Робин Кук
Криза (9)

8.

Бостън, Масачузетс

Четвъртък, 6 юни 2006 г.

9:28 сутринта

 

— Всички да станат! — извика съдебният пристав, когато съдия Дейвидсън излезе от стаята си и се изкачи по стълбите до стола си. Черната роба закриваше краката му и той изглеждаше сякаш се носи като видение.

— Седнете — извика приставът, след като съдията седна.

Джак погледна зад себе си, за да не седне случайно върху чашата си с кафе. Междувременно бе забелязал, че никой не внася храна в съда, така че виновно бе поставил кафето до себе си на пейката.

Седеше до Алексис в галерията. Поинтересува се защо има толкова наблюдатели, но тя нямаше представа. Почти цялата галерия беше пълна.

Утрото в къщата на Бауман бе минало по-добре от очакваното. Макар че настроенията на Крейг се колебаеха между разговорчивостта и унинието, поне бяха поприказвали честно, така че сега Джак се чувстваше безкрайно по-добре като гост в техния дом. След като момичетата отидоха на училище, Алексис и Джак продължиха разговора, макар че Крейг отново изпадна в обичайното си потиснато настроение.

Дълго обсъждаха най-добрия начин да стигнат до центъра, но в крайна сметка Джак твърдо настоя да отиде с кола. Искаше да отиде в съда и да види журито и особено адвокатите, но след това помисли, че може би не е зле да се отбие и в Бостънския патологичен център, където да погледне какво предвижда законът за ексхумация в Масачузетс. Не беше сигурен за плановете си по-нататък. Каза им, че може да се върна в съда, но ако не го видят там, ще се срещнат директно в дома им в Нютън следобеда.

Докато съдът се подготвяше за работа, Джак огледа главните действащи лица. Съдията — афроамериканец с физиономия на бивш играч на американски футбол — с уверената методичност на движенията си излъчваше чувство за авторитет, което предаде на цялата зала. В крайна сметка Джак реши, че това е човек, който знае какво прави. Двамата адвокати пасваха точно на описанието, дадено от Алексис. Рандолф Бингъм действително бе въплъщение на елегантен опитен адвокат на голяма фирма и това личеше по облеклото, маниера и говора му, докато Тони Фасано сякаш бе образец за неуважителен, нов в професията адвокат, който се перчеше с модния си костюм и златните си ланци. При все това Джак забеляза и нещо, което Алексис не бе споменала: Фасано водеше процеса с удоволствие, което личеше от периодичните усмивки и хихикания с асистентката му — нещо, което не можеше да се каже за масата на защитата, където Бингъм и Крейг седяха, обзети от смразяващо приличие или тихо отчаяние.

Джак огледа журито човек по човек. Бяха разнородна група, което според него бе добре. Помисли си, че ако излезе на улицата и спре първите дванайсет минувачи, ще се получи горе-долу същата група. Докато изучаваше заседателите, Тони Фасано призова първия свидетел за деня — Марлене Райнхард, едра възрастна дама и главен секретар в офиса на Крейг, която скоро зае мястото си.

Джак насочи вниманието си към нея. Имаше строгия вид на типична германка, както подсказваше и самото й име. Беше едро сложена, с коса, прибрана на кок и неприветливо изражение на лицето. Не беше трудно да се определи, че се е съгласила да свидетелства твърде неохотно, което Фасано веднага използва, за да накара съдията да я обяви за враждебно настроен свидетел.

Тони започна разпита бавно, като опита да пусне няколко изтъркани шеги, впрочем твърде неуспешно, но когато Джак погледна към журито, мнението му се промени. За разлика от свидетелката, повечето от заседателите, изглежда намираха шегите на Фасано за забавни. Веднага разбра какво е имала предвид Алексис: Фасано наистина намираше начин да привлече хората на своя страна.

Джак вече бе чел показанията на Марлене, които имаха твърде малка връзка със случая, тъй като в деня на нещастието тя не бе имала никакъв контакт с пациентката. Затова той се изненада, че Фасано разпитва Марлене толкова дълго, подробно очертавайки нейните отношения с Крейг и нейния собствен объркан личен живот. Понеже бяха работили с Крейг над петнайсет години, имаше много какво да се каже.

Фасано продължаваше да разпитва в първоначалния си шеговит стил. Отначало Марлене не му обръщаше внимание, но след повече от час умишлено протакане от страна на адвоката, свидетелката започна да се изнервя и отговорите й ставаха все по-враждебни. В този момент Джак изведнъж усети, че шеговитият стил на разпит е нарочно премерен, за да извади свидетелката от равновесие. Явно също усещайки приближаването на нещо неочаквано, Рандолф повдигна възражение, че разпитът се проточва безкрайно, а показанията са несъществени. Съдията привидно се съгласи, но след кратко обсъждане с Фасано, което Джак не можа да долови, разпитът се поднови с нова сила.

— Ваша чест, мога ли да продължа разпита? — запита Тони с папка в ръка.

— Продължавайте.

Фасано се приближи до свидетелката и й връчи папката, която държеше.

— Кажете на съда какво държите.

— Папката на пациент от нашия офис.

— Кой пациент?

— Пейшънс Станхоуп.

— На папката има номер.

— Естествено, че има! Как щяхме да я намираме иначе — възмути се Марлене.

— Бихте ли го прочели пред журито? — продължи адвокатът, игнорирайки думите й.

— ПП осем.

— Благодаря. — Тони прибра папката и се върна на катедрата. Няколко заседатели се наведоха в очакване.

— Госпожо Райнхарт, бихте ли обяснили какво означават инициалите ПП?

Марлене внимателно огледа залата, преди очите й да се спрат на Крейг.

— Госпожо Райнхарт! — продължаваше Тони. — Ехо, има ли някой вкъщи?

— Това са букви — най-накрая промълви тя.

— Ех, мерси, щом е така — саркастично подхвърли Тони — Смятам, че журито вече е убедено в това. И аз ви питам не какво са, а какво означават. Позволете да ви напомня, че сте под клетва и даването на фалшиви показания е престъпление, което се преследва с цялата строгост на закона.

Лицето на свидетелката почервеня още повече, а бузите й се напрегнаха.

— Ако това освежава паметта ви, следващите показания ще потвърдят, че вие с д-р Бауман сте автори на тази сигнатура, която не е типична за вашия офис. Имам още две папки оттам, първата на Питър Сейгър, ПС 21; но тук инициалите съвпадат с тези на пациента, за разлика от папката на Пейшънс Станхоуп. Втората е на Катрин Бакстър, номер КБ 233. В повечето случаи инициалите на пациента съвпадат с номера, но има и други ПП-та, които остават неизяснени. Какво означава това ПП?

— Това означава „проблемен пациент“ — раздразнено отвърна Марлене.

Физиономията на Фасано се размаза в усмивка, насочена към журито.

— Проблемен пациент — повтори той. — Че какво, за Бога, може да означава това? Да не би случайно да се преструват на болни?

— Да, именно се преструват! — продължи бойно Марлене. — Това са хипохондрици. Имат по един куп измислени оплаквания, които отнемат времето на лекаря, вместо да го оставят да преглежда действително болни пациенти.

— И доктор Бауман се съгласи вие да приложите тази сигнатура?

— Разбира се. Именно той ни казваше кои са проблемните пациенти.

— И за да няма неяснота, папката на Пейшънс Станхоуп е била означена с ПП, което означава, че тя е била проблемен пациент?

— Да!

— Нямам повече въпроси.

Джак се приближи до Алексис и пошепна:

— Това е кошмарно за имиджа на Крейг. Какво мисли той?

— Нямам представа. Но това никак не помага. Всъщност сега нещата изглеждат още по-зле.

Джак кимна, но не каза нищо. Не можеше да повярва, че Крейг е постъпил толкова глупаво. На всеки доктор можеше да се случи да има „проблемни пациенти“, но такива неща никога не се отбелязваха официално. Във всяка практика имаше болни, от които лекарят нямаше търпение да се отърве, но просто нямаше как. Джак си припомни, че в собствената му практика на офталмолог бе имал няколко толкова неприятни пациенти, че само като видеше имената им в графика си, настроението му пропадаше за целия ден. Знаеше, че това е човешко, защото лекарският халат не предпазва от такива чувства. Но при все това този проблем винаги се пропускаше при обучението, освен в психиатрията.

