Бърнард Корнуел
Врагът на Господа (7)

ЧАСТ ЧЕТВЪРТА
МИСТЕРИИТЕ НА ИЗИДА

— Беше ли красива Изолда? — попита ме Игрейн.

Замислих се за миг.

— Беше млада, а както казваше баща й…

— Прочетох какво е казал баща й — прекъсна ме бързо Игрейн. Когато идва в Динюрак, Игрейн винаги сяда и изчита изписаните пергаменти и чак тогава заема мястото си в рамката на прозореца и разговаря с мен. Днес на прозореца виси кожена завеса — опитвам се да предпазя стаята от студа навън. Затова вътре е доста тъмно, въпреки че на масата ми гори светилник. На всичко отгоре стаята е пълна с дим, защото вятърът духа от север и пушекът от огъня не може да излиза през дупката в покрива.

— Беше много отдавна — уморено въздъхнах, — пък и аз я видях само за кратко — един ден и две нощи. Струва ми се, че беше красива, така я помня. Но предполагам, че човек винаги е склонен да си представя красиви мъртвите, ако са млади.

— Всички песни казват, че е била красива — замислено промълви Игрейн.

— Аз лично платих на менестрелите да измислят тези песни — обясних на младата кралица. Точно както бях платил на няколко души да занесат пепелта на Тристан в Кърнау. Бях решил, че в смъртта си Тристан трябва да се върне в своята земя. Смесих костите и пепелта му с останките на Изолда (без съмнение бях добавил и доста обикновена дървесна пепел) и ги запечатах в един съд, намерен в тяхното убежище, където бяха споделяли своите невъзможни любовни мечти. Тогава бях богат човек, велик лорд, господар на роби, слуги и копиеносци. Бях достатъчно богат да платя за десетки песни, посветени на Тристан и Изолда, и те и до днес се пеят в залите за угощение. Освен това накарах менестрелите да изтъкнат вината на Артур за смъртта на влюбените.

— Но защо Артур постъпи така? — попита Игрейн. Потърках лице с единствената си ръка.

— Артур боготвореше реда — обясних. — Мисля, че той всъщност никога не е вярвал в Боговете. О, вярваше, че съществуват, не беше глупак, но смяташе, че вече не се интересуват от нас. Помня веднъж се засмя и ни попита дали не сме прекалено високомерни като си мислим, че Боговете си нямат друга работа и ще седнат да се тревожат за нас. Нима ние загубваме съня си от тревоги за мишките в сламения покрив? — попита ме той. Тогава защо смятаме, че Боговете ще се занимават с нас? Всичко, което му оставаше, като изключим Боговете, беше редът, а единственото нещо, което поддържаше реда бе законът, а единственото нещо, което заставяше силните да спазват закона бяха клетвите. Много просто наистина — свих аз рамене. — Беше прав, разбира се, почти.

— Трябваше да ги остави да живеят — тръсна глава Игрейн.

— Той се подчини на закона — казах мрачно. Често съм съжалявал, че накарах менестрелите да винят Артур за смъртта им, но той ми прости.

— Изолда наистина ли бе изгорена жива? — потръпна Игрейн. — И Артур остана безучастен?

— Той можеше да бъде много коравосърдечен, така и трябваше, защото ние другите се размеквахме понякога. Бог ми е свидетел.

— Трябваше да ги пощади — упорстваше Игрейн.

— И нямаше да има нито песни, нито легенди. Щяха да остареят, да затлъстеят, да се разправят за дреболии и накрая да умрат. Или пък Тристан щеше да се върне в Кърнау, след като баща му умре, и да си търси нови съпруги. Кой знае?

— Колко години живя Марк след това? — попита Игрейн.

— Само една. Умря от странгурия (бавно и болезнено уриниране — бел. прев.)

— От какво?

Аз се усмихнах.

— Отвратителна болест, лейди. Жените, мисля, не страдат от нея. След смъртта му крал на Кърнау стана някакъв племенник на Марк, дори не помня името му.

Игрейн се намръщи.

— Ама помниш как Изолда е излязла от морето, нали — гледаше ме тя с укор, — защото роклята й била мокра.

Усмихнах се.

— Сякаш бе вчера, лейди.

— Галилейско море — каза радостно Игрейн, защото в този миг свети Тъдуол влезе внезапно в стаята. Тъдуол е вече на десет-единадесет години, слаб с черна коса, а лицето му ми напомня Сердик. Лице на плъх. Той използва не само килията на Сенсъм, но и властта му. Какви щастливци сме ние — толкова малка обител, а имаме двама светци.

— Светецът иска да разчетеш тези пергаменти — заяви Тъдуол и остави куп ръкописи на масата. Изобщо не обърна внимание на Игрейн. Изглежда светците могат да си позволят да бъдат груби с кралици.

— Какви са те? — попитах го аз.

— Един търговец иска да ни ги продаде. Твърди, че са псалми, но очите на светеца недовиждат и не може да ги прочете.

— Разбира се — съгласих се аз. Истината, всъщност беше, че Сенсъм не можеше да чете, а Тъдуол е прекалено мързелив, за да се научи, макар че всички се опитахме да му налеем малко знания в главата (сега всички се преструваме, че може да чете). Внимателно развих един пергамент — стар, изсъхнал и много крехък. Беше на латински — език, който не разбирах, но разчетох думата „Christus“.

— Не са псалми, но текстът е християнски — казах. — Предполагам, че са части от евангелията.

— Търговецът иска четири жълтици.

— Две — отсякох аз, макар че всъщност не ме интересуваше дали щяхме ги купим или не. Пуснах пергамента и той се нави. — Този човек каза ли откъде ги има?

Тъдуол сви рамене.

— От саксите.

— Трябва да ги запазим — казах аз почтително, връщайки ръкописите. — Мястото им е в съкровищницата — (Където, помислих си, бе Хюелбейн и останалите малки съкровища, които бях донесъл от предишния си живот. Бях оставил там всичко с изключение на малката златна брошка на Сийнуин, която криех от стария светец.) Смирено поблагодарих на младия светец задето се бе посъветвал с мен и сведох глава, за да го изпратя.

— Пъпчива малка крастава жаба — процеди Игрейн и плю в огъня, когато Тъдуол си отиде. — Ти християнин ли си, Дерфел?

— Разбира се, че съм християнин, лейди! Що за въпрос? — възмутих се аз.

Тя ме погледна насмешливо.

— Питам, защото ми се струва, че откакто започна да пишеш този разказ позагуби християнския си дух.

Това, мисля си, е доста умно заключение, и си е чиста истина. Но не смея да си призная открито, защото Сенсъм само търси повод и с удоволствие ще ме обвини в ерес, за да може жив да ме изгори. За тази клада няма да скъпи материал, макар иначе да брои всяко дърво, което ни отпуска, за да отопляваме килиите си. Усмихнах се.

— Карате ме да си спомням стари работи, лейди, това е всичко.

Не беше всичко. Спомените за отминалите времена, възвръщаха у мен стари навици и мисли. Докоснах главата на един железен пирон, забит в дървената ми маса, за да се предпазя от злото, вселило се в омразата на Сенсъм.

— Отдавна се отказах от езическата вяра — казах аз.

— Жалко, че не съм езичница — замислено ме погледна Игрейн и се загърна в наметалото си от боброви кожи. Очите й все още блестят, лицето й е толкова жизнено — сигурен съм, че е бременна. — Да не ме издадеш на светците? — бързо добави тя. — А Мордред беше ли християнин?

— Не. Но знаеше, че може да разчита само на християните в Думнония, затова гледаше те да са доволни. Позволи на Сенсъм да построи голямата църква, която толкова много искаше.

— Къде?

— В Каер Кадарн — усмихнах се аз при този спомен. — Така и не я завършиха, но трябваше да стане величествена голяма църква с формата на кръст. Сенсъм твърдеше, че в тази църква ще бъде посрещнат Христос при второто му пришествие на земята през 500 г. Събори почти всички зали за угощение и използва гредите, за да издигне стената, а от каменния кръг направи основата на църквата. Кралския камък, разбира се, остави. Взе половината от земите, които принадлежаха на двореца в Линдинис и използва събраното от тях богатство, за да плати на монасите в Каер Кадарн.

— Взел е от твоята земя?

Поклатих глава.

— Тази земя никога не е била моя, беше на Мордред. А Мордред, разбира се, искаше да ни изгони от Линдинис.

— За да може да се разполага сам в двореца ли?

— За да може Сенсъм да се разполага в двореца. Мордред се премести в Зимния дворец на Утър. Там му харесваше повече.

— А вие къде отидохте?

— Намерихме си дом — отвърнах аз. Старата къща на Ърмид южно от блатото Исса. Блатото не беше наречено, разбира се, на моя Исса, а носеше името на един стар старейшина. Ърмид беше старейшината, който живееше на южния бряг на блатото. Когато той умря, аз купих земите му и след като Сенсъм и Моргана сложиха ръка на Линдинис, аз заживях в неговата стара къща. Момичетата тъгуваха по светлите коридори на Линдинис и по просторните кънтящи стаи, но на мен къщата, която наричахме Ърмидс Хол, ми харесваше. Беше стара, със сламен покрив, скрита под сенките на околните дървета и пълна с паяци. Най-голямата ми дъщеря Моруена пищеше неистово от паяците и заради нея станах лорд Дерфел Кадарн, убиецът на паяци.

— Щеше ли да убиеш Кълхуч? — пита ме Игрейн.

— Не, разбира се.

— Мразя тоя Мордред — каза тя.

— И не само вие, лейди.

Тя се загледа в огъня.

— Наистина ли трябваше да стане крал?

— Доколкото зависеше от Артур, да. Ако решавах аз? Не. Аз щях да го убия с Хюелбейн, независимо, че това щеше да ме направи клетвопрестъпник. Той бе нещастно момче.

— Всичко изглежда толкова тъжно — каза Игрейн.

— В онези години имаше и много щастие — поправих я аз, — че даже и след това се случваше понякога да бъдем щастливи. В Линдинис живяхме доста щастливо.

Още си спомням как виковете на дъщерите ми отекваха из двореца, топуркането на крачетата им по коридорите, вълненията им при някоя нова игра или странно откритие. Сийнуин бе винаги щастлива — имаше дарба за това — и хората около нея долавяха това щастие и го препредаваха. Думнония също, мисля, бе щастлива. Тя благоденстваше и всеки, който работеше здраво, бе натрупал състояние. Християните недоволстваха, но въпреки това ония години бяха славно време, мирно време, времето на Артур.

Игрейн разрови изписаните пергаменти, търсеше нещо определено.

— Що се отнася до Кръглата маса… — започна Игрейн.

— Моля ви — вдигнах ръка, за да предотвратя протестите й, защото знаех какво щеше да последва.

— Дерфел! — каза тя строго. — Всеки знае, че това е било нещо сериозно! Важно нещо! Всички най-добри воини на Британия са се заклели на Артур и всички са били приятели. Всеки знае това!

— Беше каменна маса и то пукната, а в края на деня се пропука още повече и наистина бе оплескана с повръщано. Всички се напиха.

Тя въздъхна.

— Надявах се, че просто си забравил истината — каза тя, отказвайки се прекалено бързо от темата, което ме кара да си мисля, че Дафид — писарят, дето превежда думите ми на британски — ще напише по този въпрос нещо друго съобразно представите на Игрейн. Не много отдавна дори чух една история, в която се твърдеше, че всички рицари от Братството на Британия седнали със сериозни лица около огромна дървена кръгла маса. Но такава маса изобщо не е имало, а и не можеше да има, освен ако бяхме изсекли половината гори в Думнония, за да я направим.

— Братството на Британия — подех аз търпеливо — беше една не особено сполучлива идея на Артур. Не можеше и да бъде друго яче! Кралските клетви на хората стояха над клетвата им пред Кръглата маса. Освен това, като изключим Артур и Галахад, никой друг всъщност не вярваше в тази идея. Повярвай ми, накрая дори Артур се чувстваше неудобно, когато някой отвореше дума за това.

— Сигурно си прав — каза тя, убедена, че не съм. — А сега искам да знам какво стана с Мерлин.

— Ще ви кажа. Обещавам.

— Сега! — настоя тя. — Сега ми кажи. Нима угасна просто така?

— Не — отвърнах аз. — Неговият час наистина удари. Нимю беше права. В Линдинис той просто чакаше. Винаги е обичал да се преструва, помните нали? В онези години се преструваше на остарял, умиращ човек, но силата си беше вътре в него, там, където никой от нас не можеше да надникне. Но той беше стар и трябваше да пази силата си. Чакаше времето, когато Свещения съд щеше да бъде използван. Знаеше, че тогава ще има нужда от своята сила, но междувременно бе оставил Нимю да поддържа огъня вместо него.

— И какво стана? — пита развълнувано Игрейн.

Придърпах ръкава на расото си върху осакатената си ръка.

— Ако Бог ме дари с живот, милейди, ще ви кажа — отвръщам аз и наистина нищо повече няма да чуе от мен. Плаче ми се като си спомням последния взрив на силата на Мерлин в Британия, но тия събития стават много по-късно в тази история, много след като се изпълни предсказанието на Нимю за кралете, дошли в Каер Кадарн.

— Ако не ми кажеш — тупна с крак Игрейн, — и аз няма да ти кажа моята новина.

— Вие сте бременна — усмихнах се — и аз съм толкова щастлив за вас.

— Дерфел, звяр такъв — възмути се тя. — Исках да те изненадам!

— Молихте се за това, лейди, аз също се молих за вас, как можеше Бог да не отговори на молитвите ни?

Тя свъси вежди.

— Бог изпрати шарка на Нуил, ето какво направи Бог. Цялата стана в пъпки и рани и непрекъснато хленчеше, затова кралят я изгони.

— Много се радвам.

Тя докосна корема си.

— Само се надявам да е жив и здрав да наследи трона, Дерфел.

— Той ли? — уточних аз.

— Той! — твърдо заяви тя.

— Ами ще се моля и за това — набожно казах аз, макар да не знам дали ще се моля на Бога на Сенсъм или на по-дивите Богове на Британия. Толкова молитви съм казал през живота си, толкова много молитви, и докъде ме доведоха? До това влажно убежище сред планините, а старите ни врагове пеят в нашите древни замъци. Но и за този край ще говоря много по-късно. Историята на Артур съвсем не е свършила. Дори в известен смисъл едва сега започва, защото след като Артур се отказа от славата и предаде властта на Мордред, дойде време, което щеше да изпробва здравината на основите, положени от Артур, моя лорд на клетвите, моя суров господар, но и мой приятел до смърт.

 

Първоначално нищо не се случи. Бяхме задържали дъх в очакване на най-лошото, но нищо не се случи.

Прибрахме сеното, окосихме лена и накиснахме стеблата във вода, та седмици наред селата ни воняха. Ожънахме ръжта, ечемика и пшеницата, после слушахме песните на робите, докато вършееха на хармана или безкрайния тропот на воденичните камъни. Сламата използвахме да поправим покривите и за известно време златните кръпки бестяха под лятното слънце. Обрахме плодовете в овощните градини, насякохме дърва за зимата и нарязахме върбови клонки за майсторите на кошници. Ядохме къпини и ядки, опушихме пчелните кошери и натъпкахме меда в торби. Торбите закачихме пред огнищата в кухните, където оставяхме храна за мъртвите в навечерието на Самейн.

Саксите си стояха в Лоегир, нашите съдилища раздаваха правосъдие, омъжваха се девойки, раждаха се и умираха деца. Есента дойде с мъгли. Времето си вървеше, появи се и студът. Заклахме животните и вонята от локвите за накисване на лен бе заменена от отвратителната смрад на ямите за щавене на кожи. Току-що изтъкания лен бе натикан в бъчви, пълни с дървесна пепел, дъждовна вода и урината, която бяхме събирали през цялата година. Зимните данъци бяха събрани. А в деня на зимното слънцестоене ние, митраистите, убихме бик за ежегодния празник, с който почитахме слънцето. В същия ден християните почетоха раждането на своя Бог. На Имболк — голямото зимно угощение — нахранихме двеста души в нашата зала като не забравихме да оставим на масата три ножа за невидимите Богове. Направихме и жертвоприношения за реколтата през новата година. Новородените агнета бяха първия знак за събуждането на новата година, после дойде време за оран и сеитба, поникнаха млади клонки по старите голи дървета. Това бе първата нова година откакто Мордред стана крал.

Неговото управление донесе някои промени. Мордред поиска да му бъде даден Зимния дворец на Утър и това не изненада никого. Но аз се изненадах, когато Сенсъм поиска двореца в Линдинис за себе си. Той излезе с това искане пред Съвета, като обясни, че имал нужда от просторния дворец за своето училище и за общността на светите жени на Моргана и освен това искал да бъде близо до църквата, която строеше на върха на Каер Кадарн. Мордред само махна с ръка в знак на съгласие и така ние със Сийнуин бяхме изхвърлени оттам. Но Ърмидс хол беше празен и ние се преместихме в потъналото в мъгли селище край блатото. Артур се изказа против допускането на Сенсъм в Линдинис, както и против искането на епископа кралската хазна да заплати за ремонта на двореца, който според Сенсъм бил необходим поради поразиите, направени от живелите там множество недисциплинирани деца. Мордред обаче отхвърли протестите на Артур. Това бяха единствените самостоятелни решения на Мордред, защото обикновено оставяше Артур да се оправя с работите в кралството. Артур, макар и да не беше вече покровител на Мордред, беше висш съветник и кралят рядко присъстваше на заседанията на съвета (предпочиташе да ходи на лов). Не винаги ходеше на лов за сърни и вълци и на нас с Артур ни стана навик да носим злато като компенсация за отнетата девственост на нечия дъщеря или за срама на нечия съпруга. Това задължение бе много неприятно, но малко бяха щастливите кралства без подобни инциденти.

Онова лято най-малката ни дъщеря, Даян, се разболя. Някаква треска, която не искаше да си отиде или по-скоро идваше и си отиваше, но бе толкова безпощадна, че детето на три пъти щеше да умре. И трите пъти я спасяваха отварите на Мерлин, макар че, каквото и да правеше, старецът не успя напълно да прогони болестта. От трите ни дъщери Даян бе най-буйната. Най-голямата, Моруена, бе чувствително дете, което обичаше да се грижи като майка за по-малките си сестри и обичаше всички домакински работи, все се въртеше из кухнята или наблюдаваше с интерес обработката на лена. Серен, звездата, бе нашата красавица. Това дете бе наследило цялото изящество на майка си, но бе добавила към това мечтателност и собствен чар. Можеше с часове да седи при манестрелите, да учи песните им и да свири на арфа. Но Даян, както винаги казваше Сийнуин, бе моята дъщеря. Даян не се страхуваше от нищо. Можеше да стреля с лък и стрели, обожаваше ездата и на шест години караше из блатото лодка от сплетени върбови клонки като истински рибар. Когато я хвана треската, още не бе навършила шест и ако не се беше разболяла, сигурно щяхме всички да заминем за Поуис, защото близо месец след първата годишнина от акламацията на Мордред кралят внезапно поиска двамата с Артур да отпътуваме за кралството на Кунеглас.

Мордред рядко идваше на заседанията на кралския съвет, но тогава се появи и ни изненада с тази своя заповед. Странна беше и причината за пътуването, но кралят бе твърдо решил да ни изпрати в Поуис. Имаше, разбира се, скрита причина, но тогава нито Артур, нито аз, нито който и да било друг от съвета проумя това с изключение на Сенсъм, защото идеята, както се оказа по-късно, била негова. Доста време ни отне докато разберем какво бе намислил господарят на мишките. Нямахме никакви основания да се отнасяме с подозрение към предложението на краля, защото то все пак изглеждаше достатъчно разумно. Само дето ние с Артур не разбирахме защо трябваше да ни пращат в Поуис и двамата.

Задачата бе свързана с една стара, стара история. Майката на Мордред, Норуена, бе убита от краля на Силурия Гундлеус и въпреки че Гундлеус си бе получил заслуженото, човекът, който бе предал Норуена все още бе жив. Той се казваше Лайгесак. Беше командир на кралската охрана, когато Мордред беше бебе. Но Лайгесак се продаде на Гундлеус и отвори портите на Хълма, за да може силурският крал да изпълни жестокия си план. Мордред бе спасен от Моргана, но майка му умря заради предателството на Лайгесак, който оцеля по време на войната последвала убийството, оцеля и по време на битката в долината Лъг.

Мордред бе чул тази история, разбира се, и беше съвсем естествено да прояви интерес към съдбата на Лайгесак. Но епископ Сенсъм превърна този естествен интерес в идея-фикс. По някакъв начин той бе разбрал, че Лайгесак е намерил убежище сред група християнски отшелници, обитаващи една отдалечена планинска област в северна Силурия, която сега бе под властта на Кунеглас.

— Боли ме, че трябва да предам християнин — заяви лицемерно господарят на мишките, — но още по-болно ми е, че един християнин е могъл да извърши такова отвратително предателство. Лайгесак е още жив, кралю господарю — обърна се той към Мордред, — и трябва да бъде изправен пред вашето правосъдие.

Артур предложи да помолим Кунеглас да арестува беглеца и да го изпрати в Думонония. Но Сенсъм поклати глава при това предложение и каза, че би било много неучтиво да молим друг крал да участва в отмъщение за предателство, засегнало толкова дълбоко честта на Мордред.

— Това е думнонска работа, кралю господарю — подчерта Сенсъм, — и трябва да бъде свършена от думнонци.

Мордред кимна в знак на съгласие и тогава настоя двамата с Артур да отидем и да заловим предателя. Артур, изненадан както винаги, когато Мордред налагаше решенията си на съвета, се възпротиви. Искаше да знае защо трябваше да бъдат изпращани двама лордове да свършат нещо, което спокойно можеше да бъде поверено на десетина копиеносци. Този въпрос накара Мордред кисело да се усмихне.

— Да не мислиш, лорд Артур, че Думнония ще падне, ако двамата с Дерфел ви няма?

— Не, кралю господарю, но Лайгесак сигурно вече е много стар и за залавянето му едва ли ще са необходими два бойни отряда.

Кралят удари с юмрук по масата.

— Ти остави Лайгесак да избяга след убийството на майка ми, лорд Артур. В долината Лъг също остави Лайгесак да избяга. Дължиш ми живота на Лайгесак, лорд Артур.

Артур застина при това обвинение, но после кимна с глава, за да признае своето задължение.

— Но Дерфел не носи никаква отговорност — отбеляза той.

Мордред ми хвърли бърз поглед. Все още ме мразеше заради суровите наказания, които му бях отреждал като настойник, но се надявах, че жаждата му за мъст се е пооталожила след като ме бе ударил с бича и ме бе изгонил от Линдинис.

— Лорд Дерфел — каза той, и както винаги титлата звучеше като подиравка в устата му, — познава предателя. Кой друг би го разпознал? Настоявам и двамата да отидете. Що се отнася до двата бойни отряда — спомни си той забележката на Артур, — няма нужда да взимате всичките си воини, няколко души ще са достатъчни. — Изглежда се смути от смелостта си да дава съвети на Артур по военни въпроси, защото гласът му трепна и той бързо отмести поглед към другите членове на съвета преди да си възвърне самоувереността (доколкото изобщо я имаше). — Искам Лайгесак тук преди Самейн — заяви той — и го искам жив.

Когато кралят иска, хората се подчиняват, така че двамата с Артур възседнахме конете и тръгнахме на север. Всеки от нас поведе по тридесет воини. Не вярвахме, че ще имаме нужда от толкова много войници, но това бе добра възможност да раздвижим хората си, някои от които бяха забравили що е дълъг поход. Аз оставих другите тридесет копиеносци от моя отряд да пазят Сийнуин, а Артур остави част от хората си в Дурновария, други отидоха при Сеграмор, който все още пазеше северната ни граница от саксите. По тази граница действаха непрекъснато сакски бойни отряди. Не се опитваха да ни отнемат земя, но пък крадяха добитък и роби и това продължаваше през всичките мирни години. И ние правехме такива нападения, но и те, и ние внимавахме рейдовете да не прерастнат в истинска война. Временният мир, който сключихме в Лондон, продължи забележително дълго, но не и мирът между Сердик и Аел. Враждата между двамата сакски вожда бе стигнала до задънена улица и благодарение на непрекъснатите им кавги ние останахме невредими. Наистина свикнахме да живеем в мир.

Моите хора вървяха на север пеша, а воините на Артур яздеха или поне водеха конете си по хубавите римски пътища, които най-напред ни отведоха в Гуент, кралството на Мюриг. Там ни предложиха угощение, на което храната бе оскъдна, но свещениците бяха в изобилие. След това се отбихме до долината Вий, за да видим стария Тюдрик. Открихме го в една скромна колиба със сламен покрив. Сградата, в която държеше своята колекция от християнски пергаменти бе два пъти по-голяма от жилището му. Жена му, кралица Енид, се оплакваше от съдбата, която я бе отвела далеч от дворците на Гуент и запратила в тези пълни с мишки гори. Крал Тюдрик обаче бе щастлив. Следваше християнските повели и не се впечатляваше от недоволството на Енид. Нахрани ни с боб, хляб и вода и с радост прие новините за разпространението на християнството в Думнония. Попитахме го за предсказанията, според които Христос щял да се върне на земята след четири години. Той каза, че се моли за това, но според него е по-вероятно Христос да чака хиляда години преди да се върне.

— Но кой знае? — вдигна рамене той. — Може да дойде и след четири години. Каква славна мисъл!

— Само дано твоите единоверци чакат в мир — каза Артур.

— Те са длъжни да подготвят земята за Неговото идване — строго го погледна Тюдрик. — Трябва да покръстват езичниците, лорд Артур, и да прочистят земята от грехове.

— Ще предизвикат война между тях и всички останали, ако не внимават — измърмори Артур. И разказа на Тюдрик за бунтовете, избухнали във всеки град в Думнония, когато християните се опитали да съборят и осквернят езическите храмове. Това, което бяхме видели в Иска, беше само началото на проблемите, а смутните настроения се разпространяваха бързо и един от симптомите на тези зараждащи се проблеми бе знакът на рибата — една проста драскулка от две извити линии, която християните рисуваха върху стените на езичниците или издълбаваха върху дърветата в свещените горички на друидите. Кълхуч се оказа прав — рибата беше християнски символ.

— Така е защото на гръцки риба е „ихтюс“ — обясни ни Тюдрик, — това са инициалите на името на Христос на гръцки: Иесус Христос Теу (Х)юйос Сотер. Ийсус Христос Божи Син Спасител. Много умно, много умно, наистина — захихика той доволен от своето обяснение, сега много ясно личеше откъде Мюриг бе наследил своята досадна педантичност. — Разбира се — продължи Тюдрик, — ако все още бях владетел, щях да се притеснявам от тези вълнения, но като християнин съм длъжен да ги приветствам. Светите отци ни учат, че последните дни ще има много знаци и знамения, лорд Артур, и гражданските размирици са просто един от тези знаци. Значи може би краят е близо?

Артур трошеше парче хляб над чинията си.

— Ти искрено ли приветстваш тези бунтове? — попита той. — Нима одобряваш нападенията над езичници? Палежа и оскверняването на светилища?

Тюдрик се загледа през отворената врата към зелената гора, която бе надвиснала над неговия малък манастир.

— Предполагам, че на другите им е трудно да ги разберат — започна той, избягвайки прекия отговор на въпроса на Артур. — Трябва да възприемаш бунтовете като признаци на възбудата, лорд Артур, а не като знаци за милостта на нашия Бог — прекръсти се той и се усмихна. — Нашата вяра — продължи той сериозно — е вяра на любовта. Божият син унизи себе си, за да ни спаси от греховете и ние трябва да му подражаваме във всичко — не само в действията си, но и в мислите си. Нас ни учат да обичаме враговете си и да правим добро на тези, които ни мразят. Но тези повели са тежки, прекалено тежки за повечето от нас. И трябва да помниш за какво се молим най-горещо — за завръщането на нашия Господ Иисус Христос на земята — Тюдрик пак се прекръсти. — Хората се молят и очакват Неговото второ пришествие и се страхуват, че ако светът тогава все още е управляван от езичници Той може да не дойде и затова християните се чувстват длъжни да унищожат езичеството.

— Унищожението едва ли може да бъде цел присъща на една религия, която проповядва любов — мрачно забеляза Артур.

— Унищожаването на езичеството всъщност е продиктувано от любов — увери го Тюдрик, — ако вие, езичниците, отказвате да приемете Христос, ще отидете в ада. Няма да има никакво значение, че сте живели достойно, пак ще горите вечно в ада. Ние, християните, сме длъжни да ви спасим от тази съдба. Нима този дълг не е израз на любов?

— Не е, ако аз не искам да бъда спасяван — каза Артур.

— Тогава ще трябва да понасяш враждебното отношение на онези, които те обичат — поклати глава Тюдрик, — или поне ще трябва да го понасяш докато отшумят вълненията. А те ще отшумят. Такиви изблици на ентусиазъм не траят дълго и ако нашия Господ Иисус Христос не се върне след четири години, вълненията със сигурност ще стихнат и ще чакат края на хилядолетието. — Тюдрик отново се загледа в гъстата гора. — Колко прекрасно би било — промълви той, — ако можех да доживея да видя лицето на нашия Спасител тук в Британия — обърна се отново към Артур. — Страхувам се, че знаменията за Неговото връщане ще бъдат бурни. Без съмнение, саксите ще бъдат само досадна неприятност. Създават ли ви много тревоги напоследък?

— Не — отговори Артур, — но с всяка изминала година стават все повече и повече. Боя се, че няма дълго да кротуват.

— Ще се моля Христос да се върне преди тях — каза Тюдрик. — Няма да понеса, ако саксите отнемат от земята ми. Всъщност това вече не ми влиза в работата — добави той бързо. — Нека Мюриг да се оправя с тия неща. — От близкия параклис се чу рог и Тюдрик се изправи. — Време е за молитви! — усмихна се той. — Може би ще дойдете с мен, а?

Учтиво отказахме, а на следващото утро напуснахме манастира на стария крал, тръгнахме нагоре през планината и навлязохме в Поуис. На третия ден бяхме в Каер Сус. Там отново видяхме Кълхуч, който се беше замогнал в новото си кралство. Онази нощ всички попрекалихме с медовината. На сутринта ме болеше главата, но с Кунеглас възседнахме конете и отидохме в Кум Исаф. Кралят бе запазил нашата малка къща така както я бяхме оставили.

— Не знам кога може пак да ти потрябва, Дерфел — обясни той.

— Може и скоро да е — мрачно признах аз.

— Скоро ли? Дано.

Вдигнах рамене.

— Не се чувстваме твърде желани в Думнония. Мордред не може да ме понася.

— Ами помоли го тогава да те освободи от дадената клетва.

— Вече го молих, но той ми отказа.

Говорих с него след акламацията, когато все още чувствах болезнено унижението от двата удара. След шест месеца отново го попитах и той пак ми отказа. Изглежда беше достатъчно умен, за да осъзнае, че най-добрият начин да ме накаже бе да ме застави насила да му служа.

— Да не би да иска копиеносците ти? — попита Кунеглас и седна на пейката под ябълковото дърво, което растеше край вратата на къщата.

— Не, просто иска робска преданост от мен — мрачно казах аз. — Май няма намерение да води никакви войни.

— Значи не е пълен глупак — отбеляза сухо Кунеглас. После говорихме за Сийнуин и за момичетата и Кунеглас предложи да изпрати своя нов главен друид Малейн да бди над Даян. — Малейн прави чудеса с билките. По-добър е от стария Иорует. Знаеш ли, че Иорует умря?

— Чух. А ако можете да се лишите от Малейн, с радост ще приема предложението ви.

— Ще тръгне още утре. Не мога да оставя племенниците си да боледуват. Твоята Нимю не може ли да им помогне?

— Колкото Мерлин им помогна — отвърнах аз, докосвайки върха на един стар сърп, вграден в кората на ябълковото дърво. Молех се желязото да пази Даян от злото, което я заплашваше. — Старите Богове са напуснали Думнония — казах мрачно аз. Кунеглас се усмихна.

— Никога не трябва да подценяваме Боговете, Дерфел. Думнония отново ще усети присъствието им някой ден. Християните — продължи той след миг мълчание — обичат да се наричат овце, нали? Е, ще видиш как ще заблеят, когато дойдат вълците.

— Какви вълци?

— Саксите — отвърна той тъжно. — Дадоха ни десет години мир, но лодките им продължават да акостират по източните ни брегове, чувствам как расте силата им. Ако започнат отново да воюват с нас, твоите християни с радост ще се скрият зад езическите мечове — Кунеглас сложи ръка на рамото ми. — Саксите са един нерешен проблем, Дерфел, нерешен.

Вечерта кралят ни даде угощение, а на сутринта тръгнахме с водач, предоставен ни от Кунеглас, на юг към мрачните планини по старата граница със Силурия.

Отивахме към една далечна християнска общност. Християните в Поуис все още бяха малобройни, защото Кунеглас безмилостно гонеше от кралството си мисионерите на Сенсъм. В земите на бившата Силурия обаче имаше много християни. Групата, към която бяхме тръгнали, се славеше сред християните в Британия със своята святост. Своя авторитет тамошните християни дължеха на стремежа си да живеят в крайна бедност и в диво и пустинно място. Лайгесак бе намерил убежище сред тези фанатици, които по думите на Тюдрик, умъртвявали плътта си (Тюдрик искаше да каже, че се съревновават помежду си да живеят колкото се може по-мизерно). Някои живеели в пещери, други направо под открито небе, трети се хранели само с растения, имало и такива, които отказвали да носят дрехи, други пък обличали ризи, изплетени от коси с втъкани в тях бодли, някои носели трънени венци, други ден след ден се самобичували като ония в Иска. На мен ми се струваше, че най-доброто наказание за Лайгесак бе да го оставим да си живее в тази общност, но имахме заповед да го отведем у дома. А това означаваше да предизвикаме недоволството на местния християнски водач — свиреп епископ, на име Кадок, известен със своята войнственост.

Неговата слава ни накара да облечем ризниците си, когато наближихме окаяната планинска крепост на Кадок. Не бяхме взели най-хубавите си ризници, поне тези от нас, които имахме избор, защото не искахме да ги хабим за глутница полуненормални свети фанатици. Все пак всички имахме шлемове и носехме плетени или кожени ризници и щитове. Ако не друго, мислехме ние, бойните ни доспехи можеха да стреснат учениците на Кадок, които според нашия водач, не бяха повече от двадесет.

— И всичките са луди — каза водачът ни. — Един от тях стоял като мъртъв цяла година! Не помръдвал въобще, така разправят. Просто стоял като кол, а другите пъхали храна отгоре и събирали лайна отдолу. Що за странен Бог е тоя, дето иска подобни неща от хората.

Пътят към убежището на Кадок бе утъпкан от краката на поклонници и се виеше нагоре по един стръмен гол склон. Единствените живи същества там бяха овце и кози. Не видяхме пастири, но те без съмнение ни бяха видели.

— Ако Лайгесак има малко ум в главата — каза Артур, — отдавна да си е отишъл. Сигурно вече са ни видели.

— И какво ще кажем на Мордред?

— Истината, разбира се — отвърна Артур мрачно. Носеше обикновен шлем и кожен нагръдник, но дори тези обикновени доспехи върху него изглеждаха красиво. Неговата суетност не беше крещяща като суетата на Ланселот, но той наистина се гордееше с чистотата си, а цялата тази експедиция сред дивите планини по някакъв начин обиждаше чувството му за чистота и благоприличие. И времето не ни помагаше — беше мрачен летен ден, валеше дъжд и от запад духаше студен вятър.

