Робин Кук
Криза (2)

1.

Бостън, Масачузетс

(осем месеца по-късно)

Понеделник, 5 юни 2006 г.

9:35 сутринта

— Всички да станат! — извика униформеният съдебен служител, когато излезе от кабинета на съдията. Държеше бял жезъл.

Непосредствено зад пристава се показа съдията, загърнат в надиплена черна тога. Беше едър афроамериканец с увиснала долна челюст, посивяла къдрава коса и мустаци. Тъмните му пронизващи очи обходиха залата, докато изкачваше двете стъпала със силни, уверени крачки. След като застана до стола си, той се обърна към залата — от дясната му страна стоеше американското знаме, а от лявата — това на щата Масачузетс, и двата пилона завършваха с орли. Известен с честността си и познаването на закона, както и с избухливия си нрав, той бе въплъщението на непоколебимата власт. Един ярък слънчев лъч — сякаш да подчертае внушителния му ръст — мина над ръба на транспарантите, дръпнати към металните конзоли, разделящи крилата на прозорците, и се плъзна по главата и раменете му. С гордата си осанка и този златист ореол той приличаше в момента на езически бог.

— Чуйте, чуйте, чуйте — прозвуча баритонът на служителя с бостънски акцент. — Всички, които имат да изложат нещо пред уважаемите съдии на Върховния съд със седалище Бостън и окръг Съфок, приближете се и ще бъдете чути. Бог да пази щата Масачузетс. Седнете.

Напомняща ефекта от завършването на националния химн на някое спортно събитие, командата на пристава предизвика шум и размяна на реплики, когато присъстващите в съдебна зала 314 започнаха да заемат местата си. Докато съдията местеше купчината от листи и каната с вода пред него, чиновникът, седящ на едно бюро точно под съдебната скамейка, извика:

— Наследниците на Пейшънс Станхоуп и други срещу д-р Крейг Бауман. Председателства почитаемият съдия Марвин Дейвидсън.

С подчертано преднамерено движение съдията отвори един калъф и извади от него чифт очила за четене без рамки, които позиционира ниско на носа си. След това огледа масата на пристава и произнесе:

— Моля адвокатите да се представят за протокола. — За разлика от пристава, той нямаше акцент и гласът му бе в басовия регистър.

— Антъни Фасано, Ваша чест — избърбори бързо адвокатът на ищеца с акцент не по-различен от този на пристава, докато заставаше в полуизправено положение. — Но повечето хора ме наричат Тони — и той посочи с ръка надясно. — Тук съм от името на ищеца, Джордан Станхоуп. — Ръката му направи жест надясно. — До мен е талантливата ми колежка госпожа Рене Релф. — Той се отпусна бързо на седалката си, сякаш се срамуваше да е в центъра на вниманието.

Очите на съдия Дейвидсън се преместиха настрани към масата на защитата.

— Рандолф Бингъм, Ваша чест — каза адвокатът на защитата. За разлика от адвоката на ищеца, той говореше бавно, натъртвайки всяка сричка с мелодичния си глас. — Представлявам д-р Крейг Бауман и ме придружава господин Марк Кавендиш.

— Предполагам, че вече сте готови да започнем — каза съдия Дейвидсън.

Тони само кимна одобрително, докато Рандолф отново стана.

— Има няколко молби за предварително прекратяване преди процеса.

Съдията погледна към Рандолф, за да му внуши, че не е искал или че няма да нужда да му се напомня за предварително прекратяване. След което погледна надолу и започна да прелиства документите пред себе си. Начинът, по който го правеше, показваше, че е ядосан, сякаш коментарът на Рандолф бе провокирал небезизвестното презрение, което изпитваше към адвокатите като цяло. Той прочисти гърлото си, преди да каже:

— Исканията за прекратяване се отхвърлят. Впечатлението на журито е, че никое от предложените доказателства или свидетелски показания не е нито толкова картинно, нито прекалено сложно за заседателите да го обмислят. Следователно всички молби за прекратяване се отхвърлят. — Той вдигна очи и погледна намръщено Рандолф, сякаш казвайки: „Примири се“, преди да се обърне към пристава: — Чака ни работа. — Беше известен и с това, че обича да придвижва нещата напред.