Рандолф умело приложи кръстосан разпит, за да поправи впечатлението колкото бе възможно, макар да бе ясно, че маневрата на другия адвокат го изненада. При всички формалности, които се спазват в съда, да подготвиш такава изненада бе трудно. Фасано се усмихна самодоволно.

— Да се окачестви един пациент като проблемен не е непременно нещо обидно. Така ли е госпожо Райнхард?

— Така е.

— Не е ли основната причина за това отделно означение именно това, че лекарят иска да им обърне по-голямо внимание?

— Действително в графика им отделяхме по-дълго време от обичайното.

— Точно така. Тогава правилно ли е да се каже, че когато видите означението ПП вие записвате по-дълъг час за пациента?

— Да.

— В такъв случай за пациента е от полза да има означението ПП?

— Да.

— Нямам повече въпроси.

Джак отново пошепна на Алексис:

— Ще тръгвам към Патологическия център. Мотивацията тук даже ми дойде малко в повече.

— Благодаря ти — усмихна му се Алексис.

Джак излезе от съда с явно облекчение. Една от фобиите му бе тъкмо разправиите със съдебната система и случаят със зет му засягаше особено болезнено място. Представата, че справедливостта винаги възтържествува по някакъв начин изглежда бе безкрайно идеалистична, както случаят с Крейг заплашваше да покаже в най-скоро време. Джак нямаше доверие в тази система, макар да не можеше да измисли по-добра.

Той изкара своя Хюндай под наем от подземния паркинг под Бостън Комън^[1]. Беше паркирал там сутринта, като се натъкна на паркинга съвсем случайно, след уморително напразно обикаляне на района около Гавърнмънт Сентър. Нямаше представа къде паркират Алексис и Крейг. Първоначално смяташе да кара след тях към града, но щом оставеше дори най-малка дистанция между двете коли, винаги се намираше някой да се намърда между тях. С особена сила това пролича на магистралата и, не желаейки да поема риска от агресивно шофиране на високи скорости, той реши, че е по-добре да остави колата на Крейг и Алексис да се изгуби в реката от други коли. Шофирането в Бостън, което и без това бе достатъчно неприятно предишния ден, се оказваше стотици пъти по-трудно по време на истинския час пик.

С картата, която му дадоха от бюрото за коли под наем, сравнително лесно навлезе в главната част на Бостън, а от паркинга до съда бяха не повече от петнайсет минути пеша.

Щом се измъкна от мъждивото осветление на гаража, Джак веднага отби вдясно и разтвори картата. Отне му известно време, докато открие „Олбъни стрийт“, но след това лесно се ориентира като гледаше Бостън Комън, който оставаше отдясно и Бостънската обществена градина от лявата му страна. Градината изобилстваше от късни пролетни цветя. Бе забравил какъв чаровен град може да е Бостън, щом веднъж се добереш до него.

Докато караше, Джак се замисли по какъв друг начин би могъл да спомогне за каузата на Крейг. Изглеждаше пълен абсурд Крейг да бъде осъден за небрежност само защото е бил достатъчно любезен да се съгласи да посети пациентката вкъщи.

С лекота намери „Олбъни стрийт“, както и Патологическия център. За ориентир използва многоетажния паркинг, разположен наблизо. Петнайсет минути по-късно вече разговаряше през пластмасовата стена на гишето с привлекателна млада секретарка. За разлика от остарелия офис в Ню Йорк, Бостънският патологически център бе чисто нов. Обзе го благородна завист.

— Мога ли да ви помогна? — запита дружелюбно девойката.

— Предполагам — рече Джак, като обясни кой е и че иска да разговаря с някой от патолозите. Каза, че няма претенции и иска да говори с който е свободен.

— Мисля, че всичките са в залата за аутопсии, докторе — рече момичето. — Но изчакайте да проверя.

Докато тя говореше по телефона, Джак се огледа. Помещението бе практично обзаведено и още миришеше на прясна боя. Насреща бе офисът на представителя на полицията, и през отворената врата Джак мярна униформен служител. Имаше и няколко други стаи с незнайно предназначение.

— Може да слезе д-р Латаша Уайли. Ще дойде ей сега — каза секретарката. През стъклената преграда едва се чуваше, така че момичето трябваше да вика.

Джак поблагодари и се замисли как да открие гробището „Парк Медоу“. Ако Крейг и Алексис искаха да направи аутопсия, трябваше да действа светкавично, тъй като вече течеше вторият ден от петдневен процес. Самата аутопсия нямаше да е трудна. Трудността идваше от бюрократичните формалности, които в стар град като Бостън можеха да се окажат непреодолими.

— Д-р Степълтън? — обърна се към него непознат глас.

Джак се стресна. През това време тъкмо прикрито разглеждаше една от останалите стаи във фоайето, опитвайки се да изясни функциите й. Той се обърна виновно и застана лице в лице с изненадващо млада афроамериканка с гарвановочерни кичури и вид на пищна красавица. Настроението му моментално се промени от вина към почуда. Напоследък твърде често срещаше колежки от гилдията, които му изглеждаха като незавършили студентки. Това го караше да се чувства стар.

След като се запознаха, Джак показа свидетелството си за патолог, за да подчертае, че все пак той не е някой умопомрачен направо от улицата, после накратко разясни какво му е необходимо: информация за процедурите по ексхумация в Масачузетс. Латаша го покани в офиса си на горния етаж, от което благородната му завист само се усили. Кабинетът не бе нито голям, нито луксозен, но имаше както бюро, така и отделен плот, така че неизбежната документация и микро-скопски проби се държаха отделно; също така имаше прозорци. Действително, от тях се виждаше само близкият гараж, но при все това те пропускаха солидно количество дневна светлина, нещо от което бе отвикнал.

След като седнаха, Джак разказа подробно за случая с Крейг, като умишлено преувеличи заслугите му като интернист, наричайки го един от най-добрите лекари в Бостън, независимо от това, че практикува в предградията, и понапудри действителността, като каза, че ще го осъдят за смъртта на пациентка, освен ако не се направи ексхумация и аутопсия. Идеята му за подобно разкрасяване възникна спонтанно. Ако Бостънският патологически център проявеше достатъчна мотивация, би могъл да ликвидира всички бюрократични проблеми още в зародиш. Или поне в Ню Йорк би станало точно така. За съжаление, Латаша охлади ентусиазма му начаса.

— Тук в Масачузетс не може да се прибегне до ексхумация, освен ако не става въпрос за криминален процес — отбеляза тя. — А дори и тогава е необходимо разрешение от главния прокурор, който на свой ред трябва да се обърне към съдия, за да издаде съдебно решение.

Джак простена наум. Динозавърът на бюрокрацията започваше да подава глава от водата.

— Процесът е дълъг и неприятен — продължи Латаша. — Първо Патологичният център трябва да убеди главния прокурор, че има подозрение за извършено престъпление. От друга страна, ако няма извършено престъпление, тук в Масачузетс процедурата е чисто формална. — Джак опери уши.

— Така ли? Как е възможно това?

— Имате нужда единствено от разрешение за ексхумация.

Джак усети как пулсът му ускорява.

— Откъде се взема това разрешение?

— Ами просто от кметството на квартала, където е разположено гробището или пък от Агенцията по здравеопазване, ако става въпрос за Бостън. Най-лесно ще е да се свържете направо с погребалния агент, извършил погребението. Ако погребалният дом е в един и същ град с гробището, както е обичайно, погребалният агент най-често се познава лично със съответния чиновник в кметството. При наличие на съответните познанства, такова разрешение може да се уреди за по-малко от час.

— Отлично — заяви Джак.

— Ако искате да направите аутопсия, бихме могли да помогнем, макар че не може да я направите тук — това е държавно учреждение и не мога да си представя някой да ви разреши — но бихме могли да ви предоставим банки за съхранение и фиксатори, както и да помогнем при обработката. Ако има нужда от токсиколог, също ще бъде насреща.

— Погребалният дом изписан ли е върху смъртния акт?

— Задължително. Как е името на починалата?

— Пейшънс Станхоуп. Починала е преди около девет месеца.

Латаша погледна в компютъра си за смъртния акт.

— Ето го и него. Осми септември 2005-а, за да сме точни.

— Възможно ли е? — запита Джак. Застанал зад рамото й, той впери поглед в екрана. — Осми септември 2005-а бе знаменателна дата и в неговия живот. На тази дата вечеряха с Лори в ресторант „Елиъс“ и той й предложи да се оженят.

— Погребението е направено от погребален дом „Лангли Пиърсън“ в Брайтън. Да ви запиша ли адреса и телефона?