Артур беше в лошо настроение, но не и неговите копиеносци. Шегуваха се с атаката срещу крепостта на могъщия крал Кадок и се надлъгваха кой колко злато, воински пръстени и роби щял да спечели от това нападение. Невероятните трофеи, които си измисляха, ги разсмиваха. Накрая се изкачихме на последното било, откъдето можехме да видим долината и убежището на Лайгесак в нея. Наистина беше мизерно място — море от кал, сред което се издигаха десетина кръгли каменни къщички, ограждащи четвъртита каменна църквичка. Имаше някакви неугледни зеленчукови градини, малко тъмно езеро, няколко каменни кошари за козите на отшелниците, но ограда нямаше.

Защитата на долината бе поверена на голям каменен кръст, в който бяха вдълбани сложни орнаменти и образът на християнския Бог. Кръстът бе изработен много красиво. Той бележеше началото на земята на Кадок. От мястото, на което бе издигнат, ясно се виждаше цялото малко селище, отстоящо на десетина хвърлея с копие. Артур спря нашия боен отряд точно до кръста.

— Няма да влизаме в земите им без разрешение — каза тихо Артур, — докато имаме възможност да говорим с тях.

Опря копието си на земята до копитата на коня си и зачака.

В селцето се виждаха десетина души, които щом ни зърнаха хукнаха към църквата. Миг по-късно оттам излезе огромен мъж и тръгна към нас. Беше истински великан — висок колкото Мерлин, с широки рамене и големи силни ръце. Човекът беше мръсен, с немито лице, кафявото му расо бе цялото в кал и мръсотии, а сивата му коса, мръсна като расото му, сякаш никога не бе подстригвана. Брадата му растеше свободно и стигаше до кръста му, косата му зад тонзурата се спускаше на мръсни кичури като току-що остригано сиво руно. Имаше тъмно лице с широка уста, изпъкнало чело и гневни очи. Внушително лице. В дясната си ръка мъжът държеше жезъл, а край дясното му бедро висеше гол ръждясъл меч, огромен. Човекът изглеждаше така сякаш някога е бил добър копиеносец. Не се съмнявах, че и сега можеше да нанесе един-два тежки удара.

— Вие не сте добре дошли тук — викна той щом се приближи, — освен ако не идвате, за да посветите нещастните си души на Бог.

— Ние вече сме посветили душите си на нашите Богове — отвърна Артур учтиво.

— Езичници! — плю срещу нас огромният мъж, който изглежда беше известният Кадок. — Идвате с желязо и стомана там, където децата на Христос си играят с Божия агнец?

— Идваме с мир — наблегна Артур.

Епископът изплю голяма жълта храчка срещу коня на Артур.

— Ти си Артур, син на Утър, син на Сатаната и душата ти е мръсна дрипа.

— А вие, предполагам, сте епископ Кадок — вежливо отговори Артур.

Епископът застана до каменния кръст и начерта на пътя една линия с жезъла си.

— Само вярващи и разкаяли се грешници могат да преминат тази линия — заяви той, — защото това е свещена Божия земя.

Артур се вгледа в калта пред себе си, после се усмихна мрачно на дръзкия Кадок.

— Нямам желание да влизам във вашата Божия земя, епископе — каза той, — но те моля с мир да ни доведеш човека на име Лайгесак.

— Лайгесак — изгърмя Кадок, сякаш се обръщаше към многохилядно паство — е благословено и свято дете на Господа. Той е получил тук убежище и никой не може да нахлува в това убежище, нито ти, нито който и да е от така наречените господари.

Артур се усмихна.

— Тук управлява крал, епископе, а не вашият Бог. Само Кунеглас може да дава убежище, а той не е давал убежище на Лайгесак.

— Моят крал, Артур — каза гордо Кадок — е кралят на кралете и Той ми е заповядал да не ви пускам тук.

— И ще ми окажете съпротива? — попита Артур с вежлива изненада в гласа.

— До смърт! — викна Кадок. Артур тъжно поклати глава.

— Аз не съм християнин, епископе — каза той тихо, — но вие не проповядвате ли, че вашият Отвъден свят е място пълно с удоволствия? — Кадок не отговори и Артур сви рамене. — Значи ще ви направя услуга като ви изпратя по-бързо там, нали? — попита Артур и извади Екскалибур.

Епископът вдълба още повече чертата в калния път.

— Забранявам ви да пресичате тази линия — викна той. — Забранявам ви в името на Отца, и Сина и Светия дух! — Вдигна жезъла и го насочи срещу Артур. Задържа го за миг после замахна над всички ни и в този миг, признавам, тръпки ме полазиха. Кадок не е Мерлин и неговият Бог няма силата на нашите Богове, помислих си, но въпреки това изтръпнах, когато жезълът се насочи към мен и от страх докоснах железната си ризница и плюх върху пътя. — Сега се връщам към молитвите, Артур — каза Кадок, — а вие, ако искате да живеете, вървете си. Минете ли край този свещен кръст, кълна се в сладката кръв на Господ Иисус Христос, душите ви ще се мъчат в пламъци. Ще разберете що е вечният огън. Ще бъдете проклети от началото до края на времената и от райските врати до най-дълбоките бездни на ада.

След това тежко проклятие той плю още веднъж, обърна се и си тръгна.

Артур вдигна края на наметалото си, избърса дъждовните капки от Екскалибур и го прибра в ножницата.

— Май не сме добре дошли тук — усмихна се той, след това се обърна и повика Балин, който беше най-старият конник в отряда — Вземи конниците — заповяда му Артур — и върви зад селото. Погрижи се никой да не избяга. Щом заемеш позиция ще пратя Дерфел и хората му да претърсят къщите. И слушайте! — издигна глас той, за да може всичките шейсет души да го чуят — тези хора ще се съпротивляват. Ще ни се подиграват и ще се бият с нас, но ние не сме дошли да воюваме с тях. Трябва ни само Лайгесак. Няма да крадете от тях и няма да наранявате никого без нужда. Помнете, че вие сте войници, а те не. Ще се отнасяте с тях почтително и ще приемате мълчаливо проклятията им.

Говореше строго и след като се увери, че всички мъже са го разбрали, той се усмихна на Балин и му даде знак да върви.

Тридесетте бронирани конника тръгнаха напред по края на долината към отсрещния склон отвъд селото. Кадок, който все още не бе стигнал до църквата, погледна към тях, но не прояви никакви признаци на тревога.

— Чудя се — промълви Артур — откъде знаеше кой съм?

— Ти си известен, господарю — казах аз. Още го наричах „господарю“ и така щеше да бъде винаги.

— Името ми може би е известно, но не и лицето ми. Във всеки случай не тук — замълча, вдигна рамене и се отказа да разсъждава над тази загадка. — Лайгесак винаги ли е бил християнин?

— Откакто го познавам. Но никога не е бил добър християнин.

Той се усмихна.

— По-лесно е да живееш целомъдрено, когато остарееш. Поне така ми се струва.

Гледаше как конниците му заобикалят селото, а под копитата на конете им изригваха пръски от мократа трева. После стисна копието и отново се обърна към моите хора.

— Запомнете! Никакви кражби!

Чудех се какво ли толкова можеше да има за крадене в това мрачно място, но Артур знаеше, че всички копиеносци обикновено си намират по нещо за спомен.

— Не искам неприятности — каза им Артур. — Само ще претърсим за нашия човек и си тръгваме.

Той докосна хълбоците на Ламрей и черната кобила послушно се отправи напред. Ние го последвахме пеша, заличавайки с ботушите си линията, начертана от Кадок в калта край гравирания кръст. Никакъв огън не се стовари върху нас от небесата.

Епископът вече беше стигнал до църквата, спря на входа, обърна се, видя, че идваме и влезе вътре.

— Знаят, че идваме — каза Артур, — значи няма да намерим Лайгесак тук. Боя се, че само си губим времето, Дерфел.

Една саката овца закуцука през пътя и Артур спря коня си, за да я изчака. Видях как потръпна и знаех, че е потресен от мръсотията в селото, която почти съперничеше на кочината, в която живееше Нимю на Хълма.

Кадок се появи отново на вратата на църквата, когато бяхме само на стотина крачки от нея. Конниците вече чакаха зад селото, но Кадок не си направи труда да погледне натам. Само вдигна един огромен овчи рог до устните си и го наду. Звукът отекна в голите склонове на околните хълмове. Наду го още веднъж, пое дълбоко дъх и отново даде сигнал.

И внезапно се озовахме в битка.

Наистина знаеха, че идваме и се бяха подготвили. Изглежда бяха повикали всички християни от Поуис и Силурия, за да защитават Кадок. Сега тези хора се появиха по хребетите, заобикалящи цялата долина, а други тичаха да ни отрежат пътя за отстъпление. Едни носеха копия, други щитове, а някои имаха само сърпове или вили, но изглеждаха много самоуверени. Знаех, че много от тях някога са били копиеносци на служба в опълчението, но това, което внушаваше увереност на тези християни, освен вярата в техния Бог, беше съзнанието, че наброяваха поне двеста души.

— Ама че глупаци! — викна Артур ядосан. Той мразеше ненужното насилие, а вече знаеше, че няма да мине без жертви. Знаеше също, че ние ще победим, защото само фанатици, които вярват, че техният Бог ще се бие с тях, можеха да се опълчат срещу шейсет от най-добрите воини на Думнония.

— Глупаци! — изсъска той пак. Погледна към селото, откъдето идваха още въоръжени мъже. — Ти стой тук, Дерфел. Само ги задръж, ние ще им видим сметката.

Артур пришпори коня си и в галоп заобиколи селото, за да се присъедини към своите конници.

— Кръг от щитове — заповядах тихо. Бяхме само тридесет и нашият двуреден кръг бе толкова малък, че сигурно е изглеждал лесна плячка в очите на виещите християни, които се спускаха надолу по склоновете или тичаха към нас от селото, за да ни унищожат. Войниците не обичат кръга от щитове, защото при тази формация разстоянието между копията е много голямо и колкото по-малък е кръгът, толкова повече се раздалечават върховете на копията. Моите хора обаче бяха добре обучени. Воините от първия ред коленичиха и допряха щит о щит, вдигнаха върховете на копията напред и забиха дръжките им в земята зад себе си. Ние, от втория ред, поставихме нашите щитове върху щитовете на предната редица и ги подпряхме на земята. Така нашите нападатели щяха да се изправят пред двойна стена от дърво, покрито с кожа. Всеки от нас застана зад коленичилите мъже от първия ред и вдигнахме копия над главите им. Нашата задача бе да защитаваме войниците от първия ред, а тяхната — да стоят здраво на мястото си. Щеше да бъде тежка и кръвопролитна битка, но щяхме да бъдем в безопасност докато хората пред нас държаха здраво щитовете и копията си и докато ние ги защитавахме. Напомних на коленичилите мъже какво бяха учили, казах им, че трябва да играят единствено ролята на препятствие, а клането да оставят на нас.

— Бел е с нас — викнах накрая.

— Артур също — добави Исса въодушевено.

Защото именно Артур щеше да свърши основната работа този ден. Ние бяхме примамката, а той палачът. Хората на Кадок се хвърлиха върху примамката като гладна сьомга на муха. Самият Кадок поведе атаката от селото с ръждясалия си меч в ръка. Носеше и голям кръгъл щит. На него бе нарисуван черен кръст, под който се виждаха неясните очертания на силурската лисица, очевидно бе воювал преди в редиците на Гундлеус.

Тази християнска тълпа не идваше подредена в стена от щитове. Можеха и да спечелят, ако се бяха подредили, но не, те нападаха по старите бойни традиции, от които римляните ни бяха отучили. В старите времена, когато римляните дошли в Британия, племената се втурвали срещу тях с вой, смело и безразборно, разгорещени от медовината. Подобна атака е страшна на вид, но дисциплинирани воини могат лесно да се справят с нея, а моите хора се отличаваха с чудесна дисциплина.

Няма съмнение, че са почувствали страх. И аз почувствах страх — ужасно е да гледаш как срещу теб с диви викове се носят безразсъдно смели мъже. Срещу зле обучени, недисциплинирани войници такава атака неминуемо се увенчава с успех именно поради ужаса, който поражда. За първи път виждах старите британски бойни традиции в битка, дотогава само бях слушал за тях. Фанатизираните християни на Кадок се втурнаха срещу нас, сякаш се състезаваха кой ще се наниже пръв на копията ни. Пищяха и ни проклинаха. Всички като че ли искаха да станат мъченици или герои. Сред тях имаше и жени, които също крещяха, размахали дървени тояги и сърпове. Имаше дори деца.

— Бел! — викнах аз, когато първият нападател се опита да прескочи коленичилия пред мен воин и умря на копието ми. Нанизах го като заек на шиш и го бутнах напред заедно с копието, та умиращото му тяло да прегради пътя на онези, които идваха след него. Следващия убих с Хюелбейн. Навсякъде около мен копиеносците ми надаваха ужасни бойни викове и мушкаха, удряха, сечаха, пронизваха. Всички бяхме много добри, много бързи, и толкова добре обучени. Часове наред сме упражнявали защита в обръч от щитове и макар от години повечето от нас да не бяха участвали в битка, бързо открихме, че старите ни инстинкти са непокътнати. В онзи ден оцеляхме именно благодарение на инстинктите си и на опита. Враговете ни бяха фанатици, крещяха, притискаха ни отвсякъде, хвърляха копия срещу нас, но първият ред войници държаха щитовете си непоклатими като скала. Убитите и умиращите пред тях ставаха все повече и повече и спираха атаката на прииждащите християни. Първите една-две минути, докато на земята пред нас още нямаше тела и най-смелите можеха безпрепятствено да се приближават, въртяхме оръжията като побеснели. Но щом пред обръча от щитове се понатрупаха мъртви и ранени, броят на смелчаците намаля и ние, петнадесетте от вътрешния ред, можехме да си подбираме жертвите и да ги използваме, за да се упражняваме с меч или копие. Биехме се бързо, окуражавахме се един друг и убивахме безмилостно.

Кадок се включи рано в битката. Въртеше така енергично огромния си ръждясал меч, че оръжието свистеше във въздуха. Знаеше много добре какво трябва да прави — втурна се срещу един от коленичилите ми копиеносци, защото си даваше сметка, че пробие ли външния кръг, хората много бързо ще ни избият. Аз отбих тежкия му удар с Хюелбейн и нанесох контра удар, но режещият ръб на меча потъна безпомощно в огромната му мръсна коса. После Ийчърн, набитият дребен ирландец, който още ми служеше въпреки заплахите на Мордред, замахна с копието си срещу лицето на епископа. Върхът на копието изчезна, отсечен от мощния париращ удар на Кадок, но Ийчърн светкавично обърна оръжието си и халоса огромния мъж с железния връх на дръжката право в челото. Епископът кръстоса поглед за миг, зяпна, разкривайки изгнилите си зъби, и се строполи в калта.

Последният нападател, който се опита да преодолее нашата защита, бе една жена с разпусната рошава коса. Тя се покачи върху мъртъвците, изпищя някакво проклятие срещу мен и се опита да прескочи коленичилия воин от първата редица. Сграбчих я за косата, сърпът й издрънча по ризницата ми, дръпнах я силно вътре в кръга и Исса смаза черепа й с крака. Точно тогава се появи Артур.

Тридесет конници с дълги копия се врязаха в тълпата християни. Мисля, че ние се защитавахме не повече от три минути, но Артур приключи сражението просто за миг. Конниците му пристигнаха в пълен галоп с насочени напред копия. Някъде пред мен едно от копията потъна в нечия плът и бликна ужасна струя кръв. После нападателите панически побягнаха. Артур, вдигна проблясващия Екскалибур и заповяда на хората си да спрат клането.

— Само ги разгонете! — викаше той.

Конниците се разделиха на малки групи, които разпръснаха ужасените нападатели и ги изтлъскаха към каменния кръст.

Моите хора си отдъхнаха. Исса все още седеше върху рошавата жена, а Ийчърн търсеше изчезналия връх на копието си. Двама души бяха лошо ранени, а на един от втория ред му бяха счупили и разкървавили ченето. Но иначе жертви не бяхме дали, а около нас лежаха двадесет и три трупа и поне толкова ранени. Кадок, макар и замаян от удара на Ийчърн, беше още жив. Вързахме му краката и ръцете и въпреки първоначалните напътствия на Артур да проявяваме уважение към врага, ние му отрязахме косата и брадата, за да го опозорим. Той плюеше и проклинаше, но ние му запушихме устата с кичури от собствената му мазна брада и после го върнахме в селото.

И там намерих Лайгесак. Въпреки всичко не беше избягал. Просто седеше и чакаше край малкия олтар в църквата. Вече беше възрастен — с оредяла и посивяла коса. Предаде се без никаква съпротива, позволи ни покорно да отрежем брадата му, за да изплетем грубо въже от нея и да му го вържем на врата — така правехме с всеки осъден предател. Дори сякаш се зарадва, че ме вижда след всичките тези години.

— Казвах им, че няма да могат да те победят — усмихна ми се той, — не и Дерфел Кадарн.

— Значи са знаели, че идваме?

— От една седмица — тихо отвърна той и вдигна ръце, за да може Исса да върже китките му с въже. — Дори искахме да дойдете. Вярвахме, че това е нашият шанс да отървем Британия от Артур.

— И защо искахте да отървете Британия от Артур? — попитах аз.

— Защото Артур е враг на християните, затова — отговори Лайгесак.

— Не е вярно — презрително го погледнах аз.

— Какво знаеш ти, Дерфел? Ние подготвяме Британия за завръщането на Христос и трябва да прочистим земята от езичниците! — той заяви това дръзко и предизвикателно, но после сви рамене и се захили. — Ама аз им казах, че така няма да могат да убият Артур и Дерфел. Казах на Кадок, че сте прекалено добри воини — изправи се и тръгна след Исса към вратата на църквата, но на прага се обърна и попита — Сега ще трябва да умра, нали?

— В Думнония — казах аз. Той сви рамене.

— Ще видя Господ лице в лице, няма от какво да се страхувам.

Излязохме от църквата. Артур беше отпушил устата на Кадок и оттам се лееше поток от мръсни ругатни. Извадих Хюелбейн и погъделичках епископа по току-що обръснатата брадичка.

— Той е знаел, че идваме — осведомих Артур — и са се готвили да ни избият.

— Е, не успяха — отвърна Артур и отмести глава, за да избегне храчката не Кадок. — Прибери меча — заповяда ми той. — Да не искаш да го пратим в рая? — усмихна се Артур. — Наказанието му ще бъде да живее тук.

Взехме Лайгесак и си тръгнахме. Никой не осъзна какво всъщност ни беше разкрил Лайгесак в църквата. Той каза, че от една седмица са знаели за нашето идване, а по това време ние все още сме били в Думнония, не в Поуис, а в Думнония, което означава, че някой е изпратил предупреждението от Думнония. Но тогава тази мисъл изобщо не ни дойде на ум. Решихме, че причината за това клане бе християнският фанатизъм и никой не се досети, че бяхме попаднали в засада поради предателство.

Разбира се, има християни, които и до днес разправят тази история по друг начин. Артур бил изненадал с нападението си селището на Кадок, изнасилил жените, избил мъжете и откраднал съкровищата на епископа. Аз обаче не видях нито едно изнасилване; убихме само тези, които се опитаха да убият нас; не видях и нищо за крадене, но дори и да имаше, Артур никога не би го пипнал. Щеше да мине време, и то не много, и аз щях да видя Артур наистина да избива хора с желание, но всички тези мъртъвци бяха езичници. Въпреки това християните твърдят, че той е техен враг и небивалиците, които разказваха за разгрома на Кадок, само подклаждаха омразата им към него. Обявиха Кадок за жив светец. Някъде по това време християните започнаха да наричат Артур „Врагът на Бога“. Тази гневна титла прилепна към неговото име до края на дните му.

Престъплението му, разбира се, не бяха няколкото разцепени християнски глави в долината на Кадок, а по-скоро толерантното отношение, което проявяваше към езичеството докато управляваше Думнония. На фанатизираните християни изобщо не им дойде на ум, че Артур беше езичник и всъщност проявяваше толерантно отношение към християнството. Не можаха да проумеят това и го виняха, че не се е възползвал от предоставената му власт, за да унищожи езичеството. Именно този грях го превърна във „Врагът на Бога“. Помнеха, разбира се, и това, че той отмени разпореждането на Утър, с което Великият крал бе освободил църквата от насилствени заеми.

Не всички християни мразеха Артур. Поне двадесетина от копиеносците, които се сражаваха рамо до рамо с нас в долината на Кадок, бяха християни. Галахад обичаше Артур, имаше и много други, като епископ Емрис, които мълчаливо го подкрепяха. Но църквата в онези размирни дни в края на първото половин хилядолетие от господството на Христос над земята, не слушаха тихите, почтени хора, а слушаха фанатиците, които твърдяха, че светът трябва да бъде прочистен от езичниците, за да може Христос да се върне. Сега вече знам, че вярата в нашия Господ Иисус Христос е единствената истинска вяра, и че никаква друга вяра не може да съществува в светлината на тази величествена истина, но все още ми се струва странно, че Артур — най-справедливият от всички владетели — може да бъде наричан Врагът на Бога.

Както и да е. Причинихме главоболие на Кадок, вързахме врата на Лайгесак с въже, изплетено от собствената му брад и си тръгнахме.

 

Двамата с Артур се разделихме край каменния кръст на входа на долината. Той щеше да поведе Лайгесак на север и след това на изток, за да хване хубавите пътища към Думнония, а аз бях решил да навляза в Силурия и да потърся майка си. Взех със себе си Исса и още четирима от моите копиеносци, а останалите тръгнаха с Артур към вкъщи.

Ние шестимата заобиколихме долината на Кадок, където опечаленото множество окървавени или контузени християни се бяха събрали и напяваха молитви за своите мъртви, прекосихме високите голи хълмове и се спуснахме по стръмните склонове към зелените долини, които водеха към Севърнско море. Не знаех къде живееше Ърс, но предполагах, че няма да бъде трудно да я намеря, защото Танабурс, друидът, когото убих в долината Лъг, я бе намерил и бе хвърлил върху нея ужасно проклятие. Сигурно много хора бяха чували за сакската робиня, наказана така жестоко от силурския друид. Предположението ми се оказа вярно.

Открих я в едно малко селце край морето. Жените там правеха сол, а мъжете ловяха риба. Жителите на селото отстъпиха назад при вида на непознатите щитове, но аз се пъхнах в една от колибите, където намерих изплашено дете. То веднага ми показа къщата на сакската робиня. Беше схлупена къщурка, построена на скала, която се спускаше отвесно към морския бряг. Даже не беше и къщурка, а някакво нескопосано убежище, направено от изхвърлени от морето трупи и покрито с изсъхнали водорасли и слама. До колибата гореше огън, а над него се опушваха десетина риби. Още по-гъст дим се извиваше над огньовете в основата на ниската скала, където къкреха тави с морска вода. Оставих копието и щита си до основата на скалата и тръгнах нагоре по стръмната пътека. Клекнах да надникна в тъмната колиба и една котка огъли зъби и засъска срещу мен.

— Ърс? — викнах аз. — Ърс?

Нещо се надигна в тъмнината. Беше някаква чудовищна черна сянка, която се отърси от няколко пласта кожи и скъсани дрехи и погледна към мен.

— Ърс — повторих аз. — Ти ли си Ърс?

Какво ли очаквах тогава? Не бях виждал майка си повече от двадесет и пет години — от деня, когато копиеносците на Гундлеус ме изтръгнаха от ръцете й и ме предадоха на Танабурс, за да ме принесе в жертва в ямата на смъртта. Тогава Ърс изпищя, после бе отведена в Силурия, където я очакваше новата й робска съдба. Сигурно ме е мислила за мъртъв, а после Танабурс й е казал, че съм жив. Докато вървях на юг през стръмните долини на Силурия, напрегнат в очакване на срещата, аз си бях представял прегръдки, сълзи, прошка и щастие.

Но действителността бе различна. Една огромна жена, чиято руса коса бе станала мръсно сива, изпълзя от купа кожи и одеяла и примига срещу мен подозрително. Тя наистина бе огромна — една грамада от разлагаща се плът с лице кръгло като щит и белязано от болести и заздравели рани, а очите й малки, остри и кървясали.

— Някога ми викаха Ърс — каза тя с дрезгав глас.

Излязох от колибата, отвратен от вонята на урина и плесен. Тя тръгна след мен на четири крака и примига на слънчевата светлина. Беше облечена в дрипи.

— Ти ли си Ърс? — невярващо попитах аз.

— Някога бях — повтори тя и се прозина, в устата й нямаше нито един зъб. — Много отдавна. Сега ми викат Ена — каза тя и след кратка пауза тъжно добави — Лудата Ена. — после погледна хубавите ми дрехи, красивия колан с ножницата за меча, високите ми ботуши. — Кой си ти, господарю?

— Казвам се Дерфел Кадарн, лорд на Думнония — името ми не означаваше нищо за нея. — Аз съм твой син — добавих.

Тя не реагира, само се облегна на стената на колибата, която опасно хлътна под тежестта й. Ърс пъхна ръка в дрипите си и се почеса по гърдите.

— Всичките ми синове са мъртви — каза тя.

— Мен ме взе Танабурс — припомних й аз — и ме хвърли в ямата на смъртта.

Все едно, че не й бях казал нищо. Лежеше отпусната на стената, огромното й туловище се повдигаше при всяко усилие на гърдите да поемат малко въздух. Тя поигра с котката и се загледа отвъд Севърнско море, където се виждаха неясните очертания на далечния думнонски бряг, с надвесени над него дъждовни облаци.

— Някога наистина имах син — обади се накрая тя, — който бе даден на Боговете в ямата на смъртта. Казваше се Уига. Уига. Хубаво момче.

Уига? Уига! Това грозно и грубо име спря за миг сърцето ми.

— Аз съм Уига — казах аз, намразил вече това име. — След като ме спасиха от ямата на смъртта ми дадоха ново име — обясних й аз. Говорехме на сакски и аз се справях много по-добре от майка ми, която не бе използвала родния си език от години.

— О, не — намръщи се тя. Видях една въшка да пълзи по косата й. — Не — повтори тя. — Уига бе само едно малко момче. Само едно малко момче. Първородният ми син и те ми го взеха.

— Аз оцелях, майко — уверих я аз. Бях отвратен от нея и в същото време очарован, съжалявах дълбоко, задето изобщо бях тръгнал да я търся. — Спасих се от ямата и пазя спомена за теб — казах. И така си беше, само дето в паметта ми тя бе стройна и гъвкава като Сийнуин.

— Само едно малко момче — замечта се Ърс. Затвори очи и аз помислих, че заспа, но изглежда просто пикаеше, защото изпод дрипите й се показа струйка, която закапа надолу по скалата към димящия огън.

— Разкажи ми за Уига — помолих аз.

— Когато Утър ме залови, аз бях трудна с него. Утър беше голям мъж, с голям дракон на щита — тя се почеса и въшките в косата й се скриха. — Той ме даде на Мадог — продължи тя — и Уига се роди в имението на Мадог. Бяхме щастливи при Мадог. Той беше добър господар, отнасяше се добре с робите си, но дойде Гундлеус и Уига беше убит.

— Не е вярно — настоях аз. — Танабурс не ти ли каза?

Като чу името на друида, тя потрепера и придърпа прокъсания си шал около огромните си рамене. Нищо не каза, но след малко очите й се изпълниха със сълзи.

По пътеката се изкатери някаква жена. Пристъпваше бавно и подозрително, промъкна се боязливо покрай ръба на скалата, хвърляйки предпазливи погледи към мен. Когато най-сетне се почувства в безопасност, мина бързо край мен и клекна до Ърс.

— Казвам се Дерфел Кадарн — казах й аз, — но някога са ме наричали Уига.

— Аз съм Лина — промълви жената на британски. Беше по-млада от мен, но тежкият живот тук бе издълбал дълбоки бръчки по лицето й, бе прегърбил раменете и сковал ставите й, а непрекъснатата нужда от поддържане на огньовете за производство на морска сол бе покрила кожата й с черен въглищен прах.

— Ти дъщеря на Ърс ли си? — досетих се аз.

— Дъщеря на Ена — поправи ме тя.

— Тогава аз съм ти полубрат.

Не мисля, че ми повярва, пък и как ли би могла? Никой не излиза жив от ямата на смъртта. Но аз бях излязъл, бях докоснат от Боговете и затова Мерлин ме беше взел, но какво значение можеше да има това за тези две уморени дрипави жени?

— Танабурс! — изведнъж извика Ърс и вдигна ръце да се предпази от злото. — Той взе бащата на Уига! — нададе вой и се заклати напред-назад. — Влезе в мен и взе бащата на Уига. прокле мен и Уига, и утробата ми — по лицето и течаха сълзи. Лина обгърна главата на майка си с ръце и ме погледна укоризнено.

— Танабурс няма власт на Уига — казах аз. — Уига го уби, защото той имаше власт на Танабурс. Танабурс не може да вземе бащата на Уига.

Майка ми може би ме чу, но не ми повярва. Люлееше се в ръцете на дъщеря си, а сълзите продължаваха да мокрят мръсните й сипаничави бузи. Започна да си припомня проклятието на Танабурс.

— Уига щял да убие баща си, така бе казано в проклятието, че синът ще убие баща си.

— Значи Уига все пак е жив — настоях аз.

Тя изведнъж спря да се люлее, погледна към мен и поклати глава.

— Мъртвите се връщат, за да убиват. Мъртвите деца! Аз ги виждам, господарю, ей там — каза тя сериозно, сочейки към морето, — всичките мъртви дечица, тръгнали да отмъщават за своята смърт — отново се залюля в ръцете на дъщеря си. — И Уига ще убие баща си — зарида тя неутешимо. — А бащата на Уига бе толкова добър човек! Такъв герой! Толкова голям и силен. Но Танабурс го прокле — подсмръкна тя. Затананика някаква приспивна песен, после продължи да ми разказва за баща ми — как неговият народ прекосил морето и дошъл в Британия, как баща ми си направил хубав дом със своя меч. Предположих, че Ърс е била слугиня в този дом, сакският лорд я бе взел в леглото си и така са ме дарили с живот, същият този живот, който Танабурс се опита да отнеме като ме хвърли в ямата на смъртта. — Той беше красив мъж — каза Ърс за баща ми, — толкова красив. Всички се страхуваха от него, но с мен той беше добър. Обичахме да се смеем, когато бяхме заедно.

— Как се казваше той? — попитах аз, но мисля, че знаех отговора преди още да бях попитал.

— Аел — прошепна Ърс. — Красивият Аел.

Аел. Пушекът се завъртя около главата ми и мозъкът ми се замъгли също като ума на моята майка. Аел? Аз бях син на Аел?

— Аел — промълви замечтано Ърс. — Красивият Аел.

Нямах повече въпроси, затова се насилих да коленича пред майка си и да я прегърна. Целунах я по двете бузи, после силно я прегърнах сякаш исках да й върна малко от живота, който тя ми бе дала. И макар да прие прегръдката ми, тя така и не призна, че съм й син. От нея хванах въшки.

Поведох Лина надолу по стълбите. Разбрах, че бе женена за един от рибарите в селото и имаше шест живи деца. Дадох й злато, повече злато от колкото тя може би се е надявала да види през живота си и дори може би повече отколкото е подозирала, че изобщо съществува. Зяпаше в малките кюлчета с невярващи очи.

— Нашата майка още ли е робиня? — попитах аз.

— Тук всички сме роби — махна тя с ръка към мизерното селище.

— С това ще си откупите свободата — посочих аз към златото, — ако искате.

Тя вдигна рамене и аз се замислих дали въобще свободата би променила с нещо живота им. Можех да намеря господаря им и сам да откупя свободата им, но той несъмнено живееше далеч оттук, а златото щеше да облекчи тежкия им живот, независимо дали бяха роби или свободни. Един ден, обещах си аз, ще се върна и ще направя нещо повече.

— Грижи се за майка ни — казах на Лина.

— Ще се грижа, господарю — отвърна тя послушно, но разбрах, че все още не ми вярва.

— Никой не казва „господарю“ на собствения си брат — усмихнах се аз, но това едва ли можеше да я убеди.

Оставих я и тръгнах надолу към брега, където моите хора ме чакаха с багажа.

— Отиваме си вкъщи — заявих аз. Беше още утро, а нас ни чакаше дълъг път. Отивахме си вкъщи.

Вкъщи при Сийнуин. Вкъщи при моите дъщери, в чиито вени течеше кръвта на британски крале, смесена с кралската кръв на техните врагове — саксите. Защото аз бях син на Аел. Стоях на върха на един зелен хълм над морето и се чудех на невероятната плетеница, изтъкана от живота, но така и не можах да я разбера. Бях син на Аел, но какво от това? Това не обясняваше нищо и не повеляваше нищо. Съдбата е неумолима. Прибирах се у дома.

* * *

Исса първи видя дима. Той имаше орлов поглед. И в онзи ден докато аз стоях на хълма, опитвайки се да намеря някакъв смисъл в онова, което ми беше разкрила майка ми, Исса съзря дима отвъд морето.

— Господарю? — промълви той, но аз не отговорих — бях твърде замаян от току-що наученото. Трябваше да убия баща си? А този баща беше Аел?

— Господарю! — повиши глас Исса, изтръгвайки ме от мислите ми. — Вижте, господарю, дим.

Сочеше на юг към Думнония. Най-напред помислих, че това не е дим, а просто по-светло петно сред дъждовните облаци, но Исса настояваше на своето. Други двама копиеносци също твърдяха, че е пушек, а не облак или дъжд.

— И там има, господарю — каза единият от тях, вдигнал ръка към едно по-малко бяло петно, откроило се сред сивите облаци по на запад.

Ако пушеше само на едно място, можеше да го отдадем на нещастен случай, например пожар в някой замък или запалена изсъхнала нива. Но в това мокро време нямаше сухи ниви, а през целия си живот не съм виждал два замъка да горят едновременно без да ги е подпалил някой враг.

— Господарю? — нетърпеливо ме погледна Исса (и той като мен беше оставил жена в Думнония).

— Връщаме се в селото — казах аз. — Бързо.

Съпругът на Лина се съгласи да ни прекара през морето. Пътуването не бе дълго, защото тад морето не е по-широко от осем мили. Това беше най-късият път към вкъщи, но като всички копиеносци ние предпочитахме по-дългия път по суша пред краткия по море. И с право — морето и в онзи ден ни подложи на изпитание — мокро и студено. От запад бе задухал остър вятър, който носеше нови облаци и дъжд. Морето се надигна и заблъска вълни в ниските бордове на лодката. Изгребвахме водата като луди, за да спасим живота си, а парцаливото платно се издуваше и плющеше и ни носеше на юг. Нашият лодкар, който се казваше Балиг и ми се падаше зет, заяви, че няма по-голяма радост от това да караш хубава лодка с попътен вятър и благодареше на Манауидан за хубавото време, дето ни го бил изпратил. Но Исса бе много зле, на мен само ми се гадеше и всички бяхме много щастливи, когато следобяд лодката се вряза в думнонския бряг на не повече от три-четири часа път от вкъщи.

Платих на Балиг и тръгнахме през мокрите равнини на Думнония. Недалеч от брега имаше село, но хората там бяха видели вече пушека и бяха изплашени. Взеха ни за врагове и се изпокриха в колибите си. В селото имаше малка църквичка, просто колиба със сламен покрив и с дървен кръст, закован за една от подпорните греди. Християни обаче нямаше. Един от останалите в селото езичници ми каза, че всички християни тръгнали на изток.

— Тръгнаха след свещеника си, господарю.

— Защо? Накъде?

— Не знаем, господарю — вдигна той рамене и погледна към далечния пушек. — Саксите ли се върнаха?

— Не — уверих го аз и се надявах, че съм прав. Димът като че ли не беше на повече от шест-седем мили от нас и аз се съмнявах, че Аел или Сердик биха могли да навлязат толкова навътре в Думнония. Това би означавало, че цяла Британия е загубена.

