Джуд Деверо
Спомен (25)

Глава двадесет и пета

При първата среща с имението Хадли Кали и Талис онемяха. От два дни яздеха — Кали на седлото пред Талис — и си проправяха път към онова, което щеше да бъде техен дом. Времето мина в опити да се подготвят за предстоящия си живот. Кали плака много, защото се разделяше с Мег и Уил — те отказаха поканата на Джон.

— Нашето място е тук — упорстваше Уил. — Ако ви потрябваме, ще бъдем тук.

Мег бе прекалено разстроена, за да каже каквото и да било.

Талис положи доста усилия да не проличи колко му е трудно да напусне фермата. Част от него мечтаеше за предстоящото ново приключение, но друга бе обхваната от униние: разделяше се с Уил — спокойния мъдър Уил, който го научи на толкова много неща.

Не изпитваха никакво съжаление обаче за Найджъл. Лорд Джон му брои няколко златни монети и той си замина.

По пътя към имението Хадли, Талис надълго и нашироко разговаря с Кали, като нежно й обясни, че ще бъдат разделени и тя трябва да прояви сила.

— Няма да съм постоянно наоколо, за да се грижа за теб — предупреди я той. — Налага се да се научиш да живееш през деня и без мен.

Преглъщайки, Кали попита:

— Ще ти липсвам ли?

— Разбира се. Но ние вече не сме деца. Време е да станем възрастни. Обещай ми, че ще се държиш както трябва; ще се подчиняваш на баща ми.

Кали кимна. Щеше да се постарае. Талис щеше да се гордее с нея. В новия им живот ще се държи като голяма. Няма да спят вече един до друг. Няма вече… Няма вече нищо, помисли си тя, припомняйки си дните, когато принадлежаха само един на друг.

— Кога ще се видим? — попита тя.

— Веднага щом успея да го уредя. Първо трябва да направя впечатление на баща ми, да го накарам да ме обикне, преди да го моля за неща свързани… с нас.

Не бе съвсем сигурна какво иска да каже Талис, но се надяваше — молеше се — да има предвид женитба. Ако не бяха женени, никой нямаше да позволи да са заедно.

Сгуши глава в рамото на Талис. Не знаеше как ще живее, без да го докосва всеки ден. Достатъчно болезнена бе раздялата, налагана от Найджъл, докато учеха. Нито Мег, нито Уил възразяваха, че докато се хранят, глезените им са преплетени под масата.

Както винаги, Талис знаеше за какво мисли и сложи ръка върху нейните, хванали седлото.

— Скоро — прошепна той, — скоро. Обещавам. Ще направя всичко още при първа възможност. Но ще е по-трудно, ако създаваме неприятности. Разбираш, нали?

— Да — увери го тя и наистина разбираше.

Недоволните възрастни не разрешават на по-младите да правят каквото искат. Ако в края на краищата Талис ще бъде неин, тя щеше да стои настрана от него цяла година. Естествено, всеки ден част от нея щеше да умира, но ще направи каквото се иска.

 

Докато пътуваха, Джон Хадли наблюдаваше много внимателно сина си, а в главата му се въртяха планове какво щяха да правят заедно. Най-после животът му придоби смисъл; има на кого да остави всичките си земни богатства. Не броеше онези двама хилави синове, които съпругата му роди. Макар и по-големи — на деветнадесет и двадесет години, те не бяха нито добре сложени, нито така здрави както този красив смугъл момък, погълнат изцяло от почти безцветното момиче.

По време на мълчаливото си наблюдение Джон констатира, че младежът е колкото хубав, толкова и мил. Снощи в хана съвсем не беше свит или срамежлив. Джон истински се опасяваше, че след като е отгледан от селяни, сигурно е попил тяхното държане, ала не — беше като принц, въпреки захабените, загрубели от труд ръце. Независимо от селските му дрехи — неугледни и избелели, той се държеше, сякаш е предопределен за трона на Англия.

Сладкодумец — така характеризира Талис един от рицарите. Снощи разговаря, шегува се и се смея с два пъти по-възрастни от него мъже. А на подмятането, че е твърде малък за бира, Талис им показа как изпива два пъти повече от тях и изкачи, без да залитне, стълбите. Според него бирата на Уил била по-силна от ханджийската — Уил не я разрежда.

