Лей Грийнууд
Дейзи (11)

Глава десета

— Какво му се е случило? — попита Зак в мига, в който Уили прекрачи прага на хижата.

— Бурята го е застигнала снощи.

— Защо излезе от колибата си?

— Опитвал се да се върне от Албакерк — намеси се Тайлър със собствената си лъжа, преди Уили да успее да проговори.

— Трябваше да останеш в града — каза Зак, изучавайки Уили с неодобрение. — Изглеждаш така, сякаш си прекарал нощта в пряспа сняг.

— Никога не съм обичал Албакерк — каза Уили, като се отпусна на един стол. — Има твърде много негодници, готови да ти отмъкнат всичко, което имаш.

Тайлър взе малко от задушеното, което държеше на задната част на печката, сипа го в една метална чиния и я подаде на Уили. Старият златотърсач се зарови в нея така, сякаш не беше ял от дни.

— Ей, по-полека — рече Зак. — Тайлър не можа да намери друг елен.

— Няма и да намери, докато не се оправи времето — каза Уили с пълна уста. — Могат да стоят заврени някъде по-дълго от тебе или мене.

Уили яде известно време мълчаливо. Тайлър отвори печката и разбута с ръжена въглищата, за да се разгорят, но Уили изпи кафето, без да го изчака да се сгорещи.

Преглътна последната хапка и дълбоките бръчки по лицето му се повдигнаха със задоволство:

— Мисля, че ще оживея вече — каза той.

— Нямаш вид на оживял — забеляза Зак.

— Ще изглеждам доста по-добре, след като поспя.

Уили стана и се отправи към онази част на хижата, оградена със завесата от одеяла и чаршафи.

— Не можеш да влезеш там! — каза Тайлър.

— Защо? — попита Уили.

— Защото аз съм тук — обяви Дейзи.

Преди Уили да поиска обяснение, тя пристъпи иззад завесата. Уили погледна от нея към Тайлър и обратно.

— Двама млади мъже — измърмори той, като внезапно се досети. — Значи ето защо…

— Защо не можеш да влезеш зад завесата — довърши Тайлър вместо него. — Можеш да спиш на моето легло, ако искаш.

Уили се довлече обратно до стола си и се отпусна на него:

— Вече не ми се спи чак толкова, колкото си мислех.

— Това е Дейзи Сингълтън — каза Тайлър. — Намерихме я в снега преди няколко дни. Главата й е наранена. Дейзи, този изяден от бълхите, прегърбен старик се нарича Уили Мозел. Твърди, че е златотърсач, но си мисля, че само търси чужд участък, на който да прескочи.

Дейзи хвърли въпросителен поглед към Тайлър, но лицето му беше безизразно. Погледна към Зак, но и неговата физиономия не подсказа нищо. Беше ясно, че не смятат да посветят Уили в истинското състояние на нещата. Тя се чудеше защо.

— Какво правехте толкова далеч от дома си? — попита Уили.

— Баща й умираше, а тя се опитваше да намери лекар.

Дейзи се чудеше на таланта на Тайлър да измисля истории толкова бързо.

— Какво се случи?

— Той почина, така че го погребахме и я доведохме тук, докато се оправи.

Уили изглеждаше песимистично настроен:

— Е, ще трябва да я заведете някъде.

— Отивам при семейство Кокрейн в Албакерк веднага щом снегът се разтопи — обяви Дейзи. — Адора Кокрейн е най-добрата ми приятелка.

— Може и така да е, но те са в Санта Фе — каза й Уили. — Няма да се върнат, докато не се стопи снега.

— Откъде знаеш? — попита Зак.

— Както каза Тайлър, бях в града, преди да ме застигне бурята — каза Уили, като се придържаше към историята на Тайлър.

Дейзи се надяваше, че изненадата й не пролича. През цялото време разчиташе на това, че ще може да отиде при Кокрейнови. За нея беше удар да разбере, че такава възможност не съществува. Ще трябва да остане тук още няколко дни.

Но това не беше най-лошото. Дейзи осъзна, че тази новина не я разстрои чак толкова, защото всъщност не искаше да си тръгва. Това беше повече, отколкото можеше да разбере.

Защото за първи път в живота ти някой се грижи за теб, а не обратното.