Продължихме бързо пътя си. В този момент искахме единствено да се доберем до семействата си и да разберем дали са живи и здрави, а после щяхме да открием какво се бе случило. Имаше два пътя до Ърмидс хол. По-дългият щеше да ни отнеме четири-пет часа, при това по-голямата част от времето щяхме да вървим по тъмно. Другият път минаваше през мочурищата на Авалон — опасни тресавища, набраздени от потоци; блата, оградени с върби; ширнала се кална пустош, покрита с острица — където приливът бе висок, вятърът духаше от запад, морето понякога заливаше равнината и непредпазливите пътници намираха смъртта си. През това огромно мочурище имаше пътеки и дори дървени понтони, водещи към върбите, от които се режеха клони за плетене, или към заложените капани за риба и змиорки, ала никой от нас не познаваше тези пътеки. Въпреки всичко избрахме опасния път през блатата, защото това бе най-бързият път към вкъщи.

Привечер намерихме водач. Като повечето обитатели на блатата той бе езичник и щом разбра кой съм с радост ни предложи услугите си. Насред мочурливата равнина се виждаше Хълма, черен в сумрака на спускащата се нощ. Водачът ни каза, че най-напред трябва да стигнем до Хълма и в Инис Уидрин да намерим някой лодкар, който да ни превози с тръстиковата си лодка през плитките води на блатото Исса.

Още валеше, когато напуснахме селото край блатото. Капките трополяха по тръстиките и раздвижваха тихата повърхност на водата. Но след около час дъждовните облаци се разсеяха и зад тънка бяла пелена засия луната с млечнобяла светлина. Пътеката ни минаваше по дървени мостчета над черни ровове, край сложно изплетените върбови капани за змиорки, виеше се през блестящата черна повърхност на мочурищата, а водачът ни напяваше молитви против блатните духове. Той разправяше, че понякога нощем над мократа пустош сияели странни сини светлини. Това според него били духовете на множеството хора, намерили смъртта си в този лабиринт от вода, кал и острица. Стъпките ни плашеха дивите блатни птици и те с писък излитаха от гнездата си, размахали тревожно тъмни криле на фона на разпокъсаните облаци и проблясващата зад тях луна. Докато вървяхме, водачът ми разправяше за драконите, които спели на дъното на блатата и за тълъсъмите, дето се промъквали през калните потоци. Той носеше на врата си огърлица от гръбнака на удавник — според него най-сигурният талисман, който можел да те предпази от страшните същества, обитаващи пътеките през блатата.

Струваше ми се, че колкото и да вървяхме, Хълма си оставаше все на едно и също място. Просто бяхме нетърпеливи. Всъщност малко по малко, поток след поток, скъсявахме разстоянието и огромният хълм ставаше все по-висок и по-висок на фона на разпокъсаното небе. Скоро видяхме да проблясват светлини в основата на хълма. Бяха големи огнени пламъци. Най-напред помислихме, че гори светилището на Свещеното бодливо дръвче. Но с времето пламъците не станаха по-ярки, затова предположих, че светлината идва от нарочно запалени огньове, които вероятно осветяваха някакъв християнски ритуал за предпазване на храма от зло. Ние самите направихме знака против зло. Най-сетне стигнахме до една дига, която ни изведе върху твърдата земя на Инис Уидрин.

Тук нашият водач ни остави. Предпочете опасностите на блатата, пред онова, което ни очакваше в озарения от пламъци Инис Уидрин. Той коленичи пред мен и аз го дарих с последното злато, което ми беше останало, помогнах му да се изправи и му благодарих.

Ние шестимата тръгнахме през градчето, в което живееха рибари и плетачи на кошници. Къщите бяха тъмни, по улиците пробягваха само кучета и плъхове. Вървяхме към дървената палисада, която ограждаше светилището, и макар да виждахме дима, извиващ се над оградата, все още не разбирахме какво става вътре. Пътеката минаваше покрай главната порта на светилището и като наближихме, видях двама копиеносци на стража. Светлината от огньовете осветяваше щита на единия от тях. Върху щита бе изрисуван последният символ, който очаквах да видя в Инис Уидрин. Морският орел на Ланселот с рибата в ноктите.

Ние носехме щитовете си на гърба, така че белите звезди върху тях оставаха скрити и макар че всички имахме вълчи опашки на шлемовете си, стражите на портата изглежда ни взеха за приятели, защото не реагираха на нашето приближаване. Даже решиха, че искаме да влезем вътре и отстъпиха встрани. Тласкан от любопитството си за ролята на Ланселот в странните събития тази нощ, аз тръгнах да влизам през вратата и едва тогава двамата часовои осъзнаха, че не бяхме от техните другари. Единият от тях се опита да ми препречи пътя с копието си.

— Кой си ти? — попита той предизвикателно.

Блъснах копието му настрани и преди да извика го бутнах през портата навън. Исса се справи с другия копиеносец. В светилището се бе събрала огромна тълпа, но всички бяха с гръб към нас и не видяха боричкането пред главната порта. Не можеха и да ни чуят, защото пееха и се молеха монотонно и гласовете им заглушиха шума от кратката борба. Аз издърпах моя пленник в сенките край пътя и коленичих край него. Бях изпуснал копието си, като го измъквах от вратата, затова сега извадих късия нож от колана си.

— Ти си от хората на Ланселот, нали? — попитах го аз.

— Да — изсъска той.

— И какво правите тук? Това е кралството на Мордред.

— Крал Мордред е мъртъв — каза той, изплашен от острието, което бях опрял на гърлото му. Направо си глътнах езика от този отговор. Човекът реши, че мълчанието ми предвещава смъртта му и отчаяно възкликна. — Всички са мъртви!

— Кои всички?

— Мордред, Артур, всички.

За няколко мига сякаш целият ми свят се срина до основи. Мъжът в ръцете ми се заизвива, но моето острие го укроти. — Как? — изсъсках аз.

— Не знам.

— Как? — повиших глас.

— Не знаем! — повтори той. — Мордред беше убит преди да дойдем, а за Артур разправят, че бил убит в Поуис.

Отстъпих назад и махнах на един от хората си да пази двамата пленници с насочено към тях копие. След това изчислих преди колко часа се бях разделил с Артур. За последен път се бяхме видели край кръста на Кадок само преди няколко дни, а пътят на Артур до вкъщи бе много по-дълъг от моя. Ако е умрял, помислих си, новината за смъртта му нямаше да стигне до Инис Уидрин преди мен.

— Кралят ви тук ли е? — попитах ги аз.

— Да.

— Защо?

— За да вземе кралството, господарю — прошепна едва чуто единият.

Отрязахме ленти от вълнените наметала на двамата копиеносци и завързахме краката и ръцете им, напъхахме вълнени парцали и в устата им да не викат. Бутнахме ги в някакъв ров и ги предупредихме да кротуват. Поведох хората си отново към портата на светилището. Исках да надзърна вътре, да разбера каквото мога и едва тогава да тръгнем към вкъщи.

— Сложете наметалата върху шлемовете и обърнете щитовете — заповядах аз.

Скрихме вълчите опашки под наметалата си, отпуснахме обърнатите щитове ниско в краката си, за да не се виждат звездите и тихо се вмъкнахме в светилището. Движехме се в сенките, заобикаляйки в гръб развълнуваната тълпа, докато стигнахме до каменните основи на гробницата, която Мордред бе започнал да строи за майка си. Качихме се върху най-горния ред камъни, откъдето можехме да виждаме над главите на насъбралото се множество и да наблюдаваме странните неща, които ставаха между двата реда огньове, осветяващи нощта в Инис Уидрин.

Първо помислих, че виждам същия християнски ритуал, който бях наблюдавал в Иска, защото пространството между огньовете бе пълно с танцуващи жени, люлеещи се мъже и напяващи свещеници. Вдигаха ужасен шум — викове, писъци, вой. Между изпадналите в екстаз бродеха монаси с кожени бичове и шибаха голите им гърбове. Всеки безмилостен удар предизвикваше още по-силни радостни викове. Една жена стоеше на колене пред свещеното бодливо дръвче.

— Ела, Господи Иисусе! — пищеше тя. — Ела!

Някакъв монах я бичуваше в несвяст и то така, че гърбът й беше целият в кръв. Но ударите само разпалваха религиозната ревност на отчаяната й молитва.

Тъкмо щях да скоча от гробницата и да поведа хората си обратно към портата, когато се появиха копиеносци. Те грубо разбутаха вярващите настрани, за да разчистят място между огньовете, осветяващи свещеното бодливо дръвче. Замъкнаха нанякъде и пищящата жена. После дойдоха още копиеносци. Двама от тях крепяха на раменете си носилка, зад тази носилка вървеше епископ Сенсъм, повел група ярко облечени свещеници. До тях видях Ланселот и неговата свита. Там беше Борс, най-добрият боец на Ланселот, Амхар и Лохолт също бяха с краля на белгите, но не виждах ужасните близнаци Лавейн и Динас.

Тълпата запищя още по-пронизително, когато Ланселот се появи. Християните протягаха ръце към него, някои дори коленичиха, когато той мина покрай тях. Той бе облякъл бялата си емайлирана ризница, за която се кълнеше, че някога предпазвала тялото на древния герой Агамемнон. Носеше и своя черен шлем, украсен с разперените лебедови криле. Дългата му черна коса, блеснала от благовонните масла, се подаваше изпод шлема и се спускаше върху червеното наметало, закачено на раменете му. На хълбока му висеше „Острието на Христос“. Носеше високи бойни ботуши от червена кожа. Зад него вървеше Саксонската му гвардия — огромни мъже с плетени сребърни ризници и бойни брадви, чиито широки остриета отразяваха светлината на подскачащите пламъци. Не виждах Моргана, но нейните облечени в бяло свети жени пееха в хор и се опитваха да надвикат воя и виковете на възбудената тълпа.

Един от копиеносците носеше дълъг прът, който постави в предварително издълбана дупка край Свещеното бодливо дръвче. За момент се побоях, че ще видим как някой нещастен езичник ще бъде изгорен на този кол и затова плюх да се предпазя от злото. Жертвата очевидно беше в носилката, защото двамата копиеносци занесоха своя товар до Свещеното бодливо дръвче и после започнаха да привързват пленника към кола. Но когато свършиха и отстъпиха встрани, така че можехме да виждаме добре, осъзнах, че това всъщност не беше пленник, нито пък щеше да бъде изгорен. Наистина. Към кола не беше вързан езичник, а християнин и нямаше да наблюдаваме нечия смърт, а нечия сватба.

Спомних си за странното предсказание на Нимю. Мъртва ще стане булка.

Младоженникът беше Ланселот. Той застана до невестата си, привързана към кола. Тя беше кралица, някога принцеса на Поуис, станала принцеса на Думнония, а после кралица на Силурия. Това беше Норуена, снаха на Великия крал Утър, майката на Мордред, мъртва от четиринадесет години. Беше лежала в гроба си през всичките тези години, но сега я бяха извадили от земята и я бяха привързали към стълба, изправен край окиченото с молитвени панделки Свещено бодливо дръвче.

Гледах ужасен, правех знака против злото и галех железната си ризница. Исса докосна ръката ми сякаш да се увери, че не е в ноктите на някакъв невъобразим кошмар.

От мъртвата кралица бе останал почти само скелетът. Около раменете й бе увит бял шал, но той не можеше да скрие отвратителните ивици пожълтяла кожа и дебелите късове бяла мазна плът, които още висяха по костите. Черепът, килнат настрани от едно от въжета, прикрепящи го към кола, бе наполовина покрит с опъната изсъхнала кожа, челюстта се бе откачила от едната страна и висеше. Очите й бяха само черни сенки в осветената от огньовете посмъртна маска на кралицата. Някой бе поставил венец от макове върху темето на черепа, откъдето висяха раздърпани кичури коса.

— Какво става? — попита тихо Исса.

— Ланселот иска Думнония — прошепнах аз, — а като се жени за Норуена той се сродява с думнонската кралска династия.

Не можеше да има друго обяснение. Ланселот искаше да открадне трона на Думнония и тази отвратителна церемония сред големите огньове щеше да му даде някакво законно оправдание. Женеше се за мъртвата, за да стане наследник на Утър.

Сенсъм вдигна ръка да въдвори тишина и монасите с бичовете завикаха на възбудената тълпа да млъкне. Постепенно вярващите се укротиха. От време на време някоя жена изпищяваше и тълпата нервно потръпваше, но накрая настъпи тишина. Гласовете на хористките затихнаха. Сенсъм вдигна ръце и се помоли Всемогъщия Бог да благослови брака между този мъж и тази жена, този крал и тази кралица. Тук той нареди на Ланселот да хване булката за ръка. Ланселот протегна облечената си в ръкавица дясна ръка и повдигна жълтите кости. Лицевите предпазители на шлема му бяха отворени и го виждах как се хили. Тълпата викаше от радост, а аз си спомних думите на Тюдрик за знаците и знаменията и предположих, че в този несвещен брак християните виждат доказателство за завръщането на техния Бог.

— С властта, дадена ми от Светия Отец и с милостта, дадена ми от Светия Дух — викна Сенсъм, — обявявам ви за съпруг и съпруга!

— Къде е нашият крал? — попита ме Исса.

— Кой знае? — прошепнах аз. — Може да е мъртъв.

Гледах как Ланселот вдигна жълтите кости на Норуена и се престори, че целува пръстите й. Като пусна ръката, един от пръстите падна.

Сенсъм, който никога не можеше да устои на възможността да проповядва, започна да държи реч пред тълпата и точно тогава Моргана ме заговори. Изобщо не бях разбрал кога се е приближила, усетих присъствието й едва след като ме дръпна за наметалото. Обърнах се изплашен и видях златната й маска, отразяваща огнените пламъци.

— Щом разберат, че на портата няма стражи — изсъска тя, — ще претърсят цялото село и с вас е свършено. Елате с мен, глупаци такива.

Скочихме някак виновно от гробницата и тръгнахме след куцукащата черна фигура, която се скри зад тълпата в сенките на голямата църква. Тя спря там и се взря в лицето ми.

— Казаха, че си мъртъв. Че си убит заедно с Артур в селото на Кадок.

— Жив съм, лейди.

— А Артур?

— До преди три дни беше жив, лейди — отвърнах аз. — Нито той, нито аз умряхме в селото на Кадок.

— Благодаря на Бога — въздъхна тя, — благодаря на Бога — повтори Моргана, после сграбчи наметалото ми и ме дръпна надолу. Лицето ми почти допря до маската й. — Слушай — каза настойчиво, — моят съпруг нямаше никакъв избор в това нещо.

— Щом казвате, лейди — вдигнах рамене, без нито за миг да й повярвам. Разбирах обаче, че Моргана правеше всичко възможно, за да бъде и с едните, и с другите в тази криза, внезапно сполетяла Думнония. Ланселот протягаше ръце към трона, а някой се бе погрижил да изпрати Артур далеч от страната, докато кралят на белгите си свърши работата. Което е по-лошо, помислих си аз, някой бе изпратил Артур и мен в долината на Кадок и ни бе организирал засада там. Някой бе пожелал да ни види мъртви. А Сенсъм първи ни разкри убежището на Лайгесак и именно Сенсъм бе спорил с нас против предложението ни хората на Кунеглас да извършат ареста, сега пак Сенсъм стоеше пред Ланселот и пред трупа, осветен от нощните огньове. Надушвах лапите на мишия господар навсякъде в тази мръсна работа, макар да се съмнявах, че Моргана знае и половината от това, което бе извършил или планирал нейният съпруг. Тя бе твърде стара и мъдра, за да се зарази от религиозна лудост и поне се опитваше да намери безопасен път през натрупващите се ужаси.

— Закълни се, че Артур е още жив! — помоли ме тя.

— Той не умря в долината на Кадок — отговорих аз. — В това мога да се закълна.

Тя замълча за миг. Мисля, че плачеше под маската си.

— Кажи на Артур, че нямахме избор — промълви тя.

— Добре — обещах й аз. — Какво знаете за Мордред, лейди?

— Той е мъртъв — изсъска тя. — Бил убит по време на лов.

— Но ако са излъгали за Артур, защо да не са излъгали и за Мордред?

— Кой знае? — прекръсти се тя и ме дръпна за наметалото. — Ела — рязко каза тя и ни поведе покрай стената на църквата надолу към някаква малка дървена колиба. Някой бе затворен в там — чувах нечии юмруци да удрят по вратата, завързана с кожени ремъци.

— Трябва да вървиш при жена си, Дерфел — каза Моргана, докато се бореше с възела с единствената си ръка. — Динас и Лавейн тръгнаха привечер към твоята къща. Взеха копиеносци.

Обзе ме паника, която ме накара да разсека ремъка с върха на копието. Щом освободих вратата, тя широко се отвори и отвътре изскочи Нимю, вдигнала ръце с орлови нокти, готови да дерат и да разкъсват. Но щом ме позна, тя политна към мен, търсейки опора в тялото ми. Заплю Моргана.

— Върви, глупачке — озъби се Моргана срещу нея, — и помни, че съм те спасила от смърт днес.

Хванах ръцете на Моргана, изгорената и здравата, и ги вдигнах към устните си.

— Длъжен съм ви, лейди, за това, което направихте тази нощ.

— Върви, глупако — отвърна ми тя — и побързай!

Хукнахме покрай задната стена на църквата, покрай складовите помещения, колибите на робите, хамбарите, минахме забързани през плетената порта на селото и излязохме на пристана, където рибарите държаха тръстиковите си лодки. Взехме две от лодките и вместо с лодкарски прът забутахме леките съдове напред с копията си. Спомних си как в онзи далечен ден, когато бе убита Норуена, двамата с Нимю избягахме от Инис Уидрин по същия начин. Тогава, както и сега, бяхме тръгнали към Ърмидс хол, тогава, както и сега, бяхме бегълци в страна, превзета от врагове.

Нимю не знаеше подробности за случилото се в Думнония. Каза само, че Ланселот дошъл и се обявил за крал, но за Мордред повтори само това, което бяхме чули от Моргана — че кралят бил убит по време на лов. Разказа ни как на Хълма дошли копиеносци и я пленили. Отвели я в светилището и Моргана я затворила. После чула как тълпа християни се катерят към Хълма. Избили всички, които намерили там, съборили колибите и започнали да строят църква със здравите греди.

— Значи Моргана наистина спаси живота ти — отбелязах аз.

— Тя има нужда от моите знания — отвърна Нимю. — Как иначе ще разберат какво да правят със Свещения съд? Именно затова Динас и Лавейн тръгнаха към твоя дом, Дерфел. За да намерят Мерлин — плю тя в блатото. — Стана така, както ти казах — освободиха силата на Свещения съд и сега не знаят как да контролират тази сила. Двама крале дойдоха в Кадарн. Единият беше Мордред, другият — Ланселот. Той отиде там днес следобед и застана върху камъка. А тази нощ мъртвата прави сватба.

— Освен това ти каза, че меч ще заплашва гърлото на дете — напомних й аз мрачно и яростно забих дръжката на копието в плиткото блато в желанието си да стигна колкото се може по-бързо до Ърмидс хол. Където бяха моите деца. Където беше Сийнуин. И закъдето бяха тръгнали силурските друиди с техните копиеносци преди по-малко от три часа.

 

Пламъци осветяваха пътя ни към вкъщи. Не пламъците, които осветяваха брака на Ланселот с мъртвата, а други пламъци, извисяващи се над Ърмидс хол. Бяхме насред блатото, когато този нов огън пламна и черната вода потрепна, отразила дългите му езици.

Молех се на Гофанон, на Люло, на Бел, на Кернунос, на Таранис, на всички Богове, където и да бяха те, поне един от тях да се наведе от звездното царство към земята и да спаси семейството ми. Огнените езици заподскачаха още по-високо и заискряха над пламнал сламен покрив, а вятърът отнасяше пушека на изток през нещастната Думнония.

Щом Нимю свърши разказа си, всички замълчахме. Исса плачеше. Тревожеше се за Скарач, ирландското момиче, за което се беше оженил и се чудеше като мен какво ли бе станало с копиеносците, които бяхме оставили да пазят замъка. Те бяха достатъчно, за да се противопоставят на Динас и Лавейн и техните копиеносци. И въпреки това пламъците свидетелстваха за друго, а ние бутахме лодките напред колкото можехме по-бързо.

Щом наближихме чухме писъци. Бяхме само шестима, но не се поколебах нито за миг, нито пък се опитах да правя някакви маневри. Просто засилихме лодките нагоре по обраслия с дървета поток, който течеше край палисадата на замъка. Там скочихме на брега, точно до малката лодчица, която Гулидин, слугата на Мерлин, бе направил за Даян.

По-късно разбрах как се бяха развили събитията онази нощ. Гуилим, командващият копиеносците, оставени да охраняват дома ми в мое отсъствие, докато ние с Артур бяхме на север, видял далечния дим на изток и предположил, че се задават неприятности. Поставил всичките си хора по местата и обсъдил със Сийнуин възможността да се натоварят на лодките и да се скрият сред мочурищата, които се намираха зад блатото. Сийнуин казала не. Малейн, друидът на брат й, дал на Даян някаква отвара от листа, която смъкнала температурата, но детето все още било твърде слабо, освен това никой не знаел какво означава видяният пушек, не дошли и вестители с каквото и да било предупреждение. Затова Сийнуин изпратила двама копиеносци на изток да разберат какво става и зачакали зад дървената палисада.

Паднала нощта, но новини нямало. Все пак нощта донесла известно успокоение, защото малцина копиеносци биха се решили да пътуват по тъмно. Сийнуин решила, че опасността от нападение през нощта е по-малка отколкото през деня. Стоели зад палисадата, гледали пламъците в Инис Уидрин отвъд блатото и се чудели какво ли означават, но никой не чул как конниците на Динас и Лавейн навлезли в съседната гора. Далеч от къщата те слезли от конете, завързали юздите им за дърветата и после под бледата светлина на полускритата зад облаци луна запълзели към палисадата. Гуилим разбрал, че замъкът е нападнат едва когато хората на Динас и Лавейн щурмували портата. Двамата разузнавачи на Гуилим не се върнали, в горите нямало часовои и врагът бил на крачка от портата, когато в замъка вдигнали тревога. А портата не бе някаква здрава порта. Тя беше висока не повече от човешки бой. Първите нападатели се втурнали към нея без ризници, копия и щитове и успели да се изкатерят по нея, преди хората на Гуилим да се съберат. Стражите на портата се сражавали и убивали. Но не могли да избият всички. Някой от тези първи нападатели успели да вдигнат лоста на портата и отворили на тежковъоръжените копиеносци на Динас и Лавейн. Десет от тези копиеносци се числели към Сакската гвардия на Ланселот, останалите били белги, заклели се да служат на своя крал.

Хората на Гуилим се сражавали с всички сили. Най-свирепа била борбата на прага на замъка. Там паднал убит Гуилим и още шест от моите воини. Други шестима лежаха в двора, където бе запален един склад. Тези пламъци бяха осветявали пътя ни през блатото и сега ни разкриваха ужаса вътре.

Битката не бе свършила. Динас и Лавейн бяха планирали своето предателство добре, но хората им не бяха успели да влязат в замъка и моите копиеносци все още държаха голямата сграда. Виждах щитовете и копията, преградили свода на вратата, виждах и друго копие, подаващо се от един от високите прозорци, през които излизаше пушека. Двама от ловците ми стояха на този прозорец, опънали лъкове, и стрелите им пречеха на хората на Динас и Лавейн да пренесат огъня от склада върху сламения покрив на замъка. Сийнуин, Моруена и Серен бяха вътре в сградата, заедно с Мерлин, Малейн и почти всички жени и деца, които живееха в селото. но те бяха обградени, а враговете ги превъзхождаха по численост, освен това бяха намерили Даян.

Даян спеше в една от колибите. Често правеше така, защото обичаше да бъде в компанията на старата си дойка, женена за моя ковач. Може би златната й коса я беше издала или може би вярна на своя нрав, Даян бе започнала да хвърля предизвикателства срещу нападетелите и им е казала, че като си дойде баща й, той ще им отмъсти.

А сега Лавейн, облечен в черно, с празна ножница, увиснала край хълбока му, държеше Даян пред тялото си. Тънките й крачета се подаваха изпод малката бяла рокля, която носеше. Тя се бореше с всички сили, но Лавейн здраво я държеше с лявата си ръка през кръста, а с дясната бе опрял гол меч на гърлото й.

Исса се вкопчи в ръката ми, за да ме спре. Щях обезумял да се хвърля срещу въоръжените мъже край обсадения замък. Бяха двадесет. Не виждах Динас, но подозирах, че заедно с другите вражи копиеносци се намира зад замъка, за да отреже пътя за бягство на хората в обсадения дом.

— Сийнуин — викна Лавейн с дълбокия си глас. — Излез! Моят крал иска да те заведа при него!

Оставих копието на земята и извадих Хюелбейн. Острието му тихо изсъска от допира с ножницата.

— Излез — викна пак Лавейн.

Докоснах парчетата свинска кост, вградени в дръжката на меча и се помолих на Боговете да ме направят ужасен тази нощ.

— Да не искаш кутрето ти да умре? — попита Лавейн и Даян изпищя, усетила допира на острието върху гърлото си. — Мъжът ти е мъртъв! — викна Лавейн. — Умря в Поуис заедно с Артур и няма да ти се притече на помощ.

Отново натисна с меча и Даян пак изпищя. Исса продължаваше да ме държи.

— Още не, господарю — прошепна той, — още не.

Щитовете, препречили вратата на замъка, бяха вдигнати и Сийнуин излезе навън. Носеше тъмна пелерина, закопчана на врата.

— Пусни детето — спокойно каза тя на Лавейн.

— Ще я пусна, когато ти дойдеш при мен — отвърна Лавейн. — Моят крал иска да сподели твоята компания.

— Твоят крал ли? — попита Сийнуин. — И кой е този крал?

Тя много добре знаеше чии войници бяха нападнали дома й тази нощ, щитовете им достатъчно ясно показваха това, но не искаше да улеснява Лавейн в нищо.

— Крал Ланселот — отговори Лавейн. — Крал на белгите и крал на Думнония.

Сийнуин придърпа наметалото около себе си.

— И какво иска крал Ланселот от мен? — попита тя. Зад нея, в пространството зад замъка, осветено донякъде от горящия склад, се виждаха и други копиеносци на Ланселот. Бяха взели конете от конюшните ми и сега наблюдаваха сблъсъка между Сийнуин и Лавейн.

— Тази нощ, лейди — обясни Лавейн — моят крал си взе булка.

Сийнуин вдигна рамене.

— Значи няма нужда от мен.

— Булката, лейди, не може да даде на моя крал привилегиите, които се полагат на мъжа в брачната нощ. Вместо нея ти ще трябва да доставиш удоволствие на моя крал. Отдавна му дължиш тази чест. Освен това — добави Лавейн — сега вече си вдовица. Имаш нужда от друг мъж.

Мускулите ми се изопнаха и Исса отново ме сграбчи над лакътя. Един от сакските гвардейци близо до Лавейн беше неспокоен и Исса безмълвно ми предлагаше да изчакаме докато се успокои.

Сийнуин отпусна за миг глава, после отново вдигна поглед.

— Ако дойда с вас, ще пуснете ли дъщеря ми? — попита мрачно тя.

— Да — обеща Лавейн.

— И всички други? — махна Сийнуин с ръка към замъка.

— И тях ще пощадим — кимна Лавейн.

— Тогава освободете дъщеря ми — поиска Сийнуин.

— Ела първо тук — отвърна Лавейн — и доведи Мерлин.

Даян го ритна с голите си пети, но той натисна меча към гърлото й и тя застина. Покривът на склада се срути сред безброй искри и горящи сламки, литнали в нощта. Някои от тях паднаха върху сламения покрив на замъка и замъждукаха там. Засега дъждовната вода, попила в сламата, предпазваше замъка, но знаех, че скоро покривът щеше да пламне.

Отново бях готов за атака, но тогава зад Сийнуин се появи Мерлин. Видях, че брадата му пак бе сплетена на плитки. Той носеше големия си жезъл и беше по-изправен и по-мрачен от когато и да било през последните години. Обгърна Сийнуин с дясната си ръка през раменете и погледна Лавейн.

— Пусни детето — заповяда той. Лавейн поклати глава.

— Ние направихме магия с брадата ти, старче, ти нямаш власт над нас. Тази нощ, докато нашият крал се забавлява с принцеса Сийнуин, ние ще си направим удоволствието да ти сменим вярата. Елате при мен и двамата — нареди той. Мерлин вдигна жезъла и го насочи към Лавейн.

— При следващото пълнолуние — каза Мерлин — ти ще умреш край морето. И ти, и брат ти. И двамата ще умрете, а писъците ви ще се носят по вълните за вечни времена. Пусни детето.

Нимю тихо изсъска зад мен. Беше взела моето копие от земята и бе вдигнала кожената превръзка на челото — ужасната празна дупка на изваденото й око зееше.

Лавейн изобщо не се развълнува от предсказанието на Мерлин.

— При следващото пълнолуние — отвърна му той — ще варим в бича кръв кичури от брадата ти, а душата ти ще предадем на червея от Анун — изплю се Лавейн. — Хайде идвайте и двамата — озъби се той.

— Освободи дъщеря ми — настоя Сийнуин.

— Когато се приближите, ще я пусна.

Сийнуин и Мерлин тихо заговориха помежду си. Моруена изплака вътре в замъка и Сийнуин се обърна към нея да я утеши. След това хвана Мерлин за ръка и двамата тръгнаха към Лавейн.

— Не така, лейди — викна й Лавейн. — Моят господар Ланселот иска да отидеш при него гола. Моят господар иска да минеш гола през страната, гола през града и да влезеш гола в леглото му. Ти го опозори, лейди, и тази нощ той ще ти върне този позор стократно.

Сийнуин спря и се вторачи в него. Но Лавейн само притисна меча към гърлото на Даян, детето изохка от болка и Сийнуин инстинктивно скъса брошката, която придържаше наметалото на раменете й. Дрехата се смъкна в краката й. Отдолу Сийнуин бе облечена с проста бяла рокля.

— Свали роклята, лейди — заповяда Лавейн с дрезгав глас — сваляй я или дъщеря ти умира.

Тогава се втурнах. Изкрещях името на Бел и се втурнах като луд. Хората ми нападнаха заедно с мен. От замъка наизлязоха и други, когато видяха белите звезди по щитовете ни и сивите вълчи опашки на шлемовете. Нимю също атакува с писъци и вой. Видях как редицата на вражите копиеносци се огъна, отстъпвайки с ужас. Тичах право срещу Лавейн. Видя ме, позна ме и замръзна ужасен. Беше се направил на християнски свещеник — на врата му висеше разпятие. По онова време беше опасно да яздиш из Думнония, облечен като друид, но друид или християнин Лавейн трябваше да умре. Изкрещях името на своя Бог и налетях върху Лавейн.

Отнякъде изникна сакски гвардеец. Острието на брадвата му проблесна, отразила пламъците, докато той замахваше към главата ми. Отбих брадвата с щита и ръката ми се разтресе от силата на удара. Плъзнах Хюелбейн напред, завъртях острието му в корема на сакса и освободих оръжието си. От раната се изсипаха черва. Исса беше убил друг сакс, а Скарач, свирепата ирландска съпруга на Исса, бе излязла от замъка с огромно ловно копие и сега довършваше с него ранен сакс. Нимю също заби копието си в корема на някакъв мъж. Някой замахна с копие към мен, отбих удара му и забих Хюелбейн в тялото му. Огледах се обезумял за Лавейн и го видях да тича, стиснал Даян в ръце. Опитваше се да стигне до брат си зад замъка. Но пред него изкочиха мои копиеносци, отрязаха му пътя и той се обърна назад. Видя ме и хукна към портата. Държеше Даян като щит.

— Искам го жив! — изревах аз и хукнах след него през осветения от огъня хаос. Друг сакс се изпречи пред мен, крещейки името на своя Бог. Пресеках вика му с Хюелбейн, който потъна в гърлото му. Исса викаше, предупреждавайки за появата на нови врагове. И сам чувах тропота на копитата — онези, които пазеха зад замъка, препускаха към нас, за да спасят другарите си. Динас, облечен с черно свещеническо расо като брат си, бе начело на атаката, размахал гол меч в ръката си.

— Спрете ги! — викнах аз. Чувах писъците на Даян. Врагът изпадаше в паника. Те бяха повече от нас, но внезапната поява на копиеносци от черните недра на нощта бе разкъсала сърцата им на парчета, а и еднооката Нимю, пищяща и свирепа с окървавено копие в ръце, сигурно им е приличала на страшен нощен тълъсъм, дошъл да вземе душите им. Всички бягаха в ужас. Лавейн чакаше брат си близо до горящия склад и все още държеше меча на гърлото на Даян. Скарач, съскаща като Нимю, държеше копието си срещу него, но не смееше да рискува живота на дъщеря ми. Някои от хората на Ланселот се катереха по палисадата, други тичаха към портата. Едни бяха убити в сенките между колибите, други се спасиха, тичайки край ужасените коне, които изтрополяха край нас и изчезнаха в нощта.

Динас яздеше право срещу мен. Вдигнах щита си, стиснах Хюелбейн и закрещях предизвикателства. В последния момент той завъртя коня си и замахна с меча към главата ми. Но само мина покрай мен и се насочи към брат си, наведе се от седлото и подаде ръка на Лавейн. Скарач отскочи от пътя на коня точно когато Лавейн скочи в спасителната прегръдка на Динас. Пусна Даян и тя се изтърколи далеч от него. Хукнах след коня. Лавейн се бе вкопчил в брат си, който на свой ред отчаяно стискаше седлото и юздите, докато конят препускаше в галоп. Крещях им да спрат и да се бият, но близнаците продължиха лудия си бяг към черните дървета, където се бяха скрили оцелелите им другари. Проклинах душите им. Стоях на портата и ги наричах червеи, страхливци, същества на злото.

— Дерфел? — повика ме Сийнуин. — Дерфел?

Престанаха да проклинам и се обърнах към нея.

— Жив съм — казах аз, — жив съм.

— О, Дерфел! — изстена тя и едва тогава видях, че Сийнуин държеше Даян и че бялата рокля на Сийнуин вече не беше бяла, а червена.

Изтичах към тях. Даян се бе свила в ръцете на майка си. Изпуснах меча, дръпнах шлема от главата си и паднах на колене край тях.

— Даян? — прошепнах. — Любов моя!

Видях как душичката й мъждука в очите. Тя ме видя — наистина ме видя — видя и майка си преди да умре. Погледна ни за миг и малката й душа отлетя, тихо като разперени в мрака криле, безшумно като пламък на свещ, изгасен от полъха на вятър. При скока върху седлото на брат си Лавейн бе отрязъл гърлото й и сега малкото й сърчице се отказа от борбата за живот. Но преди това тя наистина ме видя. Знам, че ме видя. Видя ме и тогава умря, прегърнах и нея, и майка й и заплаках като дете.

Плачех за моята малка хубава Даян.

 

Бяхме взели четирима пленници, освен ранените. Единият беше от Сакската гвардия, другите трима бяха белги. Мерлин ги разпита и когато свърши аз посякох и четиримата на парчета. Заклах ги. Убивах, изпълнен с бесен гняв, плачех и убивах, сляп за всичко друго освен за тежкия Хюелбейн в ръцете си и за празното удовлетворение, което чувствах докато сечах къс по къс плътта им. Един по един, пред моите хора, пред Сийнуин, пред Норуена и Серен, насякох и четиримата мъже и когато всичко свърши, Хюелбейн бе мокър от върха до дръжката, а аз продължавах да сека безжизнените им тела. Ръцете ми до лактите бяха подгизнали в кръв, яростта ми можеше да запълни целия свят, но не можеше да върне моята малка Даян.

