Дейвид Морел
Мисията „Нощ и мъгла“ (11)

Кошмари в миналото, кошмари днес

Планинският път се виеше все по-високо и по-високо и моторът на фолксвагена, който бяха взели под наем, започваше да се задъхва. Колата трудно набираше скорост по наклона. След половин километър замириса на бензин и Сол отклони встрани. Спря двигателя.

До него Ерика се размърда и се събуди. Когато отвори очи и погледна надолу към долината, слънцето я заслепи. Небето бе тюркоазено, полята — смарагдово зелени. Прозина се и погледна часовника си.

— Десет и четиридесет и шест? Караш отдавна — безпокойството напълно я разбуди. — Сигурно си много уморен. Да си сменим местата, а.

— Нищо ми няма. Остават само петнадесет километра.

— Само толкова? Но защо спря тогава?

— Моторът без малко да се запали.

— Сега подушвам. Бензин — ноздрите й се разшириха.

— Мисля, че е карбураторът — той слезе и отвори капака на двигателя. Течността бе избила по двигателя. Вдигаха се пари. Ерика застана до него и заоглежда мотора.

— Подай ми джобното си ножче — каза тя.

Отвори ножчето и завинти едно винтче на карбуратора. Колата, която бяха наели във Виена, очевидно бе регулирана за равнинен терен. Но при тези условия горе в планината, където въздухът бе разреден, очевидно не достигаше кислород за карбуратора, за да може да се получи детонаторна искра. Двигателят се е задавил. Бензинът се е върнал в карбуратора и той е прелял. Регулирането му щеше да отстрани проблема.

— Още пет минути само и щеше да се наложи да вървим пеш — каза Сол.

— По-точно да тичаме — засмя се тя. — Преди двигателят да избухне. Твърде дълго живяхме в пустинята. Забравили сме какво трябва да се прави, когато се кара по височини — дългата й тъмна коса блестеше на утринното слънце. Бежовият й жакет подчертаваше тъмнокафявите й очи.

Сол си помисли, че я обича повече от всякога.

— Дано това да е всичко, което сме забравили. Не бих искал да мисля, че просто досега ни е вървяло, но всъщност сме излезли от форма през изминалите години и започваме да допускаме грешки.

— Не, точно по този начин ще се предпазим от прекалена самоувереност.

— Аз никога не съм бил самоуверен.

С нетърпение зачакаха бензинът да се изпари, за да могат да тръгнат, като едва потискаха чувството за безпомощност. Склоновете наоколо бяха покрити с вечнозелена растителност. На тази височина дишането се затрудняваше от разредения въздух. В далечината побелели от сняг върхове прорязваха небето. При по-различни обстоятелства тази сурова красота — швейцарските Алпи на юг от Цюрих — би ги изпълнила със страхопочитание.

Сол спусна сгъваемия покрив на колата.

— Да тръгваме. Според картата пътят ще ни изведе до съседната долина. Но Миша е проучил имената по списъка. Неговите агенти сигурно вече са идвали тук. Ако са научили нещо важно, щяха да ни кажат. Не трябва да очакваме твърде много — да се приготвим за разочарование.

— Все пак отнякъде трябва да започнем.

— Да, така е. И ако отговорът не е тук, ще го търсим на друго място — каза Сол. — Ще продължаваме да разследваме, докато не приключим с тази история.

 

 

Селото се казваше Вайсендорф — около стотина къщи, пръснати по неголямо плато. Под и над него имаше пасища. Къщите бяха тесни, най-често четириетажни, с еркери, които сякаш трябваше да предпазват пешеходците от дъжд. По краищата острите покриви в алпийски стил леко се извиваха нагоре и приличаха на ели. Сложната дърворезба по балконите, первазите и вратите напомняше на Сол за къщичките от приказките.

Той паркира фолксвагена пред една страноприемница. Над входа бе окачена голяма рекламна халба бира.

— Кой от нас ще попита къде живее Ефраим Авидан? — обърна се той към Ерика.

Тя разбра в какво се състои трудността. В Швейцария се говореше на няколко езика — този на най-близката държава, граничеща със съответната област.

— Твоят немски е по-добър от моя — каза тя, — но това е южна Швейцария. Френският ни е горе-долу на едно и също ниво, но моят италиански е…

— По-добър. Освен това може да са по-отзивчиви към една непозната жена. Ти ли ще опиташ?

С изражение, което не можеше да скрие безпокойството й, тя отвори вратата и влезе в страноприемницата.

Сол остана да чака навън. Преди да обещае на бившите си шефове, че няма да ползва услугите на което и да е разузнаване, той вече беше получил значителна помощ от Миша Плец и Мосад. Не смяташе, че трябва да бъде обвиняван за нарушаване на споразумението, тъй като се беше възползвал от предложените му услуги преди това. Първо, Миша ги бе снабдил с израелски паспорти и ако властите се заинтересуваха от тях, щяха да ги помислят за израелски граждани, тайно свързани с Мосад. Второ, той им бе дал достатъчно пари, за да проведат разследването, и трето, бе им доставил оръжие, което Сол и Ерика бяха скрили преди да напуснат Австрия, защото не искаха да рискуват да минават през границата с него.

Но за момента ксерокопието от тетрадката на Миша — списък с имена и сведения — бе най-важната помощ, която бе получил. Първото от тях бе Ефраим Авидан.

— Какво общо има между имената от списъка и онова, което се е случило с баща ми? — бе запитала Ерика.

— Нямам представа — бе отговорил Миша.

— Не вярвам. Не би правил този списък, ако няма връзка между тези неща.

— Казал ли съм, че няма връзка? Знаем миналото, адресите, навиците и предишните им професии.

— Предишни ли?

— Да, всичките са бивши служители на Мосад, вече в пенсия. Но ти ме питаш каква е връзката между тях и баща ти, а аз още не съм си отговорил на този въпрос.

— Да не би те да казват, че не познават баща ми? И не искат да отговарят на въпросите ти? Какъв е проблемът?

— Изобщо не съм имал възможност да ги питам.

— Отново същото. Измъкваш се.

— Не. Всички тези мъже ги свързват два факта. Те са оцелели от нацистките концлагери.

— И?

— Всички те са изчезнали.

Като бащата на Ерика.

Вратата на страноприемницата се отвори. Сол не можа да разчете изражението на Ерика, която влезе в колата.

— Някаква информация? — запита той.

— Не може да се каже, че са ме засипали със сведения. Струва ми се, че не сме единствените, които са се интересували от Авидан, а тукашните хора не са много любезни с непознати, без значение от мъжки или женски пол, които не са дошли да харчат пари като туристи.

— Онези, които са идвали преди нас, сигурно са били хора на Миша — замислено каза Сол.

— Може би. Ще разберем. Успях да получа указания как се стига.

Сол запали колата и подкара по тясната улица.

— Казвай ми къде да завивам.

— Извън града е. Третото стопанство вляво.

Той натисна газта.

Къщата бе стара, с бели, измазани с хоросан стени, построена на затревен склон. Бе по-широка от къщите в градчето, но със същия островърх покрив, чийто силует хармонираше с този на върховете отзад. Сол зави по една не особено чиста, изровена алея и чу звън от хлопатарите на кравите, които пасяха на близкото пасище. Слънцето огряваше долината и я правеше още по-красива. Но Сол бе така потънал в мисли за списъка, който бяха открили, че не бе в състояние да обърне никакво внимание на планинския пейзаж.

Първото име от списъка.

Слязоха от колата.

От къщата излезе красива жена с грубовати, почти мъжки черти. Тя бе на около тридесет години, с къса, изрусяла на слънцето коса и червени бузи. Изглеждаше доста яка. Бе обута с обувки, които стигаха до глезените й, вълнени тричетвърти чорапи, кожени къси панталони, а нагоре бе със синя карирана риза със запретнати ръкави. Обувките й изтропаха по дървената веранда. Жената се приближи към тях. Бе присвила подозрително очи.

Сол реши, че Ерика ще подхване разговора, също както той би започнал, ако пред него бе застанал мъж.

— Съжаляваме, че ви безпокоим, но ни казаха, че Ефраим Авидан е живял тук — започна Ерика на италиански.

Жената отговори на английски:

— Този акцент ми е познат. Американци ли сте?

— Не, аз съм от Израел, но дълги години живях в Щатите. Сега ми е много по-лесно да говоря на английски, отколкото на моя роден език — любезно отвърна Ерика.

— Да преминем на английски ли? — жената поклати отрицателно глава и заговори на италиански: — Бих могла да се възползвам от случая и да поупражнявам езика, но не и когато говоря за Ефраим Авидан. Да, той живееше тук, но внезапно напусна. Вие с останалите, които идваха да питат за него, ли сте?

— Останалите ли?

— Двама мъже. Преди пет дни. Твърдяха, че са стари познати на Авидан. Но бяха с тридесет години по-млади. Казаха, че са евреи — като самия Авидан и като вас. Били му дължали пари. Ама че добросъвестни длъжници, а? Интересуваха се къде е.

— А вие какво им отговорихте?

