Дейвид Морел
Мисията „Нощ и мъгла“ (3)

Покаяние

На юг от Кайро, на запад от река Нил. Нитрийската пустиня. Египет.

Този път отглеждаше не мишка, а гущер, който не правеше човешки номера като Малкия Стюарт и по този начин не го караше да чувства липсата на хора около себе си. Гущерът излизаше от дупката си изпод скалата веднага след зазоряване и няколко часа се приличаше на слънце. На мръкване отново лягаше върху един камък, като поемаше излъчващата се топлина. През деня, когато слънцето припичаше с ужасяваща сила, се криеше под земята. Гущерът бе дълъг тридесет сантиметра, жълт, с къси крака, сбръчкана кожа, немигащи очи и вечно стрелкащ се навън език — свидетелство за своенравните творчески хрумвания на Господ Бог.

От дъното на пещерата, полуизлегнат в мрака, Дру наблюдаваше влечугото, което заемаше обичайната си сутрешна поза на входа. Той мразеше тази твар, но го търпеше, защото знаеше, че по този начин Бог го изпитва. Гущерът му помагаше да се покае. Слънцето се издигаше все по-високо в небето и изпращаше своите лъчи в пещерата, които разсейваха мрака. Дру разглеждаше суровите очертания на скалната дупка, на фона на която отшелническата му килия в Картузианския манастир във Върмонт, където бе прекарал шест спокойни години от живота си, му се струваше истински лукс. Мислено сравняваше гущера, който наричаше ту Луцифер, ту Квазимодо, с Малкия Стюарт — мишлето, което се бе превърнало в негов приятел по време на последните две години от престоя му в манастира. Но то умря, както и всички монаси, вкусили от отровния хляб, с който убийците искаха да премахнат Дру. Самият той бе останал жив, но бе принуден да напусне своя рай — един грешник, който се връщаше в грешния свят. Последвалите събития — стълкновението със „Скалпел“, бившата разузнавателна агенция, за която работеше, подновеното приятелство с Арлийн, неочакваното обвързване на живота му с Братството на камъка — по един парадоксален начин бяха изкупили прегрешенията му. След това отново се случиха събития, които го принудиха да потърси убежище в скалистите пещери, където се бе зародило християнското монашество. Той се опита още веднъж да измоли пречистване на душата си и опрощение на греховете си чрез искрено покаяние и молитви към Бога.

Така бе изминала цяла година. В пустинята сезоните не се сменяха, дните се точеха мъчително еднообразно, човек губеше представа за времето — струваше му се, че тече ту безкрайно бавно, ту съвсем бързо. Понякога годината му изглеждаше цяла вечност, друг път просто месец или дори седмица. За ориентир му служеха израсналата дълга коса и брадата, а също и привършващите запаси от храна. Тогава се налагаше да пресече пустинята, за да отиде до най-близкото село, което беше на един ден път оттам, и да си купи провизии. Когато срещнеха този висок, измършавял, обгорял от слънцето мъж с хлътнали очи и парцаливи дрехи, селяните почтително му правеха път, мислейки го за светец, макар той да не се смяташе за такъв.

Единствено ходенето до селото нарушаваше еднообразието на дните му — гимнастика, медитация и молитви. По-късно се почувства твърде отпаднал поради вечното недояждане и изостави физическите упражнения. Лягаше в дъното на пещерата и си припяваше, като си представяше, че участва в църковна служба. Чудеше се дали латинският е причина гущерът от време на време да обръща рязко грозната си глава с немигащ поглед към него. А може би реакцията му не беше нищо друго, освен отговор на дразнението, предизвикано от звука? Но с каква цел бе създадено това ужасно грозно влечуго? Скалите, макар и да не можеха да възприемат света около себе си, поне бяха красиви и човек можеше да им се възхищава. А този гущер не бе в състояние да оцени нищо друго в тях, освен топлината, която поглъщаше с набръчканата си жълта кожа. Едва ли имаше мислещо същество, което да може да възприеме тази гнусна твар.

„Това е изпитание“ — мислеше Дру. — „Ако мога да харесам този гущер, ще спася душата си. Ще покажа, че всецяло съм отворил сърцето си за Бог и всички негови творения.“

Но задоволяването на телесните нужди пречеше на пълното отдаване на медитация и молитви. Налагаше се да ходи за вода. Недалеч имаше изворче — това бе една от причините, поради които бе избрал това място. Както обикновено беше отложил утоляването на жаждата си, отчасти за да увеличи самонаказанието си, отчасти за да изпита по-голямо удоволствие, когато най-после пийнеше глътка вода. Това непрекъснато люшкане между стремежа да си налага болка и удовлетворяването на жизненоважни нужди му причиняваше силни душевни терзания. Най-после реши този проблем, като си каза, че утоляването на жаждата е механизъм за оцеляване, измислен от Бог. Ако се откаже от това удоволствие, ще умре. Това би било самоубийство, а то е най-големият грях.

