Джуд Деверо
Спомен (17)

Глава седемнадесета

ОСЕМ ГОДИНИ ПО-КЪСНО, 1579

 

— Коне! — отсече с презрение Кали. — Винаги искаш коне. Нямаш ли въображение?

— Поне колкото теб — защити се Талис, но добре знаеше, че не е така. Кали наистина умееше да измисля истории.

Той крачеше по прашния път след бавно движещата се каруца на връщане от селския пазар, където бяха продали стоката си. Както обикновено Уил спеше на капрата — бе оставил стария кон сам да намери пътя към къщи. Кали седеше отзад на каруцата, клатеше изпохапаните си от гадинки голи крака и наблюдаваше как Талис размахва дървения меч.

Двете деца изглеждаха доста различно. Талис бе твърде смугъл, а Кали — светла; той бе едро, яко момче, а тя — дребничка и деликатна; той бе красив, тя — неугледна. Той бе израснал доста за възрастта си — бе едва на осем, а приличаше на дванадесетгодишен. Кали пък имаше сладко, невинно изражение, което я правеше да изглежда по-малка. Талис често демонстрираше как може да я вдигне и да я завърти над главата си. Кали си отмъщаваше, като се провираше през тесни места, през които неговото едро тяло нямаше как да мине. Често с удоволствие му припомняше, че се бе заклещил между железните решетки на прозореца на килера в старата къща.

— Не можеш ли да измислиш нещо по-добро от коне? — попита тя с презрение в гласа.

Талис замахна свирепо с меча към въображаем враг.

— Твоя работа е да измисляш разни неща.

— Така ли? Ако аз ще ги измислям, ти за какво си?

— Мъжете са да защитават жените, да са смели и честни. Мъжете трябва да вършат добри дела…

— Ха — присмя се Кали. — Ти пък какво знаеш за смели дела. Последната ти битка бе да извадиш онази голяма ряпа. Ако не броиш, разбира се, кравата, която ти стъпи на крака.

Не й обърна внимание и продължи да размахва меча.

— Добре тогава — дракони — обяви той след малко.

Кали престорено въздъхна.

— Или дракони, или коне!

Той се затича, скочи и седна до нея в края на каруцата.

— Някой ден, когато дойда да те спася, ще си ми благодарна, че знам толкова много за драконите.

— И сама мога да се спася.

— Ха! — не се въздържа той. — И как ще се опазиш от дракона? Като му говориш, докато го умориш ли?

Кали се замисли.

— Точно така. Ще му разкажа такава великолепна история, че той ще се спре и ще се заслуша.

Стискайки меча, Талис присви очи:

— И докато те слуша…

— Така захласнат, че няма да може да мръдне — уточни тя.

— Ще бъде като вкаменен. И докато те слуша, ще се приближа до него и ще…

Очите на Кали светнаха по начин, който Талис обожаваше. Това означаваше, че се готви да разкаже една от своите истории.

— Ще се покачиш на гърба му. Няма да те усети, защото ще си с вълшебни обувки; обувки, които ти е дала една вещица, защото иска от теб да убиеш дракона и…

— Защо?

Не се налагаше да обясни своето „защо“, тъй като Кали знаеше какво иска да чуе.

— Ти си спасил бебето на вещицата и…

— Вещиците нямат бебета! — сряза я той отвратен.

Тя се подразни:

— Добре тогава: става въпрос за бебе, което тя обича, защото е много красиво. Всички го обичат, дори драконът. Той дори го обича толкова много, че желае да го изяде. Така бебето ще е с него завинаги.

Очите на Талис се разшириха от удивление.

Сигурна, че си е спечелила публиката, Кали се подвоуми за миг. Беше достатъчно умна, за да не отдава голямо значение на външния си вид, но станеше ли въпрос за историите й, проявяваше голяма суета. През остатъка от пътя го държа захласнат с разказа за вълшебните обувки, които го правят толкова лек, че може незабелязано да се изкатери по гърба на дракона и да го прониже в сърцето. Докато умирал, единственото желание на приказния звяр било да чуе края на разказа на Кали.

Когато свърши, Талис се начумери.