— Същото, което ще кажа и на вас. Не знам. Тръгна внезапно. През февруари. Вечерта бе тук, а на сутринта вече го нямаше. Доколкото успях да забележа, не е взел нищо със себе си. След няколко дни известих полицията в града. Организираха издирване, но не намериха тялото — тя посочи с ръка към планините. — Не сме и очаквали друго. Никой не тръгва да катери върховете нощем през зимата. Можеше и да е самоубийство. Бе изпаднал в мрачно настроение. Но като не открихме труп… Местната полиция уведоми властите в Берн. Следствието премина към тях. Ние се отнасяхме добре с него, все едно, че бе местен жител. Той също с мен. Преди да изчезне винаги редовно ми плащаше наема. Никога не съм имала проблеми с него.

— Разбира се.

— А вие? — жената скръсти ръце пред гърдите си. — Вие също ли сте „стари познати“, които му дължат пари? — тя отправи въпроса си към Сол.

— Изобщо не го познаваме.

Жената се засмя, очевидно не очакваше толкова откровен отговор.

— Тъст ми — той посочи с глава Ерика — е бил приятел на Ефраим Авидан — и спря, очаквайки по-голям ефект от следващото изречение. — Баща й също изчезна.

Жената се изненада, но продължи да ги гледа с недоверие.

— Като че ли вашите обяснения са по-добре измислени, отколкото на онези „стари познати“, които му дължат пари.

— Защо ни гледате така подозрително? — запита я Ерика. — Искаме само да ни кажете каквото знаете.

— Подозрително ли? Ако вашият съпруг ви напусне… Ако на вас остане отговорността да се справяте с… — гласът й стана писклив. Тя се загледа към кравите на пасището. — Нямаше да ви гледам подозрително, ако не беше идвал онзи свещеник.

Пулсът на Сол се ускори.

— Свещеник?

— Не, той не каза, че е свещеник. Беше с неправилни, но красиви черти. Представи се за турист. Пристигна две седмици преди израелците. Беше със сини очи и сламеноруса коса. Цепеше си сам дърва за огън. Имаше яки мускули и добре развит гръден кош. Но това, което ми направи най-силно впечатление, бяха ръцете му.

— Какво по-точно?

— Той полагаше изключително много грижи за тях. Не видях нищо необичайно в това да цепи дърва с ръкавици — просто предпазна мярка срещу мазоли и мехури. Но по-късно, когато ги свали, за да се измие и после, когато вечеряхме заедно, през цялото време си мислех, че ръцете му са много меки и нежни в сравнение с мускулите. Беше загорял, но на лявата му ръка… тук, в основата на средния пръст… имаше бяла ивичка на кожата, където доскоро явно е носил пръстен. Не ми е ясно защо го е свалил. Кой знае? Може би просто го е загубил. Но дясната му ръка… палецът, показалецът и средният пръст… За тях той просто трепереше. Не докосваше с тях дори храната, а по-късно, когато ми помогна да измием съдовете, си обви ръката с кърпа и хващаше чиниите само с лявата ръка. Разбирате ли каква е работата?

— Съжалявам, но не ми е ясно — отговори Ерика.

— Тъй като сте евреи, ще ви бъде малко трудно да схванете. Аз самата съм лютеранка, но знам, че за римокатолическите свещеници палецът, показалецът и средният пръст на дясната ръка са най-важната част от тялото. Те са благословени. С тях държат нафората, която освещават и я превръщат в „духовното присъствие“ на Христос, според католическите вярвания. Ако по някаква причина се наложи да бъдат ампутирани тези три пръста, човекът няма да може да остане свещеник в истинския смисъл на думата. Няма начин да отслужва литургии. Няма да бъде в състояние да дава причастие. А понеже тези пръсти са благословени, той трябва да ги пази от физическо увреждане и всякакви унижаващи дейности.

— Но ако е левак и затова не работи с дясната ръка? — зачуди се Ерика.

— След вечеря отново си сложи ръкавиците и предложи да отиде в хамбара да свърши още някоя работа. Имах нужда от помощ, затова не се възпротивих. Обещах да му направя закуска в замяна. — Тя посочи към хамбара, от който се подаваше един ъгъл зад къщата. — Забави се повече, отколкото очаквах. Отидох да видя дали не му се е случило нещо. Моето появяване го изненада. Бързо мушна малка черна книжка в раницата си. Тогава вече бях сигурна в догадките си.

— Отново не ми е ясно — обади се Ерика.

Но Сол разбра всичко. Припомни си какво му бе разказвал за църквата неговият некръвен брат, Крис, ирландски католик.

— Малката черна книжка е била молитвеник — обясни той на Ерика. — Избрани молитви, които свещениците трябва да четат всеки ден — после се обърна към жената: — Но вие казахте, че вече сте била сигурна в догадките си. Извинете, но откъде, все пак? Това е едно предположение.

— Да — отвърна жената. — Но през нощта отидох в хамбара и претърсих раницата му. Книжката наистина бе молитвеник.

— Ровили сте?

— Мислите, че съм проявила дързост? Но как би могъл да ме упрекне, след като и той самият беше проявил такава дързост. Бе се измъкнал от стаята си и отишъл горе в къщата да претърси стаята на Авидан — очите й заблестяха от възмущение. — Не бях размествала нищо в помещението и то си стоеше така, както го бе оставил Авидан. Все се надявах, че може да се върне и тъй като никой не бе идвал, за да търси квартира, не бях пипала нещата му. А и къде ли щях да ги сложа? Когато се изкачих горе на височината, където бе бунгалото на Авидан, разбрах, че свещеникът е вътре. Чух да се отварят и затварят чекмеджета. Видях лъч от джобно фенерче в прозорците.

— Предприехте ли нещо?

— А вие как мислите? Сама жена. Един привидно безобиден гост, който започва да тършува като крадец? Върнах се долу в къщата и не направих нищо. На сутринта се престорих, че не знам, че е ходил до бунгалото на Авидан, а той — ако е разбрал, че съм ровила в раницата му — че не е забелязал. Изяде закуската, която му бях приготвила, попита дали няма още някоя досадна къщна работа, за да ми помогне, а когато отклоних предложението му, отиде да се катери в планината, под какъвто предлог бе дошъл. През следващите няколко нощи зорко наблюдавах бунгалото. Но той не отиде повече там.

— Вероятно е носил отличителния знак на ордена, на който е принадлежал — предположи Сол. — Някои религиозни групировки имат такива.

— В раницата му нямаше пръстен — каза жената.

— Може би го е смятал за нещо твърде важно и го е криел в таен джоб.

— Може би. А след две седмици дойдоха двамата евреи. Попитаха дали могат да огледат бунгалото на Авидан, за да открият някаква следа, по която да се ориентират къде е отишъл, за да му върнат измисления дълг.

— Разрешихте ли им?

— Да. Имах чувството, че ако не го бях направила, щяха да се върнат през нощта и без друго да претършуват стаята. Или дори да започнат веднага, въпреки възраженията ми. Не ми се щеше да си създавам главоболия. Струваше ми се, че така по-бързо ще се отърва от тях. А и какво толкова имах за криене?

— По-точно какво имаше Авидан — обади се Сол.

— А сега дойдохте и вие и ме питате защо се отнасям така подозрително с вас. Кой всъщност беше Авидан? Защо вие и онези мъже разпитвате за него?

— Не знам за свещеника — отвърна Сол. — И на мен ми се струва толкова странно, както и на вас. Но двамата евреи вероятно са били от израелското разузнаване. Мосад. Авидан е работил за тях. Когато някой техен служител изчезне, дори и вече пенсиониран, искат да знаят причината. Особено когато това не е единичен случай. Същото се е случило и на тъста ми.

— Политика? Не искам да имам нищо общо — въздъхна жената.

— Не е задължително да е свързано с политиката. Може да е някакъв личен въпрос отпреди години. Наистина не знаем. За нас определено е личен проблем.

— И вие ли сте от Мосад?

— Аз съм работила за тях — подвоуми се Ерика.

— Значи все пак политика.

— Казах „работила съм“. Вижте, казахме ви много повече, отколкото трябваше. Как да ви накараме да ни повярвате?

— Как ли? А вие ще ме посъветвате ли как да се отърва от непознати, които идват да разпитват за Авидан?

— Ако ни помогнете, може би ще можем да открием какво се е случило с него. Тогава ще спрат да идват и непознати.

Жената изпитателно ги оглеждаше.

— Ще ни позволите ли да видим бунгалото на Авидан? — попита я Сол.

Жената не помръдна. Сол затаи дъх в очакване.

Тя кимна.

 

 

За бунгалото се минаваше покрай къщата и хамбара, нагоре по стръмното пасище. Зад него гъстата гора преминаваше в скалисти чукари. Алпийският въздух бе свеж и приятно миришеше на вечнозелени иглолистни дървета.

Бунгалото представляваше обикновена едноетажна дървена постройка. От покрива се подаваше ръждясал кюнец. Сол огледа околността. Под тях бе тучната долина, встрани имаше малко езерце, на около километър вдясно се виждаха островърхите покриви на градските къщи, които еловите клони отчасти закриваха.

„Защо ли Авидан е избрал толкова примитивно и отдалечено жилище?“ — питаше се Сол.

