Метаданни
Данни
- Серия
- Артур (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Enemy of God, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Сашка Георгиева, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Артуриана
- Историческа сага
- Исторически роман
- Историческо фентъзи
- Митологично фентъзи
- Роман за съзряването
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 26 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
ВРАГЪТ НА ГОСПОДА 1998. Изд. Абагар, София. Биб. Световни исторически романи. Роман. Превод: Сашка ГЕОРГИЕВА [Enemy of God, Bernard CORNWELL]. Редакция: Радослав ЦАНЧЕВ. Художествено оформление: Веселин ПАВЛОВ. Печатница: Полипринт АД, Враца. Печатни коли: 25.25. Формат: 170x235. Страници: 404. Цена: 9.50 лв. ISBN: 954-584-227-Х.
История
- — Корекция
- — Добавяне
ЧАСТ ПЪРВА
ТЪМНИЯТ ПЪТ
Днес си мисля за мъртвите.
Това е последният ден от старата година. Орловата папрат на хълма е станала кафява, листата на брястовете в края на долината окапаха, започна и зимното клане на нашия добитък.
Довечера завесата, която разделя мъртвите от живите ще затрепти, ще изтънее и накрая ще изчезне. Довечера е Самейн — мъртвите ще преминат моста на мечовете, но ние няма да ги видим. Те ще бъдат като сенки в тъмнината, шепот на вятър в безветрена нощ, но ще бъдат тук.
Епископ Сенсъм, светецът, който управлява нашата малка монашеска общност, се подиграва с тези вярвания. Според него мъртвите не са сенки и не могат да преминават през моста на мечовете, могат единствено да си лежат в студените гробове и да чакат последното завръщане на нашия Бог Иисус Христос. Ние, казва епископът, трябва да помним мъртвите и да се молим за техните безсмъртни души, но що се отнася до телата им — те просто са изчезнали. Разложили са се. Очите им са се стопили, оставяйки черни дупки в черепите, червеи са разяли техните вътрешности, а костите им са плесенясали. Светецът твърди, че мъртвите няма да безпокоят живите довечера, но дори и той ще остави един хляб край манастирското огнище. Ще се престори, че го е забравил случайно, но каквото и да разправя, хлябът ще си бъде там довечера, както и каната с вода, оставена до пепелта.
Аз ще оставя и още нещо. Чаша медовина и парче сьомга. Това са малки дарове, но повече не мога да си позволя. Довечера ще ги оставя в сенките край огнището, след това ще се върна в своята монашеска килия и ще посрещна умрелите, дошли в тази студена обител, изправила се на голия хълм.
Ще назова мъртвите. Сийнуин, Гуинивиър, Нимю, Мерлин, Ланселот, Галахад, Даян, Сеграмор — списъкът може да изпълни два пергамента. Толкова много са мъртвите. Никой няма да чуе леките им стъпки, дори мишките, които живеят в сламения покрив на манастира. Но даже епископ Сенсъм знае, че котките ще извият гръб и ще засъскат, свряни в ъглите на кухнята, когато сенките, които не са сенки, дойдат при огнището, за да потърсят даровете, защото само тези дарове могат да възспрат мъртвите да не вършат пакости.
Така че днес аз си мисля за мъртвите.
Вече съм стар, може би толкова стар, колкото беше Мерлин, макар и ни най-малко толкова умен. Мисля, че епископ Сенсъм и аз сме единствените все още живи свидетели на онези велики дни, но само аз си спомням за тях с любов. Може да е жив и още някой. В Ирландия например, или в онези пусти земи на север от Лотиан, не знам. Но това, което знам, е, че ако има такива хора, и те като мен се страхуват от нахлуващата тъмнина, подобно на котките, ужасени от нощните сенки. Всичко, което обичахме, е разрушено, всичко, което съградихме е съборено и всичко, което посяхме, е пожънато от саксите. Ние бритите сме се вкопчили в западните планински земи и си приказваме за отмъщение, но няма меч, дето би дръзнал да се бие с голямата тъмнина. Понякога, напоследък доста често, си мисля, че всичко, което искам, е да съм заедно с мъртвите. Епископ Сенсъм приветства това мое желание, но според него трябва да се стремя да отида в рая, отдясно на Бога, ала аз не мисля, че ще стигна до този рай. Грешил съм твърде много и затова се страхувам от ада, но все още се надявам, противно на повелите на християнската вяра, че вместо в ада ще отида в Отвъдния свят. Там под ябълковите дървета край четирите кули на Анун ме чака маса, отрупана с храна, а край нея са се наредили сенките на всичките ми стари приятели. Мерлин ще убеждава, ще напъства, ще мърмори и ще се надсмива. Галахад ще го прекъсва, а Кълхуч, отегчен от толкова приказки, ще отмъкне някое по-голямо парче говеждо и ще си мисли, че никой не го е забелязал. И Сийнуин ще бъде там, скъпата, сладка Сийнуин, носеща спокойствие след бурите, предизвикани от Нимю.
Но над мен все още тегне проклятието да съм жив. Аз живея, а моите приятели пируват. И докато съм жив ще пиша този разказ за Артур. Аз пиша по повеля на кралица Игрейн, младата съпруга на крал Брочваел от Поуис, който е покровител на нашия малък манастир. Игрейн искаше да знае всичко, което помня за Артур. Така започнах да записвам тези разкази, но епископ Сенсъм не би одобрил това начинание. Според него Артур е враг на Бога, дяволско изчадие. Затова пиша спомените си на моя роден сакски език, та да не може светецът да ги прочете. Игрейн и аз му казахме, че пиша евангелието на нашия Господ Иисус Христос на езика на нашите врагове и той може би ни повярва или пък просто изчаква удобен момент да докаже лъжата ни и да ме накаже.
Пиша всеки ден. Игрейн идва често в манастира да моли Бога да я дари с дете и след като свърши с молитвите си, взима изписаните пергаменти и ги дава на един чиновник на Брочваел да ги превежда на британски. Мисля, че тогава тя променя историята така, че Артур да бъде какъвто тя го иска, а не какъвто беше в действителност. Но това може би няма да има значение. Аз съм като човек, захванал се да гради стена от кал и пръчки, за да спре прииждащо наводнение. Идват тъмни времена, когато няма да има кой да чете. Ще има само сакси.
