Лей Грийнууд
Дейзи (21)

Глава двадесета

— Мама казва, че е време Гай да обяви годежа ви — каза Адора на Дейзи.

Адора беше дошла в стаята на Дейзи, за да си поприказват преди лягане. Седеше свита на стола до леглото на Дейзи, за да се стопли.

— Казах на Гай, че не искам да се изправя срещу всичките тези хора — каза Дейзи.

— Това е само годеж, глупаче. Можеш да се скриеш в неговата стая през следващата година, ако така искаш. Ние ще те пазим.

Дейзи осъзна, че не иска защита. Искаше усамотение. Искаше да я оставят на мира, докато разбере какво става в душата й.

И в глупавото й бунтарско сърце.

— Не е заради това. Всичко се случи толкова бързо.

— Гай отдавна иска да се ожени за теб. Това не се е променило.

— Защо иска да се ожени за мен? — внезапно попита Дейзи. — Трябва да има поне дузина по-красиви момичета, при това с голяма зестра.

— Гай винаги те е харесвал — каза Адора, очевидно малко смутена от въпроса на Дейзи. — Той мисли, че си много хубава. За него няма значение, че не си богата.

— Но обича ли ме? — настоя Дейзи. — Не изглежда да изпитва особено силни чувства към мен.

— Иска да се ожени веднага.

— Имам предвид себе си! Не ми се струва, че всячески се опитва да намери начин да остане няколко минути насаме с мен. Когато сме сами, не изгаря от желание да ме докосне, да ме прегърне. Не копнее да прави с мен неща, които знае, че няма да му позволя да направи преди сватбата.

— Искаш ли да прави всичко това?

— Да. — Признанието на Дейзи се изтръгна като въздишка, като дълго сдържана тайна, която тя най-после е събрала сили да признае. Само че това не беше толкова признание, колкото откритие. Преди да срещне Тайлър, тя щеше да се радва и само на любовни думи. Сега знаеше, че има и много повече от това. Тя го искаше.

Смехът на Адора прозвуча виновно:

— И аз бих искала това — призна си тя. — Мечтая си за мъж, който да ме отвлече и да ме отведе в планинска хижа.

— Аз вече бях там — каза Дейзи.

— Това е само мечта. Не бих искала да ме насилва, но би било вълнуващо, ако е толкова луд по мен, че не може да се владее. Сякаш и ти искаш същото нещо.

— Така е, но мисля, че се срамувам да го призная.

— Зная, че Гай не е от романтичните мъже — каза Адора. — Много прилича на татко, но наистина ти се възхищава. Ще бъде добър съпруг.

— Защо ми се възхищава? — искаше да знае Дейзи.

— Мисля, че е, защото си умна — отговори Адора. — Гай не е много по четенето. Впечатлен е от това, че можеш да четеш всичките тези книги и да ги разбираш.

Дейзи искаше да чуе нещо за очите си, за устните си, дори за гърдите си. Не искаше да слуша за книги.

— Би ли искала да се омъжиш за някого, който се възхищава на ума ти?

— Не бъди глупава. Аз не съм умна — каза Адора.

— Не е вярно. Просто не използваш ума си.

— Мъжете не харесват жени, които мислят самостоятелно.

Тайлър харесваше. Беше й казал, че тя може да направи всичко, което поиска.

— Искат да се грижат за нас. Това се предполага, че трябва да правят. Не бих искала да се издържам сама. Няма да зная откъде да започна.

Дейзи също не искаше, но нещо я караше да опита. Не искаше съпругът й да отдели част от живота си и да й каже да не се бърка там.

— Колкото до това, че искам мъжът да бъде толкова луд по мен, че да не може да се контролира, мисля си, че в действителност не би ми харесало. Един мъж трябва да уважава жена си така, както Гай уважава теб. Той никога не би си помислил да те насилва. Как иначе би те погледнал в лицето на другия ден?

