Дейвид Морел
Мисията „Нощ и мъгла“ (6)

Воин на църквата

Въпреки жегата, която ставаше все по-непоносима, възбудата надделя над изтощението и Дру и Арлийн бързо тръгнаха по следите от автомобилни гуми, които откриха в пясъка.

След като се разправиха с двамата убийци, си направиха навес с платното на Арлийн, като го закрепиха между два по-големи камъка. Скрити от слънцето, отпиваха по малко вода и хапваха от фурмите и смокините, които бяха намерили в убитите. Но храната нямаше да им стигне за по-дълго време.

— А къде са запасите им от вода? — зачуди се Дру. — Претърсихме склоновете, откъдето стреляха по нас — каза той, и разклати двете манерки, но водата бе едва на дъното. — Тук няма достатъчно, за да могат да отидат където и да е. Как са щели да се върнат обратно?

Двамата си отговориха почти едновременно и скочиха на крака, забравяйки за адския пек извън навеса. Така стигнаха до края на падината, завиха надясно, като следваха следите по пясъка и се озоваха пред купчина големи камъни, зад които се подаваше един джип.

— Вече е сигурно, че не са тукашни — констатира Дру. — Никой от местните жители няма джип, още повече нов. А този е дори с климатична инсталация. Тези момчета са имали обичай да пътуват само „първа класа“.

Джипът бе покрит. Мястото на шофьора бе откъм сенчестата страна. Арлийн си помисли с облекчение, че ще може да се скрие от адския пек и надникна през отворения прозорец.

— Има само един малък проблем — каза тя.

— Какъв?

— Ключовете не са на таблото.

— Претърсихме и двамата, но нямаше нищо подобно.

— Значи трябва да са някъде тук, в джипа.

След петнадесет минути още не ги бяха намерили.

— Е, все едно тогава — каза Дру и влезе вътре.

— Какво ще правиш там? — запита го тя.

— Ще чакам.

— Какво?

— Да съединиш жиците, за да запали.

Тя се засмя и се наведе под таблото.

Запали и джипът заподскача през неравната пустиня. Дру изпадна в мрачно настроение. Измъчваха го твърде много въпроси. Въпреки че не гореше от желание, рано или късно щеше да се наложи да разговаря със свещеника.

 

 

Кайро.

Арлийн седеше на леглото в хотелската стая в западен стил и слушаше плискането на водата в банята, където се къпеше Дру. Но вниманието й бе насочено към телефона.

Двоумеше се какво да прави. Когато онзи свещеник й се бе обадил в Ню Йорк и я бе изпратил при Дру, той бе дал телефонен номер, на който да позвъни в Кайро, като й поръча: „Обадете ми се веднага, щом успеете да го измъкнете от пустинята.“ Толкова се зарадва, когато узна къде е Дру, доволна, че ще може да го види и да бъдат отново заедно, че веднага прие условията на свещеника. Но сега, когато вече бяха заедно, започна да се колебае какво да направи. Ясно беше, че Братството не търси Дру, за да го помилват. Не, със сигурност това, че го призовават, означаваше неприятности. Веднъж бе загубила Дру, когато влезе в манастир. Втори път, когато избяга в пустинята. Сега бе готова на всичко, за да не й се случи за трети път.

„Но ако наказанието на Братството за неподчинение е смърт? Ако убият Дру, когото бяха пощадили до този момент?“

Реши да позвъни. Ръката й тежеше като олово. Имаше чувството, че не може да я повдигне, за да набере номера. Телефонът бе до леглото.

Плискането на водата в банята спря. Вратата се отвори и се показа Дру — гол, наметнат с голяма хавлиена кърпа. Тя не можа да се въздържи и се усмихна. След шестте години в манастира, след обета за безбрачие, той наистина имаше някои сексуални задръжки. Но срам? Не изпитваше срам от тялото си, чувстваше се еднакво свободно пред нея както със, така и без дрехи.

— Поне веднъж в годината трябва да се къпя, независимо дали имам нужда или не — засмя се Дру, докато се бършеше.

— Знам. Като че един тон пясък падна от мен — тя докосна все още влажната си коса.