Баща й винаги беше в центъра на тяхното домакинство. А сега тя беше фокусът, в който се събираше всеки ден на Тайлър. Той можеше да прекарва часове, суетейки се около мулетата, в четене на книги, или да се бави по-дълго от необходимото с готвенето, но почти всичко, което правеше, беше свързано с нейното удобство и благополучие.

Ала имаше и нещо повече от това. Понякога можеше да го почувства. Можеше да го види в очите му, когато го хванеше неподготвен. Той я харесваше. Не би си признал, не би направил нищо, което да го издаде, но тя можеше да каже, че той я харесва. Тя намираше това толкова трудно за вярване, колкото и разбирателството, което възникна между Тайлър и Зак в момента, в който Уили Мозел влезе в хижата. Те не бяха казали и дума. То просто си беше там.

Това беше една връзка, която трябваше да я предпази.

Изживяването беше толкова ново, толкова неочаквано, че тя в началото бе склонна да се съмнява в преценката си. Но й трябваше само миг, за да осъзнае, че е права. Точно тогава Дейзи реши, че й е все едно колко ще се задържи снегът.

— Предполагам, това означава, че ще трябва отново да отида на лов — каза Тайлър. — Месото ни е на привършване. Можеш да дойдеш с мен, Уили.

— Аз! — възкликна Уили. — Не мога да обикалям в тоя сняг. Изтощен съм.

— Ще те оставя да си починеш час-два — каза Тайлър. — Дотогава трябва да се възстановиш.

Уили изглеждаше така, сякаш се канеше да спори, но промени решението си, след като видя изражението на лицето на Тайлър.

— По-добре да поспя колкото мога — каза той, като стана и закуцука към одъра. — Може би е добре да дойда с теб. Сам няма да намериш и заек.

 

 

Тоби гледаше злобните очи на магарето на Уили:

— Накъде мислиш е тръгнал старият глупак? — попита той Франк.

— Откъде, по дяволите, да зная! — изръмжа Франк. — Не мога да намеря и една следа в тоя проклет сняг.

Те бяха излезли и очакваха старият златотърсач да бъде готов да приказва след страшно студената нощ, прекарана с магарето в бараката. Франк беше изумен, като откри, че го няма.

— Не трябваше да го връзваме — каза Ед. — Затуй е неспокоен.

— Млъквай! — изръмжа Франк. Той огледа около бараката и по двете пътеки от колибата, но снегът беше покрил всички следи от бягството на стария златотърсач.

— Мислиш ли, че знае къде е момичето? — попита Тоби.

— Не зная — отговори Франк. — Тия дърти чешити стоят колкото се може по-далеч един от друг. Може да има дузина женски, които живеят тук, и никой от тях да не ги знае.

— Аз мисля, че знае — каза Тоби.

— По-вероятно знае мъжете — каза Франк. — И ако той ги знае, значи и други ги знаят.

— Какво ще правиш? — попита Ед.

— Ще оседлаем конете и ще тръгнем от колиба на колиба, докато не намерим всеки от тях — каза Франк. — Трябва да са някъде тук. С нейната рана и целия този сняг не могат да отидат никъде. Ще ги намерим.

Франк едва се владееше. Инстинктът му казваше да зареже всичко и да бяга. Планът беше обречен. Твърде много хора знаеха. Но колкото повече отлагаше да хване момичето, толкова повече възможности щяха да открият другите.

Възнамеряваше да убие старото копеле за това, че се бе измъкнал през нощта. Никой нямаше да тъгува по него. Вероятно в течение на няколко месеца никой нямаше да разбере, че е умрял.

Имаше намерение да убие и двамата мъже, и момичето. Никой не можеше да прави на глупак Франк Сторак.

 

 

— И двамата ще стоите вътре — каза Тайлър на Зак и Дейзи, докато те с Уили се приготвяха за лов. — Никой от двама ви не е съвсем добре, а навън е по-студено, отколкото изглежда.

— Омръзна ми да седя в тая хижа — каза Дейзи.

— И на мен — съгласи се Зак.

— Твърде скоро ще имате възможност да излезете — рече Тайлър.

Веднага щом дърветата скриха хижата от погледа им, Уили се спря и се обърна към Тайлър:

— А сега ми кажи какво става тук или повече и крачка няма да направя.

— Онези мъже търсят Дейзи. Убиха баща й и два пъти се опитаха да убият нея.