Исках да убивам още хора, но ранените врагове вече бяха убити. Като нямаше вече на кого да отмъщавам, така както си бях кървав, отидох при ужасените си дъщери и ги прегърнах. Не можех да спра сълзите си, те също. Притисках ги сякаш моя живот зависеше от техния. След това ги отнесох при Сийнуин, която продължаваше да люлее мъртвото телце на Даян. Нежно разделих ръцете на Сийнуин и ги поставих върху раменете на живите й деца. Вдигнах телцето на Даян и го понесох към горящия склад. Мерлин дойде с мен. Той докосна челото на Даян с жезъла си и кимна. Време е, казваше ми Мерлин, да оставим душата на Даян да пресече моста на мечовете. Но преди това я целунах. После положих тялото й на земята и с ножа си отрязах голям кичур от златната й коса, който грижливо поставих в джоба. След това я вдигнах, целунах я за последен път и хвърлих трупа й в пламъците. Косата и малката й бяла рокля пламнаха с ярки пламъци.

— Засилете огъня! — викна Мерлин към хората ми. — Засилете го!

Те разкъсаха една от колибите и превърнаха огъня в пещ, която трябваше да превърне тялото на Даян в нищо. Душата й вече отлиташе към новото си тяло от сянка в Отвъдния свят, погребалната й клада ревеше в нощта, а аз стоях на колене край пламъците с празна опустошена душа. Мерлин ме повдигна.

— Трябва да вървим, Дерфел.

— Знам.

Той ме прегърна и ме задържа в прегръдките си като баща, утешаващ сина си.

— Ако бях успял да я спася — тихо каза Мерлин.

— Ти опита — промълвих аз и се проклех, задето толкова дълго се бях мотал в Инис Уидрин.

— Да вървим — потупа ме нежно Мерлин, — много път ни чака до зори.

Взехме малкото неща, които можехме да носим. Аз смених окървавената си ризница с по-хубавата плетена ризница със златните пръстени по краищата. Серен взе три котенца в една кожена торба, Моруена взе хурка и вързоп с дрехи, а Сийнуин приготви чанта с храна. Бяхме всичко осем души — копиеносци, семейства, слуги и роби. Всеки от тях бе хвърлил в погребалната клада по някакъв малък дар — най-вече парченца хляб, но Гулидин, слугата на Мерлин, хвърли в пламъците върбовата лодчица на Даян, за да може тя да си я кара из потоците и езерата в Отвъдния свят.

Сийнуин, която вървеше между Мерлин и Малейн, друида на Кунеглас, попита какво става с децата в Отвъдния свят.

— Играят — каза Мерлин с цялия си предишен авторитет. — Играят под ябълковите дървета и ви чакат.

— Ще бъде щастлива там — увери я и Малейн. Той беше висок, слаб и прегърбен млад човек, носеше стария жезъл на Иорует. Изглеждаше потресен от ужасите на изминалата нощ, и очевидно се плашеше от мръсната и окървавена Нимю. Превръзката за окото й бе изчезнала, а косата й висеше порвиснала и сплетена.

След като разбра какво очаква Даян, Сийнуин дойде при мен. Аз все още се измъчвах и се обвинявах, задето се бях задържал толкова дълго да гледам брачната церемония на Ланселот, но Сийнуин вече беше по-спокойна.

— Така й било писано, Дерфел — каза тя, — сега тя е щастлива. А и ти си жив — хвана ме Сийнуин за ръка. — Казаха ни, че си мъртъв. И ти, и Артур.

— И той е жив — уверих я аз. Вървях мълчалив след двата бели силуета на друидите. — Един ден — дадох глас на мислите си аз — ще намеря Динас и Лавейн. Смъртта им ще бъде ужасна.

Сийнуин стисна ръката ми.

— Бяхме толкова щастливи — промълви тя. Отново бе започнала да плаче. Опитах се да намеря думи да я утеша, но никой не можеше да ни обясни защо Боговете ни бяха отнели Даян. Зад нас пожарът в Ърмидс хол ревеше и пращаше огнени пламъци към черното небе. Сламенният покрив бе пламнал и огънят изпепеляваше целия ни предишен живот.

Вървяхме по една извиваща край блатото пътечка. Луната се бе изплъзнала от облаците и хвърляше сребриста светлина върху тръстиките и върбите и върху плитката набраздена от вятъра вода. Отивахме към морето, но изобщо не бях помислил какво ще правим стигнем ли брега. Хората на Ланселот щяха да ни търсят, това бе повече от сигурно. Трябваше да намерим някъде убежище.

Мерлин разпита пленниците преди да ги избия и сега разказа на Сийнуин и на мен каквото бе научил. Голяма част от това вече знаехме. Мордред бил убит по време на лов, но един от пленниците твърдял, че кралят бил убит от бащата на изнасилена от Мордред девойка. Говорело се, че Артур е мъртъв и затова Ланселот се обявил за крал на Думнония. Християните го приветствали с радост, вярвайки, че Ланселот е техният нов Йоан Кръстител, човекът предизвестил първото идване на Христос на земята, точно както Ланселот щял да предизвести неговото второ пришествие.

— Артур не умря — уточних аз мрачно. — Трябваше да умре и аз трябваше да умра с него, но заговорът не успя. И как така Ланселот е разбрал толкова бързо за смъртта му, след като аз видях Артур само преди три дни?

— Не е разбрал — спокойно отбеляза Мерлин. — Само се е надявал, че всичко върви по план.

Аз се изплюх.

— Това е работа на Сенсъм и на Ланселот — гневно заключих аз. — Ланселот вероятно е организирал убийството на Мордред, а Сенсъм нашето. Сега Сенсъм си има желаното християнско кралство, а Ланселот има Думнония.

— Само дето ти си жив — тихо се обади Сийнуин.

— И Артур е жив — добавих аз. — А ако Мордред наистина е мъртъв, тогава тронът принадлежи на Артур.

— Само ако разгроми Ланселот — отбеляза сухо Мерлин.

— Разбира се, че ще разгроми Ланселот — презрително заявих аз.

— Сега Артур е слаб — предупреди ме внимателно Мерлин. — Десетки от хората му са избити. Всички от охраната на Мордред са мъртви, както и копиеносците от Каер кадарн. Сей и хората му са избити в Иска, а ако не са мъртви, бягат. Християните са се надигнали, Дерфел. Чувам, че бележели къщите си със знака на рибата и хората във всяка къща, която не носи този знак, били избивани — Мерлин продължи да върви в мрачно мълчание. — Прочистват Британия заради идването на техния Бог — добави той след малко.

— Но Ланселот не е убил Сеграмор — казах аз, надявайки се това да е вярно, — а Сеграмор има цяла армия.

— Сеграмор е жив — увери ме Мерлин и след това ми поднесе най-лошата новина за тази ужасна нощ, — но е бил нападнат от Сердик. Струва ми се — продължи той, — че Ланселот и Сердик са се споразумели да си поделят Думнония. Сердик ще вземе пограничните земи, а Ланселот ще управлява останалите.

Нямаше какво да кажа. Струваше ми се непонятно. Сердик бе навлязъл в Думнония? А християните се бяха надигнали, за да поставят Ланселот на трона? И всичко бе станало толкова бързо, за няколко дни, а ние не бяхме доловили никакво предизвестие, за онова което се е готвело, преди да напуснем Думнония.

— Имаше предизвестия — обади се Мерлин, прочел мислите ми. — Имаше, но никой от нас не ги възприе сериозно. Кой се интересуваше от това, че няколко християни си рисуват риби по стените на къщите си? Кой обръщаше внимание на техните истерии? Дотолкова свикнахме с гръмките приказки на техните свещеници, че никой вече не слушаше какво точно приказват. И кой от нас повярва, че техният Бог ще дойде в Британия след четири години време? Имаше предизвестия, Дерфел, навсякъде около нас, ала ние бяхме слепи за тях. Но това не е причината за целия този ужас.

— Сенсъм и Ланселот го причиниха — изръмжах аз.

— Свещения съд го донесе — поправи ме Мерлин. — Някой го е използвал, Дерфел, и е освободил силата му. Подозирам, че Свещения съд е у Динас и Лавейн, но те не знаят как да го контролират, затова разляха ужаса му по тази земя.

Вървях и мълчах. Севърнско море вече се виждаше — сребристочерна подвижна повърхност под гаснещата луна. Сийнуин тихо плачеше и аз я хванах за ръка.

— Открих кой е баща ми — опитах се аз да я отклоня от мъката й. — Едва вчера разбрах това.

— Твоят баща е Аел — спокойно каза Мерлин. Аз зяпнах.

— Как разбра?

— По лицето ти, Дерфел. Тази нощ, когато се втурна през портата, само мечото наметало ти липсваше, иначе беше досущ като него — усмихна ми се Мерлин. — Аз те помня като сериозно малко момче, което само пита и се мръщи, а тази нощ ти се появи като воин на Боговете, ужасяваща грамада от желязо и стомана с щит и вълча опашка.

— Вярно ли е това? — попита ме Сийнуин.

— Да — признах аз и се изплаших от начина, по който можеше да реагира на това. Но нямаше защо да се страхувам.

— Тогава Аел трябва да е велик мъж — каза тя убедено, усмихна се тъжно и добави, — лорд принц.

Стигнахме до морето и завихме на север. Нямаше къде другаде да отидем освен в Гуент или в Поуис, където лудостта все още не се беше разпространила. Но изведнъж пътеката свърши — пред нас имаше само кал върху която прииждащия прилив разбиваше до бяло вълните си. От едната ни страна бе морето, а от другата блатата на Авалон. Струваше ми се, че сме попаднали в капан, но Мерлин ни убеди да не се безпокоим.

— Починете си — каза той, — скоро ще дойде помощ.

Мерлин погледна на изток, където над хълмовете зад блатата се бе появила ивица бледа светлина.

— Зазорява се. Нашата помощ ще дойде щом се покаже слънцето — обяви той и седна да поиграе със Серен и нейните котенца. Ние легнахме на пясъка до вързопите си, а нашият менестрел Пирлиг запя Любовната песен на Раянон — любимата песен на Даян. Сийнуин плачеше, прегърнала Моруена, а аз, вперил поглед в неспокойното море, мечтаех за отмъщение.

Слънцето изгря, обещавайки още един прекрасен летен ден над Думнония, само че в този ден облечени в желязо конници щяха да бродят из страната и да ни търсят. Най-накрая Свещения съд бе използван, християните се струпаха под знамето на Ланселот, над страната се стелеше ужас, цялото дело на Артур бе поставено на карта.

 

Онази сутрин ни търсеха не само хората на Ланселот. Селата из мочурището бяха чули за станалото в Ърмидс хол. Бяха разбрали също, че отвратителната церемония в Инис Уидрин е била християнска сватба. А всеки враг на християните беше приятел на блатните хора, затова техните лодкари, ловци и следотърсачи започнали да кръстосват тресавищата и да ни търсят.

Намериха ни два часа след изгрев слънце и ни поведоха на север по пътеките през блатата, където никой враг нямаше да посмее да ни последва. Вечерта вече бяхме излезли от блатата и бяхме близо до град Абона, откъдето тръгваха кораби за Силурия, натоварени със зърно, грънци, калай и олово. Отряд на Ланселот охраняваше направените от римляните пристани по реката, но хората бяха малко и пръснати на голямо разстояние. Имаше не повече от двадесет копиеносци, които наблюдаваха корабите, при това по-голямата част от войниците бяха полупияни от плячкосан товар с медовина. Избихме ги всички. Смъртта вече беше идвала в Абона, защото върху калния бряг на реката лежаха телата на десетина езичници. Фанатизираните християни, които бяха убили езичниците, вече си бяха отишли, за да се присъединят към армията на Ланселот, а хората, останали в града, бяха много наплашени. Разказаха ни какво се беше случило в града, заклеха се, че са невинни за смъртта на убитите, после залостиха вратите си, всичките белязани със знака на рибата. На следващото утро, щом придойде приливът, ние отплавахме за Иска в Силурия — крепост на река Уск, където някога Ланселот направи първия си дворец като крал на Силурия.

В лодката Сийнуин седна до мен.

— Странно е как войните идват и си отиват заедно с кралете — каза тя.

— Как? — непроумях аз. Тя вдигна рамене.

— Утър умря и веднага започна война, която продължи чак до като Артур уби баща ми, после настана мир. Сега Мордред дойде на трона и пак избухна война. То е като сезоните, Дерфел. Войната идва и си отива — Сийнуин отпусна глава на рамото ми. — И какво ще стане сега? — попита тя.

— Ти и момичетата ще отидете на север, в Каер Сус, а аз ще остана тук и ще се бия.

— Артур ще се бие ли? — попита Сийнуин.

— Ако Гуинивиър е убита — отговорих аз, — ще се бие, докато не остане нито един жив враг. (Не бяхме чули нищо за Гуинивиър, но след като християните вилнееха из цяла Думнония, изглеждаше малко вероятно да са я пощадили.)

— Горката Гуинивиър — промълви Сийнуин, — и горкият Гуидър — добави тъжно. Тя много обичаше сина на Артур.

Акостирахме в река Уск, най-сетне в безопасност на територия, управлявана от Мюриг. Оттам тръгнахме пеш към Буриум, столицата на Гуент. Гуент беше християнска страна, но не беше заразена от лудостта, която вилнееше в Думнония. Гуент вече си имаше крал — християнин и може би това обстоятелство бе достатъчно да поддържа спокойствието на народа. Мюриг хвърли вината върху Артур.

— Той трябваше да унищожи езичеството — каза ни Мюриг.

— Защо, кралю господарю? — пипитах аз. — Самият Артур е езичник.

— Христовата истина е ослепително очевидна, бих казал аз — заяви Мюриг. — Ако някой не може да разбере приливите на историята, сам си е виновен за това. Бъдещето принадлежи на християнството, лорд Дерфел, а езичеството е минало.

— То пък едно бъдеще — презрително изсумтях аз, — щом на историята й остават само още четири години.

— Тя няма да свърши след четири години! — възмути се Мюриг. — Ще започне! Когато Христос отново се върне на земята, лорд Дерфел, започват славни дни! Ние всички ще бъдем крале, всички ще се радваме и ще бъдем благословени.

— С изключение на нас езичниците.

— Естествено, все някой трябва да има в ада. Но за вас се още има време да приемете истинската вяра.

И двамата със Сийнуин отклонихме поканата му да ни покръсти, а на следващата сутрин Сийнуин замина за Поуис заедно с Моруена, Серен и други съпруги и деца. Ние, копиеносците, прегърнахме семействата си и ги изпратихме на север. Мюриг им даде отряд да ги придружи до Поуис. Аз също отделих шестима от моите хора, като им заповядах да се върнат на юг веднага щом предадат жените под охраната на Кунеглас. Поуиският друид Малейн също тръгна с жените, но с нас останаха Мерлин и Нимю, чието желание да намерят Свещения съд отново се бе разпалило като в дните, когато бродехме по Тъмния път.

Крал Мюриг пътува с нас до Глевум. Глевум беше думнонски град, но точно на границата с Гуент и неговите стени пазеха земята на Мюриг, затова той, доста разумно, бе поставил гарнизон от свои копиеносци там, за да е сигурен, че размириците в Думнония няма да се разпространят и на север в Гуент. Трябваше ни половин ден, за да стигнем до Глевум и там в голямата римска зала, където Утър проведе своя последен Велик съвет, заварих моите хора, тръгнали с Артур, когато аз отидох да търся майка си; воините на Артур и самия Артур.

Той ме видя да влизам в залата и изразът на облекчение, който се изписа на лицето му, бе толкова трогателен, че ми потекоха сълзи. Моите копиеносци, пътували с Артур, радостно завикаха. Известно време разменяхме приветствия и новини. Аз им разказах за Ърмидс хол, изброих загиналите мъже, уверих хората си, че съпругите им са живи и здрави. После погледнах към Артур.

— Убиха Даян — промълвих аз.

— Даян — повторих и сълзите ми отново потекоха.

Артур ме изведе от залата, сложил ръка на раменете ми ми. Тръгнахме към укрепленията на Глевум, където всички бойни платформи вече бяха заети от хората на Мюриг с техните червени наметала. Артур ме накара да му разкажа всичко отначало — от момента, в който се разделихме при кръста на Кадок докато ние, оцелелите от Ърмидс хол, се качихме на кораба в Абона.

— Динас и Лавейн — мрачно произнесе той. Измъкна Екскалибур и целуна сивото острие. — Твоето отмъщение е и мое — каза той официално и прибра меча в ножницата.

Известно време мълчахме облегнати на стената и загледани към широката долина на юг от Глевум. Всичко изглеждаше така спокойно там. Тревата бе почти готова за сенокос, а сред покаралата царевица грееха алени макове.

— Чул ли си нещо за Гуинивиър? — наруши тишината Артур. Долових отчаяние в гласа му.

— Не, господарю.

Той потръпна, но се овладя.

— Християните я мразят — тихо отрони той, после съвсем неочаквано за него докосна желязото по дръжката на Екскалибур, за да се предпази от зло.

— Тя има охрана, господарю — опитах се да му вдъхна надежда. — А и дворецът й е край морето. Ще избяга, ако види, че я грози опасност.

— Къде? В Брослианд ли? Ами ако Сердик изпрати кораби? — Артур затвори за миг очи, после тръсна глава. — Можем само да чакаме вести.

Попитах го за Мордред, но не беше чул нищо повече от нас.

— Сигурно е мъртъв — мрачно предположи той, — защото ако бе избягал, досега да е стигнал до нас.

Беше разбрал нещо за Сеграмор, но новините бяха лоши.

— Сердик му е нанесъл много тежък удар. Превзел е Каер Амбра и Калева. Сега обсажда Кориниум. Преди това Сеграмор успял да увеличи гарнизона на Кориниум с двеста души, така че ще могат да издържат поне още няколко дни. Но храната им ще свърши до края на месеца. Изглежда пак сме във война — изсмя се той дрезгаво. — Ти излезе прав за Ланселот. Какъв слепец съм бил. Мислех го за приятел.

Нищо не отговорих, само го погледнах и с изненада забелязах, че косата на слепоочията му бе посребряла. На мен все още ми изглеждаше млад, но ако някой го беше срещнал тогава за първи път сигурно, щеше да прецени, че вече е на средна възраст.

— Как можа Ланселот да доведе Сердик в Думнония — разгневи се Артур, — как можа да насърчи лудостта на християните?

— Просто иска да бъде крал на Думнония — вдигнах рамене аз, — и има нужда от техните копия. А Сенсъм иска да бъде неговият главен съветник, неговият кралски ковчежник и всичко друго.

Артур потръпна.

— Наистина ли мислиш, че Сенсъм е планирал убийството ни в долината на Кадок?

— А кой друг? — попитах аз. Бях убеден, че именно Сенсъм първи свърза рибата от щита на Ланселот с името на Христос и именно Сенсъм бе докарал до лудост религиозната ревност на християните, които отвориха пътя на Ланселот към трона на Думнония. Съмнявах се дали Сенсъм наистина вярваше в неизбежното завръщане на Христос, но със сигурност искаше да притежава безгранична власт, а Ланселот беше неговият кандидат за трона на Думнония. Успееше ли Ланселот да задържи трона, всички нишки на властта щяха да се върнат обратно в лапите на мишия господар. — Опасен е този дребен кучи син — казах аз ядно, — трябваше да го убием преди десет години.

— Горката Моргана — въздъхна Артур. После смръщи вежди. — Къде сбъркахме, Дерфел?

— Ние ли? — възмутих се аз. — Ние нищо не сме сбъркали.

— Така и не разбрахме какво искат християните, но какво ли можехме да направим, дори и да бяхме разбрали? Те нямаше да приемат нищо друго освен пълна и окончателна победа.

— Ние нищо не сме им направили. Календарът ги подлуди. Тая 500-на година.

— А аз се надявах, че сме излекували Думнония от лудостти.

— Дадохме им мир, господарю — казах аз, — и мирът позволи на лудостта им да се развихри. Ако през всичките тези години се бяхме били със саксите, цялата енергия на християните щеше да отиде в битката за оцеляване, но вместо това ние им дадохме възможност да разпалят идиотизма си.

Артур вдигна рамене.

— А сега какво ще правим?

— Сега ли? — погледнах го аз. — Ще се бием!

— С какво? — мрачно попита той. — Сердик е вързал ръцете на Сеграмор. Кунеглас ще изпрати копиеносци, сигурен съм, но Мюриг няма да участва.

— Няма ли? — разтревожих се аз. — Но нали се закле при Кръглата маса!

Артур тъжно се усмихна.

— Как ни преследват клетвите, Дерфел. А в тези тъжни дни, мъжете като че ли дават клетви с толкова лека ръка. И Ланселот се закле при Кръглата маса, нали? Но както казва Мюриг, след като Мордред е мъртъв, няма „casus belli“ — латинската фраза прозвуча мрачно в устата му, и аз си спомних как Мюриг използва същите думи преди битката в долината Лъг и как Кълхуч се бе подиграл с ерудицията на краля, правейки се, че не разбира — „Какво се бели?“ — попита той тогава.

— Но Кълхуч ще дойде — казах аз.

— Ще дойде да се бие за земята на Мордред? — вдигна вежда Артур. — Съмнявам се.

— Да се бие за теб, господарю. Защото ако Мордред е мъртъв, ти си кралят.

Той посрещна това с горчива усмивка.

— Крал на какво? На Глевум ли? — засмя се той. — Имам теб, имам Сеграмор, имам и там каквото ми даде Кунеглас, а Ланселот има цяла Думнония и Сердик.

Повървяхме мълчаливо, после той ме погледна с крива усмивка.

— Е, имаме и един друг съюзник, макар и да не можем да го наречем приятел. Аел се е възползвал от отсъствието на Сердик и си е взел Лондон. Може пък той и Сердик да се избият помежду си.

— Аел ще бъде убит от сина си, а не от Сердик.

Артур ме погледна недоумяващо.

— Какъв син?

— Това е проклятието, а аз съм сина на Аел.

Той спря и се вгледа в мен да се увери, че не се шегувам.

— Ти? — попита невярващо.

— Аз, господарю.

— Наистина ли?

— Кълна се в честта си, господарю. Аз съм син на твоя враг.

Все още не сваляше поглед от мен, после започна да се смее. Смееше се високо и искрено, чак се разплака. Изтри сълзите си с ръка и поклати глава развеселен.

— Скъпи Дерфел! Само да знаеха Утър и Аел! Утър и Аел, големите врагове, а техните синове — приятели. Съдбата е неумолима.

— Аел може и да знае — казах аз, спомняйки си как внимателно ме бе укорил, за дето не бях потърсил Ърс.

— Сега той е наш съюзник — вдигна рамене Артур, — независимо дали искаме или не. Освен ако решим да не се бием.

— Да не се бием ли? — ужасих се аз.

— Понякога единственото, което ми се иска — тихо каза Артур, — е да си върна Гуинивиър и Гуидър и мирно да заживея с тях в някоя малка къщурка. Даже се изкушавам да положа още една клетва, Дерфел, ако Боговете ми върнат семейството, никога вече да не ги безпокоя. Ще си намеря къща като твоята в Поуис, помниш ли?

— Кум Исаф — казах аз и се зачудих как изобщо можеше да му мине на Артур през ума, че Гуинивиър може да бъде щастлива на такова място.

— Точно като Кум Исаф — кимна той замечтано. — Рало, няколко ниви, един син, когото да възпитавам, крал, когото да уважавам и песни вечер край огнището.

Той се обърна и отново се загледа на юг. Източно от долината се издигаха стръмни зелени хълмове, а хората на Сердик не бяха много далеч от тези хълмове.

— Уморен съм от всичко това — промълви Артур и ми се стори, че едва сдържа сълзите си. — Само си помисли, Дерфел. Всичко, което направихме — всичките пътища, съдилища и мостове, които построихме, всичките спорове, които разрешихме и цялото благоденствие, което постигнахме — всичко това унищожено от една религия. От една религия! — плю той отвъд укрепленията. — Нима си струва да се биеш за Думнония?

— Струва си да се биеш за душата на Даян — казах аз. — И докато Динас и Лавейн са живи, аз ще се бия. Моля се, господарю, да няма смърт, за която да отмъщаваш, но все пак ти трябва да се биеш. Ако Мордред е мъртъв, ти си кралят, а ако е жив, трябва да изпълним клетвата си.

— Клетви — сърдито каза Артур. Сигурно си спомни какво бяхме говорили за клетвите край морето, когато Изолда трябваше да умре. — Клетви — повтори той.

Но единственото, което ни бе останало, бяха именно клетвите, защото клетвите бяха нашият пътеводител във време на хаос, а сега в Думнония бе настъпил хаос. Защото някой бе освободил силата на Свещения съд и бе предизвикал ужаса, който заплашваше да погълне всички ни.

* * *

Онова лято Думнония беше като гигантска табла за игра, а Ланселот още с първото хвърляне бе заел половината от нея. Остави долината на Темза на саксите, но останалата част от страната бе негова, благодарение на християните, които се биеха всеотдайно за него, само защото на щита му имаше изобразена риба — техният мистичен знак. Мисля, че Ланселот беше християнин колкото и Мордред, но мисионерите на Сенсъм бяха разпространили своето хитро послание и за горките измамени християни в Думнония Ланселот бе предтеча на Христос.

Ланселот не бе спечелил всички точки. Заговорът му срещу живота на Артур се бе провалил, а докато беше жив Артур, Ланселот бе в опасност. Същия ден, в който аз пристигнах в Глевум, той се опита да изчисти таблата за игра. Опита се да спечели цялата игра.

Изпрати конник с обърнат щит и стрък имел, привързан към върха на копието. Вестоносецът канеше Артур в Дун Сейнач, древно землено укрепление на няколко мили южно от Глевум. Съобщението гласеше още същия ден Атрур да отиде в тази стара крепост. Неговата безопасност била гарантирана, но той можел да вземе със себе си колкото иска копиеносци. Заповедният тон на посланието почти предизвикваше отказ, но в края на съобщението се казваше, че там Артур ще получи новини от Гуинивиър. Ланселот сигурно е знаел, че това обещание ще изкара Артур от Глевум.

И наистина час по-късно той напусна крепостта. С него тръгнахме още двадесет души, всички в пълно бойно снаряжение под палещото слънце. Над стръмните хълмове, които се издигаха източно от широката Севърнска долина, се носеха големи бели облаци. Можехме да тръгнем по пътищата, които се виеха през онези хълмове, но там имаше много удобни места за засада. Затова ние тръгнахме по римския път на юг по долината, който минаваше през нивята с ръж и ечемик, изпъстрени с алени макове. След час завихме на изток и дълго време вървяхме край жив плет, побелял от цветовете на глога. После пресякохме поляна почти готова за коситба и стигнахме до обраслия с трева склон на хълма, където се издигаше старата крепост. Подплашихме стадо овце, докато се катерехме нагоре. Склонът бе толкова стръмен, че аз предпочетох да сляза от коня и да го поведа за юздите. Тревата бе изпъстрена с цветове в розово и кафяво.

На стотина крачки от върха спряхме. Аз продължих сам напред, за да се убедя, че не са ни поставили засада зад дългите покрити с трева укрепления. Задъхах се и потънах в пот докато се изкача върху насипа. От другата му страна не се криеха врагове. Всъщност древната крепост изглеждаше пуста. Единствените живи същества, които се мернаха, бяха два диви заека, изплашени от внезапната ми поява. Тишината на върха ми се стори подозрителна, но след малко сред ниските дървета, които растяха в северната част на укреплението, се появи самотен конник. Той носеше копие, което демонстративно хвърли на земята, обърна щита си наопаки и слезе от коня. След него от горичката излязоха още десетина мъже. Те също хвърлиха копията като да ме уверяваха, че ще спазят обещаното примирие.

Махнах на Артур да се изкачи до укреплението. Конете на хората му се появиха край насипа и тогава Артур и аз тръгнахме напред. Артур беше с най-хубавата си ризница. Не идваше като молител, а като воин, блеснал с плочестата си сребърна ризница, а на шлема му се вееха красиви бел пера.

От групата срещу нас също се отделиха двама души и тръгнаха да ни пресрещнат. Мислех, че ще видя самия Ланселот, но вместо него видях Борс, братовчед и велик боец на краля на белгите. Борс беше висок чернокос мъж с голяма брада и широки рамене, способен воин, който минаваше през живота като бик там, където неговият господар се промъкваше като змия. Нямах нищо против Борс, нито той против мен, но нашите кралски клетви ни задължаваха да бъдем врагове.

Борс учтиво кимна за поздрав. Той носеше ризница, но другарят му беше облечен в свещеническо расо. Беше епископ Сенсъм. Появата му тук ме изненада, защото Сенсъм обикновено не взимаше страна открито. Затова си помислих, че щом така явно показва своята обвързаност с Ланселот, малкият господар на мишките вероятно бе съвсем сигурен в победата. Артур хвърли презрителен поглед на Сенсъм и се обърна към Борс.

— Имал си новини за съпругата ми — каза Артур грубо.

— Тя е жива — отговори Борс — и е в безопасност, синът ти също.

Артур затвори очи. Не можеше да скрие облекчението си, в интерес на истината за момент дори загуби дар слово.

— Къде са те? — попита след като се посъвзе.

— В Морския дворец под стража.

— И жени ли пленявате? — попитах аз презрително.

— Те са под стража, Дерфел — отвърна Борс също така презрително, — защото християните в Думнония избиват враговете си. А тия християни, лорд Артур, никак не обичат жена ви. Моят крал Ланселот е взел жена ви и сина ви под своя закрила.

— ТОгава твоят крал и господар Ланселот може да ги изпрати на север и да нареди на стражата да ги придружи — предложи Артур с едва доловим сарказъм.

— Не — отсече Борс. Беше гологлав и под горещото слънце по широкото му покрито с белези лице се стичаше пот.

— Не? — заплашително сви очи Артур.

— Имам съобщение за вас, лорд — каза Борс дръзко, — а то е следното. Моят крал и господар ви дава правото да живеете в Думнония с жена си. Ще се отнасят с вас с уважение, но при условие че, дадете клетва за вярност на моя крал. — Борс замълча и вдигна поглед нагоре. Беше един от онези знаменателни дни, в които луната и слънцето си поделяха небето. Той махна към луната, която бе някъде в третата си четвърт. — До пълнолуние трябва да се представите пред моя крал и господар в Каер Кадарн. Може да дойдете с не повече от десет мъже, ще дадете клетва и после можете да живеете спокойно под негова власт.

Аз се изплюх, за да покажа какво мисля за това предложение, но Артур вдигна ръка да укроти гнева ми.

— А ако не дойда? — попита той.

Някой друг можеше и да се посвени да предаде такова съобщение, но не и Борс.

— Ако не дойдете — отговори той, — моят крал и господар ще приеме, че е във война с вас и в такъв случай ще има нужда от всичките си войници. Дори от тези, които пазят жена ви и детето.

— Та неговите християни — врътна брадичка Артур към Сенсъм — да могат да ги убият.

— Тя може винаги да се покръсти! — вметна Сенсъм и стисна кръста, който висеше върху черното расо на гърдите му. — Аз ще гарантирам нейната безопасност, ако се покръсти.

Артур се вторачи в него. След това съвсем целенасочено се изплю право в лицето му. Епископът се дръпна назад. Забелязах, че на Борс това му се стори много забавно и предположих, че великият боец на Ланселот не храни особено добри чувства към личния свещеник на краля. Артур отново се обърна към Борс.

— Кажи ми за Мордред — настоя той. Борс сякаш се изненада от този въпрос.

— Няма нищо за казване — заяви той след кратка пауза. — Той е мъртъв.

— Ти видя ли тялото му?

Борс се поколеба, после поклати глава.

— Бил е убит от човек, чиято дъщеря е изнасилил. Не знам нищо повече от това. Освен че моят крал дойде в Думнония, за да потуши бунтовете, разразили се след смъртта на Мордред — тук Борс замълча, сякаш очакваше, че Артур ще каже още нещо, но никой не проговори, затова той само погледна към луната и напомни — Имате време до пълнолуние да решите — и се обърна да си върви.

— Един момент! — викнах аз и Борс отново се обърна. — А аз?

Той ме погледна право в очите.

— Какво ти? — попита презрително.

— Убиецът на дъщеря ми не иска ли и аз да му дам клетва за вярност?

— Моят крал не иска нищо от теб.

— Тогава му кажи, че аз искам нещо от него. Кажи му, че искам душите на Динас и Лавейн и дори това да е последното нещо, което ще направя на тази земя, аз ще взема тези души.

Борс вдигна рамене като че ли смъртта на близнаците нямаше никакво значение за него и отново погледна към Артур.

— Ще ви чакаме в Каер Кадарн, лорд — каза той и си тръгна. Сенсъм остана и започна да вика срещу нас как Христос идвал и всички езичници и грешници щели да бъде пометени от лицето на земята преди този щастлив ден. Аз го заплюх и последвах Артур. Сенсъм тръгна по петите ни, продължавайки да крещи, но изведнъж го чух да ме вика. Не му обърнах внимание.

— Лорд Дерфел! — викна той пак. — Ти господар на курви! Любовник на курви!

Знаеше, че ще предизвика гнева ми с тези обиди, но най-малко от всичко искаше да ме гневи, просто искаше да привлече вниманието ми.

— Не исках да ви обидя, лорд — изломоти той бързо, щом се обърнах и тръгнах към него. — Трябва да говоря с вас. Бързо! — Той хвърли поглед, за да се увери, че Борс не може да ни чуе, после отново закрещя за покаяние, преструвайки се, че продължава своята проповед пред мен. — Мислех, че вие с Артур сте мъртви — каза той тихо.

— Ти организира засадата срещу нас — обвиних го аз. Той пребледня.

— Кълна се в душата си, Дерфел, не съм аз! Не съм аз! — прекръсти се Сенсъм. — Нека ангелите да ми откъснат езика и да нахранят дявола с него, ако лъжа. Кълна се във Всемогъщия Бог, Дерфел, нищо не знаех за това. — След тази лъжа той се огледа и тихо прошепна — Динас и Лавейн пазят Гуинивиър в Морския дворец. Помнете, лорд, че аз ви казах къде да ги намерите.

Аз се усмихнах.

— Не искаш Борс да разбере, че ти си ми казал това, нали?

— Не, лорд, моля ви!

— Ето ти нещо, дето ще го убеди, че не си издайничил — казах аз и нанесох такъв удар в ухото на мишия господар, че главата му сигурно е закънтяла като камбаната в неговото светилище. Той се просна на земята и запищя проклятия срещу мен след като му обърнах гръб. Сега разбрах, защо Сенсъм бе дошъл в това укрепление на високия хълм, устремил се към небето. Господарят на мишките достатъчно ясно разбираше, че щом като е жив, Артур щеше да се противопостави на Ланселот, а никой не можеше с лека ръка да остане верен на господар, който си бе спечелил враждата на Артур. Сенсъм, също като жена си, искаше да ме направи свой длъжник.

— За какво беше всичко това? — попита Артур, когато го настигнах.

— Каза ми, че Динас и Лавейн са в Морския дворец. Те пазят Гуинивиър.

Артур изпъшка, после погледна към избелялата от слънцето луна, виснала над нас. — Колко нощи има до пълнолуние, Дерфел?

— Пет? — предполжих аз. — Шест? Мерлин може да каже.

— След шест дни трябва да реша — Артур спря и се вгледа в мен. — Ще посмеят ли да я убият?

— Не, господарю — казах аз, надявайки се да съм прав. — Няма да посмеят да ви превърнат в свой враг. Те искат да отидете да се закълнете, а после ще ви убият. След това вече може и нея да убият.

— А ако не отида — тихо промълви той, — тя ще остане в ръцете им. А докато е в ръцете им, Дерфел, аз съм безпомощен.

— Имаш меч, копие и щит, господарю. Никой не може да те нарече безпомощен.

