Дейвид Морел
Мисията „Нощ и мъгла“ (9)

Вечният град

Преоблечени като свещеник и монахиня, Дру и Арлийн се разхождаха сред многото истински религиозни лица по претъпканата „Виа делла Кончилиационе“. Въпреки че улицата не бе малка, изглеждаше доста тясна в сравнение с ширналото се отпред пространство. Тя завършваше като фуния, която се влива в четирите редици колони в дорийски стил, които ограждаха площад „Свети Петър“ в Рим.

Стигнаха центъра на площада, където между два големи фонтана се издигаше египетски обелиск. Въпреки че сами по себе си фонтаните, обелискът и многобройните колони наоколо бяха внушителни, в сравнение с величието на базиликата „Свети Петър“ приличаха на джудженца. Тя се издигаше в единия край на площада, а огромният й купол бе огрян от следобедното слънце. Отляво и отдясно на базиликата се виждаха ренесансови сгради. Към нея водеха широки стръмни стълби.

— Не мога да добия представа колко е голям този кръгъл площад — каза Арлийн.

— Зависи от перспективата, от която го гледаш — отвърна Дру. — Площадът, базиликата и всичко останало във Ватикана биха заели по-малко от една седма от нюйоркския „Сентрал парк“.

Тя се обърна учудено към него.

— Така е. Построен е на не повече от една пета квадратна миля.

— Сега ми става ясно защо наричат Ватикана „най-малкият град-държава в света“.

— Такъв е сравнително отскоро. От 1929 година, макар че не е за вярване — отговори Дру. — Благодарение на Мусолини, който потърсил политическа подкрепа от църквата — тогава на Ватикана бил даден статут на независима държава.

— Май ми спомена, че не си идвал тук преди.

— Така е.

— Тогава откъде знаеш толкова?

— Докато спеше в самолета от Кайро, прочетох един справочник за града.

— Самостоятелно се просвещаваш, така ли? Е, като си такъв експерт, знаеш ли как да стигнем до мястото на срещата?

— Само ме следвайте, сестро.

Той я поведе наляво, по пътека отстрани на стълбите, които водеха към базиликата. Показаха ватиканските си паспорти и минаха край швейцарците от традиционната охрана на папата, чиито дълги пики и униформи на ивици с бухнали ръкави изглеждаха по-скоро театрално, отколкото заплашително. Продължиха към Арката на камбаните, като се оказаха в сърцето на Католическата църква. Постоянното население на Ватикана не надвишаваше хиляда души, но тълпата от свещеници и туристи бе внушителна. Някои бяха предвождани от екскурзоводи.

Пресякоха малък правоъгълен площад, наречен на първите римски мъченици. Отдясно се извисяваше базиликата. А отляво, в самия край на тясната пътека, кипариси скриваха от погледа неголямо гробище.

— По-големите дарители на Църквата са имали честта да бъдат погребвани тук — осведоми я Дру. — За да изкажат благодарността си, служителите на Ватикана са донесли пръст от хълма в Йерусалим, където Христос е бил разпънат на кръста.

Минаха край други две арки, стигнаха до сградата на съда на Ватикана, извиха зад гърба на базиликата „Свети Петър“ и по лабиринт от малки, оградени с дървета пътеки, стигнаха до крайната си цел — парка на Ватикана. Оказаха се всред фонтани и красиво оформени храсти, езерца и цветя, които създаваха чувство за спокойствие. Един от фонтаните бе във формата на испански кораб. От всяка страна бяха разположени оръдия, от които излизаше вода, както и от рога на момченцето на кърмата.

— Надявам се, че парка ви харесва — чуха глас зад себе си. — Когато си тук, като че ли и Рим, и светът остават някъде много далеч.

Въпреки че дойде неочаквано, гласът не ги изненада. Дру се бе приготвил за срещата. Той се обърна към отец Себастиан.

— Тук ли е бил убит?

— Отец Виктор ли? — свещеникът бе с късо черно наметало, бяла якичка и костюм. Погледът му бе мрачен.

— В два сутринта. Точно тук, до езерото с лилиите. До ангелчето от мрамор. Два пъти прострелян в главата.

— Какво е правил тук в два през нощта? — намръщи се Дру.

— Имал е среща с някого. Отец Виктор бе човек на реда. Записваше си всички ангажименти и ни предоставяше списъка всеки ден. Не е знаел с кого ще бъде срещата в този час. Но бележката е ясна — било е свързано с изчезването на кардинал Павелич.