Беше така отпаднал, че мислите му започнаха да блуждаят. Удоволствие и болка. С Арлийн и далеч от нея. Ако събитията не се бяха стекли така, не би имало нищо по-хубаво от това да останат заедно през целия си живот. Братството на камъка бе осуетило тези планове. Братът на Арлийн бе убил член на Братството, спасявайки Дру. От своя страна, за да му се отплати, понеже знаеше какви ще бъдат последиците, Дру направи да изглежда така, сякаш сам го е извършил. Избяга и се скри. Въпреки че жадуваше за човешка топлина, той самоотвержено се посвети на една по-различна любов.

Опита се да стане, за да отиде до извора, но не успя. Устните му бяха напукани от жажда. Тялото му бе крайно изтощено от постоянно недояждане. Мисълта му ставаше все по-неясна. Гущерът се надигна от мястото си, прогонен от жегата, и се стрелна под камъка. Дру губеше представа за времето. На входа на пещерата се появи някаква сянка. Дали вече бе залез слънце?

„Да не би да имам халюцинации?“ — чудеше се Дру. Защото сянката му заприлича на силует на човешко същество — първото, което се появяваше там, откакто се бе настанил в тази килия. — „Не може да бъде.“

Но сянката се удължи и наистина се превърна в силует на човек.

„Не, не е възможно това да е…“

 

 

Когато видя гущерът да изпълзява от вътрешността на пещерата, Арлийн се намръщи: „Каква гадост.“ Отвращението й се засили от подозрението, че са й дали погрешни упътвания. „Може ли гущерът да се припича на такова уязвимо място, ако пещерата е обитаема?“ Грозното приклекнало влечуго бе надигнало глава, дочуло шума от падащите камъни, свличащи се по склона. Бе изопнало тяло и избягало, когато тя застана така, че му закри слънцето. Всичко това би могло да означава само едно — че тя, а не някой във вътрешността, е причина гущерът да се подплаши. Оттук следваше ли заключението, че пещерата е необитаема?

Тя се спря обезкуражена, но палещото слънце я накара да побърза напред. Крайно изтощена и така обезводнена, че бе престанала да се изпотява, тя имаше нужда от сенчест подслон. Бе изкачила склона с последни усилия. Застана на входа на пещерата и напрегнато се втренчи в мрака. Пълната тишина вътре увеличи обзелото я съмнение, че са я пратили за зелен хайвер.

Въпросът беше дали са го направили без да искат или умишлено. Два часа след като излезе от близкото село вчера сутринта, колата, която бе взела под наем, отказа. Двигателят бе изхъркал и замлъкнал. Тя бе опитен механик — повдигна капака и се надвеси над мотора, за да разбере къде е повредата, но не успя да я открие. Питаше се дали да не се върне, но разстоянието, което вече бе изминала с колата, се равняваше на половин ден път пеш — почти толкова, колкото щеше да й отнеме, за да стигне до целта си. Преди да излезе от селото, беше напълнила манерката си с вода. Знаеше какво да прави, за да оцелее в пустинята. Трябваше да се предпази от обезводняване, като почива на сянка през деня, когато пече най-силно, да се катери на смрачаване и през цялата нощ. Така щеше да има достатъчно запаси от вода, за да може да стигне пещерата до сутринта и да се върне. Но само ако пиеше с мярка.

Малко преди обяд, когато си бе направила сянка като закрепи едно тънко платно между две скали и тъкмо пропълзяваше под заслончето, за да се скрие от адските лъчи на слънцето, чу едва доловим шум от стъпки вдясно зад себе си. По начина, по който някой се опитваше да се прокрадне незабелязано, разбра, че положението е сериозно. Реши да не използва огнестрелно оръжие, защото ехото от изстрелите щеше да се разнесе надалеч в обикновено тънещата в тишина пустиня и да привлече вниманието на хищниците. Ето защо тя се престори на уплашена, когато двама араби, облечени с роби и със завити около главите избелели от слънцето памучни кърпи, насочиха пистолетите си към нея и й заповядаха да се съблече. Арлийн разкопча дрехата си отпред на гърдите, което отвлече за момент вниманието на нападателите. В този миг тя се извъртя, ритна с все сила и обезоръжи онзи, който бе по-близо до нея, като му счупи китката. Извъртя се светкавично, ритна пистолета и на втория, като също му счупи костта, след което ги уби, докато бяха още зашеметени, пречупвайки им гръкляна. Всичко стана толкова изненадващо и мигновено, че двамата умряха, без да разберат какво става, все още гледайки похотливо към нея. Тя скри телата им в скалите, като ги остави за храна на лешоядите. След това си направи нов заслон с тънкото платно, но една мисъл не й даваше покой — дали мъжете бяха попаднали на нея случайно или я бяха проследили от селото, където беше питала за посоката. Ако онези, които се опитаха да я убият, са от селото и нарочно бяха повредили колата й, то не беше чудно, че пещерата е необитаема — просто я бяха насочили умишлено натам, колкото може по-далеч в пустинята.

