Робин Кук
Криза (16)

15.

Нютън, Масачузетс

Сряда, 7 юни 2006 г.

7:48 вечерта

 

— А, ето те и теб — каза Алексис. След малко вече му разказваше историята: как двамата с Крейг са се прибрали вкъщи след делото и заварили ужасените момичета, завързани една към друга. Крейг добави, че Трейси е била измъкната изпод душа, докато се е къпела.

Джак бе загубил дар слово. Седеше пред масичката за кафе и очите му се местеха ту към уплашеното, угрижено лице на сестра му и към Крейг, който не беше на себе си, ту към шокираните момичета, които седяха безмълвни и неподвижни. Трейси седеше с подвити под себе си крака, облякла огромна тениска. Косата й беше разрошена. Кристина и Меган бяха обвили с ръце коленете си. Върху лицата и на трите се виждаха червени следи, оставени от тиксото.

— Момичета, добре ли сте? — попита Джак племенничките си.

— Доколкото е възможно след подобно нещо — обади се майка им.

— Как са влезли онези типове?

— През задната врата. Явно са професионалисти.

— Откраднато ли е нещо? — попита Джак. Очите му обходиха бързо стаята, но всичко изглеждаше на място.

— Струва ми се, че не.

— Какво са искали тогава? — погледна я той изненадано.

— Да ни оставят съобщение — отвърна Алексис. — Казали са на Трейси нещо, което трябва да ни предаде.

— Какво? — възкликна той, след като сестра му не се впусна в подробности.

— Никаква аутопсия — отсечено отвърна Крейг. — Съобщението е да не се прави аутопсия, в обратен случай ще се върнат.

Джак завъртя очи. Не можеше да повярва, че предложението му да помогне е предизвикало подобно нещо.

— Това е лудост! — изригна той. — Подобни неща не бива да се случват!

— Обясни го на децата! — не се сдържа Крейг.

— Съжалявам. — Беше съкрушен, че е станал причина за такова нещастие. Поклати глава и погледна Крейг и Алексис. — Ами, добре тогава, аутопсия няма да има!

— Не сме сигурни, че сме готови да отстъпим пред подобно изнудване — каза Алексис. — Независимо от случилото се, няма да се откажем от аутопсията. Смятаме, че щом някой е стигнал дотам, че да заплашва деца, за да спре аутопсията, значи още повече си заслужава тя да бъде направена.

Джак кимна. И той си го бе помислил, но не му се струваше правилно да излага повече на риск Трейси, Меган и Кристина. Освен това единственият виновник според него беше Тони Фасано и неговата мотивация да не загуби евентуалния си хонорар. Джак погледна Крейг. В момента изглеждаше по-спокоен и с него можеше да се говори.

— Ако съществува какъвто и да е риск, аз съм против — каза Крейг. — Но ние смятаме, че рискът може да бъде елиминиран.

— Обадихте ли се в полицията? — попита ги Джак.

— Не, не сме — отвърна Алексис. — Това е втората част на съобщението: никаква аутопсия, никаква полиция.

— Трябва да се обадите в полицията — настоя Джак, но думите му прозвучаха неуверено, тъй като той самият не бе съобщил за сблъсъка си с Фасано и другите предишния ден, както и за станалото преди малко.

— Обмисляме възможностите — обясни Крейг. — Говорихме за това с момичетата. Ще се преместят при баба си и дядо си за няколко дни, докато процесът свърши. Майка ми и баща ми живеят в Лоурънс, Масачузетс и вече пътуват за насам, за да ги вземат.

— Аз може би също трябва да отида с тях — каза Алексис.

— Не трябва да го правиш, мамо — обади се Трейси за първи път. — Ще сме на сигурно при баба.

— Никой няма да знае къде са децата — обясни Крейг. — Няма да ходят на училище, поне до края на тази седмица, а може би и до края на годината, тъй като и без това остават броени дни до завършването. Обещаха да не използват клетъчните си телефони и да не съобщават на никого къде се намират.

