Дейвид Морел
Мисията „Нощ и мъгла“ (7)

Символът на смъртта

Холоуей бе застанал на гранитните стъпала пред къщата си и наблюдаваше Сет и Ледената висулка, които се качваха в кадилака. Тримата бяха прекарали нощта и цялата сутрин в обмисляне на план за действие. Най-после, в късния следобед, бяха стигнали до съгласие и решиха да започнат без да губят време. Сет щеше да откара Ледената висулка до колата, която предната нощ той бе скрил долу, встрани от пътя. Ледената висулка трябваше да кара след Сет до международното летище на Торонто. Още същата вечер двамата професионални убийци щяха да отлетят от Канада за Европа. „Скоро, много скоро“ — мислеше си Холоуей — „всичко ще дойде отново по местата си.“

Изпращайки с поглед Сет и Ледената висулка, Холоуей премигна от яркото юнско слънце, чудейки се дали някога животът му ще потече нормално, както преди. Баща му бе изчезнал преди няколко седмици, отвлечен докато скицираше един каньон в недалечно селище, наречено Елора. Там се събираха много художници. Извършителите бяха оставили принадлежностите на баща му — скицник, молив и куфарче — върху сгъваема масичка на стотина метра от неговата кола. Оттогава нямаше никаква вест от него и колкото и да не му се искаше да вярва, си мислеше, че баща му може би е мъртъв.

Продължи да стои на стълбите и да гледа как кадилакът се отдалечава надолу по пътя, докато изчезна зад дърветата. Насочи се към голямата двойна врата на къщата си и отново се замисли. Дали баща му наистина бе мъртъв? Спря се, въздъхна дълбоко, после мрачно се заизкачва по стълбите. Не му оставаше нищо друго, освен да се надява, че не е така. Поне бе взел мерки да защити себе си и семейството си, за да спре това безумие. А ако баща му е мъртъв, то мисълта за Сет и Ледената висулка, които бяха отлично средство за отмъщение, до известна степен го утешаваше. Убийците скъпо щяха да платят за него.

Той влезе вътре, мина през затъмнения хол и отиде в кабинета си да се обади по телефона. Въпреки че сега не му бе до това, налагаше се да се занимава и с други задачи. Преди четири месеца, когато „Нощта и мъглата“ не се бяха намесили в живота му, той бе сключил сделка, която не можеше да зареже, каквито и лични неприятности да имаше. Бе заложил цяло състояние като гаранция за доставката на една смъртоносна пратка, която трябваше да удовлетвори нуждите на хората да се избиват помежду си. Ако тази задача се провалеше, това щеше да има фатални последици за него. Като нямаше друг избор, Холоуей събра всички сили, които неусетно му бе вдъхнала мисълта за баща му и вдигна слушалката.

 

 

Мексико сити.

За трети път Аарон Розенберг безуспешно се опитваше да постигне ерекция. Опита се да си помогне с ръка, но жена му го спря. Отначало си помисли, че вече е загубила търпение и се кани да го помоли да се откаже. Но вместо това тя започна да го целува по гърдите, после по корема, като промърмори: „Остави на мен“ и се премести по-надолу.

Завесите на спалнята не бяха спуснати плътно и в стаята нахлуваше слънчева светлина. Лекият вятър изсушаваше потта по тялото му. Затворил очи, Аарон чувстваше разпръснатите коси на жена си по слабините си, а грохотът от уличното движение по „Пасео де ла Реформа“ едва достигаше до съзнанието му.

За неуспеха му от преди малко имаше много причини — тревоги около изчезването на баща му, безпокойство за неговата и на семейството му безопасност. Въпреки бодигардовете си, всеки път, когато му се налагаше да излезе, се чувстваше като на тръни, затова напоследък напускаше дома си много по-рядко, отколкото изискваше работата му. Но днес специално си бе останал вкъщи, защото от сутринта очакваше да му се обадят по телефона със съобщение за нещо толкова важно, че не искаше да рискува да говори за това от офиса си. Информацията бе от такъв характер, че дори домашният телефон и самата къща, които всеки ден биваха проверявани за подслушвателни устройства, не му се струваха достатъчно сигурни.

Жена му продължаваше да го гали и пенисът му започна да се втвърдява. Той направи усилие да не мисли за другата причина, поради която преди малко не бе успял. Бе разбрал, че от два месеца жена му има връзка с бодигарда си Естебан. Погледите, които си разменяха, бяха толкова многозначителни, а освен това бе прибавила нови техники в секса, една от които бе именно тази. За едно нещо поне бе благодарен — че връзката бе дискретна. В противен случай никога не би могъл да остави ненаказана изневярата на жена си, за да запази авторитета си пред полицията и търговските си партньори в този град, в който се зачитаха строгите испански традиции.