— Радвам се, че го убих, Кали. Можеше да поиска да те изяде, за да има всичките ти истории вътре в себе си.

— Щеше ли да те е тъжно, ако ме изяде дракон?

— Разбира се — увери я той. — Ако те няма, кой ще ми разказва истории?

След това откровение той скочи от каруцата и се завтече към къщата — вече бяха пристигнали у дома; Уил (разбуден от коня, който знаеше точно кога да дръпне юздите, за да го сепне) влезе в двора.

— Ще те науча аз — извика Кали, скочи от каруцата хукна да го гони.

Талис се затича към Мег; тя ги чакаше на прага както винаги. Уил твърдеше, че усеща кога се връщат, но всъщност тя така се ужасяваше, че тримата може да изчезнат, че прекарваше по-голямата част от пазарния ден на прага.

Талис, висок почти колкото Мег, обви ръце около солидната й талия и избегна удара, който Кали се готвеше да му нанесе.

— Ей, какво става? — попита Мег. — Вие двамата да не би пак да сте се карали?

Стараеше се да звучи строго, защото Уил постоянно й повтаряше, че безобразно глези децата. Строгостта й обаче не можеше да заблуди никого. Те знаеха, че тя ще направи всичко за тях.

А всъщност децата никога не се караха; те се сърдеха един на друг само защото постоянно и безмилостно се дразнеха. Постоянно се съревноваваха. Не създаваха усещането, че Талис може да стори нещо, защото е момче, или че Кали го може, защото е момиче. Предизвикваха се един друг кой ще се покатери по-високо на дървото и за ужас на Мег Кали следваше навсякъде далеч по-силния Талис.

Мег никога няма да забрави онзи ден преди две години, когато Уил за пръв път взе със себе си Талис на пазара. Тогава възрастните не се замислиха особено. Уил се нуждаеше от помощ, а Талис бе достатъчно силен. Дребничката Кали щеше само да им пречи.

Талис бе така развълнуван от предстоящото посещение в селото, че не спираше да говори за него с дни. От самото начало Кали разбра, че няма да я вземат, но не каза нищо. Не се наложи Мег да буди Талис сутринта, когато щяха да тръгнат — много необичайно, защото си беше поспалив. Бързо се облече, изгълта закуската и когато Мег му каза да се качва в каруцата, той се втурна към вратата. Но внезапно се спря, обърна се намръщен и нетърпелив и се провикна:

— Хайде, Кали, време е да тръгваме.

Тогава Уил му каза, че Кали е прекалено малка, за да дойде с тях.

Мег никога няма да забрави израза върху красивото лице на Талис. Той бе потресен; и през ум не му бе минавало, че Кали няма да е с тях. Мег се съмняваше, дали изобщо някога му е хрумвало да направи нещо без Кали. Спяха в едно легло, всяка минута прекарваха заедно. Доколкото й бе известно, откакто се бяха родили, те едва ли се бяха разделяли за повече от минути.

Талис последва Уил през вратата безмълвно и седна до него, но Мег знаеше, че всичко е само показност. Той едва си наложи да не погледне назад към Кали, застинала на прага, с огромни, самотни очи.

Мег и Уил бяха говорили и решиха, че ще е добре от време на време децата да не са заедно; трябваше да ги подготвят за живота.

Какво ли не направи този ден Мег, за да привлече вниманието на Кали. Но тя остана седнала на тревата пред къщата, взряна в пътя. Обикновено Кали бе грижовна към животните — нейно задължение беше например да храни зайците. Ала този ден тя изобщо не чу, когато Мег й напомни, че животинките са гладни.

Много неща опита Мег, за да привлече вниманието й, но безуспешно. Кали седеше свита, опряла брадичката на коленете и не сваляше очи от пустия път. Мег я подкани да й помогне да приготвят нещо вкусно за Талис — и това не помогна.

По някое време Мег не издържа и вдигна дребното момиченце, за да го прибере вътре. Никога през живота си Мег не бе виждала някой да се съпротивлява така. Обикновено Кали бе много сговорчива, но колкото пъти Мег се опита да я докосне през онзи ден, Кали се превръщаше в разбесняло се диво зверче. Стягаше дребното си тяло и с ръце драскаше всичко, което докоснеше, а крачетата й нанасяха болезнени ритници.