Така аз пиша за мъртвите и в писане минава времето и се доближавам до мига, в който ще отида при тях; мига, в който брат Дерфел, скромен монах в Динюрак, отново ще бъде Лорд Дерфел Кадарн, Дерфел Могъщия, най-добрият боец на Думнония и любим приятел на Артур. Но сега съм просто един измръзнал стар монах, който драска своите спомени с единствената си ръка. Довечера е Самейн — Вечерта на мъртвите, а утре е нова година. Зимата идва. Опадалите листа са изтъкали грейнала премяна за живия плет, дроздове подскачат по стърнището, чайките напуснаха морето и отлетяха на изток, а бекасините се събират под блесналия кръг на луната. Игрейн ми казва, че това бил добър сезон за писане на стари работи и затова ми е донесла нов куп пергаменти, бутилка прясно забъркано мастило и връзка гъши пера. Разкажи ми за Артур, нарежда тя, за златния Артур, нашата последна и най-светла надежда, нашия крал, който никога не стана крал, Божия враг, страшилището за саксите. Разкажи ми за Артур.
Бойното поле след битка е нещо ужасно.
Бяхме победили, но в душите ни нямаше радост, само умора и облекчение. Треперехме край накладените огньове и се опитвахме да не мислим за таласъмите и духовете, които се разхождаха в тъмното, там, където лежаха мъртвите, пръснати из долината Лъг. Някои от нас спяха, но това бяха неспокойни сънища, защото кървавата битка раждаше кошмари. Беше още тъмно, когато се събудих, стреснат в съня си от спомена за копието едва не разпрало корема ми. Тогава Иса ме спаси, отбивайки острието с своя щит, но мен ме събуди ужасът от онова, което можеше да стане. Опитах се да заспя пак, но отново и отново виждах лъскавото копие да идва към мен, накрая, треперещ и изтощен, станах и се загърнах с наметалото си. Долината бе осветена от загасващите огньове и в тъмнината между пламъците се носеха вълма от дим и речна мъгла. Нещо се движеше из облаците дим, но дали бяха призраци или живи хора, не можах да разбера.
— Не можеш ли да спиш, Дерфел? — каза тихо някой, застанал на прага на римската сграда, където лежеше тялото на крал Горфидид.
Обърнах се и видях Артур, наблюдаваше ме.
— Не мога, господарю — признах си аз.
Той тръгна към мен, заобикаляйки спящите воини. Носеше едно от дългите бели наметала, които толкова харесваше, а в онази огненочервена нощ дрехата сякаш сияеше. По нея нямаше нито кал, нито кръв, осъзнах, че е била сгъната някъде далеч от битката, за да може Артур да облече нещо чисто след кървавото сражение. Друг едва ли би обърнал внимание на облеклото си, та дори и чисто гол да завърши битката, стига да е жив, но Артур държеше на дрехите си. Той беше гологлав — косата му все още сплескана там, където шлемът бе притискал черепа.
— Никога не мога да спя добре след битка — сподели той, — най-малко една седмица. Едва тогава настъпва благословената нощ за отмора — усмихна се и добави — В дълг съм към теб.
— Не, господарю — казах аз, макар че в интерес на истината, той наистина беше в дълг към мен. Сеграмор и аз бяхме задържали долината Лъг през целия този дълъг ден, сражавайки се срещу огромни вражи пълчища, а Артур не беше успял да ни спаси. Накрая спасението дойде, а с него и победата, но в никоя друга битка (освен в последната, за която още не ми се говори) Артур не беше стигал толкова близо до разгрома.
— Най-малкото ще запомня този дълг — каза той топло, — дори ако ти го забравиш. Време е да те направя богат, Дерфел, теб и твоите хора — Артур се усмихна, хвана лакътя ми и ме поведе към едно голо парче земя, където нашите гласове нямаше да тревожат неспокойния сън на воините, налягали близо до димящите огньове. Земята беше влажна и дъждът беше образувал локви в дълбоките дупки, оставени от копитата на големите коне на Артур и неговите воини. Почудих се дали конете сънуват битки, след това се замислих дали мъртвите, пристигнали току-що в Отвъдния свят, все още трепват при спомена за удара с меч или за копието, изпратило душите им отвъд моста на мечовете.
— Гундлеус е мъртъв, предполагам? — прекъсна мислите ми Артур.
— Мъртъв е, господарю — потвърдих аз. Кралят на Силурия беше умрял по-рано същата вечер от ужасната бавна смърт, която Нимю измисли за своя враг, но оттогава не бях виждал Артур.
— Чух го да пищи — каза Артур.
— Сигурно цяла Британия го е чула да крещи — отговорих аз сухо. Нимю извади тъмната душа на краля късче по късче и през цялото време се наслаждаваше на своето отмъщение над човека, който я беше изнасилил и отнел едното й око.
— Значи Силурия има нужда от крал — каза Артур и се загледа в черните сенки, които се носеха сред мъглата и дима. Подвижните светлосенки на огнените отблясъци придаваха призрачен вид на гладко избръснатото лице на Артур. Той не беше красив мъж, но не беше и грозен. По-скоро имаше особено лице — издължено, скулесто и силно. В моменти на отмора то излъчваше състрадание, добронамереност и разсъдливост, но по време на разговор се оживяваше от ентусиазъм и усмивка. Тогава Артур беше още млад, едва на тридесет години и в късо подстриганата му коса нямаше нито един бял косъм.
— Ела — каза той и ме поведе надолу по долината.
— Нима искаш да се разхождаме сред мъртвите? — дръпнах се ужасен. Не ми се искаше да се отдалечаваме от закрилата, която внушаваше светлината на огньовете, преди зазоряване.
— Нали ние ги лишихме от живот, Дерфел, ти и аз — каза Артур, — значи те трябва да се страхуват от нас, не ние от тях, така ли е?
Артур никога не е бил суеверен, за разлика от всички други. Ние търсехме благословии, кътахме скъпоценни амулети и непрекъснато се оглеждахме за знамения, които можеха да ни предупредят за надвиснала опасност. А Артур вървеше като слепец през този свят на духове.
— Ела — настоя той и отново докосна ръката ми.
Тръгнахме в тъмното. Не всички, които лежаха сред мъглата, бяха мъртви. Някои жално викаха за помощ, но Артур, който обикновено се проявяваше като най-добрия човек, остана глух за слабите им гласове. Той мислеше за Британия.