— Благодаря ви — отвърна той. Все още се чудеше на съвпадението с датата. Не беше суеверен, но това съвпадение го заинтригува.

— Кога смятате да извършите аутопсията? — запита Латаша.

— Честно казано, още не знам. Решението е в ръцете на доктора и жена му. По мое лично мнение това ще помогне и затова го предлагам.

— Забравих да ви кажа нещо по повод на разрешителното — добави Латаша. Ентусиазмът на Джак видимо спадна. — Ще ви е необходимо одобрението на наследниците.

Той отпусна рамене. Беше забравил нещо съвсем очевидно; изглежда, че желанието да помогне на сестра си бе изместило здравия разум. Не можеше да си представи ищецът да се съгласи тялото на жена му да бъде ексхумирано в помощ на защитата. Но след това му дойде наум, че в живота се случват къде-къде по-странни неща, така че нямаше да се откаже без бой. В крайна сметка ставаше въпрос за сестра му. От друга страна, оставаше и въпросът с Лори в Ню Йорк. Ако се наложеше да прави аутопсия, трябваше да остане в Бостън, което щеше да я разстрои. Както повечето житейски ситуации, и тази бе по-сложна, отколкото му харесваше.

След петнадесет минути Джак седеше в своя Хюндай Акцент, барабанейки с пръсти по таблото. Въпросът бе какво да прави. Погледна часовника си: бе дванадесет и двадесет и пет. Нямаше смисъл да се връща в съда, защото щеше да го завари в обедна почивка. Можеше да се обади на сестра си, но вместо това реши, че е по-добре да се отбие в погребалното бюро. Време беше отново да отвори картата.

Да се излезе от Бостън не бе по-лесно от влизането в града, но след като се натъкна на Чарлз Ривър^[2], се ориентира лесно. След двадесет минути вече се намираше на правилната улица в предградието Брайтън и не след дълго откри погребалното бюро. Голямата дървена сграда във викториански стил с ветропоказател и барокови украшения, явно преустроена за настоящото си предназначение, имаше и модерна бетонна пристройка в неопределен стил. Но най-важното за Джак в случая все пак бе, че има място за спиране.

След като заключи колата си, той се изкачи по стълбите, водещи към просторна веранда без никакви мебели. Вратата бе отворена, така че просто прекрачи във фоайето.

Вътрешността създаваше първоначално впечатление за изоставена библиотека от средните векове, отнякъде се дочуваше приглушено григорианско пеене. Хрумна му, че това прилича по-скоро на изоставен погребален дом, но тъй като и без това се намираше в погребално бюро, се почувства задължен да направи друго сравнение. Вляво се простираше редица отворени ковчези, тапицирани с кадифе и сатен и проблясващи с утешителни имена като „Вечен покой“, но без цена. Вдясно се намираше стая за поклонения, в момента празна. Редове сгъваеми столове мълчаливо се възправяха срещу една празна катафалка. Във въздуха се носеше неуловим аромат на сандалово дърво, като в магазин за сувенири от Тибет.

Отначало Джак се зачуди къде тук може да се намери жив човек, но още преди да успее да мръдне, пред него като по чудо изникна мъж с бяла риза и черен костюм, украсен с траурна вратовръзка. Не бе чул да се отвори врата или дори приближаващи стъпки.

— Да ви помогна? — изрече мъжът с глух глас.

С пепелявото си мъртвешко лице и костюма си, новият познат на Джак сам изглеждаше като кандидат за услугите на заведението, в което работи. Изтъняла, къса и до корен боядисана коса се спускаше по ръбестото му чело. Джак се насили да не се усмихне. Мъжът пред него бе въплъщение на добре познатия, но неверен стереотип за погребалните агенти. Изглеждаше като изваден от лош вампирски филм. Но като патолог Джак бе общувал достатъчно често с погребални агенти, за да знае, че в действителност те съвсем не изглеждат така.

— Да ви помогна? — отново повтори с шепот човекът, макар наоколо да нямаше жива душа, която да обезпокои. Ръцете му бяха благочестиво скръстени отпред с вдървена поза, движеше само устни. Като че ли дори не мигаше.

— Търся директора на дома.

— На вашите услуги. Казвам се Харолд Лангли. А това е нашият погребален дом, стопанисван изцяло от мен и моето семейство.

— Аз съм съдебен патолог — заяви Джак, размахвайки служебната си карта достатъчно бързо, за да не се забележи, че не е от Масачузетс. Харолд видимо се вдърви още повече, сякаш Джак бе инспектор, пристигнал да установява нередности. Подозрителен по природа, Джак отбеляза тази съмнителна реакция, но нямаше време да я анализира сега.

— Значи вие сте уредили погребението на Пейшънс Станхоуп, починала миналия септември.

— Действително е така. Помня, като да бе вчера. При нас бе и панихидата за г-н Станхоуп, уважаван от всички в нашия град джентълмен. Както и за единственото дете в семейство Станхоуп, за жалост.

— О! — отговори Джак на тази нечакана информация, докато я запаметяваше. След това бързо продължи.

— Възникнаха някои въпроси около смъртта на г-жа Станхоуп, така че е възможно да се стигне до ексхумация и аутопсия. Има ли вашето бюро опит в подобни неща?

— Да, но все пак нарядко — отвърна Харолд, отпускайки се до предишното си церемониално държание, сякаш заплахата е отминала. — Имате ли необходимите документи?

— За жалост, не. Надявах се, че ще можете да ми помогнете в това отношение.

— Разбира се. Трябват разрешения за ексхумация, превозване и повторно погребение, и най-важното, необходим е подписът на наследника, по-младия господин Станхоуп.

— Разбирам напълно. Дали не ви се намират някои от тези документи?

— Мисля, че да. Елате с мен да потърсим.

Харолд поведе Джак към главното стълбище, но ненадейно свърна наляво в един тъмен коридор, застлан с тежък килим. Сега вече на Джак стана ясно как директорът се бе появил тъй безшумно.

— Споменахте, че стария Станхоуп бил уважаван и известен човек. Знаете ли нещо за него?

— Навремето той основал застрахователна агенция „Станхоуп“ в Бостън, много печеливша в ония години. Господин Станхоуп беше богат човек и твърде голям филантроп, нещо рядко за Брайтън. Брайтън е по-скоро работнически квартал.

— Което ще рече, че наследникът Станхоуп сигурно е богат човек.

— Несъмнено — отвърна Харолд, докато въвеждаше Джак в работен офис със същия погребален вид като него самия. — Сегашният господин Станхоуп има интересна биография, почти като от роман на Хорейшо Алджър^[3]. Бил роден в емигрантско семейство от Полша с името Станислав Джордан Ярузелски и започнал работа в агенцията още щом завършил училище. Бил умно момче, макар и без университетско образование, така че със собствени заслуги постепенно се издигнал до мениджър. Когато старият Станхоуп почина, се ожени за вдовицата му, което още тогава предизвика някои мрачни спекулации. След това дори прие фамилията Станхоуп.

Независимо от ясния слънчев юнски ден отвън, в офиса на Харолд бе толкова тъмно, че светеха и настолна лампа, и полюлей. Прозорците бяха закрити с тежки тъмнозелени кадифени драперии. Като приключи със сагата на рода Станхоуп, Харолд се изправи до висок шкаф с махагонов фурнир и извади една папка от горното чекмедже. Оттам измъкна три листа, единия от които подаде на Джак, а другите два постави на бюрото си. С жест той покани Джак да се настани на един от тапицираните с кадифе столове.

— Това, което ви дадох, е разрешителното за ексхумация — заяви Харолд. — Има предвидено място за подпис на господин Станхоуп, за да е валидно.

Джак погледна бланката, докато се наместваше в стола. Явно осигуряването на подписа щеше да е най-трудно, но за момента реши да не мисли за това.

— Кой ще попълни останалото, след като господин Станхоуп подпише?

— Това е моя грижа. В какъв срок трябва да е готово?

— Ако ще има аутопсия, трябва да се направи в най-кратък срок.

— В такъв случай е по-добре да ме уведомите колкото е възможно по-скоро. Ще трябва да уредя траурна кола и инструменти за разкопаване.

— Възможно ли е аутопсията да се извърши в погребалното бюро?

— Да, в стаята за балсамиране, ако успеем да ви сместим в графика. Единственият проблем е, че може да нямаме всички инструменти, които ще искате — например краниален трион.

— Ще намеря инструменти — отвърна Джак порядъчно впечатлен. Харолд имаше странен вид, но най-малкото бе добре осведомен.