Той трябваше да признае, че отчасти сам е виновен за действията й. Главоболията напоследък бяха поизпарили сексуалните му желания. Освен това работата налагаше да отсъства задълго от дома, затова жена му прекарваше повече време с Естебан, отколкото с него. И все пак, мислеше си той, обладан от моментен прилив на гняв, ако работата му изисква тя да остава сама, не се ли компенсира това с лукса, който й осигурява? С масивния златен часовник, вносните й модни френски дрехи, спортната й кола за 100 000 долара?

Почувства, че и този път няма да стане нищо. Жена му, както му се стори, изпъшка с искрено разочарование. Тя бе поискала да се любят този следобед. Той се питаше дали все още има шанс бракът им да бъде спасен.

Телефонът, мислеше си Розенберг. Кога най-после ще иззвъни този проклетник? Истината беше, че ако не бяха скъпоструващите прищевки на жена му, ако не изпитваше желание да я впечатлява, никога не би се забъркал в толкова опасна сделка като тази, чийто резултат сега очакваше.

Но какво друго му оставаше? Да прави сцени на жена си, заради нейната връзка? Ако скандалът се разчуе, честта ще изисква да се разведе с нея, нещо, което той не желаеше. Жена му бе ослепително красива, потомка на знатен род. Освен че бе горд с такава съпруга, тя допълваше успешно опитите му да се представи за мексиканец — с боядисаната си в черно и сресана назад коса, с изкуствено пигментираната си, за да получи мургав оттенък кожа, и цветните лещи без диоптър, които да направят очите му тъмни. За да се превърне успешно в това, което всъщност не бе, имаше нужда от нея. А що се отнася до Естебан, неговият внушителен ръст го караше да се чувства сигурен в настоящата тревожна обстановка.

Пенисът му отново започна да се втърдява.

Телефонът иззвъня. Той се освободи от жена си и се протегна към масичката.

— Ало?

Мъжкият глас, който чу, не беше на Холоуей, но бе с южняшки акцент от Онтарио, в който едва се долавяше гърлен шотландски. Розенберг разбра, че онзи е част от веригата. Холоуей се е обадил на свой човек, без да използва междуградска връзка, която може да бъде засечена, а мъжът на свой ред е използвал сигурен телефон, за да се обади в чужбина и да предаде съобщението. „Кленови листа.“

— Чапарал.

— Ще се чуем след четиридесет минути — щракването на слушалката сложи край на разговора.

Розенберг притвори очи със смесено чувство на облекчение и напрежение.

— Трябва да тръгвам.

— Точно сега? — прегърна го жена му.

— След четиридесет минути трябва да бъда на едно място.

— За колко време се стига до там?

— Двадесет и пет минути.

— За десет минути ще се изкъпеш и облечеш. Остават…

Пет минути. Те се оказаха достатъчни.

 

 

Розенберг каза на тримата от охраната да изчакат в колата, а той влезе в порутена сграда, изкачи се бързо на втория етаж по скърцащите стъпала и отключи една стая. Тя бе не по-голяма от килер, само че с прозорец. Бе съвсем празна, с изключение на един телефон на пода и пепелник на перваза. Той плащаше наема за нея и сметката за телефон под името Хосе Фернандес. Имаше само едно предназначение — да му осигури безопасно място, откъдето да провежда по-особени разговори с чужбина, без да се страхува, че ще бъде подслушван.

Знаеше, че в Южно Онтарио Холоуей държи подобна стая с телефон в нея. Веднага след като е инструктирал онзи мъж да му се обади, той се е отправил към своя безопасен телефон. Розенберг бе сигурен, че е така, защото в противен случай не би имал нужда от свръзка, а би се обадил директно. Това означаваше, че обстоятелствата са се променили дотолкова, че Холоуей не може да губи време да се обажда на Розенберг от безопасния телефон и да чака, докато и той отиде до неговия. Използването на свръзката е сигнал, че четиридесетте минути, които щеше да му отнеме процедурата, са от изключителна важност.

Отвори куфарчето си и извади оттам електронно устройство с размерите на портативно радио. Включи го към контакта на стената, провери циферблата и започна да изследва стаята. Уредът издаваше слаб шум. Ако някъде имаше микрофон, устройството щеше да приеме звука от него и да го регистрира на циферблата. Но в стаята нямаше подслушвателна система.

Розенберг не се задоволи с тази проверка. Извади още едно електронно устройство и го закачи с щипка към малък отрязък оголен телефонен кабел. Уредът измерваше мощността на електрическия ток по жицата. Ако имаше подслушвателен механизъм, той щеше да черпи ток и силата на тока автоматично щеше да се увеличи, за да компенсира намалението на напрежението. Но Розенберг не засече подобно нещо. Телефонът не се подслушваше.