Уили изсвири през зъби:

— Мислиш, че са дошли тук да я търсят?

— Че каква друга причина ще имат, за да обикалят и питат за двама млади златотърсачи?

— Не се ли боиш да я оставиш сама?

— Няма да ни намерят днес. Вятърът е затрупал следите ти. Освен това предупредих Зак да не допуска никого близо до хижата.

— Тоя безполезен женчо! — присмя се Уили. — Че той сигурно ще се скрие зад нея.

Тайлър се изсмя:

— Зак може и да не изглежда кой знае как, но е най-хладнокръвният човек, който някога си срещал. И може да откъсне с куршум бодлите на кактус.

— Не можеш да говориш за това наконтено хлапе в хижата ти.

— Същият — увери го Тайлър. — Сега спри да се тревожиш за Дейзи и ми кажи къде се крият елените. Скоро ще останем без месо.

Но Тайлър не беше толкова жизнерадостен, колкото се опитваше да изглежда. Ако не беше необходимо да търси храна, нямаше да остави Дейзи. Убийците бяха показали по-голяма бързина, упоритост и интелигентност, отколкото бе очаквал. Все още вярваше, че зад тях стои някой друг — с проницателен, нечестен, жесток ум. Това наистина го плашеше. Може и да се окажеше не чак толкова лесно да защитава Дейзи, колкото си мислеше в началото.

А той знаеше, че трябва да я защитава. Тя можеше да се смята за практична, но нямаше представа как да оцелее по тези места от някой човек от Изтока.

— Казах, че съм изненадан, че не си се запасил с резервна храна — повтори Уили, когато Тайлър не му отговори. — Не е в стила ти да оставаш без припаси.

— Не очаквах Зак — каза Тайлър, като пренасочи вниманието си. — Той яде за двама.

— Ами момичето?

— И нея не очаквах.

— Можеше да я оставиш на някой фермер.

— Не можех, особено след като не знаех кой се опитва да я убие, нали?

— Тъй си и помислих.

— Изобщо не си помислял подобно нещо — каза Тайлър. — Помисли си, че съм я довел тук горе от плътски подбуди.

— Не зная какво искаш да кажеш с туй плътски, не си напрягам мозъка да ги чета всичките тез книги като теб, но ако значи това, което си мисля — не, не съм си го помислял. Не мисля, че струваш и пукнат петак като златотърсач, но си достатъчно добър джентълмен, щом рискуваш да те убият заради жена. — Уили поспря, когато попаднаха на някакви следи. — Виждам, че наоколо се навърта котка.

— Хвърлила е око на мулетата ми.

— При първа възможност бих я застрелял. Иначе рано или късно ще ги пипне. Тия котки са решителни същества.

Докато Уили изучаваше следите на пумата, мислите на Тайлър се насочиха отново към Дейзи. Той не гореше от желание снегът да се стопи точно сега. Имаше нужда да разбере какво у тази жена го привлича. Само плътско желание ли беше? Не можеше да бъде сигурен. Не му трябваше много, за да се възпламени тялото му. Само да докосва Дейзи, беше достатъчно. През по-голямата част от нощта беше лежал буден, спомняйки си усещането от допира с нея — топлината и мекотата на тялото й, притиснато в неговото, твърдостта в слабините му, която превръщаше всяка стъпка на мулето в мъчение за него.

Но имаше нещо повече от плътска страст и то растеше в него, усещаше го. Не разпознаваше чувството, което го завладяваше всеки път, щом я погледнеше, но то се бореше с нещо в него, а притегателната му сила бе нежна, но настоятелна. Това беше нещо забравено или абсолютно непознато — не можеше да реши кое от двете. Не можеше да реши дали е важно. Каквото и да беше, мисълта за нея беше в съзнанието му, когато е буден и когато спи.

Може би интересът му бе породен от факта, че тя е ранена и той искаше да я защитава. Това беше естествено за всички от семейство Рандолф, дори за Зак. Ако е само това, след като я закара при семейство Кокрейн, ще я забрави.

А може би се интересуваше от нея, защото тя бе смела млада жена с лошо мнение за себе си, изоставена, без средства за оцеляване. Оставаше й само да се омъжи за първия мъж, който й предложи.

— Тази котка вероятно има убежище някъде наоколо — реши Уили. — Ако съдя по следите й, отдавна не е яла.