— Утре отивам на юг — каза той — да видя Тюдрик. (Кралят на Гуент, Тюдрик, беше наш съюзник, но беше отказал да изпрати своите войници в долината Лъг, убеден, че Артур ще загуби тази битка. Кралят сега ни беше длъжник, защото ние бяхме извели неговата война до победен край, но Артур не беше злопаметен.) — Ще помоля Тюдрик да изпрати хора на изток срещу саксите — продължи Артур, — но и аз ще изпратя воини начело със Сеграмор. С общи усилия ще успеят да задържат границите през зимата. Твоите хора — усмихна ми се той, — заслужават почивка.
Усмивката му обаче ми подсказа, че почивка всъщност няма да има.
— Моите хора ще направят всичко, което поискаш от тях — отвърнах аз. Вървях вдървено, втренчен в заобикалящите ни сенки, а с дясната ръка не спирах да правя знака против зло. Някои души, току що изтръгнати от своите тела, не могат да намерят входа за Отвъдния свят и блуждаят по земята, търсейки старите си тела и жадувайки отмъщение за онези, които са им отнели живота. В онази нощ много такива души бродеха из долината Лъг и аз се страхувах от тях, но Артур, забравил за тази заплаха, се разхождаше безгрижно из полето, осеяно с мъртви, придържайки с една ръка полите на наметалото си, за да ги предпази от мократа трева и гъстата кал.
— Искам твоите хора да идат в Силурия — каза той решително. — Енгас Мак Ейрем ще иска да я разграби, а ние трябва да го спрем.
Енгас беше ирландският крал на Демеция, изменил на своите съюзници по време на битката в долината Лъг. Заставайки на страната на Артур, Енгас му бе осигурил победата. Цената за тази помощ се измерваше с дял от заробените в Силурия и от богатството, което може да се ограби от кралството на убития Гундлеус.
— Енгас може да вземе сто роби — отсече Артур, — и една трета от хазната на Гундлеус. Той е приел това предложение, но ще се опита да ни измами.
— Ще се погрижа уговорката да бъде спазена, господарю.
— Не, не ти. Ще разрешиш ли на Галахад да води твоите хора?
Кимнах без да показвам изненадата си.
— А аз какво трябва да правя — попитах аз.
— Силурия е един проблем за разрешаване — продължи Артур, сякаш не бе чул въпроса ми. Спря и смръщи вежди при мисълта за кралството на Гундлеус. — Това кралство беше управлявано много лошо, Дерфел, много лошо. — Артур говореше с голямо отвръщение. За всички нас поквареното управление беше нещо естествено, като снега през зимата или цветята през пролетта, но Артур искрено се ужасяваше от него. Сега си спомняме Артур като могъщ военачалник, като бляскъв мъж в лъскава ризница, чиито меч написа легенди, но той би искал да го помним единствено като добър, честен и справедлив владетел. Мечът му даде власт, но той отстъпи тази власт на закона.
— Силурия не е значимо кралство — продължи той, — но то ще ни създава безкрайни тревоги, ако не го вкараме в правилния път — Размисшляваше на глас, опитвайки се да предусети всяко препятствие, което би попречило неговата мечта за мирна и обединена Британия да се превърне в реалност. — Идеалното разрешение е Гуент и Поуис да си поделят Силурия.
— Ами защо не си я поделят тогава? — попитах аз.
— Защото съм обещал Силурия на Ланселот — каза той с тон, който не допускаше възражения. Нищо не казах, само докоснах дръжката на Хюелбейн, за да може желязото да защити душата ми от злините на тази нощ. Гледах на юг към боровата преграда с натрупаните там мъртви тела. През целия онзи дълъг ден моите хора се бяха сражавали край повалените борове.
Толкова много смели мъже се биха, но Ланселот не беше между тях. Толкова сражения бях водил за Артур и от толкова години познавах Ланселот, а още не го бях виждал застанал в стената от щитове. Бях го виждал да преследва победени неприятели, бях го виждал и да води пленници, за да ги показва пред развълнуваната тълпа, но никога не го бях виждал в тежката, потна преса на две вкопчили се една в друга стени от щитове. Той беше крал на Беноик в изгнание, лишен от трона от франкските пълчища, тръгнали като лавина от Галия и заличили завинаги кралството на баща му. И въпреки продължителните отчаяни битки в защита на Беноик, аз поне никога не видях Ланселот да вдигне копие срещу франките. А надлъж и нашир из Британия менестрелите възпяват неговата смелост. Той беше Ланселот, крал без кралство, героят от стотици битки, мечът на бритите, красивият печален воин, примерът за смелост и самоотверженост и всичко това, доколкото знам от лични впечатления, бе образ, сътворен от песните, а не от меча на Ланселот. Аз бях негов враг, а той бе мой враг, но и двамата бяхме приятели на Артур и това приятелство поддържаше мъчително примирие помежду ни.
Артур знаеше за моето враждебно отношение към Ланселот. Той докосна лакътя ми и двамата тръгнахме на юг към купчината мъртви.
— Ланселот е приятел на Думнония — каза той твърдо, — затова, ако Ланселот управлява Силурия, тогава ние няма защо да се страхуваме от нея. А ако Ланселот се ожени за Сийнуин, тогава и Поуис ще го подкрепя.
Като чух това (а и сега като си го спомням) гняв забушува в кръвта ми, но не казах нито дума против плана на Артур. Какво можех да кажа? Аз бях син на сакска робиня, млад воин с отряд от свои хора, но без земя, а Сийнуин беше принцеса на Поуис. Наричаха я „серен“ — „звездата“, и тя блестеше в онази тъмна страна като слънчев лъч, докоснал калта. Някога тя беше сгодена за Артур, но той загуби ума си по Гуинивиър и това предизвика войната, завършила едва с тази кървава битка в долината Лъг. Сега, в името на мира, Сийнуин трябваше да се омъжи за Ланселот, моя враг, а аз — едно нищо и никакво, бях влюбен в нея. Пазех брошката, която тя ми подари преди толкова години, и носех нейния лика в мислите си. Дори бях дал клетва да я закрилям и тя не бе отхвърила тази клетва с презрение. Това ме бе изпълнило с налудничавата надежда, че моята любов към нея не бе обречена, но тя си беше точно такава. Сийнуин беше принцеса и тя трябваше да се омъжи за крал, а аз бях копиеносец, роб по рождение, и щях да се оженя за когото мога.
Затова аз не казах за любовта си към Сийнуин, а Артур, който чертаеше планове за Британия в онази нощ след своята победа, нищо не подозираше. И как би могъл? Ако бях признал пред него, че бях влюбен в Сийнуин, той би приел това като нечувана амбиция, все едно петелът от бунището да поиска орлица.