Почувства такова отчаяние, че й се прииска да вдигне юмруци към небето и да закрещи от безсилие. Бе дошла чак от Ню Йорк, за да се окаже, че е била път напразно. Все пак трябваше да помисли за себе си и да се скрие от слънцето. Желанието да освежи пресъхналите си устни с глътка вода от манерката бе непреодолимо, но вместо това тя влезе в пещерата с насочен пистолет — висока, грациозна, със зелени очи и кестенява коса, чувствена, около тридесетгодишна жена, с широкопола шапка, риза и панталони цвят каки, високи обувки и раница.

 

 

Замириса й на кисело, като на въглероден двуокис. Почувства и друга миризма — на мъжко животно, откъдето заключи, че пещерата до неотдавна е служила за бърлога. Бе застанала точно на входа, закривайки достъпа на слънчевите лъчи, и се взираше в мрака. Не можеше да се каже, че вътре бе хладно, но все пак не бе и така горещо, както навън под адското слънце. Държеше пистолета си в ръка и сдържаше дишането си, като се напрягаше да чуе някакъв звук.

— Дру? — гласът й беше напрегнат, развълнуван. Ако той е вътре, би трябвало да й се обади. Освен ако не се бе скрил като гущера, ако я бе забелязал да се приближава. Тогава търсенето й би било напразно, а надеждата, че той ще я посрещне сърдечно — мъчителна самоизмама.

Ехото от гласа й замлъкна. Тя започна да се ослушва, затаила дъх. Нещо й подсказваше — вероятно интуицията, че в пещерата има някой. Тя чу — по-скоро си внуши, че чува прошумяването на дреха, слаба въздишка и търкане на тяло върху камъните. Почти недоловимите звуци идваха от дъното на пещерата. Приклекна и се дръпна вдясно, за да освободи входа. Ослепителните слънчеви лъчи проникнаха вътре.

Очите й привикнаха към мрака, а освен това светлината, нахлуваща през входа, й помогна да забележи износените сандали върху мръсните напукани стъпала на мъж, подпрян на стената. Смачканата роба бе вдигната над кльощавите колена. Ръцете, отпуснати върху бедрата, бяха като на скелет.

— О, мили боже! — ехото усили мъчително прошепнатите думи. — Дру! — изрече тя малко по-силно.

Спусна се към него и го задърпа към слънцето, шокирана от дългата коса и брадата, стигащи до кръста му, от изпитото му, обезобразено лице.

— О, боже, Дру!

Той я разглеждаше през полузатворените си очи, без да може да повдигне клепачите си. Напуканите му устни се размърдаха.

Арлийн побърза да свали манерката от кръста си и развъртя капачката.

— Не се опитвай да говориш!

Но той направи още едно усилие. Чу се едва доловимо хриптене. То й заприлича на звука от стъпки върху напукана суха кал.

— Ар… — той направи отчаян опит да довърши — Ар… лийн?

Интонацията издаваше изненадата му. Не можеше да повярва на очите си. Но тя почувства и още нещо в гласа му — страхопочитание, също като човек, който има видения.

— Това съм аз. Тук съм, Дру. Съвсем истинска. Само престани да се опитваш да говориш.

Тя долепи манерката до напуканите му устни, като изсипа само няколко капки от течността, която попи като в гъба. Хвана го за китката и се опита да напипа пулса му, който бе толкова слаб, че едва се долавяше. Прокара ръце по тялото му, изненадана колко много бе отслабнал.

— Най-после постигна това, което искаше — каза тя. — Разгони си фамилията, нали? Ако не беше в такова окаяно състояние — тя изля още няколко капки вода между полуотворените му устни — би трябвало да ти се скарам и изобщо да не ми е жал за теб.

За нейна изненада очите му се поотвориха и в тях проблесна…

„Какво беше това? Прилив на добро настроение? Или любов?“

Той пое въздух, сякаш се опитваше да…

— О! И ще се смееш? Заслужаваш да те цапна с манерката по главата.

Той все пак упорито издаде някакъв звук, подобен на „Ха-ха“, но тя, естествено, не изпълни заплахата си. Само изсипа още няколко капки в устата му, защото знаеше, че не трябва да прекалява. Все пак желанието му да се разсмее бе някакъв признак на живот, който я успокои малко. Беше пристигнала съвсем навреме. Духът му още не бе пречупен. Дру щеше да се оправи.

