Лей Грийнууд
Дейзи (1)

Пролог

Уморен и премръзнал, Франк Сторак се втурна побеснял в полуразрушената къщурка. Не си свали палтото, тъй като температурата вътре беше малко над нулата. Все пак това бе едно желано убежище от снежната буря, която вилнееше навън. Двама мъже вдигнаха поглед, когато той тресна вратата зад себе си. Единият, възрастен, с прошарена коса, наблюдаваше съда с кафе на печката. Вторият — строен млад мъж, голобрад, с тъмноруса коса и жестоки очи — се беше излегнал на един нар.

— Какво откри? — попита нервно по-възрастният.

— Казах ти, че няма нужда да се връщам. — Държанието на младия мъж беше грубо, почти предизвикателно. — Нищо не можеше да се обърка.

— Ами, не можеше! — изруга Франк, а в тъмносивите му очи проблесна раздразнение и пролича умора. — Старецът е погребан в хубав гроб. Момичето беше изчезнало.

— Какво? — възкликна по-възрастният мъж. — Как е възможно?

Другият се извърна и се облегна на лакът, ококорил очи от изненада.

Франк взе съда с кафе и си наля чашка.

— Двама мъже са я отвели.

— Щом не са я погребали със стареца, значи все още е жива — каза по-възрастният.

— Ама наистина си умен, чичо Ед — подигравателно се усмихна Франк. — И аз туй си помислих, та затуй ги проследих.

— Приключи ли с нея? — попита по-младият.

Франк изгълта кафето и си сипа още.

— Някакво копеле взе да стреля по мен точно като се канех да я застрелям. Все пак успях да улуча другия.

— Накъде отидоха? — попита младият мъж. Той седна на леглото и в погледа му трепна слаб интерес.

— Не зная, Тоби, но са някъде из тези планини. Опитах се да ги проследя, но ги загубих във виелицата.

— Викам да ги забравим — рече Ед. Безпокойството му се беше увеличило. — Тя и без друго не те е видяла да убиваш никого.

— Абе, все си мисля, че може да свърже смъртта на стареца и куршума в главата си с мен — отговори Франк с глас, пропит със сарказъм.

— На шефа няма да му хареса — каза Ед, като нервно прокарваше ръка през оредялата си коса.

— Тогаз трябваше да се увери, че нея няма да я има, докато ние си вършим работата. Само че той не го направи и сега ние сърбаме попарата.

— Аз не сърбам нищо — каза Тоби. Безизразните му очи напомняха на Франк тези на змия. Момчето сякаш нямаше нерви. Би убил всеки. Точно затова Франк го беше наел. Но като го гледаше сега, сякаш свит на кълбо и готов да ухапе, Франк се чудеше дали това, че му беше братовчед, бе достатъчно, за да го предпази от импулса да убива.

— Мислех си дали да не отидем до Берналило — каза Тоби. — Има една синьорита там, която въздиша по моето завръщане.

— Никой никъде няма да отива, докато онази женска е жива.