Мег я остави да продължи мълчаливото си бдение. Към средата на сутринта се отказа да й говори. Само се пренесе да чисти боба навън, та да наблюдава малкото момиче. Сърцето й се свиваше от израза на празнота, изписан на личицето му.

В ранните часове на следобеда Кали изведнъж вдигна глава, а ушите й щръкнаха като на куче, което се ослушва. Мег огледа нагоре-надолу пътя пред старата ферма, но не забеляза нищо. Кали се надигна и се заслуша още по-напрегнато. В следващия миг скочи на пъргавите си крачета и се затича.

Мег захвърли боба и се втурна след нея, но не можеше да догони осемгодишната хлапачка. Много се тревожеше, че в такова състояние Кали ще притича пред някоя каруца и ще попадне по колелата.

На кръстовището Мег завари дребната Кали да се върти и върти, и върти на прашния път, сякаш се е побъркала. Отиде при нея и се опита да я задържи в прегръдките си.

— Кали, мила, Талис скоро ще се върне. Ще видиш. Ей сега ще си дойде жив и здрав.

В погледа на Кали имаше нещо диво.

— Той не може да ме намери. Не може да ме намери, а ме търси… А мен ме няма… Той ме търси… Не може да ме намери…

Единственият начин да успокои неистовите писъци, въртенето в кръг и лудешки размахваните ръце бе да притисне силно детето към гърдите си. Първата мисъл на Мег бе да отнесе детето вкъщи и да го сложи в леглото. Искаше да увери Кали, че Талис е в безопасност с Уил и че не може да се е загубил. В следващия миг обаче сърцето й се сви: ами ако Кали е права? Ако Талис е избягал от Уил и се опитва да се прибере? Макар да изглеждаше голям, Талис бе само на осем години и никога преди не бе ходил в селото. И ако в момента поне отчасти изпитваше същите чувства както Кали, нямаше да успее да се прибере.

Стояха на кръстовището, където се събираха шест пътя — объркващо за възрастен, та какво остава за дете което отчаяно се опитва да стигне до вкъщи.

Мег се изправи и здраво стисна Кали за раменете.

— Чуй ме внимателно сега, Кали. Слушай! Искам да тръгнеш по пътя и с цяло гърло да викаш Талис. Не се отдалечавай много. Не искам да загубя и теб. Разбираш ли?

Очите на момиченцето продължаваха да гледат замъглено — сякаш някакъв страх сковаваше разума му. Мег я разтърси и тя отговори:

— Да.

— Ако срещнеш хора по пътя, кажи им как изглежда Талис и питай дали не са го виждали. Питай дали…

— Като вълшебен принц — прошепна Кали. — Прилича на вълшебен принц.

— Да, но по-добре ще бъде да им кажеш колко е висок, че има черна коса, че е облечен в късо зелено кожено палтенце и най-вероятно носи онзи отвратителен дървен меч със себе си. Можеш ли да го направиш?

Кали кимна и Мег бе сигурна, че тя ще направи всичко за любимия си Талис.

Цели два часа те викаха и описваха Талис на де когото срещнат. Най-после забелязаха, че Уил се приближава със страшна скорост, като безмилостно налагаше стария кон. Лицето му бе смъртнобледо.

— Изчезна — обяви той на Мег, без ни най-малко да се изненада, че тя и Кали стоят на кръстопътя на близо три километра от фермата.

Очите на Кали бяха толкова големи от страх, че имаше опасност да завземат лицето й. Цял ден не бе хапнала нищо и залиташе от умора, но дори не отпи от водата, която Мег й поднесе.

— Талис е жаден — бе единственото, което се изтръгна от нея.

След още час дирене, докато двамата възрастни безумно се страхуваха да я изтърват от очи. Кали приседна до пътя и каза с необичайно зрял глас:

— Ще го извикам при себе си.

— Да, разбира се. Трябва да продължаваш да го викаш. Може да те чуе — съгласи се Мег, като се стараеше да прогони обзелата я паника и от гласа, и от мисълта си. Уил се бе качил на каруцата и се връщаше по на километър-два по всеки от шестте пътища. От време на време се появяваше и съобщаваше, че не е открил нищо, нито пък някой е виждал момче като Талис.