Дру се взираше през дърветата към извисяващата се базилика и другите сгради във Ватикана.

— Смятате ли, че срещата е била с човек, който живее във Ватикана? Това би обяснило защо мястото е избрано тук — Дру поклати глава със съмнение. — А може би само така искат да изглежда. Някой външен човек е посочил парка с тази цел.

— Или онзи, с когото е трябвало да се срещне отец Виктор, не се е явил, а е изпратил друг? — предположи Арлийн. — Не знаем кой е, мястото може би е избрано така, че само да ни обърка. С една дума нищо не е ясно.

— Освен характерът на раните на отец Виктор — добави отец Себастиан.

— Какво имате предвид — заинтересува се Дру.

— И двете са право в лицето. Обгарянията показват, че е стреляно от много близко разстояние. Разбирате ли ме?

— Да, все пак е било нощ. Но от онова, което ни разказахте за него знаем, че той е бил професионалист. Дори да предположим, че нещо са го заблудили, изгарянията по лицето му показват, че вероятно е познавал нападателя, за да го допусне толкова близо до себе си.

Очите на отец Себастиан проблеснаха.

— Да, досетихте се. Сигурно е бил член на нашия орден.

Дру хвърли бегъл поглед към пръстена на средния пръст на лявата ръка на отеца. Златен обков. Великолепен рубин. С пресичащи се сабя и кръст. Отново усети по гърба си студени тръпки от този символ на религия и насилие и от своето принудително обвързване с Братството на камъка.

— Може да е същият, който вече на два пъти се опитва да ви попречи да ни сътрудничите — продължи отец Себастиан. — Да не разберете защо изчезна кардинал Павелич. Бъдете внимателен, братко Маклейн. Като идвах на тази среща, три пъти проверявах дали не ме следят. Но не трябва да се срещаме повече. Използвайте сейфа в Цюрих, за да ни предавате съобщения.

— Нямаме ключ за него, нито номера на банковата сметка, нито…

— Записките на отец Виктор, според които някой му е уредил среща в два през нощта тук, в парка на Ватикана. Ще ви бъде необходимо и оръжие, както ви обещах.

— Да, най-вече.

— След като си тръгна, идете до ангелчето от мрамор край езерото с водните лилии. Там, където е намерил смъртта си отец Виктор. В задната част ще откриете метална плоча, която затваря една ниша. Като махнете плочата, ще видите крана за пускане на водата, а зад него ще намерите пакет. В него е всичко, което ще ви трябва.

 

 

Пакетът не бе голям. Беше завит в кафява амбалажна хартия, на която бе написано нечетливо име. Бе подпечатан, като че ли бе минал през пощенската служба на Ватикана и бе необичайно тежък за размерите си. Дру го хвана много внимателно и двамата с Арлийн напуснаха парка, като минаха по площад „Свети Петър“. Дотук действаха преоблечени като свещеник и монахиня, за да останат незабелязани, но Дру си даде сметка, че занапред тези дрехи само ще им пречат.

— Ако продължаваме да се мотаем в този вид, ще привлечем нечие внимание. Може да избухне дяволски скандал — Арлийн сякаш прочете мислите му.

— Сестро, какви са тези слова? Изненадвате ме.

Тя му се изплези.

— Къде ще разгледаме документите? Не може на публично място. А един свещеник и една сестра не могат да наемат стая заедно. Не мога дори да дойда при теб, ако вземем различни стаи. Ами довечера? Не е безопасно да оставаме сами.

— Безопасно ли каза? Чувството ти за романтика дълбоко ме трогва.

— Не искам да те разочаровам, но…

— Да?

— Твоето тяло не е на първо място в мислите ми в момента.

— Това се подразбира, сестро. Да заглушим телесните желания — Дру погледна към витрините по „Виа делла Кончилиационе“. — Една промяна в гардероба няма да ни дойде зле.

— А къде ще се преоблечем? Ще съберем много любопитни погледи, ако го направим в магазина.

— Ще намерим къде. Но какво точно да измислим?

 

 

„Какво точно да измислим?“ — Дру си повтаряше наум този въпрос, след като вече петнадесет минути си миеше ръцете в мъжката баня на гарата и чакаше тя да се опразни. „Какво точно?“ Изглежда, че имаше неписан закон всеки посетител да разменя любезности с отчето, на които той отговаряше на италиански: „Да, синко. Много добре, синко“ и продължаваше да си мие ръцете.