— Трябва да ви кажа също, че това е скъпо мероприятие.

— За каква сума става въпрос?

— Ще има погребална и земекопна такса, а също така гробищни такси. Свръх това ще прибавим и нашите такси за разрешителните, надзор и ползване на стаята за балсамиране.

— Можете ли да ми кажете съвсем грубо?

— Поне няколко хиляди долара.

Джак подсвирна изненадано, защото смяташе, че цялата процедура ще бъде евтина.

— Имате ли извънслужебен телефон?

— Ще ви дам мобилния си телефон.

— Чудесно — каза Джак. — И още нещо. Знаете ли адреса на къщата на Станхоуп?

— Разбира се. Че кой не я знае! Тя е запазената марка на Брайтън.

Няколко минути по-късно Джак пътуваше с взетата си под наем кола и мислеше какво е следващото, което би трябвало да направи. Беше два следобед. Идеята да се върне в съда не го очароваше. Винаги е бил по-скоро изпълнител, отколкото наблюдател. Вместо да се върне в Бостън, той се пресегна към картата. Отне му няколко минути, докато открие „Нютън Мемориал Хоспитал“ и в края на краищата стигна целта си.

„Нютън Мемориал Хоспитал“ приличаше на повечето болници от предградията. Джак беше влизал вътре. Беше построена в объркваща плетеница от различни крила, достроявани през годините. Най-старата секция имаше характерни за времето си украси, напомнящи декорация на торта, с елементи предимно от гръцкото Възраждане, но новите структури ставаха все по-прости и изчистени. По-голямата част от съвременните пристройки бяха просто тухлени, с тонирани в бронзово стъкла, без каквито и да било разточителства.

Джак паркира на паркинга за посетители, зад който се намираше малко езеро. По повърхността му се носеше пух от канадска гъска. Джак се консултира с папките в куфарчето, което носеше, за да си припомни имената на хората, с които искаше да говори: докторът от спешното отделение Мат Гилбърт, сестрата от спешното Джорджина О’Кийф, както и кардиолога Ноел Евърет. Всичките трима бяха в списъка със свидетели на ищеца и бяха разпитани от защитата. Това, което притесняваше Джак, беше въпросът с цианозата.

Вместо да тръгне към централния вход на болницата, той се насочи към спешното. Мястото за линейки беше празно. Отстрани имаше автоматична плъзгаща се стъклена врата. Джак влезе и забърза към дежурното гише.

Изглежда бе уцелил подходящо време за посещението си. В чакалнята се виждаха само трима души; никой от тях не изглеждаше болен или наранен. Сестрата на гишето вдигна глава, когато той се приближи. Беше облечена в престилка и на врата й висеше обичайният стетоскоп. Беше разтворила страниците на „Бостън Глоуб“

— Затишие пред буря, а? — пошегува се Джак.

— Нещо такова. С какво мога да ви помогна?

Джак разигра обичайния си номер, като извади картата си на съдебен патолог, след което попита за Мат и Джорджина, съзнателно използвайки първите им имена, за да демонстрира близост.

— Още не е дошла — отвърна сестрата. — Работи във вечерната смяна.

— Кога започва тя?

— В три.

Джак погледна часовника си. Три наближаваше.

— Значи скоро ще пристигне.

— По-добре да го направи бързо — строго произнесе дежурната сестра, но все пак се усмихна, за да покаже, че това е шега.

— Ами д-р Ноел Евърет?

— Тук някъде е, да пусна ли съобщение по уредбата?

— Да, благодаря ви.

Той се върна в чакалнята с тримата души. Опита се да установи зрителен контакт с някой от тях, но никой не му обърна внимание. Погледна един стар брой на „Нешънъл Джиографик“, но не го взе. Запита се защо ли Станислав Джордан Ярузелски се е превърнал в Джордан Станхоуп, след което се размисли мрачно как ли ще успее да го накара да подпише разрешението за ексхумация. Изглеждаше невъзможно, почти като изкачване на Монт Еверест не само без кислородна маска, но и без дрехи. Той се усмихна при мисълта за двама полуголи, боси алпинисти, които стоят триумфално на каменистия връх. Няма невъзможни неща, напомни си той. В този миг чу името на д-р Ноел Евърет по старомодната уредба. Във века на информационните технологии това му се видя пълен анахронизъм, като се имаше предвид, че от съвсем невръстни децата вече си изпращат SMS-и.

Пет минути по-късно дежурната сестра го извика на гишето и му каза, че д-р Евърет е горе в радиологията и ще се радва да поговори с него.

Кардиоложката бе заета с разчитане и диктуване на кардиограми. Тя седеше в малка стая, едната стена на която беше изцяло запълнена с рентгенови снимки. Единствената светлина идваше иззад снимките и я обливаше с флуоресцентната си синкава белота, подобна на лунна светлина, само че по-ярка. Това придаваше на жената призрачен вид, който до голяма степен се подсилваше от бялата й лекарска престилка. Джак си помисли, че освен това изглежда изтощена, затова не се бави и пристъпи направо към въпроса. Обясни кой е и по какъв начин е свързан със случая.

— Аз съм свидетел-експерт от страна на ищеца — каза Ноел, отговаряйки на прямотата му с прямота. — Ще потвърдя, че по времето, когато пациентката беше докарана тук, вече наистина нямахме никакви шансове да я спасим и се възмутих, когато научих, че е имало забавяне. Доста от нас, старомодните лекари, които лекуват всички, които дойдат, а не само онези, които си плащат, не обичат тези домашни лекари. Убедени сме, че обслужват предимно своите, отколкото интересите на пациентите, което е истинският им професионален дълг.

— Значи вие твърдите, че свидетелствате главно защото д-р Бауман практикува обслужваща медицина? — попита Джак. Усети, че се изпълва с резервираност от емоционалния отговор на Ноел.

— Съвсем не — отговори тя. — Свидетелствам, защото пациентът е бил докаран със закъснение в болницата. Всички знаят, че след инфаркт на миокарда е изключително важно да се започне фибринолиза колкото е възможно по-скоро. Ако мнението ми косвено потвърждава отношението ми към обслужващата медицина, така да бъде!

— Вижте, уважавам позицията ви, д-р Евърет и не съм тук да се опитвам да ви убедя в противното. Повярвайте ми! Тук съм да ви попитам за степента на цианоза, която пациентката очевидно е имала. Да си спомняте нещо особено?

Ноел се поотпусна.

— Не бих казала „особено“, тъй като цианозата се среща често при тежки сърдечни заболявания.

— Сестрата от спешното е написала в бележките си, че пациентката има централна цианоза. Имам предвид, че тя казва именно „централна“ цианоза.

— Вижте, когато докараха пациентката, тя беше почти мъртва, с разширени зеници, напълно отпуснато тяло и ясно изразена брахикардия, напълно неконтактна. Беше на прага на смъртта. Цианозата беше само част от цялата картина.

— Ами, благодаря ви, че ми отделихте от времето си — каза Джак и се изправи.

— Няма защо.

Когато се върна в спешното, Джак беше още по-голям песимист за изхода на процеса, отколкото преди. Д-р Ноел Евърет щеше да бъде силен експертен свидетел за ищеца не само заради статуса си на кардиолог, но и защото беше лекар специалист и освен това бе пряко замесена в случая.

Времената се менят, промърмори гласно Джак, като мислеше, че трудно се намира лекар, който да свидетелства срещу друг лекар. Независимо от декларацията, която Ноел бе направила, той бе убеден, че тя ще свидетелства до голяма степен заради антипатията си към обслужващата медицина.

Междувременно той се върна в спешното, където бе започнала следващата смяна. Макар че бе спокойно, наложи се да изчака, за да разговаря със сестрата и лекаря, докато те се информираха за присъстващите пациенти, които чакаха резултатите от изследванията си или пристигането на личните си лекари. Наближаваше три и трийсет, когато Джак най-сетне успя да седне с тях в малката служебна стая, намираща се непосредствено зад дежурното гише. Бяха млади, според него около трийсетте.

Той разказа накратко онова, което вече бе казал на Ноел, но този път реакцията бе по-малко емоционална и критична. Всъщност, Джорджина направо си призна, че е дълбоко впечатлена от Крейг.

— Колко са лекарите, които идват с линейката в спешното с пациентите си? Ще ви кажа: не са много. Фактът, че го съдят, е пародия. Това показва колко далеч от желаното е здравната система, щом лекари като д-р Бауман биват нападани от подобни лешояди. Извинете, не си спомням името на онзи адвокат.