— Ти познаваш Сийнуин, нали? — попита ме Артур.
— Да, господарю.
— И тя те харесва — каза той полувъпросително.
— Смея да мисля, че е така — отвърнах искрено аз и спомняйки си за бледата сребърна красота на Сийнуин, с ненавист си помислих, че това съкровище ще бъде поверено на красивия Ланселот. — Във всеки случай, харесва ме достатъчно — продължих аз, — за да ми каже, че не посреща идеята за този барк с голямо въодушевление.
— Нищо чудно — каза Артур. — Тя никога не е виждала Ланселот. Аз не очаквам от нея въодушевление, Дерфел, а само покорство.
Аз се поколебах. Преди битката, когато Тюдрик така отчаяно искаше да спре войната, заплашваща страната му с пълно разорение, бях изпратен при Горфидид с предложение за мир. Предложението не беше прието, но тогава говорих с Сийнуин и й казах, че Артур се надява тя да се омъжи за Ланселот. Сийнуин не отхвърли идеята, но и не я прие с радост. Тогава, разбира се, никой не вярваше, че Артур ще успее да разгроми бащата на Сийнуин, но тя бе помислила върху тази възможност и ме беше помолила да поискам от нейно име покровителството на Артур ако той победи. Влюбен до забрава в нея, аз бях изтълкувал това като молба да не бъде омъжвана против волята си. И сега казах на Артур, че тя го моли за покровителство.
— Вече няколко пъти я сгодяват, господарю — добавих аз — и това често й носи разочарования. Мисля, че този път тя иска да я оставят намира за известно време.
— Време! — изсмя се Артур. — Тя няма време, Дерфел. Наближава двайсетте! Не може да стои неомъжена като котка, която не може да хваща мишки. И за кой друг би могла да се омъжи? — Той направи няколко крачки и отново спря. — Тя има моето покровителство — каза той, — но какво по-добро покровителство би могла да иска от това да бъде омъжена за Ланселот и да стане кралица? А какво ще кажеш за теб? — внезапно попита той.
— За мен ли, господарю? — За момент помислих, че той ми предлага аз да се оженя за Сийнуин и сърцето ми подскочи.
— Ти си почти на трийсет — каза той. — Време ти е да се ожениш. Ще се погрижим за това, когато се върнем в Думнония, но сега искам да отидеш в Поуис.
— Аз ли, господарю? В Поуис? — Току-що бяхме разгромили войската на Поуис и не можех да си представя, че някой в Поуис би приветствал появата на думнонски воин.
Артур сграбчи ръката ми.
— Най-важното нещо, Дерфел, през следващите няколко седмици е Кунеглас да бъде провъзгласен за крал на Поуис. Той мисли, че никой няма да се противопостави на правото му на престола, но аз трябва да съм сигурен в това. Искам един от моите хора да иде в Каер Сус като живо доказателство за приятелството ми с Кунеглас. Нищо повече. Просто искам всеки, който би се противопоставил на Кунеглас да знае, че ще трябва да се изправи не само срещу него, но и срещу мен. Ако ти си там като приятел на Кунеглас и всички видят това, моето отношение към поуиския престолонаследник ще бъде напълно ясно.
— Защо не пратим тогава стотина души в Каер Сус? — попитах аз.
— Защото тогава ще изглежда, че ние налагаме Кунеглас на трона на Поуис. А аз не искам това. Кунеглас ми е нужен като приятел и не искам да се връща в Поуис като победен. Пък и — усмихна се Артур — ти струваш колкото сто мъже, Дерфел. Вчера го доказа.
Аз свъсих вежди, защото винаги се чувствах неудобно, когато ме превъзнасяха така. Но ако тази оценка означаваше, че точно аз съм човекът, който трябваше да отиде в Поуис, нямах нищо против нея, защото щеше да ми позволи отново да бъда близо до Сийнуин. Все още пазех скъпия спомен за нейното докосване, както и брошката й, която винаги носех до гърдите си вече толкова години. Тя още не беше омъжена за Ланселот, казах си аз, а на мен малко ми трябваше, за да разпаля отново отчаяните си надежди.
— След като Кунеглас бъде провъзгласен за крал какво да правя — попитах аз.
— Ще ме изчакаш — каза Артур. — Ще дойда в Поуис веднага щом мога. След като сключим мира и сгодим Ланселот се връщаме вкъщи. А следващата година, приятелю, ще поведем войските на Британия срещу саксите. — Говореше за тази война с плам, което рядко му се случваше. Артур беше добър в сражение, дори изпитваше удоволствие от битките, заради необузданото вълнение, което те събуждаха в обикновено сдържаната му душа. Но никога не би предпочел войната, ако имаше възможност проблемите да се решат с мир, защото изходът от битките никога не беше сигурен. Победите и пораженията бях твърде непредсказуеми, и Артур мразеше да поставя добрия ред, постигнат с внимателно обмислена димпломация, в зависимост от неясния изход от някоя битка. Но дипломацията никога не би могла да спре сакските нашественици, които бяха плъзнали на запад и искаха да превземат цяла Британия. Артур мечтеше за една добре уредена, законно управлявана, мирна Британия, а саксите не бяха част от тази мечта.
— През пролетта ли ще тръгнем срещу тях? — попитах го аз.
— Щом се покажат първите зелени листа.
— Значи мога преди това да те помоля за една услуга.
— Само кажи — каза той, доволен, че ще поискам нещо в замяна на помощта, която му оказах за извоюване на победата.
— Искам да тръгна с Мерлин, господарю — казах аз.
Той не отговори веднага. Само се втренчи във влажната земя в краката си, където лежеше захвърлен меч, сгънат почти одве. Някъде в тъмнината измъчен глас изстена, извика и замлъкна.
— Свещеният съд — каза най-накрая Артур с тежък глас.
— Да, господарю — отвърнах аз. По време на сражението в долината Лъг Мерлин дойде при нас и помоли и двете враждуващи страни да изоставят битката и да тръгнат с него да търсят Свещения съд на Клидно Ейдин. Свещеният съд беше най-голямото съкровище на Британия, магически дар от старите Богове, изчезнал преди векове. Мерлин беше посветил живота си на издирването на тези съкровища, от които най-високо ценеше Свещения съд. Той ни беше казал, че ако успее да открие Свещения съд, може да върне Британия на нейните истински Богове.
Артур поклати глава.