Дру си беше купил шампоан, ножици, крем за бръснене и самобръсначка, като взе пари от нея. Обръсна си брадата и се подстрига. Прическата откри цялото му лице, което изглеждаше още по-хлътнало. Но не бе неприятно.

Остави хавлията.

— Имах много време, твърде много… за размисли — каза той.

— За?

— Някои закони са направени по мярката на Господ, други са за хората.

— За какво говориш? — засмя се тя.

— За моя обет. Ако Адам и Ева не трябваше да имат сексуална връзка, Господ не би ги създал като мъж и жена.

— По този начин искаш да ми кажеш, че сексът е нещо естествено? И без теб го знам.

— Но, предполагам си забелязала, че малко се притеснявам.

— О, това със сигурност го знам.

— Та затова реших…

— Да?

— Ако нямаш нищо против…

— Да?

— Като избрах природните пред изкуствено създадените закони…

— Продължавай!

— Ще ми бъде приятно да се любим.

— ДРУ…

Сега той беше наред да каже: „Да?“

— Ела тук.

 

 

Бе късен следобед. Завесите бяха спуснати и хотелската стая тънеше в полумрак. Лежаха прегърнати в леглото след любовния акт. Доста време останаха така безмълвни, като продължаваха да се наслаждават на допира на голите си, приятно отпуснати тела. Но не можеха да избягат от натрапчивите мисли.

— Свещеникът — промълви Дру.

— Знам. Как ми се иска изобщо да не съществува.

— Все едно, няма да ни се размине.

Дълбоко угрижен, той посегна към дрехите си.

— Любопитна съм как ще ми обясниш нещо — обърна се към него Арлийн.

— Любопитна? — Дру спря да си закопчава ризата.

— Преди, когато излезе от манастира, непрекъснато задаваше въпроси. За промените, които бяха настъпили през шестте години, които бе прекарал далеч от цивилизацията. Интересуваше се за културния живот, за политиката — кой е президент, какво е станало в света. А сега, след една година в пустинята, не си ми задал нито един подобен въпрос.

— Да, защото никак не ми допадна онова, което научих последния път — мускулите на лицето му потрепнаха.

— Тогава защо да се обаждаме на свещеника? Защо не изчезнем? Да се оттеглим. Заедно.

— Защото вече не вярвам, че бих могъл да се оттегля. Трябва да уредим този въпрос веднъж завинаги. За да не се налага вечно да се крия от Братството. Нито от който и да било друг. Никога повече.

 

 

В Кайро бе горещо, шумно, претъпкано от хора, със задръстени от автомобили улици. Задушливият мирис на изгорели газове надделяваше над уханията на арабските ястия и подправки, които се разнасяха около базарите. Дру и Арлийн обикаляха из лабиринта от тесни улички, водени от сложните указания, които бяха получили по телефона. Стигнаха до един ресторант, с надпис на египетски над вратата, който Дру преведе като „Иглено ухо“. Хвърли поглед вляво и вдясно по улицата, но не забеляза нищо необичайно, което да нарушава естествения ритъм на движение на тълпата. Това съвсем не означаваше, че никой не ги следи — един професионалист не би се оставил да бъде забелязан така лесно. От друга страна не бяха видели някой явно да ги следи и за момента трябваше да се задоволят с това.

Влязоха в слабоосветения ресторант. Онова, което най-напред направи впечатление на Дру, освен полумракът, бе особената миризма. Остър тютюнев дим. Силен аромат на кафе. След това усети пода под краката си неравен дялан камък. С един поглед обхвана ресторанта — дървени столове и маси без покривки, няколко шарени арабски килимчета по стените, а в дъното зад бара на рафтове под голямо огледало бяха наредени различни бутилки и лъснати месингови чаши. Тук-там се забелязваха дървени прегради с ажурена резба, които ограждаха някои от масите. В ресторанта нямаше други хора освен човекът с бяла престилка зад бара и двама мъже в тъмни костюми и червени фесове на главите, седнали на маса в левия ъгъл.

Дру и Арлийн си избраха маса от дясната страна. Според преценката на Дру тя бе на еднакво разстояние от входа и задния изход през кухнята. Седнаха с гръб към стената.

— В колко часа каза, че ще дойде? — попита Дру.

— Не определи точно. Разбрах само, че ще бъде тук преди залез слънце.