Най-после остана сам. Като се скри зад едно гардеробче, Дру бързо смени свещеническите одежди със сив панталон, синя риза и моряшки пуловер. Набута черния костюм, който допреди малко носеше, в книжния плик от новите дрехи. Изнесе го заедно с тежкия пакет с оръжието и документите, точно когато влизаше един полицай. Дру едва се удържа да не му каже: „Добър ден, синко“, след което се озова в чакалнята.

Бе страшно шумно, глъчката резонираше в стените на сградата, подобна на катедрала. По навик Дру огледа хората, като търсеше някой, който да се откроява от забързаните пътници. Остана доволен, като не забеляза такъв и си проправи път към колоната, зад която го чакаше Арлийн. Тя бе облечена в бежов панталон, подобно по цвят сако и смарагдова блуза, която подчертаваше зелените й очи.

— Защо се забави толкова? — запита го тя. — Вече си мислех дали да не дойда да те потърся.

— Говорех на паството си. Погледни тези ръце. Най-чистите в целия град.

 

 

Завесите бяха спуснати. Шумът от уличното движение се увеличаваше. Хартията, с която бе опакован пакетът, бе оставена на леглото в хотелската стая, до нея лежаха ключ от банков сейф, пари, два маузера и калъф с документи.

Дру раздели документите — едните остави за себе си, другите даде на Арлийн. Всички те представляваха фотокопия на изрезки от вестници, на бележника на отец Виктор, телефонни разговори, сведения от информатори, досиета, съставени от разследвалите случая…

Арлийн изненадано вдигна поглед и каза:

— Източниците на отец Виктор са били отбрани. Имал е достъп до всичко, което са знаели в Интерпол и местната полиция.

— А те пък не са били осведомени за голяма част от онова, с което е разполагал той, благодарение на връзките си в църквата. Погледни само. Имал е хора в почти всички по-големи разузнавания, включително КГБ.

Разглеждането на документите им отне повече от три часа. Накрая решиха, че са научили достатъчно и Дру се излегна на канапето.

— Като че ли Братството е положило много усилия, преди да ни въвлече в това. Но и аз не виждам нищо, за което бихме могли да се хванем.

— Отец Виктор е направил всичко, което бих направила и аз — Арлийн разтърка зачервените си очи. — Погледнал е от различни гледни точки — политическа, религиозна, криминална.

— И очевидно не е достигнал до нищо. А все пак е бил убит. Защо?

— Може да не е свързано с изчезването на кардинала — колебливо каза Арлийн.

— Да, но според тефтерчето му срещата в парка на Ватикана е имала отношение към случая. Безпокои ме още нещо. Братството има едно от най-добрите разузнавания, които съм срещал. Разполагат с толкова възможности, какво повече бихме могли да направим ние, което те да не могат? Защо аз? Защо ние?

— Мислиш, че служим за пушечно месо?

— Така изглежда. Нападението в пустинята. Бомбата в Кайро. Предателят очевидно знае, че са те изпратили да ме доведеш при отец Себастиан. Може би той ни е избрал, защото нашият живот няма значение, като външни лица за Братството. Вместо да рискува собствения си живот или живота на някого от тях, той изпраща нас, като се надява, че предателят ще се издаде, когато започне да ни преследва.

— Но не би ли могъл всеки външен човек да им послужи за същото? — запита Арлийн. — Срещу достатъчно пари отец Себастиан би имал богат избор от независими външни изпълнители — тя спря за момент. Зелените й очи гневно проблясваха. — Само дето никой от тях не би продължил по-нататък след два опита да бъде премахнат. Избрали са нас, защото имаме по-добра мотивация от парите. Ако не им помогнем, Братството ще ни убие.

— Точно сега животът ми се струва много привлекателен — Дру се усмихна и улови ръката й. — Имаме най-сладката причина да искаме да живеем — гласът му заглъхна. — Ето защо залагаме сигурна смърт срещу по-малко сигурна. Всичко е ясно. Знаем, че ни използват, но трябва да се примирим.

— Тогава на работа.

— За да оцелеем — и той се зачете във фотокопието на някаква вестникарска история.

МИСТЕРИОЗНО ИЗЧЕЗВАНЕ НА КАРДИНАЛ ОСТАВА НЕРАЗКРИТО

Рим, Италия, 28 февруари (Асошиейтед прес) — „Властите във Ватикана и полицията в Рим все още не са попаднали на следа пет дни след изчезването на кардинал Крунослав Павелич, влиятелна личност в Курията — административното управление на Римокатолическата църква. Седемдесет и две годишният Павелич е бил видян за последен път от свои близки сътрудници в неделя вечерта след молитва в параклиса на жилището си във Ватикана. В понеделник е трябвало да открие с приветствено слово конференция на католическите епископи по въпроса за политическите отношения на църквата с комунистическите режими в Източна Европа, на която бе отделено широко място в пресата.