— Ти наистина ли мислиш, че Свещения съд на Клидно Ейдин е оцелял, скрит някъде, през всичките тези години? — попита ме той. — През всичките години на римско господство? Не, Дерфел, римляните са си го отнесли в Рим и са го стопили, за да го превърнат в игли, брошки или монети. Не съществува никакъв Свещен съд!
— Мерлин каза, че съществува, господарю — настоях аз.
— Мерлин е повярвал на приказките на разни стари баби — отвърна Артур гневно. — Знаеш ли колко мъже иска да вземе със себе си да търсят неговия Свещен съд?
— Не, господарю.
— Осемдесет. Така ми каза. Или сто. Или, най-добре, двеста! Даже не ми казва къде е тоя Свещен съд, просто иска да му дам една войска и той да я поведе към някакво диво място. Може би към Ирландия или към Пустоша. Не! — Артур ритна прегънатия меч, после заби пръст в рамото ми. — Слушай, Дерфел, догодина ще имам нужда от цялата войска, която мога да свикам, от всяко копие. Ще трябва да свършим със саксите веднъж завинаги и аз не мога да си позволя да загубя осемдесет или сто човека заради някакъв казан, изчезнал преди близо петстотин години. След като разгромим саксите на Аел, можеш да вървиш да търсиш тази щуротия, ако трябва. Но ти казвам, че е напълно безмислено. Няма никакъв Свещен съд.
Той се обърна и тръгна назад към огньовете. Последвах го. Искаше ми се да поспоря с него, но знаех, че никога не бих могъл да го убедя, защото той наистина имаше нужда от всяко копие, ако искаше да разгроми саксите и сега нямаше да направи нищо, което би намалило неговите шансове за успех през пролетта. Той ми се усмихна, сякаш за да омекоти резкия отказ, с който бе посрещнал молбата ми.
— Ако Свещения съд наистина съществува — каза Артур, — може да остане скрит още някоя и друга година. Но дотогва, Дерфел, смятам да те направя богат. Ще те оженим по сметка — тупна ме той по гърба. — Още една кампания, скъпи ми Дерфел, една последна кървава война и след това ще настъпи мир. Истински мир. Тогава няма да имаме нужда от никакви казани. — Артур говореше въодушевено. В онази нощ, сред мъртвите, той наистина видя мирът да идва.
Вървяхме към огньовете, запалени близо до римската сграда, където лежеше мъртвото тяло на Горфидид, бащата на Сийнуин. В онази нощ Артур беше щастлив, истински щастлив, защото виждаше как се сбъдва неговата мечта. И всичко изглеждаше толкова лесно. Щеше да има само още една война и после щеше да настъпи вечен мир. Артур беше Господарят на войната, най-великият воин на Британия, и въпреки това, в онази нощ след битката, сред пищящите души на мъртъвците, обгърнати в дим, той искаше единствено да има мир. Наследникът на Горфидид, Кунеглас, споделяше неговата мечта. Кралят на Гуент Тюдрик беше наш съюзник, Ланселот щеше да получи Силурия и заедно с Артур начело на думнонската войска обединените крале на Британия щяха да разгромят сакските нашественици. Мордред щеше да израстне под покровителството на Артур и щеше да наследи трона на Думнония, след което Артур щеше да се оттегли и да се радва на мира и на благополучието на Британия, постигнати благодарение на неговия меч.
Така виждаше Артур златното бъдеще.
Но той не беше предвидил намесата на Мерлин. Мерлин беше по-стар, по-мъдър и по-хитър от Артур. Мерлин беше надушил Свещения съд. И щеше да го намери, а магическата сила на древния дар на Боговете щеше да обхване цяла Британия като отрова, плъзнала из тялото с кръвта.
Защото такъв беше Свещеният съд на Клидно Ейдин. И именно Свещеният съд разби мечтите на хората.
А Артур, при цялата си практичност, беше просто един мечтател.
В Каер Сус дърветата се прощаваха с лятото, обагрили короните си с първите жълти листа.
Пътувах на север заедно с Кунеглас и неговата победена войска и затова бях единствения думнонец, който присъстваше на погребението на крал Горфидид. Тялото му беше изгорено на хълма Долфоруин. Видях пламъците от погребалната клада как протягаха дългите си пипала към черната нощ, докато душата на Горфидид отлиташе към Отвъдния свят. Кладата беше заобиколена от два реда поуиски копиеносци. Те държаха пламнали факли и ги размахваха в такт с Погребалната песен на Бели Маур. Дълго пяха, а гласовете им ехтяха, отразени от далечните хълмове, сякаш пееше цял хор духове. Имаше толкова печал в Каер Сус. Толкова много жени в страната бяха станали вдовици, толкова много деца — сираци, а на сутринта, след като бяха изгорени останките на краля и над кладата все още се виеше дим, пристигна новината за падането на Рате и мъката стана още по-голяма. Рате беше голяма крепост на източната граница на Поуис, която Артур беше предал на саксите, за да си осигури мир с тях, докато воюва срещу Горфидид. В Поуис още никой не знаеше за това предателство и аз предпочетох да не им казвам.
Три дни не видях Сийнуин. Толкова траеше траурът за Горфидид. Нито една жена не дойде при погребалната клада. Вместо това жените в поуиския кралски двор се облякоха в черно и се затвориха в женските покои. Оттам не се чуваше никаква музика. Слугините носеха само вода за пиене, а единствената храна, която сервираха, беше сух хляб и рядка овесена каша. Навън воините на Поуис се събраха за провъзгласяването на новия крал и аз, следвайки заповедите на Артур, се опитах да разбера дали някой оспорва правото на Кунеглас върху престола, но принцът нямаше нито противници, нито съперници.
Когато трите траурни дни изтекоха, вратата на женските покои се отвори. Появи се една слугиня и пръсна седефче на прага и по стъпалата. Миг по-късно дим заизлиза на талази от вратата и ние разбрахме, че жените изгаряха бельото и завивките от брачното ложе на стария крал. Пушек излизаше не само от вратата, но и от прозорците и едва когато той се разнесе, Хелед, сега кралица на Поуис, слезе по стъпалата да коленичи пред своя съпруг Кунеглас, кралят на Поуис. Тя беше облечена с бяла ленена рокля и когато Кунеглас й помогна да се изправи, калта бе оставила грозни следи там, където Хелед беше коленичила. Кралят целуна своята съпруга и я поведе обратно към замъка. Загърнатият в черна пелерина главен друид на Поуис, Иорует, последва Кунеглас в женските покои. Отвън, край дървените стени на замъка, останаха облечените в желязо и кожа оцелели воини на Поуис. Стояха и чакаха.