Сякаш по даден знак, сред редиците на наблюдателите се надигна ропот. Но разговорите не траяха дълго. Чиновникът бързо прочете шестнайсет имена от евентуалните заседатели и приставът отиде да ги доведе. След няколко минути шестнайсетте души влязоха и се заклеха да говорят истината. Събраните бяха видимо различни и разделени почти по равно мъже и жени. Имаше както бели, така и цветнокожи, а облеклото им варираше от строги бизнес-костюми до тениски и сандали, някои с опънати от страхопочитание лица, а други с нагли, безочливи физиономии. Групата зае местата в ложата на съдебните заседатели.

Съдия Дейвидсън направи кратко встъпление, за да благодари на присъстващите, че изпълняват дълга си и наблегна колко важно е вярното изложение на фактите. Описа набързо какъв е принципът на подбора, макар да знаеше, че вече са уведомени. След това започна да задава въпроси, за да определи подходящите, с надеждата да отсее измежду тях онези с евентуални предубеждения срещу ищеца или ответника. Целта беше, подчерта той, справедливо правосъдие.

— Правосъдие, глупости! — промърмори под нос Крейг Бауман. Той си пое дълбоко въздух и се размърда на стола си. Не беше предполагал колко напрегнат ще е. Вдигна свитите си в юмруци ръце и ги облегна върху масата, след което започна нервно да свива и опъва пръстите си. Беше облякъл един от най-консервативните си сиви костюми, бяла риза и вратовръзка — всичко избрано по съвет на адвоката му, Рандолф Бингъм, седящ от лявата му страна.

Пак по негов съвет се опитваше да държи изражението на лицето си неутрално, колкото и трудно да му беше в тази унизителна обстановка. Беше инструктиран да се държи с достойнство, почтително (каквото и да означаваше това) и скромно. Пазеше се да не прояви високомерие и гняв. Последното беше най-трудното, тъй като беше бесен на цялата тази ситуация. Адвокатът му го бе инструктирал също да ангажира съдебните заседатели, да ги гледа в очите, да ги възприема като познати и приятели. Той се присмя иронично на себе си, когато очите му обходиха бъдещите заседатели. Идеята, че тези хора са му равни, беше тъжна шега. Погледът му се спря върху приличаща на бездомница жена с руса, заплетена коса, която криеше бледото си като на елф лице. Беше облечена в огромен размер тениска, чиито ръкави бяха толкова дълги, че от тях се виждаха само пръстите й, когато вдигнеше ръце, за да оправи падналия пред лицето й кичур.

Крейг въздъхна. Последните осем месеца бяха истински ад. Когато му връчиха призовката миналата есен, беше предположил, че историята ще е нещо гадно, но беше най-лошото, което изобщо можеше да си представи. Първо бяха въпросите, които се ровеха във всяко кътче на живота му. Но колкото и лоши да бяха тъпите въпроси, показанията под клетва бяха най-лошото.

Навеждайки се напред, той погледна към масата на ищеца и видя Тони Фасано. Беше изпитвал антипатия към няколко души през живота си, но никога не беше мразил някого толкова много, колкото Тони Фасано. Дори начинът, по който този тип изглеждаше и се обличаше в модерните си сиви костюми, черни ризи, черни вратовръзки и тежки златни пръстени, само увеличаваше отвращението и ненавистта му. Според Крейг Тони Фасано, приличащ на долнопробен мафиотски дубльор, беше безвкусният стереотип на несправедливостта в наше време, от онези, които водят дела за обезщетения и правят пари от нечие нещастие, изстисквайки милиони от богати застрахователни компании. За негово възмущение Тони имаше дори уебсайт, в който се самовъзхваляваше именно с това, и фактът, че можеше да съсипе живота на един лекар не правеше никакво впечатление на света.

Очите му се преместиха върху аристократичния профил на Рандолф. Той имаше леко гърбав нос, не много различен от този на Тони, но цялостният ефект бе съвсем друг. Когато Тони те погледнеше изпод тъмните си рунтави вежди, носът му се насочваше надолу, покривайки жестоката, самодоволна усмивка, докато Рандолф леко повдигаше глава и правият му нос създаваше у околните впечатление за леко, едва доловимо превъзходство. Накратко, Рандолф бе олицетворението на аклиматизирания и сдържан бостънски брамин, докато Тони беше младият и темпераментен кавгаджия на спортната площадка. В началото Крейг бе доволен от сравнението, но сега, докато гледаше бъдещите съдебни заседатели, не можеше да не си даде сметка, че личността на Тони ще им бъде по-близка и ще въздейства по-силно. Тази мисъл увеличи още повече тревогата му.

