Лей Грийнууд
Дейзи (29)

Глава двадесет и осма

— Кой е отвлякъл Дейзи? — попита Тайлър.

— Гай.

— Къде я отведе? — поиска да знае Тайлър. — Кога тръгна? Кажи ми! — извика той, когато Адора повече не можеше да говори и само го гледаше, а по бузите й се стичаха сълзи. — Трябва да тръгна след нея.

— Аз… Той… — Адора, изглежда, беше на ръба на истерията.

— Ела и седни — каза Лаура, като пристъпи между изплашеното, обезумяло момиче и Тайлър. — Преживяла си ужасно мъчение. — Тя поведе Адора към малък диван и седна до нея, като потупваше ръката й. — А сега се успокой. — Лаура погледна към Тайлър. — Никой не те кара да препускаш.

Адора изхлипа няколко пъти. Когато Тайлър явно вече се отказа да й крещи, тя спря да плаче.

— Сега кажи ни какво се случи — каза Лаура. — Не бързай. — Тя хвърли гневен поглед към Тайлър, който се канеше да я прекъсне, и той се спря.

— Дейзи помоли Гай да се грижи за ранчото й. Аз я уговорих да отиде с него до там. Той искаше една последна възможност да се опита да я уговори да се омъжи за него. Естествено, аз се надявах, че ще успее. Дейзи от години е най-добрата ми приятелка. За мен няма нищо по-добро от това тя да ми стане зълва.

— Естествено — съгласи се Лаура.

— След като заминаха, татко се прибра, случайно дочух как той каза на мама да приготви стая на Дейзи. Когато мама попита защо, той й отговори, че Гай ще принуди Дейзи насила да се омъжи за него. Мама каза, че това не е хубаво, но татко й изкрещя да приготви стаята и да си затваря устата. Тогава аз дойдох тук. Тя обича Тайлър, не Гай.

— Преди колко време тръгнаха? — попита Тайлър, като се стараеше гласът му да остане спокоен.

— Не зная. Не мога да преценя.

— Пристигнахме у вас в девет и половина — каза Тайлър ядосан от неспособността на Адора да си спомни събитията само отпреди няколко часа. — Колко време стоя при теб?

— По-малко от половин час.

— Тогава значи са тръгнали около десет часа. Това им дава приблизително два часа преднина. — Тайлър промърмори някакво проклятие. — Сега може да са в Берналило.

— Взеха колата — каза Адора. — Едва ли са стигнали и до ранчото.

— Сигурна ли си, че Дейзи каза, че ме обича? — попита Тайлър.

— Обича те, откакто я доведе от онази планина — каза Адора.

Тайлър тръгна към вратата:

— Ще се върна довечера и Дейзи ще е с мен. Гай Кокрейн ще има късмет, ако не го погреба някъде по пътя.

— Не наранявай Гай — помоли го Адора. — Той толкова се страхува от татко, че ще направи всичко, което той заповяда, но истински обича Дейзи.

Имаше поне нещо общо между тях, помисли си Тайлър, докато тичаше надолу по стълбите, като взимаше по две стъпала наведнъж. Този път той възнамеряваше да убеди Дейзи да се омъжи за него, а Гай Кокрейн, проклета да е страхливата му душа, просто му беше дал средството, което му трябваше.

 

 

— Дейзи, не можеш да ме изоставиш така. Трябва да ме пуснеш.

— Защо? Ти възнамеряваше да ме вържеш за по-сигурно.

Дейзи поведе коня си извън корала и го върза за гредата. Гай лежеше на земята, там, където преди беше лагерът й, със завързани ръце и крака, както Тайлър я беше учил да връзва телетата, преди да ги бележат.

— Не мога да дишам.

Дейзи отиде обратно до бараката, за да вземе седлото си.

— Трябваше да помислиш за това, преди да се опиташ да ме изложиш. — Тя пусна седлото на земята и вдигна одеялото. — Трябваше да разбереш, че е безсмислено. Повече от седмица бях в планината с Тайлър. Това че ще прекарам една нощ тук с теб е нищо. — Тя приглади одеялото върху гърба на коня.

— Но не можеш да ме оставиш тук. Аз никога не бих направил с теб такова нещо.

— Рио и Хесус ще се върнат довечера. Те ще те пуснат да си вървиш.