— Откога Авидан живее тук?

— Дойде миналата есен. През октомври.

— Мислел е да прекара зимата тук?

— Каза, че е писател. Нужни му били тишина и пълна изолация, за да довърши романа си.

„Бивш член на Мосад да пише книги? Възможно е. Всичко е възможно. Но дали е било така? Когато започнат зимните виелици… Тишина и спокойствие? Авидан е стигнал до крайности. Защо ли е избрал това място?“ — питаше се Сол.

Влязоха вътре. Бунгалото бе разделено на две — спалня и кухня. Вместо камина имаше голяма печка, която служеше едновременно за отопление и приготвяне на храна. Стаите бяха в спартански стил. Стените — облицовани с нерендосани борови дъски. Кухненската маса представляваше по-широка дъска, поставена върху трупчета, а до нея пейка. Имаше някакви грубо одялани шкафчета, люлеещ се стол и още една пейка покрай едната стена. Леглото бе като койка, със сламен матрак. Над разнебитено бюро висеше напукано огледало. Чекмеджетата на бюрото бяха застлани с пожълтели вестници от 1975. В тях бяха сложени дрехи. На един рафт до бюрото бяха наредени книги, повечето за историята на Израел. Тук-там по стените бяха окачени снимки от израелската пустиня и претъпкания Тел Авив. В кухненските шкафове Ерика откри пластмасови чаши и чинии, а също и консерви. Под умивалника имаше препарат за миене на чинии.

„Човек би могъл да полудее, ако трябва да изкара зимата тук“ — помисли си Сол.

— Казахте, че не сте прибрали вещите на Авидан, защото предполагате, че може да се върне — обърна се той към жената. — Изглежда не е имал много неща, които да вземе със себе си.

— Ако е пишел роман — обади се Ерика, — трябва да го е взел със себе си. Не виждам нито ръкопис, нито пишеща машина.

Жената бе застанала на прага, огряна от слънцето.

— Понякога бунгалото не се виждаше от моята къща, поради силния снеговалеж. Дори мислех, че ще го затрупа. Но когато времето бе ясно и виждах, че от комина излиза пушек, се успокоявах. На първо число всеки месец слизаше, въпреки дълбокия сняг, и си плащаше наема.

Сол си спомни, че преди малко жената бе казала, че мъжът й я е напуснал. Изглежда парите от наема на Авидан са били добре дошли за нея и затова е търпяла странните му навици.

— Нещо не беше наред — каза жената. — Знаех го. А когато изчезна, реших да не пипам нищо, в случай че полицията се заеме отново с разследването на случая.

— Но доколкото можете да се ориентирате, мислите ли, че свещеникът и евреите са открили нещо интересно? — попита Сол. — Можем да прегледаме всички тези книги. Да търсим из запасите от храна. Да проверим за скривалище под дъските. Но ми се струва, че само ще си загубим времето. Авидан е бил професионалист.

— Свещеникът и другите двама мислеха, че могат да се възползват от моята безпомощност, да ме изиграят — гневно каза жената. — Не ми предложиха пари.

— А ако ние ви предложим? — Сол наостри слух.

— Трудно е да се справя човек сам с тази ферма.

— Да, сигурно е така — обади се Ерика. — Ние искаме да ви помогнем. Не разполагаме с кой знае колко средства. Съвсем наскоро трябваше да напуснем дома си в Израел. Но ще направим едно малко дарение.

Жената започна да си прави сметка, като се чудеше каква сума да назове. Накрая им каза, но парите бяха твърде много, почти два пъти повече, отколкото им бе дал Миша. Това нямаше значение, стига информацията да беше важна, както можеше да се съди по изопнатите черти на лицето й.

— Готово — каза Сол. — Стига само да не се окаже някой стар бележник с непотребни адреси или…

— Дневник — прекъсна го тя. — А написаното е от октомври миналата година, когато изчезна. Свързано е с това бунгало. Отнася се за Авидан. Има и снимки. Прилоша ми от тях.

Сол усети, че нещо го стегна в гърдите. Ерика пристъпи напред.

— Как се сдобихте с тях?

— Открих къде бяха скрити.

— Да, но как се досетихте?

— След като свещеникът претърси бунгалото, се запитах какво ли има тук. Когато си отиде, дойдох и прегледах всичко. Пода. Стените. Тавана. Дори изпразних печката и погледнах и вътре.

— И?

— Не открих нищо. Но свещеникът не бе преровил много основно. Не бе запознат с навиците на Авидан. Не би могъл да знае, че има и друга постройка.

— Тоалетната отвън.

— Дневникът бе закрепен под дъските на пода. Може би го е носил със себе си всеки ден, скрит под дрехите.

— И си струва парите?

— Това вече е ваша грижа. А сумата я знаете.

— Само че са австрийски — Ерика извади парите от джоба си.

— И японски да бяха, все тая. Тук сме в Швейцария. Приемаме всякаква валута — жената преброи банкнотите.

— А къде е онова, за което току-що платихме?

— Елате долу с мен.

 

 

Разположиха се около масата в селската кухня. Докато жената им правеше кафе, Сол отвори пакета, завит в картон и найлон. Притвори очи, когато видя снимките. Ръцете на Ерика трепереха, докато ги разглеждаше.

Нацистки концлагери. Есесовци, насочили автоматите си към пленници, изкарвани от камиони и конски вагони. Измършавели затворници с хлътнали очи, надничащи зад телени мрежи. Запълнени с трупове изкопи, на които краят не се виждаше, и булдозери, които ги засипват. Газови камери и голи тела — главно на деца, жени и възрастни мъже — така притиснати един до друг, че сигурно бяха умрели прави. Големи пещи с отворени капаци. Невъобразими количества пепел и кости.

Сол разгледа снимките една по една — не си спести нищо от ужасите. Когато свърши, се увери за пореден път, че човешката изобретателност да измисля все по-брутални методи на мъчения е безгранична.

Прибра снимките накуп и ги обърна с лице към масата.

— Какъв кошмар — погледна към дневника. — Един господ знае какво съдържа.

— През нощта, в която разглеждах този пакет — каза жената — цялата треперех, колкото и дърва да слагах в печката. Осъмнах така. Бях чувала за тези зверства, но да ги видиш, да четеш за тях…

— Да четеш ли? — Ерика хвърли поглед към дневника, посегна към него, но се спря и с погнуса отдръпна ръце.

— Да, дневникът — продължи жената. — Авидан е живял в Мюнхен с родителите, сестра си и двамата си братя. През 1942 година, когато започва Холокоста, есесовците ги арестували и ги откарали в концлагера в Дахау, само на двадесетина километра от дома им. Това не бил лагер на смъртта, а трудов лагер, въпреки че както го описва не е имало много разлика. Заедно с останалите членове на семейството са били използвани да работят като роби във военен завод. Дажбите им от храна били минимални. Времето за почивка и сън също. Никакви хигиенни условия. Тоалетните представлявали обикновени открити изкопи. Питейната вода била замърсена. Бараките пропускали вода. В тях се разхождали плъхове. Авидан и семейството му робували две години на Хитлер по време на войната. Един по един започнали да измират. Първо майка му — припаднала в завода и починала от изтощение. А когато баща му не могъл да стане една сутрин, есесовците го измъкнали насила навън и го застреляли пред очите на всички затворници. Трупът останал три дни на площадката и чак след това наредили на затворниците да го сложат в количка и да го откарат в ямата извън лагера, където погребвали умрелите. Следващата жертва била десетгодишната сестричка на Авидан, която починала от настинка. А по-големият му брат един ден не се движел достатъчно бързо, както наредил есесовецът от охраната, и той разцепил главата му с цепеница. Другият му брат полудял след случилото се и прегризал вените на китките си, умрял от загуба на кръв. Но Авидан бил решил на всяка цена да оцелее. Измислил начин да почива незабелязано, докато върши някаква работа, като щадял силите си. Дохранвал се с паяци, мухи, червеи, всяка жива твар, която му попаднела в лагера. И успял. През един септемврийски ден на 1944 той се оказал в групата, която трябвало да отиде до града да докара алкохол и храна за есесовската забава същата вечер. Камионът спукал гума. В настъпилата суматоха затворниците побягнали. Есесовците бързо се опомнили, започнали да стрелят и убили трима от четиримата избягали. Четвъртият бил Авидан. Тръпката от неочакваната свобода била толкова голяма, че му дала сили, за които дори не подозирал. Крадял храна от складове. Спял в купи със сено. Все повече и повече се отдалечавал, но не спирал. Дахау е на сто километра от Швейцария. В дневника си не пише как се е добрал до границата, но дори след като пристигнал на неутрална територия, продължил да се крие, защото все още не бил сигурен, че е в безопасност. Докато накрая не се установил тук. Бившият ми съпруг и аз купихме фермата през 1978 година, но нямам представа кой е бил собственик по време на войната. Именно той една вечер го открил в хамбара. Разбрали откъде идва, съжалили го и го подслонили в бунгалото. Носели му храна. Останал при тях от октомври 1944-та до края на войната през май, следващата година, след което заминал за Палестина.

Жената прекъсна разказа си. Стаята се изпълни със зловеща тишина. Мина секунда, преди последните й думи да достигнат до съзнанието на Сол.