Джак кимна, но не знаеше с кое да се съгласи. Имаше чувството, че получава объркани послания. Нямаше начин рискът за децата да бъде напълно елиминиран. Безпокоеше се, че заради стреса от делото Алексис и Крейг може би не могат да разсъждават ясно. Беше убеден обаче, че полицията трябва да бъде уведомена.

— Слушайте — прочисти той гърлото си. — Единственият човек, който може да стои зад цялата тази работа, е Тони Фасано и приятелчетата му.

— И ние мислим така — съгласи се Крейг. — Но всичко изглежда до такава степен користно, че се опитваме да държим мозъците си нащрек. Единственото, което ме изненада донякъде на процеса, е неприязънта на колегите ми към обслужващата ми практика. Това ме кара да се замисля над реторичния ти въпрос от миналата вечер дали няма някакъв заговор.

Джак бързо обмисли идеята и макар теоретично да можеше да се допусне сценарий за заговор, шансовете това да се окаже истина бяха нищожни. Тони Фасано и приятелчетата му изглеждаха много по-вероятни, още повече, че Тони вече го бе заплашил.

— Не знам дали забелязахте — докосна той леко подутата си устна.

— Трудно е да бъде пропуснато — обади се Алексис. — От баскетбола ли е?

— Смятах така да ви го представя — призна той. — Но имахме нов сблъсък с приятеля на Тони, Франко. Започва да се превръща в нещо като всекидневен ритуал.

— Това животно! — изруга Крейг.

— Добре ли си? — разтревожи се Алексис.

— По-добре, отколкото ако не бяха дошли навреме новите ми приятели от баскетболното игрище. Франко имаше съучастник.

— Мили боже! — въздъхна Алексис. — Съжалявам, че си се забъркал в това.

— Поемам си отговорността — вдигна ръце Джак. — И не търся съчувствие. Това, което се опитвам да кажа е, че вероятно Франко и останалите стоят зад случилото се тук. Искам да кажа, че полицията трябва да бъде уведомена и за двата инцидента.

— Можеш да съобщиш на полицията за твоя проблем — предложи Крейг. — Но не желая да залагам на карта сигурността на децата си. Не мисля, че полицията може да направи каквото и да било. Хората, които са дошли тук, са били професионалисти със скиорски маски, безлични работни дрехи и са носили ръкавици. Полицията в Нютън няма опит с подобен сорт неща. Това тук си е едно спокойно сателитно градче.

— Не съм съгласен — възрази Джак. — Сигурен съм, че местната полиция се е сблъсквала с много повече неща, отколкото си представяте и криминолозите могат да свършат страхотна работа. Идея си нямате какво биха могли да открият. Може да свържат това събитие с някакво друго. Могат да поставят наблюдение. Ако не съобщите за инцидента, превръщате се в играчка в ръцете на онзи, който стои зад цялата тази работа. Позволявате да ви изнудват.

— Разбира се, че ни изнудват — извика Крейг. — Господи, човече! Да не мислиш, че сме толкова глупави?

— По-спокойно, Крейг — намеси се Алексис и прегърна Трейси, която седеше до нея.

— Имам предложение — продължи Джак. — Имам много добър приятел в Ню Йорк, който е старши детектив в Нюйоркската градска полиция. Мога да му се обадя и да го попитаме какво трябва да направим.

— Не искам да ме принуждават — каза Крейг.

— Никой няма да те принуждава — сопна му се Джак. — Гарантирам ти.

— Мисля, че ще е добре Джак да му се обади — каза Алексис.

— Добре — вдигна ръце Крейг. — Какво ли знам аз!

