Дейвид Морел
Мисията „Нощ и мъгла“ (8)

Игра на криеница

Виена.

Отново валеше дъжд, но в сравнение с вчерашната буря това бе само слаб ръмеж. Бе доста студено като за юни. Сол пъхна ръце в джобовете и продължи да върви по бетонната пътека покрай Дунав.

Помисли си, че сигурно само на него му е толкова студено, след като бе свикнал с жегата в пустинята в Израел. Спомни си напоителните канали, които бе изкопал с толкова труд, и си помисли, че дъждът, който падна над Австрия през последните два дни, би превърнал слабата му реколта в оазис. Тези мисли предизвикаха силно желание да се върне у дома, но се запита дали някога отново това ще стане възможно.

По реката плаваха лодки, които не се забелязваха ясно поради дъжда. Мина покрай прогизнали от влага дървета, навлезе в парк, който приличаше на гора и стигна до мрачен покрит дансинг. Дървеният под трополеше глухо под краката му.

Един мъж стоеше полуоблегнат на перилата, пушеше цигара и се взираше навън в дъжда. Металните копчета на светлокафявата му мушама бяха разкопчани и под нея се виждаше тъмнокафяв костюм. Погледнат в профил, имаше остра брадичка. По бузите му тук-там личаха следи от шарка. Издишваше спокойно дима от цигарата си и изглежда не забелязваше приближаващият се Сол.

Сол видя още един мъж с подобен кафяв дъждобран, който бе застанал под един кестен и разглеждаше с необичайно голям интерес птиците, които се гушеха в клоните.

Сол спря на известно разстояние от облегнатия на перилата мъж. От покрива на дансинга се процеждаше вода и капеше до него.

— И така, Ромул — каза мъжът с белязано от шарка лице и се обърна. — Как си?

— Очевидно съм извън играта.

— Не си прави майтап. Забелязахме те още на летището. Оттогава непрекъснато те държим под наблюдение.

— Изобщо не съм се опитвал да остана незабелязан. Първото, което направих, бе да се обадя по телефона в хлебарницата. Аз предложих тази среща, както знаеш.

— Само благодарение на нея все още се разхождаш насам-натам — мъжът захвърли цигарата си в дъжда. — Имаш лошия навик да пристъпваш правилата.

— Брат ми го направи.

— Да, ти само му помогна да избяга, вместо да ни го предадеш.

— Предполагам, че нямаш братя.

— Трима.

— Ти на мое място би ли им помогнал или би ги сметнал за врагове?

Мъжът с белезите не отговори.

— Освен това брат ми бе убит — каза глухо Сол. Бяха изминали три години, а мъката му по Крис не бе намаляла.

— Тук сме, за да говорим за теб, не за него.

— Не отричам, че се споразумяхме с Ленгли. Да отида в изгнание. Да остана в пустинята. Но се случиха разни неща.

— Какви например?

— Селището, в което се бяхме установили, бе нападнато. Жена ми и синът ми едва не бяха убити.

— Да, в Израел се случват такива работи.

— Не, нападението бе насочено лично срещу нас! Ние тримата — жена ми, синът ми и аз трябваше да бъдем убити.

Мъжът учудено премигна.

— А един ден преди това изчезна тъстът ми! Тук, във Виена! Затова трябваше да напусна Израел и да открия какво…

— Е, добре. Може би имаш право. Не се гневи — мъжът с белезите направи знак с ръка на партньора си под кестена, че всичко е наред, защото онзи въпросително погледна към тях, когато Сол заговори по-високо.

— Казваш, че — мъжът с белезите изпитателно гледаше Сол — не си тук по работа? Не служиш ли на нови господари?

— По работа ли? Мислиш, че затова съм тук? За работа? Направо ми се повръща от тази мисъл.

— Емоционално, Ромул, но отклоняваш въпроса. Когато представям отчет за срещата ни, моите шефове ще искат ясни отговори.

— Да не мислиш, че сега не ни чуват. Устройството е в тебе. В онази синя каравана при входа на парка се записва всяка наша дума. Прав ли съм?