— Тони Фасано — притече й се незабавно на помощ Джак. Зарадва се, че някой мисли по подобен начин, макар да не бе сигурен, че Джорджина е запозната със социалната страна на клюката за Крейг.

— Да, така беше: Фасано. Когато за пръв път дойде да души наоколо, си помислих, че прилича на герой от онези гангстерски филми. Честна дума. Наистина ли е завършил право?

Джак сви рамене.

— Е, не е било Харвард, в това мога да се закълна. Както и да е, не мога да си представя да ме призове за свидетел. Казах му точно какво мисля за д-р Бауман. Мисля, че е свършил страхотна работа. Носеше в себе си дори портативна машина за ЕКГ и вече я бе изследвал за биомаркери, преди да пристигнат в спешното.

Джак кимна. Всичко това вече го беше прочел в показанията й, в които тя щедро сипеше похвали по адрес на Крейг.

Когато най-сетне млъкна, Джак каза:

— Това, за което исках да говоря с вас, беше всъщност цианозата.

— Какво за цианозата? — вдигна вежди д-р Мат Гилбърт. Обаждаше се за пръв път. Оживлението и припряността на Джорджина подчертаваха още повече спокойния му, уравновесен характер.

— Помниш, че имаше цианоза, нали — плесна го игриво по рамото сестрата, преди Джак да успее да каже нещо. — Изглеждаше посиняла като от преливане, когато я докараха.

— Не мисля, че изразът е много уместен — каза Мат.

— Нима? — вдигна вежди тя.

— Искате да кажете, че не си спомняте цианозата? — обърна се Джак към д-р Гилбърт.

— Смътно, но общото й състояние говореше за какво ли не.

— Описали сте го като „централна цианоза“ в бележките си — каза Джак на Джорджина. — Има ли някаква специална причина за това?

— Ама разбира се! Тя беше цялата посиняла, не само пръстите на ръцете и краката й, когато я сложиха на кислород и започнаха да й правят сърдечен масаж.

— Каква според вас може да е била причината? — попита Джак. — Мислите ли, че може да е аномалия в преградата, която причинява връщане на кръвта отдясно-наляво или пък голям пулмонален оток?

— Не знам за аномалия на преградата — обади се Мат. — Но изобщо нямаше пулмонален оток. Дробовете й бяха чисти.

— Спомням си още нещо — произнесе Джорджина внезапно. — Тя беше изключително отпусната и вяла. Когато й поставих втора система, ръката й беше като на парцалена кукла.

— Това според вас необичайно ли е? — попита Джак.

— Да! — Младата жена погледна д-р Гилбърт за потвърждение. — Обикновено има някакво съпротивление. Мисля, че това зависи до каква степен е в съзнание.

— Някой от вас да е забелязал кръвоизливи в очите, някакви странни белези по лицето или врата?

Джорджина поклати глава.

— Аз не съм. — След което погледна към Мат.

— Тревожех се толкова много за цялостното й състояние, че не съм обръщал внимание на подробностите — каза той.

— Защо питате? — полюбопитства Джорджина.

— Патолог съм — обясни Джак. — Научен съм да бъда подозрителен. Най-малкото, при внезапна смърт с цианоза трябва да бъде обмислен вариант за задушаване или удушаване.

— Това е друга гледна точка — каза Джорджина.

— Биомаркерно изследване потвърди сърдечна криза — произнесе Мат.

— Не се съмнявам, че е имало инфаркт на миокарда — каза Джак. — Но бих се поинтересувал дали е настъпил по естествен път или е бил предизвикан. Нека ви дам един пример. Преди години се занимавах с един случай — жена, може би няколко години по-възрастна от госпожа Станхауп, която бе получила сърдечна криза веднага, след като бяха насочили към нея оръжие и я бяха обрали. Беше лесно да се докаже темпоралната връзка и виновникът и до ден днешен е в затвора.

— Мили боже! — възкликна Джорджина.

След като им остави визитната си картичка с изписан върху нея клетъчен телефон, Джак се насочи към колата си. Отключи вратата и се вмъкна в купето. Междувременно бе станало четири часът. Той остана да седи неподвижен известно време, загледан в езерото отсреща. Мислеше за току-що проведения разговор с медицинския персонал по отношение случая на Крейг. Единият беше „за“, другият — „против“. Бедата беше, че Ноел бе този, който щеше да свидетелства, докато сестрата дори не бе включена в списъка на свидетелите.

Помисли си каква би трябвало да е следващата му стъпка. Може би трябваше да се върне в къщата на Бауман, да облече спортния си екип и да отиде с приятеля на Уорън на игрището на Мемориал драйв. От друга страна знаеше добре, че ако имаше някакъв шанс да помогне на зет си, той беше в това да направи колкото се може по-бързо аутопсия на Пейшънс Станхоуп, което на свой ред означаваше да се срещне с Джордан Станхоуп и да вземе от него разрешително за ексхумацията. Проблемът беше как да го накара да подпише. Не можеше да измисли никакъв логичен трик и в края на краищата се примири, че ще трябва да импровизира, докато се опитва да извика у мъжа чувство за честност и справедливост.

Той извади от джоба си картичката, която Харолд Лангли му беше дал с клетъчния си телефон и адреса на Станхоуп. Като държеше волана с една ръка, той се опита да разгъне с другата картата на Бостън, която му бяха дали заедно с колата, и да открие улицата. Не след дълго откри езерото Чандлър и кънтри клуба „Честнът хил“. Мина му през ума, че сега е най-подходящото време за посещение. Нямаше представа дали ще успее да влезе в къщата на този човек, но нищо не пречеше да опита.

Отне му половин час да се ориентира в ужасния лабиринт от криви улици, докато намери къщата. Бързо ставаше ясно, че Джордан Станхоуп е богат. Къщата бе огромна, обширни, безукорно поддържани тревни площи, грижливо подрязани дървета и храсти и красиви цветни лехи. Блестящо, ново тъмносиньо Бентли с две врати бе паркирано в кръговата алея срещу къщата. Отделен гараж за три коли с помещения за живеене над тях, се виждаше през дърветата от дясната страна на главната сграда.

Джак паркира своя Хюндай Акцент до скъпия му събрат. Съпоставката беше убийствена. Той излезе от колата си. Не можа да се удържи да не надникне във вътрешността на екстравагантната машина, шеговито отдавайки неочаквания си интерес в този момент на непроявените гени на своята „Y“ хромозома. Стъклата бяха смъкнати и ароматът на луксозна кожа се носеше наоколо. Личеше си, че колата е съвсем нова. След като се увери, че никой не го гледа, Джак провря глава вътре. Контролният панел носеше простата елегантност на лукса. Погледът му бе привлечен от нещо друго: ключовете си стояха на таблото. Той се дръпна. Макар да си помисли, че е връх на абсурда да се изръси с толкова пари, колкото си представяше, че струва колата, достъпността на ключовете го накара да си представи за миг как, седнал в Бентли-то се носи по един живописен път, а до него седи Лори с развети от вятъра коси. Това беше блян, който му напомни за мечтата му да лети, която имаше на млади години. Но въздушната кула бързо се срути, заменена от смущение, че така силно бе пожелал чуждата кола.

Той я заобиколи и се приближи към входната врата. Реакцията му го беше изненадала: толкова години след фаталната самолетна катастрофа той за първи път си бе позволил да се радва на нещо. Фактът, че бе изпитал такива чувства бе явен белег, че вече се е възстановил от психическата травма.

Той натисна звънеца и отново се обърна към блестящото Бентли. Беше се размечтал за малко какво ли ще е колата да е негова, но сега се замисли какво говори това за Джордан Станхоуп, познат преди като Станислав Джордан Ярузелски. Беше очевидно, че този човек си угажда с новото си богатство.

Той чу, че вратата се отваря и вниманието му се върна към онова, за което беше дошъл. Във вътрешния джоб на сакото му лежеше неподписаното разрешително за ексхумация, което прошумоля, когато вдигна ръка да прикрие очите си. Късното следобедно слънце се отразяваше в полираната месингова ключалка на вратата и го заслепяваше.

— Да? — попита Джордан. Въпреки присвитите си очи, Джак можеше да се закълне, че онзи го гледа подозрително. Джак бе облякъл обичайните си джинси, синя риза и трикотажна вратовръзка и лятно сако, което не бе давано на химическо и не бе гладено от по-отдавна, отколкото би признал. В контраст, Джордан носеше карирано сако с копринено шалче. Иззад него лъхаше на студен, сух въздух, по всяка вероятност от включен вътре климатик, независимо от не особено високата температура отвън.