— Ще пиеш ли кафе? — попита я Дру, като барабанеше с пръсти по масата.

— Египетско кафе ли? Толкова е силно, че със същия успех бих могла да поставя пистолет до слепоочието си и да си пръсна мозъка, ето така.

Дру се засмя, но изведнъж спря, когато чу, че вляво от него, зад дървената преграда, изскърца стол. Показа се един мъж в бял костюм, който спря до масата.

Той бе здравеняк, с тъмен тен и гъсти черни мустаци, които подчертаваха усмивката му. От нея се излъчваше добро настроение и приятелско разположение.

— Госпожице Хардести, рано следобед разговарях с вас по телефона.

— Но вие не сте свещеникът, който ме посети в Ню Йорк — изненада се Арлийн.

Дру се приготви да стане.

— Да, така е — не отрече мъжът. — Права сте. Онзи, с когото сте говорили — отец Виктор — бе изпратен спешно на друго място — продължаваше да се усмихва непознатият. — Аз съм отец Себастиан. Надявам се, че промяната не ви притеснява. Но, разбира се, ще поискате доказателства.

Мъжът протегна напред лявата си ръка с дланта надолу и им показа пръстена си. Той представляваше голям рубин, който проблясваше дори в мрака. Върху рубина бе инкрустиран знак — пресичащи се сабя и кръст. Религия и насилие. Символът на Братството на камъка. Дру усети мравки по гърба си.

— Виждам, че ви е добре познат — все така с усмивка изрече отецът.

— Всеки може да носи пръстен.

— Но не точно такъв.

— Може би — отговори Дру. — Бог с Вас.

Усмивката на лицето на отец Себастиан изчезна.

— А-ха.

— Точно така — по-твърдо изрече Дру. — Паролата. Продължете. Нали това е поздравът на Братството. „Бог с Вас.“

— И с Вашия дух.

— По-нататък.

— Deo gratias. Достатъчно ли е?

— Като за начало. Dominus vobiscum.

— Et cum spiritu tuo.

— Hoc est enim…

— Corpus meum.

— Pater Noster…

— Qui est in coeli.

— Какво си говорите? — прекъсна ги Арлийн.

— Разменяме си реплики от една традиционна литургия — отговори Дру. — Братството е доста консервативно. Не се отказа да използва латински в католическите служби, както стана на много места през шейсетте години. А вие — Дру разглеждаше мургавия мъж, който приличаше на египтянин, и се бе нарекъл отец Себастиан — по-млад ли сте от мен? На тридесет? Ако не сте член на Братството, няма откъде да научите тази литургия на латински. Кой е основателят на Братството?

— Отец Джером.

— Кога е станало това?

— По време на Третия кръстоносен поход. 1192 година.

— Неговото истинско име?

— Хасан ибн ал Сабах. По случайност същото като на арабина, поставил началото на терора сто години по-рано. Въпреки че бил монах, кръстоносците решили да използват отец Джером като наемен убиец, защото бил арабин и нямало да се отличава от неверниците. Но за разлика от терора, осъществяван от арабите, извършеното от отец Джером, наричали свещен терор. Оттогава ние — отец Себастиан се наежи — вършим всичко, което е необходимо, за да защитим църквата. Сега доволен ли сте?

Дру кимна.

Свещеникът седна на тяхната маса.

— А вашите доказателства?

— Имахте достатъчно време да ме разгледате добре през онази преграда. Сигурно са ви дали моя снимка?

— Пластичната хирургия върши чудеса.

— В пръстена има капсула с отрова. Вашият манастир се намира в западна Франция, срещу английския бряг, в областта, за която двете държави са спорили по време на Третия кръстоносен поход. Тези факти би могъл да знае само член на Братството или човек, когото то е искало да вербува.

— Съвсем точно. Искало е. А сега повтаряме молбата си.

Изведнъж Дру почувства смазваща умора. Всичко започваше отначало. Никъде не можеше да се скрие.

— Какво искате? — гласът му трепереше. — След като сте знаели къде съм, защо ме оставихте жив цяла година?

— В пещерата насред пустинята? Трябваше да изкупите греховете си. За да спасите душата си. Да се пречистите. Оставихме ви жив за всеки случай. Вие отказахте да станете наш член, но ние намерихме начин да ви принудим да ни помогнете, защото имаме нужда от услугите ви.