Съществуваха много причини за тревога. Въпреки уверенията на Рандолф, процесът не вървеше добре. Заслужаваше си да се отбележи, че Масачузетският трибунал бе постановил след изслушването, че има достатъчно, добре обосновани показания за възможно престъпно нехайство, за да стигне случая до съд. Като резултат от това съдебно решение не бе нужно ищецът, Джордан Станхоуп, да плаща гаранция.

Денят, в който Крейг чу това, бе за него най-черният за цялото време преди делото и за първи път през живота си обмисляше идеята за самоубийство. Разбира се, Рандолф продължаваше да повтаря съвета, който бе дал на Крейг първоначално: да не приема поражението лично. А как да не приеме съдебното решение лично, след като беше изказано от съдия, адвокат и колега лекар? Не бяха някои неизкласили гимназисти, нито пък работници; тези хора бяха професионалисти и фактът, че вярваха, че той е извършил лекарска грешка, че е положил недостатъчно грижи, бе смъртна обида към чувството му за чест и почтеност. Той буквално бе посветил живота си на това да стане възможно най-добрият лекар и беше успял, както се доказваше от блестящите оценки в медицинското училище, от блестящия успех по време на стажа в една от най-желаните институции в страната и дори от поканата да започне работа на сегашното място, покана, отправена от един широко известен клиницист. И въпреки това тези професионалисти го бяха изкарали правонарушител. Цялата му представа за самоуважение бе подкопана и сега се намираше под нулата.

Случиха се и други събития, които сериозно бяха затъмнили хоризонта. В началото, още преди въпросите да бъдат попълнени, Рандолф усърдно го съветваше да направи усилие да се помири със съпругата си, Алексис, да се откаже от градския си апартамент и да се върне в семейната къща в Нютън. Адвокатът му бе изразил предположението, че сравнително новият му, задоволяващ личните му желания (както се бе изразил той) стил на живот, не би допаднал особено много на журито. Желаейки да се вслуша в опитните съвети, въпреки че изпадаше в подчинена позиция, Крейг ги бе последвал до последната буква. Беше доволен, че Алексис се съгласи да го приеме отново, въпреки, че спеше в стаята за гости и го беше подкрепила, за което свидетелстваше редовното й присъствие в секцията на наблюдателите. Крейг замислено се обърна и срещна очите й. Беше облечена неофициално, както се обличаше, когато отиваше на работа в „Мемориал Хоспитал“ в Бостън, където работеше като психолог — с бяла блуза и син вълнен пуловер. Крейг изобрази една крива усмивка и тя му отвърна със същата.

Вниманието му се пренесе за миг върху клетвите на съдебните заседатели, но бързо се върна към Алексис. Помисли си, че сигурно щеше да е непоносимо, ако тя бе избрала да се държи по начина, по който щеше да го направи той, ако ситуацията беше обратната. От сегашната си позиция Крейг можеше да види тъй нареченото си „пробуждане“ като незрял младежки опит да се покаже такъв, какъвто не е. Беше роден за лекар, призвание, което не се връзваше с живота на хората от хайлайфа. Всъщност, беше получил първия си лекарски екип от грижовната си майка още четиригодишен и си спомняше как се правеше на лекар пред нея и по-големия си брат с една преждевременно развита сериозност, която предвещаваше бъдещ лекарски талант. Въпреки че в колежа, а и дори през първата година в медицинското училище, чувстваше, че призванието му е предимно в медицинските изследвания, щеше да осъзнае по-късно, че е надарен за клинично диагностициране, което бе впечатлило шефовете му, а пък него бе накарало да се почувства невъобразимо горд. И когато накрая завърши медицина, знаеше, че ще работи като лекар с интереси в научните изследвания, а не обратното.

Макар Алексис и двете му по-малки дъщери — Меган, на единадесет и Кристина — на десет, поне привидно да му бяха простили, Трейси беше друго нещо. Петнадесетгодишна, точно в пубертета, тя открито и упорито продължаваше да му се сърди, че е изоставил семейството си за шест месеца. Може би във връзка с това имаше и някакъв нещастен бунтарски опит с употреба на дрога и дори изнасяне от къщи за една нощ. Алексис беше обезпокоена, но тъй като общуваше много с момичетата, бе сигурна, че Трейси скоро ще се прибере. Тя беше помолила Крейг да не се намесва, не че той можеше да направи нещо, интелектуално и емоционално погълнат от собствените си неприятности.