Мъжът не си направи труд да се обърне към караваната.

— Все ми е едно дали ме записват — каза Сол. — Не работя за никого. Това е семеен проблем. Моля за временно прекъсване на споразумението. Докато уредя моя личен въпрос. Щом свърша, вземам първия самолет за Израел.

— Моите шефове ще искат да знаят защо трябва да ти дават тази отсрочка — преценяващо го погледна мъжът.

— Като услуга.

— Моля?

— В замяна на услугата, която ще им направя.

Мъжът бавно се надигна от перилата, на които се бе облегнал.

— Бъди по-ясен. За каква услуга става дума? Ако искаш да прехвърлиш нещата в тази посока. Професионална лоялност ли?

— Услуга за услуга. Нямам друг избор.

— Ще направиш всичко, което поискат от теб?

— Не съвсем.

— Тогава предложението ти не е сериозно.

— Напротив. Много е сериозно. Но все пак трябва да знам какво искат от мен. Не е важно колко е опасно, а каква е крайната цел. Не бих искал да се погубвам. Освен това не трябва да бъде отблъскваща и от морална гледна точка.

— За морал ли ми говориш? Само не ми казвай, че си станал морален, Ромул.

— Може да се случи в пустинята. Ако твоите шефове не са помислили за това, то сега им напомням, че един оперативен работник, който публично е изхвърлен от разузнаването, но тайно остава свързан с него, може да им бъде от голяма полза. Няма да се присъединявам официално към вас.

— Толкова ли е сериозно положението с тъста ти, та на всяка цена си решил да разбереш какво става? — продължаваше да го гледа изпитателно мъжът с белезите.

— Да. И да защитя семейството си от евентуални нови нападения. Казах ти, това е личен въпрос, не изпълнявам задача.

— Шефовете ми ще направят оценка на записа от разговора ни — вдигна рамене мъжът.

— Разбира се.

— Ще се свържем отново с теб.

Стъпките на мъжа отекнаха по дансинга.

— Отседнал съм в апартамента на тъста ми. Бих ти дал адреса и телефона, но предполагам, че вече ги знаете.

Мъжът се обърна, погледна Сол и кимна. Сол не можа да разбере дали му казваше довиждане или му изказваше уважението си.

 

 

От една книжарница срещу входа на парка Ерика наблюдаваше потеглящата каравана. Изчака тя да завие зад ъгъла и насочи поглед към парка. Дансингът едва се забелязваше поради дъжда. Двамата със Сол бяха предположили, че онзи, с когото той имаше среща, няма да бъде сам. Ето защо и тя бе дошла близо до мястото, готова при нужда да помогне на съпруга си.

Излезе от книжарницата, вдигна качулката на якето си и забърза в дъжда, който се бе усилил.

Сол я чакаше на дансинга.

— Мислиш ли, че ще бъдат съгласни? — попита го тя.

— Ако сметнат, че могат да ме използват. Трябваше да им обещая услуга за услуга.

— Съжалявам. Знам колко неприятно ще ти бъде отново да работиш за тях — в гласа й прозвуча отчаяние.

— А имаме ли друга възможност? Да стоим със скръстени ръце и нито да потърсим баща ти, нито да защитим самите себе си? Това би ми било още по-неприятно. Само едно нещо е от значение. Трябва да направим всичко, което е необходимо, за да можем да живеем спокойно всички заедно.

— Колкото повече те опознавам, толкова повече те обиквам.

— Приближи се към мен, когато ми говориш така — той свали качулката й, мушна ръце под дългата й коса и нежно я притегли към себе си, като целуваше дъждовните капки по бузите й.

— Но ако не ти дадат разрешение? — тя почувства, че той е напрегнат.

— Въпреки всичко няма да се откажа.

— Не. Ние няма да се откажем — каза тя и го прегърна. — И само някой да се опита да ни спре.

 

 

Отседнал съм в апартамента на тъста ми. Бих ти дал адреса и телефона, но предполагам, че вече ги знаете.