— Помощ за какво?

— Да откриете…

— Какво?

— Един свещеник.

Силен взрив разтърси ресторанта.

 

 

Дру сякаш усети взрива части от секундата преди да чуе последвалия гръм. За миг стаята се обля в ярка светлина, а след това, когато той отхвърча към стената, потъна в мрак. Главата му се удари в камък, тялото му в масата, която се срути под тежестта му и под силата на взрива. Ударната вълна така го залепи на пода, че остана без дъх. Той се запревива от болка, ресторантът избухна в пламъци.

Изглежда бомбата бе скрита някъде около бара, защото той бе напълно разрушен. Барманът и двамата мъже, седнали наблизо, не бяха успели дори да извикат, вероятно бяха разкъсани от взрива. Но всичко това изплува в съзнанието му едва по-късно.

Той все пак бе чул някой да пищи. Бе женски писък. Арлийн. Желанието да помогне го върна сред пламъците в разрушената стая.

Димът му пречеше да диша. Запълзя в посоката, откъдето идваха стенанията на Арлийн, но усети, че някой го сграбчи здраво. Той крещеше и се съпротивляваше яростно, но не успя да се отскубне и някой го извлече навън. Заобиколен от тълпата в горещата, мрачна и тясна уличка, вече не чуваше никакви викове. Направи последен опит да се освободи от ръцете, които се бяха вкопчили в него и да се върне в разрушената сграда. Но отново не успя и загуби съзнание. След малко отвори очи и пред размътения си поглед, убеден, че има халюцинации, видя Арлийн.

 

 

— Умирах от ужас при мисълта, че си мъртва.

— И аз — отвърна Арлийн.

Той сграбчи ръката й.

Седяха на метални столове в един покрит с пясък двор, заобиколен от високи каменни стени. До тях достигаше отгласът от шумотевицата на пренаселената столица, който нарушаваше спокойствието в една от малкото църкви в този арабски град. Всъщност се намираха в двора на православна гръцка църква, чиито остри кули контрастираха със заоблените минарета на джамиите.

Бе рано сутринта на следващия ден. Слънцето още не бе огряло целия двор и жегата все още бе поносима.

— Когато взривът избухна, ми се стори, че извика — Дру продължаваше да стиска здраво ръката й.

— Да, виках те.

— Но звукът се чуваше като изпод земята.

— И на мен самата ми звучеше така. Но след трясъка всички шумове ми се струваха така далечни, дори и собственото ми дишане, все едно идваше някъде отвън. Разбирах само, че не мога да се движа, също както и ти. А и двамата трябваше да се измъкнем оттам.

Той се засмя. Почувства болка в гръдния кош, но не й обърна внимание. Преливаше от щастие, че Арлийн бе останала жива.

— Как се отървахме?

— Отец Себастиан е имал подкрепление.

— Професионалист.

— Измъкнаха ни от ресторанта преди да дойде полиция — осведоми го Арлийн. Не знам как точно са ни изнесли на улицата, но си спомням как ни измъкнаха от тълпата и ни качиха отзад на един камион. След това започнах да губя ориентация. Дойдох на себе си едва тук, в тази стая в църквата.

— Къде е отец Себастиан?

— Жив и здрав — отговори някой.

Дру се обърна. На прага видя отец Себастиан, който този път му заприлича повече на италианец, отколкото на египтянин, облечен в черно расо с бяла якичка. Държеше кърпичка на носа си. Когато излезе от слабо осветената стая в обления в слънце двор, Дру забеляза следи от кръв по кърпичката — вероятно следствие от експлозията.

Свещеникът изнесе тръбен стол и седна.

— Не можах да дойда по-рано, защото трябваше да отслужа сутрешната литургия.

— И аз бих могъл да присъствам и да помогна с нещо — каза Дру.

— Когато надникнах, все още спяхте. В този момент се нуждаехте повече от почивка, отколкото от духовна храна.

— Но сега най-важно за мен е да разбера какво става.

— И по-точно?

— Ставам ужасно лош, когато някой се опитва да ме вдигне във въздуха. При други обстоятелства бих си помислил, че случайно сме попаднали на мястото на взрива. Може би, ако бяхме в Израел например. В Париж или Рим. Но в Кайро? Не е територия на терористите.