Съдия Дейвидсън стигна до други двама евентуални заседатели по делото. Единият беше открито враждебен към застрахователните компании и смяташе, че непрекъснато ограбват държавата: с други думи — „чао“. Другият имал братовчед, който посещавал предишния кабинет на Крейг и бил чувал, че Крейг е добър лекар. Някои бяха освободени от съветниците заради ангажименти, като например един добре облечен бизнесмен, както и млад афроамериканец в живописна хип-хоп премяна, след което пък привикаха от групата отвън други. Разпитването продължи.

Цупенето на Трейси бе засегнало Крейг, но то беше нищо в сравнение с проблемите, които имаше с Лиона. Като отхвърлена любовница тя бе станала отмъстителна, особено когато се оказа, че трябва да си търси друг апартамент. Лошото й отношение разваляше атмосферата в офиса и Крейг се чувстваше като между чука и наковалнята. Не можеше да си позволи да я уволни поради страх от обвинение в сексуална дискриминация и то в момент, когато го обвиняваха в професионална небрежност, така че се държеше с нея по възможно най-добрия начин. Защо не напуснеше по свое желание, той нямаше никаква представа, още повече, че се водеше открита война между нея и дуото Марлин и Дарлин. Всеки ден избухваше поредният скандал между тях, и двете заплашваха да напуснат. Но той не можеше да позволи това да се случи, тъй като се нуждаеше от тях повече от всеки друг път. Емоционално и физически изтощен от съдебния процес, той с върховни усилия на волята се опитваше да си върши работата. Не можеше да се концентрира и започна да гледа на всеки пациент като на потенциален обвинител. От деня, в който му връчиха призовката, страдаше от пристъпи на безпокойство, което изостряше проблемите на свръхчувствителната му храносмилателна система, причинявайки му киселини и разстройство. Като последица от всичко се появи и безсънието, което го принуди да взема приспивателни, които го караха да се чувства замаян на сутринта. Около него беше пълна каша. Единственото хубаво беше, че не качи килограмите, които беше свалил във фитнес залата, благодарение на липсата си на апетит. От друга страна лицето му отново стана подпухнало, с жълтеникав оттенък, подсилен от хлътналите очи и тъмните кръгове около тях. Стомахът отново го сви и той излезе до тоалетната.

Доколкото отвратителното поведение на Лиона в офиса целеше да усложнява живота му, то бе търсен от нея ефект върху съдебното дело. Първият намек за беда бе появата й в списъка със свидетели на Тони Фасано. Но докъде чак можеше да стигне стана ясно едва по време на показанията й, което беше болезнено за Крейг, тъй като бе принуден да види дълбочината на гнева й, когато го унижи, описвайки насмешливо липсата му на смелост.

Преди показанията Крейг беше признал пред Рандолф подробностите от връзката си с Лиона, така че адвокатът му знаеше какво да очаква и какви въпроси да зададе. Беше предупреден също така колко безотговорно словоохотлив е бил по отношение смъртта на пациентката си в нощта на връчването на призовката. Дали от злоба или просто имаше добра памет, Лиона беше съобщила всичко, казано от Крейг за Пейшънс Станхоуп, включително, че мрази тази жена, че я е наричал хипохондрична кучка и твърдението му, че смъртта й била истинско избавление за всички. След тези разкрития дори несекващият оптимизъм на Рандолф за крайния изход на делото се разклати. Когато двамата с Крейг напуснаха офиса на Фасано на втория етаж на „Хановър стрийт“ в северен Бостън, Рандолф беше по-неразговорлив и мрачен от обикновено.

— Тя няма да ми помогне по делото, нали? — беше попитал Крейг, като напразно се надяваше страховете му да не се сбъднат.

— Надявам се това да е единствената изненада, която имаш за мен — отвърна Рандолф. — Бъбривостта ти успя да усложни достатъчно нещата. Моля те, кажи ми, че не си говорил по подобен начин пред никого другиго.

— Не съм.

— Слава богу!

Когато се качиха в чакащата ги кола, Крейг призна пред себе си, че презира отношението му на превъзходство, макар че по-късно щеше да разбере, че онова, което мрази, е зависимостта, която го свърза с адвоката. Винаги се бе възприемал като самостоятелен човек, който се бори сам срещу препятствията по пътя си. До този момент. Сега не можеше да се справи сам. Нуждаеше се от него и в резултат чувствата му се люшкаха напред назад в месеците преди процеса, в зависимост от това как се развиват нещата.