Издишвайки дима от цигарата си, седнал на стол с кожена тапицерия, мъжът с белезите по лицето се наведе напред и спря магнетофона, поставен върху дълга маса.

— Искате ли да го прослушате отново? — обърна се той към шефа на австрийския отдел на ЦРУ.

Флуоресцентното осветление бе пуснато. В стаята с дъбова ламперия по стените други трима мъже седяха безмълвно, без да реагират, докато шефът барабанеше с пръсти по масата. Той се казваше Галахър. Бе слаб, нисък, облечен в син раиран костюм. Спря да трополи и постави длани на ръба на масата.

— Не, трите пъти ми бяха достатъчни. Ясно ми е какво ти е казал. Но все пак ти беше там, не аз. Ти си видял изражението в очите му. Истината ли казваше Ромул?

— Ако съдим по емоционалната реакция ли? — мъжът с белезите извади цигарата от устата си. — Да.

— Ромул поставя условие мисията да не е смъртоносна за него, да не е в противоречие с разбиранията му и ако тези условия са налице, е готов да направи всичко за нас, така ли?

— Да. Отново бе искрен.

— О, виж ти.

Един от мъжете, чиято коса бе започнала да оредява, се намеси:

— Доста голяма промяна в позицията му. Първоначалното споразумение бе той да отиде в изгнание, а ние да го оставим на мира.

— Но човек с неговите способности — обади се Галахър — би могъл да ни бъде от полза, ако отново се върне към разузнаването, без никой да знае за това. Голям специалист е. Наемен убиец от световна класа. И се оставя напълно на наше разположение.

— Но еднократно — напомни му мъжът с белезите.

Галахър вдигна от масата загрубелите си длани, резултат от тренировките му по карате, притежаваше черен пояс, и замасажира слепоочията си.

— Е, щом иска лично отмъщение, да го оставим да си действа. Все пак нещо ме безпокои.

Останалите изчакваха да чуят какво ще каже.

— Това лично отмъщение би могло да има и професионални последствия. Така или иначе, ние не знаем кой е предприел нападението срещу него и семейството му. Нито кой е отговорен за изчезването на тъста му. Но трябва да бъдем сигурни, че ще остане независим, няма да влезе във връзка с други разузнавателни служби.

— Не разбирам — обади се мъжът с белезите.

— Ще разбереш. Ромул сигурно изгаря от нетърпение да разбере какво става. Трябва да изясня нещата чрез Ленгли.

 

 

Дъждът бе спрял. Уличните лампи се отразяваха по мократа трева и в локвите. Въздухът приятно ухаеше. Като се взираше в тъмните сенки на дърветата, Сол прекоси крайбрежната улица и тръгна отново към дансинга. Там го чакаше същият мъж с белези от шарка по лицето, облегнат на перилата.

— Ромул, днес ти е щастлив ден — мъжът разтвори приятелски ръце и широко се усмихна. — Шефът ме натовари да ти предам, че е съгласен с твоето предложение.

— Добре — облекчено въздъхна Сол. — Когато уредя този семеен въпрос, ще чакам да ми се обадите. Така ще получите обещаното.

— О, в това можеш да бъдеш сигурен.

Сол се обърна и понечи да си тръгне.

— Само още един проблем.

— Какъв проблем? — напрегнато запита Сол.

— Е, не точно проблем. Да го наречем условие. Ограничение.

— За какво става дума?

— Не трябва да се обръщаш за помощ към израелското разузнаване.

— Моля?

— Доколкото разбрах, ти представляваш нещо за моите началници само ако не се обвързваш с други служби.

— Да не се обвързвам ли? Обясни ми, по дяволите, какво имаш предвид!

— Ти ще се занимаваш с нещо лично. Но ако приемеш помощ от израелските служби за сигурност, ще излезе, че си сътрудничите, че работиш за тях.

— Но, за бога, тъстът ми е работил там! Разбира се, че ще вляза във връзка с тях! Те също искат да открият какво се е случило, както и аз.