Припряно извади цигара от пакет „Голоаз“, мразеше мексиканските — след това погледна часовника си, също от масивно злато като на жена му. След две минути телефонът трябваше да иззвъни. Ако това не станеше, ако той или Холоуей бяха възпрепятствани да стигнат навреме, имаха уговорка да изчакат още тридесет минути, а ако трябва и още тридесет.

Той пое дълбоко въздух и се втренчи в телефона. Когато най-после звънна, бързо сграбчи слушалката.

— Ацтек.

— Ескимос.

— Очаквах да ми се обадиш още сутринта. Защо се забави толкова?

— Трябваше да ги изчакам да тръгнат — отговори Холоуей с убедителен канадски акцент. — Започна се. Ще пристигнат утре сутринта.

— В Европа?

— Рим. Всички следи водят към кардинал Павелич. Ако открият защо е изчезнал…

— За колко време ще се справят? — прекъсна го Розенберг.

— За колко ли? Те са най-добрите. Също като бащите си. Единственото, което мога да гарантирам, е, че няма да е по-дълго от необходимото.

— Единственото, което аз бих казал е, че ако провалим сделката…

— Няма нужда да ми го казваш — отвърна Холоуей. — Малко ни беше, че някой иска да върне „Нощта и мъглата“, ами и за клиентите си трябва да мислим.

— Но те очакват пратката.

— Гаранциите ни остават в сила — потвърди Холоуей. — Имам доверие в Сет. А сега, след като и Ледената висулка е с него, нищо не е в състояние да ги спре.

— Надявам се да си прав. Ще е от полза за всички ни.

— Ако греша, значи врагът ни не е само един. Обади се на нашия човек в Бразилия. Кажи му да уреди доставката. Клиентите ни са склонни да приемат забавянето, ако ги уверим, че всичко е наред, а мисля, че е така. Ако неизвестният враг е в течение на това, с което се занимаваме, би могъл да ни попречи преди седмици.

— А може би онези от „Нощта и мъглата“ само чакат да им паднем в капана.

— Скоро тях няма да ги има.

— Ще ми се да вярвам в това — отвърна Розенберг.

— Трябва да вярваме. Ако Сет и Ледената висулка не успеят да се справят с тях, то никой друг не би могъл и тогава ще бъде свършено с нас, все едно дали ще доставим стоката или не. Затова да действаме. Дай заповед. Да товарят.

 

 

Рим.

Отегчен американски служител дъвчеше сандвич със салам и сирене. Гърбът го болеше от твърде многото часове, които бе прекарал седнал на нетапицирания стол пред монитора, когато изведнъж…

— О, свети дух…

Остави остатъка от закуската си до кутията с диетична кока кола на металната масичка пред себе си и се наведе рязко напред, за да спре видеото в кадър.

— Елате тук! Трябва да видите нещо!

Други двама от наблюдаващия екип, мъж и жена, се обърнаха към него. Лицата им също изглеждаха уморени от дългите часове пред мониторите.

— Какво има за гледане? — запита мъжът. — Само стоим тук, за едното…

— Няма нищо — допълни жената. — Всички тези лица, които се сливат едно с друго и се отдалечават, докато се превърнат в малки точици на екрана.

— Казвам ви, елате да видите нещо!

Мъжът и жената прекосиха стаята, която имаше доста спартански вид, и застанаха от двете му страни.

— Дай да видим — каза жената.

Служителят върна видеокасетата тридесет секунди назад и я пусна. Точиците се превърнаха в образи.

— Физиономии — отегчено въздъхна жената. — Все тези проклети лица.

— Гледайте сега — продължи да настоява първият мъж. Посочи към пътниците, които излизаха през един от ръкавите на римското летище. — Ето! — и спря кадъра.

Маркира с тънка рамка лицето и гръдния кош на някакъв мъж, който вървеше по средата на пътеката и се канеше да влезе в залата. Носеше спортно сако, което му бе малко широко, и риза с отворена яка, но мускулите му личаха дори и под тях. Лицето му бе четвъртито, загоряло, очите му излъчваха интелигентност, а косата му бе изрусяла от слънцето.

— Не бих го изпъдила от леглото си — каза жената.

— Но не се знае дали ще останеш жива, след като се позабавлява с теб — каза първият.

— Моля?

— Гледайте, има още.