 

 

След малко му даде още една глътка, но се поколеба и спря. Въпреки горещината, една мрачна мисъл я накара да потръпне. Водата в манерката нямаше да стигне, за да могат да се измъкнат оттук.

Езикът й беше залепнал за небцето. Трябваше да пийне и тя. Топлата вода нагарчаше. Въпреки това тя преглътна, почувства се по-добре и отпи още, а след това даде и на Дру.

Пулсът му постепенно започваше да се нормализира. Задиша по-леко и по-дълбоко.

— Не направих добре сметка… — чу се немощно хриптене. Дру направи гримаса като виновно дете.

Тя поклати с недоумение глава.

— Трябваше да пийна вода… — изкашля се той.

Тя отново не разбра нищо.

— Трябваше да отида за храна… не знаех, че съм толкова изнемощял… че не мога да стигна до извора.

— Къде е този извор?

Клепачите му се отпуснаха.

— По дяволите, Дру, кажи за извора!

— Навън… надолу по склона… вдясно.

— Далеч ли е?

— На стотина метра… покрай хълма… при едни скали.

— Отивам — каза тя и му даде още малко вода.

Свали раницата от гърба си, излезе от пещерата и изведнъж почувства палещото слънце, което я заслепи. Премигна от болка и започна да се спуска по песъчливия склон, следвайки извивката на хълма.

След като измина по нейна преценка около сто метра, а все още не виждаше никакви скали, я обзе паника. Дали Дру не бълнуваше? И само му се искаше да има извор?

Не, тук някъде трябваше да има извор. Иначе той не би могъл да оцелее. Ако не успее да го открие, ако мисълта на Дру не се бе прояснила достатъчно и той не бе й обяснил добре за извора, преди манерката да се изпразни докрай, може би и двамата ще загинат.

Тя измина още двадесет и пет метра и почувства слабост в коленете. Беше много рисковано да продължава. Докъдето стигаше погледът й надолу по склона, не се виждаха никакви скали. Започна да губи кураж. Внуши си, че трябва да бъде силна, облиза пресъхналите си устни и се насочи обратно към пещерата. Вместо да завие надясно и да върви покрай очертанията на хълма, тя мина вляво, където се бе ширнала пустинята. Тръпка на радост премина през тялото й, когато видя изворчето. Тръгна към него.

Инструкциите на Дру донякъде бяха правилни. Но бе пропуснал един съществен елемент. Скалите наистина бяха на около стотина метра, като се вървеше покрай хълма, но извън очертанията му. И ако човек знаеше тази подробност, то не можеше да не ги забележи — бяха толкова високи и масивни.

Опитваше се да си наложи да върви по-бързо. Скалите ставаха по-високи. Изкачи се по тях и долу в една кухина видя нещо като застояло блато, защитено от вятъра, с мръсна пяна по края. Огледа се да види дали няма трупове на умрели животни, които биха могли да заразят водата, и долепи устни до повърхността. Горещата течност не я освежи особено. Все пак почувства, че тялото й жадно я попи.

Бързо напълни манерката. След десетина минути вече прекрачваше входа на пещерата.

Дру се бе проснал по гръб. Очите му бяха все така полузатворени. Опитваше се да каже нещо.

— Забравих да ти кажа…

— Знам какво забрави, скъпи. Все пак го открих.

Тя му даде да пийне от манерката. Той преглътна, като й поблагодари с поглед. Тя също отпи.

Но проблемът с храната оставаше. В раницата си носеше достатъчно провизии в случай на нужда — фъстъци, пушено телешко, сушени плодове. Но след като претърси пещерата и не откри нищо за ядене, реши, че запасите няма да стигнат за двамата по време на прехода, който ги чакаше през пустинята.

Даде на Дру още малко вода, тя също пийна и малко се поокуражи, като видя, че силите му се възвръщат.

— Защо си тук? — запита я той.

— Не е ли очевидно?

Той поклати глава.

— Защото те обичам.

Той пое дълбоко въздух. Беше силно разчувстван.

— Любов… да — Дру произнасяше думите с усилие. — Но как ме откри?

— С постоянство.

— Не разбирам. Мисля, че добре заличих следите си.

Тя кимна.

— Е, тогава…?

— Братството.

Дру потръпна.

 

 

— Ти избяга от тях, за да не преследват брат ми, който преди това също ти спаси живота. Мислеше, че си успял да се скриеш ли? Не си.

Тя бръкна в раницата си и извади пликче фъстъци. Започна да яде, като се наслаждаваше на соления им вкус. Той също посегна да си вземе.

— Обещаваш ли да го дъвчиш бавно и тогава да го глътнеш?

Той кимна.

Тя постави един фъстък на устните му.