— Тогава ще ти повторя отново. Не бива да търсиш помощ от Израел. Нито от което и да било друго разузнаване. Плановете ни, свързани с теб, изискват пълна необвързаност с всякакви подобни организации. Трябва да бъдеш абсолютно сам. В противен случай, ако задачата, която ще ти възложим, се провали, ако те разкрият, врагът ще обвини евреите, а те пък нас. Така ще се окажем в същото скапано положение, както и ако работеше за нас. Каза, че въпросът е личен. Нека да си остане такъв. Не търси чужда помощ. Ако не си съгласен с това условие, ще бъдем принудени да те накажем за нарушаване на първото ни споразумение.

— Копелета. Трябваше по-рано да се досетя, а не да…

— Преговаряш с нас? Но, Ромул, истината е, че нямаше друг избор. В противен случай щеше да си мъртъв.

— А как ще…?

— Ще използваш способностите, с които си прочут. Сигурен съм, че израелското разузнаване вече е събрало информация, която те представя в добра светлина. При всички случаи трябва да се възползваш от това. Професионалистите в нашата област няма да се изненадат, ако от Мосад се свържат с теб във връзка с изчезването на тъста ти, който е работил за тях. Но само дотук. По-нататък никакви връзки с тях. Ще работиш сам.

— И кой ще повярва на това?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами този парк. Дансингът. За втори път днес се срещаме тук. Изобщо не правим опит да се прикрием. Сигурно другите разузнавания вече са ни засекли.

— Така предполагам и аз. Дано да е така.

Сол вдигна гневно ръце.

— Отлично, Ромул. Време е да им изиграем едно представление.

От изненада Сол отпусна ръце.

— Опитай се да ме нападнеш — каза мъжът с белезите. — А моята охрана ще стреля по теб. Покажи недоволството си. Ще демонстрираме пред другите разузнавателни мрежи, че оставаш извън играта. Ето, ще започна пръв, за да те улесня.

Мъжът с белезите се надигна от перилата и силно удари Сол в стомаха.

Неподготвен, Сол се преви на две и изпъшка.

Мъжът придоби смелост и се дръпна назад, като се приготви да удари Сол по лицето с юмрук.

Инстинктът обаче му помогна да превъзмогне изненадата и болката. В един миг, извъртайки се гневно по посока на атаката, той удари с длан рамото на противника си. Хрущялът изпука.

Мъжът падна на земята с изкълчено рамо и застена.

— Глупаво копеле, можеше да ме убиеш! — изрева Сол. — И аз също!

Изстрел разцепи тишината в парка. Един куршум се заби в подпората на покрива на дансинга. Сол се хвърли на земята. Мъжът с белезите залегна до него, като се държеше болезнено за рамото. През разбитите си зъби, той му каза:

— Добре дошъл сред нас, в играта на криеница. А сега, изчезвай оттук.

— Този снайперист от вашите ли е? — запита разгневено Сол.

— Казах ти да изчезваш!

Един куршум разцепи перилата на дансинга. Сол се превъртя по пода. Трети изстрел се удари в парапета на стълбичките. Той се спусна към противоположния край на дансинга и оттам скочи долу на мократа от дъжда трева. Площадката остана между него и снайпериста, който уж се целеше сериозно, и Сол побягна в тъмното към някаква люлка. Бяха го манипулирали по начин, който го вбесяваше. Повдигаше му се от готовността, с която оня човек се бе оставил да страда по заповед на началниците си. „Добре дошъл в играта на криеница“ — му бе казал мъжът с белезите. Точно така. Криеница. Илюзии — мислеше си той с отвращение. В тази тъмница снайперистът лесно би могъл да сгреши и да попадне на месо, независимо колко е добър.

Зад него се чу изстрел, който отнесе носа на петнистото конче от люлката. „Достатъчно!“ — Сол мислено крещеше от възмущение. „Вече си свърши задачата!“

Забеляза неясна фигура пред себе си зад люлката. За миг си помисли, че може да е Ерика, която му идва на помощ, без да е разбрала играта на разузнаването. Човекът насочи пистолета си.