Гладно. Тайлър така би направил. След това ще иска да го повтори.

— Мисля, че просто си разстроена от това, че си била отмъкната в планината от един красив мъж.

— Откъде знаеш, че е красив? Никога не си го виждала.

— Нямаше да говориш толкова много за него, ако не беше красив — каза Адора, като прегърна приятелката си. — Щом е брат на Хен Рандолф, трябва да е божествен. Защо ходиш там през цялото време?

— За да стоя при Лаура, която се възстановява след раждането. Тя не познава никого в Албакерк.

— Понякога си мисля, че я харесваш повече от мен.

— Никога нима да харесвам друга повече от теб — каза Дейзи, като горещо прегърна приятелката си. — Ти си направо чудесна. — Дейзи продължаваше да я прегръща. — Не зная защо ме харесваш. Аз съм толкова неблагодарна и вечно оплакваща се.

— Не, не си. Просто си имала ужасно преживяване. Но отсега нататък всичко ще се нареди чудесно. Ще видиш. Всичко, което трябва да направиш, е да се омъжиш за Гай.

Всичко, което трябвало да направи, е да се омъжи за Гай и нещата ще бъдат наред!

Но защо тогава изпитваше такова нежелание? Преди смъртта на баща й това беше всичко, което искаше. Беше глупаво сега да се опъва. Не се самозаблуждаваше — всичко беше заради Тайлър. Защо не можеше да приеме, че той няма да се върне?

Дейзи изпусна дълбока въздишка. Времето им в хижата беше изтекло. Беше преживяла повече от много жени, много повече от Адора, която щеше да се омъжи за някой много подходящ млад мъж, без дори и невинно да пофлиртува преди това.

Беше време Дейзи да порасне. Тайлър бе казал, че тя може да направи всичко, което поиска, стига да реши. Той нямаше предвид женитбата с Гай, но тя трябваше да направи точно това. Харесваше Гай. Не го обичаше, но можеше да се научи. Майка й се беше омъжила по любов и това я беше убило. Дейзи се беше заклела, че с нея няма да се случи така. Сега имаше възможност да си осигури точно онзи живот, който винаги беше искала.

— Утре ще поговоря с Гай — каза Дейзи. — Искам да изчакам няколко дни, в случай че роднините на татко отговорят на обявата ми. Не искам да чуят за неговата смърт и моята сватба в една и съща седмица.

— Сигурна ли си?

— Да. Лаура ми каза, че е най-добре да преодоляваш трудностите бързо, така само ще улесниш нещата.

— Нямам търпение да кажа на мама.

Дейзи реши, че ще се почувства много по-добре, след като нещата се уталожат, и даде цел и посока на живота си. Женитбата с Гай ще й осигури точно тази посока.

Беше позволила на Тайлър да я обърка. Предполагаше, че това се случва с много млади жени, особено с такива, които нямат семейство. Имаше късмет, че съществуваха семейство Кокрейн. Без тях можеше да направи нещо ужасно глупаво.

 

 

Дейзи прикри очи от слънцето, докато тя и Гай приближаваха към хотела. Чудеше се защо няма дървета по площада. През лятото щяха да са много полезни, по-полезни от оградата от колове. Очакваше посещението при Лаура, но дори то не можеше да спре мрачните й предчувствия. Знаеше, че е време да престане да отказва да се изправи срещу действителността, но се опасяваше от срещата с обществото на Албакерк. Веднага щом остави Гай да обяви годежа, ще бъде обсадена от доброжелатели.

Дейзи се чудеше дали всички бъдещи булки са толкова нервни.

— Виждам госпожа Естерхаус и дъщеря й, Джулия Мадиган, да вървят към нас — прошепна й Гай. — Нейният съпруг е един от татковите партньори в банката. Съпругът на Джулия се занимава с продажба на едро. Щом се оженим, ще си постоянно в тяхната компания.