Да, мислеше Джон, момчето е истинско чудо: привлекателен на външен вид, представителен, надарен, силен (на борба с ръце победи трима и после ги разсмя, като им обясни, че са водили прекалено защитен живот). Талис е син, с когото всеки може да се гордее.

Единственото странно нещо е как държи момичето до себе си; онова бледо като сянка момиче, което наблюдава всичко. Джон й нареди да си ляга, но Талис, без дори да се обърне към нея, отсече:

— Кали може да остане.

Просто ей така. В първия миг Джон бе готов да се разгневи. Не позволяваше на никого да му държи такъв тон. Никой не оспорваше неговите нареждания. Но нещо му подсказа, че ако забрани на Талис момичето да е близо до него, той ще го напусне. Тутакси ще напусне хана и никакви обещания или предложения няма да го върнат.

Рицарите го наблюдаваха с огромен интерес. Джон усети, че е наложително да защити авторитета си, но изходът можеше да се окаже сериозен. И предпочете да го обърне на шега:

— Подчинявам се на сина си.

Талис го изгледа учудено. Той не си даваше сметка, че като се противопостави на разпореждането на Джон, е отправил предизвикателство. Просто никой дотогава не бе искал да откъсне Кали от него: нито Уил, нито Мег — никой. Найджъл подхвърли подобна идея, но не му обърнаха внимание. Талис смяташе Кали за своя; тя му принадлежеше и винаги щеше да стои до него.

Джон изгледа неодобрително момичето и за пръв път през живота си изпита ревност. До този момент никога не бе искал толкова много да притежава нещо, че да не е готов да го сподели с друг. Но сега искаше това момче. Искаше Талис, както никога не бе искал нищо през живота си. И го искаше само за себе си. На Джон не му харесваше, че Талис толкова често говори за онзи фермер Уил Уоткинс, сякаш онзи имаше някакво особено значение за света. Не, на Джон не се нравеше споменаването на Уил; нито пък възприемаше как момичето следва Талис навсякъде.

Без да се задълбочава повече, Джон реши да ги раздели при първа възможност.

 

Кали и Талис погледнаха към къщата и зяпнаха от страхопочитание.

— Виждал ли си някога подобно нещо? — прошепна Кали.

— Никога. Не съм си представял, че една къща може да е толкова голяма.

Последните шестнадесет години Джон бе прекарал в трескаво строителство. Бе вложил всяка капчица енергия в изграждането на къщата. Тя заместваше неговото семейство, тя бе основанието му да живее. Независимо от многобройната челяд, за него животът бе пуст. Не се интересуваше от дъщерите си, ненавиждаше хилавите си синове. Затова се постара да остави нещо значимо след себе си.

Каменната къща бе във формата на буква Г. Отвън бе изключително солидна. Криеше няколко малки, но функционални и красиви вътрешни двора. Имаше дворове за прислугата, към кухнята, един — само за членовете на неговото семейство и един обширен пред парадната порта.

Близо до къщата се издигаха по-малки сгради от същия сив камък. И навсякъде щъкаха хора — мъже със сърпове, жени с къдели вълна; всички изглеждаха бодри и работливи.

Следвайки примера на Джон, Талис и Кали слязоха от коня и подадоха юздите на момчетата, които чакаха. Конярчетата с любопитство оглеждаха новодошлите — не бяха облечени като благородници, а яздеха вран кон. Ако не друго, това, че Джон се усмихваше, само по себе си ги удивляваше.

— Хайде — подкани Джон ласкаво Талис, докато той и Кали бавно пристъпяха през двора и оглеждаха триетажната сграда. Стъклени прозорци им намигаха на слънцето и тук-там се забелязваха любопитни лица да надничат към тях.

Влязоха в изумителна зала с величествен дървен таван. Гипсовите стени бяха покрити с всевъзможни оръжия и доспехи, напълно годни за употреба, ако се наложи.

Беше пълно с маси, отрупани с най-различни ястия, а богато облечени хора се смееха и приказваха, докато се хранеха. В единия край на залата върху подиум бяха разположени два резбовани стола. На по-малкия седеше жена, очевидно някогашна красавица, но сега състарена. На по-големия седеше младеж, може би малко по-голям от Талис. Беше висок, със слабо лице, недоразвит. При вида на баща си всякакво удоволствие изчезна от лицето му.