Джак бръкна в джоба на сакото си и извади телефона си. Бързо набра домашния номер на Лу Солдано. Минаваше осем, което може би беше най-подходящият момент да хване детектива, макар да се оказа, че той не си е вкъщи. Джак му остави съобщение на гласовата поща. След това му позвъни на клетъчния и се оказа, че Лу току-що е излязъл от отдел „Убийства“ в Куинс и пътува в колата си.

Джак му описа накратко с какво се занимава в момента. Завърши с това, че в момента е със сестра си и децата и си задават въпроса дали трябва да уведомяват полицията за инцидента или не.

— Такъв въпрос изобщо не стои — каза Лу без колебание. — Незабавно да се обадят в полицията.

— Безпокоят се, че полицията в Нютън може би не е в състояние да прецени риска.

— Казваш, че в момента си с тях, така ли?

— Да, заедно сме.

— Пусни ме на спикерфона!

Джак изпълни молбата му и протегна телефона пред себе си. Лу се представи набързо, изказа съчувствието си за сполетялото ги изпитание и продължи:

— Имам много добър приятел в Бостънското полицейско управление. Работили сме заедно преди време. Човекът е много опитен в областта на престъпления от всякакъв характер, включително и на такова, жертва на което сте вие в момента. Ще му се обадя и ще го помоля да се заеме лично. Живее някъде в Западен Нютън. Сигурен съм, че познава момчетата от вашето полицейско управление. Мога да му звънна веднага. Казва се Лиъм Фланаган. Страхотен е. И нека ви кажа нещо: децата ви ще са в по-голям риск, ако не съобщите за инцидента. Знам го от опит.

Алексис погледна Крейг.

— Мисля, че трябва да се съгласим с него.

— Добре — въздъхна той с известна неохота.

— Чу ли това? — попита Джак.

— Чух — потвърди детективът отсреща. — Задействам се веднага.

— Разчитам на теб, Лу — каза Джак, затвори спикерфона, извини се на семейство Бауман и излезе в коридора, така че да не го чуват отвътре. — Лу, когато говориш с Фланаган, виж дали не може да ми даде оръжие.

— Оръжие? — възкликна Лу. — Трябва да иска разрешение отгоре.

— Провери дали е възможно. Чувствам се по-уязвим от обикновено.

— Разрешителното ти валидно ли е?

— Да, за Ню Йорк. Минал съм през официална подготовка и всичко останало. Ти ме накара да го направя. Но никога не съм притежавал пистолет.

— Ще видя какво мога да направя.

— Когато Джак затвори телефона, звънецът на входната врата иззвъня. Алексис бързо мина покрай него.

— Сигурно са родителите на Крейг — каза тя. Но грешеше. Беше Рандолф Бингъм, облечен небрежно, но елегантен, както винаги.

— Крейг готов ли е за репетицията си? — осведоми се той, забелязвайки изненадата на Алексис. — Той ме очаква.

Алексис се смути.

— Репетиция? — вдигна вежди тя.

— Да. Крейг ще дава показания сутринта и се уговорихме да направим предварително репетиция.

— Заповядай — покани го Алексис, като се опита да прикрие объркването си.

Рандолф забеляза шортите и мръсната, изцапана с кръв тениска на Джак, но не каза нищо, когато Алексис го въведе в дневната. Разказаха и на него какво се е случило следобеда. Мекото му, спокойно изражение ставаше все по-тревожно и мрачно.

— Децата прегледани ли са от лекар? — попита той.

— Само от Крейг — отвърна Алексис. — Не сме се обаждали на педиатъра им.

Рандолф погледна към Крейг.

— Мога да помоля за продължение на делото, ако желаеш.

— Какви са шансовете съдията да отстъпи?

— Няма как да знаем. Всичко зависи от личната преценка на съдия Дейвидсън.

— За да съм честен, мисля, че е по-добре този кошмар да свършва колкото се може по-бързо. — Така и за децата е най-сигурно.

— Както искаш — кимна адвокатът. — Предполагам, че вече си се обадил в полицията?