Тайлър се опасяваше, че присъствието на котката означава, че няма да намерят дивеч поне на разстояние две мили от хижата.

— Може би ще се нахрани с някой от убийците, щом се появят — каза Тайлър.

— Мислиш ли, че ще се появят?

— Сигурен съм в това.

Тайлър не можеше да разбере защо една жена, която мислеше толкова малко за себе си и очакваше дори още по-малко от другите хора, може да е толкова важна за убийците. Светът рядко забелязваше други, освен най-красивите жени.

Знаеше всичко за това какво значи да не си красив. Не можеше да каже колко пъти го бяха сравнявали в негов ущърб с братята му, и не само баща му го правеше. Дори беше чул една жена да съчувства на Джордж за това, че е обременен с такъв брат. Джордж го беше защитил — той винаги го правеше, — но това не бе променило нещата.

Дълго време Тайлър се преструваше, че не му пука или че не съзнава мнението на околните за него. Непосредственият резултат беше, че като вярваха, че на него наистина не му пука от това, което казват, говореха още по-спокойно в негово присъствие. Това отначало го накара да мълчи, а после — да живее сам.

На никого досега не му беше хрумвало, че за него е мъчително да се чувства недостоен. Дори на себе си отказваше да го признае. Осъзна го, когато откри, че и Дейзи се чувства така. Но не можеше да й помогне, докато се мъчи да помогне на себе си.

Нямаше начин да продължи да търси златото, което му трябва, за да построи хотелите си — хотелите, които му бяха нужни, за да се почувства достоен за семейството, — без да изостави Дейзи. Нямаше как да я вземе със себе си, но не искаше да я остави. Дори и да беше в безопасност, ако я зареже, това само ще засили лошото й мнение за самата нея.

— Ако ще трябва да ти повтарям едно и също нещо по няколко пъти, преди да ме чуеш, по-добре да съм сам — оплака се Уили.

— Извинявам се. Мислех.

— Ако не изхвърлиш това момиче от ума си, няма да намериш елен, та ако ще и пред теб да е застанал.

— Какво те кара да мислиш, че само Дейзи ми е в главата?

— Нищо, освен мисълта за някоя жена, не може да накара един мъж да се препъва така, сякаш е сляп като прилеп. Ако не внимаваш, тая котка ще изяде теб за вечеря.

Тайлър се спря изведнъж:

— Аз се връщам.

— Защо?

— Ако онези мъже наистина намерят хижата, Дейзи ще бъде в по-голяма безопасност вън, отколкото затворена вътре. Зак знае това, но не познава тези планини така, както аз. Може да се изгуби.

— Сигурен ли си, че не се боиш от нищо друго?

Тайлър се усмихна:

— Зак не харесва Дейзи достатъчно, та да се опитва да я съблазни. Хайде, може да вземеш Зак със себе си. А ако те притеснява, нахрани пумата с него.

 

 

Дейзи нервно крачеше из хижата. Опитваше се да проумее кой е убил баща й, но Тайлър продължаваше да се връща в ума й. И той, и пумата преследвах едно и също нещо — елен. Не можеше да си помисли за онази котка, без да я побият студени тръпки. Ами ако Тайлър попадне на нея?

— Седни — заповяда Зак. — Цялото това разкарване насам-натам ме изнервя и не мога да се съсредоточа върху картите си. Ако се притесняваш за Тайлър, по-добре недей.

— Не мога да седя на едно място — каза Дейзи, отказвайки да признае пред Зак, че наистина мисли за брат му. — Имам чувството, че ще се побъркам заключена в тая хижа.

— На север, в Уайоминг, хората седят заключени в домовете си в продължение на месеци и са си съвсем в ред.

— Но не са заключени с теб, нали?

Погледът на Зак рязко се вдигна от картите. В тъмните му очи проблеснаха пламъчета:

— Внимавай, още една подобна умна забележка и ще…

— Какво ще направиш? Ще ме заключиш в моя ъгъл? Ще ме изхвърлиш навън в снега? — учудена от собствените си думи, Дейзи млъкна изведнъж. — Съжалявам — извини се тя, — не зная какво ми стана.

Не беше заради принудителния затвор, беше заради Тайлър, но тя не знаеше какво да направи.