— Установил се е тук през октомври 44-та? — Сол усети, че изгаря от напрежение. — А не казахте ли преди малко, че е дошъл тук през октомври миналата година?

— През октомври — потвърди жената. — Като си помисля за мъките, които е преживял по време на войната, описани в дневника му, съмнявам се, че месецът е само съвпадение. Миналото не му е давало спокойствие. Нещо го е накарало да се върне. Дневникът му е така ярко написан, сякаш не просто си спомня за ужасите, а отново ги преживява.

— Да бъдеш обсебен до такава степен — Ерика сви рамене.

— Да, точно както баща ти — каза Сол. Той не спомена пред домакинята за снимките, които бяха намерили в приземния етаж на апартамента във Виена.

— Но преди си е тръгнал през май 45-та — обади се Ерика. — А сега е заминал през февруари. Нарушил е разписанието.

— А може да е имал намерение да си тръгне през май — каза жената. — И нещо го е накарало да напусне по-рано. Замина без да ми се обади. Не е взел почти нищо със себе си. Изглежда внезапно му е хрумнало.

— Или някой изненадващо го е накарал да вземе такова решение — каза Ерика. — Точно както и баща ми.

— Отвлякъл го е?

— Възможно е — Ерика въздъхна. — Все още не знаем много.

Сол чу шум от двигател на кола през отворените прозорци. Приближаваше се. Изведнъж спря.

Полазиха го тръпки. Стана от масата, излезе от кухнята и без да минава пред прозореца, надникна навън. На входа бе спряло черно рено, там, където започваше изровената отбивка към къщата. Вътре видя трима мъже.

Ерика също отиде в дневната.

— Какво става? — последва я жената.

— Тази кола позната ли ви е?

Жената пристъпи към прозореца.

— Не се показвайте — предупреди я Сол.

Тя се подчини и застана отстрани, както бе направил той.

— Никога не съм я виждала.

Тримата излязоха от колата. Бяха високи, добре сложени, към тридесет и пет годишни. Бяха с обувки с дебели подметки, тъмни панталони и якета с цип. Те като че ли им бяха леко големи.

„През юни?“ — помисли си Сол. — „В такъв топъл ден? Защо са им тези закопчани догоре якета?“

Докато вървяха по алеята, разкопчаха циповете на якетата си.

Сол почувства, че Ерика се доближи до него.

— Можеха да стигнат с колата чак до къщата — каза тя.

— А вместо това блокираха портата. Докато не я мръднат, не можем да изкараме нашата.

Мъжете тръгнаха един след друг по пътеката. Въпреки че лицата им бяха безизразни, погледите им шареха наоколо и оглеждаха фолксвагена, къщата, пасищата от двете страни, гората и далечните върхове. И тримата бяха поставили лявата си ръка върху коланите си. Вече бяха толкова близо, че Сол успя да забележи яркочервения пръстен, който проблясваше на средния пръст на всеки от тях.

— Имате ли оръжие тук? — запита той жената.

Тя пристъпи назад, ужасена от въпроса му. Но гласът й не трепна:

— Разбира се. Тук сме в Швейцария.

Нямаше нужда да обяснява. Въпреки че бе неутрална държава, Швейцария държеше на военната подготовка на населението. Всеки мъж между двадесет и петдесет години бе задължен да премине съответен курс на обучение. А всяко семейство разполагаше с оръжие вкъщи.

— Донесете го. Бързо — нареди Сол. — Проверете дали е заредено. Трябва да изчезваме още сега.

— Но защо?

— Веднага!

Зениците й се разшириха и тя хукна към един шкаф, откъдето извади бойна пушка Sturmgewehr, швейцарско производство. Сол познаваше марката. Бе дълга колкото карабина и можеше да стреля със 7.62 милиметрови патрони по стандарт на НАТО. Имаше сгъваем триножник под патронника и гумена обшивка, която малко заглушаваше силата на гърмежите.

Жената се протегна и взе два пълнителя от рафта над главата си. Ерика ги пое от нея и провери дали всичките двадесет патрона бяха на място. Постави единия в пушката, нагласи я за полуавтоматична стрелба и дръпна предпазителя. Другият пълнител пъхна в колана си.

Жената смаяно мигаше.

— Тези мъже едва ли имат намерение да…

— Нямаме време да обсъждаме това! Бързо, излизаме оттук! — Сол отиде да вземе дневника и снимките от масата в кухнята и ги напъха в картонената им опаковка. С оръжие в ръка Ерика отвори задната врата на кухнята. Сол хвана жената за ръката, избута я пред себе си и излезе последен.

Хукнаха през тревата, минаха покрай хамбара и се заизкачваха по стръмнината към бунгалото на Авидан.

Сол чу, че някой зад тях извика. Продължи да върви бързо и притисна пакета към гърдите си, но с риск да се препъне, се обърна назад. Двама от мъжете се подаваха от левия край на хамбара, а третият се показа отдясно, като сочеше нагоре. Извика на френски: „Ici!“

Всичките извадиха пистолети изпод якетата си.

— Ерика! — извика Сол.

Тя погледна назад, видя тримата да се прицелват и се обърна към тях. В миг коленичи, нагласи пушката и погледна през мерника. Преди онези да успеят да се прицелят, тя дръпна спусъка и започна да стреля. Обхватът на този вид оръжие бе петдесет метра. Тя бе много опитна в стрелбата, но нямаше време да стабилизира ръката си и пушката се разтресе. Одраска рамото на единия, а другите се скриха зад хамбара. Раненият се хвана за ръката и се спусна обратно към прикритието на хамбара. Другите влязоха вътре. Не бе успяла да ги убие, но поне за малко бе отвлякла вниманието им. Стана и хукна след Сол и жената, които вече бяха стигнали върха на склона. Един куршум уцели бунгалото на Авидан и оттам се разхвърчаха трески, точно когато тя се скри зад него.

Сол и жената си отдъхнаха, като я видяха. Ерика отново се показа и стреля по мъжете, които се изкачваха след тях.

Те се проснаха на земята.

— Вие познавате местността — обърна се Сол към жената. — Изведете ни горе в планината.

— Но къде?

— По-бързо. Да тръгваме.

 

 

Жената се запровира през храстите. Излязоха на една тясна пътека, която се виеше нагоре през обрасъл с дървета склон. Тя крачеше бързо с мускулестите си крака към върха. Сол и Ерика се мъчеха да я следват, но не бяха свикнали с изкачването. Най-горе пътеката завиваше наляво, след това се спускаше между два големи камъка, които на височина стигаха до гърдите им. Гъстите клони на дърветата скриваха слънцето. Сол усети миризмата на смола, меките борови иглички под краката си, но глухото ехо от разгневени гласове и пукането на сухи клони зад тях изцяло заемаше вниманието му.

Излязоха до едно плитко поточе по-надолу. Сол прегази през него, без да обръща внимание на студените, полепнали за краката му панталони и продължи напред към сенчестата горичка. Чу Ерика също да прецапва през водата.

Тръгнаха по друг, по-стръмен склон, където следата от пътеката почти не се забелязваше. Вървяха зигзагообразно покрай пресъхнали водопади, през храсталаци и камъни. Когато изкачи върха, Сол се обърна да види Ерика и да разбере какво ставаше по-надолу. Мъжете не се виждаха, но по цамбуркането се ориентира, че минаваха потока.

Жената ги изведе на затревено плато. На около стотина метра от него се простираше гъста гора, чийто край не се виждаше. Забързаха напред. Високата трева се омотаваше около краката на Сол. Тръпки го пронизаха, като си представи, че тримата могат да се появят зад тях, докато минаваха откритото плато. Но изстрел не се чу. Той стигна благополучно другия край на сечището и се хвърли на земята зад храстите. Ерика залегна до него и се приготви за стрелба. Жената продължи напред, но спря, когато забеляза, че нейните защитници не я следват и се прикри зад едно дърво. В противовес на ужаса, изписан на лицето й, Сол почти се зарадва. „Успяхме!“ — помисли си той. — „Прекосихме преди да ни забележат! Не успяха да ни засекат на голото плато! А сега е наш ред!“

До него Ерика притаи дъх, отвори триножника на пушката, приготви се за стрелба и остана неподвижна в това положение.

„Още малко!“ — мислеше си Сол. — „Съвсем малко!“ Избърса потта от челото си и съсредоточи вниманието си към другия край на сечището. Всеки момент храстите щяха да се разтворят и мъжете да се покажат.

Минаха пет секунди. Десет. Петнадесет. Тридесет. След около две минути Ерика с тревога се обърна назад. Сол разбра движението й. Явно не си бяха направили добре сметката. Мъжете трябваше да са стигнали вече върха. И да са се показали оттам, откъдето ги очакваха.

Заедно с Ерика отидоха при жената. Тя отвори уста, за да каже нещо, но той й направи знак да мълчи и да продължава през гората. Тя не се възпротиви и моментално забърза през дърветата.

Имаше само една причина онези да не се покажат досега. Приближили са сечището, усетили са капана и са се разделили, като се навлезли в гората около него, опитвайки се да ги изпреварят. Може би бяха успели.