Зад нас Борс и хората му се качиха на конете и се отдалечиха. Ние останахме още малко, загледани на запад от укрепленията на Дун Сейнач. Оттам се разкрива една от най-красивите гледки в цяла Британия — птичи поглед над Севърн и дълбоко навътре в Силурия. Вижда се на цели мили от Дун Сейнач. А от този висок връх всичко изглеждаше така слънчево, зелено и красиво. Земя, за която си струва да се биеш.

А на нас ни оставаха шест нощи до пълнолуние.

 

— Седем нощи — уточни Мерлин.

— Сигурен ли си? — попита Артур.

— Може и шест да са — отстъпи Мерлин. — Надявам се не очаквате от мен да правя изчисления? Много е досадно. Доста често го правех за Утър и почти винаги допусках грешка. Шест или седем, там някъде ще е. Може и осем.

— Малейн ще ги изчисли — обади се Кунеглас. Той беше дошъл от Поуис докато ние бяхме в Дун Сейнач. Беше довел и друида Малейн, който придружи Сийнуин и другите жени на север. Кралят на Поуис ме прегърна и се закле да отмъсти на Динас и Лавейн. В свитата му имаше шестдесет копиеносци. След тях бяха тръгнали още сто. Кунеглас очакваше и други отряди, защото се бе приготвил за война и щедро ни предоставяше всичките си войници.

Неговите шестдесет воини сега седяха покрай стената на голямата зала в Глевум заедно с хората на Артур, докато господарите им говореха в центъра на огромното помещение. Само Сеграмор не беше тук, защото с остатъка от своята войска воюваше със Сердик край Кориниум. Мюриг обаче присъстваше, неспособен да скрие раздразнението си, предизвикано от факта, че Мерлин бе заел големият стол за най-важната личност на масата. От двете му страни бяха седнали Кунеглас и Артур, Мюриг беше седнал срещу Мерлин в другия край на дългата маса. Останалите две места заемахме ние с Кълхуч. Той беше дошъл в Глевум заедно с Кунеглас и появата му бе като полъх свеж въздух в задимена зала. Нямаше търпение да влезе в битка. Заяви, че след като Мордред е мъртъв, Артур е крал на Думнония, а Калхуч е готов да защити трона на своя братовчед дори ако трябва да гази в кръв до колене. Кунеглас и аз споделяхме войнствените му настроения, Мюриг писукаше за благоразумие, Артур мълчеше, а Мерлин сякаш бе заспал. Едва ли спеше, защото забелязах, че се усмихва под мустак, но държеше очите си затворени и като че ли изобщо не ни слушаше.

Кълхуч се отнесе с презрение към думите на Борс. Твърдеше, че Ланселот никога не би убил Гуинивиър и че Артур трябваше само да поведе хората си на юг и тронът щеше да падне в ръцете му.

— Утре! — обърна се Кълхуч към Артур. — Тръгваме утре и след два дни всичко ще бъде свършено.

Кунеглас бе малко по-предпазлив, защото според него Артур трябваше първо да изчака и останалите копиеносци от Поуис. Но Кунеглас беше убеден, че щом пристигнат хората му, трябва да обявим война и да тръгнем на юг.

— Колко наброява войската на Ланселот? — попита той. Артур вдигна рамене.

— Без да броим хората на Сердик ли? Може би триста души.

— Нищо работа! — изрева Кълхуч. — Ще ги избием преди закуска.

— И много фанатизирани християни — предупреди го Артур.

Кълхуч изказа мнението си за християните, от което християнинът Мюриг започна да пелтечи от възмущение. Артур успокои младия крал на Гуент.

— Всички забравяте едно нещо — каза той тихо. — Че аз никога не съм искал да бъда крал. И все още не искам.

На масата за миг настъпи тишина, но някои от воините край стената тихо запротестираха при тези думи на Артур.

— Вече няма значение какво искаш ти — наруши тишината около масата Кълхуч. — Изглежда Боговете са взели това решение вместо теб.

— Ако Боговете искаха да бъда крал, щяха да наредят нещата така, че Утър да се ожени за майка ми.

— Ти какво искаш всъщност? — викна отчаяно Кълхуч.

— Искам да си взема Гуинивиър и Гуидър — тихо отговори Артур. — И да видя Сердик разгромен — добави той преди отново да се вторачи в неравната повърхност на масата. — Искам да живея като обикновен човек — продължи той. — С жена си и сина си, в своя къща със стопанство. Искам мир — за първи път Артур не говореше за цяла Британия, а само за себе си. — Не искам да се оплитам в клетви, не искам вечно да се разправям с амбициите на разни хора и не искам вече да съм съдник, който определя щастието на хората. Иска ми се да направя като крал Тюдрик. Да намеря едно зелено местенце и да заживея там.

— И да изгниеш там — обади се Мерлин, зарязал преструвките си. Артур се усмихна.

— Има толкова неща, които трябва да науча, Мерлин. Защо човек прави два меча от един и същ метал в един и същ огън, а пък единият става хубав, а другият се изкривява при първата битка? Има толкова много неразкрити неща.

— Той иска да стане ковач — обърна се Мерлин към Кълхуч.

— Това, което искам аз са Гуинивиър и Гуидър — твърдо заяви Артур.

— Тогава трябва да дадеш клетва за вярност на Ланселот — обяди се Мюриг.

— Ако отиде в Каер Кадарн да се закълне — мрачно се намесих аз, — ще бъде посрещнат от сто въоръжени мъже, който ще го убият като куче.

— Не и ако бъда придружен от крале.

Всички зяпнахме, а той като че ли се изненада от нашето объркване.

— Крале ли? — обади се най-накрая Кълхуч. Артур се усмихна.

— Съмнявам се, че Ланселот ще се осмели да ме убие, ако крал Кунеглас и крал Мюриг дойдат с мен в Каер Кадарн. Ако застане пред кралете на Британия, Ланселот ще трябва да говори, а започне ли разговор, няма начин да не стигнем до споразумение. Той се страхува от мен, но щом разбере, че няма от какво да се страхува, ще ме остави да живея. Ще остави и семейството ми.

Отново настъпи тишина, докато премисляхме казаното. И пак Кълхуч се обади пръв, по-точно зарева възмутен.

— И ти ще оставиш това копеле Ланселот да стане крал? — думите му бяха посрещнати с одобрение от копиеносците край стената.

— Братовчеде, братовчеде! — опита се Артур да успокои Кълхуч. — Ланселот не е зъл човек. Слаб е, мисля, но не зъл. Той няма планове, няма мечти, а само алчно око и бързи ръце. Грабва каквото му попадне, скътава го някъде и чака да се появи следващата възможност да грабне нещо друго. Сега желае смъртта ми, защото се страхува от мен, но след като разбере, че цената за моята смърт е твърде висока, ще приеме онова, което може да получи без нищо да дава.

— Ще приеме смъртта ти, глупако! — стовари юмрука си върху масата Кълхуч. — Ще ти каже хиляди лъжи, ще те уверява в приятелство и щом твоите крале си заминат, той ще плъзне меч между ребрата ти.

— Ще ме излъже, разбира се — съгласи се Артур спокойно. — Всички крале лъжат. Няма кралство, което да се управлява без лъжи, защото обикновено градим авторитета си на лъжи. Плащаме на менестрелите да превръщат дребните ни победи във велики триумфи и дори понякога сами започваме да вярваме на лъжите, които се носят от устата им. Ланселот с удоволствие би повярвал на всички тези песни за себе си, но истината е, че той е слаб и отчаяно се стреми да има силни приятели. Сега се страхува от мен, защото ме мисли за враг, но като разбере, че не съм негов враг, ще разбере и друго — че има нужда от мен. Ще има нужда от всеки мъж, ако иска да отърве Думнония от Сердик.

— А кой покани Сердик в Думнония? — възропта Кълхуч. — Ланселот!

— И скоро ще съжалява затова — спокойно каза Артур. — Той се възползва от Сердик, за да вземе каквото иска, но ще открие, че Сердик е опасен съюзник.

— Нима би искал да се биеш за Ланселот? — попитах аз ужасен.

— Ще се бия за Британия — твърдо заяви Артур. — Не мога да карам хората да умират, за да стана това, което не искам да ставам, но мога да ги поведа на война за собствените им домове, съпруги и деца. За това се бия аз. За Гуинивиър. И за разрома на Сердик, а след като го разгромим, какво значение има кой управлява Думнония? Все някой трябва да управлява, а смея да твърдя, че Ланселот ще бъде по-добър крал от Мордред.

Отново настъпи тишина. Хрътка изскимтя някъде в залата, кихна копиеносец. Артур ни огледа един по един и видя, че все още сме объркани.

— Ако се бия с Ланселот, ще имаме пак Британия отпреди битката в долината Лъг. Британия, в която ние се бием помежду си, вместо да воюваме със саксите. Тук има само един принцип и това е старото убеждение на Утър, че саксите трябва да се държат далеч от Севърнско море. А сега — продължи той енергично — саксите са по-близо до Севърн от когато и да било. Ако се бия за трон, който не искам, ще дам възможност на Сердик да превземе Кориниум, после и този град, а ако той наистина превземе Глевум, ще се вмъкне помежду ни. Ако се бия с Ланселот, саксите ще спечелят. Ще превземат Думнония и Гуент, а после ще тръгнат и на север към Поуис.

— Точно така — изръкопляска Мюриг.

— Аз няма да се бия за Ланселот — гневно заявих аз и Кълхуч изръкопляска пък на мен. Артур ме погледна с усмивка.

— Скъпи ми приятелю, аз и не очаквам ти да се биеш за Ланселот, но настоявам хората ти да се бият срещу Сердик. А цената, която ще предложа на Ланселот за помощта ти срещу Сердик, е той да ти предаде Динас и Лавейн.

Взрях се в него. До този момент не бях разбрал колко далеч бе стигнал в разсъжденията си. Всички ние виждахме само предателството на Ланселот, а Артур мислеше единствено за Британия и за неотложната необходимост да държим саксите далеч от Севърн. Щеше да премахне враждебното отношение на Ланселот към себе си, да го застави да задоволи жаждата ми за отмъщение и да се заеме с разгрома на саксите.

— А християните — попита иронично Кълхуч. — Да не мислиш, че ще те оставят да се върнеш в Думнония? Тия копелета ще те посрещнат с погребална клада.

Мюриг отново пискливо запротестира, но Артур го усмири.

— Религиозната ревност на християните ще се укроти — каза Артур. — То е като лудост. Щом се изтощат, ще се върнат по домовете си да събират парчетата на разбития си живот. И когато Сердик бъде разгромен, Ланселот ще може да наложи мир в Думнония. А аз просто ще си живея със семейството и това е всичко, което искам.

Кунеглас се бе облегнал назад и зяпаше по останките от римските стенописи, красяли някога тавана на залата. Сега се изправи и погледна към Артур.

— кажи ми пак какво точно искаш — тихо помоли той.

— Искам бритите да живеят в мир — каза Артур търпеливо, — искам да изтласкаме Сердик извън Думнония и да живея със семейството си.

Кунеглас погледна към Мерлин.

— Е, лорд? — подкани той стареца да каже своята дума.

Мерлин до този момент се занимаваше да връзва на възли две от плитките на брадата си и сега като че ли се стресна и бързо въведе ред в брадата си.

— Мисля, че Боговете едва ли искат това, което иска Артур — каза той. — Всички забравяте Свещения съд.

— Това няма нищо общо със Свещения съд — отсече Артур.

— Напротив всичко идва от Свещения съд — заяви Мерлин с внезапна твърдост. — А Свещения съд носи хаос. Ти искаш ред, Артур, и си мислиш, че Ланселот ще се вслуша в разумните ти доводи и че Сердик ще бъде победен от твоя меч, но за в бъдеще твоят разумен ред, който съществуваше в миналото, вече няма да съществува. Ти наистина ли мислиш, че мъжете и жените ти благодаряха за това, че им даде мир? Те просто се отегчиха от твоя мир и сами си създадоха неприятности, за да премахнат досадата. Мъжете не искат мир, Артур, те искат развлечения, не скука, а ти се стремиш към скуката, както жадният към медовина. Твоят разум няма да победи Боговете, те не биха го допуснали. Мислиш, че може да се промъкнеш в някое имение, да си направиш дом и да си играеш на ковач? Не — завъртя Мерлин глава със зла усмивка и вдигна дългия си жезъл. — Даже в този миг Боговете ти пращат неприятности — и Мерлин насочи върха на жезъла към входната врата на залата. — Виж какво ти изпращат, Артур, син на Утър.

Всички се обърнахме и видяхме Галахад да стои на вратата. Беше с плетена ризница, с меч на хълбока и опръскан с кал до кръста. А заедно с него бе сакатият, кръглолик, нещастник, с шомбест нос четинеста коса и рядка брада.

Да, Мордред беше жив.

 

Всички мълчахме изумени. Мордред влезе накуцвайки в залата, а малките му очички примигваха недоволни, че не го приветстваме. Артур седеше вторачен в своя господар. Знаех, че в този момент прекроява в главата си целия старателно измислен план, който току-що ни бе описал. Не можеше да има мир с Ланселот, защото бе жив кралят, на когото Артур се бе заклел да служи. Думнония все още си имаше крал и това не беше Ланселот. А Мордред. И той имаше клетвата на Артур.

Хората се насъбраха около краля да чуят какво се бе случило. Галахад отстъпи встрани и дойде да ме прегърне.

— Слава на Бога, че си жив — възкликна той с трогателно облекчение. Аз се усмихнах на стария си приятел.

— Ти да не очакваш моите благодарности затова, че си спасил живота на нашия крал? — попитах го аз.

— Все някой трябва да ми благодари, защото самият той не пожела. Той е едно неблагодарно малко животно — заяви Галахад. — Само Бог знае защо точно той трябваше да оцелее, след като умряха толкова добри мъже. Лиуарч, Бедуир, Дагонет, Блейз. Всички си отидоха — Той изброяваше воините на Артур, които бяха убити в Дурновария. Вече бях чул за смъртта на някои от тях, но Галахад знаеше как бяха загинали. Бил в Дурновария, когато слухът за убийството на Мордред запалил бунта на християните, но Галахад се кълнеше, че сред бунтовниците имало и копиеносци. Той смяташе, че хората на Ланселот се били промъкнали в града, преоблечени като поклонници, пътуващи към Инис Уидрин и че именно тези копиеносци ръководели клането.

— Повечето от хората на Артур бяха по кръчмите — каза Галахад, — така че нямаха големи шансове да оцелеят. Малцина наистина оцеляха, но само Бог знае къде са сега — прекръсти се той. — Това не е дело на Христос, Дерфел, знаеш това, нали? Това е работа на дявола. — Галахад ме погледна с болка, дори изплашен. — Вярно ли е това за Даян?

— Да — кимнах аз. Той бъзмълвно ме прегърна. Не беше женен и нямаше деца, но обичаше моите дъщери. Обичаше всички деца. — Динас и Лавейн я убиха — казах му аз, — и още са живи.

— Моят меч е твой — заяви Галахад.

— Знам.

— Ако това беше дело на Христос, Динас и Лавейн нямаше да служат на Ланселот — върна се той на болезнената за него тема.

— Аз не обвинявам твоя Бог — уверих го аз. — Не обвинявам никой Бог.

Обърнах се да видя суматохата около Мордред. Артур крещеше за ред и тишина, някой бе изпратил слугите за храна и дрехи, подходящи за краля, а другите се опитваха да чуят новините на краля.

— Ланселот не поиска ли да му се закълнеш във вярност? — попитах аз Галахад.

— Не знаеше, че съм в Дурновария. Бях при епископ Емрис и той ми даде монашеско расо, което нахлузих върху това — потупа с ръка плетената си ризница, — после тръгнах на север. Горкият Емрис, толкова е объркан. Мисли, че неговите християни са полудели, и аз съм на това мнение. Може би трябваше да остана и да се бия, ама аз избягах. Чух че, ти и Артур сте мъртви, но не повярвах. Тръгнах да ви търся, а вместо вас намерих нашия крал

Разправи ми, че Мордред бил на лов за глигани северно от Дурновария. Според Галахад Ланселот бил изпратил хора да пресрещнат краля на връщане, но Мордред си бил харесал някакво селско момиче и докато той и другарите му свършат с нея почти се стъмнило. Затова кралят окупирал най-голямата къща в селото и поискал да го нахранят. Неговите убийци чакали край северната порта на града, а на десетина мили от тях Мордред пирувал. По някое време вечерта хората на Ланселот решили да започнат клането въпреки, че кралят на Думнония успял неизвестно как да се измъкне от засадата. Разпространили слуха за смъртта му и използвали този слух, за да оправдаят узурпацията на трона от страна на Ланселот.

Мордред научил за бунта, когато в селото пристигнали първите бегълци от Дурновария. Повечето от другарите на Мордред изчезнали. Селяните събирали кураж да убият краля, който бил изнасилил едно от техните момичета и откраднал от храната им. Мордред изпаднал в паника. Той и последните останали му приятели се преоблекли в селски дрехи и побягнали на север.

— Опитваха се да стигнат до Каер Кадарн — обясни Галахад, — надявайки се там да намерят верни копиеносци, но се натъкнаха на мен. Аз бях тръгнал към твоята къща, но после чухме, че била изоставени и изгорена, затова го поведох на север.

— Видя ли сакси?

Той тръсна глава.

— Те са в долината на Темза, а ние я заобиколихме.

Галахад се загледа в шумната тълпа около Мордред.

— И какво ще стане сега? — попита той.

Мордред имаше непоклатими идеи. Беше се наметнал с взето назаем наметало и сега се тъпчеше с хляб и солено говеждо месо. Искаше Артур веднага да тръгне с войската на юг и щом Артур се опиташе да го прекъсне, той удряше с ръка по масата и повтаряше заповедта.

— Да не би да се отричаш от клетвата си? — кресна Мордред накрая, пръскайки недосдъвкани парчета хляб и месо срещу Артур.

— Лорд Артур се опитва да запази живота на своята жена и на детето си — намеси се мрачно Кунеглас. Мордред го погледна с присвити очи.

— Това по-важно ли е от моето кралство?

— Ако Артур тръгне на война — обясни му Кунеглас, — Гуинивиър и Гуидър ще умрат.

— Значи нищо да не правим, така ли? — изпищя Мордред. Беше изпаднал в истерия.

— Сега мислим какво да правим — мрачно каза Артур.

— Мислите — викна Мордред и се изправи. — Значи само ще си мислите, докато онова копеле управлява земята ми? Ти дал ли си ми клетва? — попита той Артур. — И каква полза от тези мъже, ако ти няма да се биеш — махна той към копиеносците, които бяха заобиколили масата. — Ще се биеш за мен, това ще направиш! Клетвата те задължава. Ще се биеш! — удари той по масата. — Няма да мислиш! Ще се биеш!

До гуша ми дойде. Може би душата на мъртвата ми дъщеря влезе в мен в този момент, защото почти без да мисля, тръгнах напред и свалих колана на меча. Извадих Хюелбейн, хвърлих го на земята и сгънах кожения колан на две. Мордред ме гледаше и немощно протестираше, докато приближавах. Никой не понечи да ме спре.

Стигнах до своя крал, застинах за миг, после силно го ударих през лицето с двойния колан.

— С това не ти връщам ударите, които ти ми нанесе — казах аз, — това е за дъщеря ми, а това — отново го ударих този път още по-силно — е задето не успя да изпълниш клетвата си да пазиш своето кралство.

Копиеносците завикаха в знак на одобрение. Долната устна на Мордред трепереше, както навремето когато трябваше да понася всичките тези тежки наказания като дете. Бузите му бяха почервенели от ударите, а под едното му око се появи струйка кръв. Той докосна с пръст кръвта и се изплю в лицето ми.

— Ще умреш за това — обеща ми Мордред, после побеснял от гняв се опита да ме удари. — Как можех за защитавам кралството? — викна срещу мен. — Ти не беше там! Артур не беше там — отново се опита да ме удари и аз отново спрях удара му с ръка и вдигнах колана да му отвърна.

Ужасен от поведението ми, Артур ме дръпна настрани. Мордред тръгна след нас, вдигнал юмруци срещу мен и тогава един черен жезъл се стовари върху ръката му. Вбесен той се обърна срещу своя нов нападател.

Но това беше Мерлин, който се извисяваше над ядосания крал.

— Удари ме, Мордред — каза тихо друидът — и ще те превърна в крастава жаба и ще нахраня с теб змиите в Анун.

Мордред се втренчи в друида, но замълча. Опита се да блъсне жезъла настрани, но Мерлин го държеше здраво и с върха му изтласка краля отново към стола.

— Кажи ми, Мордред — последен тласък и кралят седна в стола си — защо изпрати Артур и Дерфел толкова далеч?

Мордред завъртя глава. Страхуваше се от този нов изправен и невероятно висок Мерлин. Той познаваше Мерлин като крехък старец, който постоянно се грее под слънцето в дворцовата градина в Линдинис, а този събуден за нов живот Мерлин с вчесана и сплетена брада го ужасяваше.

Мерлин вдигна жезъла и го стовари върху масата.

— Защо? — попита той кротко, когато ехото от удара затихна.

— За да арестуват Лайгесак — прошепна Мордред.

— Ти, сгърчен малък глупак — каза Мерлин. — Дете да бе изпратил, щеше да арестува Лайгесак. Защо изпрати Артур и Дерфел?

Мордред само завъртя глава.

Мерлин въздъхна.

— Много време вина, млади Мордред, откакто за последен път правих по-големи магии. За съжаление малко съм позагубил опита си, но смятам, че с помощта на Нимю, мога да превърна урината ти в черна гной, която ще те жили като оса всеки път когато пикаеш. Мога да ти размътя мозъка, доколкото го имаш, мога и да накарам твоята мъжественост — и жезълът внезапно затрептя пред слабините на Мордред — да се смали до размера на бобено зърно. — Всичко, което мога да направя, Мордред, и всичко, което ще направя с теб, ако не ми кажеш истината. — Мерлин се усмихна и в тази усмивка имаше повече заплаха отколкото в насочения жезъл. — Кажи, скъпо момче, защо изпрати Артур и Дерфел в лагера на Кадок?

Долната устна на Мордред трепереше.

— Защото Сенсъм ми каза.

— Господарят на мишките! — възкликна Мерлин като че ли бе изненадан от този отговор. Отново се усмихна или поне оголи зъби. — Имам още един въпрос, Мордред — продължи той, — и ако не ми кажеш истината, от червата ти ще се изливат жаби и слуз, в корема ти ще се гърчат червеи и жлъчката им ще изпълва гърлото ти. Ще те накарам непрестанно да се тресеш, та до края на живота си, през целия ти живот, ще си един тресящ се разяден от червеи, повръщащ жлъчка и дрискащ жаби нещастник. Ще те направя — сниши Мерлин глас — дори по-ужасен, отколкото те е направила майка ти. Така, Мордред, кажи ми сега какво обеща господарят на мишките, че ще стане, ако изпратиш Артур и Дерфел надалеч.

Мордред се бе втренчил с ужас в лицето на Мерлин.

Мерлин чакаше. Нямаше отговор, затова той вдигна жезъла към високия покрив на залата.

— В името на Бел — започна той звънко — и на неговия господар на жабите Калик и в името на Суселос и неговия господар на червеите и в името на…

— Че ще бъдат убити! — изпищя отчаяно Мордред.

Жезълът бавно се насочи отново към лицето на Мордред.

— Какво ти обеща той, скъпо момче? — попита Мерлин.

Мордред се сгърчи в стола си, но не можеше да избяга от жезъла. Преглътна, огледа се, но в тази зала нямаше кой да му помогне.

— Че те ще бъдат убити от християните — призна Мордред.

— А на теб защо ти трябваше това? — продължи разпита Мерлин. Мордред се поколеба, но Мерлин отново вдигна жезъла високо и момчето смутолеви своето признание.

— Защото докато той е жив, аз не мога да бъда истински крал!

— Мислеше, че смъртта на Артур ще ти позволи да се държиш както си искаш?

— Да!

— И ти вярваше, че Сенсъм ти е приятел, така ли?

— Да.

— И никога не ти мина през ума, че Сенсъм също може да иска смъртта ти? — Мерлин поклати глава. — Какво глупаво момче си ти. Не знаеш ли, че християните никога не вършат нищо свястно? Първият от тях дори се оставил да го заковат на кръст. Свестните Богове не се държат така, съвсем не. Благодаря за този разговор, Мордред.

Усмихна се, вдигна рамене и си тръгна.

— Просто се опитах да помогна — каза Мерлин, минавайки покрай Артур.

Мордред трепереше като че ли Мерлин бе изпълнил една от заканите си. Беше се вкопчил за облегалките на стола и се тресеше. В очите му се показаха сълзи от унижението, което бе преживял. Все пак се опита да възвърне донякъде гордостта си като вдигна пръст към мен и заповяда на Артур да ме арестува.

— Не бъди глупак! — обърна се гневно към него Артур. — Да не мислиш, че можем да отвоюваме трона ти без хората на Дерфел?

Мордред нищо не отговори и това капризно мълчание запали в Артур бяс подобен на този, който ме накара да ударя своя крал. — Можем да се справим без теб! — озъби се той на Мордред, — и каквото и да става, ти ще стоиш тук, под стража! — Мордред зяпна, една сълза се отрони и размаза кървавата струйка. — Не като затворник, кралю господарю — обясни Артур уморено, — а за да запазим живота ти от стотиците хора, които искат да ти го отнемат.

— И какво ще правиш сега? — попита Мордред направо покъртително.

— Както вече ти казах — отвърна му Артур презрително, — ще обмисля нещата.

Разговорът бе приключен.

Сега поне беше ясен планът на Ланселот. Сенсъм бе замислил убийството на Артур, Ланселот бе изпратил хора да убият Мордред и после ги последвал начело на своята войска, сигурен, че всяко препятствие по пътя му към трона на Думнония е отстранено и че християните, подлудени от мисионерите на Сенсъм, ще избият всички оцелели врагове, а Сердик щеше да държи хората на Сеграмор на разстояние.

Но Артур беше жив, и Мордред беше жив, а докато беше жив Мордред, Артур трябваше да спазва дадената клетва, следователно ние трябваше да обявим война. Нямаше значение, че тази война можеше да отвори долината на Севърн пред саксите, ние трябваше да се бием с Ланселот. Клетвата ни задължаваше.

Мюриг не пожела да изпрати нито копие срещу Ланселот. Заяви, че се нуждаел от всичките си войници, за да пази собствените си граници в случай, че Сердик или Аел го нападнат и нищо не можа да го убеди да промени решението си. Съгласи се наистина да остави своя гарнизон в Глевум като по този начин освободи думнонския гарнизон да се присъедини към хората на Артур, но повече от това не искаше да даде.

— Тоя жълт малък копелдак — изръмжа Кълхуч.

— Той е просто разумен млад мъж — вдигна рамене Артур. — Иска да запази кралството си.

Бяхме се събрали — Артур и неговите военачалници — в една от залите на римските бани в Глевум. Над нас имаше керемиден покрив и сводест таван, където се виждаха части от изрисувани голи нимфи, преследвани от фавн сред вихрушки от листа и цветя.

Кунеглас бе много щедър. Неговите хора, които бяха дошли от Каер Сус щяха да бъдат изпратени под командването на Кълхуч да помогнат на Сеграмор. Кълхуч се закле, че няма да направи нищо за възстановяването на Мордред върху престола, но нямаше нищо против да се бие с воините на Сердик, каквато бе все още и задачата на Сеграмор. Подкрепленията от Поуис щяха да позволят на нумидиеца да тръгне на юг, да отреже саксите, обсаждащи Кориниум и по този начин да ангажира хората на Сердик в кампания, която щеше да им попречи да помагнат на Ланселот във вътрешността на Думнония. Кунеглас обеща да ни предостави всичките воини, които можеше да свика под щандарта си, но за да ги събере и да ги изпрати на юг към Глевум му бяха нужни поне две седмици.

В Глевум Артур имаше малобройни, но много добри воини. Сред тях бяха тридесетте души, които бяха ходили на север да арестуват Лайгесак (окован във вериги и затворен вече в Глевум), моите хора и седемдесетте копиеносци от малкия гарнизон на града. Броят на войската ежедневно растеше, тъй като всеки ден пристигаха бегълци, успели да се спасят от вилнеещите християнски банди, които все още преследваха всички езичници, останали в Думнония. Чухме, че в самата Думнония имало все още много бегълци, някои от тях се защитавали в древни землени укрепления, а други се криели из гъстите гори. Сред бегълците, стигнали до Глевум, беше и Морфанс Грозния, който се бе спасил от клането в кръчмите на Дурновария. Артур го постави начело на копиеносците от гарнизона на Глевум и му заповяда да ги поведе на юг към Акве Сулис. Галахад щеше да тръгне с Морфанс.

— Не приемайте битка — предупреди ги Артур, — предизвиквайте врага, тормозете ги, изнервяйте ги, но не влизайте в битка. Стойте в планините, движете се бързо, карайте ги непрекъснато да гледат насам. Когато милорд кралят дойде — Артур имаше предвид Кунеглас — можете да се присъедините към неговата войска и да тръгнете на юг към Каер Кадарн.

Артур заяви, че няма да се присъедини нито към Сеграмор, нито към Морфанс, а ще отиде да иска помощ от Аел. Артур знаеше по-добре от всички, че врагът скоро ще научи за неговите планове. В Глевум имаше достатъчно християни, които вярваха, че Артур е Врагът на Бога и които виждаха в Ланселот изпратен от небесата предтеча, дошъл да възвести завръщането на Христос на земята. Артур искаше християните да предадат плановете му в Думнония, искаше Ланселот да си помисли, че Артур не смее да рискува живота на Гуинивиър като тръгне с войски срещу него. Вместо това Артур щеше да отиде при Аел да го моли да изпрати хората си срещу Сердик.

— Дерфел ще дойде с мен — каза ни той.

Не исках да ходя с Артур. Имаше и други преводачи, протестирах аз, а моето единствено желание бе да тръгна с Морфанс и да отида в Думнония. Не исках да се срещам с баща си. Исках да се бия, не за да върна Мордред на трона, а за да прогоня Ланселот и да намеря Динас и Лавейн. Артур не ми разреши.

— Ще дойдеш с мен, Дерфел — заповяда ми той. — Ще вземем с нас четиридесет души.

— Четиридесет? — възпротиви си Морфанс. Това щеше чувствително да намали и без това малобройния му отряд, който трябваше да привлича вниманието на Ланселот. Артур вдигна рамене.

— Не искам да изглеждам слаб в очите на Аел. Даже трябва да взема повече, но може би четиридесет ще са достатъчни, за да го убедят, че не съм безпомощен. — Артур замълча. — Само едно нещо още — обади се отново той с такъв глас, че прикова вниманието на всички мъже, които вече се канеха да напуснат залата. — Някои от вас не са склонни да се бият за Мордред. Кълхуч вече напусна Думнония. Без съмнение и Дерфел ще си тръгне, когато свърши тази война, и кой знае още колко от вас ще го последват. Думнония не може да си позволи да загуби такива мъже — Артур отново замълча. Бе започнало да вали и от оголените тухли на тавана, които се виждаха между останките от стенописи, прокапа вода. — Говорих с Кунеглас — продължи Артур и почете присъствието на краля на Поуис с кимване на глава, — говорих и с Мерлин, говорихме за древните закони и обичаи на нашия народ. Каквото правя, правя го в рамките на закона, и не мога да ви освободя от Мордред, защото моята клетва ми забранява, а и в древните обичаи няма оправдание за подобно действие — Артур отново замълча и несъзнателно стисна дръжката на Екскалибур. — Но — продължи той — законът все пак разрешава нещо. Ако някой крал е неспособен да управлява, неговият Съвет може да управлява от негово име стига да запази за краля честта и привилегиите присъщи на неговия ранг. Мерлин ме увери, че това е разрешено от древните обичаи, а крал Кунеглас потвърди, че този закон е бил прилаган по време на управлението на прадядо му Бричан.

— Луд за връзване — вметна весело Кунеглас.

Артур отвърна с вяла усмивка, после свъси вежди да събере мислите си.

— Нямам кой знае какво желание да направя това — възропта тихо той, мрачният му глас прокънтя във влажното помещение, — но ще предложа на съвета на Думнония да управлява вместо Мордред.

— Браво! — викна Кълхуч. Артур му направи знак да замълчи.

— Досега се надявах — каза Артур, — че Мордред ще се научи да поема отговорност, но той не можа да се научи. Не ме интересува, че е искал смъртта ми, но съм загрижен затова, че загуби кралството си. Наруши клетвата, която положи при провъзгласяването си за крал и вече се съмнявам, че той е в състояние да изпълнява тази клетва — Артур замълча и сиурно много от нас си помислиха колко време му трябваше да разбере нещо, което за всички нас изглеждаше толкова очевидно. Години наред упорито отказваше да признае неспособността на Мордред да управлява. Едва сега погледна истината в очите, когато Мордред загуби кралството си и, което в очите на Артур бе по-лошо, не успя да защити поданиците си. По главата му капеше вода, но Артур като че ли не забелязваше.

— Мерлин ми разправя — каза той с меланхоличен глас, — че Мордред е обсебен от зъл дух. Не съм сведущ в тези работи, но тъй като мнението на Мерлин ми изглежда вероятно, аз ще предложа, ако съветът се съгласи, след възстановяването на Мордред на престола да му отдадем всички почести, каквито се полагат на краля. Той ще може да живее в Зимния дворец, да ходи на лов, да се храни като крал, да задоволява всичките си апетити в рамките на закона, но няма да управлява. Предлагам да му дадем всички привилегии, но да не му поверяваме нито едно от задълженията на неговия ранг.

Ние нададохме радостни възгласи. Колко доволни бяхме. Сега като че ли имаше защо да се сражаваме. Не за Мордред, за тази нещастна крастава жаба, а за Артур, защото всички знаехме какво означаваха неговите красиви приказки за съвета, който щял да управлява Думнония вместо Мордред. Те означаваха, че действителният крал на Думнония ще бъде Артур, а за това си струваше да тръгнем на война. Радвахме се, защото сега вече имаше достойна цел, за която да се сражаваме и да умираме.

 

Артур избра двадесет от най-добрите си конници и настоя и аз да избера двадесет от моите най-храбри копиеносци за мисията ни при Аел.

— Трябва да направим силно впечатление на баща ти — каза ми той, — а човек не може да впечатли някого, ако пристигне със осакатени и застаряващи копиеносци. Ще вземем най-добрите си воини.

Настоя също така с нас да дойде и Нимю. Предпочиташе да вземем Мерлин, но друидът заяви, че е твърде стар за такова дълго пътуване и предложи Нимю да тръгне вместо него.

Оставихме Мордред под охраната на копиеносците от Гуент. Мордред знаеше за намеренията на Артур по отношение на себе си, но в Глевум той нямаше съюзници, нито пък имаше смелост в загнилата му душа да се противопостави на Артур, но затова пък му остана удовлетворението да наблюдава удушването на Лайгесак на площада. След тази бавна смърт Мордред се изправи на терасата на голямата зала и измърмори някаква реч, в която заплаши със същата съдба всички други предатели в Думнония, после мрачно се оттегли в покоите си. Ние последвахме Кълхуч на изток. Кълхуч бе тръгнал да подкрепи Сеграмор в щурма срещу обсадата на Кориниум и всички се надявахме, че ще успеят да спасят града.