Първоначално властите смятаха, че в отвличането на кардинал Павелич са замесени деснотерористични групи в знак на протест срещу предполагаемото омекване на позицията на Ватикана спрямо комунистическите режими, готови да намалят ограниченията върху дейността на църквата. Все още нито една групировка не е поела отговорността за изчезването на Павелич“.

Дру свърши. Извърна се към Арлийн, която се бе надвесила над рамото му и също четеше.

— Какво повече можеш да научиш от някакъв репортаж във вестник, което го няма в изчерпателната документация на отец Виктор? — запита Арлийн.

— Точно сега се опитвам да разбера дали нещо не липсва в онези документи — Дру се задълбочи над фотокопието в ръката си. — Ти каза, че отец Виктор е погледнал отвсякъде — от религиозна, политическа, криминална точка? Но една липсва.

— Липсва ли?

— Може би онази, поради която ни нае отец Себастиан. По-точно мен — той продължи с усилие: — Едно време бе мой специалитет — Дру с мъка си припомни експлозията, която бе направила родителите му на парчета, яростта, която го бе превърнала в инструмент за отмъщение и накрая го бе принудила да влезе в манастир, за да се покае за извършеното.

— Терористи — самото произнасяне на думата предизвикваше гнева му. — Историята във вестника споменава за възможността кардинал Павелич да е отвлечен от тях. Видя ли другаде из документите да се разглежда или отхвърля тази вероятност? Дали това не е нашата следа?

 

 

Утринното слънце се мъчеше да пробие през гъстия смог. Като избяга от глъчката на уличното движение, Дру влезе в една телефонна кабина близо до Колизея и набра номер, който не бе използвал от осем години. Изпита изнервящото чувство за нещо неприятно, преживяно отдавна.

Отсреща се чу дрезгав глас, непознат на Дру, който каза на италиански:

— Химическо чистене „Форум“.

Дру също отговори на италиански:

— Господин Карели, моля.

— Тук няма такъв.

— Не бихте ли му оставили съобщение?

— Казах ви, тук нямаме Карели. Не съм и чувал за такъв човек — мъжът затвори.

Дру остави слушалката и погледна през стъклото. Арлийн го чакаше отвън.

— От изражението на лицето ти разбирам, че не си успял да се свържеш.

— Очевидно нещата са се променили.

— След осем години. Нищо чудно. Свръзките се сменят доста често, понякога дори всяка седмица.

— Бихме могли бързо да попаднем на следа.

— А кой е Карели?

— Псевдоним на човек, чието истинско име е Гато. Едно време, когато работех за разузнаването, той бе посредник. Понякога го използвахме за прикритие, ако някоя задача се провали. Но най-често купувахме информация от него.

Арлийн разбра за какво става дума. Терористите често действаха на малки групи, независимо една от друга. Тази тактика им осигуряваше тайната на операцията, но от друга страна нямаха собствена мрежа, от която да се снабдяват с оръжие, информация и която да им подсигурява безопасни маршрути. А в крайна сметка убийствата изискваха внимателно планиране. Освен ако не действаха на живот и смърт, терористичните организации имаха нужда от „чисти“ оръжия, които преди това не са били използвани за подобни цели и нямаше да насочат полицията към тях. След операцията тези оръжия биваха разглобявани и унищожавани или изхвърляни на различни отдалечени места, за предпочитане в морето. Но такива „девствени“ оръжия струваха много скъпо. Освен това преди провеждане на операцията жертвите трябваше да бъдат проследявани, да се засече ежедневната им програма и да се определи кога са най-уязвими. Събирането на тази информация бе доста скъпо. А след нападението терористите трябваше да се върнат към ежедневието — да си осигурят алиби, канали за бягство, безопасни жилища — всичко това струваше пари. Една перфектна мисия, което означаваше, че всички ще останат живи, извън подозрение и ще могат отново да участват в подобни операции, излизаше най-малко 150 000 долара. Парите идваха от различни правителства, заинтересовани да създават безредици. Терористите от своя страна плащаха на посредници, понякога наричани брокери, които ги снабдяваха с оръжие, информация, безопасни квартири, без да задават никакви въпроси. Самите посредници не се интересуваха какво правят техните клиенти с услугите, които им предоставяха. Карели, по-точно Гато, бе един от тези посредници.