Звукът от изстрел вляво, успоредно на Сол, го накара да забърза нагоре по залесения склон. Куршумът обрули листата близо до него. Той го чу, почувства го да префучава край ушите си. Но дали изстрелът нямаше за цел да ги пришпори да побързат нагоре, където би могъл да ги очаква снайперист? Или трябваше само да ги накара да спрат и да се прикрият, докато тримата успеят да ги обградят?

Наложи си да се овладее. Движението — бягството от това място — бе решаващо. Сол разбра защо Ерика не си направи труд да отговори на изстрела. Тя не виждаше целта, а дори и да я виждаше, клоните щяха да й попречат да улучи. И двамата знаеха, че няма смисъл да се надяват изстрелите да привлекат внимание в селото. В Швейцария задължителното военно обучение налагаше хората редовно да практикуват придобитите умения. Изстрелите, които се разнасяха в Алпите, бяха толкова обичайни, колкото и звънът от хлопатарите на добитъка. Никой не им обръщаше внимание.

Бе захладняло. Небето се бе покрило с облаци. Влажни капки мокреха ръкавите му. Сол притисна пакета със снимките и дневника към гърдите си, като поблагодари наум на Авидан за найлоновата опаковка. Дъждът се усили и ги измокри до кости. Сол потръпна. Над върховете продължаваха да се струпват черни облаци, времето ставаше много опасно. Усилието, което полагаха при изкачването на непривичната за тях височина, можеше да предизвика припадък в резултат на липсата на кислород. Като се прибавеше и студеният дъжд, се получаваха идеални условия за хипотермия, което означаваше бърза загуба на сили, телесна топлина, а накрая смърт от измръзване.

„Три часа“ — правеше си сметка Сол. — „Това е максимумът, при който човек може да остане жив, ако получи хипотермия. Разполагаме само с толкова“. Единствената му утеха бе, че същото се отнасяше и за техните преследвачи.

Изкачи се на върха на хълма, като трепереше от студ, но оттам видя друг горист хребет, забулен в още по-черни облаци, предвещаващи силна буря. Пороят заглуши изстрела, дошъл отдясно. Куршумът се заби в дървото зад него.

Гонена от страха, жената бързаше напред. Сол едва успяваше да я следва. Струваше им се, че ги превежда през някакъв лабиринт от препятствия. Все по-високо. Все по-стръмно. „Сигурно сме се изкачили най-малко на две хиляди и петстотин метра“ — мислеше си Сол. От редкия въздух започваше да губи равновесие. Дишаше по-ускорено и по-дълбоко, но кислородът все не му стигаше. Виеше му се свят. Движенията му бяха автоматични, крепеше го само рефлексът за оцеляване. На два пъти падна и се наложи Ерика да му помага да стане. След това падна тя, а той я вдигна. Главата му щеше да се пръсне. А жената, пъргава като планинска коза, се изкачваше все по-високо.

Сол не си спомняше кога гората бе станала по-рядка. Сега вече по земята не се виждаха борови иглички, а само гола камениста почва. Мисълта му се проясни достатъчно, за да осъзнае, че бяха преминали над дървесния пояс. Нагоре се виждаха само гранити и покрити със сняг върхове.

„Попаднахме в капан“ — помисли си той. — „Не можем да се изкачваме по-нагоре. Ще припаднем. Или ще замръзнем от студ“.

Леденият дъжд, който го бе измокрил до кости, бе преминал в сняг. Снежните виелици не бяха необичайни за тази височина, дори и през юни. Опитните планинари знаеха това и винаги си носеха топли вълнени дрехи в раниците. Но Сол не бе предполагал, че ще се окаже там. Бе облечен само с летни дрехи. В долината падащият сняг би бил по-скоро красива премяна за селището, но тук застрашаваше живота им. Снегът се бе натрупал по главата и раменете му, ръцете му бяха премръзнали.

„Тук ще си умрем“ — мислеше той. — „Изкачили сме се толкова нависоко, че дори и да се опитаме да се върнем във фермата, няма да успеем, а ще припаднем от студ и липса на кислород по пътя. А някъде изневиделица могат да ни пресрещнат и преследвачите ни.“

Снегът покриваше сивите гранитни хребети пред тях. Въпреки ледения вятър жената продължаваше да се изкачва все по-нагоре. „Тя е полудяла“ — каза си Сол. — „Толкова се е изплашила от онези мъже, че ще се катери, докато не припадне, а през това време те ще разберат към каква сигурна смърт сме се отправили и ще останат назад. Ще спрат в края на дървесния пояс, ще се прикрият някъде и ще ни потърсят, когато бурята свърши. Ще ни намерят някъде замръзнали и просто ще ни оставят там. Когато снегът се стопи през юли, могат да ни открият алпинисти и да съобщят за поредния инцидент в планината“.

Тези мисли така го ядосаха, че той бързо тръгна след жената. От време на време снегът намаляваше и той успя да види, че тримата са стигнали друго плато, този път съвсем голо. Жената продължаваше напред. Но не към следващия, още по-стръмен хребет, а зави към дървена врата, затваряща входа на гранитна пещера. Заслонът бе направен точно за такива случаи — обичайната швейцарска предвидливост срещу неочаквани бури. Снегът заваля така силно, че Сол не можеше да види нито вратата, нито хребетите над тях. Нямаха избор. Той и Ерика трябваше да последват жената.

Тя отвори вратата. Отвътре се показа тъмната пещера. Сол се опита да протестира.

— Вратата е дебела около пет сантиметра — настойчиво каза жената. — Куршумите не могат да я пробият! А онези мъже ще замръзнат, ако решат да ни причакат отвън!

Сол разбра желанието й. От години тя бе живяла в планината и бе свикнала да мисли за тази пещера като за някакво убежище. Но начинът, по който бе обучен да се защитава, негодуваше срещу това принудително затваряне. Убежището можеше да се превърне в капан. Ами ако бурята престанеше? Ако мъжете решаха да не чакат, а да тръгнат по следите, оставени в снега, и да обградят пещерата? Ако носеха не само пистолети под якетата си а и експлозиви?

Не! Трябваше да се срещне с врага на открито. Изкушаваше го мисълта да вземе пушката от Ерика, но се отказа. Не можеше да я остави беззащитна.

— Ще се върна. Ако някой друг се опита да влезе, стреляйте. Ще ме познаете по гласа.

Снегът лепнеше по лицето на Ерика. Кожата й бе съвсем бледа от ниската температура. Тя стисна ръката му.

— Обичам те.

Снегът се усили.

— Няма друг начин и ти го знаеш.

Тя отвори уста да каже нещо, но той не изчака, промълви само в отговор „Обичам те“ и я побутна към пещерата. Тя мълчаливо се съгласи с неговото решение и влезе след жената. Мракът я погълна. Вратата хлопна с трясък, който вятърът заглуши.

 

 

Сол тръгна надолу по склона. Виждаше по-ясно, защото вятърът не забиваше снега в лицето му. Високите скали, които не се забелязваха до преди малко, се очертаваха пред него. Имаше малко предимство пред преследвачите си — снегът биеше в очите им и ги заслепяваше, също както него, когато се изкачваше. Надяваше се това да компенсира до известна степен липсата на оръжие. Но онези бяха трима срещу един. Уравнението не бе в негова полза.

Нямаше време да анализира ситуацията, трябваше да действа. Снегът не спираше. Покриваше земята, като му пречеше да вижда къде да стъпва. Знаеше, че ако си навехне глезена, това би било фатално, но не можеше да мисли за това. Трябваше да върви надолу и да стигне до някакво прикритие, преди да са се показали преследвачите му. Държеше се на разстояние от следите, които бяха оставили той, Ерика и жената на изкачване. Снегът бързо ги засипваше, но те все още се забелязваха и служеха за ориентир на тримата мъже, въпреки че те не се движеха заедно. По-долу в гората изстрелите бяха дошли от ляво и дясно, което означаваше, че се опитваха да ги притиснат от няколко посоки. Преодоляването на трудности по пътя би могло да ги принуди да се съберат, но където бе възможно, щяха да се разделят. Затова Сол трябваше да мине колкото може по-далеч от следите, които беше оставил на изкачване. Планът му бе да се спусне надолу, като се окаже под тях, да тръгне обратно нагоре и един по един да ги премахне, ако се движеха на по-голямо разстояние.

Но първо трябваше да овладее тялото си. Целият трепереше. Ризата и панталоните му бяха заледени, вятърът го пронизваше. Ръцете му се бяха вкочанили, не чувстваше пръстите си. Подхлъзна се на един замръзнал камък, загуби контрол и се затъркаля надолу. Ръцете, краката и гърбът му се удряха в издадените скали. Спря едва долу, като се задържа в ствола на някакъв бор. Ниско надвисналите клони го предпазваха от падащия сняг. Лежеше по гръб, останал без сили, като с мъка си поемаше въздух. Погледът му се замъгли. Направи отчаян опит да погледне наоколо и да се надигне. С мъка седна, като разбута гъстите клони. Тъкмо се канеше да се изправи, но застина на място, виждайки тъмна сянка, която пълзеше нагоре покрай едва забележимите в снежната буря дървета.