— Ако не беше така брадясал, щях да те целуна.

— Това закана ли е? — изпъшка той — Кажи ми за Братството?

— Да, проследили са те от момента, в който напусна апартамента ми в Ню Йорк — отговори тя. — Останал си с впечатление, че си ги заблудил, защото те не са предприели нищо против теб. След Англия, Италия и Мароко си решил, че е най-безопасно да дойдеш в Египет. Но и тук са те намерили. През цялото време не са те изпускали от погледа си.

— И ти знаеш всичко това?

— Да, защото преди две седмици един от тях дойде при мен.

— Значи всичко е било напразно? — тежко въздъхна Дру.

— Не, това е спасило живота ти, както ми обясни свещеникът. В Братството са решили, че доброволното ти изгнаничество тук е по-лошо и от най-строгото наказание, което биха измислили за теб. И са били прави, като те гледам на какво приличаш.

Той наистина будеше съжаление — измършавяло тяло, изпито лице, дълга до кръста коса и брада.

— Трябва да си възвърнеш силите. Стомахът ти ще може ли да поеме още един фъстък?

— Трябва. Имам нужда от сол.

Тя му даде и отхапа парче телешко.

— Свещеникът ми каза, че Братството е решило, че си страдал достатъчно и си изкупил вината си за смъртта на техния човек.

Дру втренчено я гледаше.

— Обеща ми, че ще се върнеш по Великденските пости — нежно го целуна по челото Арлийн. — Всеки ден чаках и се надявах. Когато не дойде първата година си помислих, че никога няма да се върнеш.

— Колкото и да се опитвах, не можех да престана да мисля за теб — промълви той.

— Обичам те.

— Значи изгнаничеството ми свърши? Вече са ми опростили вината? — треперейки, той докосна ръката й.

Тя замълча.

— Какво има?

— Не са ти простили. Викат те. Ще трябва „да оправдаеш повикването“, както се изрази свещеникът.

— Какво имаш предвид? — намръщи се той.

— Искат да ти възложат някаква задача — отговори с тревога в гласа тя, избягвайки погледа му. — Само при това условие могат да те оставят да напуснеш това място. Когато свещеникът ми каза къде си, веднага се хванах за тази възможност да те видя отново, исках само да бъда с теб. Никога не съм се чувствала така самотна, откакто избяга през онази нощ. Вече те бях изгубила веднъж, но тогава… — тя отново го целуна.

Той също я прегърна.

— Арлийн?

Тя го погледна.

— Какво искат от мен?

— Точно за това се тревожа. Свещеникът не пожела да ми каже. Изпрати ме тук. Да поговоря с теб. Да те убедя. Да те заведа при него.

 

 

Към залез слънце тя му помогна да се измъкне от пещерата. Насъбраната през деня топлина, която излъчваха камъните, правеше ниските нощни температури по-поносими. Преди да се стъмни, Арлийн извади ножа си и подстрига косата и брадата на Дру. Когато свърши, му каза, че прилича на „сексапилен аскет от картина на Ел Греко“.

Съблече робата му и го поизми с вода от манерката. След това отново го облече и внимателно започна да го храни. Използва последните минути преди напълно да се стъмни, спусна се по хълма, отиде за вода и се върна в пещерата.

Нощта ги покри с мантията си. Тя се сгуши до Дру и се притисна до него, излъчваща топлина.

— Водата не е проблем — каза тя.

— Но храната е.

— Да. За мен има достатъчно, но не и за теб, за да възстановиш силите си. Ще можем ли да минем през пустинята?

— Имам идея — отговори той.

 

 

Призори Арлийн зачака с нож в ръка. Когато гущерът изпълзя изпод камъка си, тя го уби, одра кожата му и го наряза на парчета. Оказа, че той не е съвсем безполезна твар. Арлийн постави месото на камък пред пещерата, за да се изпече на слънце. След това го занесе на Дру, който отхапа едно парче и започна да го дъвче. Глътна го, когато стана на каша, за да не раздразни стомаха си.

— А пък аз го мразех — каза той.

— А сега?

— Съжалявам, че трябваше да умре. Вече е част от мен. Обичам го.

 

 

Тръгнаха през нощта. Дру едва се крепеше на краката си и трябваше да се облегне на Арлийн. Вървяха през пустинята, като се ориентираха по звездите. Той трепереше. Ръката, с която го беше прихванала за гърба, се навлажняваше от потта му. Но това не я тревожеше. Щом се изпотява, значи балансът на течностите в тялото му се възстановява.