Първият мъж освободи бутона, с който бе спрял кадъра, и пусна записа по-нататък. Покрай камерата минаваха различни лица. Италианските разузнавателни служби бяха инсталирали системи за наблюдение на всеки ръкав на международното летище в Рим, опитвайки се да се предпазят от терористи. След като си свършеха работата с касетите, италианците даваха записите на други интересуващи се служби от най-различен характер — граждански, военни, политически.

— Е, кого още ще видим? — запита вторият служител.

— Него. Ето тук — и отново спря кадъра.

Друг пътник застина на място, лицето и гърдите му бяха оградени с тънка рамка върху монитора. Бе висок, слаб, с бледа кожа, червена коса и много светли очи.

— О, свети дух… — възкликна жената.

— Какво съвпадение! И аз така реагирах — първият мъж се наведе напред, пулсът му се ускори. — Ако проверим в архивите…

— Ще се окаже, че е…!

— Псевдонимът му е Сет — каза първият мъж. — В средите на професионалните убийци казват, че няма по-страшен от него, освен… — той отново спря касетата, пренави я и дойде до друг кадър. — А сега вижте отново това… — и пусна видеото.

Първият русокос мъж, който излизаше от ръкава.

— Да! — задъхано рече вторият.

— Ледената висулка — съобщи първият. — Приятелчета, това, което току-що видяхме…

— Означава, че трябва да бъдем нащрек — довърши мисълта му вторият. — Тези копелета все пак се показаха, въпреки че ни бе писнало да ги чакаме.

— И още как — добави жената. — Наблюдаваме дни наред. А те изведнъж се явяват и двамата заедно, като се правят, че пътуват отделно.

— А може би наистина не са знаели, че са в един самолет — предположи вторият.

— Чакай да помислим — каза жената. — Тези момчета не са вчерашни.

— Е, добре, започвам да схващам.

— Ето защо трябва да си отговорим на въпроса — каза първият — дали са знаели предварително, че ще пътуват заедно или са научили в самолета?

— Откъде са се качили? — попита жената.

— От Торонто — отговори първият. — Случило ли се е нещо по-особено там в последно време?

— Доколкото знам, не. Нямаме никакви съобщения — отговори жената.

— Щом не са били там по работа…

— Само са се срещнали в Торонто и оттам са ги изпратили тук.

— Освен ако не са попаднали в един самолет случайно — предположи вторият.

— При тези двамата няма случайности.

— Може да работят един срещу друг. Всъщност, едва ли. Никак не изглеждаха притеснени на излизане от самолета.

— Разбира се, нали са професионалисти — каза жената. — За разлика от някои от нас — тя погледна към втория мъж, а след това се обърна към първия. — Имам чувството, че…

— Ако пътуват заедно — каза първият, — то не искат това да се забележи, но не се и опитват да се дегизират. Не ги е много грижа, че можем да ги разпознаем. Тук става нещо важно и появата им е явен сигнал за това. Но не е свързано с бизнеса.

— Нещо лично ли? — попита жената.

— Предполагам, че е съвсем лично. Казват ни: „Ние сме тук, играем открито, ще бъдем безмилостни, така че стойте надалеч, защото това не ви засяга.“

— Може би — каза жената. — Но ако си прав, Господ да е на помощ на онези, които преследват.

 

 

Сент Пол, Минесота.

Уилям Милер натискаше педала на газта на аудито, което караше след изчезването на баща си преди четири месеца. Следобедното слънце го заслепяваше въпреки слънчевите очила. Кръвта пулсираше в слепоочията му, но не от горещината. Зави по една пресечка, излезе на тяхната улица и така рязко спря пред дома си, че се вряза в обезопасителния колан.

Бързо изскочи навън и видя жена си, която тичаше към него през ливадата.

— Имах среща със строителния инженер — каза той. — А когато се обадих в офиса да проверя дали някой не ме е търсил… — гласът му се задави от гняв. — Къде е проклетото нещо?

— В басейна.

— Какво?

— Нямаше го тази сутрин, когато пих кафе на верандата. Който го е направил, е изчакал да отида на тенис корта следобед.

Тя последва Милер, който забързано вървеше покрай лехите с цветя, мина зад къщата, застана до басейна и тревожно погледна надолу.

На дъното някой бе нарисувал с черна боя знак с огромни размери — краищата му опираха в четирите стени на басейна.

Гърлото му пресъхна. Преглътна, опитвайки се да заговори.

— Оставиха ни на мира за известно време, колкото да се успокоим и да помислим, че са се задоволили със залавянето на баща ми.

Задавено изхълца, втренчен в изрисувания символ — огромен, черен, зловещ.

Човешки череп.

— Какво искат, дявол да ги вземе? — запита жена му.

Той отговори на въпроса й с още по-настойчив въпрос:

— И какво, по дяволите, ще правим сега?