— Спазваше професионалната етика — каза Дру.

— Искаш да кажеш, че е бил предпазлив.

— Точно така. Информацията, която получавахме от него, никога не злепоставяше клиентите му. Но нямаше нищо против да получи пари в замяна на сведенията, които ни даваше за терористи, които са имали неблагоразумието да не се възползват от услугите му.

— Приятен човек.

— Честно казано, ако се абстрахираш от факта с какво си изкарваше прехраната, наистина беше такъв.

— Ти, разбира се, си го мразел.

— Него и това, от което живееше. Но ако някой би могъл да знае дали кардиналът е отвлечен от терористи, това е само той.

— Може би, преди осем години. Или е променил системата на работа или е напуснал бизнеса — каза Арлийн. — А съществува и трета възможност. Знаел е прекалено много и е станал неудобен за клиентите си. Да имаш работа с Дявола…

— Дяволът ти го връща. Но не мисля, че случаят е такъв. Дяволът сигурно малко е поотложил.

— Но като че ли никога няма да разберем дали е така.

— Имаше и други начини да се свърже човек с него — поклати глава Дру. — Различни телефонни номера, посредници.

Отново се върна в кабината. Следващите му опити също бяха неуспешни. Отговорът неизменно бе един и същ: „Тук нямаме Карели.“ Като хвърли разочарован поглед към Арлийн, Дру набра последния възможен телефонен номер.

Отговори му носов женски глас:

— Санитарен магазин „Понтен“.

— Бихте ли предали нещо на господин Карели? — попита Дру.

Жената мълчеше.

— Карели — повтори Дру. — Бихте ли…

— Не съм чувала това име повече от шест месеца.

— Мина доста време от последния ни разговор — отвърна Дру.

— Ако мога да се свържа с него, за кого…?

— Господин Хейвърфорд — представи се Дру с името, което винаги използваше пред Гато.

— Ще видя какво мога да направя. Позвънете след тридесет минути.

Дру се разхождаше с Арлийн напред-назад край Колизея. Точно след тридесет минути позвъни отново.

— Преди малко се интересувах от господин Карели.

— Запишете следните указания.

 

 

Изпълнен с лоши предчувствия, Дру шофираше взетия под наем фиат по зигзагообразна улица, оградена с дървета от двете страни. Никога по-рано не се бяха срещали в дома му. Изискването бе да се виждат винаги на различни обществени места, от които Гато да не може да бъде проследен след това. Но да ходиш по такава работа в дома на някого? Щом Гато е готов да изложи домакините на такава опасност, сигурно има някаква съществена причина.

Още с влизането си в богато обзаведената гостна на добре охраняваната вила, Дру разбра причината — Гато бе твърде болен, за да може да напуска дома си. Вилата се намираше на десет мили северно от покрайнините на Рим, на една скала, откъдето се разкриваше разкошна гледка. Къщата тънеше в лукс. Но от някогашния добре сложен мъж, със самочувствие от парите, които изкарваше от терористите, бе останало само кожа и кости. Лицето му бе на петна, липсата на коса прикриваше с широкопола шапка. Бе полегнал на едно канапе.

— А, Хейвърфорд — едва се чу гласът му. — Доста отдавна не сме се виждали. А каква привлекателна компаньонка си имаш!

— Господин Карели — Арлийн му се усмихна и хвана кокалестите пръсти, които той й подаде. Усмивката не изчезна от лицето й, когато той долепи пресъхналите си устни към ръката й.

В далечния край на стаята стояха двама бодигардове.

— Да, наистина беше отдавна — подхвана Дру. — Но аз се промених… Бих казал, че душата ми се възроди… Оттеглих се от професията.

Гато се изкашля.

— Както и аз. Нещо освежаващо? Вино?

— Знаете, че не пия.

— Да, спомням си. Но с ваше разрешение…

— Разбира се.

Гато отля от една пурпурна течност в стъклена чаша. С мъка я погълна. В стаята миришеше на лекарства.

— След като свършихме с удоволствията, Хейвърфорд, с какво мога да ти бъда полезен? — устата му застина в усмивка.

— На времето ми давахте информация за онези, които имаха неблагоразумието да не използват услугите ви.

— „Имаха неблагоразумието…“ — засмя се Гато, а провисналите му дрехи се тресяха заедно с него. Продължи хрипкаво: — Хейвърфорд, виждали ли сте новата ми картина от Матис? — той посочи към стената.

— Внушителна — обърна се натам Дру, като мислено оценяваше придобивката.