Често си почиваха и хапваха по малко от оскъдните запаси, които скоро привършиха. Полагаха всички усилия да не заспиват. На зазоряване стигнаха до някакъв проход между ниски хълмове. Тя разочаровано въздъхна. Проходът бе близо до мястото, където се бе повредила колата й, на половината път между пещерата на Дру и селото. Не се бяха отдалечили достатъчно. След около два часа жегата щеше да бъде толкова непоносима, че щеше да се наложи да спрат и да си направят сянка с платното. Нямаше да могат да продължат преди свечеряване. В най-добрия случай щяха да стигнат селото рано на следващата сутрин, ако успееха да запазят бързината, с която се движеха през нощта. Но храната им бе свършила и Дру бързо щеше да загуби сили. Арлийн чувстваше как той започна все по-тежко да се обляга на нея. Ако не бяха в състояние да стигнат селото до сутринта, щеше да се наложи да спират отново на следващия ден, а дотогава Дру нямаше изобщо да има сили да върви сам.

„Може би ще трябва да го оставя и да отида сама да повикам помощ“ — мислеше си тя. — „Но ако започне да бълнува и тръгне нанякъде, а после не мога да го намеря?“

Отдясно на Арлийн изсвистя куршум. Отломка от камък удари ръката й. Ехото от изстрела изпълни прохода. Без да обръща внимание на кръвта, стичаща се по ръката й, тя придърпа Дру зад един валчест камък. Едновременно с това извади пистолета си. Надзърна иззад камъка, за да проучи обстановката на скалистия склон от дясната им страна, като търсеше с поглед откъде идват изстрелите. Избегна втори куршум, който разби на малки парченца камъка зад нея. С ужас си даде сметка, че вторият изстрел бе дошъл отляво, от другия склон. Бяха попаднали в кръстосан огън.

— Остави ме тук — с отпаднал глас я помоли Дру.

— Не.

— Слушай — Дру дишаше тежко, — не можеш едновременно да се грижиш за мен и да се справиш с тях. Така и двамата ще загинем.

— Казах ти, няма да стане.

Два куршума почти едновременно изсвистяха и се удариха в скалите зад тях — толкова близо, че ушите й запищяха.

— Техните аргументи са по-добри от твоите — каза Дру.

— Не съм била път до тук, за да те оставя отново сам — тя продължи да оглежда двата склона.

— Чуй ме.

Арлийн с учудване забеляза кръвта, която се стичаше по колената му, издраскани от камъните, върху които бяха залегнали.

— Нашите приятели там горе — започна той — можеха да ни убият още преди да сме се усетили. Или са лоши стрелци, или нарочно стрелят покрай нас.

— По-нататък?

Куршум отляво посипа с камъчета ботушите на Арлийн. Друг, идващ от противоположната страна, разклати основите на скалата, зад която се криеха.

— Имат нещо наум — повтори Дру. — Не им позволявай да ни притиснат.

Дру се опита да се прикрие.

— Бягай! Вземи ти инициативата. Докато не получат от теб онова, което искат, няма да те убият.

— А ти?

— Ще се погрижа доколкото мога за себе си. Ще те прикривам. Така поне ти ще имаш шанс да се спасиш.

Тя поклати отрицателно глава, като се прицелваше ту в едната, ту в другата посока по двата скалисти склона.

— Е, добре — каза Дру. — Ще улесня задачата ти.

Въпреки че бе силно отпаднал, Дру се надигна тежко, олюля се на колене и се претърколи иззад камъка в дерето.

— Ама, че си дървена глава!

Прозвучаха нови изстрели. Тя се спусна към склона вдясно, като се прикри под един насип.

Дру беше преценил правилно. Куршумите, които падаха пред нея и зад нея, бяха предназначени да я хванат като в капан, а не да я убият.

„Добре тогава“ — помисли си тя, — „да потанцуваме.“

 

 

Дру се изтърколи по склона и падна тежко долу в дерето, като за миг не можа да си поеме въздух. Утринното слънце все още не се бе издигнало на небето и лъчите му не успяваха да проникнат в дола. Събра малкото си останали сили и олюлявайки се, започна да се придвижва в полумрака, като държеше главата си наведена.

Стана точно така, както очакваше. Снайперистите са видели, че Арлийн му помагаше да върви и са разбрали, че той е твърде слаб, за да им окаже съпротива. Жените не бяха на почит в арабската култура, но нападателите трябваше да й отдадат заслуженото внимание за смелостта й, за това, че бе тръгнала през пустинята без придружители, които да я пазят. Освен това бе американка и действията й бяха непредвидими. Когато бе започнала да стреля по тях, бяха разбрали, че насреща си имат силен противник.

Ето защо на първо време те щяха да отстранят по-слабия си противник. Единият снайперист щеше да държи на мушка Арлийн, а другият трябваше да се погрижи за Дру. След като го премахнат, ще могат да насочат цялото си внимание към Арлийн. Но без да я убиват. Не. Дру все още бе убеден, че ако искаха, можеха да ги застрелят веднага. Целта им бе по-друга — да си играят с тях, да ги изолират, да им отсекат пътя, за да ги хванат като в капан, без да ги убиват. Поне не веднага.

