Анджей Сапковски
Гласът на здравия разум (5)

5

— Гералт! Хей! Тук ли си?

Гералт откъсна поглед от пожълтелите грапави страници на „Историята на света“, произведение на Родерик дьо Новембре — интересна, макар и донякъде спорна творба, на изучаването на която се бе отдал предния ден.

— Тук съм. Какво има, Ненеке. Трябвам ли ти?

— Имаш гостенин.

— Пак ли? Кой е този път? Лично княз Херевард?

— Не. Този път е твоят приятел, Лютичето. Нехранимайкото, търтеят и безделникът, звездата на баладите и любовните стихове. Както винаги в блясъка на славата, надут и вонящ на бира. Искаш ли да се видиш с него?

— Разбира се. Та той е мой приятел.

Ненеке въздъхна и сви рамене.

— Не го разбирам това ваше приятелство. Двамата сте пълни противоположности.

— А те се привличат.

— Явно. Ето го, пристига — посочи тя с кимване. — Твоят знаменит поет.

— Наистина е знаменит, Ненеке. Няма да отречеш, че и ти си слушала баладите му, нали?

— Слушала съм ги, и още как — каза жрицата и смръщи вежди. — Какво пък, не съм много веща в тия работи, така че може точно умението му да преминава с лекота от затрогваща лирика към каруцарски език да се нарича талант. Както и да е. Извини ме, но аз няма да остана. Днес не съм в настроение нито за поезията му, нито за вулгарните му шеги.

От коридора долетя добродушен смях и дрънчене на лютня и на прага на библиотеката застана Лютичето, облечен с лилава салтамарка от дебело сукно с дантелени маншети и с килната шапка на главата. Когато зърна Ненеке, трубадурът стори пресилено учтив поклон, замитайки пода с перото от чапла, забодено на шапката му.

— Приемете най-дълбоките ми почитания, уважаема майко — с писклив глас занарежда той. — Слава на великата Мелителе и на нейните жрици, изпълнени с мъдрост и добродетели…

— Стига превземки, Лютиче — изсумтя Ненеке. — И не ме наричай майка. Само при мисълта, че би могъл да си мой син, се ужасявам.

Тя се извърна и излезе, шумолейки с дългата си дреха. Лютичето направи няколко маймунски гримаси и нов престорен поклон.

— Все същата си е — каза той добродушно. — Все така не разбира от шеги. Бясна ми е, понеже малко си побъбрихме със сладката блондинка на портата, с онова чудно създание с дълги мигли и руса плитка чак до стегнатото задниче, което е грехота да не щипнеш. И аз го щипнах, а Ненеке се появи точно тогава и… Ама какво съм тръгнал да ти обяснявам. Здрасти, Гералт.

— Здрасти, Лютиче. Как разбра, че съм тук?

Поетът се изправи и придърпа нагоре панталона си.

— Бях във Визим. Чух за вампирката, разбрах, че си бил ранен. Досетих се къде би могъл да отидеш да се лекуваш. Виждам, че вече си здрав?

— Правилно виждаш. Ама я се опитай да обясниш това на Ненеке. Сядай да си побъбрим.

Лютичето седна, надникна в книгата, разтворена на масата, и се усмихна.

— История? Родерик дьо Новембре? Чел съм я, чел съм я. Когато следвах в академията в Оксенфурц, историята беше на второ място сред любимите ми предмети.

— А на първо?

— Географията — отвърна със сериозен тон поетът. — Атласът на света беше толкова голям, че зад него беше най-лесно да се скрие манерката с водка.

Гералт се засмя сухо, стана, свали от една полица „Тайните на магията и алхимията“ на Лунини и Тире и извади изотзад голяма дамаджана, оплетена в клонки от ракита.

— Охо… — настроението на поета очевидно вдигна градуса си. — Мъдростта и вдъхновението все така намират убежище в библиотеките. Ооо! Тази ми е любимата. Сливова, нали? Да, ето това е алхимията, което си е вярно, вярно си е. Ето го философският камък, наистина достоен за изучаване. За твое здраве, братко. Я, колко е силна!

— Какво те води насам? — Гералт взе от поета дамаджаната, надигна я и се закашля при изпъването на бинтованата си шия. — Накъде си се запътил?

— Наникъде. Тоест бих могъл да се запътя в твоята посока. За компания. Дълго ли смяташ да останеш тук?

— Не. Местният дук ми даде да разбера, че не съм желан гостенин в неговите владения.