— Не можеш да ги оставиш да ме намерят в подобно положение. Ще стана за присмех в цял Албакерк.

— Няма да те пусна. Само ще се опиташ да ме задържиш тук, докато твоят човек пристигне със свещеника.

Дейзи вдигна седлото и го сложи на гърба на дорестия кон.

— Кълна се…

— Спести си думите. Никога няма да повярвам на нищо казано от теб. — Дейзи прекара каишката през катарамата и затегна скобата. Но вместо да се качи на коня, се обърна към Гай:

— Защо искаше да се ожениш за мен? И не се опитвай да ме убедиш, че е имало нещо общо с любовта. Ти никога не би отвлякъл жената, която обичаш.

— Да, бих я отвлякъл.

— Това не е любов. Това е притежание. Какво искаше?

— Нищо друго, освен теб.

— Лъжеш.

— Не, не лъжа. Кълна се.

Но Дейзи не чу отговора му. Тя беше доловила лек звук от конски копита по пътя от Рио Гранде. Сърцето й бързо затупа, после още по-бързо. Можеше да бъде убиецът! Вълнението я заля, когато тя позна огромния черен кон с още по-едър ездач, който с бесен галоп приближаваше към нея.

Тайлър!

Вълната от щастие завинаги отпрати всяка мисъл да не се омъжва за Тайлър. Златото му или нейната свобода нямаха значение. В този момент тя разбра, че най-важното нещо на света беше да може да прекара остатъка от живота си с този човек. Ще трябва някак си да се разберат. Няма да е лесно, но нищо не може да е по-лошо от мъките, които претърпя през последните няколко седмици.

— По-добре се радвай, че те оставям точно в състоянието, в което си — каза Дейзи на Гай. — Вероятно това е единственото, което може да спаси живота ти.

— Какво искаш да кажеш?

— Тайлър Рандолф идва и, освен ако не греша в предположението си, той е толкова бесен, че може да те убие.

Тя се опита да не се зарадва от това, че животът на Гай е в опасност, но не успя. Имаше нужда да знае, че Тайлър е толкова бесен на Гай задето се бе опитал да я отвлече, че да гори от желание да го убие. Копнееше той да бъде толкова изплашен, че може да я загуби, и да забрави всички глупави неща, които му е казвала преди.

Тя реши, че времето за съпротива е отминало. Остави коня си и тръгна напред до мястото, където пътеката завиваше към двора. Там тя изчака, сама и неподвижна, с изправен гръб и вдигната глава.

Тайлър яздеше Найтшейд право към нея, но Дейзи не трепна. Тя беше готова, когато той скочи от седлото и я вдигна в прегръдките си. Готова беше за целувката му. Готова беше, когато я повдигна от земята. Не беше готова за това, че я потупа по дупето.

— Това е, задето си мислеше, че някога ще се отнасям с теб както баща ти, дори и да си най-заядливата жена в цялата област.

За момент Дейзи не разбра за какво говори той, след това си спомни какво беше казала на Лаура.

— Никога не съм си го мислила, не и наистина.

Тайлър й отговори с още една целувка, от която краката й се подкосиха.

— Къде е Кокрейн? — най-после попита той. — Видях следата на колата да се отбива насам и после отново да продължава по пътя. Не те е оставил тук, нали?

Дейзи здраво обви врата на Тайлър с ръце:

— Слугата откара колата до Берналило, за да вземе свещеника. — Тя кимна с глава. — Гай е ей там.

Тайлър погледна над рамото на Дейзи. Изражението на лицето му се промени от гняв в крайна изненада. Тогава той се разсмя. Дейзи за първи път го чуваше да се смее.

— Искаш ли да го дамгосам? Мисля, че ще бъде подходящо. Най-добре ще е на гърба. Дискретно, но завинаги.

Гай изглеждаше ужасен.

— Най-добре да използваме метален подпръг. Тъй като има косми, белегът няма да е толкова голям.

— Отвържи ме — изкрещя Гай. — Изправи се срещу мен като мъж срещу мъж!

— Радвай се, че не те отвързвам — каза Тайлър, а смехът му се стопи. — Ако беше отвързан, щях да те убия.