Стояха така, докато един детски хор запя любовния дует на Гуидиън и Аранрод, Песента на Райънън, а след това и целия дълъг Марш на Гофанон към Каер Идиън. Едва когато тази песен свърши, Иорует, облечен сега с бяло наметало, излезе, хванал с ръка своя черен жезъл, увенчан с метличина, и обяви, че траурните дни най-сетне бяха изтекли. Воините нададоха радостни възгласи, разтуриха редиците си и тръгнаха да търсят своите жени. На сутринта Кунеглас трябваше да бъде провъзгласен за крал на хълма Долфоруин и ако някой искаше да се противопостави на неговото право да управлява Поуис, щеше да има тази възможност по време на церемонията. Аз пък щях да имам възможност да зърна Сийнуин за първи път след битката.
На следващия ден, докато Иорует извършваше ритуалите по провъзгласяването, аз бях впил очи в Сийнуин. Тя стоеше и наблюдаваше брат си, а аз я гледах и се чудех как е възможно една жена да бъде толкова красива. Сега съм стар и може би старческата ми памет преувеличава красотата на Сийнуин, но не вярвам. Тя не случайно беше наричана „серен“ — звездата. Тя беше средна на ръст, но много слаба и това й придаваше крехък вид. По-късно разбрах, че тази крехкост е измамна, защото Сийнуин, освен всичко друго, притежаваше желязна воля. И тя беше руса като мен, но нейната коса беше светлоруса и блестеше като слънце, а моята по-скоро имаше цвят на мръсна слама. Очите й бяха сини, държеше се скромно, а лицето й беше сладко като меда на дивите пчели. В онзи ден Сийнуин носеше синя ленена рокля, украсена по ръбовете със зимна хермелинова кожа — сребристобяла с черни петна. Тя беше облечена в същата рокля в деня, когато докосна ръката ми и прие моята клетва. Веднъж улови погледа ми и тъжно ми се усмихна. Тогава, кълна се, сърцето ми спря да бие.
Ритуалите по провъзгласяването на поуиския крал не бяха по-различни от нашите. Кунеглас обиколи тържествено каменния кръг на Долфоруин, получи символите на кралската власт, след което един воин го обяви за крал и призова на двубой всеки, който би се осмелил да оспори властта на новия владетел. Предизвикателството му беше посрещнато с мълчание. Пепелището от голямата клада все още димеше отвъд кръга, напомняйки, че старият крал е мъртъв, но мълчанието около каменния кръг бе доказателство, че страната беше в ръцете на нов крал. След това бяха поднесени дарове на Кунеглас. Знаех, че Артур сам ще поднесе своя великолепен подарък, но той ми беше дал меча на Горфидид, намерен на бойното поле, и сега аз го върнах на сина на Горфидид в знак на това, че Думнония желае да бъде в мир с Поуис.
След тържествената церемония имаше угощение в самотната зала, издигната на върха Долфоруин. Беше един слаб пир, с повече медовина отколкото храна, но той щеше да даде възможност на Кунеглас да сподели с воините надеждите си за своето управление.
Най-напред той говори за войната, която беше току що завършила. Спомена имената на убитите в долината Лъг и увери своите хора, че тези воини не бяха загинали напразно.
— Те извоюваха мира между бритите — каза той. — Мирът между Поуис и Думнония. — Това твърдение предизвика някои недоволни възгласи сред войниците, но Кунеглас възстанови тишината с вдигната ръка. — Нашият враг — каза той и гласът му придоби изненадваща твърдост, — не е Думнония. Нашият враг са саксите! — Кунеглас замълча за миг и този път нямаше възгласи на несъгласие. Мъжете просто чакаха мълчаливо и наблюдаваха своя нов крал, който, в интерес на истината, не беше голям воин, но пък беше добър и честен човек. Тези качества сякаш бяха изписани на неговото кръгло открито лице, на което той напразно се беше опитал да придаде по-зрял вид, като си беше пуснал дълги мустаци, сплетени на плитки и висящи чак до гърдите му. Кунеглас може и да не беше голям воин, но пък беше достатъчно умен, за да знае, че трябва да предложи на своите воини възможности за участие в битки, защото един мъж можеше да спечели слава и богатство само с меча си. Той им обеща, че ще си отвоюват Рате от саксите, които ще бъдат наказани за ужасите, причинени на неговите обитатели. Лоегир, Изгубената земя, ще бъде поискана обратно от саксите и Поуис, някога най-могъщото британско кралство, отново ще се разпростре от планините до Германското море. Римските градове ще бъдат възстановени, стените им ще бъдат издигнати отново, ще бъдат поправени и пътищата. Ще има много обработваема земя, плячка и сакски роби за всеки поуиски воин. Мъжете приветстваха това обещание, защото Кунеглас предлагаше на своите разочаровани офицери наградите, които такива мъже винаги искаха от своите крале. Но, продължи той след като вдигна ръка да спре одобрителните възгласи, Поуис няма да бъде единствената страна, която ще претендира за богатството на Лоегир.
— Сега ние ще вървим рамо до рамо с копиеносците на Гуент и на Думнония — предупреди той своите хора. — Те бяха врагове на моя баща, но са мои приятели. Затова лорд Дерфел е тук — усмихна ми се той. — И затова — продължи младият крал — при следващото пълнолуние моята скъпа сестра ще се сгоди за Ланселот. Тя ще стане кралица на Силурия и мъжете на тази страна също ще тръгнат с нас и с Артур и Тюдрик и заедно ще прогоним саксите. Заедно ще разгромим нашия истински враг. Ще разгромим саксите.
Този път кралят не вдигна ръка да спре шумните възгласи. Той беше спечелил мъжете на своя страна. Беше им предложил богатството и властта над старата Британия и сега те пляскаха с ръце и тропаха с крака, за да покажат своето одобрение. Кунеглас постоя прав още малко, после просто седна и ми се усмихна, сякаш знаеше, че Артур ще одобри онова, което току що бе казал.