Двамата с Артур минахме през красивата и богата източна провинция на Гуент. Тук имаше разкошни вили, огромни стопанства и големи богатства, натрупани главно благодарение на овцете, които пасяха по заоблените хълмове. Вървяхме под два флага — мечката на Артур и моята собствена звезда — и гледахме да сме далеч на север от думнонската граница, та съобщенията за нашето придвижване да убеждават Ланселот, че Артур не заплашва неговия откраднат трон. Нимю беше с нас. Мерлин бе успял някак си да я накара да се измие и да намери хубави чисти дрехи. След това решил, че никога няма да може да разреши сплъстената й коса и в отчаянието си я отрязъл ниско и изгорил мръсните кичури. Късата коса й отиваше. Тя отново беше с превръзка на окото си, носеше жезъл и това бе единственият й багаж. Вървеше боса и без никакво желание, беше дошла само, защото Мерлин настоя, но тя беше убедена, че за нея това е чиста загуба на време.

— Всеки глупак може да се справи със сакските магьосници — каза тя на Артур в края на първия ден от похода. — Само плюеш срещу тях, завърташ очи и размахваш пилешка кост. Това е всичко.

— Няма да срещнем нито един сакски магьосник — отговори спокойно Артур. Вече бяхме далеч от всякакви вили и населени места и той спря коня си, вдигна ръка и зачака хората да се съберат около него. — Няма да видим магьосници — каза ни той, — защото не отиваме при Аел. Отиваме на юг в нашата собствена страна. Далеч на юг.

— До морето ли? — досетих се аз. Той се усмихна.

— До морето. — Артур скръсти ръце на седлото пред себе си. — Ние сме малко, а хората на Ланселот са много, но Нимю може да ни направи заклинание да останем невидими за врага и освен това ще пътуваме нощем и в бърз ход — Той се усмихна и сви рамене. — Нищо не мога да направя докато жена ми и детето ми са пленници, но ако ги освободим, и аз ще бъда свободен да действам. Ще мога да се сражавам срещу Ланселот. Но трябва да знаете, че ще бъдем много далеч от всякаква помощ и ще навлезем много навътре в Думнония, която сега е в ръцете на нашите врагове. Нямам представа как ще избягаме след като спася Гуинивиър и Гуидър. Знам, че Нимю ще ни помогне. Боговете ще ни помогнат. Но ако някои се страхува от това, което ни предстои, може да се върне.

Никой не пожела да се върне и Артур едва ли е очаквал нещо друго. Тези четиридесет души бяха най-добрите ни воини и щяха да последват Артур и в змийско гнездо. Артур, разбира се, бе казал единствено на Мерлин какви са плановете му, за да не достигне и намек за намеренията му до ушите на Ланселот. Сега сви рамене с израз на съжаление сякаш ми се извиняваше, задето ме бе излъгал, но сигурно знаеше колко бях доволен, защото не отивахме просто там, където държаха Гуинивиър и Гуидър като заложници, отивахме освен това и там, където бяха убийците на Даян, убедени, че са в безопасност.

— Тръгваме довечера — каза Артур — и ще вървим без почивка до зори. До сутринта искам да сме стигнали до хълмовете отвъд Темза.

Сложихме наметала върху ризниците, омотахме копитата на конете с парцали и тръгнахме на юг в спускащата се нощ. Мъжете водеха конете си, а Нимю вървеше най-отпред, възползвайки се от странната си дарба да намира верния път през непознати земи и в тъмнина.

По някое време през тази тъмна нощ пресякохме границата на Думнония и щом се спуснахме от възвишенията в долината на Темза, видяхме далеч напред вдясно от нас светли отблясъци в небето, които трябва да бяха от огньовете в лагера на Сердик край Кориниум. Щом напуснахме хълмовете, пътят неизбежно ни поведе през малки тъмни селца, където разлайвахме кучетата, но никой не ни спря, никой не зададе въпроси. Жителите или бяха мъртви или се страхуваха, че сме сакси, и ние минавахме през селата като призраци. Един от конниците на Артур беше от тукашните земи край реката и ни преведе през брод, където водата ни стигна до гърдите. Държахме оръжията и торбите с хляб високо над главите си и се борехме със силното течение, но накрая успяхме да стигнем до другия бряг, където Нимю изсъска заклинание да скрие присъствието ни от жителите на близко село. Призори навлязохме сред южните възвишения и се скрихме в едно от наземните укрепления на Древните хора.

Спахме под слънцето и по тъмно тръгнахме отново на юг. Пътят ни минаваше през красива богата земя, където още не бяха стъпвали сакси и въпреки това по селата никой не ни спираше, защото само глупак би спрял и заразпитвал въоръжени мъже посреднощ в размирни времена. На зазоряване стигнахме до обширна равнина, в която погребални могили на Древните хора хвърляха дълги сенки върху пожълтялата трева под лъчите на изгряващото слънце. В някои от могилите все още имаше съкровища, пазени от духове. Тези могили гледахме да заобикаляме, докато търсехме затревена падина, където конете можеха да се нахранят, а ние да починем.

На следващата нощ минахме покрай Камъните, този огромен тайнствен кръг от камъни, където Мерлин бе дал на Артур меча и където преди толкова години бяхме предали златото на Аел преди да тръгнем към долината Лъг. Нимю се плъзгаше между каменните грамади, докосваше ги с жезъла си, след това застана в центъра и вдигна очи към небето. Беше почти пълнолуние и Камъните сияеха с бледа светлина.

— Има ли все още някакво вълшебство в тях? — попитах я аз, когато ни настигна.

— Малко, но и то изчезва, Дерфел. Изчезва изобщо силата ни да правим вълшебства. Имаме нужда от Свещения съд — Нимю се усмихна в тъмното. — И той не е далеч. Чувствам го. Още е жив, Дерфел, и ние ще го намерим и ще го върнем на Мерлин — в гласа й сега звучеше пламенна страст, същата страст, която я беше обзела в края на Тъмния път. Артур вървеше през тъмнината към своята Гуинивиър, аз заради своето отмъщение, а Нимю, за да повика Боговете с помощта на Свещения съд. Но бяхме малцина, а враговете многобройни.

Вече бяхме навлезли дълбоко в новите земи на Ланселот, но нямаше и помен от неговите воини, нито от развилнелите се християнски банди, за които все още се говореше, че тероризирали езичниците по селата. Копиеносците на Ланселот нямаха работа в тази част на Думнония, защото наблюдаваха пътищата, идващи от Глевум, а християните сигурно бяха отишли да подкрепят армията на Ланселот, убедени, че тя върши Христово дело. Така че ние вървяхме необезпокоявани, От голямата равнина се спуснахме към речните земи по южното крайбрежие на Думнония. Заобиколихме крепостните стени на град Сорвиодунум и усетихме дима от изгорените му къщи. Все още никой не бе посмял да ни предизвика, защото вървяхме под почти пълната луна и под закрилата на заклинанията, които правеше Нимю.

На петата нощ стигнахме морето. Бяхме минали покрай римската крепост Виндокладия, където според Артур със сигурност бе разположен гарнизон от войници на Ланселот и призори се скрихме в гъстите гори над заливчето, над което се извисяваше Морския дворец. Дворецът бе само на миля западно от нас. Бяхме стигнали до тук без да ни усети никой, прекосявайки собствената си страна като нощни духове.

И атаката щяхме да предприемем през нощта. Ланселот използваше Гуинивиър като щит, а ние щяхме да му вземем този щит и освободени по този начин да понесем копията си срещу предателското му сърце. Но не заради Мордред, защото вече се сражавахме за Артур и за щастливото кралство, което виждахме отвъд войната.

Щяхме да се бием за това кралство, което сега менестрелите наричат Камелот.

Повечето копиеносци спаха в онзи ден, но Артур, Исса и аз пропълзяхме до ръба на гората и се загледахме в Морския дворец през малката долина, която ни разделяше от него.

Той изглеждаше толкова красив блеснал с белите си камъни под изгряващото слънце. Гледахме към източната му стена, залегнали зад едно било, което бе малко по-ниско от нивото на двореца. На тази стена имаше само три малки прозорчета и затова сякаш гледахме някаква голяма бяла крепост, кацнала на зеления хълм. Но тази илюзия донякъде се разваляше от голяма риба, грубо надраскана с катран върху стената, вероятно за да пази двореца от гнева на скитащите християни. Най-много прозорци римляните бяха оставили по дългата южна фасада с изглед към залива и към морето, което се простираше отвъд един пясъчен остров край южния бряг на заливчето. А кухните, жилищата на робите и хамбарите бяха в северния двор зад вилата, където се намираше и дървената къща на Гуенхуивач. Предположих, че сега там е израсло цяло селце от колиби със сламени покриви за копиеносците и техните семейства, защото се виеха тънки струи дим, вероятно от огнищата, над които готвеха жените. Отвъд колибите се намираха овощните и зеленчуковите градини, а зад тях имаше недоокосени поляни, които граничеха с гъсти гори, често срещани в тази част на Думнония.

От южната фасада на двореца до брега на залива се простираха две задигнати успоредни тераси, увенчани с открити галерии от арки — помнех ги от онзи далечен ден, когато положих клетвата при Кръглата маса. Целият дворец се къпеше в слънчева светлина, бе толкова бял, величествен и красив.

— Ако римляните можеха да се върнат днес — каза гордо Артур, — никога нямаше да разберат, че е бил построен наново.

— Ако можеха да се върнат днес — обади се Исса, — щяха да видят какво значи съпротива.

Аз настоях Исса да дойде с нас в края на гората, защото знаех, че има по-добро зрение, а в онзи ден трябваше да открием колко войници бе оставил Ланселот в Морския дворец.

Преброихме неповече от десетина стражи. Точно след изгрев слънце двама се изкачиха на дървената платформа, построена на върха на покрива и започнаха да наблюдават пътя, водещ на север. Край по-близката аркада се разхождаха други четирима копиеносци. Близо до ума беше, че по западната аркада, скрита от нас, имаше още четирима стражи. Всички останали войници се намираха в пространството между залива и терасата, укрепена с градени камъни, зад която започваха градините — очевидно охраняваха пътеките по брега. Исса, който бе свалил ризницата и шлема, отиде на разузнаване в тази посока, пълзейки между дърветата, надничаше и се опитваше да види какво става между двете успоредни аркади пред фасадата на двореца.

Артур не откъсваше поглед от сградата. Тихо изживяваше радостна възбуда от съзнанието, че бе на ръба на една смела спасителна акция, която щеше здраво да разтърси цялото ново кралство на Ланселот. Наистина рядко ми се е случвало да виждам Артур толкова щастлив, колкото в онзи ден. Навлизайки дълбоко навътре в Думнония, той се бе откъснал от отговорностите на управлението и сега, както в далечното минало, бъдещето му зависеше единствено от умението му да върти меча.

— Мислил ли си някога за брака, Дерфел? — попита внезапно той.

— Не, господарю — отговорих аз. — Сийнуин се е заклела никога да не сключва брак и аз не виждам нужда да искам това от нея. — Усмихнах се и докоснах любовния си пръстен с вграденото парченце от Свещения съд. — Освен това аз мисля, че ние двамата сме много повече женени от двойките, съчетани от друид или свещеник.

— Не исках да кажа това — завъртя глава Артур. — Мислил ли си някога за брака въобще? — попита той и този път наблегна на „брака“

— Не, господарю. Всъщност не.

— Не обичаш да размишляваш залудо, а Дерфел — подразни ме той. — Когато умра — замечтано каза той, — мисля, че искам да бъда погребан по християнски.

— Защо? — попитах ужасен и докоснах плетената си ризница, та желязото да ни пази от злото.

— Защото за вечни времена ще лежа до моята Гуинивиър — обясни той, — тя и аз, заедно, в един гроб.

Спомних си за плътта на Норуена, виснала от жълтите й кости, и сбърчих нос.

— В Отвъдния свят ще бъдеш с нея, господарю.

— Душите ни — да — съгласи се той, — и телата ни от сенки ще бъдат там, но защо и земните ни тела да не лежат ръка за ръка.

Аз поклатих глава.

— По-добре да те изгорят, освен ако не искаш душата ти да броди изгубена из Британия.

— Може би си прав — каза той безгрижно. Беше легнал по корем, скрит сред високата метличина. И двамата бяхме без ризници. Щяхме да ги облечем на смрачаване преди да изскочим от тъмнината, за да избием хората на Ланселот.

— Какво ви прави щастливи вас със Сийнуин? — попита ме Артур. Не се беше бръснал откакто напуснахме Глевум и наболата му брада бе сива.

— Приятелството — отговорих аз. Той се намръщи.

— Само това ли?

Замислих се. В далечината се виждаха първите роби, тръгнали да косят тревата за сено. Сърповете им проблясваха, уловили лъчите на сутрешното слънце. Момченца тичаха насам-натам из зеленчуковите градини, за да пъдят сойките от граховите лехи, от редовете с цариградско и френско грозде и с ягоди, а наблизо сред плетеницата от розови грамофончета шумно се караха няколко сипки. Това място сякаш изобщо не бе докоснато от смутовете на християнски бунт, всъщност изглеждаше направо невъзможно Думнония да е във война.

— Все още ми се свива под лъжичката, когато я погледна — признах аз.

— А това е то, нали? — възкликна той въодушевено. — Трепване под лъжичката! Сърцето ти забързва.

— Любов — сухо заключих аз.

— Щастливи сме ние с теб — усмихна се той. — Приятелство, любов, а има и още нещо. Това, което ирландците наричат „анмчара“, ще рече приятелска душа. С кой друг би искал да говориш в края на деня? Обичам вечерите, в които можем просто да поседим и да поговорим, докато слънцето залязва, а към свещите прииждат нощни пеперуди.

— А ние говорим за децата — казах аз и ми се прииска да не го бях казвал, — и за караниците между слугите и дали кривогледата робиня от кухнята отново е бременна, чудим се кой пак е счупил куката за над огнището и дали трябва да поправим сламения покрив или ще изтрае още една година и се опитваме да решим какво да правим със старото куче, което не може да върви повече и какво ли ще бъде новото оправдание на Кадел, за да иска намаление на рентата, обсъждаме дали ленът е киснал достатъчно и дали да натъркаме вимето на кравата с млечка, за да се пълни повече. Затова си говорим.

Артур се засмя.

— А ние с Гуинивиър говорим за Думнония. За Британия. И, разбира се, за Изида — въодушевлението му понамаля при споменаването на това име, но той вдигна рамене. — Но ние рядко сме заедно. Затова все се надявах Мордред да поеме бремето на властта, тогава щях да прекарвам всичките си дни тук.

— И да говориш за счупени куки за огнище вместо за Изида? — подразних го аз.

— И за тях, и за всичко друго — топло каза той. — Един ден ще обработвам тази земя, а Гуинивиър ще продължи да се занимава с нейната си работа.

— Работа ли?

Той се усмихна накриво.

— Да опознава Изида. Казва, че само да успее да влезе в контакт с Богинята, тогава силата й ще тръгне отново към земята — Артур сви рамене, скептичен както винаги към подобни необикновени религиозни твърдения. Само Артур можеше да се осмели да забие Екскалибур в земята и да повика Гофанон на помощ, защото той всъщност не вярваше, че Гофанон изобщо ще се появи. За Боговете ние сме като мишки в сламен покрив, каза ми той веднъж, и оцеляваме само докато оставаме незабелязани. Единствено любовта го караше да проявява, макар и с нежелание, търпимост към религиозната страст на Гуинивиър. — Бих искал поне малко да повярвам в Изида — призна си той, — макар, разбира се, мъжете да не са част от нейните мистерии — Артур се усмихна — Гуинивиър дори нарича Гуидър Ор.

— Ор ли?

— Синът на Изида — обясни той. — Грозно име.

— Не е по-грозно от Уига — казах аз.

— Кой? — попита Артур, после внезапно замръзна. — Виж! — развълнувано рече той. — Виж.

Надигнах глава да погледна над цъфналия зелен параван и видях Гуинивиър. Дори от четвърт миля разстояние не можех да я сбъркам, защото червената й коса се спускаше в непокорен водопад по гърба на дългата й синя рокля. Вървеше в по-близката до нас галерия и бе тръгнала към малкия павилион в другия край откъм морето. Зад нея вървяха три слугини с двете й хрътки. Стражите отстъпиха встрани и се поклониха, когато тя мина покрай тях. В павилиона Гуинивиър седна до каменната маса и трите слугини й сервираха закуската.

— Ще яде плодове — каза влюбено Артур. — През лятото не яде нищо друго сутрин. — Той се усмихна. — Ако знаеше само колко съм близо!

— Довечера ще бъдеш с нея, господарю — уверих го аз. Той кимна.

— Поне се отнасят добре с нея.

— Ланселот се страхува прекалено много от теб, за да си позволи да се отнасят зле с нея.

След няколко секунди в галерията се появиха Динас и Лавейн. Те носеха своите бели друидски дрехи. Щом ги видях, докоснах дръжката на Хюелбейн и обещах на душата на дъщеря ми, че писъците на нейните убийци ще накарат целия Отвъден свят да се затресе от страх. Двамата друиди стигнаха до павилиона, поклониха се на Гуинивиър и седнаха на масата. Малко по-късно Гуидър пристигна тичешком. Видяхме как Гуинивиър разроши косата му, после го повери на грижите на една слугиня.

— Той е добро момче — каза сърдечно Артур. — Не се лъжа. Не е като Амхар и Лохолт. С тях се провалих, нали?

— Те са още млади, господарю.

— Но сега служат на моя враг — смръщи вежди той. — Какво да правя с тях?

Кълхуч без съмнение щеше да го посъветва да ги убие, но аз само свих рамене.

— Прати ги в изгнание.

Можеха да станат от ония нещастни мъже, които скитат без господар и продават мечовете си на тоя или оня, докато ги убият в някоя незнайна битка срещу сакси, ирландци или скоти.

В галерията се появиха и други жени. Някои бяха прислужнички, други придворни дами на Гуинивиър. Моята стара любов, Люнет, сигурно бе една от тези десетина жени — довереници на Гуинивиър и жрици на нейната Богиня.

По някое време съм заспал, свил глава в ръцете си, под топлите лъчи на лятното слънце. Когато се събудих, установих, че Артур го няма, а Исса се бе върнал.

— Лорд Артур се върна при копиеносците, господарю — каза ми той. Аз се прозинах.

— Ти какво видя?

— Още шест души. Всичките сакси.

— От саксите на Ланселот ли?

Той кимна.

— Всичките са в голямата градина, господарю. Но само шестимата. Видяхме общо осемнадесет копиеносци, през нощта може би дежурят и други, но дори и така да е, в двореца няма повече от тридесет копиеносци.

Сигурно беше прав. Тридесет души бяха напълно достатъчни за охрана на двореца. Повече щяха да бъдат излишни, особено като се има предвид, че Ланселот се нуждаеше от всеки войник, за да пази своето открадно кралство. Вдигнах глава и погледнах към галерията, но там вече бяха само четиримата стражи, които изглеждаха ужасно отегчени. Двама седяха облегнали гръб на една колона, а другите двама си приказваха на каменната пейка, където бе седяла Гуинивиър по време на закуската. Бяха подпрели копията си на масата. Двамата часовои на покрива също се бяха отпуснали мързеливо на малката си платформа. Дворецът се грееше под лъчите на лятното слънце и всички там бяха убедени, че на сто мили околовръс няма нито един враг.

— Каза ли на Артур за саксите? — попитах Исса.

— Да, господарю. Той каза, че това можело да се очаква, защото Ланселот иска да бъде сигурен, че ще я пазят добре.

— Върви да спиш. Сега аз ще наблюдавам.

Той си тръгна, а аз въпреки обещанието си пак заспах. Бях вървял цяла нощ и бях уморен, пък и тук, в края на тази лятна гора, като че ли нищо не ни заплашваше. Затова заспах, но ме събуди внезапен лай на кучета и шум от драскането на големи лапи.

Отворих очи ужасен и видях лигавите муцуни на две хрътки, едната лаеше, а другата ръмжеше срещу мен. Посегнах към ножа, но тогава нечий женски глас викна по кучетата.

— Долу! — заповяда тя остро. — Друдуин, Гуен, долу! Млъкнете!

Кучетата с нежелание легнаха на земята, аз се обърнах и видях Гуенхуивач, която ме наблюдаваше. Беше облечена в стара кафява рокля, имаше шал на главата си, а в ръката си държеше кошница с пресни билки. Беше надебеляла още повече, а косата, която се подаваше изпод шала бе рошава и сплетена.

— Спящият лорд Дерфел — каза тя щастливо.

Аз допрях пръст до устните си и погледнах към двореца.

— Мен никой не ме наблюдава, никой не се интересува от мен. Пък и аз често си говоря сама. Така правят лудите, нали знаеш.

— Вие не сте луда, лейди.

— Бих искала да съм — въздъхна тя. — Не мога да разбера защо някой би искал да бъде нещо друго на този свят.

Тя се засмя, повдигна роклята си и тежко се отпусна до мен. Нещо изшумоля зад нас, кучетата заръмжаха и Гуенхуивач се обърна. Артур се бе показал от гората (сигурно бе чул лая на кучетата) и сега пълзеше по земята към нас. На Гуенхуивач това се стори много забавно.

— По корем като змия, а, Артур?

А той, точно като мен, допря пръст до устните си.

— Никой не се интересува от мен — обясни и на него Гуенхуивач. — Гледай! — и тя енергично размаха ръце към стражите, а те само поклатиха глави и се обърнаха на другата страна. — Аз не съществувам, поне за тях. Аз съм просто лудата дебелана, която разхожда кучетата — Гуенхуивач отново размаха ръце и часовоите пак й обърнаха гръб. — Дори Ланселот не ме забелязва — добави тя тъжно.

— Той тук ли е? — попита Артур.

— Разбира се, че не е тук. Той е много далеч. Както и ти, така ми казаха. Не трябваше ли да си при саксите?

— Дошъл съм да взема Гуинивиър — каза Артур — и теб — добави той учтиво.

— Аз не искам да ходя никъде — запротестира Гуенхуивач. — А Гуинивиър не знае, че си тук.

— Никой не трябва да знае — усмихна се Артур.

— Тя трябва да знае! Гуинивиър трябва да знае! Тя гледа в купата с мазнина. Казва, че може да вижда там бъдещето! Но теб не те видя, нали? — изкикоти се Гуенхуивач, после се обърна и зяпна към Артур, като че ли присъствието му й беше много забавно. — Дошъл си да я спасяваш, а?

— Да.

— Тази нощ ли? — досети се тя.

— Да.

— Няма да ти се зарадва, не и тази нощ. Няма облаци, разбираш ли — махна тя към почти безоблачното небе. — Не можеш да се прекланяш пред Изида, когато има облаци, нали, защото луната не може да влезе в храма, а тази нощ тя очаква пълнолунието. Голяма кръгла луна, точно като пита прясно сирене — Гуенхуивач разроши дългата козина на едно от кучетата. — Това е Друдуин, лошо момче е той. А това е Гуен. Цоп! — неочаквано каза тя. — Ей така идва луната, цоп! Право в нейния храм — Гуенхуивач се засмя отново. — Право надолу по шахтата и цоп в басейна.

— Гуидър ще бъде ли в храма? — попита Артур.

— Гуидър не. Мъже не се допускат вътре. Така ми казват — добави тя със саркастичен тон и като че ли щеше да каже още нещо, но само сви рамене. — Гуидър ще бъде сложен да спи. — Гуенхуивач погледна към двореца и на кръглото й лице бавно се показа срамежлива усмивка. — Как ще влезеш, Артур? На ония врати там има много резета, а прозорците се затварят с капаци.

— Ще успеем все някак, ако ти не кажеш на някого, че си ни видяла.

— Ако ме оставиш тук, няма да кажа на никого — обеща Гуенхуивач, — дори на пчелите. А пък аз на тях всичко им казвам. Така трябва иначе медът им става кисел. Нали, Гуен? — дръпна тя клепналите уши на кучката.

— Щом искаш, ще те оставя в двореца — обеща й Артур.

— Само мен, само мен, кучетата и пчелите. Това е всичко, което искам. Мен, кучетата, пчелите и двореца. Гуинивиър може да си вземе луната — Гуенхуивач отново се усмихна, после ме тупна по рамото с дебелата си ръка. — Помниш ли вратата на мазето, през която те преведох, Дерфел? Дето е откъм градината?

— Да, мисля.

— Аз ще й махна резето.

Отново се изкикоти, предвкусвайки някаво удоволствие.

— Ще се скрия в мазето и ще махна резето, когато всички влязат вътре да чакат луната. Нощем там няма стражи, защото вратата е много дебела. Всички стражи са в колибите си или пазят пред двореца. — Тя се извърна към Артур. — Ти ще дойдеш ли?

— Непременно — отвърна той.

— Гуинивиър ще бъде много доволна. Аз също — Гуенхуивач се засмя и с мъка се изправи на крака. — До довечера, когато луната ще цопне в храма — с тези думи тя си тръгна, повела двете кучета. Вървеше и се кискаше, дори направи няколко непохватни танцови стъпки. — Цоп! — викна тя, а хрътките тичаха около нея, докато придружителката им се тресеше надолу по тревистия склон.

— Луда ли е? — попитах аз Артур.

— Съвсем — отвърна той, — така мисля — добави, загледан в топчестата фигура, която се клатушкаше надолу по хълма. — Но тя ще ни пусне вътре, Дерфел — усмихна се Артур, после се протегна и откъсна няколко стръка метличина. Подреди ги в малко букетче и срамежливо ми се усмихна. — За Гуинивиър — обясни той, — довечера.

Привечер косачите свършиха работата си и напуснаха поляните. Стражите от покрива слязоха по дългата стълба. Слуги заредиха с дърва мангалите в галерията и ги запалиха, но според мен, това се правеше с цел да се освети по-скоро двореца, отколкото пространството отпред като предпазна мярка срещу нахлуване на врагове. Гларусите отлетяха към гнездата си навътре в сушата, а залязващото слънце оцветяваше крилата им в розово също като грамофончетата, които грееха в храсталака.

Върнахме се в гората. Артур навлече ризницата си. Закопча Екскалибур върху сияещите й плочки, после се загърна в черно наметало. Той рядко носеше черни наметала, предпочиташе белите, но през нощта тъмните дрехи щяха да ни помогнат да вървим незабелязани. Щеше да носи лъскавия си шлем под наметалото, за да скрие разкошните бели гъши пера.

Десет от конниците щяха да останата между дърветата. Задачата им бе да чакат сигнал от сребърния рог на Артур и тогава да нападнат спящите в колибите копиеносци. Големите коне и техните бронирани ездачи излизащи с грохот от нощта щяха да всеят паника във всеки, който би се опитал да спре отстъплението ни. Артур се надяваше, че няма да се наложи да използва сребърния рог преди да е намерил и Гуидър, и Гуинивиър.

Останалите щяхме да поемем по дългия път към западната страна на двореца, да пропълзим в сенките на градините зад кухнята и да се доберем до вратата на мазето. Ако Гуенхуивач не бе успяла да изпълни обещанието си, трябваше да минем пред двореца, да избием стражите там и да влезем вътре като счупим капаците на някой прозорец. Веднъж влезли в двореца, трябваше да убиваме всеки копиеносец, който се появи.

С нас щеше да дойде и Нимю. Когато Артур спря да говори, тя ни увери, че Динас и Лавейн не са истински друиди като Мерлин или стария Иорует, но ни предупреди, че силурските близнаци притежавали странни сили, така че трябваше да се пазим от вълшебствата им. През целия следобед Нимю търси нещо из гората и сега вдигна един вързоп, направен от наметало, който сякаш мърдаше — странна гледка, която накара хората ми да докоснат върховете на копията си.

— Мога да противодействам с това на заклинанията им — каза ни тя, — но вие внимавайте.

— А аз искам Динас и Лавейн живи — наредих на свой ред аз на хората си.

Чакахме бронирани и въоръжени, четиридесет мъже в стомана, желязо и кожа. Чакахме да залезе слънцето и да изпълзи от морето като огромна сребърна топка пълната луна на Изида. Нимю направи своите заклинания, а някои от нас се помолиха. Артур седеше мълчаливо и втренчено гледаше малкия кичур руса коса, който извадих от джоба си. Целунах златистата коса, допрях я до бузата си, после я завързах за дръжката на Хюелбейн. Една сълза се отрони по лицето ми, когато си помислих за моята малка Даян в нейното тяло от сенки, но тази нощ, с помощта на Боговете, щях да дам мир на душата й.

* * *

Сложих си шлема, закопчах ремъка под брадичката и преметнах назад вълчата опашка, която висеше от върха на шлема. Нахлузихме си твърдите кожени ръкавици и всеки пъхна лявата си ръка в ремъка на щита. Извадихме мечовете от ножниците и Нимю докосна всяко острие. Артур отвори уста като че ли да каже още нещо, но после само намести букетчето цъфнала метличина във вратния отвор на ризницата си и кимна на Нимю. Загърната в черното си наметало, стиснала странния си вързоп, тя ни поведе на юг през дърветата.

Отвъд дърветата имаше малка полянка, която се спускаше към брега на заливчето. Прекосихме я в тъмното, наредени един зад друг. От двореца все още не ни виждаха. Появата ни подплаши няколко диви заека, които пасяха под лунната светлина, и те хукнаха в панически бяг, докато ние се промъквахме през ниски храсталаци и се препъвахме по стръмния бряг към каменистия плаж на заливчето. Тръгнахме по плажа на запад, скрити от стражите в двете галерии благодарение на високия бряг над залива. Вълните се разбиваха и съскайки се оттегляха на юг. Морето вдигаше толкова шум, че никой не би могъл да чуе стъпките на тежките ни ботуши по каменистия плаж.

Само веднъж надникнах над високия бряг, за да погледна към Морския дворец, извисил се над тъмната земя като голямо бяло чудо, огряно от лунната светлина. Красотата му ми напомни на Инис Трийбс, онзи вълшебен морски град, разграбен и разрушен от франките. Морския дворец се отличаваше със същата феерична красота, сякаш бе строен с лунни лъчи.

След като се отдалечихме достатъчно от двореца в западна посока, ние се покатерихме на високия бряг, помагайки си един на друг с дръжките на копията. После Нимю ни поведе на север към горите. През летните корони на дърветата се процеждаше достатъчно лунна светлина, за да можем да виждаме пътя си, но тук нямаше стражи. Безспирният грохот на морето изпълваше нощта, но веднъж съвсем наблизо чухме писък и всички замръзнахме, след това осъзнахме, че е изпищял див заек, хванат от невестулка. Въздъхнахме с облекчение и отново тръгнахме.

Стори ни си, че вървим твърде дълго сред тъмните дървета, но накрая Нимю най-сетне зави на изток и ни изведе до края на гората, където пред нас изникнаха белите стени на двореца. Не бяхме далеч от кръглата дървена шахта, по която лунната светлина слизаше в дълбините на храма и аз видях, че имаше още доста време докато луната се издигне достатъчно високо в небето, та да може да се промъкне през шахтата и да стигне до вътрешността на мазето с черните стени.

Точно когато се добрахме до края на гората, в храма започна пеенето. В началото се чуваше толкова тихо, сякаш вятърът стенеше, но после гласовете се извисиха и тогава разбрах, че всъщност женски хор напява странна, зловеща и кънтяща мелодия, каквато никога преди не бях чувал. Песента сигурно достигаше до нас през лунната шахта, защото се чуваше сякаш идва от много далеч — призрачна песен, като че ли в Отвъдния свят пееше хор от мъртъвци. Думите не се чуваха, но всички разбрахме, че песента е тъжна, защото мелодията й се виеше злокобно нагоре и надолу през мрачни полутонове, набираше сила, после заглъхваше и се стопяваше в далечния шум на разбиващи се вълни. Музиката беше хубава, но ме накара да изтръпна и да докосна железния връх на копието си.

Излезехме ли от гората, стражите в западната галерия щяха да ни видят, затова продължихме да вървим още малко под прикритието на дърветата, за да стигнем до мястото, където пътят ни до двореца щеше да бъде покрит със сложна плетеница от черни сенки. Имаше овощна градина, няколко реда нискостеблени плодови дръвчета и дори висока ограда, която пазеше зеленчуковата градина от сърни и зайци. Движехме се бавно, един по един, и през цялото време непознатата песен се издигаше и пропадаше, плъзгаше се и се виеше, следвайки странните тонове на мелодията. Над шахтата трептеше дим, отразил сиянието на луната. Лекият нощен ветрец носеше към нас миризмата му — миризма на храм: остра, едва ли не противна.

Вече бяхме съвсем близо до колибите на копиеносците. Куче залая, след него друго, но никой от стопаните им не прие това като сигнал за тревога — само викнаха на кучетата си да млъкнат и животните полека лека се укротиха. Чуваше се единствено стенанието на морето, шумоленето на дърветата и тихата зловеща мелодия на песента.

Водех групата, защото само аз бях ходил до тази вратичка. Страхувах се, че няма да я намеря, но всичко се оказа много по-лесно. Открих старите тухлени стъпала, внимателно слязох по тях и леко бутнах вратата. Тя не се отвори и за момент си помислих, че е залостена, но после поддаде, металната панта изскърца и в очите ми блесна светлина.

Свещи осветяваха цялото мазе. Примигнах заслепен и чух приглушения глас на Гуенхуивач.

— Бързо! Бързо!

Промъкнахме се вътре един по един — тридесет големи мъже с ризници, наметала, копия и шлемове. Гуенхуивач ни изсъска да стъпваме тихо. Затвори вратата зад нас и я залости.

— Храмът е натам — прошепна тя, сочейки към коридора, осветен с тръстикови свещи, който водеше към вратата на светилището. Гуенхуивач бе възбудена и пълното й лице пламтеше. Призрачната песен на хора се чуваше много по-тихо тук, приглушена от дебелите завеси вътре в храма и от масивната врата.

— Къде е Гуидър? — шепнешком попита Артур.

— В стаята си — отговори Гуенхуивач.

— Там има ли стражи?

— През нощта в двореца има само слуги.

— Динас и Лавейн тук ли са? — попитах я аз. Тя се усмихна.

— Ще ги видиш, повярвай ми. Ще ги видиш. Ела — задърпа тя Артур за наметалото и тръгна към храма.

— Първо ще доведа Гуидър — настоя Артур и освободи наметалото си. Докосна шестима от хората си по раменете и се обърна към другите — А вие оставате тук — прошепна той. — Стойте тук. Не влизайте в храма. Ще ги оставим да свършат службата.

После тихо поведе шестимата избрани от него мъже през мазето към някакви каменни стъпала. Гуенхуивач се изкикоти зад мен.

— Аз се помолих на Клуд и тя ще ни помогне.

— Добре — отговорих аз. Клуд е Богинята на светлината и щеше да е добре да е на наша страна в тази нощ.

— Гуинивиър не обича Клуд — неодобрително отлебяза Гуенхуивач. — Не обича нито един от британските Богове. Луната високо ли е вече?

— Още не. Но се вдига.

— Значи още не е дошло времето.

— За какво, лейди? — попитах я аз.

— Ще видиш! — изкикоти се тя. — Ще видиш — повтори пак и отстъпи страхливо назад при вида на Нимю, която внезапно изникна, от скупчените изнервени копиеносци. Нимю бе свалила кожената си превръзка и празната съсухрена очна ябълка зееше като черна дупка в лицето й. Гуенхуивач се разтрепера от ужас при тази гледка.

Нимю не обърна внимание на изплашената жена. Огледа мазето и започна да души като хрътка, търсеща следа. Аз виждах само паяжини, кожени мехове за вино и стомни за медовина и надушвах само влажната миризма на мухъл, но Нимю надушваше нещо омразно. Засъска и плю към храма. Вързопът, който носеше, бавно помръдваше.

Ние обаче стояхме и не мърдахме. Бе ни обзел някакъв ужас в това осветено от свещи мазе. Артур го нямаше, никой не ни бе усетил, но пеенето и тишината в замъка ни действаха на нервите. Може би Динас и Лавейн бяха направили някаква магия, която сега караше душите ни да изтръпват от ужас или пък се чувствахме така просто защото всичко наоколо изглеждаше толкова необичайно. Бяхме свикнали стените ни да са от дърво, покривът — от слама, бяхме свикнали със земята и тревата и това усойно място с тухлени сводове и каменни подове ни изглеждаше странно и ни притесняваше. Един от моите хора трепереше.