— Херевард ли? — Лютичето познаваше всички крале, князе, владетели и сеньори от Яруга чак до Драконовите планини. — Хич не му се връзвай. Той няма да дръзне да си развали отношенията с Ненеке и богинята Мелителе.

— Не ща да си създавам излишни ядове. Пък и достатъчно се заседях тук. Ще тръгна на юг, Лютиче. Далеч на юг. Тук няма да си намеря работа. Цивилизация! За какво им е някакъв си вещер? Питам ги не се ли намира работа за мен, а те ме гледат като че ли съм изрод.

— Какви ги говориш? Каква цивилизация? Преди седмица дойдох от отсрещния бряг на река Буина и там се наслушах на какво ли не. Имало водници, виюни, ужасници, летавци и какво ли още не. Работа колкото щеш.

— И аз съм чувал най-различни неща. Половината са или измислени, или преувеличени. Не, Лютиче. Светът се е променил. Нещо приключва.

Поетът гаврътна от голямата дамаджана, присви очи и тежко въздъхна.

— Пак ли ще лееш сълзи за тъжната си вещерска съдба? Че и да философстваш? Откривам пагубните последици на неподходящи четива като това. Защото дори старият пръч Родерик дьо Новембре е стигнал до мисълта, че светът непрекъснато се променя. Изменчивостта на света по принцип е единствената идея в трактата му, с която мога да се съглася без никакви уговорки. Обаче тя не е чак толкова нова, че да ми я пробутва и да се прави на велик мислител, което е съвсем неуместно.

Вместо отговор Гералт също отпи от дамаджаната.

— Да — отново въздъхна Лютичето. — Светът се променя, слънцето залязва, а водката свършва. Според теб кое друго свършва? Спомена нещо за приключване, философе.

— Ето ти няколко примера — рече Гералт след кратко мълчание. — От последните два месеца, прекарани на този бряг на Буина. Веднъж отивам на реката и гледам — мост. Под моста седи трол и иска такса от всеки минувач и ездач. Който не се бръкне, плаща със счупен крак, ако не и два. Отивам при кмета и го питам колко ще ми плати за трола. На кмета му увисна ченето от смайване. Как така, пита ме той, че кой ще оправя моста, ако си нямаме трол? Тролът се грижи за моста, редовно го поправя, бъхти се с пот на челото, за да си свърши съвестно работата, та да е здрав мостът. Хубаво. Продължих по пътя си, гледам — видлогон. Дребен такъв, само пет аршина от носа до опашката. Лети, сграбчил овца в ноктите си. Веднага отидох в селото и ги питам: колко ще платите за гадината? Селяните наскачаха и се развикаха: не, недей, че това е любимият дракон на най-малката дъщеря на нашия барон, ако само люспичка падне от него, баронът ще запали селото, а нас живи ще одере. Продължавам пътя си и усещам, че все повече огладнявам. Питам за работа, намира се, обаче каква? На този да хвана русалка, на онзи — нимфа, на трети — самодива… Съвсем са се побъркали, по селата е пълно с хубави девойки, ама не, дай им такава, дето не е човек. Друг ме помоли да убия войсилк и да им занеса кост от дланта му, понеже като се смелела и се добавела в чорбата, подсилвала потентността.

— Точно това са врели-некипели — вметна Лютичето. — Пробвал съм. Нищо не усилва, а чорбата става като отвара от партенки. Но щом хората вярват и са готови да плащат…

— Няма да убивам войсилки. Нито пък други безобидни същества.

— Значи ще си ходиш с празен стомах. Освен ако не си смениш работата.

— С каква?

— Не е ли все едно? Стани свещеник. С твоите принципи, морал, познаване на човешката природа и изобщо на всичко съществуващо ще се справяш добре. Това, че не вярваш в никакви богове, не е проблем. Малцина от свещениците, които познавам, са вярващи. Стани свещеник и престани да се самосъжаляваш.

— Не се самосъжалявам. Отбелязвам фактите.

Лютичето кръстоса крака и с интерес се загледа в изтърканата си подметка.

— Ти, Гералт, ми приличаш на стар рибар, който в края на живота си открива, че рибата вони, а водата е студена и от нея те въртят ставите. Бъди последователен. От приказки и оплаквания полза няма. Ако аз видя, че потребността от поезия се изчерпва, ще закача лютнята на пирон и ще стана градинар. Ще отглеждам рози.

— Глупости. Ти не си способен на подобна саможертва.