— Заради снега е — каза Зак, а пламъчето в очите му поизбледня. — Тайлър каза, че хората тук не са свикнали с него.

— Не, не сме — съгласи се Дейзи, доволна да го остави да обвинява снега. Не можеше да му обясни за Тайлър. Дори на себе си не можеше да обясни.

Определено, нещо в нея не беше в ред. Нямаше причина да си мисли за него толкова много, не и по този начин. Предполагаше, че би било страшно хубаво той да е около нея през цялото време.

Само че и за това имаше възражения. Беше безсмислено. Тайлър беше проявил интерес към нея само като към някаква жертва, за която да се грижат, а освен това беше и от онези мъже, за които тя се беше заклела никога да не се омъжва. Той беше мечтател, непрактичен строител на въздушни кули.

Луксозни хотели! Каква странна приумица!

Не би обмисляла сериозно подобна идея. Дори и да намереше своята мина, той щеше да изгуби парите си и да доживее края на дните си в някоя колиба, като ходи на лов, за да се прехранва, и чете книгите си. Вдигна една и прочете заглавието: „Изоставените индиански златни находища в Ню Мексико“. Прибра я и взе друга. Още находища.

Изсумтя с отвращение. Хиляди мъже бяха изгубили живота си, търсейки тези находища. Тайлър беше глупак, ако си мислеше, че точно той ще ги намери.

Но мечтателите бяха такива. Убедени, че правилата не важат за тях, че те ще са изключението, че някак си съдбата ще е благосклонна към тях повече, отколкото към другите. Така си беше мислил и баща й. Но вместо да направи нещо, за да постигне мечтите си, той седеше и четеше или разговаряше и пилееше парите, които наистина имаше.

— Защо не седнеш да прочетеш някоя от ония книги? — предложи й Зак.

Погледът на Дейзи се спря върху заглавието. Беше забравила, че все още държи една от книгите за находищата.

— Не ме интересуват златните мини — каза тя, като я пъхна обратно на мястото й.

— Има още много книги.

— Не искам да чета.

— Ако не престанеш да крачиш надолу-нагоре, ще те завържа за някой стол.

Дейзи отиде до прозореца и погледна през него. Настроението й малко се подобри:

— Навън се прояснява.

— Добре. Може би Тайлър ще намери нещо друго, освен елен. Мразя месото им!

— Тогава защо ти не донесе нещо, когато идваше?

— Не ходя да пазарувам — отговори изумено Зак. — Не зная какво да направя най-напред.

— Отиваш в магазина и поръчваш всичко, което искаш — саркастично каза Дейзи. — Те го намират и ти го дават.

Зак беше по-безполезен и от нея и все пак не изглеждаше ни най-малко, сякаш се извинява за това. Всъщност той, изглежда, си мислеше, че дълг на другите е да се грижат за него. Защо и тя не можеше да се чувства така?

— Ако слънцето се покаже, ще можем да излезем за няколко минути — каза Дейзи.

— Тайлър каза да си стоим вътре.

— Нямах предвид да ходим далеч. Просто да се поразходим из двора.

— Тайлър каза да стоим вътре — повтори Зак. — Той наистина се дразни, когато хората не правят това, което иска.

— Аз пък се дразня, когато хората ми казват какво да правя — подметна Дейзи. Тя бе изненадана от второто си избухване за тази сутрин. Баща й я вбесяваше през цялото време, но тя винаги здраво бе държала езика си. Обаче не се беше подвоумила да изкаже мнението си пред Тайлър или Зак. А още по-изненадващо беше, че те лесно преглъщаха възраженията й. Понякога се чудеше дали изобщо я чуват. Баща й би получил удар от нещата, които тя казваше.

Върна се при рафтовете с книги и започна да ги вади една по една, но не им обръщаше никакво внимание. Продължаваше да се чуди защо Тайлър не възразява срещу нещата, които тя прави. И още повече, защо си мисли, че тя ще се научи да стопанисва собственото си ранчо.

Ужасно се страхуваше, че няма да успее, но въпреки това тази възможност продължаваше да се върти в ума й и държеше нервите й опънати.

— Излизам навън — обяви тя. — Не мога да издържам вече да стоя затворена тук.

— По дяволите! — възкликна Зак, като хвърли картите си на масата и стана. — Защо жените изобщо не правят това, което им се казва?