На Дейзи не й трябваше много, за да разбере, че госпожа Естерхаус и нейната дребна дъщеря не я одобряваха.

— Чухме за смъртта на баща ви — каза госпожа Естерхаус веднага щом Гай ги представи. — Такъв удар. Зная, че сте съсипана. След това, което онези ужасии мъже са направили, мисля, че е много смело да излизате.

Дейзи трябваше да притисне дясната си ръка до тялото, за да не докосне с нея главата си. Беше събрала косата си в здрав кок и я беше скрила под шапката. Госпожа Естерхаус не можеше да види кока или белега. Нямаше нужда да ги споменава, освен ако не искаше да бъде нелюбезна.

— Трябва да е ужасно да сте сама на хотел — каза Джулия.

— Дейзи е със сестра ми — отговори Гай.

Дейзи трябваше да потисне желанието си да каже на Гай да не бъде наивен. Джулия просто се опитваше да разбере къде е отседнала.

— Семейство Кокрейн се държат чудесно с мен — каза тя. Беше пуснала ръката на Гай и стискаше здраво пръсти под ресните на шала си. — Чакам да получа новини от семейството на баща си, преди да реша какво да правя.

Дейзи не знаеше защо каза това. Беше послушала съвета на Лаура и даде обяви във всички вестници в Ню Йорк и Филаделфия, но не очакваше никой да й се обади. Беше го казала само защото тези жени я гледаха отвисоко.

— Не знаех, че имате семейство — каза госпожа Естерхаус.

— Естествено, не ги виждам често, откакто татко дойде в Ню Мексико.

— Семейството на Дейзи е много известно в Ню Йорк и Филаделфия — каза Гай. — Мама казва, че сигурно ще искат да се върне при тях. Но ние трябва да направим всичко възможно, за да я убедим да остане с нас, нали?

— Разбира се — каза Джулия Мадиган с мазна усмивка. — Може би ще убедите някои от братовчедите си да се преместят в Албакерк. Толкова обичам високи мъже. — Тя се приближи до Гай и погледна нагоре към него, сякаш искаше да покаже колко е дребничка.

Дейзи почувства силно желание да удари Джулия Мадиган в лицето с единия от свитите си юмруци, скрити под шала. Тя беше учудена от силата на гнева, който я прониза. Никога не бе реагирала така остро срещу никого.

— Боя се, че те всички обичат високи жени — отвърна Дейзи. Тя хвана Гай под ръка. — Очарована съм, че се запознах с вас, но закъснявам за среща с госпожа Рандолф.

— Познавате семейство Рандолф? — попита госпожа Естерхаус. До този момент всички знаеха, че богатия, неприветлив, красив мъж, който беше наел горния етаж на хотела, направо беше окупирал конюшнята, водеше шестима слуги да се грижат за удобството на жена му и се беше опитал да наеме най-добрия доктор в града единствено за лични нужди.

— Дейзи всеки ден я посещава — каза Гай.

И майката, и дъщерята бързо направиха мислена преоценка:

— Може би ще можете да я доведете на посещение, след като е в състояние отново да излиза.

— Те горят от нетърпение да се върнат в ранчото си — каза Дейзи. — Не мисля, че градът им харесва особено. А сега ще ме извините, не искам да закъснявам.

Майката и дъщерята се сбогуваха и продължиха. Дейзи пусна ръката на Гай:

— Хайде да влизаме, преди да се е случило нещо ужасно.

— Какво му беше ужасното на това? Госпожа Естерхаус държи много на точността, но Джулия е възхитително момиче. Ще я харесаш, щом я опознаеш.

— Сигурна съм, че така ще стане — каза Дейзи, като веднага съжали за избухването си, — но все още не мисля, че съм подходяща за компания. — Тя се изкачи по стълбите към хотела. Без да дочака Гай да й отвори, Дейзи бутна вратата и влезе в преддверието. Замръзна, когато видя Тайлър на рецепцията.