Алексис и Крейг си размениха погледи. В този момент в стаята влезе Джак.

— Ще го направят всеки момент — каза той и бързо обясни плана. После спомена предположението си, че Тони Фасано има нещо общо с цялата тази работа, още повече че го бе заплашил, че ще стане „история“, ако се захване да прави аутопсия.

— Това си е чисто нападение — каза Рандолф. — Можете да повдигнете обвинение.

— Нещата са малко по-сложни — отвърна Джак. — Единственият свидетел беше приятелят на Фасано, когото ритнах, след като той ме удари. Лично аз не възнамерявам да повдигам обвинение.

— Има ли някакво доказателство, че Тони Фасано стои зад днешното престъпно деяние? — попита Рандолф.

— Доказателства няма — въздъхна Крейг. — Дъщерите ми смятат, че могат да разпознаят гласа на човека, макар да не са напълно сигурни.

— Може би полицията ще има по-голям късмет. А какво става с аутопсията? Ще се прави ли или няма?

— Опитваме се да решим — отвърна Алексис.

— Все пак е свързано със сигурността на децата — каза Джак.

— Да допуснем, че този въпрос се уреди, кога бихте могли да започнете?

— Трупът трябва да бъде ексхумиран утре сутринта. Ще направя веднага аутопсията, но първите резултати ще се отнасят само до грубата патология.

— Предвид обстоятелствата, ще е доста късно — каза Рандолф. — Може би не си заслужава усилието, както и риска. Утре след показанията на д-р Бауман ще представя защитата — това ще са показанията на нашите експерти. Което на свой ред означава, че в петък сутринта споровете ще приключат.

Телефонът на Джак иззвъня и той побърза да излезе от стаята. Беше Лу.

— Свързах се с Лиъм, разказах му историята и дадох адреса на сестра ти. Скоро ще дойде при вас с няколко от хората си. Добро ченге е, можеш да ми вярваш.

— Попита ли го за оръжие?

— Попитах го. Не беше въодушевен от идеята, но обрисувах в блестяща светлина всичките ти качества.

— И какъв е крайният резултат? Ще помага ли или не? Ако всичко се развива както трябва, утре сутринта ще изкопаят трупа и след всичките тези заплахи ще се чувствам като гола мишена.

— Каза, че ще те уреди, но щял да държи мен отговорен.

— Какво означава това?

— Предполагам, че ще ти даде пистолет, така че внимавай с проклетото нещо.

— Благодаря ти за съвета, татенце — каза Джак. — Ще се опитам неочаквано за себе си да гръмна колкото се може повече хора.

Той се върна в дневната. Крейг, Алексис и Рандолф продължаваха да обсъждат аутопсията, като накрая все пак бе взето решение аутопсия да се прави, независимо от ограниченото време. Главният аргумент на Рандолф бе възможността да се използва всяко потенциално откритие, както и да се анулира решението на съда, да се спечели ново дело или да се разпредели наложеното наказание, като се има предвид и нехайството, проявено от страна на потърпевшия. Рандолф щеше да насочи вниманието на присъстващите към факта, че според медицинските картони Пейшънс Станхоуп е отказала на няколко пъти да й бъдат направени допълнителни кардиологични изследвания, след проведения съмнителен ЕКГ тест.

Когато накрая всички млъкнаха, Джак съобщи на групата, че детектив лейтенант Лиъм Фланаган идва насам.

— Искаме да направиш аутопсията, ако още не си се отказал — обърна се към него Алексис, без да обръща внимание на думите му.

— Доста се постарах, така че ако наистина всички го искате, нямам нищо против. — Той погледна към Крейг. Крейг сви рамене.

— Няма да се опълчвам срещу групата. След всичкия стрес, който преживях, не вярвам на преценката си.

— Поне си честен — усмихна се Джак.

Входният звънец издрънча и Алексис стана, сигурна, че този път са родителите на Крейг. Но и този път грешеше. На входа стояха петима полицаи, двама, от които бяха облечени в униформи на Нютънското полицейско управление. Тя ги покани да влязат.