— Това не е съвсем вярно. Докато бяхте в пустинята, в Кайро също станаха няколко атентата.

— Но не и в някакъв малък ресторант, в отдалечен квартал на града. Каква би била политическата им цел? Тази бомба не избухна случайно, а точно когато ние бяхме там. Била е поставена заради нас.

— За втори път в разстояние на два дни се мъчат да ни убият — обади се Арлийн.

Отец Себастиан напрегнато я погледна от стола си.

— Точно така. За втори път — потвърди Дру. — Когато Арлийн и аз се опитвахме да се измъкнем от пустинята… — и той разказа на свещеника за двамата араби в падината. Арлийн допълваше.

— Мислите, че не са обикновени мародери? — отец Себастиан погледна към Арлийн. — Споменахте, че и преди това са ви нападнали на същото място. Може би втората двойка са били техни роднини, дошли да си отмъстят.

— Първите двама бяха аматьори — убедено каза Арлийн, — но не и следващите.

— Само по милостта на бога и благодарение на една кобра останахме живи — намеси се Дру. — Онези двамата бяха много добре обучени и въоръжени. Истински професионалисти.

— Някой е знаел, че бях изпратена да търся Дру. Но аз не съм споменавала това пред никого.

— Което означава, че изтичането на информация би могло да бъде само от вашата организация — заключи Дру.

Отец Себастиан разтърка чело.

— Не ми изглеждате изненадан. Да не би да подозирате такова нещо?

— Че орденът е компрометиран, че някой отвътре използва положението си, като преследва собствени цели? — отец Себастиан кимна утвърдително.

— Откога?

— Само подозирам ли? Почти година. А съм сигурен от два месеца. Твърде много провали започнаха да стават. На два пъти загиват наши хора. Ако не бяха помощните екипи, властите щяха да открият телата им.

— И пръстените им — добави Дру.

— Да. И тях също. А други наши мисии отложихме, защото подозирахме, че са разкрити. Враговете ни бяха предупредени да променят програмата си и да подсилят охраната около себе си. Всички ние в Братството започнахме да се боим, че сме разкрити.

— Сега разбрах защо ме изпратихте да доведа Дру — очите на Арлийн гневно заблестяха. — Нуждаехте се от някой добър професионалист, който не е ваш член, но имате власт над него.

— Как казват комарджиите? — отвърна отец Себастиан. — Скрит коз. Да, така е — обърна се той към Дру. — Освен че ви се носи славата на добър професионалист, изглежда имате и късмет в рисковани ситуации.

— Не само аз, а всички ние — отвърна му Дру. — Сигурно е, че оцеляхме след този взрив, защото имахме късмет, а не защото сме професионалисти. Защото бомбата бе поставена далеч от нас, зад бара — единственото място, където би могла да се скрие.

— Загинаха двама посетители и барманът — обади се Арлийн. — Ако не ни бяхте изпратили там…

— Да, съжалявам за невинните жертви. Но техният живот не бе така важен, както защитата на Братството.

— А аз искам да оцелея — каза Дру. — Да мога да живея спокойно с Арлийн някъде, където няма да ви има нито вас, нито колегите ви.

— А дали съществува такова място? Пещерата не се оказа удачен избор.

— Ще продължа да търся. Вчера ви попитах какво трябва да направя, за да изкупя вината си пред вас. Споменахте за някакъв свещеник. Искахте да…

— Да го откриете. Казва се Крунослав Павелич. Той не е обикновен свещеник. Той е кардинал. Много важна личност. Член е на Курията на Ватикана. Седемдесет и две годишен. Изчезнал е на двадесет и втори февруари, неделя вечер, след като е отслужил литургия във Ватикана. Като се има предвид високата длъжност, която заема в Курията, считаме, че отвличането му е сериозен удар срещу църквата. Щом и един кардинал може да изчезне, тогава никой от членовете на Курията не е в безопасност. Вероятно това е началото на голям удар срещу църквата. Но тъй като Братството е заплашено отвътре, имаме нужда от чужда помощ. Един външен човек, независим, но с мотивация за действие.

— Ами ако кардиналът не се намери? Ако е мъртъв? — запита Дру.