Крейг разбра, че Рандолф е раздразнен, когато Тони използва своя последен предупредителен удар и отстрани от процеса един от свидетелите — управител на частна болница. Рандолф започна да барабани с пръсти по жълтия си бележник. В отговор на това той пък отхвърли бездомника с огромната тениска.

Крейг се замисли отново за показанията на Лиона и въпреки, че бяха може би най-лошите показания за крайния изход на делото, те не бяха най-лошото от емоционална гледна точка. Тази съмнителна чест се падаше на собствените му показания и на показанията на експертите на Тони Фасано. За ужас на Крейг, Тони безпроблемно бе намерил местни експерти, които да се съгласят да свидетелстват и списъкът беше впечатляващ. Всички те бяха хора, които той познаваше, и които го познаваха. Първият, дал показания, бе кардиоложката, която му помагаше при опитите за реанимиране. Казваше се д-р Мадлин Марди. Втори беше д-р Уилям Тардоф, шеф на кардиологията в „Нютън Мемориал Хоспитал“, а третият — което бе най-обидно за него — бе д-р Херман Браун, шеф на кардиологията в Харвардското медицинско училище. И тримата потвърдиха, че първите минути след сърдечен удар са най-критични по отношение на оцеляването. Единодушни бяха също, че обикновено в такива случаи пациентът трябва да бъде изпратен в болница колкото е възможно по-бързо и всяко забавяне би било проява на безотговорност. Макар и тримата да изразиха мнението, че при инфаркт на миокарда няма защо да се прави домашно посещение, Рандолф успя да ги накара да повярват, че Крейг не е знаел, че пациентката страда от сърдечен проблем, преди да я посети. Двама от експертите се съгласиха, че Крейг е проявил готовност да направи визита на пациентката, макар и да не е знаел каква е диагнозата.

Докато за Крейг показанията на експертите бяха обида, адвокатът му ги прие като напредък по случая. Това, което тревожеше Крейг бе, че тези лекари бяха уважавани негови колеги и готовността им да свидетелстват бе явна критика на работата му като лекар. Това се отнасяше особено силно за д-р Херман Бауман, който бе негов наставник в медицинското училище и се грижеше за него по време на стажа му. Именно неговата критика го засегна най-силно, тъй като точно той бе човекът, който бе насърчавал Крейг като студент. И сякаш за да станат нещата още по-лоши, Крейг не беше в състояние да привлече никой местен колега да свидетелства в негова полза.

Колкото и отчайващи да бяха показанията на колегите му, неговите собствени показания бяха далеч по-обезпокоителни. Дори сам ги намираше за най-досадното и нещастно преживяване в живота си до този момент, особено след като Тони Фасано разтегна заседанието с два дни като своеобразна демонстрация. Рандолф беше предвидил спънките и се беше опитал да го подготви. Беше посъветвал Крейг да се запъва след задаването на въпрос, в случай че възражението се е приело — да мисли известно време за отклоняването на въпроса, преди да отговаря, да избягва да казва неща, за които не е питан и най-важното — да не изглежда високомерен и да не влиза в спор. Беше казал, че не може да даде по-конкретни съвети, тъй като никога преди не е заставал срещу Тони Фасано главно защото Фасано за първи път поемаше дело за лекарска небрежност.

Даването на показания се беше състояло в шикозния офис на Рандолф на „Стейт стрийт“ с великолепен изглед към бостънското пристанище. Първоначално Тони беше умерен, не особено любезен, но не и нападателен. Този човек беше забавен като актьор. Дори беше пуснал няколко пиперливи шеги извън протокола, макар че само съдебният репортер се беше изкикотил. Но скоро актьорът бе заменен от кавгаджията. Когато той започна да нанася удари и да обвинява, излагайки на показ подробности от професионалния и личния живот на Крейг, и без това слабите защитни сили на Крейг бяха разбити. Рандолф възразяваше, когато бе възможно, дори предложи прекъсване на няколко пъти, но Крейг бе достигнал до състояние, в което не чуваше вече нищо. Макар, че бе предупреден да не се страхува, той изпитваше непреодолим ужас и започна да нарушава и игнорира всички съвети и препоръки, които адвокатът му му беше дал. Но най-лошото се беше случило в ранния следобед на втория ден. Макар по време на обяда Рандолф да го беше предупредил да не губи контрол, Крейг бързо скочи в същия капан, предизвикан от нелепите твърдения на Тони.