Той се беше върнал! Дейзи се чувстваше неспособна да стои неподвижно, да върви напред или да се държи, сякаш не си е загубила ума.

Той се беше върнал!

Значеше ли това, че я обича? Всяка надежда, мечта и празна фантазия, които толкова усилено се беше борила да потисне, да изхвърли от ума си, да се прави, че не ги е имало, отново нахлуха в нея и вече беше невъзможно да отрече дори и за миг, че обича Тайлър Рандолф или че може някога да обича Гай.

Погледна към лицето на Тайлър, което така добре си спомняше, и с болка си помисли, че през по-голямата част от времето, когато бяха заедно, то беше покрито с брада. Точно това беше лицето, което още от самото начало бе търсила, което знаеше, че се крие зад брадата.

Спомни си всичко, което почувства през онази нощ в прегръдките му, когато трябваше да събере цялата сила на волята си, за да му каже, че е сгодена. Почувства как тялото й трепери и се зарадва, че е прекрачила прага на хотела преди Гай. Това й даде няколко ценни секунди, за да се съвземе, преди да запознае двамата мъже.

Дейзи изчака Гай да я настигне. С голямо усилие успокои туптенето на сърцето си и тръгна напред.

Тялото й потрепери от изненада, когато Гай взе ръката й и здраво я стисна под своята. Тя внимателно се опита да я издърпа, но Гай здраво я държеше. Погледът на Дейзи се плъзна към Тайлър. Неговият поглед се замъгли и угасна. Той потъна в себе си. Тя още веднъж се опита да освободи ръката си, но Гай не я пускаше.

— Здравей — каза тя, като поздрави Тайлър с надеждата, че вътрешната й борба няма да проличи. — Не очаквах, че толкова скоро ще се върнеш в града.

Тайлър стана и Дейзи почувства да я пронизва тръпка. Беше забравила колко висок е той и как я караше да се чувства дребна. Беше забравила също и как самото му присъствие объркваше сетивата й. Беше забравила, че само като го погледне, дъхът й спира, че целият й предишен живот изглежда само като встъпление към тези девет дни, а всичко след това — като фиаско.

Но не беше забравила, че го обича. Тайлър погледна Гай и после отново Дейзи.

— Гай, това е Тайлър Рандолф, човекът, който ме намери. Тайлър, това е Гай Кокрейн.

Двамата мъже се поздравиха, стиснаха си ръце, прецениха се. Очите на Тайлър показваха малко, а позата му — нищо. Той просто отново се затвори в себе си. Дейзи искаше да извика, да го помоли да не тълкува ситуацията погрешно, но знаеше, че е безсмислено. Но какво друго можеше той да си помисли, освен че тя принадлежи на Гай изцяло, както самият Гай си мислеше?

Не беше никак трудно да разтълкува реакцията на Гай. Той просто беше учуден и уплашен от ръста на Тайлър. Почувства как тялото му се стяга, а изражението му стана официално. Трябваше й миг да разбере, че той заема отбранителна позиция.

— Искам да ви благодаря за това, че сте се погрижили за Дейзи вместо мен. — Гай го каза възможно най-официално. — Никога няма да мога да ви се отплатя за това, което сте направили, но много бих искал да ви платя разходите.

— Нищо не ми струва — отговори Тайлър, глух към опитите на Гай да наложи дистанция между него и Дейзи.

— Разбрах, че се е наложило да й купите дрехи.

— Ще трябва да говорите с брат ми за това — каза Тайлър.

— Успя ли да намериш нещо? — попита Дейзи, за да попречи на Гай да продължи с неприятната тема. Вбесяваше се от опитите му да се държи собственически. Ако някой трябва да се отплати на Тайлър, то това беше тя.

— Все още нямам късмет.