Не останах на Долфоруин. Мъжете щяха да пият там цяла нощ. Аз се върнах в Каер Сус, следвайки волската кола, в която се возеха кралица Хелед, двете й лели и Сийнуин. Царствените дами искаха до залез слънце да бъдат в Каер Сус и аз тръгнах с тях, не защото се чувствах неприет сред воините на Кунеглас, а защото още не бях имал възможност да поговоря със Сийнуин. Затова като някой смахнат глупак се присъединих към малобройната охрана от копиеносци, които придружаваха волския впряг. В онзи ден се бях облякъл много грижливо, за да направя впечатление на Сийнуин. Бях почистил плетената си ризница, бях изчеткал калта от ботушите си и от наметалото и бях сплел дългата си руса коса на хлабава плитка, която висеше на гърба ми. Носех нейната брошка на гърдите си в знак на моята вярност към нея.
Помислих, че Сийнуин няма да ми обърне никакво внимание, защото през целия дълъг път към Каер Сус тя си седя в колата без изобщо да ме погледне, но накрая когато след един завой крепостта се показа пред нас, принцесата слезе и застана край пътя да ме изчака. Охраната се отдръпна встрани, за да мога да вървя до Сийнуин. Тя се усмихна, когато позна брошката си, но нищо не каза за нея и подхвана друга тема.
— Чудехме се, лорд Дерфел, какво ви доведе тук.
— Артур искаше някой думнонец да присъства на провъзгласяването на вашия брат за крал, лейди — отговорих аз.
— Или може би Артур искаше да бъде сигурен, че той наистина ще бъде провъзгласен? — попита тя.
— Това също — съгласих се аз.
Тя сви рамене.
— Тук няма друг, който би могъл да стане крал. Моят баща се беше погрижил затова. Имаше един офицер на име Валърин, който можеше да стане съперник на брат ми за трона, но чухме, че Валърин е загинал в битката.
— Да, лейди, така е — казах аз, но не добавих, че именно аз бях убил Валърин в двубой пред един от бродовете в долината Лъг. — Той беше смел мъж, както и вашият баща. Приемете моите съболезнования за неговата смърт.
Тя повървя мълчаливо до мен, тъй като Хелед, кралицата на Поуис, ни гледаше подозрително.
— Моят баща — каза след малко Сийнуин — беше много зъл човек. Но към мен винаги е бил добър — говореше тихо, но не заплака. Всички сълзи вече бяха изплакани. Сега нейният брат беше крал на Поуис и пред Сийнуин се очертаваше ново бъдеще. Тя повдигна полите си, за да не ги изцапа в калта, която трябваше да преминем. Предишната нощ беше валяло, а облаците на запад обещаваха скоро отново да вали.
— Значи и Артур ще дойде тук? — попита тя.
— Може още утре, лейди.
— И ще доведе Ланселот? — попита тя.
— Така мисля.
Тя свъси вежди.
— Последния път когато ви видях, лорд Дерфел, щях да се омъжвам за Гундлеус. Сега пък за Ланселот. Крал след крал.
— Да, лейди — промълвих аз. Беше неуместен, дори глупав отговор, но бях в плен на невероятното нервно напрежение, което връзва езика на влюбения. Единственото нещо на света, което исках, беше да бъда със Сийнуин, а когато се озовах до нея, не можах да намеря думи, за да разкрия душата си.
— И аз трябва да стана кралица на Силурия — каза Сийнуин без каквото и да е въодушевление. Тя спря и махна назад към широката долина на Севърн. — Малко след Долфоруин има една малка скрита долина с къща и няколко ябълкови дървета край нея. Когато бях малка, често си мислех, че Отвъдният свят вероятно изглежда точно като тази долина — малко, безопасно място, където бих могла да живея, да бъда щастлива и да имам деца — засмя се на себе си и отново тръгна. — Из цяла Британия момичетата мечтаят да се омъжат за Ланселот и да бъдат кралици в някой дворец, а аз искам единствено онази малка долина с нейните ябълкови дръвчета.
— Лейди — отроних аз в плах опит да излеясърцето си, но тя сякаш прочете моите мисли и докосна ръката ми, за да замълча.
— Аз трябва да изпълня дълга си, лорд Дерфел — каза тя и с това ме предупреди да внимавам какво говоря.
— Имате моята клетва — изтърсих аз и това беше единственото любовно обяснение, на което бях способен в онзи момент.
— Знам — каза тя сериозно. — И сте мой приятел, нали?
Аз исках да бъда нещо повече от приятел за нея, но само кимнах с глава.
— Ваш приятел съм, лейди.
— Тогава ще ви кажа какво казах на брат ми. — Тя вдигна сините си очи към мен и ме погледна много сериозно. — Не знам дали искам да се омъжа за Ланселот, но обещах на Кунеглас да се запозная с него преди да реша. Трябва да постъпя така, но дали ще се оженя за него не знам — направи няколко крачки замислена сякаш се колебаеше дали да ми каже още нещо. Накрая реши да ми се довери. — След като се видяхме с вас за последен път, ходих при жрицата в Маесмуир. Тя ме заведе в пещерата на сънищата и ме приспа върху леглото от черепи. Исках да видя съдбата си, но не помня да съм сънувала нещо. Обаче когато се събудих, жрицата ми каза, че следващият мъж, решил да се ожени за мен, ще се ожени не за мен, а за някаква мъртва жена. Това говори ли ви нещо? — погледна ме тя.
— Нищо, лейди — казах аз и докоснах желязната дръжка на Хюелбейн. Мен ли ме предупреждаваше с този разказ Сийнуин? Ние никога не бяхме говорили за любов, но тя вероятно беше доловила моите желания.
— И аз нищо не разбирам — призна тя, — затова попитах Иорует какво означава предсказанието, той ми каза да престана да се тревожа. Според него жрицата говорела загадъчно, защото не била способна да говори смислено. А аз мисля, че предсказанието означава да не се омъжвам въобще, но не съм сигурна. Сигурна съм само в едно, лорд Дерфел. Аз няма да се омъжа лесно.
— Трябва да сте сигурна в още нещо, лейди — казах аз. — В моята клетва, на която още можете да разчитате.
— Знам това — каза тя и ми се усмихна. — Радвам се, че сте тук, лорд Дерфел.
След тези думи тя изтича напред и отново се покатери във волската кола, оставяйки ме да разсъждавам над нейната загатка без да мога да намеря отговор, който би могъл да донесе покой за душа. ми
Артур пристигна в Каер Сус три дни по-късно. Беше придружен от двадесет конника и сто копиеносци. Той доведе менестрели и хористи. Доведе също Мерлин и Нимю и донесе дарове от златото, взето от мъртвите в долината Лъг. Освен това доведе Гуинивиър и Ланселот.