— Аз съм детектив лейтенант Лиъм Фланаган — произнесе едрият червенокос мъж с бумтящ глас. Имаше ясни сини очи и многобройни лунички върху сплескания боксьорски нос. Той представи останалите: детектив Грег Сколар, офицерите Шон О’Рурк и Дейвид Шапиро и криминологът Дерек Уилямс.

Джак го гледаше изучаващо. Имаше чувството, че го познава отнякъде, че го е срещал в миналото, макар да изглеждаше невъзможно. Внезапно се сети. Погледна отново мъжа и го попита:

— Не се ли срещнахме днес сутринта в патологията?

— Да, наистина бяхте вие! — възкликна Лиъм и се разсмя. — Сега ви познах. Влязохте в залата за аутопсии.

След като разказаха на полицаите какво се бе случило следобеда, мъжете се заеха да проучват двора. Слънцето беше залязло, но все още не беше тъмно. Двамата детективи се интересуваха главно от децата.

През това време Рандолф подготвяше Крейг за утрешните му показания.

— Мислиш ли, че е важно? — възропта Крейг. Беше напрегнат по обясними причини.

— Бих казал, че е ужасно важно — отвърна му адвокатът. — Може би трябва да си припомниш какво си казал по време на предварителните показания. Би било пагубно да повтаряш едно и също пред съдебните заседатели. Стана ясно, че стратегията на отсрещната страна е да те представи като арогантен, безсърдечен лекар, за когото е по-важно да отиде навреме в Симфоничната зала с атрактивното си гадже, отколкото да се погрижи за сериозно болната си пациентка. Не бива да допусне и поведение, което би потвърдило подобни изказвания. Единственият начин да го избегнем е да направим предварителна репетиция. Ти си добър лекар, но посредствен свидетел.

Отрезвен от не особено ласкателните оценки на Рандолф, Крейг покорно се съгласи да разиграят едно тренировъчно заседание. Той прекъсна детективите, които разпитваха момичетата, за да ги предупреди, че ще бъде в библиотеката.

Джак и Алексис се преместиха в кухнята.

— Искам да ти кажа, че съжалявам за всичко, което се случи — каза Джак. — Имах добри намерения, но май повече навредих, отколкото да помогна.

— Няма нужда да се извиняваш. Помогна и на мен, и на Крейг в морално отношение. Крейг направо се промени, откак си тук. Прозренията му ме смайват.

— Надявам се това да не се промени. А момичетата? Как според теб реагират на ставащото?

— Не съм сигурна — призна тя. — Все пак са още деца, макар баща им да не беше при тях, докато растяха. От друга страна, аз винаги съм била близка с тях. Винаги сме се разбирали. Сега ще отидат при родителите на Крейг.

— Според теб имат ли нужда от професионална помощ, от някакъв вид терапия?

— Не мисля. Само ако страховете им продължат прекомерно дълго. Предполагам, че в края на краищата съдът ще трябва да се произнесе. За щастие, имам някои колеги в службата, чието мнение мога да използвам, ако се наложи.

— Мислех си — започна Джак нерешително, — тъй като присъствието ми причини толкова неприятности, дали няма да е добре да се преместя в хотел в града.

— Категорично не! — възрази Алексис. — Не искам и да чувам. Тук си и тук ще останеш.

— Сигурна ли си? Няма да го приема лично.

— Напълно сигурна. Хайде да не го обсъждаме повече.

Входният звънец отново се обади.

— Е, това вече сигурно са баба им и дядо им — изправи се Алексис.

Детективите и момичетата седяха около масичката за кафе, но като че ли въпросите бяха към края си.