Той нямаше да й помогне. Виждаше как се крие в себе си като зад стена. Искаше да му извика да престане, да й даде възможност да обясни. Но не го направи.

— Защо?

— Реших, че преди да построя собствен хотел, трябва да разбера как се управлява. Затова послушах съвета ти и си намерих работа тук.

Дейзи се почувства така, сякаш огромен юмрук я е ударил в гърдите, юмрук, който беше толкова силен, че изкара дъха й едновременно с мечтите й.

— Това ли е единствената причина, поради която се върна? — успя да попита тя. Чувстваше се, сякаш всичко в нея се е разпаднало и тя е куха и студена.

— Исках да се срещна с Лаура и Хен, преди да са се върнали в ранчото си. Може да минат години, преди да ги видя отново. Исках също така да говоря с господин Кокрейн за убийците. Уили откри следите на два коня, тръгнали на юг, но мъжът с големия кон е тръгнал на север. Мисля, че убиецът те е последвал в града.

Дейзи не почувства утеха от загрижеността му за нейната безопасност. Не беше дошъл в града да види нея. Не можеше ли да разбере, че го обича? Не, и не би повярвал, дори и да му каже. Съмняваше се, че знае какво е да обичаш. Цял живот бе изпитвал нетърпимост към любовта.

Тя трябваше да спре с тази безумна надежда за чудо. Глупаво беше да продължава да се измъчва с илюзии, че Тайлър някой ден ще се вразуми. Не трябва да оставя загрижеността му за безопасността й да я заблуди, че той изпитва нещо повече. Когато бяха в хижата, той беше загрижен за нея и след девет дни чувстваше все още само това. Нямаше причина да очаква, че сега се е променил.

— Ще бъда щастлив да предам съобщението ви на баща си — каза Гай и собственически потупа ръката на Дейзи. — Уверявам ви, че за мен нищо не е по-важно от безопасността на бъдещата ми жена.

Дейзи отвори уста да го отрече, но преди да беше осъзнала, че не може, знаеше, че е безсмислено. Тайлър си мислеше, че е решила да се омъжи заради парите и безопасността. Като бе отхвърлила мисълта за самостоятелност, тя беше отхвърлила и него.

Това я вбеси. Той нямаше право да я съди. Никога не беше направил или казал нещо, което да я накара да вярва, че я обича или че би приел любовта й. Той беше изчезнал от живота й. Не можеше да очаква, че тя ще седи и ще го чака да вземе решение.

— Мислех, че възнамеряваш сама да управляваш ранчото си — каза Тайлър.

— Аз ще се грижа за всички делови въпроси на жена си — каза Гай.

Дейзи побесняваше все повече и повече. Ако на Тайлър му беше безразлично за нея, то тогава и тя няма да му позволи да разбере, че изпитва някакви чувства към него. Гордостта не й позволяваше да му покаже, че е достатъчна само една дума. Гордостта беше лош съветник, но беше единственото, което й оставаше.

— Не съм решила още какво да правя с ранчото — каза тя. — Вероятно ще изчакам да получа вест от семейството на татко. — Не знаеше защо продължава да споменава семейството на баща си, използвайки го като щит между себе си и нещо, с което точно сега не можеше да се справи. — Или просто ще оставя съпругът ми да реши.

Гай потупа ръката й толкова самодоволно, че й се прииска да го удари. Но не можеше да излее яда си на него. Тайлър беше този, който тя искаше жив да одере.

— А сега ще ви оставя да водите мъжки разговор за убийци — каза Дейзи. — Закъснявам. Лаура ще си помисли, че нима да отида.

Дейзи успя да прекоси фоайето, но когато започна да изкачва стълбите, имаше чувството, че краката й ще я изоставят всеки миг. Знаеше, че Тайлър не я обича, но това не беше толкова болезнено до днес. Сега се почувства направо болна. Тя спря и се облегна на стената. За момент си помисли, че силите няма да й стигнат да продължи, но нямаше друг избор. Не можеше да се върне долу и да се срещне с Тайлър.