Много скоро присъстващите спряха да се хранят. Джон Хадли нямаше славата на щедър човек. Искаше хората да се връщат бързо към работата, след като хапнат. В негово отсъствие всички бяха много по-спокойни.

Сега не можеха да повярват, че виждат такава радост по лицето му. С широки крачки пристъпи към стола на съпругата си — двамата му синове седяха от двете й страни. Джон дори не поздрави момчетата, които гледаха към баща си, сякаш молеха да бъдат забелязани. Множеството видя как лейди Алида протегна ръка и докосна ръкава на по-големия. Джон никак не се интересуваше от двете момчета, но майка им ги обичаше безкрайно много.

— Виж, жено — гласът на Джон наподобяваше изпълнител от панаир, който обявява появата на магьосника, — открих истинския ни син.

Отстъпи назад и всички видяха Талис и Кали, застанали в средата на залата.

В Англия класите се делят по всякакви признаци: облекло, къщи, дори храна. Който можеше, си позволяваше да яде най-скъпите неща: месо и захар. Горните слоеве на обществото се разграничаваха от по-ниските по това, че по възможност никога не хапваха зеленчуци; тях ги ядат селяните и животните. Да се храниш със сурови плодове означава, че нямаш възможност да ги приготвиш в захарен сироп. Черен хляб, в който личат трици, говори, че се ограничаваш до най-лошокачественото зърно.

Къщата на Хадли бе богата и обитателите й се хранеха с месо, бяло брашно и обилно подсладени сладкиши. В резултат всички патеха от онова, което в Европа се наричаше заболяване на англичаните — почернели, разклатен, загниващи зъби. Никакво усърдно миене не можеше да заличи следите от прекомерните количества захар.

Кали и Талис бяха израснали във ферма. Бяха свикнали да ядат главно зеленчуци, малко месо и плодове, които беряха направо от дърветата. Захар вкусваха така рядко, че почти не познаваха вкуса й. Към този режим на хранене се прибавяха активни физически занимания — тичане, катерене през огради, гонене на кокошки.

И като резултат бяха изключително здрави: със силни кости, гъвкави мускули, блестящи бели зъби, лъскави коси.

Талис — смугъл красавец — и Кали със синьо-виолетовите очи и коси до кръста, приличаха на двойка от приказките: рицарят и неговата прекрасна дама.

Всички погледи се спряха на Талис. Самото олицетворение на мъжката мечта за син: здрав, силен, висок, широкоплещест, тъмните му очи излъчваха интелигентност. Само не приличаше да е син на Джон Хадли. Джон бе висок, як, но тялото му не бе мускулесто. На младини косата му бе червеникава, а кожата — бяла; слънцето го изгаряше, но не получаваше загар. Нямаше съмнение, че синовете от двете страни на съпругата му са негови — те просто представляваха умалени копия на Джон. А този младеж, застанал в средата на помещението, приличаше по-скоро на мечка, изправена до светла сърна.

Разбира се, никой не посмя да го изрече на глас.

Алида положи огромни усилия да запази спокойствие. Виждаше, че настъпва краят на живота й, краят на живота на нейните деца, но се опита да потисне вълнението. Ала чувствата, които я раздираха, бяха прекалено силни.

Понечи да стане и да протегне ръка на това момче — претендента за всичко, което принадлежеше на нейните деца, но не успя. Щом се изправи, кръвта нахлу в главата й и тя припадна.

Не разбра, че Талис с безотказен рефлекс прескочи масата и я задържа в силните си ръце, преди да се свлече на пода.

Всички мълчаливо наблюдаваха как държи лейди Алида, докато ръцете й висят безпомощно.

— Сър? — обърна се Талис към Джон, в очакване на разпореждане къде да отнесе жената.

Дори да бе останала частица от Джон, която още да не принадлежеше на Талис, тази случка го спечели завинаги.

— Ела, сине — каза той. — Ще те покажа къде да я положиш.

 

Пълно безредие. Това настъпи в залата след припадъка на Алида при новината, че синът й се завръща от гроба. Всички приказваха едновременно, всеки се мъчеше да схване какво е станало и какво предстои да стане. Ако някой знаеше, или претендираше, че знае какви са били събитията преди шестнадесет години, бе изслушван като самия извор на знания.