Няколко минути по-късно Алексис влезе с родителите на Крейг. Леонард беше пълен мъж с тридневна брада, старомодна подстрижка и солидно шкембе, предполагащо доста изпити бири срещу телевизора. Когато му представиха Джак, Джак разбра още нещо за него: Леонард беше човек на няколкото думи, който би засрамил и лаконичен спартанец. Когато си стиснаха ръце, възрастният мъж изгрухтя нещо неразбираемо.

Роуз Бауман беше пълната му противоположност. Когато застана на прага и децата се втурнаха към нея, тя ги прегърна възторжено и начаса започна да ги разпитва. Беше ниска, набита жена с накъдрена бяла коса, светли очи и румени бузи.

Момичетата я задърпаха към дивана и Джак се оказа неочаквано насаме с Леонард. Той се опита да завърже някакъв разговор за това колко важни са бабите и дядовците. Отговорът беше глухо сумтене.

След още няколко безуспешни опита да измъкне някаква дума от устата на този човек, Джак се отказа и се приближи към Лиъм Фланаган; искаше да се увери, че ще е тук през следващите трийсет минути. После събра хвърлените си дрехи и обувки и слезе на долния етаж да си вземе душ.

Докато водата се стичаше по измореното му тяло, той виновно си спомни, че все още не се е обадил на Лори. Дявол да го вземе, какво ставаше с него? Уви се в хавлията, застана пред запотеното огледало и примига. Беше забравил напълно за леда и устната му изглеждаше още по-подута и синя. В комбинация със зачервената буза от предишния ден, видът му напомняше на кръчмарски побойник. Е, беше късно да си слага лед, ефектът щеше да е минимален, така че бързо се отказа от идеята да се качи до хладилника. Вместо това се облече и извади клетъчния си телефон.

Покритие почти нямаше, затова се отказа и от тази идея и се качи горе. Алексис беше в хола, както и момичетата, които се молеха на баба си да пътува с тях. Роуз каза, че трябва да е заедно с дядо им. Тогава Джак чу единствената дума, която се отрони тежко от устата на Леонард:

— Хайде, Роуз! — Гласът му прозвуча мрачно. Това не беше молба, а по-скоро заповед. Жената се откъсна от децата и покорно забърза след съпруга си, който вече излизаше от входната врата.

— Ще се видим ли в съда? — обърна се Алексис към Джак на път за гаража. Децата вече се бяха сбогували с баща си, който така и не се показа от библиотеката, зает в разговори с Рандолф.

— Предполагам. Честно казано, не знам какъв ще ми е графикът. Не зависи от мен.

В този момент Алексис се плесна по челото:

— Боже господи! — извика тя разстроено. — Току-що си спомних, че се жениш в петък. А утре е четвъртък. Толкова съм преуморена, че бях напълно забравила. Съжалявам. Бъдещата ти булка сигурно ме мрази за това, че съм те накарала да дойдеш тук и те държа за заложник.

— Познава ме достатъчно добре, за да знае кого да обвинява.

— Значи ще направиш аутопсията и след това ще се върнеш в Ню Йорк?

— Такъв е планът.

Долу в гаража момичетата се сбогуваха с вуйчо си и го прегърнаха. Кристина прошепна в ухото му, че съжалява за онова, което се е случило с дъщерите му и с наведена глава влезе в колата. Напълно неочакваното признание изненада Джак и разклати емоционалното му равновесие. Той усети, че сълзите му напират и побърза да ги преглътне. Когато сестра му се приближи и обви ръце около шията му, изненадана от обърканото му изражение го оттласна от себе си и го погледна:

— Хей! Добре сме. Децата ще са добре. Повярвай ми!

Джак кимна и се изкашля.

— Ще се видим утре. Надявам се да мога да предложа нещо, което да си заслужава.

— Аз също. — Алексис се качи в джипа и активира гаражната врата, която се вдигна нагоре с дрънчене.