Беше ядосана на Гай. Беше казал, че са сгодени, за да му послужи като средство за отбрана срещу един по-едър и внушителен мъж. Разбираше го, но не можеше да му прости.

Тайлър Рандолф току-що беше направил най-голямата грешка в живота си. Никой не можеше да го обича повече от нея. Само че тя дори не можеше да си достави удоволствието да научи, че в един момент е осъзнал грешката си. Той вероятно никога нямаше да я разбере.

Когато почука на вратата на Лаура, очите на Дейзи бяха плувнали в сълзи. Отвори й Хен.

— Чудехме се дали… Случило ли се е нещо? Влез. С какво да ти помогна?

— Никой не може да ми помогне — каза Дейзи, като остави Хен да я заведе до един стол.

 

 

Значи Зак беше прав. Дейзи преследваше богатство.

Тайлър с един поглед разбра, че тя не обича Гай. Омъжваше се за него само защото той можеше да й осигури всички неща, за които й беше говорила майка й. Вероятно щеше да спре вниманието на Зак, ако имаше някаква представа колко богати са семейство Рандолф, но ако това беше така, защо, по дяволите, беше бил целия път дотук? За да й каже за убиеца? Защото не искаше тя да се сгоди за Гай? Нямаше право да се разстройва от студенината на Дейзи. Не й беше дал повод да мисли, че за него тя е нещо по-особено.

Но тя беше и той вече го знаеше. Разбра го в мига, когато видя Гай да взима ръката й в своята. Усещаше го все по-силно с всяка изминала минута, в която слушаше този мъж да говори за Дейзи така, сякаш е нещо, което той притежава, сякаш смята да я погълне, докато от нея не остане нищо. Искаше му се да измъкне Дейзи от ръцете му и да повали врага си на земята.

Може би тя не му изневеряваше — трябваше да бъде искрен и да си признае, че не й е дал повод да мисли, че има нещо, на което да изневери — но тя със сигурност изменяше на себе си. Той разпозна в Гай мъжа, който очаква безпрекословно подчинение от жена си. Беше от мъжете, които считат за свое право да изневеряват. Тайлър искаше да го удари и за това.

Беше глупак, че дойде. Трябваше да си остане в планините и да прати Уили. Но знаеше, че не може да го направи. Независимо от това какъв е резултатът, не можеше сега да зареже Дейзи. Тя може и да не го обича, може никога да не се влюби в него, може никога да не се омъжи за него, но той нямаше да напусне Албакерк, докато не се увери, че е в безопасност.

И свободна от Гай Кокрейн.

 

 

— Разбрахме кой е убил баща ти — съобщи Регис Кокрейн на Дейзи на вечеря. — За нещастие, той е напуснал тази област. Според доклада на шерифа, тръгнал е към Монтана.

— Не можете ли да пратите някой след него? — попита Дейзи.

— Не, но можем да съобщим на съдия-изпълнителя в Монтана. Те ще го следят. Не зная какво друго можем да направим.

— Значи ще се измъкне.

— Боя се, че да. Накарах шерифа да провери Боб Грийн. Той винаги е бил твърдоглав стар мръсник. — Господин Кокрейн се усмихна бащински и я потупа по ръката. — Остави всичко това на мен и се съсредоточи върху сватбата.

Дейзи беше разочарована от господин Кокрейн. Беше му се доверила. Сигурна беше, че той ще намери убиеца и ще се погрижи да го обесят. Дори и Боб Грийн да беше човекът зад него, убиецът пак щеше да се измъкне.

Ако Тайлър се беше съгласил да й помогне, той нямаше да се предаде. Щеше да го преследва, докато го хване. Всеки, който беше търсил злато цели три години, нямаше да се подвоуми да прекара няколко месеца в Монтана.

Но Тайлър не искаше да й помогне.