— Не можеш — протестираше Гай, но не беше на сигурна почва. — Никой разумен човек не би го направил.

— Аз обичам Дейзи. Бих направил всичко, за да е моя.

Гай преглътна, но не каза нищо повече.

— Готова ли си да се върнеш? — попита Тайлър.

— Да — отговори Дейзи.

— Ами аз? — попита Гай, когато те се качиха на конете.

— Сигурен съм, че колата няма да се бави много — каза Дейзи. — Можеш да помолиш отчето да прочете няколко молитви за душата ти. Така пътуването му няма да бъде абсолютно напразно.

— А сега за това пътуване до Ню Йорк — започна Тайлър.

— Няма да ходя — каза Дейзи. — Имам много работа.

— Като например?

— Трябва да си построя нова къща. Не мога да продължавам да спя в палатка. След това трябва да се погрижа за къща за работниците. Не мисля, че Рио и Хесус обичат да спят в палатки, също както и аз.

— А след това?

— Спомням си, че говореше нещо за белязане на младите телета. Ще построя бентове, ще посадя дървета, ще изкопая кладенци…

— Нещо друго? — попита Тайлър с блеснали очи.

— Струва ми се, че някой спомена за сватба.

 

 

Хен ги чакаше в конюшнята.

— Нима не мислеше, че мога и сам да я върна обратно? — попита Тайлър и нотка на раздразнение засенчваше щастието му.

— И този въпрос го задаваш ти, който повече от месец надничаше през рамото ми, след като вече нямах нужда от теб.

— Имаше дузини от хората от семейство Блекторн.

— Лаура искаше да се уверя, че Дейзи може да остане при нас. Тя настоява да отложим заминаването си, докато вие двамата уредите нещата помежду си. Ездата от ранчото дотук е дълга — каза Хен с надежда. — Успяхте ли да уредите всичко?

Тайлър погледна Дейзи. Протегна ръка и стисна нейната:

— Може да сме пропуснали едно-две неща.

— Иска ми се да побързате. Омръзна ми от този хотел, от Албакерк и от влюбени глупаци като вас. Съсипвате ми плановете.

Те излязоха от хотела.

Дейзи се държеше за ръката на Тайлър. Това беше нещо толкова просто: да вървиш по улицата, пъхнала ръка под ръката на мъжа, когото обичаш, но на нея й беше трудно да го повярва. Като че ли толкова много неща не бяха прости между тях. Различията им някога й се струваха невъзможни за съчетаване. Но сега всичко изглеждаше толкова просто. Чудеше се защо не го е разбирала преди.

Толкова дълбоко се беше замечтала за тяхното общо бъдеще с Тайлър, че едва не го подмина. Но внезапно бе изтръгната от унеса и захвърлена обратно в реалността на изпълнените с народ улици на Албакерк. Той стоеше там, на около двадесет фута от нея. Мъжът, който застреля баща й.

Дейзи се закова на място. Обърна се към Тайлър, но от устата й не излизаха думи.

— Какво има? — попита той.

Тя посочи към човека.

Тайлър погледна и после се обърна към нея:

— Кого сочиш? Пред нас има десетина човека.

— Това е мъжът, който уби баща ми — най-после успя да изговори Дейзи.

Хен сграбчи пушката си. Тайлър носеше пушката си, но той не искаше да стреля — по улицата имаше толкова много хора. Убиецът нямаше същите задръжки. Той вдигна оръжието си и стреля по Дейзи. Тайлър отговори на изстрела. Улучи, но мъжът изчезна по една тясна уличка сред викове и писъци на уплашени и шокирани минувачи и улични търговци.

— Погрижи се за нея — каза Тайлър на Хен и се шмугна сред тълпата след убиеца.

 

 

За Франк беше голям шок да се изправи лице в лице с Дейзи Сингълтън. Въпреки че все още размишляваше над провала си и обидните забележки на Регис Кокрейн, той беше решил, че е време да тръгва за Монтана. Трябваше да си признае, че се е провалил, но щеше да предизвика съдбата, ако пак се опита да я убие.

Тя твърде надълбоко се беше замесила със семейство Рандолф. Откакто се върна в града, беше чул много за това име, достатъчно, за да го убеди да тръгне на север. Лош късмет беше, че тя го видя точно когато вървеше към конюшнята.