— Аз съм д-р Степълтън — започна Джак. С внезапно решение за привидно-официално обяснение за посещението си, той затършува из джобовете си, търсейки портфейла си, в което бе картата му на съдебен патолог. Най-после я намери и я извади. — Патолог съм и бих искал да ми отделите няколко минути.

— Чакайте да видя! — наведе се Джордан, когато Джак понечи да прибере картата си.

Джак се изненада. Хората рядко гледаха официалния му документ.

— Ню Йорк? — вдигна вежди въпросително мъжът и го погледна остро. — Не сте ли малко далеч? — Думите му прозвучаха подигравателно напевно, с лек английски акцент, който Джак свързваше с елитните училища с пансиони в Нова Англия. Следващото, което го изненада, бе че Станхоуп хвана ръката му, за да разгледа по-добре служебната му карта. Идеално маникюрираните му пръсти бяха студени при допир.

— Приемам работата си сериозно — каза Джак, връщайки се отбранително към сарказма.

— И каква е тази работа, която ви накара да биете толкова път от Ню Йорк до нашия скромен дом?

Джак не успя да скрие усмивката си. Забележката на мъжа предполагаше, че той има същото иронично чувство за хумор, както и Джак. „Домът“ бе всичко друго, само не и „скромен“.

— Кой е, Джорди? — провикна се един ясен глас от хладната вътрешност на къщата.

— Още не знам точно, скъпа — отвърна нежно той през рамо. — Някакъв доктор от Ню Йорк.

— Помолиха ме да помогна по делото, което в момента водите — каза Джак.

— Наистина! — удиви се Джордан. — И как точно възнамерявате да го направите?

Преди още Джак да успее да отговори, една млада жена, наполовина на възрастта на Джордан, се появи и впери очи в него. Тя обви ръка около врата на Джордан, а с другата го прегърна през кръста. Устните й се разтвориха в дружелюбна усмивка, разкривайки перфектни бели зъби.

— Но защо стоите тук? Покани доктора вътре! Ще пием заедно чай!

Джордан се дръпна и покани с жест Джак да влезе, след което го поведе на дълго пътешествие през централния салон, скъпо обзаведена дневна, докато влязоха в една оранжерия, намираща се на гърба на сградата. Оградено от три страни и покрито със стъкло, помещението създаваше чувството, че си навън в градината. И макар Джак първоначално да бе възприел поканата за „чай“ като евфемизъм за коктейл, той бе сбъркал.

Настанен в огромен бял стол от ракита с пастелни възглавници от кретон, той получи чай, бита сметана и бисквити от прислужница с бяла престилка, която бързо изчезна. Джордан и любовницата му, Чарлийн Маккена, седяха насреща на подобен диван. Между Джак и домакините му имаше ниска стъклена масичка, с разположен върху нея сребърен сервиз с още сладкиши. Чарлин не сваляше ръцете си от Джордан, който се държеше тъй, сякаш не забелязваше откритата й демонстрация на привързаност. Първоначално разговорът течеше свободно, преди да се спре върху плановете им за лятото, в които се включваше круиз покрай Далматинското крайбрежие.

На Джак му бе чудно, че двойката нямаше нищо против да говори за всичко това. Усети, че нямат търпение да останат сами и да се забавляват, след като не се наложи да казва нищо повече от това откъде е и че гостува на сестра си в Нютън. После единственото, което трябваше да прави, бе да кима и да казва отвреме-навреме по едно „аха“, за да покаже внимание. Това му даваше възможност да наблюдава и скоро бе напълно смаян. Бе чул, че Джордан обича да си прекарва добре и както изглежда наистина го правеше, след като Пейшънс Станхоуп бе починала. Не беше скърбил за жена си много, щом като няколко седмици след погребението Чарлин се бе пренесла при него. Бентли-то на алеята бе само на месец и тези двамата тук бяха прекарали част от зимата в Сейнт Бартс.

Благодарение на тази нова информация и на подозрителната си природа, Джак не изключваше в смъртта на Пейшънс да е замесено нещо нечестно, което правеше аутопсията дори още по-наложителна. Той си помисли дали да не се върне обратно в Патологическия център в Бостън и да сподели подозренията си, което на свой ред би могло да накара съдията да изиска ексхумация, защото по всяка вероятност Джордан Станхоуп никога не би се съгласил да подпише проклетото разрешително. И колкото повече Джордан говореше и колкото по-видимо бе, че играеше ролята на културен, аристократичен джентълмен, толкова по-уверен бе Джак в отговора му във връзка с разрешителното. Знаеше, че съществуват престъпления, в които извършителите смятаха себе си за толкова интелигентни, че активно подпомагаха юридическото разследване, само и само да покажат колко са умни. Симулантът Джордан може и да спадаше към тази категория и бе напълно възможно да се съгласи на аутопсия, за да направи играта още по-вълнуваща.

Джак поклати глава. Рационалността му внезапно се намеси и той осъзна, че е позволил на въображението си да стигне твърде далеч.

— Не сте ли съгласен? — попита Джордан. Бе забелязал, че Джак поклаща глава.

— Не, искам да кажа, да — прибързано изрече Джак, като се опита да поправи грешката си. Истината бе, че бе престанал да следи разговора.

— Казвам, че най-подходящото време да се отиде на Далматинското крайбрежие е през есента, а не през лятото. Не мислите ли така?

— Разбира се! — потвърди Джак. — Изобщо няма съмнение.

Успокоен, Джордан продължи да разказва, докато Чарлийн кимаше одобрително.

Джак отново се върна към размишленията си за смъртта на Пейшънс и за пореден път си напомни, че шансовете да се докаже, че в смъртта й има нещо нередно, практически са съвсем нищожни. Пациентката бе получила сърдечна криза, което бе потвърдено от всички лекари, включително и от Крейг. Крейг не му бе любимец, главно защото бе женен за сестра му, но не можеше да се отрече, че е един от най-умните и талантливи лекари, които Джак познаваше. Нямаше начин Джордан да измами цяла група професионалисти за това по какъв начин съпругата му е получила сърдечна криза.

Това отново го върна към точка номер едно. Патологическият център можеше и да не му позволи да направи ексхумация и аутопсия, Ако това се случеше, той трябваше да се справи сам. В този смисъл маскарадът на Джордан можеше и да помогне. Джак можеше да се обърне към него като към джентълмен, тъй като един истински джентълмен винаги изпълнява моралния си дълг, за да възтържествува справедливостта.

Докато домакините му обсъждаха кое е най-доброто време да посетят Венеция, Джак остави чашата и чинийката си и извади отново служебната си карта. Когато разговорът секна, той се приведе напред и я остави върху масичката.

— Я да видим! Какво имаме значи тук? — попита Джордан, незабавно напалвайки въдицата. Той наклони глава и погледна картата, преди да я вземе и да я огледа отблизо.

Чарлийн я измъкна от ръката му и се взря в нея.

— Какво е „съдебен патолог“? — попита тя.

— Същото като коронер — отговори й Джордан.

— Не съвсем — намеси се Джак. — В исторически план коронерът е определян или избиран официално да разглежда случаите на смърт и може да има или да няма специално образование. Съдебният патолог е лекар, който е завършил съдебна медицина.

— Приемам поправката — кимна Джордан. — Щяхте да ми кажете как възнамерявате да помогнете на заведеното от мен дело, което, да ви кажа право, намирам за твърде досадно.

— И защо?

— Мислех, че ще бъде вълнуващо, като на боксов мач. А то е скучно — слушаш само как двама души спорят.

— Вярвам, че бих могъл да го направя далеч по-интересно — Джак на часа прие неочаквано открилата се възможност.

— Моля, бъдете по-конкретен.

— Харесвам сравнението ви на съда с боксов мач, но причината състезанието да е безинтересно се дължи на факта, че двамата състезатели са с вързани очи.

— Забавна метафора. Двамата противници не се виждат и само се бъхтят един друг.

— Именно! А са слепи, защото не притежават цялата информация, която им е нужна.

— И какво им е нужно?

— Спорят за това дали за Пейшънс Станхоуп са се погрижили професионално, без самата тя да е в състояние да изложи своето становище.

— И какво щеше да разкаже, ако беше в състояние?

— Няма да знаем, докато не я попитам.