В този момент Джак осъзна, че трябва да премести колата си. Беше я паркирал успоредно с „Лексъса“ на Крейг и блокираше алеята. Той направи знак на сестра си да почака, след което дръпна наетия Хюндай назад в улицата. След малко колата на сестра му се плъзна напред и потъна в мрака.

Докато се връщаше към алеята, забеляза двете коли на Нютънския полицейски патрул и два други, безлични тъмни седана, принадлежащи на двамата детективи, паркирани по дължината на улицата. Учуди се колко бързо са свършили, тъй като нямаше търпение да говори с тях, и по-специално с Лиъм Фланаган. Петимата полицаи тъкмо излизаха от къщата на Бауман.

— Извинявайте! — извика Джак и се затича.

— Д-р Степълтън — кимна Лиъм. — Очаквахме ви.

— Приключихте ли с огледа на местопрестъплението? — попита той.

— За момента.

— Някакъв успех?

— Лентата тиксо ще бъде изследвана в лабораторията, както и няколкото влакна от банята на децата. Не открихме много. Наистина, имаше нещо на партера, което нямам право да разгласявам и което може да се окаже обещаващо; при всички положения обаче става дума за професионална работа.

— А какво става с аутопсията, която е в центъра на опита за изнудване? — поинтересува се детектив Грег Сколар. — Ще я правите ли или не?

— Ако се извърши ексхумация, ще има и аутопсия — вдигна рамене Джак. — Ще я направя веднага, щом ми предоставят трупа.

— Странно е да се случи нещо такова заради една аутопсия — произнесе Сколар. — Очаквате ли някакви шокиращи разкрития?

— Не знаем какво да очакваме. Единственото, което знаем е, че пациентката е имала сърдечна криза. Това засилва любопитството ни.

— Съдба! — каза детектив Сколар. — За ваше спокойствие и за спокойствие на семейство Бауман, сме готови да поставим двадесет и четиричасово наблюдение над къщата за няколко дни.

— Сигурен съм, че семейство Бауман ще го оценят. Аз, във всеки случай, ще спя по-добре.

— Дръжте ни в течение. — Детективът му подаде визитна картичка, преди да стисне ръката му. Останалите му колеги: е присъединиха.

— Мога ли да разменя с вас няколко думи? — обърна се Джак към Лиъм.

— Разбира се — усмихна се мъжът. — Тъкмо се канех да ви задам същия въпрос.

Двамата изпратиха полицаите до служебните им коли, които бързо бяха погълнати от индиговия мрак. Нощта падаше сякаш неохотно, насила, но краткият момент на колеблива борба между светлината и тъмнината бе отминал и сега всичко се сливаше в неразличима черна маса. Единствената светлина идваше от фронталния прозорец на къщата и от самотната улична лампа от отсрещната страна. Горе в тъмното небе тънкото резенче на луната надничаше през бухналия листак на дърветата.

— Какво ще кажете да седнем в моята лимузина? — предложи Лиъм, когато се приближиха до мизерния му „Форд“.

— Всъщност, даже изглежда красива отвън — засмя се Джак. Беше захладняло и температурата продължаваше да пада.

Двамата се облегнаха на колата и Джак му разказа за конфронтацията си с Тони Фасано, за заплахите и за юмручните схватки с другарчето му Франко. Лиъм слушаше внимателно.

— Познавам Тони Фасано — каза той. — Занимава с много различни неща, включително със спорове за персонални щети, а ето че сега и с дела за лекарска небрежност. Беше поел защитата дори на някакви долнопробни типове, откъдето всъщност го знам. Трябва да ви кажа, че е много по-умен, отколкото може би сте си мислили първоначално.

— Останах със същото впечатление.

— Допускате ли наистина, че той е в дъното на този опит за изнудване? Като се имат предвид хората, с които е близък, той може да се похвали с връзки.

— Стори ми се логично, тъй като ме заплаши, но после пък си помислих, че е твърде елементарно и глупаво за умен човек като него.

— Подозирате ли някого другиго?