Кали седна на тревата под дърветата встрани на пътя, сгъна крака, обви ги с ръце и склони глава отгоре им.

— Почива си — каза Уил на съпругата си. — Това е добре.

Но Мег знаеше, че Кали няма да си почине, докато не открие Талис. Затова отиде до детето, приклекна и се заслуша. Нежно, едва чуто, Кали нареждаше:

— Ела при мен. Тук съм. Трябва да дойдеш. Следвай гласа ми. Слушай ме. Ела при мен. Ела при мен. Ела при мен.

Когато Мег се изправи, косите на тила й бяха щръкнали.

— Моли се — обясни тя на Уил.

Той я изгледа въпросително. Мег знаеше, че не това прави момичето. Мег ни най-малко не се съмняваше, че Кали „разговаря“ с Талис — и, което бе по-важно, бе сигурна, че той ще я „чуе“.

Абсолютно убедена, че постъпва правилно, Мег спря да се лута нагоре-надолу по пътищата и да вика момчето. Седна на няколко метра зад Кали, почти скрита от дърветата, така че да не я безпокои, и зачака. Уил подхвърли, че ще продължи да търси, но Мег само махна с ръка. Искаше да е тук, когато Талис се върне при Кали.

Изглеждаше безкрайно дълго, но всъщност бе минал само час. По залез слънце от другата страна на пътя се чу някакъв шум в храстите.

Кали вдигна глава, но Мег знаеше, че това не е Талис, защото иначе Кали би се втурнала натам. Кали продължи да седи и да гледа, без да мигне, по посока на храстите. За изненада след миг оттам изскочи Талис.

На Мег й идеше да се втурне към него, да го сграбчи и да го притисне така силно, че да му счупи ребрата, но си наложи да остане на място. Никога дотогава не си бе давала сметка колко тези деца не принадлежат на никой възрастен; те принадлежаха едно на друго.

Бавно, като зрял човек, Кали спусна крака и протегна ръце към Талис, докато той, накуцвайки, приближаваше по прашния път. Беше изцапан, със засъхнала кръв от носа, панталоните му бяха скъсани на коленете и Мег видя, че едното коляно е ожулено доста сериозно. Едната му обувка липсваше и личеше, че краката му са наранени. Имаше следи от отдавна засъхнали сълзи по мръсните му бузи. Каквото и да му се беше случило днес, то явно е било изпитание.

Бавно, защото бе ясно, че и стъпалата, и коляното го болят, той докуцука, без дори да забележи Мег в сянката на дърветата. Стигна до Кали и се стовари върху нея с обвити около врата й ръце. Тежеше доста повече от Кали, но малкото тяло на момичето бе като от камък, докато го поддържаше с изненадваща сила.

Точно както би постъпил възрастен, Кали намести главата на Талис в скута си, сложи ръцете му на гърдите, хвана ги със своята, а с другата галеше мръсната му коса.

Талис тихичко заплака:

— Не можех да те намеря. Бях те загубил. Навсякъде те търсих.

— Вече всичко е наред — успокояваше го Кали шепнешком.

— Чувах как ме викаш.

— Няма да те оставя да се загубиш. Ти си мой. Ти си аз.

— Да — прошепна Талис, а сълзите се стичаха по бузите, гърдите му се движеха нагоре-надолу докато Кали държеше ръцете му, с пръсти вплетени в неговите.

По лицето на Мег също се стичаха сълзи. Талис бе много, много гордо момче и нищо на света не можеше да го накара да заплаче. Преди няколко месеца Уил го удари три пъти с кожения колан, защото бе забравил вратата на кокошарника отворена и лисица изяде четири кокошки, но Талис не пророни и сълза от болка. На четири години падна от дървото и лошо си навехна ръката — и тогава не заплака. Дори когато беше само на годинка и го подгони куче, по-голямо от самия него, пак не плака. Още щом проговори, обяви:

— Момчетата не плачат.

А сега лежеше в скута на Кали и плачеше така, че Мег си помисли, че сърцето й ще се пръсне от мъка.