— Не разбирам как бихте могли да я попитате — изненадано го изгледа Чарлийн. — Пейшънс Станхоуп е мъртва и погребана.

— Предполагам, че докторът има предвид извършване на аутопсия.

— Точно това имам предвид.

— Искате да я изровите! — смаяно извика Чарлийн. — Боже мой!

— Това съвсем не е нещо необичайно — каза Джак. — Изминала е по-малко от година. Гарантирам ви, че ще разберем нещо след процедурата и боксовият мач ще стане далеч по-вълнуващ.

— Например? — вдигна вежди Джордан. Той внезапно притихна и се замисли.

— Например каква част от сърцето е била засегната от сърдечната криза, как се е развила, дали преди това нещо не я е предизвикало. Единствено когато това се знае, може да се постави въпросът дали правилно са се погрижили за нея.

Джордан прехапа долната си устна, докато обмисляше чутото.

Джак бе окуражен. Знаеше, че онова, което се опитва да направи, е трудна битка, но Джордан не отхвърли веднага идеята. Разбира се, може би не подозираше, че разрешителното за ексхумация лежи във вътрешния джоб на Джак.

— Защо предлагате всичко това? — попита мъжът. — Кой ви плаща?

— Никой не ми плаща. Мога честно да кажа, че искам справедливостта да възтържествува. В същото време в мен има конфликт на интереси. Сестра ми е омъжена за обвиняемия, д-р Крейг Бауман.

Джак внимателно следеше лицето на Джордан за белези на гняв и раздразнение, но не забеляза нищо.

— Аз съм изцяло за правдата — произнесе Джордан. За миг британският му акцент го бе напуснал. — Но ми се струва, че ще ви е трудно да бъдете обективен.

— Казано честно, да. Но ако направя аутопсия, ще запазя всички проби за експертно разглеждане. Мога дори да помоля да ми асистира патолог, който няма никакво отношение към случая.

— Защо не е извършена аутопсия веднага?

— Не всички смъртни случаи се аутопсират. Ако е имало някакви въпроси за начина на смърт, тогава от патологията са щели да назначат аутопсия. До този момент няма такива съмнения. Пейшънс Станхоуп е имала документирана сърдечна криза и е била придружена от своя лекар. Ако са предполагали, че ще има съдебен процес, са щели да направят аутопсия.

— Не съм имал намерение да завеждам дело, макар че няма да съм честен, ако не призная, че зет ви доста ме ядоса онази нощ. Беше арогантен и ме обвини, че не съм го уведомил адекватно за състоянието на съпругата си, когато го молех да закараме Пейшънс направо в болницата.

Джак кимна. Беше прочел това в показанията и нямаше намерение да навлиза отново в тази тема. Знаеше, че в много съдебни процеси за лекарска грешка става въпрос за недостатъчно информация от лекаря или неговия персонал.

— Всъщност, не се канех да завеждам дело, докато господин Антъни Фасано не се свърза с мен.

Джак наостри уши.

— Искате да кажете, че адвокатът ви е издирил, а не вие него?

— Точно така. Както и вие. Дойде до вратата и натисна звънеца.

— И ви убеди да заведете дело?

— Направи го и по същество се оправда със същото, с което и вие: справедливостта. Каза, че мой дълг е да разбера дали обществото е защитено от лекари като д-р Бауман и онова, което той нарече „несправедливости и различия“ на обслужващата медицина. Беше доста настоятелен и убедителен.

Мили боже, помисли си Джак. Джордановата наивност по отношение на един адвокат, водещ дела за обезщетение, подкопа уважението, което Джак бе започнал да изпитва към мъжа. Напомни си, че този човек е фалшив: богат измамник, но измамник независимо за кого се бе оженил. Изоставяйки плана си, Джак реши, че е време да си разкрие картите. Той бръкна в джоба си, извади разрешителното за аутопсия и го сложи на масата.

— За да мога да извърша аутопсията, ми е необходим вашият подпис. Аз ще се погрижа за останалото.

— Що за документ е това? — попита Джордан и закачливият му тон се върна. Той протегна ръка и взе листа. — Не съм юрист.

— Обичайната бланка — каза Джак. Засърбя го езикът да пусне някоя саркастична забележка, но се сдържа.

Реакцията на мъжа го смая. Вместо да задава още въпроси, той бръкна в джоба на сакото си, но за съжаление не за химикалка. Вместо това извади клетъчен телефон. Набра един номер и отново седна. Погледна Джак, докато операторът го свързваше.

— Господин Фасано — произнесе той, докато гледаше навън към сочната си ливада. — Току-що ми бе връчена бланка от един съдебен патолог от Ню Йорк, което може да повлияе на делото. Става дума за разрешение да бъде изровена Пейшънс за аутопсия. Искам да я видите, преди да подпиша.

Дори от мястото, където бе седнал, Джак можеше да чуе отговора на Тони Фасано. Не долови отделните думи, но тонът бе определено ясен.

— Добре, добре! — повтори Джордан. — Няма да подписвам нищо, докато не видите. Имате думата ми. Той затвори шумно телефона си, след като погледна Джак. — Идва насам.

Последното нещо, което Джак очакваше, бе намесата на адвокатите. Както бе казал предишния ден на Алексис, не ги обичаше, особено тези, които се занимаваха с подобен род дела — за лични щети, те непрекъснато твърдяха, че се борят за правата на обикновените хора.

— Може би трябва да си вървя — изправи се Джак. Беше наясно, че шансовете му да получи подпис клоняха все повече към нула. — Имате номера на клетъчния ми телефон, в случай че искате да се свържете с мен, след като адвокатът ви разгледа бланката.

— Не, искам да приключим с това сега — каза Джордан. — Ако не го направя в момента, няма да го направя изобщо, така че седнете! Господин Фасано ще е тук, преди да сте се усетили. Какво ще кажете за един коктейл? Вече мина пет, така че ще е законно. — Той се усмихна на изтърканата си шега и потърка длани в очакване.

Джак се насили да седне в ратановия стол. Беше се примирил с изхода на визитата си, какъвто и да се окажеше.

Джордан сигурно имаше скрит бутон за извикване, защото жената в бяла престилка внезапно се материализира пред тях. Джордан помоли за мартини и маслини.

Сякаш нищо не се бе случило междувременно, той с наслада се върна към близките си планове да пътуват с Чарлийн. Джак отклони поканата за мартини. Бързаше да се измъкне час по-скоро оттук.

Тъкмо когато усещаше, че търпението му се изчерпва, звънецът извести за посетител. Джордан не помръдна. Чу се, че входната врата се отваря, последва размяна на глухи реплики. Няколко минути по-късно Тони Фасано влезе в стаята. Зад него стоеше друг мъж, облечен също като него, със заплашително едра фигура.

Джак се изправи по рефлекс. Забеляза, че Джордан остана на мястото си.

— Къде е бланката? — попита Тони. Нямаше време за любезности. Джордан посочи със свободната си ръка, другата държеше мартинито. Чарлийн седеше кротко и си играеше с един кичур от косата си.

Тони грабна листа от масичката и тъмните му очи се плъзнаха по редовете. В контраст с предишния му непринуден маниер в съда, сега беше видимо раздразнен. Джак прецени, че наближава четиридесетте. Ръцете му бяха аристократични, с късо изрязани нокти. Вниманието на Джак се пренесе към забележително едрия му партньор, облечен в същия сив костюм, черна риза и черна вратовръзка. Той стоеше до прага. Беше явно силната ръка на Тони. Фактът, че Тони очевидно смяташе, че се нуждае от подобен партньор за посещение при клиент, накара Джак да се замисли.

— Каква е тази глупост? — попита адвокатът и размаха листа срещу Джак.

— Не бих нарекъл официален документ „глупост“ — произнесе хладно Джак. — Това е разрешително за ексхумация.

— Какво, някакъв наемник на защитата ли се явявате?

— Не.

— Той е брат на съпругата на д-р Бауман — обясни Джордан. — В момента е в града, отседнал е в дома на сестра си, за да се увери в справедливостта на съда. Това са собствените му думи.

— Справедливост, дрън-дрън! — проехтя гласът на Тони. — Имате нахалството да нахълтвате тук и да говорите на клиента ми.

— Грешите! — произнесе Джак меко. — Той ме покани на чай.

— Умник отгоре на всичко! — озъби се Тони.

— Истина е. Поканихме го — обади се Джордан. — След като изпихме чая преминахме на мартини.