Трябваше да се обърне и по най-бързия начин да изчезне в първата пресечка, но изненадата му беше голяма и не можеше да разсъждава нормално. Не знаеше какво го накара да стреля по Дейзи. Отново не беше улучил, но това нямаше значение. Сега двамата Рандолф знаеха как изглежда.

Франк облекчено забеляза, че Хен Рандолф не носи пистолет. Ако носеше, то тогава той, Франк, щеше вече да е мъртъв, но той с огромна изненада забеляза, че Тайлър е също толкова бърз. Куршумът го улучи в бедрото малко над коляното. Той закуцука по уличката, като трескаво търсеше място, където да се скрие, убежище, където може да остане и да извика лекар. Раната не му се струваше опасна, но той бързо губеше кръв. А с нея — и силите си. Нямаше да може да тича още дълго.

Тогава реши да отиде в офиса на Регис Кокрейн. Този кучи син го беше забъркал в тази каша. Може да го скрие, докато престанат да го търсят. Никой няма да се сети да го търси в единствената банка в града.

 

 

— Върви след него — молеше Дейзи Хен. — Ти си този, който е добър стрелец.

Хен продължаваше да я влачи по улицата настрани от разговарящите наблюдатели на разигралата се сцена. Той дръпна палтото си настрани, за да покаже, че няма оръжие.

— Не мога да му помогна невъоръжен.

— Но не можеш да го оставиш сам.

— Нямам и намерение. Но първо ще те придружа до хотела.

— Ще дойда с теб.

— Не, няма — каза Хен и Дейзи не се съмняваше, че няма да я вземе. — Имам намерение да помогна на Тайлър, но няма да рискувам живота и на двама ни заради някаква жена, която не знае какво иска. — Стигнаха до портата на хотела. Хен бързо я поведе нагоре и се качиха по стълбите. — Направи така, че тя да не напусне тази стая, докато не се върна — каза той на стъписаната Лаура. — Ако трябва, заключи я. — Той изчезна в спалнята.

— Какво се е случило? — попита Лаура. — Тайлър не е убил Гай Кокрейн, нали?

— Не. Видях човека, който се опита да ме убие — обясни Дейзи. — Тайлър тръгна след него.

Хен излезе от стаята, като преглеждаше оръжията си. Лицето на Лаура пребледня.

— Не мога да оставя Тайлър да се изправи срещу онзи мъж сам. Не и след това, което направи за мен в Сикамор Флетс.

— Зная — каза Лаура, но Дейзи забеляза как стисна ръцете си толкова силно, че кокалчетата й побеляха.

— Няма да се бавим много. Тайлър вече го рани. Къде са момчетата?

— Разреших им да си играят на площада.

— По дяволите! — ядоса се Хен и целуна жена си, преди да тръгне.

— Няма ли да направиш нещо? — попита Дейзи, когато Лаура й обърна гръб.

— Да. Ще седнем и ти ще ми кажеш всичко, което се случи днес. И не пропускай дори една думичка.

— Но Тайлър и съпругът ти са там някъде. Този човек може да ги убие.

— Зная. Точно затова трябва да говориш и говориш, докато те се върнат.

— Но няма ли да му помогнеш?

— Най-добрият начин да помогна на съпруга си е да му вярвам. — Тя седна, но Дейзи не можеше да стои на едно място:

— Не мога да седя тук и нищо да не правя.

— Можеш да чакаш. Много често това е най-доброто нещо, което една жена може да направи.

 

 

Тайлър вървеше из лабиринт от тесни улички, които се виеха сред разпадащи се сгради. Дебелите им стени и малкото прозорци и врати успешно изолираха звука. Малцина бяха чули изстрелите. Никой не беше виждал ранен мъж да притичва. Започваше да се опасява.

Продължаваше да обикаля същите улички, като знаеше, че убиецът трябва да е минал поне по една от тях, че трябва да има следа, стига да може да я види. Тогава видя капката кръв. Малко по-нататък видя друга. Нямаше нужда от повече следи. Знаеше, че убиецът е тръгнал към сградата на банката.

 

 

Франк успя да стигне до задния вход на банката, преди силите му да го напуснат. Облегна се на грубата стена на сградата, дишаше запъхтяно и неравно, очите му се въртяха на всички посоки, за да види дали някой не го е видял.