Самият той бе твърде слаб, за да може да окаже съпротива, но ако неговото придвижване из дерето би могло да помогне на Арлийн, щеше да продължава да се влачи, макар и с последни усилия. Разделяй и владей — това се опитваха да направят снайперистите. Но тази тактика би могла да се обърне и против тях.

 

 

Арлийн тичаше на прибежки по скалистия склон, като се криеше зад камъните. Снайперистът отново стреля по нея. Тя се спусна зад една скала, но изведнъж разбра къде се намира. Точно там, сред натрошените камъни, бе скрила телата на двамата, които я бяха нападнали. Огледа се уплашено наоколо.

Не, това не би могло да бъде същото място. Нямаше и помен от труповете. Колкото и бързо да действаха животните, които се хранят с мърша в пустинята, все още би трябвало да има някакви остатъци от телата — плът, кости, разкъсани дрехи. Все пак тя бе сигурна, че мястото бе точно тук.

„Но тогава как?“

Един куршум рикошира в камък. Тя надзърна през една пролука между скалите, като държеше пистолета си готов за стрелба, нетърпелива да открие от коя посока беше дошъл, за да се прицели. Изстрелът я принуди да се замисли дали това, че я бяха вкарали като в кошара на същото място, не е нещо повече от случайност. „Дали бяха открили и отнесли телата? За убитите си приятели ли отмъщаваха тези снайперисти?“ Ако е така, ставаше ясно защо не ги бяха застреляли веднага, а я бяха принудили да стигне до мястото. Но ако се изключеше тази възможност, те все пак имаха намерение да й сторят същото, както и първите нападатели. Дишайки учестено, тя се втренчи през пролуката, като търсеше с поглед къде да се прицели.

Когато най-после видя някой да се движи — един арабин с покрита глава и роба, който дебнеше надолу по склона, зад пръснатите горе валчести камъни, тя отново се зачуди какво става. Защото арабинът не се целеше в нея. Той бе насочил оръжието си към дерето. Там, където се бе изтърколил Дру.

Премести поглед натам и видя втория снайперист, също арабин, с развяващо се зад него покривало на главата, който тичаше надолу по отсрещния склон на дерето.

Главата й се изпълни с най-различни предположения. Може би снайперистите не бяха убедени, че Дру е съвсем слаб, както изглеждаше. Или гледаха с такова пренебрежение на жените, че дори един мъж, останал очевидно без сили, им се струваше по-опасен от въоръжена жена. През ума й мина още една мисъл, която така силно я обезпокои, че всички останали минаха на заден план. Реши, че това бе най-очевидното обяснение на събитията, но то бе толкова жестоко, че подсъзнателно го бе отхвърлила.

Целта им не беше тя. А Дру!

 

 

Дру избегна един куршум, който изсвистя някъде отгоре, продължи надолу към дерето и натроши напуканите скали вляво под него. Въпреки че му се виеше свят, той се спусна към някаква вдлъбнатина, която забеляза на склона вдясно, откъдето дойде изстрелът. В същия миг друг куршум, този път отляво, се заби право там. Той се върна на мястото си, за да избегне кръстосания огън. Със замъглено от слабост съзнание се опитваше да реши какво да прави. Допреди малко бе убеден, че прицелът им е Арлийн, че единият от нападателите ще отстрани първо него, а след това двамата заедно ще се опитат да убият нея. А изведнъж се оказа, че е нападнат от две посоки! Какво означаваше всичко това?

Разтърка челюстта си, която го болеше, тъй като зъбите му се бяха набили в нея докато се търкаляше по склона. Прикри с ръка очите си, за да се предпази от парчетата камъни, които се разбиваха отляво и отдясно по склоновете на дерето. Дочу още един изстрел, този път по-слаб, от пистолет, а не от автомат. Беше Арлийн.

Смути го един друг звук, едва доловим, като полъх на вятъра или съскане на спукана гума. Тук долу в закътаното дере ефектът бе поразителен. Разярена кобра бе надигнала глава към него, готова за нападение.

 

 

Без да се страхува, че може да си счупи крак, Арлийн продължи да тича по камъните. Тя се ядосваше на себе си, че не бе преценила ситуацията правилно, а бе помислила, че е нападната от сексуални маниаци. „Много бързо реши, че причината е в това, че си жена, че не могат да устоят на такава примамка. Дотолкова бе заета със себе си, че не си даде сметка какво става. Улесни ги без дори да забележиш.“

Като се прехвърли по-надолу, тя погледна първо към единия, после към втория арабин, които се целеха в дерето под нея. Нейният пистолет не беше точен на такова разстояние, но тя спря и също стреля, като се надяваше, че изстрелът най-малкото ще отвлече вниманието им. Но това не стана.