Това бе мъж с тъмно яке и тъмен панталон, които се открояваха на белия сняг. Той често спираше, оглеждаше се с готов за стрелба пистолет в ръка, след това се обръщаше надясно — там, където вероятно бе партньорът му, въпреки че Сол не го виждаше. „Сигурно ръката му се е вкочанила, стискайки студената метална дръжка на оръжието“ — помисли си Сол. — „Може би няма да успее да натисне спусъка с премръзналите си пръсти.“

Но скоро трябваше да изостави тази надежда. В един момент, когато снежната виелица понамаля, той забеляза, че мъжът носеше ръкавици. Припомни си описанието на алпиниста-свещеник. На лявата си ръка имал по-светъл кръг в основата на средния пръст, където вероятно носел пръстен, който махнал. Сол се запита дали не е бил същият като онези, яркочервените, които бе забелязал на ръцете на тримата, когато приближаваха към къщата.

Спомни си още нещо — жената бе казала, че онзи полагал необичайни грижи за ръцете си и носел ръкавици винаги, когато имал да свърши някоя по-груба работа. Точно както и тези мъже, които се бяха сетили за ръкавици, въпреки че бе лято. Дали имаха нещо общо с онзи алпинист? Дали бяха свещеници, както предполагаше жената за първия?

Божи служители, които носят оръжие? Които ги обграждаха като професионалисти? Които очевидно се готвеха да ги убият? Изглеждаше невероятно! Жената сигурно греши! Какво общо можеше да има между свещениците, изчезването на Авидан и на бащата на Ерика? Религия и насилие? Но те бяха несъвместими!

Вятърът промени посоката си, като се провираше през боровите клони и насълзяваше очите му. Целият трепереше, като тайничко завиждаше на преследвачите си за якетата и ръкавиците им. Тялото му бе изтръпнало от натъртванията, които бе получил, докато се търкаляше по склона. Чувстваше, че се вдървява от студ. Нямаше никакво време. „Престани да преценяваш! Действай!“

Мъжът се приближи. Сол се скри зад ствола. Проснат на земята, видя обувките и панталона на преследвача си до съседното дърво. Представи си как онзи оглежда вляво и дясно, а после тръгва нагоре. Но мъжът спря. Върховете на обувките му се обърнаха точно натам, където лежеше Сол, прикрит от надвисналите клони. Той стисна зъби в очакване онзи всеки момент да надникне под клоните и да стреля.

Но мъжът се обърна обратно и продължи напред и нагоре. Сол се спусна след него. Снежната виелица сякаш изведнъж се усили и почти скри преследвача от погледа му.

Сега е моментът! Той приклекна и скочи върху него. Изненадващото нападение запрати мъжа върху скалистия склон. Сол се хвърли върху него, като притисна коляното си в гръбнака му, хвана с две ръце главата му и я изви назад с всичка сила. Скъса ларинкса и пречупи гръбначния стълб на преследвача си. Въпреки свистенето на вятъра, чу типичното хрущене. Онзи потрепера, зъбите му изтракаха и повече не помръдна.

Сол бързо завлече тялото под надвисналите борови клони, като внимаваше да не го видят. Наведе се да смъкне кожените ръкавици от трупа. Сол не усещаше подутите си пръсти. Оказа се доста трудно да сложи ръкавиците. Трябваше първо да стопли ръце под мишниците си, за да върне гъвкавостта на пръстите си. Но и там не бе особено топло и той разбра, че е много близо до опасната точка на измръзване. Ако телесната му температура паднеше още малко, щеше да загуби съзнание.

Само за миг се пренесе в израелската пустиня. Под палещите лъчи на слънцето. В следващия миг се върна към действителността, ужасния вятър и заснежения склон. Принуди се да съблече якето на убития и да го облече, за да не замръзне. То едва ли щеше да му осигури нужната топлина, но в сравнение с тънката му риза, бе истински лукс.

Сол излезе от прикритието на боровите клони и погледна вдясно, където предполагаше, че се намират останалите двама, устремени нагоре. Отиде до мястото на нападението, разрови снега и вдигна пистолета на жертвата си. Показалецът отказа да се подчинява на волята му и не можеше да се свие, за да влезе в спусъка. Опита се да стопли ръцете си, като ги удряше една в друга, но не успя. От китката надолу не чувстваше нищо.

Мушна пистолета в колана си и отново се заспуска надолу. Спря едва когато стигна по-гъста гора. Като използваше стволовете на дърветата за прикритие, започна да оглежда местността вдясно от себе си, където предполагаше, че са другите двама. Искаше да мине зад тях. Скоро те щяха да забележат, че мъжът вляво е изчезнал. Ще започнат да го търсят. Сол трудно щеше да ги победи и двамата в това състояние, без да използва предимството на изненадата. Трябваше да се справи с тях поотделно, преди те да са разбрали, че са преследвани.

Снегът падаше на едри парцали. След като бе изминал около петдесетина метра, видя пресни стъпки. Водеха нагоре. Тръгна по тях, като излезе от прикритието на дърветата. Малко над себе си забеляза тъмна фигура, обхваната от вихъра. Събра сили и скочи. Ръкавиците вече бяха успели да постоплят ръцете му и да направят пръстите му достатъчно гъвкави, за да може поне да стисне пистолета, ако не да натисне спусъка. Стовари го със страхотен удар върху темето на човека пред себе си. Спусъкът се заби в костта. Плисна гореща кръв, която изпръска лицето му. Онзи изстена. Сол го удари още веднъж, с по-голяма сила. Човекът се олюля и се разтресе. Той отново стовари пистолета върху главата му. И отново! Не можеше да спре. Удряше и трошеше костите му, докато мъжът утихна, потънал в локва кръв.

Сол се обърна надясно, търсейки с поглед третия мъж. Тръгна нагоре по склона, като отчаяно се взираше да види тъмния силует на последния преследвач в снежната буря. Измина петдесет метра, но все още не бе открил и следа от него.

Дали вече не се бе изкачил по склона? Сигурно съм минал покрай него.

Сол погледна към върха, но снегът му попречи да го види. Ако е над мен, трябваше да пресека следите му! Не, сигурно е някъде по-встрани.

След още двадесет метра изведнъж спря, осенен от внезапно прозрение, което го изпълни с тревога.

Те не биха могли да се движат на толкова голямо разстояние един от друг. Сгреших. Първият, който убих, не е бил най-вляво, а в средата! Останалият жив, който всъщност се е движил вляво, вече сигурно е забелязал, че е сам! Ще открие следите в снега, където убих партньора му и тялото! Ще тръгне след мен!

Сол се обърна и погледна назад, ужасен от явните следи, които бе оставил в снега. Третият мъж трябваше само да тръгне по тях и те щяха да го изведат…! Изтрещя изстрел, куршумът закачи ръкава му. Той се хвърли върху снега и се преметна по склона, без да обръща внимание на острите камъни под себе си. Отново проехтя изстрел, но куршумът се заби в снега. Сол се изтърколи в подножието на склона и скочи на крака, а покрай него изпищя нов куршум. Нямаше за кога да спира, не искаше да става неподвижна мишена на мъжа. Нямаше да може да натисне спусъка с премръзналите си пръсти. Онзи щеше да стреля, докато не го улучи.

Сол продължи да тича. Имаше чувството, че ще припадне от усилието, което трябваше да полага на тази височина. Дърветата се разредиха. Той зави по склона. Мъжът вероятно нямаше да го следва точно по петите, а щеше да се придържа встрани, за да не попадне в капан. Като разчиташе на това, Сол направи още един завой и се провря между два големи камъка. Видя един изсъхнал клон и го отчупи. Извърна се обратно по склона, в посоката, от която бе дошъл, като се надяваше храстите да му послужат за прикритие. Най-горе зави натам, където бе видял мъжа. Намерението му бе да направи по-широк кръг, да мине изотзад, да открие следите на врага си и да го изненада. В следващия момент пресече собствените си дири и навлезе в територията на противника. Падащият сняг намаляваше видимостта. На десет метра предметите вече не се забелязваха. Сол притичваше от дърво на дърво и накрая попадна на следите на своя преследвач.

Опита се да прецени следващия му ход. Онзи сигурно вече е открил дирите му, видял е накъде е завил и се е върнал. Мъжът е предусетил намерението на Сол да го заобиколи и да го изненада изотзад. Ще побърза да се върне, за да предотврати това.

Сол стисна здраво тоягата, с която се бе въоръжил, и погледна към следите, водещи надолу. Видя едно скалисто място, през което бе минал мъжът, и тръгна натам. Стъпи точно в неговите стъпки и когато навлезе сред камъните, подскочи нависоко и се оттласна колкото може по-далеч, като си помагаше с пръчката. Надяваше се новите следи да бъдат на достатъчно разстояние, за да не може мъжът веднага да ги забележи и да разбере, че се крие сред камъните.

Опита се да си представи как ще се развият събитията. Противникът му щеше да се върне и да продължи по дирите на Сол, за да търси жертвата си. Когато стигне до скалите, ще види, че следите им се преплитат. За миг ще се обърка. Точно този момент би бил най-подходящ за нападение.