— Какво пък — съгласи се поетът, като продължи проучването на подметката си. — Може и да си прав. Обаче занаятите ни са малко различни. Търсенето на поезия и на мелодиите на лютнята никога няма да секне. При теб нещата са по-зле. Вие, вещерите, сами се лишавате от работа. Бавно, но сигурно. Колкото по-добре и по-съвестно работите, толкова по-малко работа ви остава. Та нали целта, смисълът на вашето съществуване е свят без чудовища, спокоен и безопасен. Тоест свят, в който вещерите не са потребни. Парадокс, нали?

— Така е.

— Много отдавна, когато още имало еднорози, имало и голяма група от девойки, които пазели девствеността си, за да могат да ходят на лов за еднорози. Спомняш ли си тази легенда? А ловците на плъхове с техните свирни? Хората направо са се биели, за да ползват услугите им. А плъховете били избити от алхимиците, които измислили силни отрови, но помогнали и домашните котки, поровете и невестулките. Зверчетата се оказали по-евтини, по-приятни и не пиели толкова бира. Долавяш ли аналогията?

— Долавям я.

— Тогава се възползвай от чуждия опит. Девствениците, занимаващи се с лов на еднорози, веднага престанали да бъдат девственици, когато останали без работа. Някои, в стремежа си да наваксат годините въздържание, с времето станали много известни благодарение на своята обиграност и плам. Ловците на плъхове… На тия по-добре не им подражавай, всички до един се пропили и се преселили при прадедите си. Май сега е дошъл редът и на вещерите. Четеш Родерик дьо Новембре, нали? Ако не ме лъже паметта, той споменава вещерите, първите, които започнали да обикалят страната преди триста години, когато жътварите излизали на нивата въоръжени и заедно с цяла тълпа съселяни, когато селата били завардени от три реда огради с остри колци, керваните на търговците приличали на отряди от наемници, а по защитните валове на малобройните селища ден и нощ стояли готови за стрелба катапулти. Защото ние, хората, сме били неканени гости тук. Тукашните земи били във владение на драконите, мантикорите, грифоните и амфисбените, вампирите и върколаците, кикиморите, химерите и летавците. И се е налагало земята да се отвоюва от тях парче по парче, всяка долина и седловина, всяка горичка и полянка. Нещо, постигнато не без неоценимата помощ на вещерите. Ала тези времена са безвъзвратно отминали, Гералт. Баронът не дава да бъде убит този видлогон, защото със сигурност това е последното драконоподобно в радиус от хиляди мили и защото вече буди не страх, а съчувствие и носталгия по миналото. Тролът под моста си живее като свой с хората, понеже вече не е чудовище, с което плашат децата, а местна забележителност, че и полезна при това. А ужасниците, мантикорите, амфисбените? Седят си в непроходимите гори и в непристъпните планини…

— Значи съм бил прав. Нещо приключва. Независимо дали ни харесва. Нещо е към своя край.

— Не ми харесва, че говориш изтъркани истини. Нито физиономията, с която ги изричаш. Какво ти става? Не мога да те позная, Гералт. Да тръгваме по-скоро на юг, към дивите земи. Като видиш сметката на едно-две чудовища, ще ти мине мрачното настроение. Там като че ли има доста чудовища. Разправят, че когато на някоя старица й омръзнел животът, тя, милата, хващала гората сам-самичка, уж за дърва, без да вземе остена със себе си. Резултатът бил гарантиран. Трябва да се заселиш там завинаги.

— Може да ида там. Но без да се заселвам.

— Защо? Там един вещер ще припечелва по-лесно.

— Припечелването ще е по-лесно — Гералт отпи глътка от дамаджаната, — но харченето на печалбата ще е по-трудно. Освен това там ядат ечемична и просена каша, бирата има някакъв особен вкус и комарите хапят лошо.

Лютичето се разсмя с пълно гърло, подпрял глава на подвързаните в кожа книги по полицата.

— Просо и комари! Това ме подсеща за нашия пръв поход до края на света. Помниш ли? Запознахме се на пиршеството в Гулет и ти ме придума…

— Не аз, а ти ме придума. Ти си този, който беше принуден да бяга от Гулет, понеже се оказа, че девойката, която оправи под сцената за музикантите, има четирима яки братя. Търсеха те из целия град, заплашваха да те овъргалят в смола и стърготини. Затова се лепна за мен тогава.

— А ти не беше на себе си от радост, че си намерил спътник. Защото преди това по време на път си бъбрил само с кобилата си. Но нека да е както казваш. Наистина трябваше да се покрия за известно време и Долината на цветята ми се стори най-подходяща за целта. Защото се смяташе, че това е краят на населения свят, последният пост на цивилизацията, на границата между два свята… Помниш ли?

— Помня, Лютиче, как да не помня.