Докато Талис я носеше нагоре по стълбите, Алида се съвзе, колкото да успее да нареди на най-голямата си неомъжена дъщеря:

— Намирай й работа.

И, поглеждайки отново смуглия млад мъж, в чийто ръце лежеше, отново загуби свяст.

Едит — най-голямата — потъна в размисъл: кого ли има предвид майка й? Може ли в семейство Хадли да се появи нещо по-безинтересно от още една неомъжена девойка?

Най-после Едит проумя кого е имала предвид майка й. Нужно й беше доста време, за да открие момичето. Стоеше толкова близо до момчето, което обявиха за техен нов брат, че първоначално не я забеляза.

Дороти, най-малката, застанала зад Едит, наблюдаваше как Талис се надвесва над леглото на майка им, и дълбоко въздъхна.

— Защо трябва да ни е брат! — почти се разплака тя от негодувание.

— Млъкни. И без това е прекалено млад за теб — сряза я практичната Едит.

При тези думи Дороти се изсмя коварно и само потвърди онова, което мислеха останалите момичета: беше готова да вземе всеки мъж — независимо млад или стар.

Едит не си позволи да се замисли какво става или да оглежда новия си брат. Тя приемаше всичките си отговорности много сериозно.

— Ела с мен — нареди на Кали и когато момичето възрази, я хвана за ръката и почти я издърпа от стаята.

Докато я извеждаше насила, Кали хвърли поглед към хората, наобиколили Талис. Той моментално вдигна глава и се намръщи, защото я искаше до себе си. Но преди да успее да каже каквото и да било, Алида простена, сякаш умираше.

— Моят син — обади се Алида. — Моят син. Това е истинско чудо. — С изненадваща сила за толкова отпаднал човек тя придърпа главата на Талис към своята. — Дай да те огледам.

Докато Талис успее да се освободи, Кали изчезна.

 

Кали не беше на себе си. От два дни не бе виждала Талис. Два дни преминаха в най-незначителните, най-отегчителните, най-безсмислените глупости, които дори не подозираше, че съществуват. Запълваха времето й с уроци по лютня, с пробване на дрехи и разходки под час в парка, където се говореше надълго и нашироко какво е станало в двора на кралица Елизабет. Водеха се безкрайни разговори кой ще се омъжва и кой — не. Най-голямата от неомъжените дъщери правеше декларации, че не би приела такъв или онакъв мъж даже да й го поднесат на тепсия.

Най-малката (която Кали доста хареса) възрази, че Едит би приела мъж с едно око, една ръка и без крака.

— А ти? — полюбопитства Кали.

— Мм — замисли се Дороти, — бих искала да има поне един крак.

Кали се разсмя, а Едит се спря да ги смъмри, че се държат несериозно.

Веднъж Кали дочу дрънченето на мечове и незабавно се насочи натам, но Едит с изненадваща бързина й попречи.

— Дамите не общуват с мъже, ако са без придружителки.

— Можем да отидем всички — предложи с надежда Кали, което накара Дороти да се разхили.

До третия ден Кали имаше чувството, че ще се пръсне. Разбира се, че железният корсет, който й надянаха дъщерите, й пречеше да се чувства добре. Когато за пръв път усети железните обръчи да се затягат около ребрата й, почти припадна. Подпря се на перваза на прозореца, за да не загуби равновесие, и успя само да промълви:

— Защо?

Дороти веднага разбра какво има предвид — защо й слагат корсет, когато няма форми, които да обуздава.

— Всички ги носим — обясни Дороти. — На шестнадесет и аз нямах нищо, но само след три месеца всичко напъпи. — Тя погледна доволно към бюста си. — Не се тревожи. И ти ще станеш като нас.

Кали се готвеше да отговори, че няма причина да я сравняват със себе си, защото не им е сестра. Тя е дъщеря на някакъв Гилбърт Рашър — човек, за когото никой не иска да говори. Но когато погледна петте неомъжени дъщери на Джон Хадли, трябваше да признае, че прилича на тях. Бяха слаби и руси като нея. Дори двете момчета, които зърна първия ден, приличаха на нея. А Талис, който им се падаше брат, приличаше на черен бик, пуснат сред стадо овце.