Значи не е Ерика! Аз съм на прицел!

Миша Плец му бе дал оръжие. Той го извади изпод тъмната си мушама, но вместо да стреля по врага си отпред, се спусна надясно, като се надяваше да се слее с дърветата и храстите. Нов изстрел съвсем близо до него прониза слуха му. Куршумът обрули листата на близкото храстче. Той се мушна под една бетонна пейка и се извърна, за да стреля по онзи до люлката. Но той вече не бе там. Някой се отдалечаваше тичешком по пътеката, а пред него между дърветата се мерна някаква сянка. Сол стреля, но човекът се прикри зад един ствол.

Друг куршум се заби в пейката и отчупи парчета бетон. Сол изтръпна. Трети снайперист в парка! Не пред или зад него, а вдясно. Затича покрай някакъв фонтан. Някой изкрещя. Завиха сирени. Дробовете го боляха от тичане, но продължи и извън парка. Дърветата свършиха. Показа се крайбрежната улица на Дунав. Зави надясно. Стотина метра по-нататък от храстите изскочи някакъв човек. Сол бързо изви вляво. Появи се втори. Хвана се за металните перила, пое въздух и се хвърли долу.

Студената вода го погълна. Заплува под повърхността. Мокрите дрехи го дърпаха надолу, но той с всички сили се мъчеше да достигне средата на реката. Не бе сигурен, но му се стори, че чу нов изстрел.

 

 

В същото време Ерика се криеше в тъмната улица встрани от парка и наблюдаваше дансинга. Учуди се, когато мъжът, с когото Сол имаше среща, неочаквано го удари в корема. Спусна се натам, като извади пистолета, решена да защити съпруга си, но забеляза, че той се отдръпна, за да избегне втори удар и събори мъжа на земята. Последва изстрел. Сол се превъртя по пода. Настъпи хаос. Един, двама, трима стреляха в парка. Чуха се още изстрели. В далечината завиха сирени. Единствената й мисъл бе как да стигне до Сол, за да му помогне. Но бъркотията стана още по-голяма, когато Сол затича в мрака, мина през храстите в края на парка и прескочи перилата, които го деляха от реката. Един от преследвачите му стреля във водата, обърна се и видя да приближават и останалите. Продължиха да стрелят по-скоро напосоки, но побързаха да се прикрият в нощта. Воят на сирените се чуваше все по-силно. Силуетите се разделиха на групички и изчезнаха в различни посоки.

Тя също се отдалечи от мястото. Не можеше да знае къде точно Сол ще излезе от реката. Знаеше само, че ще направи всичко, което е по силите му, за да оцелее и че тя също има някакви задължения. Всъщност, бе уверена, че Сол очаква от нея такова поведение. Тръгна си в посоката, откъдето бе дошла, като изтича по улицата и зави по една пряка. Беше стигнала почти до края й, когато полицейските коли спряха пред парка. Притича по друга улица, в по-отдалечена пресечка, като в ума й се въртяха все същите налудничави мисли. „Да, Сол ще разбере, че тя не може да му помогне; той на всяка цена ще се опита да се спаси сам.“ А тя трябва да помисли за детето.

Пред нея блеснаха светлините на някакъв ресторант. Влезе във фоайето, като бегло отбеляза, че мирише на кисело зеле и пусна монета в телефонния апарат.

Набра номера на баща си. Телефонът иззвъня, после още веднъж. Никой не вдигна. Звънна трети път.

Въздъхна с облекчение, когато чу познат, вдъхващ й спокойствие глас: „Ало?“

— Миша, Ерика е! Нямам време да ти обяснявам — тя с мъка си поемаше дъх. — Положението е много лошо. Събуди Кристофър! Не губи време да го обличаш! Бягайте бързо!

Отговор не последва.

— Миша!

— Къде ще се срещнем?

— Там, където редовно е ходел баща ми, но един ден не го е направил — отговори тя. — Разбра ли? Всяка сутрин и вечер.