Нимю го удари по бузата, за да възвърне смелостта му и тихо тръгна с босите си крака към вратата на храма. Последвах я, стараейки се да не вдигам шум с ботушите си. Исках да я върна. Очевидно имаше намерение да наруши заповедта на Артур, който ни бе наредил да стоим и да чакаме докато свършат ритуалите. Боях се, че Нимю ще направи нещо необмислено, ще изплаши жените в храма и ще ги накара да се разпищят, а това щеше да привлече войниците от колибите. Само че с моите тежки, шумни ботуши бях много по-бавен от босата Нимю, а тя изобщо не обръщаше внимание на дрезгавия ми шепот, с който се опитвах да я спра. Стигна до вратата и хвана една от бронзовите й дръжки. Поколеба се за миг, после дръпна и изведнъж призрачната песен закънтя по-високо.

Пантите на вратата бяха смазани и тя тихо се отвори, но зад нея цареше пълна тъмнина. Не бях виждал такава съвършена тъмнина. Всеки достъп на светлината бе възпрепятстван от тежките завеси, които висяха на няколко крачки от вратата. Дадох знак на хората си да останат по местата си и влязох в храма след Нимю. Исках да я издърпам отново навън, но тя не ми позволи и даже тихо затвори вратата зад нас. Сега вече пеенето се чуваше много силно. Нищо не виждах, чувах само хора, а миризмата на храма беше тежка и отвратителна. Нимю ме потърси с ръка в тъмнината, придърпа главата ми към устните си.

— Зло! — прошепна тя едва чуто.

— Не трябваше да влизаме — отвърнах й аз.

Все едно че не го бях казал. Тя вдигна ръка и опипом намери завесите. Миг по-късно откри и края на спуснатите дебели драперии и оттам се прокрадна светлинка. Последвах я, клекнах до нея и погледнах над рамото й. Цепнатината в началото беше толкова малка, че почти нищо не виждах, но после като посвикнаха очите ми и осъзнах какво виждам, ми се стори, че виждам прекалено много. Видях мистериите на Изида.

Трябваше да познавам легендата за Изида, за да разбера видяното в онази нощ. по-късно я научих, но в онзи момент, когато надничах над късоподстриганата глава на Нимю, нямах представа какво означава ритуала. Знаех само, че Изида е Богиня при това, както са вярвали мнозина римляни, една от най-могъщите Богини. Знаех също, че тя е покровителка на троновете и това обясняваше присъствието на ниския черен трон, който все така си стоеше на задигнатия подиум в другия край на мазето, макар да не го виждахме особено ясно поради гъстия дим, който се виеше и се стелеше в черната стая, търсейки пътя си нагоре към лунната шахта. Димът идваше от мангали, в който освен дърва слагаха и билки — те излъчваха тежката упойваща миризма, който бяхме усетили още в края на гората.

Не виждах хора, който продължаваше да пее въпреки дима, но виждах поклонниците на Изида и в началото дори не повярвах на очите си. Не исках да повярвам.

Виждах осем поклонници, коленичили на черния каменен под и всичките бяха голи. Бяха обърнати с гръб към нас, но въпреки това личеше, че някой от поклонниците бяха мъже. Нищо чудно, че Гуенхуивач се кикотеше всеки път, когато си помислеше за този момент, защото сигурно вече е знаела тайната на храма. Гуинивиър винаги твърдеше, че в храма на Изида мъже не се допускат, но тази нощ те бяха тук, а аз подозирам, че това е ставало всяка нощ, в която студената светлина на пълната луна е нахлувала в светилището на Изида през дупката в покрива. Трепкащите пламъци на горящите главни в мангалите осветяваха гърбовете на поклонниците. Всички бяха голи. Мъже и жени, всички голи, точно както ме беше предупредила Моргана преди толкова години.

Поклонниците бяха голи, но не и двамата, които извършваха церемонията. Единият беше Лавейн. Той стоеше край ниския черен трон и щом го видях, душата ми възликува. Мечът на Лавейн бе срязал гърлото на Даян и само една стая делеше моя меч от нейния убиец. Стоеше висок и строен до трона, светлината от мангалите осветяваше белега на бузата му, а черната му коса, напомадена като косата на Ланселот, се спускаше по гърба на черното му расо. Тази нощ той не беше облякъл бялата друидска роба, а обикновена дълга черна дреха, в ръка държеше тънък черен жезъл с малък златен полумесец на върха. Нямаше и следа от Динас.

Две пламтящи факли бяха закрепени от двете страни на трона, където седеше Гуинивиър в ролята на Изида. Косата й бе вдигната на кок върху главата и закрепена със златна диадема, от която стърчаха два рога. Не приличаха на рогата на никое познато животно, после разбрахме, че са направени от слонова кост. Около врата си Гуинивиър имаше масивна златна огърлица и това бе единственият накит по нея. Носеше тъмночервена пелерина, която обгръщаше цялото й тяло. Не можех да видя пода пред нея, но знаех, че там се намира плиткият басейн. Сигурно чакаха лунната светлина да слезе надолу по шахтата и да посребри черната вода. Завесите на отсрещната стена, зад които Сийнуин ми беше казала, че има легло, бяха спуснати.

Лъч светлина трепна в носещия се дим и голите поклонници ахнаха в очакване. Тънката сребриста светлина бе бледа и прозрачна и показваше, че луната най-сетне се бе издигнала достатъчно високо, за да може да пусне първия си лъч надолу към пода на мазето. Лавейн почака още малко и когато светлината стана по-ярка, удари два пъти с жезъла по пода.

— Време е — каза той с дрезгавия си плътен глас, — време е.

Хорът замлъкна.

Но нищо не стана. Просто чакаха мълчаливо и гледаха как стълбът сребриста лунна светлина, примесена с дим, нарастваше. Спомних си онази далечна нощ, когато седях на увенчания с камъни връх край Лин Сериг Бач, и гледах как лунната светлина пълзи към тялото на Мерлин. А сега гледах как набъбва стълбът лунна светлина в смълчания храм на Изида. Тишината бе пълна със знамения. Една от коленичилите голи жени тихо изстена, после отново замълча. Друга жена се люлееше напред-назад.

Лунните лъчи ставаха все повече и хвърляха бледа светлина върху строгото красиво лице на Гуинивиър. Светлинната колона вече бе почти вертикална. Една от голите жени потрепера, не от студ, а от религиозен екстаз. После Лавейн се наведе да надникне в шахтата. Луната освети голямата му брада и неговото твърдо широко лице с бойния белег. Погледа нагоре няколко мига, отстъпи назад и тържествено докосна Гуинивиър по рамото.

Тя се изправи и рогата на диадемата й почти докоснаха ниския сводест таван на мазето. Ръцете й бяха скрити под пелерината, която се спускаше от раменете й чак до пода. Гуинивиър затвори очи.

— Коя е Богинята? — попита тя.

— Изида, Изида, Изида — тихо напяваха жените, — Изида, Изида, Изида.

Стълбът лунна светлина вече беше широк почти колкото шахтата — голяма задимена сребриста колона от светлина, която сияеше и се движеше в центъра на мазето. Когато за първи път видях този храм, си помислих, че е доста безвкусно направен, но през нощта, осветен от тази светеща колона от бяла светлина, той изглеждаше зловещ и тайнствен, като всяко светилище.

— А кой е Богът? — попита Гуинивиър, все още със затворени очи.

— Озирис — отговориха тихо голите мъже, — Озирис, Озирис, Озирис.

— И кой ще седне на трона? — попита отново Гуинивиър.

— Ланселот — отговориха заедно мъжете и жените, — Ланселот, Ланселот.

Щом чух това име, разбрах, че тази нощ нищо нямаше да бъде както трябва. Тази нощ никога нямаше да възстанови старата Британия, тази нощ щеше да ни донесе само ужаси, защото тази нощ щеше да съсипе Артур — знаех го, и ми се прииска да изляза от светилището, да се върна в мазето и да отведа Артур навън на свеж въздух, под чистата лунна светлина, и после да го върна назад през всичките изминали години, през всичките дни и часове и да направя така, че тази нощ никога да не настъпи в живота му. Но не помръднах. Нимю също стоеше неподвижна. Не смеехме да мръднем, защото Гунивиър бе протегнала дясната си ръка, за да вземе черния жезъл от Лавейн — движението й повдигна червената пелерина и разкри дясната половина на тялото й, а под тежките гънки на наметалото тя бе гола.

— Изида, Изида, Изида — въздишаха жените.

— Озирис, Озирис, Озирис — шептяха мъжете.

— Ланселот, Ланселот, Ланселот — напяваха всички заедно.

Гуинивиър взе жезъла със златната луна на върха и го протегна напред. Пелерината отново скри дясната й гръд. С бавни превзети движения Гуинивиър докосна с жезъла нещо, което лежеше пред нея в басейнчето с вода точно под светещата, трептяща шахта, от която сега се спускаше право надолу сребристият задимен стълб светлина. Всички стояха неподвижно, дори като че ли не дишаха.

— Стани! — заповяда Гуинивиър. — Стани! — И хорът отново запя странната, призрачна песен. А над главите на поклонниците видях един мъж да излиза от басейна. Беше Динас. Водата се стичаше по високото му мускулесто тяло и капеше от дългата му черна коса. Той вървеше бавно, а хорът пееше все по-силно и по-силно:

— Изида! Изида! Изида!

Пяха докато Динас най-после се изправи пред Гуинивиър с гръб към нас. Той също бе гол. Излезе от басейна и Гуинивиър подаде черния жезъл на Лавейн. Тя вдигна ръце и разкопча пелерината, която падна върху трона. Съпругата на Артур стоеше там чисто гола само със златното украшение на врата и слоновата кост на главата си. Тя отвори ръце, а внукът на Танабурс се качи на подиума и влезе в прегръдките й.

— Озирис! Озирис! Озирис! — викаха жените в мазето. Някои от тях се извиваха напред-назад като християните в Иска, завладяни от подобен екстаз. Гласовете станаха нестройни.

— Озирис! Озирис! Озирис! — напяваха те. Гуинивиър отстъпи, а голият Динас се обърна с лице към поклонниците и вдигна триумфално ръце. Така той показа великолепното си голо тяло, което не оставяше капка съмнение, че той е мъж, нито оставяше съмнение за онова, което Динас трябваше да направи след малко. Гуинивиър, с красивото си стройно тяло, обляно в призрачна сребристобяла светлина, го хвана за ръка и го поведе към завесата, която висеше зад трона. Лавейн тръгна с тях, а жените се гърчеха и се люлееха напред-назад и викаха името на своята велика Богиня.

— Изида! Изида! Изида!

Гуинивиър дръпна завесата. Видях за миг стаята, в която беше светло като в слънчев ден, после дрезгавите гласове се засилиха, изтънели от ново вълнение, когато мъжете в храма посегнаха към жените до себе си и точно тогава вратата зад мен широко се отвори и в светилището влезе Артур в целия блясък на своите военни доспехи.

— Не, господарю — казах аз. — Недей, моля те!

— Ти не трябваше да си тук, Дерфел — укори ме той тихо. В дясната си ръка държеше малкото букетче цъфнали метличини, което бе набрал за Гуинивиър, а в лявата стискаше ръката на сина си. — Излизай — заповяда ми той, но в този момент Нимю дръпна завесата и кошмарът на моя господар започна.

 

Изида е Богиня. В Британия я донесли римляните, но тя не идва от Рим, а от далечна страна, която се намира много по на изток от Рим. Друг Бог дошъл от онзи край на света (макар и не точно от същата страна, мисля) е Митра. Според Галахад половината от световните религии се появили на изток, където, струва ми се, хората приличат повече на Сеграмор отколкото на нас. Християнството също е вяра, донесена от онези далечни земи, където, пак по думите на Галахад, по нивите расте само пясък, а слънцето е по-жестоко отколкото можем да си представим ние в Британия и никога не вали сняг.

Изида дошла от онези опалени от слънцето земи. Римляните я почитали като могъща Богиня и много жени в Британия приели нейната религия, след като римляните си отишли. Никога култът към Изида не е бил толкова популярен колкото християнството, защото християнството отвори вратите си за всеки, който иска да почита Христос, а Изида (както и Митра) ограничава броя на своите поклонници само в кръга на посветените в нейните мистерии. Галахад ми каза, че в известен смисъл Изида напомня Светата майка на християните, защото се слави като съвършена майка на сина си Ор, но Изида има и други способности, за които Дева Мария никога не е претендирала. За своите поклонници Изида е Богиня на живота и смъртта, лечителка и, разбира се, Богиня на троновете на смъртните.

Галахад ми каза, че Изида била омъжена за Бог на име Озирис, но в една война между Боговете Озирис бил убит, а тялото му нарязано на парчета, които били пръснати в някаква река. Изида намерила парчетата плът и нежно ги съединила. После легнала с парчетата, за да върне живота на своя съпруг. И Озирис наистина оживял благодарение на силата на Изида. Галахад не харесваше тази история и непрекъснато се кръстеше докато я разказваше. Предполагам, че в задименото черно мазе двамата с Нимю бяхме наблюдавали именно тази история с възкресяването и за това как жената дава живот на мъжа. Бяхме видели как Изида, Богинята, майката, дарителката на живот, прави чудото, което връща живота на нейния съпруг а нея превръща в пазителка на живите, покровителка на умрелите и дарителка на земни тронове. За Гуинивиър най-важната дарба на Изида бе именно силата на Богинята да отрежда кой ще седи на престола в земните кралства и заради тази сила Гуинивиър я почиташе.

Нимю дръпна завесата и мазето се изпълни с писъци.

За секунда, за една ужасна секунда, Гуинивиър се поколеба застанала край завесата в другия край на помещението. После се обърна да види какво бе разстройло нейните ритуали. Стоеше там висока и гола и толкова ужасяваща в бледата си красота, а до нея гол мъж. На вратата на мазето стоеше нейният съпруг, хванал сина си с една ръка и с цветя в другата. Лицевите предпазители на шлема му бяха отворени. Видях лицето му в онзи ужасен миг, а то изглеждаше така като че ли току-що се бе разделил с душата си.

Гуинивиър изчезна зад завесата, дърпайки след себе си Динас и Лавейн. Артур издаде ужасен звук — наполовина боен вик, наполовина стон. Бутна Гуидър назад, пусна цветята, изтегли Екскалибур и се втурна безразсъдно между пищящите голи поклонници, които се разбягаха пред него.

— Хванете всичките! — викнах аз на копиеносците, които тръгнаха след Артур. — Не ги оставяйте да избягат! Хванете ги! — после и аз хукнах след Артур, Нимю също. Артур прескочи черния басейн, прескочи и подиума и в полета си събори една факла. С един замах на Екскалибур помете черната завеса, зад която се бяха скрили Гуинивиър и двамата близнаци.

И замря.

Застанах до него. Бях хвърлил копието си докато тичах през храма и сега държех в ръка Хюелбейн. Нимю бе с мен и щом надникна в малката стая нададе победен вой. Това изглежда беше вътрешното светилище на Изида, и тук, в служба на Богинята, бе Свещения съд на Клидно Ейдин. Свещения съд бе първото нещо, което видях, защото бе поставен върху черен пиедестал, висок до кръста ми, а в стаята имаше толкова много свещи, че Свещения съд със своето злато и сребро сияеше, отразявайки ярката им светлина. В стаята бе толкова светло, защото всички стени с изключение на стената откъм завесата бяха покрити с огледала. Имаше огледала на стените и дори по тавана, огледала, които умножаваха пламъчетата на свещите и отразяваха голотата на Гуинивиър и Динас. В ужаса си, Гуинивиър бе скочила в голямото легло, което изпълваше другия край на стаята, и бе сграбчила една меча кожа в старанието си да скрие бледото си тяло. Динас стоеше до нея, стиснал ръце пред слабините си, а Лавейн ни гледаше предизвикателно.

Удостои Артур с кратък поглед, едва забеляза Нимю, и вдигна тънкия си черен жезъл срещу мен. Знаеше, че съм дошъл за душата му и сега щеше да ми се противопостави с най-голямата магия, на която бе способен. Насочи жезъла си към мен, а в другата ръка държеше парчето от истинския кръст, което епископ Сенсъм даде на Мордред в деня на неговата акламация. Държеше треската над Свещения съд, който бе пълен с някаква тъмна ароматна течност.

— И другите ти дъщери ще умрат — каза ми той, — само трябва да го пусна.

Артур вдигна Екскалибур.

— И твоят син ще умре! — обърна се към него Лавейн. И двамата замръзнахме. — Сега си вървете — спокойно нареди той. — Нахлухте в светилището на Богинята, а сега ще си тръгнете и ще ни оставите на мира. Иначе ще умрат всички, които обичате.

Той зачака. Зад него, между Свещения съд и леглото, стоеше Кръглата маса на Артур с крилатия кон, изобразен върху каменния й плот, а върху него имаше разнебитена кошница, обикновен рог, стар хамут, тъп нож, точило, палто, наметало, глинен съд, дъска за игра, воински пръстен и куп загнили изпочупени дървета. Отрязаната плитка от брадата на Мерлин също бе там, все още с вързаната за нея черна панделка. Цялата сила на Британия беше в тази малка стаичка и тя бе свързана с частица от най-могъщата магия на християните.

Аз вдигнах Хюелбейн и Лавейн помръдна готов да пусне парчето от разпятието на християнския Бог в течността. Тогава Артур сложи ръка на щита ми да ме спре.

— Вървете си — каза Лавейн. Гуинивиър мълчеше и ни гледаше с широко отворени очи, стиснала кожата, с която се бе покрила.

Тогава Нимю се усмихна. Държеше своя вързоп с две ръце и сега го разтърси пред Лавейн. Изпищя и пусна края на вързопа. Писъкът й проехтя, заглушавайки виковете на жените зад нас.

Във въздуха се разлетяха усойници. Сигурно бяха една дузина, намерени и хванати от Нимю предишния следобед и пазени точно за този момент. Те се извиха във въздуха и Гуинивиър изпищя и дръпна кожата да скрие лицето си. А Лавейн като видя литналата към лицето му отровна змия, инстинктивно трепна и приклекна. Парчето дърво се плъзна по пода, а змиите, събудени от топлината в мазето, запълзяха през леглото към Съкровищата на Британия. Направих крачка напред и силно ритнах Лавейн в корема. Той падна, една усойница го ухапа по глезена и Лавейн изпищя.

Динас се сви на леглото, ужасен от змиите и там замря, усетил Екскалибур на врата си.

Хюелбейн бе вече на врата на Лавейн и аз използвах острието на меча, за да го накарам да ме погледне. Усмихнах се и промълвих:

— Дъщеря ми ни гледа от Отвъдния свят. Изпраща ти поздрави, Лавейн.

Той се опита да отговори, но не можа да каже и дума. Една змия се уви около крака му.

Артур втренчено гледаше към кожата, под която се бе скрила жена му. После почти нежно протегна Екскалибур и махна змиите оттам. Дръпна кожата към себе си, за да види лицето на жена си. Гуинивиър се вторачи в него — цялата й красива гордост бе изчезнала. Тя беше просто една ужасена жена.

— Имаш ли някакви дрехи тук? — внимателно попита Артур. Тя поклати глава.

— Има едно червено наметало на трона — обадих се аз.

— Би ли го донесла, Нимю? — помоли Артур.

Нимю донесе пелерината и Артур я подаде на жена си с върха на Екскалибур.

— Ето, заповядай — каза той все така тихо. Една гола ръка се показа изпод кожата и взе наметалото.

— Обърни се — прозвуча изплашения тих глас на Гуинивиър — гледаше към мен.

— Обърни се, Дерфел, моля те — настоя и Артур.

— Има нещо, което трябва да направя преди това, господарю.

— Просто се обърни — заповяда Артур без да сваля поглед от жена си.

Протегнах ръка и преобърнах Свещения съд. Той падна с трясък от пиедестала на пода и тъмната течност се разля по плочите. Това накара Артур да се обърне към мен. Той впи поглед в очите ми. Не можах да го позная. Лицето му бе толкова сурово и студено, толкова лишено от живот. Но в тази нощ Артур трябваше да узнае още нещо. Щом трябваше да изпие тази чаша, пълна с ужаси, по-добре беше да пресуши и последната горчива капка в нея. Опрях върха на Хюелбейн отново в гърлото на Лавейн.

— Коя е Богинята? — попитах го.

Той завъртя глава и аз натиснах Хюелбейн, потече кръв.

— Коя е Богинята? — попитах го пак.

— Изида — прошепна той. Стискаше глезена, където го ухапа усойницата.

— А кой е Богът? — продължих аз.

— Озирис — отвърна той ужасен.

— А кой ще седне на трона?

Лавейн потрепера и не отговори.

— Това са думите, господарю, които ти не чу — обясних аз на Артур без да свалям Хюелбейн от гърлото на Лавейн. — Но аз ги чух и Нимю ги чу. Кой ще седне на трона? — обърнах се отново към Лавейн.

— Ланселот — каза той тихо, почти без глас. Но Артур го чу, и сигурно вече бе видял под мечата кожа голямата бяла бродерия върху черното одеяло, което покриваше леглото в тази огледална стая. На одеялото бе изобразен морския орел на Ланселот.

Плюх върху Лавейн. Прибрах Хюелбейн. после сграбчих дългата черна коса на силуреца. Нимю вече държеше Динас. Издърпахме ги обратно в храма и аз спуснах черната завеса, за да може Артур и Гуинивиър да останат сами. Гуенхуивач бе видяла всичко и сега се кискаше доволна. Поклонниците и хористките, всички голи, бяха клекнали в единия край на мазето, заобиколени от насочените копия на хората на Артур. Гуидър клечеше ужасен при вратата на мазето.

Зад нас Артур изкрещя само една дума.

— Защо?

И аз поведох убийците на дъщеря си навън под лунната светлина.

 

На зазоряване все още бяхме в Морския дворец. Трябваше отдавна да сме си тръгнали, защото някои копиеносци бяха успели да избягат от колибите, когато най-накрая рогът на Артур призова конниците от хълма. Тези бегълци щяха да тръгнат на север и да вдигнат под тревога отредите на Ланселот из Думнония. Но Артур сякаш бе неспособен да взима решения. Беше като зашеметен.

Когато зората заля света със светлина, той все още плачеше.

Тогава умряха Динас и Лавейн. Умряха на брега на залива. Мисля, че не съм жесток човек, но тяхната смърт беше много жестока и много мъчителна. Нимю се бе заела с това и всеки път, когато душите им се прощаваха с плътта, тя изсъскваше името на Даян в ушите им. В часа на своята смърт те вече не бяха мъже, езиците им бяха отрязани и всеки имаше само по едно око, а тази милост им бе оказана само, за да могат да видят всяко слеващо мъчение и своя край. Последното, което и двамата видяха бе златният кичур, завързан на дръжката на Хюелбейн, защото така завърших започнатото от Нимю. Близнаците тогава вече не бяха човешки същества, а просто вещи, кървави и треперещи от ужас неща. След като умряха, целунах кичурчето коса, отнесох го до един от мангалите в сводестите галерии и го хвърлих в жаравата, та нито частица от душата на Даян да не остане да се лута по земята. Нимю изгори плитката от брадата на Мерлин. Оставихме телата на близнаците край морето, легнали на лявата си страна и под лъчите на изгряващото слънце долетяха гларуси, за да разкъсат измъчената им плът с дългите си закривени клюнове.

Нимю откри Свещения съд и Съкровищата. Преди да умрат, Динас и Лавейн й разказаха всичко. Оказа се, че Нимю е била права. Именно Моргана бе откраднала Съкровищата и ги бе подарила на Сенсъм, за да го накара да се ожени за нея. А Сенсъм ги бе дал на Гуинивиър. С обещанието за този голям подарък Сенсъм си бе спечелил благоразположението на Гуинивиър преди покръстването на Ланселот в реката Чърн. Когато чух тази история, си помислих, че само ако бях разрешил на Ланселот да стане един от избраниците на Митра, може би нямаше да се случи всичко това. Съдбата е неумолима.

Вратите на храма вече бяха затворени. Нито един от онези, които бяха вътре не можа да избяга. Артур изведе Гуинивиър навън, дълго говори с нея, после се върна сам в мазето с Екскалибур в ръка и цял час остана вътре. Когато се появи, лицето му бе по-студено от морето и сиво като острието на Екскалибур, само дето сега то бе червено от кръв. В едната си ръка Артур носеше златната диадема с рогата, която Гуинивиър бе носила в ролята си на Изида, а в другата стискаше меча.

— Мъртви са — каза ми той.

— Всички ли?

— До един.

Изглеждаше странно спокоен, макар че по ръцете, по ризницата и дори по гъшите пера на шлема му имаше кръв.

— И жените ли? — попитах аз, защото Люнет бе една от поклонничките на Изида. Вече не изпитвах любов към нея, но някога тя беше моя любима и затова ме сви под лъжичката. Мъжете в храма бяха най-красивите копиеносци на Ланселот, а жените бяха придворни на Гуинивиър.

— Всички са мъртви — потвърди Артур почти безгрижно. Бавно тръгна надолу по каменистата централна алея на цветната градина. — Правили са го и други нощи — каза той, — и май доста често. Всички те. Всеки път, когато луната е била подходяща. И са го правели помежду си, всички. С изключение на Гуинивиър. Тя го правела само с Ланселот или с близнаците. — Той потръпна и това бе първата проява на чувства откакто бе излязъл от мазето. — Излиза, че го е правила заради мен. Кой ще седне на трона? Артур, Артур, Артур, но Богинята не ме е одобрила. — Бе започнал да плаче. — Или пък аз съм й се противопоставил прекалено упорито, затова те променили името. Ланселот — замахна той с кървавия меч във въздуха. Гласът му бе пълен с мъка. — От години спи с Ланселот, Дерфел, и ми разправя, че го правела само по религиозни причини! Религиозни причини! Той обикновено бил Озирис, а тя винаги била Изида. И какво друго би могла да бъде? — стигна до терасата и седна на каменната подпорна стена. Загледа се в залива, блеснал под лунната светлина. — Не трябваше всички да убивам — каза той след дълго мълчание.

— Не трябваше, господарю — съгласих се аз.

— Но какво друго можех да направя? Всичко бе толкова мръсно, Дерфел, мръсотия и нищо друго! — отново захлипа. Каза нещо за срама, затова, че мъртвите били свидетели на срама на жена му и на неговия позор, и когато не можеше да говори повече, безпомощно се отдаде на плача. Аз мълчах. На него като че ли му беше все едно дали ще остана с него или не, но аз останах, докато дойде време да отведа Динас и Лавейн на брега на залива, където Нимю се зае да изтръгне душите им.

А сега в сивата зора, Артур седеше празен и изтощен над морето. Диадемата с рогата лежеше в краката му, а шлемът и Екскалибур бяха на пейката до него. Кръвта по меча бе изсъхнала и се бе превърнала в дебела кафява кора.

— Трябва да тръгваме, господарю — казах аз, когато слънцето придаде на морето цвят на метал.

— Любов — мрачно отрони той. Помислих, че не ме е чул.

— Трябва да тръгваме, господарю — повторих.

— За какво?

— За да изпълниш клетвата си.

Той се изплю без да каже нищо. Конете бяха доведени от гората, а Свещения съд и другите Съкровища на Британия бяха опаковани и готови за път. Копиеносците ни гледаха и чакаха.

— Има ли клетва, която да не е нарушена — попита ме мрачно той. — Поне една?

— Трябва да тръгваме, господарю — настоях аз, но той нито мръдна, нито отговори. Затова аз се обърнах и грубо казах през рамо. — Тогава ние ще тръгнем без теб.

— Дерфел! — викна Артур с болка.

— Какво, господарю? — погледнах го аз.

Той се втренчи в меча си и като че ли се изненада от дебелия слой засъхнала кръв по него.

— Жена ми и синът ми са в една от стаите на горния етаж. Доведи ги вместо мен, моля те. Могат да яздат на един кон. И тръгваме — Толкова се стараеше да говори нормално, сякаш това бе просто едно утро като всички останали.

— Да, господарю.

Той се изправи и прибра Екскалибур така както си беше кървав в ножницата.

— А след това — каза той кисело — май ще трябва да възстановяваме Британия, а?

— Да, господарю, ще трябва.

Той се втренчи в мен и усетих, че пак му се доплака.

— Знаеш ли какво, Дерфел?

— Кажи, господарю.

— Животът ми никога няма да бъде същият, нали?

— Не знам, господарю. Просто не знам.

Сълзите отново потекоха по дългите му скули.

— Ще я обичам до последния си ден. Всеки ден, докато съм жив, ще мисля за нея. Всяка нощ преди да заспя, ще я виждам, и всяка сутрин ще откривам, че я няма. Всеки ден, Дерфел, и всяка нощ и всяко утро до последния миг в живота си.

Той вдигна шлема с перата, опръскани с кръв, остави рогата от слонова кост и тръгна с мен. Аз доведох Гуинивиър и сина й и ние поехме на път.

Морският дворец остана в ръцете на Гуенхуивач. Тя живя в него сама, с размътения си разсъдък, заобиколена от кучета и от великолепните съкровища, които се рушаха навсякъде около нея. Тя стоеше на прозореца и чакаше Ланселот, защото бе сигурна, че някой ден нейният господар ще дойде да живее с нея край морето в двореца на сестра й, но нейният господар никога не дойде. Съкровищата били окрадени. Дворецът започнал да се руши, а Гуенхуивач умряла в него или поне така чухме. А може и още да живее там и да чака мъжът, който никога не идва.

Ние си тръгнахме. На калния бряг край заливчето гларусите разкъсваха оставената мърша.

 

Гуинивиър, облечена в дълга черна рокля и загърната в тъмнозелено наметало, яздеше Ламрей, кобилата на Артур. Червената й коса бе жестоко опъната назад и завързана с черна панделка. Седеше странично на седлото, стиснала дъгата на седлото с дясната си ръка, а с лявата придържаше през кръста своя изплашен и разплакан син, който непрестанно хвърляше погледи към баща си. Артур вървеше неотклонно зад коня.

— Предполагам, че аз съм негов баща — изсъска веднъж Артур срещу нея.

Гуинивиър само извърна настрани зачервените си от плач очи. Ходът на коня я лашкаше напред-назад, напред-назад, но въпреки това тя изглеждаше грациозна.

— И никой друг, лорд принц — отвърна Гуинивиър след дълго мълчание. — И никой друг.

След това Артур вървеше без повече да продума. Не искаше моята компания. Не искаше ничия компания, исакше да бъде сам с нещастието си, затова настигнах Нимю, която вървеше в началото на колоната. След нас бяха конниците, после Гуинивиър, а най-отзад вървяха моите копиеносци със Свещения съд. Нимю следваше същия път, който ни беше довел до крайбрежието и който сега минаваше през една равна пустош, обрасла тук-там с прещип и тис.

— Значи Горфидид беше прав — казах аз след малко.

— Горфидид ли? — изненада се Нимю дето бях измъкнал от миналото името на този стар крал.

— В долината Лъг — припомних й аз, — той каза, че Гуинивиър била курва.

— А ти, Дерфел Кадарн, да не би да си специалист по курвите? — презрително попита тя.

— Че какво друго е Гуинивиър? — запитах я мрачно на свой ред.

— Не и курва — отвърна Нимю. Тя посочи напред към дърветата в далечината, където тънки струйки дим показваха, че наближаваме Виндокладия — войниците в крепостта си приготвяха закуската. — Ще трябва да ги избегнем — каза Нимю и сви от пътя към по-гъстата гора, която растеше на запад. Предполагах, че гарнизонът във Виндокладия вече бе чул за появата на Артур в Морския дворец и едва ли гореше от желание да се изправи срещу него, но послушно тръгнах след Нимю, конниците също. — Артур просто се ожени за съперник, а не за другар в живота — каза тя след малко.

— Съперник ли?

— Гуинивиър можеше да управлява Думнония така добре както и всеки мъж, и по-добре от повечето мъже. Тя е по-умна от него и решителна досущ като него. Ако бе дъщеря на Утър вместо на оня глупак Лиодиган, тогава всичко щеше да е по-различно. Щеше да стане нова Будика и щеше да е пълно с мъртви християни от тук до Ирландско море и с мъртви сакси от тук до Германско море.

— Будика загубила войната, която водела — напомних й аз.

— Гуинивиър също — мрачно отбеляза Нимю.

— Не смятам, че е била съперник на Артур — поклатих аз глава. — Тя имаше власт. Мисля, че той не взимаше нито едно решение без да говори с нея.

— Но говореше и със съвета, а там жени не се допускат — заяви мрачно Нимю. — Постави се на мястото на Гуинивиър, Дерфел. Тя е по-бърза от всички вас, взети заедно, но всяка нейна идея е била обсъждана от глутница тъпи, надути мъже. Ти и епископ Емрис и оня глупак Сидрин, който се прави на толкова справедлив и честен, а като се прибере вкъщи бие жена си и я кара да гледа, докато той се търкаля в леглото им с момиче-джудже. Съветници! Да не мислиш, че Думнония ще забележи някаква разлика, ако всички вие се издавите?

— Всеки крал трябва да има съвет — казах аз възмутен.

— Не и ако е умен — отвърна Нимю. — Защо му е съвет? Мерлин да не би да има съвет? Нима на Мерлин му трябва стая пълна с надути глупаци да му казват какво да прави? Единсвената цел, на която служи съветът, е да ви кара да се чувствате важни.

— Съветът има много по-важни задачи — упорствах аз. — Ако няма съвет, как ще разбере кралят какво мисли неговият народ?

— Кой го е грижа какво мислят глупаците? Дай на хората да мислят за себе си и половината ще станат християни; има данък върху способността им да мислят — изплю се тя. — Е и какво точно правиш ти в съвета, Дерфел? Разправяш на Артур какво говорят твоите овчари? А Сидрин, предполагам, представя мъжете в Думнония, които се чифтосват с джуджета. Така ли е? — изсмя се тя. — Народът? Хората са идиоти, затова имат нужда от крал и затова кралят има копиеносци.

— Артур — казах аз твърдо — управляваше страната добре и го правеше без да използва копиеносците си срещу народа.

— И виж какво стана със страната — отвърна мрачно Нимю. Повървяхме няколко крачки мълчаливо. После тя въздъхна. — Гуинивиър през цялото време е била права, Дерфел. Артур трябваше да бъде крал. Тя знаеше това. Искаше го. Щеше дори да се задоволи с това, защото ако беше крал, тя щеше да бъде кралица, а това щеше да й даде толкова власт, колкото й бе нужна. Но твоят скъп Артур не искаше да седне на престола. Толкова възвишен! Всички тия свещени клетви! И какво искаше той? Да бъде земеделец. Да живее като теб и Сийнуин — щастлив дом, деца, смях — в нейните уста тази неща звучаха смешно. — Как мислиш, такъв живот щеше ли да задоволява Гуинивиър? Само мисълта за подобно нещо я отегчаваше! А Артур винаги е искал само това. Тя е дама с остър и бърз ум, а той иска да я превърне в дойна крава. Чудно ли ти е, че е потърсила други вълнения?

— В разврата ли?