Искаше му се да стане така. Но съществуваха толкова много „ако“, които той не можеше да предвиди. Ако например мъжът не стъпваше в собствените си дири на връщане, а минеше покрай тях — тогава щеше да се окаже вляво от камъните, вместо вдясно. На Сол му бе доста трудно да концентрира вниманието си в една посока, а какво оставаше за две.

„По-добре да бях продължил да се движа“ — каза си той. — „Но накъде? Фермата е твърде далеч. А и в бурята мога да се изгубя. Ами Ерика и жената? Не мога да ги изоставя. Но аз не ги оставям на произвола на съдбата. Имат подслон, оръжие. А аз имам пистолет, с който замръзналите ми пръсти не могат да стрелят. И един клон“.

Това оръжие му се стори съвсем смешно. Той потръпна от студ, като се изплаши, че ще замръзне, преди мъжът да се върне. Почувства слабост, виеше му се свят и му се гадеше.

„Не мога да повярвам, че извърших всичко това“.

Изведнъж му дойде наум, че и онзи сигурно трепери от студ. Едва ли може трезво да оцени обстановката, както и самият Сол. „Сигурно сме еднакво зле“.

Секундите течаха напрегнато и преминаваха в минути. Снегът го затрупваше. Чувстваше, че мускулите му се схващат. Започна да губи увереност, че ще може да нападне, дори и ако врагът му се хванеше в капана.

Над гората се спускаше мрак. Съвсем скоро щеше да се стъмни и нямаше да може нито да се справи с противника си, нито да намери пътя обратно към пещерата. А имаше вероятност изобщо да не се наложи да мисли как ще се върне. Ако още малко остане така неподвижен, студът ще проникне дълбоко в него и той ще умре преди да е паднала нощта.

Падащият сняг почти бе заличил следите на неговия преследвач. А ако не можеше да види дирите си, шансовете да мине покрай скалите силно намаляваха. Вече бе изтекло толкова много време! Сол си помисли, че онзи е избрал друга посока. Или не е могъл да издържи повече на студа и се е върнал във фермата.

„Трябва да се движа, да размърдам мускулите си, кръвта си!“

Бе изгубил търпение. Излезе от скривалището си между два камъка, обърна се надясно и… се оказа лице в лице с преследвача си. Мъжът току-що се бе появил пред скалите и се взираше нагоре към високото. Изненадата парализира действията и на двамата. Студът забави рефлексите им. Сол замахна с клона, а мъжът насочи пистолета си. Един издатък от клона се заби в дясното око на преследвача му. Потече някаква течност, после рукна кръв. Мъжът изпищя сърцераздирателно, обзет от ярост и болка. Сол го бе наръгал с такава сила, че бе разкъсал орбитата на окото му чак до мозъка. Онзи разтвори ръце, сякаш се опитваше да полети. Продължаваше да пищи, но изведнъж спря. Устата му остана отворена. Пусна пистолета и сграбчи клона. После внезапно се повдигна на пръсти, отпусна ръце, втренчи се в Сол с останалото си здраво око и падна.

Клонът остана грозно да стърчи, забит в лицето му. Ужасът, страхът, изтощението, студът и голямата височина си казаха своето. Сол не можа да издържи и повърна. Запита се как е възможно съдържанието на замръзналия му стомах да вони така. Отстъпи назад към камъните, зад които се криеше допреди малко. Хвана се за корема, преви се надве и отново повърна. Не можа да се задържи прав и се свлече на колене. Снежната пелена пред него сякаш се залюля на едната, после на другата страна.

„Умирам“ — мислеше си той.

Отвращението от онова, което току-що бе извършил, внезапно премина в гняв: ядосваше се на себе си, на обстоятелствата, на времето, на обзелата го слабост! Вдигна лице и изрева от безсилна ярост.

„Не! Няма да се предам така лесно!“

Залитайки се изправи на крака, отдалечи се от скалите и тръгна по заснежения склон. Привидя му се лицето на Ерика. После на сина му. Страшно му се прииска да живее. Не заради самия себе си, а заради тях.

Раменете му тежаха като трупи, краката му бяха вдървени, но въпреки всичко продължаваше, докато не стигна билото, а след това заизкачва следващия склон. Вятърът забиваше снега в лицето му. Той загуби равновесие и падна, едва се надигна и отново падна…

Започна да пълзи.

Все по-високо.

И по-надалече.

Въпреки че съзнанието му бе замъглено, по силния порив на вятъра се досети, че е пресякъл дървесния пояс и е стигнал до скалистия хребет преди платото.

Платото като че ли нямаше край. Струваше му се, че колкото повече усилия полага, толкова по-малко път изминава. Както се влачеше по колене и ръце, удари главата си в една скала, опита се да изпълзи по нея, но не успя и осъзна, че тя бе висока като стена.

Стената в далечния край на платото.

С вратата. Ако паметта не му изневеряваше, вратата трябваше да бъде някъде тук. Но от коя страна? Вляво или вдясно? Оцеляването му зависеше от това да избере правилно. Напълно объркан, избра ляво. Без малко да мине покрай вратата, без да я забележи. Умората надделя над вълнението. Напълно вцепенен, той вдигна ръка към вратата и започна да драска с нокти по нея.

— Ерика, аз съм, Сол. За бога, Ерика.

Снегът се превърна в топло одеяло, което го обгърна. Той започна да губи съзнание, като се свлече на прага на отворената пред него врата. Усети, че се строполи върху твърд каменен под. Чу, че Ерика изпищя.

 

 

Първата му мисъл бе, че ужасеното лице на Ерика, надвесено над него, бе отново привидение, както онова преди малко, което му даде сили да продължи да се катери в бурята. Когато съзнанието му започна да се възвръща, реши, че сигурно е стигнал заслона и се намира в пещерата.

До него достигаше странен звук от горяща лампа. Фенер, който работеше с нафта. Почти мистичните отблясъци осветяваха рафтове с консерви и вода в бутилки, бяла пластмасова чантичка с материали за даване на първа помощ, топли палта, ризи, чорапи, панталони и радио.

Най-важното бе чувството за топлина. Макар че му причиняваше болка. Сви се конвулсивно и изстена, когато Ерика се опита да го издърпа по-близо до фенера. Усети, че там има керосинова печка и видя тръбата, през която излизаше пушекът. Топлите вълни, достигащи до кожата му, като че ли я разкъсваха. Пламенната прегръдка на Ерика се оказа истинско изпитание. Опита се да се дръпне, но нямаше сили.

Швейцарката затвори вратата на пещерата, за да не влиза сняг и вятър. Отиде при Сол и пипна челото му.

— Температурата му е много ниска. Тялото му няма да може да възвърне само топлината си.

Сол разбра. Топлината на тялото идваше някъде отвътре, като от пещ. Ако пещта престанеше да работи, не можеше да помогне никакво външно загряване. Тялото трябваше да се стопли отвътре. Нужно бе пещта да бъде запалена.

— Ще умре, ако…

— Одеяла — каза Ерика.

— Не е достатъчно.

— Ще му направя горещо какао.

— И то няма да свърши работа — поклати глава жената. — Освен това той няма да има сили да го пие.

— Но какво да направя? Как да спася мъжа си?

— С вашата телесна топлина.

— Моля? Не разбирам.

— Използвайте топлината на тялото си! Стоплете го!

Този път Ерика разбра. Смъкна мокрите дрехи на Сол. Той целият трепереше и се опитваше да скръсти ръце пред гърдите си, за да се топли. Тя бързо грабна един спален чувал от рафта, разви го и отвори ципа. Успя да напъха вътре Сол и затвори ципа. Чувалът бе пухкав и мек. Но толкова студен.

— Студено ми е — едва чуто промълви той.

На светлината на лампата Сол видя, че Ерика започна да се съблича. Хвърли всичко от себе си — яке, блуза, панталони, обувки, чорапи, сутиен, бикини, като ги запрати в един ъгъл и се мушна в чувала при него.

Притисна се колкото може по-плътно, обгърна го с ръце, допря гърдите си, корема, бедрата в неговите. Спалният чувал едва побираше двама души. Въпреки че докосването до премръзналата му кожа все още бе болезнено, чувстваше как нейната топлина изпълва чувала, как преминава в тялото му. Тя пъхна единия си крак между коленете му. Целуваше бузите, шията, раменете му. Дишаше дълбоко, без да спира. Правеше всичко, за да го затопли.

Прегръдката й бе най-пламенната, която бе получавал до този момент. Опитът й да сгрее всяка частица от неговата кожа със своята, да му отдаде цялата си топлина, да разтопи тялото си в неговото, надминаваше всичките му представи за върховно сливане между двама души. Никога не бяха чувствали така всяка фибра на телата си, които се бяха превърнали наистина в едно. Сол не си спомняше колко време тя бе останала така плътно притисната до него, но усети как постепенно топлината на тялото й започва да се прелива в него и да прониква все по-дълбоко. Отначало се затопли стомахът му, след това дробовете и сърцето. А когато по гръбнака му спряха да пролазват тръпки, разбра, че си възвръща възможността сам да генерира топлина.