Кали посегна, прехвърли дебелата си руса плитка отпред и развърза кожената връзка. Кали не бе красавица. Беше обикновена; нищо особено нямаше в чертите й — бледи очи, светли мигли, розови устни. В сравнение с предизвикателната хубост на Талис тя бе почти невзрачна. Но Кали притежаваше нещо изключително: имаше великолепна коса. За разлика от повечето светли коси нейната бе гъста и разкошна, с цвят на мед, с по-светли и по-тъмни кичури. Почти всеки, който видеше Кали, изтъкваше косата й, защото нямаше какво да отбележи за лицето й.

Сега Кали разплете плитката и прокара пръсти през нея, за да я превърне във великолепно меко покривало. Започна да бърше сълзите на Талис и да гали лицето му с нежните кичури.

Мег усети, че се смущава, докато ги наблюдава. Нямаше право да гледа това. Никой нямаше право да наблюдава такава интимност между двама души. В момента тя не ги смяташе за деца, те не бяха осемгодишни. Онова, което Кали вършеше, бе древно като самата любов, и ако Мег знаеше думата, щеше да си послужи с нея — еротика. Защото жестовете на Кали бяха най-еротичното, което жена може да предложи на мъж.

Докато галеше лицето му с косите си, Кали започна да му говори много-много нежно и Мег пак се зачуди какво му приказва. Често се чудеше какво разправя Кали на Талис, но децата пазеха своята тайна и не позволяваха на никого да разбере какво става между тях. Беше виждала Талис легнал под дървото, заслушан неподвижно, а Кали приказва ли, приказва. Но колкото и да ги разпитваше, те никога не й казаха какво си говорят. Беше се опитала да накара Уил да разбере, защото Мег знаеше, че Кали говори на Талис на връщане от пазара, но Уил не бе любопитен.

— Говорят си обичайни за деца неща: за духове, вещици и дракони. Какво ме засяга?

Но Мег знаеше, че между тях съществува връзка, която не е като при другите деца. Понякога си мислеше, че Уил забравя, че те са деца на господари, че за него е важна само работата във фермата. Никога не й хрумна, че безопасността на децата един ден може да зависи точно от това — да приличат на обикновени фермерски деца.

Този ден Мег се опита да чуе какво разправя Кали, защото то успокояваше Талис и тялото му се отпускаше. Но тъкмо бе дочула една-две думи, и се появи Уил. Развика се ядосан:

— Обикалям околността да те търся, момче. Не биваше да бягаш от мен! Кали, махни си косата от лицето му, за да чуе какво му приказвам. Талис, знаеш ли колко ни разтревожи?

Мег добре познаваше съпруга си. Разбираше колко е бил уплашен да не загуби момчето, което толкова обичаше. И знаеше, че се готви да го накаже, но тя нямаше да позволи.

Излезе от сянката на дърветата.

— Уил — прекъсна го тя строго, застанала с гръб към децата, — мисля, че на Талис много му се струпа за един ден. Наранен е, а и всички сме гладни.

Очите й говореха повече от думите. Тя бе добра съпруга и жена с кротък нрав. Навремето се съгласи, че Уил трябва да накаже Талис за отворената врата на кокошарника, но сега бе ясно, че няма да му разреши.

Опълчеше ли се, Мег беше по-силна от всеки — нещо, което Уил не обичаше да си припомня често. Беше достатъчно облекчен, че Талис е невредим, за да настоява на своето. Най-добре бе да забравят този ден.

— Да — съгласи се той, — виждам, че момчето има нужда от грижи.

Не каза нищо повече, а се наведе и взе Талис на ръце; момчето запротестира и с глас на възрастен се опита да заяви, че може и сам да върви, но Уил не му обърна внимание, а го отнесе до каруцата.

Веднъж настанени в каруцата, Талис и Кали като че ли отново станаха деца. Премигвайки, сякаш се бяха събудили от дълбок сън, те се сгушиха в Мег и завряха мръсните си личица в топлата й гръд, търсейки майчина утеха.

Мег и Уил никога не коментираха случилото се тогава, но и никога повече не се опитаха да отделят децата едно от друго.