Кървеше много силно. Трябваше да го прегледа лекар, и то скоро. Отвори задната врата и направо падна през нея. Банката беше затворила малко преди това. В началото не видя никого. После видя Регис Кокрейн да наднича през предния прозорец, очевидно, за да открие причината за изстрелите.

Франк се мръдна напред, облегна се на гишето, за да не падне. Силите му се изчерпваха. Поскърцването на една от дъските на пода накара Регис да се обърне. Лицето му посивя, когато видя Франк.

— Махай се! — просъска той. — Казах ти никога повече да не идваш тук.

— Ранен съм. Трябва ми доктор — успя да каже Франк. Вкопчи се в гишето, за да не падне.

— Няма да ти извикам никакъв лекар. Махай се оттук, преди никой да е влязъл.

— Проклет да си, кучи сине! — задъхано изрече Франк. — Казах ти, че имам нужда от доктор. — Той издърпа оръжието си, но не можеше да го вдигне. Чувстваше се ужасно слаб, по-слаб от всякога. Всичко беше размазано. Изкривеното от яд лице на Регис висеше някъде във въздуха.

Регис се втурна зад едно гише, отвори някакво чекмедже и извади оттам револвер с шест патрона:

— Трябваше да заминеш за Монтана още първия път, Франк. — Регис вдигна пистолета и стреля. Звукът от изстрела отекна в малката сграда.

Болката от куршума, забил се в гърдите на Франк, беше толкова силна, сякаш нажежен до бяло ръжен се бе врязал в плътта му.

— Ти, двулично копеле… — успя да изрече той, докато стреля.

Тялото на Регис Кокрейн потрепери и се свлече.

 

 

Тайлър не беше много далеч, когато чу първия приглушен изстрел. Намираше се до банката, когато прозвуча и вторият изстрел. Отвори задната врата и видя мъжа, отпуснат на гишето.

— Това копеле се опита да ме убие — промърмори той. — Опита се да ме убие.

Не му трябваше много време да намери тялото на Регис Кокрейн. Той не беше мъртъв, но раната му беше сериозна. Тайлър се обърна към умиращия убиец:

— Кой ти плати да убиеш госпожица Сингълтън и баща й? — попита той настоятелно.

— Кокрейн — успя да прошепне той.

— Имаше още двама мъже. Кои са те? — Тайлър се наведе по-ниско. Гласът на мъжа все повече отслабваше.

— Ед и Тоби.

Предната врата се отвори и някой се втурна вътре.

— Къде са те? — попита Тайлър. — Ако искаш Кокрейн да си плати за това, което ти направи, кажи ми къде мога да ги намеря. — Тайлър трябваше да сложи ухото си едва ли не върху устните на мъжа, за да го чуе.

— Ед и Тоби Пек — прошепна той. — Отидоха в Мексико.

Тайлър искаше да го попита за името на града, но вече беше твърде късно. Мъжът издъхна.

— Мъртъв ли е? — попита Хен.

— Да — отговори Тайлър. Изправи се. — Каза ми имената на другите двама. Всичко, което трябва да направим, е да ги накараме да свидетелстват срещу Регис.

Двамата братя отидоха до мястото, където лежеше Регис.

— Ако искаш да оживее, по-добре повикай лекар веднага — каза Хен.

— Ще те съдят за убийство, Кокрейн — каза му Тайлър. — Кражби на добитък, фалшификации, измами и не зная колко още други неща.

Регис му метна злобен поглед:

— Нямаш доказателства и няма да имаш. Ед и Тоби са мъртви. Двадесет мили след границата бяха скалпирани от индианци.

— Истински индианци ли? — попита Тайлър.

Регис потръпна.

— Отивам за лекар — каза Хен.

— Подайте ми палтото — каза Регис, докато Хен излизаше от сградата. — Не могат да ме видят без палто.

Отказа помощта на Тайлър.

— И ти си глупав като всички останали — каза той, като едва си поемаше дъх. — Мислиш си, че можеш да ме победиш, но не можеш. Вече не ми трябва ранчото на Дейзи. Включиха ме в сделката. Вече победих.

Той се опита да пъхне ръка в палтото, но тялото му се отпусна. Издъхна.