— О, не ставай глупак, Дерфел. Аз да не би да съм развратница като съм спала с теб? — Стигнахме дърветата, Нимю зави на север и навлязахме между ясени и брястове. Копиеносците ни последваха все така безмълвно. Мисля, че и в кръг да ги бяхме водили, безропотно щяха да вървят след нас — бяха онемели от ужасите, видяни тази нощ. — Е, нарушила била брачната клетва — продължи Нимю, — да не мислиш, че е първата? Или пък смяташ, че това я превръща в курва? Ако е така, значи Британия е пълна с курви. Тя не е курва, Дерфел. Тя е силна жена, надарена с бърз ум и красота, а Артур обичаше красотата й, но не искаше да използва ума й. Не я остави да го направи крал и затова тя се обърна към тая нейна смешна религия. И всичко, което Артур можа да направи, бе да й обяснява колко щастлива щяла да бъде, когато той закачи Екскалибур на някой пирон и започне да отглежда добитък! Направо е за смях. И понеже на Артур никога нямаше да му дойде на ум да изневерява на жена си, той никога не се усъмни във верността на Гуинивиър. Всички се съмнявахме, но не и Артур. Той все си мислеше колко съвършен е бракът му, а през цялото време докато е бил далеч от дома, красотата на Гуинивиър е привличала мъжете, както мършата привлича мухите. А тези мъже бяха хубави, умни, мъже, които искат власт. Един от тях бе красив мъж, ламтящ за цялата власт, която може да получи и Гуинивиър реши да му помогне. Артур искаше краварник, а Ланселот искаше да бъде Велик крал на Британия — предизвикателство много по-интересно за Гуинивиър от отглеждането на крави или бърсането на наакани бебета. А тази идиотска религия насърчаваше амбициите й. Да раздава тронове! — Нимю се изплю. — Тя не спеше с Ланселот, защото е курва, велики глупако, спеше с него, за да го направи Велик крал.

— А с Динас? — попитах аз. — Ами с Лавейн?

— Те са били нейни жреци. Те са й помагали, а в някои религии, Дерфел, мъжете и жените се съвкупляват, защото това е част от култа. И защо не? — ритна тя някакъв камък, който се търкулна и се скри в треволяка. — А повярвай ми, Дерфел, тия двамата бяха хубави мъже. Знам, защото аз им отнех красотата парче по парче, но го направих не заради това, което са правили с Гунивиър, а заради това, което направиха на дъщеря ти — Нимю замълча и тръгна замислена. — Не презирай Гунивиър — каза ми тя след млако. — Не я презирай задето се е почувствала отегчена. Презирай я, ако трябва, затова, че открадна Свещения съд и бъди благодарен, че Динас и Лавейн не успяха да отключат силата му. Той все пак е поработил за Гуинивиър. Всяка седмица се е къпала в него и затова не остаряваше.

Зад нас се чуха стъпки и ние се обърнахме. Беше Артур — искаше да ни настигне. Все още изглеждаше замаян, но в последните няколко минути сигурно бе осъзнал, че сме се отклонили от пътя.

— Къде отиваме? — попита той.

— Да не искаш гарнизонът във Виндокладия да ни види? — попита на свой ред Нимю, посочвайки отново дима от огньовете.

Той не отговори, а се втренчи в пушека като че ли никога не бе виждал такова нещо. Нимю ме погледна и вдигна рамене пред явната му неспособност да разсъждава.

— Ако искаха да се бият — каза Артур, — досега да са тръгнали да ни търсят. — Очите му бяха зачервени и подпухнали, а косата му като че ли бе побеляла повече, но може и да съм си въобразил. — Ти какво щеше да направиш, ако беше на мястото на врага? — попита ме той. Нямаше пред вид жалкия гарнизон във Виндокладия, но не искаше да споменава името на Ланселот.

— Щях да се опитам да ви вкарам в капан, господарю.

— как? Къде? — попита той раздразнен. — На север, нали? Оттам е най-прекият път, по който можем да стигнем до приятели, и всички знаят това. Затова ние няма да вървим на север — Артур ме погледна като че ли ме вижда за първи път. — А ще отидем да им прережем гърлата, Дерфел — заяви той свирепо.

— Да им прережем гърлата?

— Отиваме в Каер Кадарн.

Не оговорих веднага. Той не разсъждаваше трезво. Мъката и гневът го бяха разстройли и аз се чудех как да го отклоня от това самоубийство.

— Ние сме само четиридесет, господарю — тихо му напомних аз.

— Каер Кадарн — повтори той, без да обръща внимание на моите възражения. — Който държи Каер Кадарн, държи Думнония, а който държи Думнония, държи Британия. Ако не искаш да дойдеш, Дерфел, върви където искаш. Аз отивам в Каер Кадарн — заяви той и ми обърна гръб.

— Господарю! — повиках го аз. — Дунум е на пътя ни.

Това бе най-голямата крепост пред нас и макар че без съмнение гарнизонът в нея бе намален, войниците там бяха повече от достатъчно, за да разгромят нашия малък отряд.

— Не ме интересува, Дерфел, ако ще всички крепости в Британия да се намират на пътя ни — плю Артур. — Казах ти — прави каквото искаш, но аз отивам в Каер Кадарн — обърна се и викна на конниците да тръгват на запад.

Затворих очи, убеден, че моят господар просто иска да умре. Без любовта на Гуинивиър той просто искаше да умре. Искаше да загине от копията на врага в сърцето на земята, за която толкова дълго се беше сражавал. Не можех по друг начин да си обясня желанието му да поведе малкия ни уморен отряд в самия център на бунта, освен ако не търсеше смъртта си там край кралския камък на Думнония. Но тогава си спомних нещо и отворих очи.

— Преди много време говорих с Айлийн — казах на Нимю. Айлиън беше ирландска робиня, по-възрастна от Артур, но той бе щастлив с любовта й преди да срещне Гуинивиър, а Амхар и Лохолт бяха нейните неблагодарни синове. Тя бе още жива, както винаги изящна, но вече побеляла, живееше в Кориниум, който вероятно все още бе под обсада. И сега, докато стоях отчаян в разтърсваната из основи Думнония, отново чух гласа й както преди толкова години. Само наблюдавай Артур, каза ми тя, и когато си мислиш, че е обречен, когато всичко изглежда по-черно от когато и да било, ще има да се чудиш, защото той ще победи. Разказах това на Нимю сега, припомних си и предупреждението на Айлийн, че щом победи, Артур отново ще допусне грешката да прости на враговете си.

— Не и този път — завъртя глава Нимю. — Не и този път. Глупакът си е взел поука, Дерфел. А ти как ще постъпиш сега?

— Както винаги — отговорих аз. — Ще тръгна с него.

Да им прережем гърлата. Към Каер Кадарн.

 

В онзи ден Артур бе изпълнен с неизтощима налудничава енергия, като че ли отговорът на всичките му нещастия се криеше там на върха на Каер Кадарн. Не се опитваше изобщо да крие малкия си отряд, просто ни водеше на север и на запад под развятото знаме с изобразената на него мечка. Яздеше коня на един от хората си и носеше славната си ризница, за да може всеки да разбере кой минава през сърцето на страната. Движехме се с бързината, която позволяваше ходът на моите копиеносци. А когато копитото на един от конете се разрани, Артур просто изостави животното и продължи напред. Искаше да стигне до Каер Кадарн.

Но първо стигнахме до Дунум, разположен на върха на един хълм. Най-напред Древните хора направили тук голямо укрепление, после римляните издигнали стени, а Артур бе възстановили техните стени и бе поддържал в крепостта силен гарнизон. Войниците в Дунум никога не бяха влизали в битка, но ако Сердик се бе опитал да нападне Думнония като тръгне на запад по крайбрежието Дунум щеше да бъде първото голямо препятствие на пътя му. И въпреки дългите години мир Артур грижливо поддържаше укрепленията. Над стените на крепостта се вееше бойно знаме и когато наближихме, видях, че не бе морският орел на Ланселот, а червеният дракон. Дунум бе останал верен на Думнония.

Гарнизонът му се състоеше само от тридесет души. Другите или са били християни и са дезертирали, или пък изплашени от слуховете, че Мордред и Артур са мъртви, са решили, че е безмислено и опасно да защитават крепостта и са се измъкнали. Но Ланвал, командващият гарнизона, се бе задържал в крепостта с намалелия си отряд, надявайки се, че слуховете са неверни. Като видя Артур, Ланвал изведе хората си през портата да го посрещне. Артур се смъкна от коня и прегърна стария воин. Вече бяхме не четиридесет, а седемдесет и аз отново си спомних думите на Айлийн. Точно когато си мислиш, че Артур е победен и той започва да печели.

Ланвал подкара коня си до мен и ми разказа как копиеносците на Ланселот минали покрай крепостта.

— Ние не можехме да ги спрем и те не ни предизвикаха. Само се опитаха да ме накарат да се предам. Казах им, че ще сваля знамето на Мордред, когато Артур ми нареди и ще повярвам, че Артур е мъртъв, ако ми донесат главата му на щит.

Артур сигурно му беше казал нещо за Гуинивиър, защото Ланвал я избягваше, въпреки че някога бе командвал охраната й. Аз споделих с него някои от нещата, които се бяха случили в Морския дворец и той тъжно поклати глава.

— Тя и Ланселот го правеха и в Дурновария в оня храм, дето тя го построи.

— И ти си знаел това? — попитах аз ужасен.

— Не знаех, но така се говореше, Дерфел — каза той уморено, — само слухове, а аз и не исках да научавам повече — плю той в края на пътя. — Бях там, когато Ланселот пристигна от Инис Трийбс и помня как двамата не можеха да откъснат очи един от друг. После станаха предпазливи, разбира се, и Артур изобщо не подозираше. А и толкова ги улесняваше! Вярваше й и все отсъстваше. Все пътуваше нанякъде — да нагледа тая крепост, да види работата в оня съд — Ланвал поклати глава. — Не се съмнявам, че тя се оправдава с религията, Дерфел, но ти казвам, че ако тази жена е влюбена в някого, то това е Ланселот.

— Аз пък мисля, че обича Артур.

— Може и така да е, но той е прекалено ясен за не. В сърцето на Артур няма нищо тайно, всичко е изписано на лицето му, а тя обича лукавството. Казвам ти — сърцето й принадлежи на Ланселот.

А сърцето на Артур принадлежи на Гуинивиър, помислих тъжно, и дори не посмях да си представя какво му беше на това сърце сега.

Прекарахме нощта на открито. Моите хора пазеха Гуинивиър, която се суетеше около Гуидър. Никой не знаеше каква ще бъде съдбата й, и никой не искаше да пита Артур затова, така че всички се отнасяхме към нея със студена учтивост. Тя се държеше с нас по същия начин, не искаше услуги и избягваше Артур. Вечерта разказваше приказки на Гуидър, но когато той заспа, видях я как се заклати напред-назад до него и тихо заплака. И Артур я видя. Тогава заплака и той, но се отдалечи от нас, за да скрие нещастието си.

Призори отново тръгнахме. Пред нас се откриваше великолепна гледка, потънала в нежната светлина на слънцето, изгряващо на небе без нито едно облаче. Това бе Думнония, за която се сражаваше Артур — богата плодородна земя, която Боговете бяха направили толкова красива. В селата къщите имаха дебели сламени покриви, а край тях се простираха големи овощни градини. Вярно, че имаше прекалено много къщи, чиито стени бяха загрозени от знака на рибата, а други пък бяха изгорени, но забелязах, че християните не обиждат Артур така, както щяха да го проклинат преди време и това ме накара да предположа, че лудостта, поразила Думнония, вече затихваше. Извън селата пътят вървеше край цъфнали в розово капини, виеше се сред полянки, изпъстрени с цветовете на детелината, с маргаритки, лютичета и макове. Брезовите певци и овесарките, които от всички птици последни правят гнездата си, прелитаха над нас със сламки в човките, а над тях, високо над едни дъбове, забелязах сокол, после осъзнах, че не беше сокол, а млада кукувица, разперила криле за първи полет. Помислих си, че това е добро знамение, защото Ланселот, подобно на младата кукувица, само приличаше на хищник, всъщност бе само един узурпатор.

Спряхме на няколко мили от Каер Кадарн в малък манастир, построен до едно свещено изворче. Някога тук имало друидско светилище, а сега християнският Бог пазеше водата на извора, но този Бог не можа да се противопостави на моите копиеносци, които по заповед на Артур разбиха портата и взеха дванадесет кафяви монашески раса. Епископът на манастира вместо да вземе предложените пари, прокле Артур, но сега Артур бе роб на необуздаем гняв и с един удар повали свещеника. Оставихме кървящия епископ в свещения извор и продължихме на запад. Епископът се казваше Караног и сега е светец. Понякога си мисля, че Артур е направил повече светци от Господ Бог.

Стигнахме до Каер Кадарн откъм хълмът Пен, но спряхме отвъд билото му, скрити от погледа на стражите по укрепленията. Артур избра дванадесет копиеносци и им заповяда да острижат косите си като християнски монаси и всеки да облече монашеско расо. Нимю острига мъжете и събра косите им в торба, за да не попаднат в неприятелски ръце. Исках да съм един от дванадесетте, но Артур не ми разреши — можеха да ме познаят на портите на Каер Кадарн.

Косата на Исса обаче отиде под ножа и когато Нимю свърши с него той ми се захили.

— Приличам ли на християнин, господарю?

— Приличаш на баща си — плешив и грозен — подразних го аз.

Дванадесетте мъже носеха мечове под расата си, но не можеха да вземат копия. Махнахме върховете на копията им и те взеха дебелите дръжки — това също можеше да се използва като оръжие. Обръснатите им чела изглеждаха по-светли от кожата на лицата им, но с помощта на качулките си щяха да минат като монаси.

— Вървете — каза им Артур.

Каер Кадарн нямаше военна стойност, но като място, символизиращо кралската власт в Думнония, неговата стойност е неизчислима. Знаехме, че само заради това старата крепост ще бъде здраво охранявана и че нашите дванадесет фалшиви монаси ще имат нужда от голям късмет и много смелост, за да измамят гарнизона и да ни отворят портите на града. Нимю ги благослови, те прехвърлиха билото и тръгнаха надолу един подир друг. Дали защото носехме Свещения съд, или просто поради късмета, който Артур обикновено имаше по време на война, но нашият номер мина. Двамата с Артур лежахме в топлата трева на билото и наблюдавахме как Исса и неговите хора се хлъзгаха и препъваха по опасния западен склон на хълма Пен, после прекосиха просторните пасбища и се изкачиха по стръмната пътека, която водеше към източната порта на Каер Кадарн. Трябваше да се престорят на бегълци, измъкнали се от нападение на Артуровите конници. Стражите изглежда им повярваха, защото им отвориха портата. Исса и хората му избиха доверчивите часовои и взеха копията и щитовете им, за да могат да защитават отворената врата. Християните никога не простиха на Артур и тази хитрост.

Артур се качи на гърба на Ламрей веднага щом портата на Каер Кадарн бе овладяна.

— Хайде! — викна той и двадесетте конника пришпориха животните си. Прехвърлиха билото и се спуснаха по стръмния тревист склон. Десет от тях последваха Артур до самата крепост, а другите заобиколиха в галоп хълма, за да отрежат пътя за бягство на всеки, който би искал да напусне Каер Кадарн от западната порта.

Тръгнахме и ние след конниците. Ланвал трябваше да пази Гуинивиър, затова се придвижваше по-бавно, но моите хора се спуснаха стремглаво по склона, след това по каменната пътека нагоре по хълма на Каер Кадарн към портата, където чакаха Исса и Артур. Гарнизонът обаче не оказа никаква съпротива след като стана ясно, че не може да разчита на крепостната стена. Той се състоеше от петдесет копиеносеца, повечето сакати ветерани или младоци, но спокойно можеха да защитават града, ако трябваше да го щурмуваме с нашия малък отряд. Малцината, които се опитаха да избягат, бяха бързо заловени от конниците ни и върнати обратно. Исса и аз отидохме до западната порта, смъкнахме знамето на Ланселот и на негово място издигнахме мечката на Артур. Нимю изгори отрязаната коса, после плю върху ужасените монаси, които живееха тук, за да ръководят строителството на голямата църква на Сенсъм.

Тези монаси, които показаха по-голямо желание за съпротива от гарнизона, вече бяха изкопали основите на църквата, а за укрепването им бяха домъкнали големите скални късове от каменния кръг на върха на хълма. Стените на залата за угощения вече бяха полуразрушени — монасите използваха гредите за стените на своята църква с форма на кръст.

— Ще гори чудесно — весело отбеляза Исса, потърквайки обръснатото си чело.

На Гуинивиър и на сина й не бе разрешено да се настанят в замъка. Предоставиха им най-голямата колиба на хълма. Там живееше семейството на някакъв копиеносец, но те освободиха жилището и на Гуинивиър й бе заповядано да се настани там. Тя погледна леглото — купчина слама от ръж, видя паяжините между покривните греди и потръпна. Ланвал постави копиеносец на вратата и се загледа към един от конниците на Артур, повлякъл командващия на гарнизона, заловен при опита си да избяга от Каер Кадарн.

Този командващ бе Лохолт — единият от близнаците на Артур, които съсипаха живота на майка си Айлийн и винаги бяха против баща си. Сега Лохолт, приел Ланселот за свой господар, вървеше, влачен за косата, към баща си.

Лохолт падна на колене. Артур дълго го гледа, после безмълвно си тръгна.

— Татко! — викна Лохолт, но Артур не се обърна.

Мина покрай редицата от пленици. Някои от тях позна, защото преди време бяха служили при него, другите бяха белги, дошли от старото кралство на Ланселот. Белгите бяха деветнадесет. Отведохме ги при строежа на църквата и ги екзекутирахме. Беше сурово наказание, но Артур не беше в настроение да проявява милосърдие към мъже, нахлули в страната му. Той заповяда на моите хора да ги убият и те ги убиха. Монасите протестираха, жените и децата на пленниците пищяха срещу нас, докато заповядах да ги отведат до източната порта и да ги изхвърлят навън.

Останаха тридесет и един пленници, всичките думнонци. Артур ги понижи в ранг и избра шестима от тях — петия, десетия, петнадесетия, двадесетия, двадесет и петия и трийстия.

— Убий ги — заповяда ми той студено и аз отведох шестимата мъже в изкопа за църквата и добавих труповете им към кървавия куп. Останалите пленници коленичиха и един по един целунаха меча на Артур, за да подновят клетвата си към него. Но преди това всеки един от тях бе принуден да коленичи пред Нимю, която жигоса челата им с нагорещен до червено връх на копие. Така мъжете бяха белязани, за да се знае, че са воини, разбунтували се срещу своя господар, и престъпят ли отново клетвата си за вярност, трябваше да бъдат екзекутирани. Засега със своите изгорени чела и болката пулсираща в раната, те бяха съмнителни съюзници, но все пак Артур вече имаше повече от осемдесет войника, една малка армия.

Лохолт чакаше на колене. Все още бе много млад, с гладко лице и рядка брадица. Артур го хвана за брадата и го задърпа към кралския камък, останал единствен от стария кръг. Артур блъсна Лохолт към камъка и младежът се свлече до него.

— Къде е брат ти? — попита Артур.

— С Ланселот, господарю — трепереше Лохолт. Беше ужасен от вонята на изгорена кожа.

— И къде е това?

— Тръгнаха на север, господарю — Лохолт вдигна очи към баща си.

— Значи и ти можеш да тръгнеш натам — каза Артур. Лицето на Лохолт се отпусна и той въздъхна с облекчение — щеше да живее. — Но преди това ми кажи — продължи Артур с леден глас, — защо вдигна ръка срещу баща си?

— Казаха, че си мъртъв, господарю.

— А ти какво направи, сине, за да отмъстиш за смъртта ми? — попита Артур и зачака отговор, но Лохолт нямаше какво да каже. — А като чу, че съм жив, защо остана на страната на моите врагове?

Лохолт се вгледа в непреклонното лице на баща си и намери смелост да отговори искренно.

— Ти никога не си бил баща за нас — каза той мрачно.

Лицето на Артур се сви в спазъм и за миг си помислих, че ще избухне в ужасен пристъп на гняв, но когато заговори, гласът му бе странно спокоен.

— Сложи си дясната ръка на камъка — заповяда той на Лохолт.

Лохолт помисли, че ще трябва да положи клетва и покорно постави ръката си в центъра на кралския камък. Артур извади Екскалибур. Едва тогава Лохолт разбра какво възнамеряваше да направи баща му и дръпна ръката си.

— Не! — викна той. — Моля те! Недей!

— Дръж му я, Дерфел — каза Артур.

Лохолт се опита да се бори с мен, но не можеше да се мери със силата ми. Пернах го през лицето, за да го усмиря и разголих дясната му ръка до лакътя. Дръпнах я и със сила я положих върху камъка. Задържах я там, а Артур вдигна меча. Лохолт заплака.

— Не, татко! Моля те!

Но Артур нямаше милост в този ден. И много дни след това.

— Ти вдигна ръка срещу баща си, Лохолт, затова ще загубиш и баща си, и ръката си. Отричам се от теб — след тези ужасни думи Артур замахна с меча и над камъка бликна струя кръв. Лохолт се сгърчи и запищя, вперил поглед ужасен в отрязана си ръка, след това зави от силната болка.

— Превържи го — обърна се Артур към Нимю, — и малкият глупак може да си върви.

Ритнах отрязаната ръка с двата покъртителни воински пръстена на нея, за да я махна от камъка. Артур бе пуснал Екскалибур в тревата, аз вдигнах меча и почтително го поставих върху кървавото петно. Така е добре, помислих си. Този меч отдавна трябваше да бъде поставен върху кралския камък.

— Сега ще чакаме — мрачно заяви Артур, — и ще оставим копелето да дойде при нас.

Все още нямаше сили да произнесе името на Ланселот.

 

Ланселот пристигна два дни по-късно.

Неговите планове се проваляха по всички линии, но ние все още не знаехме това. Подкрепен от двата отряда поуиски копиеносци, Сеграмор бе отрязал хората на Сердик при Кориниум и саксите успели да избягат само благодарение на отчаяния нощен поход, който предприели. Но петдесет от тях не могли да избегнат отмъщението на Сеграмор и загубили живота си. Границата на Сердик все още бе много по на запад отколкото преди бунта на Ланселот, но новината, че Артур е жив и е превзел Каер Кадарн, както и страхът от непреклонната омраза на Сеграмор, бяха достатъчни да убедят Сердик да изостави своя съюзник. Той се оттеглил от новата граница и изпратил хора да вземат каквото могат от земите на белгите, подвластни на Ланселот. Поне да има някаква облага от бунта.

Ланселот доведе армията си под Каер Кадарн. Ядрото на войската му се състоеше от неговата Сакска гвардия и двеста белги. То бе подкрепено от стотици християни, които вяраха, че служейки на Ланселот, служат на своя Бог, но новината за падането на Каер Кадарн в ръцете на Артур и нападенията на Морфанс и на Галахад на юг от Глевум ги объркваха и обезкуражаваха. Християните бяха започнали да дезертират от войската на Ланселот, но той все още разполагаше с поне двеста души християнско опълчение, когато пристигна на смрачаване при кралския хълм, два дни след като бяхме овладели крепостта. Ако се бе осмелил да нападне Артур, Ланселот имаше възможност да задържи новото си кралство, но той се поколеба и на следващото утро, Артур ме изпрати долу със съобщение. Носех щита си обърнат наопаки и бях завързал дъбови листа на копието си, за да покажа, че идвам да говоря, а не да се бия. Посрещна ме някакъв старейшина от белгите и преди да ме заведе в двореца в Линдинис, където се бе настанил Ланселот, се закле да спазва примирието. Останах във външния двор да чакам, пазен от мрачни копиеносци, докато Ланселот реши дали да се срещне с мен или не.

Чаках повече от час, но накрая Ланселот се появи. Носеше ризницата с емайлираните в бяло плочки, а в ръка държеше позлатения си шлем. На кръста му висеше Острието на Христос. Зад него стояха Амхар и превързаният Лохолт, а от двете му страни се бяха наредили неговите сакски гвардейци и десетина старейшини. Най-близо до Ланселот беше великият му боец Борс. Всички миришеха на поражение. Усещах го като воня на загнило месо. Ланселот можеше да ни обсади в Каер Кадарн, да се обърне и да помете Морфанс и Галахад, а след това да дойде под стените на Каер Кадарн и да чака докато измрем от глад, но той нямаше смелост за това. Искаше само да оцелее. Никъде не виждах Сенсъм. Господарят на мишките знаеше кога трябва да си снишава.

— Отново се срещаме, лорд Дерфел — поздрави ме Борс от името на господаря си. Изобщо не го погледнах.

— Ланселот — обърнах се направо към краля, пренебрегвайки титлата му, — моят господар Артур ще пощади хората ти при едно условие — говорех високо та всички в двора да ме чуят. Повечето воини носеха щитове с морския орел на Ланселот, но някои имаха кръстове на щитовете си или двете извивки, символизиращи риба. — Условието е двубой с мечове между теб и нашия велик боец. Ако оцелееш, ще бъдеш свободен да си вървиш и твоите хора ще могат да си тръгнат с теб. Ако умреш, те пак ще бъдат свободни. Дори ако решиш да не се биеш, хората ти ще бъдат пощадени с изключение на онези, които са изменили на клетвата си към нашия крал Мордред. Те ще бъдат убити.

Това бе много хитро предложение. Ако Ланселот приемеше двубоя, щеше да спаси живота на хората, които бяха минали на негова страна, а откажеше ли да приеме предизвикателството, обричаше ги на смърт, а това щеше да очерни името му, а той толкова разчиташе на своята репутация.

Ланселот хвърли поглед на Борс, после отново към мен. Толкова го презирах в този момент. Сега трябваше да се бие с нас, а не да влачи крака из външния двор на Линдинис, но дързостта на Артур го бе зашеметила. Не знаеше с колко души разполагаме, виждаше само че по крепостната стена на Каер Кадарн стърчаха безброй копия и това бе изцедило от него всяко желание за борба. Той се наведе към братовчед си и двамата размениха няколко думи. След отговора на Борс Ланселот отново погледна към мен. На лицето му трептеше полуусмивка.

— Моят велик боец Борс приема предложението на Артур — заяви той.

— Артур иска ти да се биеш. Никой не ти предлага да пращаш на заколение своя опитомен шопар.

При тези думи Борс изръмжа и понечи да извади меча си, но старейшината, който бе поел отговорността за моята безопасност, вдигна копието си и направи крачка напред. Борс укроти гнева си.

— А великият боец на Артур кой е — попита Ланселот — самият Артур ли?

— Не — отговорих и се усмихнах. — Аз помолих за тази чест и я получих. Поисках я заради обидата, която нанесе на Сийнуин. Възнамеряваше да я прекараш гола през Инис Уидрин, но сега аз ще влача голия ти труп из цяла Думнония. А колкото до дъщеря ми — продължих аз, — вече отмъстих за нейната смърт. Твоите друиди лежат мъртви на лявата си страна, Ланселот. Телата им не са изгорени и душите им никога няма да намерят покой.

Ланселот се изплю в краката ми.

— Предай на Артур, че ще му изпратя своя отговор до пладне — каза той и ми обърна гръб.

— А на Гуинивиър да предам ли нещо? — попитах аз и въпросът ми го накара да се обърне. — Твоята любовница е в Каер Кадарн. Искаш ли да знаеш какво ще стане с нея? Знам каква съдба я чака, Артур ми каза.

Той ме изгледа и отново ме заплю, след това просто си тръгна. Аз направих същото.

Върнах се в Каер Кадарн и намерих Артур на стражевата платформа над западната порта на крепостта, където преди толкова години ми беше говорил за дълга на войника. Войникът трябва да се бие заради онези, които не могат сами да се защитават, каза ми той. Това бе неговото верую и през всичките тези години се беше сражавал за детето Мордред, едва сега се биеше заради себе си, но бе загубил всичко, което искаше. Предадох му отговора на Ланселот, той кимна и ме отпрати с ръка.

Късно вечерта Гуинивиър изпрати Гуидиър да ме повика. Детето се изкатери на отбранителната площадка, където стоях с хората си, и ме дръпна за наметалото.

— Чичо Дерфел — погледна ме той плахо. — Майка те вика — беше изплашен, в очите му имаше сълзи.

Погледнах към Артур, но той изобщо не ни забелязваше, така че слязох по стъпалата и отидох с Гуидър в колибата на копиеносеца. Сигурно бе тежко унижение за наранената й гордост да се реши да ме повика, но Гуинивиър искаше да предаде съобщение на Артур, а знаеше, че той няма по-близък приятел в Каер Кадарн от мен. Изправи се като ме видя да влизам в колибата. Поклоних се и зачаках. Тя каза на Гуидър да отиде да поговори с баща си.

Колибата бе висока едва колкото Гуинивиър да стои изправена. Лицето й се бе издължило, почти измършавяло, но тъгата сякаш й придаваше сияйна красота, от каквато преди я лишаваше гордостта.

— Нимю ми каза, че си видял Ланселот — говореше толкова тихо, че трябваше да се приведа напред, за да я чувам.

— Да, лейди, видях го.

Дясната й ръка несъзнателно си играеше с гънките на роклята.

— Не поиска ли нещо да предадеш?

— Не, лейди.

Гуинивиър впи в мен огромните си зелени очи.

— Моля те, Дерфел, — тихо отрони тя.

— Аз му предложих да изпрати някакво съобщение за вас, лейди. Но той не каза нищо.

Тя се свлече върху някаква грубо скована пейка. Мълчеше и аз се загледах в един паяк, който се спусна от покрива, увиснал на нишката си, която ставаше все по-дълга, а паякът се приближаваше все повече и повече до косата на Гуинивиър. Не можех да откъсна очи от него, чудейки се дали да го махна или да го оставя да прави каквото си ще.

— Ти какво му каза? — попита тя.

— Предложих му да се бия с него, лейди, само ние двамата, Хюелбейн срещу Острието на Христос. После обещах да влача голото му тяло из цяла Думнония.

Тя тръсна гневно глава.

— Да се биете — изсъска диво Гуинивиър, — само това знаете да правите, диваци такива! — изведнъж затвори очи и застина. — Съжалявам, лорд Дерфел — тихо каза тя. — Не трябваше да те обиждам, още повече когато имам нужда от теб, за да помолиш лорд Артур за една услуга.

Тя вдигна очи към мен аз видях, че мъката й е не по-малка от мъката на Артур.

— Ще го помолиш ли?

— За какво, лейди?

— Помоли го да ме пусне, Дерфел. Кажи му, че ще замина отвъд морето. Кажи му, че ще му оставя нашия син, и че той наистина е наш син, и че ще замина и той никога няма да ме види, нито ще чуе за мен.

— Ще го помоля, лейди — обещах аз. Тя долови съмнението в гласа ми и тъжно се вгледа в мен. Паякът бе изчезнал в гъстата й червена коса.

— Мислиш, че ще откаже ли? — изплашено прошепна тя.

— Той ви обича, лейди. Толкова силно ви обича, че, струва ми се, никога няма да може да се раздели с вас.

Една сълза се отрони и се търкулна по бузата й.

— И какво ще прави с мен? — попита тя, но аз не отговорих. — Какво, Дерфел? — в гласа й затрептя частица от предишната й сила. — Кажи ми!

— Ще намери сигурно място за вас, лейди, и ще ви държи там под стража — отвърнах аз с нежелание. И всеки ден ще мисли за нея, мина през главата ми, всяка нощ ще я вижда в сънищата си и всяка сутрин ще открива, че я няма. — Ще се отнасят добре с вас, лейди — уверих я тихо.

— Не — изстена тя. Сигурно бе очаквала смъртна присъда, но това бъдеще в клетка й се стори още по-ужасно.

— Кажи му да ме пусне, Дерфел. Само му кажи да ме пусне!

— Ще го помоля — обещах отново, — но не вярвам да се съгласи. Мисля, че не би могъл.

Тя се разплака неудържимо, скрила лице в ръцете си. Почаках малко и тъй като нищо не казваше, излязох от колибата. Гуидър бързо се бе отказал от мрачната компания на баща си и искаше да се върне при майка си, но аз го взех със себе си и го накарах да ми помогне да почистим и да наточим Екскалибур. Горкият Гуидър бе изплашен, защото не разбираше какво става, а нито Гуинивър, нито Артур можеха да му обяснят.

— Майка ти е много болна — казах му аз, — а болните хора, знаеш, понякога трябва да остават сами — усмихнах се. — Може би ще ти разрешат да дойдеш да живееш с Моруена и Серен.

— Ще може ли?

— Мисля, че майка ти и баща ти няма да имат нищо против. А на мен тази идея много ми харесва. Недей да търкаш така меча! Наостри го. Дълги плавни движения, ето така!

По обяд отидох до западната порта и зачаках вестоносеца на Ланселот. Но никой не дойде. Никой. Войската на Ланселот се разпръсваше, както се пръскат пясъчинките върху камък под ударите на дъждовните капки. Малцина тръгнаха на юг заедно с Ланселот, слънцето огряваше белите лебедови крила на шлема му. Но повечето от неговите воини дойдоха на поляната в подножието на Каер Кадарн, положиха на земята копията, щитовете и мечовете си и коленичиха в тревата, оставяйки се на милостта на Артур.

— Ти победи, господарю — казах аз.

— Да, Дерфел — кимна той без да става, — така изглежда.

Беше пуснал брада, а тя бе толкова посребряла, че го правеше по-стар. Не по-слаб, а по-стар и по-мъжествен. Отиваше му. Полъх на вятър развя мечката над главата му.

Седнах до него.

— Принцеса Гуинивиър — започнах аз, загледан във вражите войници, които оставяха оръжията и коленичеха под нас, — ме помоли да говоря с теб.

Той не каза нищо. Дори не ме погледна.

— Тя иска…

— Да си отиде — прекъсна ме Артур.

— Да, господарю.

— С нейния морски орел — добави той мрачно.

— Не каза такова нещо, господарю.

— Къде другаде би могла да отиде? — запита Артур и студено ме погледна. — Той пита ли за нея?

— Не, господарю. Нищо не каза.

Артур се засмя, но това бе жесток смях.

— Горката Гуинивиър, горката, горката Гуинивиър. Той не я обича, нали? Била е просто една красива вещ за него, още едно огледало, в което да се възхищава на собствената си красота. Това сигурно я съсипва, Дерфел.

— Тя ви моли да я освободите — настоях аз, както бях обещал. — Ще ви остави Гуидър, ще замине…

— Не може да ми поставя никакви условия — гневно заяви Артур. — Никакви.

— Така е, господарю — съгласих се аз. Направих каквото можах за нея, но нищо не постигнах.

— Ще остане в Думнония — отсече Артур.

— Да, господарю.

— И ти ще останеш тук — заповяда дрезгаво той. — Мордред може да те освободи от клетвата към него, но аз не. Аз съм твоят господар, Дерфел, а ти си мой съветник и ще останеш тук с мен. От днес нататък ти си моят велик боец.

Обърнах се да погледна излъскания и наточен меч, поставен на кралския камък.

— Още ли съм велик боец на краля, господарю?

— Ние си имаме крал — отвърна той — и аз няма да престъпя тази клетва, но ще управлявам тази страна. Аз и никой друг, Дерфел.

Спомних си за моста над реката Понт, която пресякохме преди да влезем в сражение с Аел.

— Щом не искаш да си крал, господарю — казах аз, — тогава ще бъдеш император. Ще бъдеш господар на кралете.

Той се усмихна. Това бе първата усмивка на лицето му, от момента, в който Нимю дръпна черната завеса в Морския дворец. Беше едва доловима, но все пак усмивка. Освен това не отхвърли и титлата, предложена от мен. Император Артур, господар на кралете.

Ланселот си отиде, а това, което остана от войската му, сега коленичеше пред нас в ужас. Знамената им лежаха на земята, а до тях — копията и щитовете им. Лудостта връхлетя върху Думнония като гръмотевична буря, но отмина, а Артур победи и сега под нас цяла армия чакаше милостта му на колене под високо издигналото се лятно слънце. Точно за това бе мечтала някога Гунивиър. Думнония в краката на Артур и мечът му върху кралския камък, но вече бе твърде късно. Твърде късно за нея.

Но за нас, които бяхме останали верни на клетвите си, това бе отдавна жадуван миг, защото сега Артур бе крал, макар и без титла.