— Почакайте малко — беше се озъбил Крейг. — Нека ви кажа нещо.

— Заповядайте — отвърна му Тони. — Целият съм слух.

— Направил съм някои грешки в професионалния си живот. Няма лекар, който да не е правил. Но Пейшънс Станхоуп не беше една от тях! Няма начин!

— Нима? — изгледа го надменно онзи. — Какво разбирате под „грешки“?

— Мисля, че ще е по-умно да спрем тук — опита се да ги прекъсне Рандолф.

— Не се нуждая от прекъсване, по дяволите! — извика Крейг. — Искам този задник да се опита поне за миг да разбере какво е да си лекар: да общуваш всеки божи ден с болни хора, а така също с хипохондрици.

— Но нашата цел не е да обучаваме господин Фасано — каза Рандолф. — Няма значение какво вярва той.

— Грешка е, когато направиш нещо глупаво — игнорира Крейг адвоката си и се наведе напред, приближавайки лице към Тони, — например да отрежеш нещо по грешка, когато си изтощен, а те чакат още десет души за преглед, или пък забравиш да назначиш изследване, за което знаеш, че е наложително, защото внезапно е изскочило нещо спешно.

— Или да направиш глупаво домашно посещение, вместо да закараш сериозно болен пациент, който се бори за всяка глътка въздух, в болницата, за да можеш да отидеш навреме на симфоничен концерт?

Вратата на мъжката тоалетна се блъсна с трясък и върна Крейг в настоящето. Той излезе, изми ръцете си и се взря в огледалото. Примига няколко пъти срещу отражението си. Видът му в момента бе определено по-лош, отколкото когато за първи път започна да ходи на фитнес, а не виждаше начин това да се подобри в близко бъдеще, поне докато траеше процесът. Очертаваше се дълга, стресираща седмица, особено като се има предвид нещастното му изпълнение при даването на показания.

Крейг се върна в съдебната зала и седна на мястото си. Съдебните заседатели бяха определени. Съдия Дейвидсън им бе дал предварителните инструкции.

— Готов ли е ищецът? — попита съдията. Той вече беше казал на журито, че процедурите ще започнат с изявлението на адвоката на ищеца.

— Един момент, Ваша чест — надигна се Тони. Той се наведе и размени няколко думи шепнешком с асистентката си, госпожа Релф. Тя кимаше, докато го слушаше, след което му подаде сноп бележки.

Крейг се огледа и се опита да установи зрителен контакт с някои от съдебните заседатели, както го бе посъветвал Рандолф. Имаше един пожарникар в безукорно бяла тениска, с яки мускули; група домакини, очевидно възбудени от цялата тази суетня; пенсионирана учителка с боядисана в синьо коса, типичната средностатистическа баба; дебел водопроводчик в джинси и мръсна тениска бе подпрял крака си в парапета на ложата на съдебните заседатели. До него, в пълен контраст, седеше добре облечен млад мъж с ръждивокафяво раирано сако, от чието малко джобче се подаваше триъгълничето на яркочервена кърпичка. От другата му страна се мъдреше старомодна азиатка, медицинска сестра, отпуснала ръце в скута си. Следваха двама бизнесмени в костюми от полиестер, които очевидно скучаеха и изпитваха раздразнение, че са били привикани да изпълнят гражданския си дълг. Непосредствено зад тях седеше значително по-състоятелен борсов агент.

Крейг почувства надигащо се отчаяние, докато очите му се местеха от лице на лице. С изключение на азиатката, никой не отвърна на погледа му. Помисли си, че съществуват минимални шансове някой от тези хора, може би без сестрата, да е наясно с това какво е да си лекар в днешно време. А в съчетание със свидетелските показания на Лиона, шансовете за успех в най-добрия случай изглеждаха далечни. Като се добавеха и изминалите ужасни осем месеца в изолация и безсъние, причинено от непрекъснатото превъртане в съзнанието на цялата афера — положението беше отчайващо. Той усещаше, че цялата тази история му бе отнела самоуважението, чувството за справедливост, неговата самоувереност и дори страстта му към медицината. Докато седеше и наблюдаваше съдебните заседатели, той се зачуди дали някога изобщо щеше да е в състояние да работи отново като лекар.