— Да — каза Миша. — Веднага ще го събудя. Тръгваме, не се тревожи, всичко ще е наред.

— Моля се на бога.

— Погрижи се за себе си.

— Тръгвайте!

Остави слушалката, обърна се и видя учудени посетители да я зяпат с интерес. Бързо мина покрай тях и излезе от ресторанта.

„Ами Сол?“ — с тревога си мислеше тя, като тичаше по улицата. Дали ще остане жив, за да може да дойде в кафенето както се бяха уговорили предварително?

 

 

— Наши ли бяха? — Галахър почти изкрещя.

Мъжът с белезите премигна, като намести превръзката на изкълченото си рамо.

— Не, освен ако не сте пратили втора група да ги прикрива. Абсолютно сигурно е, че не бяха от моите.

— Господи! — Галахър бързо седна на председателското място на масата за конференции. Другите двама напрегнато мълчаха. Започна да барабани с пръсти.

— Цели трима?

— Да, освен нашия човек — продължи мисълта му мъжът с белезите. — Изиграхме пиесата според сценария ти. Аз го ударих. Той се защити. Нашият човек откри огън, уж че се опитва да го убие.

— Интересуват ме другите.

— Първият бе скрит зад една люлка. Вторият изникна изневиделица. Опитаха се да го притиснат като в менгеме.

— Не играеха ли театър? Сигурен ли си, че искаха да го убият?

— Ромул сто на сто го вярваше. Отвърна на огъня им. Онези изчезнаха, преди да дойде полиция. И ние, разбира се, направихме същото.

Галахър присви устни.

— Е, ако Ромул бе успял да убие някой от тях, щяхме да имаме тялото. Да открием кой друг е замесен. Дявол го взел, твоите хора трябваше по-добре да разузнаят обстановката в парка!

— Да, но нали искахте свидетели от други агентурни мрежи. Целта на демонстрацията бе да убедим всички, че Ромул остава аутсайдер за нас. Трябваше да оставим чуждите наблюдатели да заемат местата си.

— Отлично. Само дето операцията се провали.

— Кой знае, може и да не е така — отвърна мъжът с белезите.

Галахър повдигна въпросително вежди.

— Ами след като Ромул без малко не бе убит, какво по-добро доказателство за останалите, че не е наш човек — поясни мъжът. — Нищо не се е променило. Той може да върши личните си работи, но ще трябва да направи нещо и за нас, както се договорихме.

— Така ли? Мислиш ли, че ще го направи? Ами ако сметне, че ние сме искали да го подредим така? Ако реши, че ситуацията е станала неконтролируема и твоите хора наистина са се опитали да го убият? Няма да направи нищо за нас. Даже обратното, ще се обърне против нас. Ама че каша! Може би ще се наложи да му помогнем, за да не го настроим против себе си и да можем да го използваме в бъдеще.

— От друга страна — отбеляза мъжът с белезите, — ние дори не знаем дали е жив.

 

 

Премръзнал и изтощен, Сол се измъкна от мътните води на Дунав. Бе плувал петнадесет минути по течението и след това напряко, за да излезе от обхвата на изстрелите. Лампите на брега студено проблясваха. От тинята стъпи върху бетонна рампа, мина покрай една будка, където се даваха лодки под наем и излезе на тясна уличка зад някакъв склад. Никой не го бе проследил. Почувства, че за момента е в безопасност. Но в главата му напираха хиляди въпроси. Кой се опитваше да го убие? Дали не бе разузнаването, за което бе работил? Не му се вярваше. Мъжът с белезите не би се изложил на открит огън едновременно с него. Или пък хората му се бяха престарали, за да бъде всичко по-истинско? А може би непознатият враг чакаше удобен случай, за да го премахне? Ако го бяха убили там, в парка, отговорността щеше да падне върху предишните му работодатели. Никога не биха успели да убедят другите служби, че ЦРУ не е замесена. А истинските убийци щяха да останат неизвестни.