— Един милион долара, Хейвърфорд. Това, което някога изкарвах само от една операция. Можеш ли да кажеш приблизително колко хора е трябвало да умрат, за да може Матис да нарисува тази картина?

— Нито един… освен част от самия художник.

Гато отново се изкашля.

— Дори да я продам с печалба, тя няма да спаси живота ми. Ела по-близо. Седни до мен.

Арлийн се съгласи с усмивка.

— Та, кажи ми, Хейвърфорд, ти какво би направил на мое място?

— На ваше място?

— Ако умираше.

— Сега разбрах. В такъв случай бих се изповядал.

— О?

— Пред свещеник.

— О?

— Ще направя всичко, каквото мога, за да спася душата си.

— Станал си религиозен?

— Малко късно. Но завинаги.

— Това дава ли ти търсеното спокойствие?

Дру за момент се замисли.

— Всъщност, не. Голямо бреме е. Но има власт над мен.

— Власт ли? Да, разбирам.

— Помага ми да свикна с мисълта, че съм смъртен.

— О, това е много ценен момент.

— Е, ще ми позволите ли да ви предложа нещо? Един божи служител е изчезнал. Ще ми помогнете ли да открия защо?

— Божи служител ли?

— Кардинал. Крунослав Павелич.

Гато кимна разбиращо, като чу името.

— Предполагаме, че в отвличането му може да е замесен някой от предишните ви клиенти. Ако ми помогнете да го намеря, ще считам, че сте ми направили услуга. Без съмнение и Господ ще бъде на същото мнение. Но, разбира се, аз ще ви платя за информацията.

— Да ми платиш? Хейвърфорд, това вече не ме интересува.

— Тогава?

— Търся отмъщение! Онези, които ме изоставиха, когато съм толкова слаб!

— Но вие знаете какво представляват — разтвори ръце Дру. — Не можете да ги обвинявате за такова нещо. Те са победителите.

— Победители ли? Не и ако мога да им попреча! — положеното усилие го накара да затвори очи от болка. — Тези копелета лесно раздават смърт, но не могат да вършат работа с някой, който е на прага на смъртта.

— Толкова много сте им обиден, само защото не ви търсят?

— Работата бе смисълът на живота ми.

— Сигурно е време да си потърсите друг смисъл.

— Религията ли? — болката му попремина. Отвори леко очи. — Отлично, Хейвърфорд, ще ти помогна да откриеш кардинала, като междувременно ще си спася душата.

— Поне ще се опитате.

— Ако не е прекалено късно.

— Отчаянието е най-големият грях.

— Имах предвид, ако не е твърде късно да намерим кардинала. Изчезна преди месеци. От онова, което достигна до мен, мога да си направя заключението, че са били положени всички усилия. А сега вече следата е изстинала…

— Интересуват ме малко по-други слухове — настоя Дру.

— От предишните ми клиенти ли? — клепачите на Гато трепереха от усилието да сдържа болката си. — Ако някой от тях бе отвлякъл кардинала, мислиш ли, че нямаше да се изфукат? С писма до вестниците, обаждания в Интерпол.

— Тъй като не са го направили, чудя се дали не са се похвалили помежду си.

— Истината ли искаш?

— Винаги ми идва добре.

— Но едва ли ще ти се понрави. Истината е, че не знам. Откриха болестта ми през януари. Мълвата плъзна бързо. Не съм в течение на събитията от февруари. Тъй като винаги ми е било приятно да обсъждам какво става по света с теб, Хейвърфорд, в името на доброто старо време, се съгласих да се срещнем. Но се боя, че разходката ти е била напразна. Не съм този, на който трябва да зададеш въпросите си — Гато си пое дъх. Когато издишваше въздуха, звукът приличаше на свистенето на изпусната гума.

— Съжалявам. Задържахме се твърде дълго. Уморихме ви — Дру стана.

— Но знам кого можеш да попиташ.

— Кого? — Дру запази пълно самообладание.

— Този, който ме замести. Червеят, който отне клиентите ми. Той може да има новини отвътре. Казва се Бонато.

— Псевдоним?

— Медичи.

— Политически интриги. Безредици. Все същото. Можете ли да ме запознаете с него?

— Аз ли? Невъзможно е, Хейвърфорд. Когато прибра моята клиентела, аз станах излишен. Остави ме жив да вегетирам по милост, само защото знае, че скоро ще умра. Но ако те изпратя при него от свое име, това ще ти струва живота. Ще ти кажа как да се свържеш с Бонато. Останалото е в твои ръце. Бъди много внимателен. Задавай му въпроси по твоя преценка, които няма да те изложат на опасност.