— Защо? Защо? Защо? — повтаряше Дороти. Надвесена на прозореца, тя наблюдаваше какво става долу на двора. Беше на осемнадесет и неомъжена. Както впрочем и четирите й по-големи сестри. Баща им отказваше да им даде зестра. А никоя не бе достатъчно красива, за да я вземат без зестра.

До Дороти стоеше Джоана — двадесет и шест годишна, най-безлична от сестрите. Заплашваше, че ще избяга с някой от градинарите. В момент на смелост го съобщи на баща си. Джон я бе погледнал и казал:

— Само да не е момчето на главния градинар.

Джоана бе побягнала от стаята разплакана.

— Той е най-красивото същество, което някога съм виждала. Кръвосмешението наистина ли е смъртен грях?

— Джоана! — смъмри я Дороти, опитвайки се да се прави на възмутена, но всъщност едва се сдържаше да не се засмее.

Кали се приближи до прозореца и също надникна. Видя долу Талис, с лъскав меч в ръка, да се дуелира с два пъти по-едър и по-възрастен от него мъж. Талис се стараеше с всички сили да събори мъжа, докато Джон, яхнал кон, наблюдаваше двубоя с леко намръщено лице.

— Май татко не е особено доволен от него — отсече Едит, която също наблюдаваше какво става. — Чувам, че макар да е едър, не е много силен. Филип го повали от коня вчера.

Говореше за болнавия си по-малък брат.

Само при вида на Талис коленете на Кали се подкосиха. Душата й сякаш литна да стигне до него. Двата дни й се бяха сторили като двадесет години. Той не само й липсваше. Имаше чувството, че някой я е разделил на две и е взел половината, където е сърцето й.

Като че ли разбра, че го наблюдава — а това бе точно така, — Талис се обърна и я погледна. Макар вече да бяха напълнили главата й с всякакви щуротии как трябва да се държи една дама, Кали пренебрегна всичко, наведе се колкото се може по-напред — за малко да падне — и се разкрещя:

— Тук съм! — махаше му тя. — Ето ме!

Съвсем недопустимото за една дама крещене на Кали накара живота в имението Хадли почти да замре. Откакто пристигна, малцина бяха чули момичето да си отвори устата; много лесно можеше да се забрави присъствието й.

Джон се раздразни, че скъпоценният му син се разсейва от бледото момиче, и реши да я смъмри на вечеря. Но Джон не бе подготвен за промяната в Талис, когато чу гласа на момичето.

Талис се обърна да погледне Кали, а Хю Келън — каленият рицар, с когото се бореше (мъжът не срещаше никакви трудности да отбива неточните, слаби, неловки нападения на Талис) се насочи към гърба му. Възнамеряваше да покаже на хлапака, че не бива да се разсейва с момичета, когато се занимава с важни неща в живота.

Но Талис знаеше, че Кали го наблюдава, и щом мъжът се насочи към него, рязко се извърна и с точен удар атакува рицаря и го отблъсна. Само след секунди мъжът бе проснат по гръб, а мечът на Талис опираше в гърлото му.

Вечно готов да се изфука, Талис сложи крак върху гърдите на мъжа и вдигна ръка към небето, като през цялото време гледаше Кали, която моментално започна на му ръкопляска.

Трудно е да се каже кой бе по-изненадан: Джон или Хю Келън, който сега лежеше под крака на Талис. За миг Хю се ядоса — ядоса се от унижението, от арогантността на това хлапе да сложи крак върху гърдите му, от перченето му. Но в следващия миг съзря комичното в ситуацията. Отдавна бе минало времето, когато той вършеше безразсъдни дела, за да впечатли някое момиче.

Отмествайки крака си, Талис се обърна и се поклони дълбоко на Кали и на другите две млади дами, които го аплодираха.

Едит издърпа и трите от прозореца.

— Нямате ли срам? Боже! Държите се като леки момичета. И то със собствения си брат!

— Той не е мой брат — възрази Кали, както винаги готова да обясни, че не са кръвни роднини.

Едит погледна Кали, застанала между Дороти и Джоана, и видя колко си приличат. Бързо се обърна, отказвайки да приеме очевидното. Родителите й казаха, че младият мъж е неин брат, а тази мъжкарана не й е роднина. Това й стигаше.

— Хайде и трите. Чака ни урок по музика в дневната на горния етаж.

Кали ги последва, но сърцето й остана долу, на двора при Талис.