Започна да диша по-леко. Гръдният му кош поемаше достатъчно въздух. Престана да трепери и се усмихна на Ерика, докосна красивото й лице, но изведнъж то започна да се размазва пред погледа му. Изпадна в безсъзнание.

 

 

Когато дойде на себе си, видя, че все още е в спалния чувал, но вече облечен в сухи дрехи. Чувстваше се отпаднал, но учудващо отпочинал. Протегна крака, извади ръце от чувала, разтърка очи и на светлината на лампата погледна към Ерика и жената, които се бяха облегнали на стената и го наблюдаваха. Ерика също бе облечена.

— От колко време съм така?

— Десет сутринта е. Слънцето е изгряло и напича — каза Ерика и отвори вратата.

Той сложи ръка на очите си и се обърна на другата страна. Навън грееше слънце.

— Слънцето е изгряло и напича? — простена той. — Но това не е слънце. Това е лазерен лъч.

— Не се каниш да си проспиш живота, нали?

Той отново изстена, придърпа единия край на спалния чувал над очите си.

— Е, щом това искаш — каза Ерика.

Той надникна от една пролука, като разтвори крайчеца на чувала и видя веселите пламъчета в очите й. Тя притвори вратата. Вътре проникваше само един сноп дневна светлина.

— Знаеш как да приспиш един мъж — каза Сол.

— За мен бе удоволствие.

Сол потръпна, но този път не от студ, а от желание.

— Обичам те.

Швейцарката изпитваше неудобство, като ги гледаше.

— Не сте ли гладен? — покашля се тя. — Направихме една суха супа.

— Умирам от глад.

Сол вече бе достатъчно укрепнал и успя да се нахрани сам.

— А какво стана с онези? — не изтърпя и го попита Ерика.

— Убих ги.

Швейцарката пребледня. Ерика само кимна с глава.

— Имаме още много работа — Сол не се впусна в повече подробности. Измъкна се от спалния чувал, почувства болка в гърба и изчака, докато можеше да пази равновесие и да се крепи на крака.

Ерика събра дрехите на Сол, които още не бяха изсъхнали, подаде му пакета с дневника и снимките и взе пушката. След като провериха дали печката и фенерът бяха изгасени, напуснаха пещерата.

— Ще трябва да оставя нови провизии на мястото на тези, които употребихме — каза жената и затвори вратата.

— Ще си платим — обади се Сол.

— Не. Вече ми платихте достатъчно. Не само с пари. Спасихте ми живота.

— Изобщо нямаше да се налага да ви спасяваме, ако не бяхме идвали в къщата ви. Все още сме ви длъжници.

Слизаха надолу по разтапящите се преспи, а снегът ги заслепяваше. Сол бе разстроен, защото знаеше, че скоро ще минат покрай първия мъж, когото уби.

„Не исках да го правя“ — мислеше си той. — „Но се налагаше.“

— По-добре да изчакате тук.

Той отиде при бора, а Ерика остана назад с жената, за да й прави компания. Сол стигна до надвисналите почти до земята клони и пристъпи неохотно към тях, за да види мъжа, на който бе счупил гръбнака. Със затаен дъх посегна към вкочанения среден пръст на лявата ръка на трупа. Доста трудно извади пръстена от него. Това бе масивен блестящ златен пръстен с голям рубин. Върху него бяха инкрустирани пресичащи се сабя и кръст.

Претърси трупа, но откри само паспорт и портфейл. Паспортът бе френски, на Жан Лапиер, едно нищо незначещо име, вероятно фалшиво. Провери вътрешните страници, на които видя печати за влизане в Австрия и Швейцария. „Маршрут, по който се движим и ние“ — помисли си той. — „Дали тези не са същите, които ме нападнаха в парка във Виена?“ В портфейла намери около хиляда долара в различни европейски валути. Имаше още две кредитни карти и френска шофьорска книжка, на които бе положен същият подпис, като този на паспорта. Бе посочен парижки адрес. Бе добавена и снимка на привлекателна жена и светлооко момиченце, които трябваше да придадат по-личен характер на комплекта експертно подправени документи.

Изгуби още четиридесет минути в търсене на другите тела. Най-после ги намери, взе пръстените им и разгледа портфейлите и паспортите им. Обикновени имена. Единият живееше в Марсилия, другият в Лион. Семейни снимки. Документите изглеждаха съвсем в ред — перфектна работа, както и на първия.

Върна се при Ерика и жената, които бяха седнали на една скала на слънце.

— Въпросът е дали да скрием някъде телата или да ги оставим където са?

— Да ги крием ли? Но защо? — разтревожено попита жената.

— Заради вас самата — отговори Сол. — За да не ви заподозрат и да ви разпитват. При хубаво време, на колко часа път сме от вашата ферма? Един час? Сигурно пещерата, в която се скрихме, е любимо място на излетниците? Някой от тях може да намери телата. Полицията ще ви разпитва. Можете ли да ги убедите, че нямате нищо общо със случилото се?

— Всичко мога, ако се наложи.

— Доказахте това. Но помислете, все пак, над това, което ви казах. Преди да сме си тръгнали оттук, оставяйки тези следи след нас.

— Малко по-нагоре има един стръмен пролом — жената потръпна. — Туристите го избягват. Затрупан е със сняг през по-голямата част от годината. Скрийте ги там.

— Ще се справя сам.

Жената дори не се опита да възрази. Само посочи с глава натам.

Сол погледна Ерика, която веднага се надигна от мястото си. След деветдесет минути и три изнервящи изкачвания до пролома те се върнаха при швейцарката.

— Свършихме — напрегнато изрече Сол.

Жената като че ли изобщо не бе помръдвала. Продължаваше все така втренчено да гледа към пролома. След миг дойде на себе си и каза:

— Със съпруга ми обичахме да идваме тук. Това беше любимото ни място.

Обърнаха се и тръгнаха надолу.

 

 

В огряната от слънце ферма кравите измъчено мучаха, бяха неиздоени. Жената изтича при тях. Сол предположи, че нейната загриженост за животните бе само една от причините да побърза да се махне. „Какво преживяхме“ — помисли си той и погледна към заснежените върхове, от които току-що бяха слезли. Заприличаха му на огромни надгробни камъни. Заедно с Ерика се отправиха към фолксвагена, с който бяха дошли.

Сол й показа ключовете за кола, които бе взел от един от убитите.

— Ти карай след мен. Аз ще се кача в реното. Ще тръгнем към Цюрих. Мисля, че е достатъчно далеч оттук, за да не може никой да свърже труповете — ако ги открият — с колата. Изчакай ме само две минути. Предполагам, че колата е взета под наем, но не намерих разписката от агенцията. Може да е в жабката. Ще видя какво има в багажника, а после ще запиша регистрационния номер и този на двигателя. Независимо какви мерки са взели, за да скрият следите си, все някой трябва да е заплатил за тази кола. Искам да открия кой.

— Но не можем да ползваме ничии услуги, за да разберем всичко това. Спомни си уговорката.

— Съвсем по силите ни е. И мисля, че знам как да накарам онези от ЦРУ да ни съдействат. Ще ги убедя, че съм им направил услуга. И това ще бъде самата истина. А в същото време и те ще ми помогнат.

— Не виждам как ще стане.

— Ето как — и Сол извади единия пръстен с рубина от джоба си. — Не исках да ти ги показвам пред жената. Щеше да има да се чуди.

— Никога не съм виждала подобно нещо — разглеждаше пръстените Ерика. — Златен обков. Разкошен рубин с инкрустирани сабя и кръст. Приличат на средновековни, нали?

— Повърхността е много гладка. Съвременна изработка.

— Сабя и кръст.

— Религия и насилие. И тримата носеха такива пръстени. Очевидно е символът на групата им. Разпознавателен знак. Може би точно такъв пръстен е свалил от ръката си онзи турист, който пръв е идвал във фермата.

Сол повдигна бляскавия рубин. Той изскочи нагоре, а под него се откри тайник. Вътре Ерика видя една капсула. Жълта на цвят. Приближи я до ноздрите си.

— Цианкалий.

— Или дори нещо по-бързодействащо — каза Сол и затвори капачето. — Предполагам, че ако ги бях оставил живи, тези мъже щяха сами да погълнат отровата, за да не ми дадат възможност да ги разпитвам. Мисля, че имаме работа с някакъв орден, чиито членове са готови на всякакви жертви. Сигурно е много стар и с голям опит. Ние двамата, например, имаме твърде дълъг професионален опит — правят около тридесет години, ако ги съберем. Но досега не сме виждали нито този пръстен, нито символа. Става дума най-вероятно за някакъв род разузнавателна служба, за която никой нищо не знае.

— Как е възможно?

— Не знам как са успели да запазят ордена си в тайна толкова дълго, нито защо сега рискуваха и се разкриха. Но повече от ясно е, че имат своя мрежа. И са много опитни. Мислиш ли, че ако предложа на ЦРУ тази информация, ще мога да се отърва от тях?

— Стига това да е от полза да науча какво е станало с баща ми и да видя сина си отново.

— Нашият син — повиши глас Сол. Мислеше си за окървавения сняг. — Ако бившите ми шефове са доволни от сделката, може да не се наложи да убивам отново.