— Да, така ще направя. Разкажете ми за него. Всичко.

— Може би си прав, Хейвърфорд. Вероятно Бог ще погледне по-благосклонно на мен, ако помогна на Неговия кардинал.

 

 

Облечени целите в черно, Дру и Арлийн се криеха в сенките на дърветата и наблюдаваха колите, които спираха на паркинга до ресторанта от другата страна на улицата. Минаваше осем вечерта. Чакаха там от петнадесет минути и ако информацията на Гато бе вярна, посредникът с псевдоним Медичи щеше да пристигне в ресторанта след пет минути. Гато им бе казал: „Ресторантът е извън играта. Неутрална почва. Там никога не се правят сделки. Медичи обожава кухнята и вината в това заведение. Винаги отива там в осем и пет, хапва си добре, дава щедри бакшиши и точно в десет се връща у дома си, където го чака проститутка — различна всяка вечер. Разбира се, къщата му се охранява много добре. Единственото му слабо място е този ресторант. Спазването на тази програма не представлява никаква опасност за него. Терористичните групи нямат причина да искат смъртта му. А полицията знае, че ако предприемат нещо против него, всички групи, които са ползвали услугите му, автоматично ще променят плановете си.“

Дру бе запитал: „А ако ние нарушим правилото, няма ли да поставим нащрек терористите, които вероятно са отвлекли кардинал Павелич?“

Гато бе отговорил така: „Забравена история. Кой би предположил, че мотивът за отвличането на Медичи е да се почерпи информация за операция, извършена преди няколко месеца? Няма за какво да се притесняваш, Хейвърфорд“.

Все пак Дру имаше причини за безпокойство — дали изобщо онова, което се готвеха да направят с Арлийн, бе възможно. Този вид операции изискваха добре обучен екип от най-малко десет души. Двама биха могли да свършат най-важното, но в случай на непредвидени обстоятелства? Ако имат нужда от група, която да ги подпомага — да ги защитава и да ги прикрива, за да избягат?

В тъмната уличка Дру постави ръка на рамото на Арлийн, вдъхвайки й кураж. В отговор тя също нежно го докосна с ръка. И като че ли четейки мислите му, прошепна:

— Няма да влизаме, ако положението е съмнително. Макар че ние с теб няма с какво да привличаме внимание. А и Медичи не ни очаква.

Дру се съгласи. Можеше да се наложи да се откажат от този потенциален източник на информация. А след това? Без никакъв ориентир ще трябва да се крият и да убиват времето, докато Братството ги открие и ги накаже за неуспеха на операцията. Но както бяха решили предната вечер, по-добре да изберат не непременно неизбежната пред сигурната смърт. За да си върне свободата, за да заживее с Арлийн, той на драго сърце би поел пресметнатия риск на онова, което замисляха.

Вляво от него профуча лимузина. Той свали ръка от рамото на Арлийн. Отдръпнаха се по-назад. Когато колата се приближи, Дру успя да види шофьора. Тъмна преграда го отделяше от пътника, седнал отзад. Дру се загледа през предното стъкло на мястото до шофьора, но тъмното, огледално и вероятно бронирано стъкло скриваше задната седалка. Всъщност не бе необходимо да разглежда пътника. Регистрационният номер бе същият, който им бе съобщил Гато. Лимузината бе на Медичи.

Колата навлезе в паркинга и спря. Шофьорът излезе. Пистолет в калъф издуваше сакото му. Отвори задната врата, откъдето слезе друг мъж, облечен с костюм, а не като първия с униформа. Той също носеше оръжие, скрито под сакото. Последен се показа мъж с хитро лице като на невестулка, облечен в смокинг. Той отговаряше на описанието на Гато.

Планът им бе да отстранят шофьора, докато Медичи вечеря. Когато последният излезеше от ресторанта в десет часа, Дру и Арлийн щяха да премахнат бодигарда с костюма и да отвлекат Медичи с лимузината. Идеята им бе проста и практична. От получената информация ставаше ясно, че Медичи не може да бъде отвлечен лесно от дома му. А оттук? Понеже се бе подсигурил с охрана, Медичи сигурно се мислеше за недосегаем.

Търговецът тръгна пред бодигарда си към ресторанта.

Шофьорът се върна към колата. Дру затаи дъх и се приготви да го нападне след като паркира до ресторанта.