Арабинът отляво се спусна в дерето. Онзи отдясно се движеше успоредно на него, като й хвърли само бегъл поглед, колкото да се увери, че е все още на безопасно разстояние, след което премести вниманието си към своя партньор.

— Внимавай, Дру!

Ехото от нейния вик се сля с ехото от нечий друг.

Арабинът, който се бе спуснал в дерето, залитна и тръгна обратно нагоре, с изкривено от болка лице. Като повдигна очи към небето, все едно, че се моли, той конвулсивно се разтресе и падна по гръб.

Вторият арабин замръзна на място от изненада. Тази неочаквана парализа на нападателя му се оказа достатъчна за Дру, за да изпълзи до ръба на дерето, да грабне оръжието на умрелия и да простреля другия в лицето.

Ехото от изстрела заглъхваше. Дру се олюля и се свлече обратно в дерето.

Слънцето се бе издигнало и безмилостно напичаше. Арлийн полагаше неимоверни усилия, за да се движи още по-бързо. Спусна се в дерето и го откри.

— Внимавай. Тук някъде се крие кобра — предупреди я с гърлен глас Дру.

Тя потрепера.

Змията лежеше завита на кълбо върху пясъка на не повече от два метра от нея. Гледаше я с немигащия си поглед и я преценяваше.

— Май се кани да ме нападне! — Арлийн насочи към нея пистолета си.

— Почакай! — помоли Дру.

— Но!

— Остави я да живее.

Кобрата не бе настроена за ново нападение. Отпусна вирнатата си глава, стрелна с език и се оттегли нанякъде. Изглеждаше доволна от себе си и изпълнена с презрение.

— Замръзнах от ужас, когато я видях — каза Дру. — Единият арабин изненадващо скочи тук долу. Неочакваното раздвижване отвлече вниманието на змията.

— И тя ухапа него вместо теб?

— Малко й помогнах.

Арлийн заклати учудено глава, без да разбере какво иска да каже Дру.

— Змията беше само на една ръка разстояние от мен. Когато се извърна към моя нападател, бързо я хванах отзад за главата и я хвърлих към него. Падна върху рамото му.

На Арлийн й прилоша.

— Ухапа го в стомаха. Той изпищя и пусна оръжието, за да се освободи от нея. В този миг аз изритах автомата настрани. Мъжът се опита да избяга нагоре по склона. Змията отново го нападна. Аз вече се бях изкачил по-горе, на безопасно разстояние.

— И докато вторият се чудеше поразен какво става, стреля по него и го уби — каза Арлийн, като го гледаше с възхищение.

— Имах късмет.

— Не, заслугата е твоя. Въпреки че си така изнемощял, си намерил сили да се стегнеш точно когато трябва. Рефлекс.

— Това за комплимент ли да го смятам?

Той с мъка се държеше на крака. Тя му помогна да се облегне на нея и заедно излязоха от дерето. Долу все още бе сенчесто и очите я заболяха от яркото слънце, блеснало насреща им.

— Змията ми напомня за гущера — каза Дру. — Отначало я мразех. А сега я обичам.

— Само дано не се налага да я изядем. Има един по-добър начин да разбереш дали си християнин. Можеш ли да кажеш, че обичаш мъжете, които се опитаха да те убият?

— Не — Дру се загледа в тялото на арабина, който бе застрелял в лицето. — Господ да ми е на помощ, не мога.

Претърсиха трупа. Намериха пакет с фурми и смокини.

— Това решава въпроса с храната.

— Има резервни патрони, но никакви документи. Нищо, по което да се ориентираме за самоличността му. Ясно е, че са преследвали мен, а не теб — обърна се към нея Дру. — Но, защо?

Арлийн поклати удивено глава.

— Не знам. Ако са от близкото село, по-добре да го заобиколим.

— Разбира се. Но не са от селото.

Тя проследи погледа му, насочен към устата на застреляния и потръпна, когато разбра какво имаше предвид Дру.

Челюстта бе разбита, зъбите оголени. Виждаха се всичките, дори кътниците. Блестяха на слънцето, учудващо здрави и ослепително бели.

— Никакви пломби — констатира Дру.

— Всеки има пломби.

— Да, в Америка. Ако има пари да отиде на зъболекар. Но тук?

— Ако не пломби, то поне някой развален зъб.

— Ако изобщо имаш зъби. Но този тук има не просто зъби, а съвършени зъби. Доста отдавна не съм ходил на зъболекар и не знам как вървят цените. Но предполагам, че… Откога араби от затънтени селца носят зъбни протези за най-малко триста долара?

— Професионалисти — кимна с омраза тя.