— Тогава този човек трябва да накаже онези, които са виновни.

Дру вътрешно възнегодува. Бе дал обет пред себе си и пред Бог, че никога повече няма да убива. Въпреки че бе решен да спази обета си, продължи да преговаря.

— Какво ще получа в замяна?

— Вие и госпожица Хардести ще изкупите вината си пред нас за съпричастието си в смъртта на един от нашите членове. Смятам, че е великодушно.

— Не бих използвал точно тази дума — обърна се Дру към Арлийн, която кимна в знак на съгласие. След това тихо, но решително добави: — Споразумяхме се.

— Добре — отдъхна си отец Себастиан и се облегна назад.

— Само още нещо. Ако престъпите думата си, по-добре си кажете последната молитва за разкаяние. Защото, Бог ми е свидетел, ще ви открия, където и да сте, когато най-малко ме очаквате.

— Да, ще имате пълно право да постъпите с мен както решите. Но що се отнася до последната молитва, винаги съм готов за нея.

— В такъв случай се разбрахме — изправи се Дру. — Арлийн и аз ще трябва да похапнем. Да се преоблечем. Ще имаме нужда от пари за това пътуване.

— Ще ви дадем достатъчно като за начало. След това ще ви открием банкова сметка в Цюрих, а също и сейф. Братството ще има ключ от него. Ще го използваме, за да си разменяме съобщения.

— А документи? Враговете ни знаят за нас и не можем да използваме собствените си имена.

— При напускането на Египет ще ви дадем ватикански паспорти. Ще пътувате като свещеник и монахиня.

— Ще привлечем внимание на аерогарата, където е пълно с араби.

— Но не и ако отпътувате с групата от монахини и свещеници, които са били на екскурзия в Египет. Ще отлетите за Рим, където изобщо няма да правите впечатление. Ако решите да промените самоличността си, в сейфа ще оставим още няколко паспорта — американски, под различни имена.

— А оръжие?

— Преди да напуснете Египет, ще ми дадете вашето. Ще получите друго, когато пристигнете в Рим. Ще оставим за всеки случай и в сейфа.

— Добре. Като предпазна мярка.

Отец Себастиан изчакваше дали имат да кажат още нещо.

— Не искам да си опитвам късмета трети път. Нека друг човек, не от вашите, остави оръжията и паспортите. А банковата сметка в Цюрих открийте лично вие.

— Дадено. Това изтичане на информация от нашата мрежа изнервя не по-малко и мен.

— Има още нещо, за което не споменахте.

Отец Себастиан разбра.

— Откъде да започнете? От същото място, където вашият предшественик реши да задълбочи търсенето си и…

— Предшественик ли?

— Свещеникът, който се обади на госпожица Хардести в Ню Йорк и я изпрати при вас. Отец Виктор. Споменах, че е бил призован за спешна мисия. Така е. От Създателя си. Бе убит в Рим преди два дни. Ще разберете докъде е стигнал и ще продължите оттам. Трябва да е бил много близо до целта.

 

 

В стаята, където бяха прекарали нощта, Дру и Арлийн се преоблякоха в донесените от свещеника дрехи. Дру знаеше, че би изглеждал съвсем естествено както в черен делови костюм, така и в черното расо с бяла якичка, което слагаше в момента. Но се притесняваше за Арлийн. Дали нямаше да буди съмнение с нейното атлетично грациозно тяло, облечена в дрехи на монахиня? Точно обратното. Белият калугерски капишон, който скриваше изрусялата от слънцето коса и подчертаваше зелените й очи, превръщаше земната красота в невинно милосърдие.

— Удивително — каза Дру. — Изглеждаш така, сякаш си намерила призванието си.

— А ти би могъл да минеш за изповедник.

— Е, да се надяваме, че никой няма да ни моли за благословия и съвет.

— Най-доброто пожелание е: „Живей в мир и не прегрешавай.“

— А ние? — запита я Дру. — Онова, което искат от нас да направим. Надявах се, че няма да ми се налага отново да убивам — дали няма да влезем в грях?

Тя го целуна.

— Една последна задача. Ще си помагаме взаимно и ще направим всичко, което е по силите ни.

— Дано това да е достатъчно.

— Ще бъдем свободни.

Те се прегърнаха.