— Нещо става — тихо се обади Арлийн.

Всичко свърши набързо. Най-много за двадесет секунди. Трудно бе да се определи точно. Твърде много събития за толкова кратко време. Шофьорът на малка червена кола спря зад лимузината, излезе и започна да крещи по колегата си. Новопоявилият се бе с шапка с козирка, която почти скриваше червената му коса. Лицето му, макар и изкривено от ярост, бе много бледо. Той беше по-висок от шофьора на Медичи, слаб, направо мършав. Заканваше се с юмрук и продължаваше да му крещи, че е задръстил входа. Онзи невъзмутимо тръгна към него.

В миг от мрака изникна друг мъж. Бе с черна плетена шапка, която не закриваше изцяло русата му коса. Той бе мускулест, с ъгловато, загоряло лице. Извади флакон със спрей и го насочи към лицето на бодигарда, който падна на земята и не помръдна повече. Беше като нокаутиран. Русият приклекна като боксьор и удари Медичи в брадичката. Търговецът на смърт се олюля и преди още да падне мъжът го набута в лимузината.

В това време червенокосият с лекота избегна крошето, насочено към него, и с такава сила стовари своя удар върху ларинкса на шофьора на Медичи, че едва не го смаза. Онзи падна. Червенокосият скочи в колата при русия и Медичи, подкара назад, прегазвайки шофьора и излезе на улицата.

Всичко бе минало така гладко и бързо, че едва когато лимузината се скри от смаяните погледи на Дру и Арлийн, около труповете се събра тълпа. Почти като в забавен кадър някой извика.

 

 

Дру натисна докрай педала на газта на фиата, който бе взел под наем. Гумите скърцаха на завоите.

— Професионално, няма какво да го обсъждаме. Тези момчета бяха страхотни — каза той.

Арлийн се хвана здраво за жабката отпред, за да не залита на завоите.

— Планът им бе същият. Но вместо да чакат Медичи да излезе от ресторанта след вечеря, го отвлякоха още при пристигането му. Кои са? Защо им трябва Медичи?

— Да се надяваме, че скоро ще разберем — Дру удари спирачки. Фаровете осветяваха имението на Гато. За втори път днес идваха тук да получат информация.

Външният портал зееше твърде обезпокоително. До него лежаха мъртви двама души от охраната. Дру даде газ по алеята, водеща до къщата в римски стил. Не взимаше предпазни мерки, защото предполагаше, че онези, които са извършили всичко това, отдавна са напуснали мястото. Липсата на светлина в прозорците потвърждаваше подозренията му. Нападението бе станало по светло.

Дру закова пред огромната входна врата на къщата и изскочи от колата, Арлийн тичаше след него. На стъпалата лежаха още трима мъртви. Дру бързо влезе през отворената врата, откри ключа за осветлението и запали лампите. И тук мъртъвци. За момент гледката парализира действията му. Смърт. Навсякъде смърт.

Самият Гато лежеше на един шезлонг до басейна с прерязано гърло, а памучната му дреха бе напоена с кръв.

— Двамата от ресторанта. Русият и червенокосият — обади се Арлийн. — Били са тук.

Дру кимна.

— Това е единственото, което ми идва наум — продължи Арлийн. — Накарали са Гато да говори. Казал им е за Медичи. Знаеха кога е най-удобно да го отвлекат, както и ние.

От изненада Дру не можеше да преглътне.

— Дали е съвпадение? Не вярвам. Между случилото се тук и в ресторанта има връзка — той се бе втренчил в трупа на Гато. — Само едно не мога да проумея. Как можеш да повлияеш на човек, който умира от рак? Можеш ли да му причиниш по-голяма болка, отколкото мъките на болестта му? Как ще го убедиш да ти разкрие онова, което не иска, след като неизбежната смърт го прави безразличен към всичко?

Дру разтвори дрехата на Гато и откри белези от мъченията, на които е бил подложен.

Усети горчив вкус в устата си.

— Арлийн, да знаеш, че тези момчета са истински гении.

— Но Гато не им е казал за нас — каза Арлийн. — В противен случай щяха да се опитат да ни премахнат преди да отвлекат Медичи.

Дру отново кимна.

— Надявам се, че Господ ти е простил, Гато. Накрая се прояви дяволски добре.

— Русият и червенокосият. Какво са искали от Медичи?

— Може би същото, което и ние.

— Да открият кардинала?

— Де да знаех. Дали се движат успоредно с нас? Или изостават малко назад?

— Дру, те са толкова опитни. Може би са дори пред нас.