два пъти годишно, той никога не срещаше повече от три-четири познати лица. Девойките идваха и си отиваха — ставаха врачки в други храмове, акушерки и лекари, специализирали се по детски и женски болести, странстващи друидки, учителки или гувернантки. Но нямаше недостиг на нови девойки — те пристигаха отвсякъде, дори от най-отдалечените райони. Храмът на Мелителе в Еландер се ползваше с широка известност и заслужена слава.

Култът към богинята Мелителе беше един от най-древните, а в своето време и един от най-разпространените и корените му отиваха в незапомнени, още предчовешки времена. Почти всяка нечовешка раса и всяко първобитно, все още чергарско човешко племе почиташе някаква богиня на урожая и плодородието, покровителка на земеделците и градинарите, пазителка на любовта и домашното огнище. Голяма част от култовете се бяха слели и така се бе появил култът към Мелителе.

Времето, което беше постъпило доста безмилостно с други религии и култове, надеждно изолирайки ги в забравени, рядко посещавани, забутани в градските квартали църкви и храмове, се бе отнесло милостиво към Мелителе. Тя все така не страдаше от недостиг нито на последователи, нито на покровители. Учените, анализиращи популярността на богинята, обикновено достигаха до най-древните култове на Великата Майка, Майката Природа, посочваха връзките с природните цикли, с възраждането на живота и други явления с гръмки наименования. Приятелят на Гералт, трубадурът Лютичето, мечтаещ да стане специалист по всичко, което човек може да си представи, търсеше по-прости обяснения. Култът към Мелителе, казваше той, е типично женски култ. Мелителе е покровителка на плодовитостта, раждането, опекун на акушерките. А на раждащата жена й се налага да крещи. Освен обичайните писъци, чиято същност се свежда до лъжовни обещания, че за нищо на света повече няма да се отдаде на някой скапан мъж, раждащата жена трябва да призове на помощ някое божество, а никой не подхожда за целта повече от Мелителе. Тъй като, твърдеше поетът, жените са раждали, раждат и ще раждат, богинята Мелителе не е заплашена от загуба на популярността си.

— Гералт?

— Тук ли си, Ненеке? Търсих те.

— Мен ли? — Жрицата го погледна усмихнато. — Или Йола?

— Също и Йола — призна си той. — Имаш ли нещо против?

— Сега — да. Не искам да й пречиш и да й отвличаш вниманието. Тя трябва да се приготвя и да се моли, ако искаме да се получи нещо от транса й.

— Вече ти казах — рече той студено, — че не искам никакъв транс. Не мисля, че ще има полза от него.

— А аз — намръщи се леко Ненеке — не мисля, че ще има вреда от него.

— Не могат да ме хипнотизират, имам имунитет. Страхувам се за Йола. Това може да бъде прекалено голямо усилие за медиум.

— Йола не е медиум и не е умствено изостанала гадателка. Тя е девойка, ползваща се с особеното благоразположение на богинята. Бъди така добър да не правиш глупави гримаси. Казах ти, че ми е известно отношението ти към религиите. Това никога не ми е пречило особено много и мисля, че и в бъдеще няма да ми пречи. Не съм фанатичка. Никой не ти забранява да мислиш, че ни управлява Природата и скритата в нея Мощ. Свободен си да мислиш, че боговете, включително и моята Мелителе, са само персонификация на тази Мощ, измислени за простолюдието, за да я разбере по-лесно и признае съществуването й. Според теб това е сляпа сила. А на мен, Гералт, вярата ми позволява да очаквам от природата това, което е въплътено в моята богиня — ред, принципи, добро. И надежда.

— Знам.

— Щом знаеш, защо не се доверяваш на транса? От какво се страхуваш? Да не те карам да си биеш челото в пода пред статуята и да пееш църковни песни? Гералт, ние просто ще поседим заедно — ти, аз и Йола. И ще видим дали способностите на тази девойка ще ни помогнат да се ориентираме в кълбото от сили, които те обгръщат. Може би ще узнаем нещо, което си струва да знаем. А може и да не узнаем нищо. Възможно е обгръщащите те сили на предопределение да не пожелаят да ни се обявят, да останат скрити и непонятни. Не знам. Но защо не опитаме?

— Защото е безсмислено. Не ме обгръщат никакви кълба предопределение. А и да ме обгръщат, за какъв дявол да се ровим в тях?

— Гералт, ти си болен.

— Искаш да кажеш ранен.

— Знам какво искам да кажа. С теб нещо не е наред, усещам го. Нали те познавам от дете, когато ми стигаше до кръста. А сега усещам, че те е обхванал някакъв адски вихър, че си се объркал, попаднал си в примка, която постепенно се затяга около теб. Искам да знам какво става. Няма да успея сама, принудена съм да разчитам на способностите на Йола.

— Не възнамеряваш ли да проникнеш прекалено дълбоко? И за какво е тази метафизика? Ако искаш, ще ти се изповядам. Ще запълня вечерите ти с разкази за най-интересните събития от последните няколко години. Нареди да приготвят буренце с бира, за да не ми пресъхне гърлото, и можем да започнем още сега. Само че се страхувам, че ще се разочароваш, защото няма да намериш в разказите ми никакви кълба и примки. Това са обикновени вещерски истории.

— Ще ги послушам с удоволствие. Но трансът, повтарям, няма да попречи.

— А не ти ли се струва — усмихна се той, — че моята невяра в смисъла на такъв транс предварително го прави нецелесъобразен?

— Не. И знаеш ли защо?

— Защо?

Ненеке са наведе напред и го погледна в очите, като се усмихваше някак странно.

— Защото това би било първото известно ми доказателство, че невярата има някаква сила.