Сол трепереше, но не можеше да избяга и от един друг, още по-тревожен въпрос. Ерика и Кристофър. След като е видяла нападението срещу него, жена му е разбрала, че няма да може да му помогне и би трябвало да се е погрижила за детето. Той вярваше в това и тази мисъл го успокояваше. Първата реакция на Ерика задължително е била да се обади на Миша Плец и да го предупреди бързо да заведе Кристофър на безопасно място. Сол пристъпи напред с още по-голяма решителност. В момента имаше само една цел — да стигне до мястото, където се бяха уговорили да се срещнат, ако настъпят извънредни обстоятелства. Трябваше на всяка цена да се добере до там.

 

 

Кристофър все още търкаше с ръчички очите си след неочакваното събуждане. Мъжът с леко прегърбените рамене, Миша Плец, го бе накарал да си облече пуловера набързо върху синята пижама. С неудоволствие вдишваше замърсения от гъстия цигарен дим въздух, но затова пък ароматът на какао в помещението, пълно с маси и зачервени, весело бъбрещи хора, беше наистина чудесен. Припомни си бързината, с която Миша го бе понесъл по стълбите. Скоростното препускане с таксито. Нахлуването им в това „кафене“, както го бе нарекъл Миша. Внезапното появяване на майка му, зачервените й, пълни със сълзи очи, когато го взе в прегръдките си. Всичко бе толкова необичайно.

Бе седнал на пейка до стената, майка му от едната страна, Миша от другата. Разговорът между тях го озадачаваше.

— Ако до петнадесет минути не дойде, не можем да рискуваме да останем повече — каза майка му.

Як мъж с бяла престилка се наведе над нея и й прошепна: „Елате в кухнята. Току-що получихме рядък сорт кафе“.

Вече нищо не разбираше. Майка му го понесе през някаква летяща врата, където влязоха след Миша. Видя бляскави метални плотове. Изпускащи пара чайници. Баща му се показа от една стая, а от дрехите му се стичаше вода. Миша се усмихна. Майка му хълцаше, задавена от плач и прегръщаше баща му, като благодареше на бога.

 

 

— Бързо. Трябва да тръгваме — каза Миша.

— Накъде? — запита Сол.

— Връщаме се в Израел.

— Не — възпротиви се Ерика. — Ние не.

— Не разбирам.

— Само ти и Кристофър. Вземи го с теб. Пази го.

— А вие? — запита Миша.

— Кристофър няма да бъде в безопасност, докато ние самите не сме. Ако нещо се случи с нас, дай го в кибуц. Смени му името.

— Не вярвам ЦРУ да се опитваше да ме премахне. Сигурно е някой друг. Може би са хората, които преследваме.

— Дори и така да е, можеш ли да се довериш на предишните си господари?

— Налага се. Но трябваше да им обещая нещо. В замяна на това, че се върнах от изгнание, им обещах да не се възползвам от ничии услуги, включително да не търся помощ от вас. Трябва да се справим сами.

— Но…

— Не. Все пак разполагаме с информацията, която ни даде. Трябва да поемем този риск. Ако не успеем, ти ще ни заместиш. Не оставяй тези копелета ненаказани.

— Сигурен ли си, че няма друг начин?

— Ние да оцелеем ли? — Сол поклати отрицателно глава. — И да се върнем при Кристофър? Не, няма.

 

 

Баща му го целуна. Защо ли плачеше?

— Довиждане, синчето ми. Миша, грижи се за него.

— Кристофър, винаги помни…

Но защо майка му също плачеше? Още целувки. Сълзите й мокреха бузите му.

— Че те обичаме.

Викове отвъд люлеещата се врата.

— Не можете да минете оттам!

— Открили са ви! По-бързо! — каза Миша.

Спуснаха се към друга врата, която ги изведе навън в мрака. Тичаха по една улица, която като че ли нямаше край. Но когато погледна назад, с ужас видя, че Миша бе тръгнал в една посока, а родителите му — в друга. Очите му се премрежиха от сълзи.