— Всъщност, не — каза Джак. За миг се поколеба дали да не спомене идеята за заговор, но шансовете тази измишльотина да се окаже истина бяха нищожно малки и не си струваше.

— Ще проверя версията за Фасано — каза Лиъм. — Офисът му е в Норт Енд, така че е в нашата юрисдикция, но без никакви доказателства не можем да направим кой знае колко, особено за кратък период от време.

— Знам — кимна Джак. — Оценявам времето, което ни отделихте тази вечер. Страхувах се, че семейство Бауман няма да съобщят на полицията.

— Готов съм да направя всякаква услуга на стария си приятел Лу Солдано. Останах с впечатлението, че двамата сте доста близки.

Джак кимна и се засмя вътрешно. За пръв път бе срещнал Солдано по времето, когато и двамата преследваха Лори. Не можеше да отрече, че му бе длъжник — когато детективът разбра, че няма големи шансове да спечели Лори, той се спусна да помага на Джак.

— С което стигнахме до последното — каза Лиъм. Той отключи колата си и се разрови в една чанта на предната седалка. Обърна се към Джак и му подаде чипонос трийсет и осемкалибров „Смит & Уесън“. — По-добре внимавай с него, защото това е нещо, което обикновено не правя.

Джак обърна револвера в ръката си. Той блестеше в мрака, отразявайки светлината, която идваше от прозорците на къщата.

— Използвай го само ако си сто и десет процента сигурен — погледна го настойчиво Лиъм. — Като се надявам да не ти се наложи.

— Само ако ситуацията е на живот или смърт — увери го Джак. — Но щом момичетата не са тук, може би не ми е нужен. — И той подаде оръжието обратно на Лиъм.

— Задръж го. На няколко пъти са те нападали. Винаги можеш да ми го върнеш. Кога си заминаваш?

— Утре по някое време, което е още една причина да не вземам оръжието.

— Вземи го! — настоя Лиъм и му подаде визитната си картичка, преди да заобиколи колата и да отвори вратата към шофьорското място. — Ще ми го дадеш, преди да си тръгнеш, или ще го оставиш в плик с името ми в главното управление. Не обяснявай какво има вътре.

— Ще бъда внимателен — обеща Джак. След което добави шеговито: — Тава е второто ми име.

— Не и според Лу — разсмя се Лиъм. — Но ми каза, че си изключително отговорен тип, на което впрочем разчитам.

Двамата се сбогуваха, детективът се метна в колата си и бързо изчезна в тъмнината.

Джак опипа револвера. Създаваше измамното чувство за безобидност, приличаше на детска играчка, но като съдебен патолог той добре познаваше разрушителната му сила. Беше открил повече куршуми в трупове, отколкото би си признал, винаги изненадан от степента на причинените увреждания. Той пъхна пистолета в джоба си и извади от другия клетъчния си телефон. По напълно разбираеми причини се двоумеше дали да се обади на Лори, тъй като знаеше, че тя ще се тревожи и ще се ядосва на оставането му в Бостън. От нейна гледна точка връщането му в четвъртък, може би дори в четвъртък вечерта, при положение, че сватбата им е в петък в 1:30 след обяд, изглеждаше пълен абсурд и безразсъдство, което го караше да се чувства безсилен. Беше впримчен в плаващите пясъци на обстоятелствата. След всичко случило се, нямаше начин да изостави Алексис и Крейг. Нещо повече, бе искрено заинтригуван кой и по какви причини не желае да бъде правена аутопсия. В този миг му хрумна нещо: Дали не беше свързано с болницата? Възможно ли беше да се е случило нещо в болницата през нощта, когато Пейшънс Станхоуп е била откарана там, нещо, което не трябва да се разкрива? Не му беше хрумвало до този момент, макар да бе много по-вероятно от странната идея за заговор срещу обслужващата медицина.

С тревога и чувство за вина той набра клетъчния телефон на Лори.