— Само се опитвам да получа разрешение за аутопсия — обясни Джак. — Колкото повече информация има, толкова по-големи са шансовете съдът да произнесе справедлива присъда. Някой трябва да говори вместо Пейшънс Станхоуп.

— Не мога да повярвам на всичките тези глупости! — размаха ръце вбесен Тони. След това махна на придружителя си: — Франко, ела и изведи това куче от дома на господин Станхоуп!

Франко послушно пристъпи, хвана Джак за лакътя и го придърпа за рамото. Джак си помисли какво би станало, ако започне да се съпротивлява и Франко го измъкна навън, влачейки го. Той погледна към домакина, който не бе помръднал от мястото си на дивана. Станхоуп изглеждаше изненадан от случващото се, но не се намеси, когато Тони обеща да се погрижи за натрапника.

Като не отхлабваше хватката около ръката на Джак, Франко мина през официалната дневна, излезе в облицования с мрамор салон с огромно стълбище, влачейки го след себе си.

— Не може ли да поговорим като възпитани хора? — каза Джак по-миролюбиво. Не се оплакваше, че се държат с него грубо, макар и да го провокираха. Франко беше набит тип и му напомняше играчите от защитата, когато тренираше футбол в колежа. Няколко погрешни попадения в меле от типове с подобни размери и пропорции бяха сложили край на кратката му футболна кариера.

— Затваряй си устата! — изръмжа Франко, без дори да го погледне, след което пусна ръката му, докато излизаха през входната врата.

Джак оправи якето си и се спусна по стъпалата. Паркиран под ъгъл зад Бентли-то и Хюндая, стоеше черен Кадилак с неясна година на производство. Приличаше на яхта, сравнен с другите два автомобила.

Макар да крачеше към колата си с ключове в ръка, Джак спря и се обърна. Разумът му нашепваше да се качва бързо и да изчезва оттук, но онази част от У-хромозомата му, която се бе възхитила на Бентли-то, се почувства оскърбена, че толкова бързо трябва да признае нечие друго първенство. Франко бе излязъл от къщата и стоеше на верандата разкрачил крака, с ръце на хълбоците. По белязаното му от акне лице се разливаше презрителна усмивка. Преди да е изрекъл нещо, отвътре излетя Тони. Скроен като значително по-малка версия на приличния на куб Франко, той правеше едри, неестествени крачки с дебелите си, къси крака. Тръгна право към Джак и заби пръст в лицето му.

— Нека ти обясня истината, каубой — озъби се той. — Вложил съм най-малко сто бона в този случай и очаквам да си ги върна. Чуваш ли ме добре? Нямам намерение да ти позволя да прецакаш работата. Всичко си върви както трябва, така че няма да има никаква аутопсия. Ясно!

— Не знам защо сте толкова ядосан — каза Джак. — Може да се споразумеем да наемете ваш патолог, с когото да работя. — Той знаеше, че въпросът с аутопсията е умряла работа, но изпитваше удоволствие да дразни този тип. Мъжът се беше опулил от изненада. Вените от двете страни на челото му се бяха издули и пулсираха.

— И какво очакваш да ти кажа? — Въпросът беше очевидно реторичен. — Не искам аутопсия! Нещата са ясни. Нито имам нужда от изненади, нито ги искам. Ще окошарим това домашно докторче, този арогантен задник, защото той напълно си го заслужава!

— Струва ми се, че губите обективността си — подхвърли Джак. Беше забелязал как злобно се изкривиха устните на адвоката, когато произнасяше думите „домашно докторче“. Запита се дали нямаше нещо лично в този кръстоносен поход, който мъжът бе поел. В изражението му се долавяше фанатизъм.

Тони погледна към Франко за подкрепа.

— Виждаш ли го тоя приятел? Той е като от друга планета.

— Изглежда ми така, сякаш се боите от фактите — каза Джак.

— Не се боя от нищо — изрева адвокатът. — Разполагам с достатъчно факти. Тази жена е починала от сърдечна криза. Трябвало е да бъде закарана в болницата един час по-рано и ако е било направено, сега нямаше да стоим тук и да разговаряме.

— Каква сърдечна криза? — попита Джак, подигравайки му се, като нарочно заваляше „р“-то.

— Такава! — избухна Тони и щракна с пръсти, за да привлече вниманието на Франко. — Вкарай този идиот в колата и очите ми да не го виждат повече!

Едрият мъж бързо се спусна по стъпалата, заобиколи Тони и се опита да блъсне Джак с опакото на ръката си. Джак не се помръдна.

— Знаете ли, смятах да ви попитам предварително ли се уговаряте как да сте облечени — произнесе той. — Предната нощ ли решавате, или това е първото, което правите на другата сутрин? Искам да кажа — много е мило.

Франко реагира със скорост, която го изненада. Зашлеви го по бузата с такава сила, че ушите му писнаха. Той се дръпна и отговори на тази любезност с точно толкова ефикасен удар.

Франко зяпна. Когато ръката му инстинктивно се вдигна и докосна пламтящото му лице, Джак го хвана за раменете и изпрати ритник в диафрагмата му. Това накара едрия мъж да се превие, но той бързо се съвзе и когато се изправи, в ръката си държеше пистолет.

— Не! — извика Тони и дръпна оръжието надолу. — Измитай се оттук! — изкрещя той на разярения Франко. След това се обърна към Джак и му изсъска: — Ако ми прецакаш делото, си история!

Джак заотстъпва заднишком към колата си, без да изпуска от очи оръжието. Усещаше краката си омекнали от нахлулия адреналин.

Влезе в купето и бързо запали двигателя. Хвърли поглед към къщата и забеляза, че Джордан и Чарлийн стоят на алеята и го гледат.

— Не се виждаме за последно! — извика Франко, докато колата се отдалечаваше.

Повече от четвърт час Джак шофира през жилищните квартали, без да знае накъде отива, но нямаше никакво желание да спре. Не искаше да го проследят, особено онзи голям черен Кадилак. Знаеше, че бе постъпил глупаво в края на посещението си при Станхоуп. Сякаш мигновено в него бе възкръснал предизвикателният, поемащ рискове човек, какъвто беше, преди да се случи самолетната катастрофа и да изгуби семейството си. Когато най-накрая се успокои, усети, че го обзема слабост. Изобщо нямаше представа къде се намира в момента, но отби встрани от пътя в сянката на огромен дъб, за да дойде на себе си.

Докато криволичеше из непознатите улици, се бе изкушавал от идеята да се отправи към летището, да загърби цялата тази каша и да се върне в Ню Йорк ни лук ял, ни лук мирисал. Пламтящата му лява буза бе достатъчна, за да отслаби желанието му да се занимава с аутопсия. Друг аргумент в полза на тази идея бе наближаващата му сватба.

Лошото беше, че не можеше да постъпи така. Да се измъкне по този начин щеше да е малодушие. Той въздъхна и извади отново картата, за да се ориентира в каква посока трябва да се движи. Не беше лесно, тъй като улицата, на която се намираше, не бе означена. Или беше твърде малка, или се намираше извън обсега на картата.

Тъкмо когато се канеше да потегли и да търси напосоки главната улица, клетъчният му телефон иззвъня. Той бръкна в джоба си и го извади. На дисплея се мъдреше непознат номер. Натисна бутона.

— Д-р Степълтън, обажда се Джордан Станхоуп. Добре ли сте?

— Както се казва, бил съм и по-добре. Но в общи линии да, добре съм.

— Исках да ви се извиня за начина, по който се държаха с вас в дома ми господин Фасано и неговият помощник.

— Благодаря — отвърна Джак, макар на езика му да се въртеше по-остроумен отговор.

— Видях, че ви удариха. Бях впечатлен обаче от реакцията ви.

— Не би трябвало. Това не беше най-умното нещо, което трябваше да направя, особено, като се имаше предвид, че онзи господин бе въоръжен.

— Страхувах се, че може да направи нещо подобно.

— Съмнявам се, че той споделя мнението ви. Това бе най-малко приятната част от посещението ми.

— Едва сега осъзнавам колко грубо се държа господин Фасано. Беше смущаващо.

Още не е толкова късно да пуснеш хрътките, помисли си Джак, но не каза нищо.

— Озадачава ме неговата тактика, както и пълното му равнодушие към усилията да се установи истината.

— Добре дошли в юридическия занаят — каза Джак. — За съжаление, в гражданските процедури целта не е да се открие истината.

— Е, аз не искам да участвам в това. Ще подпиша разрешителното за аутопсия.