Изстенах, когато видях Гуинивиър. Ние бяхме победили, бяхме сключили мир, и въпреки това на мен ми се струваше, че е жестоко от страна на Артур да води в Каер Сус жената, заради която беше отхвърлил ръката на Сийнуин. Но Гуинивиър беше настояла да придружи съпруга си, така че пристигна в столицата на Поуис в каруца, теглена от волове, застлана с кожи и украсена с ленени драперии и зелени клончета — знака на мира. Във волската кола пътуваше и кралица Илейн, но вниманието привличаше не кралицата, а Гунивиър. Тя стоеше права докато каруцата бавно минаваше през портите на Каер Сус и остана права докато воловете спряха пред вратата на големия замък на Кунеглас. Тя се завръщаше като победител там, където някога я бяха смятали за никому ненужна изгнаничка. Гуинивиър беше облечена със златиста ленена рокля, имаше златни украшения на врата и на ръцете си, червеният водопад на косите й също беше обуздан с пръстен от злато. Тя беше бременна, но бременността й не личеше под скъпата й златиста рокля. Гуинивиър приличаше на Богиня.
Но ако Гуинивиър приличаше на Богиня, Ланселот приличаше на Бог. Мнозина си помислиха, че това е Артур, защото Ланселот изглеждаше величествен на белия си кон, покрит със светъл ленен плат, осеян със златни звезди. Ланселот беше облечен с бялата си емайлирана ризница, мечът му лежеше в бяла ножница, а на раменете му висеше бяла пелерина с червени кантове. Позлатените ръбове на шлема (увенчан сега с разперени лебедови крила, вместо с крилата на морски орел, които Ланселот носеше в Инис Трийбс) подчертаваха красивите черти на тъмното му лице. Хората ахнаха като го видяха, после зашепнаха, че това всъщност не е Артур, а крал Ланселот, трагичният герой от изгубеното кралство Беноик, човекът, който щеше да се ожени за тяхната принцеса Сийнуин. Изтръпнах, когато видях Ланселот, защото се страхувах, че неговото великолепие ще заслепи Сийнуин. Тълпата почти не забеляза Артур, който беше облечен с кожен елек и бяла пелерина и изглеждаше смутен от факта, че отново е в Каер Сус.
В онази нощ в Каер Сус имаше угощение. Съмнявам се, че Кунеглас се е зарадвал особено на Гуинивиър, но той беше търпелив и разумен човек, който, за разлика от баща си, не се засягаше от всяка въображаема обида. Така че той се отнасяше към Гуинивиър като към кралица. Наливаше й вино, подаваше й храна и навеждаше глава към нея, за да разговарят. Артур седеше от другата страна на Гуинивиър и грееше от удоволствие. Той винаги изглеждаше щастлив, когато беше с Гуинивиър, и вероятно му доставяше огромно удоволствие да гледа как вежливо се отнасят с нея точно в тази зала, в която той за първи път я видя да стои сред по низшите по ранг.
Артур отделяше голямо внимание на Сийнуин. Всеки в залата знаеше как някога беше отхвърлил ръката й и беше развалил годежа си с нея, за да се ожени за безпаричната Гуинивиър. Много мъже в Поуис се бяха заклели никога да не простят на Артур тази обида, но Сийнуин му прости и ясно показваше това на всички. Тя му се усмихваше, докосваше ръката му, навеждаше се към него, а по-късно, когато медовината бе стопила всички стари вражди, крал Кунеглас взе ръката на Артур и тази на сестра си и сложи и двете в своята — цялата зала посрещна с радостни възгласи този знак за мир. Една стара обида бе предадена на забравата.
Миг по-късно Артур направи друг символичен жест — той пое ръката на Сийнуин и я поведе към мястото, което бе оставено празно до Ланселот. Залата отново бе огласена с радостни възгласи. Наблюдавах с каменно изражение как Ланселот стана да посрещне Сийнуин, как седна след това и й наля вино. Той свали една тежка златна гривна от ръката си и я поднесе на Сийнуин. Въпреки че в първия момент тя мълчаливо отказа щедрия дар, накрая все пак плъзна гривната на ръката си и златото заблестя на светлината на факлите. Воините, насядали на пода на залата, поискаха да видят бижуто и Сийнуин вдигна ръка да им покаже тежкото злато. Само аз не ръкоплясках и не тропах с крака. Седнах, разтърсван от оглушителния шум край мен. По сламения покрив биеше проливен дъжд. Той я заслепи, помислих си аз, той просто я заслепи. Звездата на Поуис падна в плен на тъмната и изискана красота на Ланселот.
Щях веднага да изляза и да отнеса своето нещастие навън под дъждовното нощно небе, но точно тогава Мерлин се разхождаше из залата. В началото на угощението той беше седнал на високата маса, после тръгна из залата сред воините. Спираше да послуша някой разговор или да прошепне нещо в нечие ухо, и пак тръгваше. Бялата му коса под тонзурата беше сресана назад и сплетена в дълга плитка, завързана с черна панделка. И брадата му беше сплетена и завързана по подобен начин. Лицето му, кафяво като римските кестени, които бяха такъв деликатес в Думнония, беше издължено и дълбоко набраздено. По него личеше, че Мерлин в момента добре се забавлява. Реших, че е намислил някоя пакост и сведох глава да не би аз да стана обект на неговите опасни забавления. Обичах Мерлин като баща, но нямах настроение за повече гатанки и мистерии. Просто исках да избягам колкото се може по-далеч от Сийнуин и Ланселот.
Почаках, докато реших, че Мерлин е отишъл в другия край на залата и мога да си тръгна без той да ме забележи. Но точно в този момент чух неговия шепот в ухото си.
— От мен ли си криеше, Дерфел? — попита той и тежко запъшка, настанявайки се до мен на пода. Обичаше да се преструва на немощен старец и сега разигра една сцена, масажирайки коленете си и пъшкайки от въображаемите болки в ставите. След това взе рога с медовина от ръцете ми и го пресуши.
— Погледни девствената принцеса — каза той и размаха празния рог към Сийнуин, — тръгнала към своята зловеща съдба. Да видим сега. — Той почеса брадата си между плитките, докато мислеше над следващите си думи. — Половин месец до годежа, а? Седмица-две по-късно — сватба и след още няколко месеца ще дойде детето и ще я убие. Няма друг начин да излезе от този тесен ханш, просто трябва да разцепи майка си на две — Мерлин се изсмя. — Все едно котка да роди бик. Много гадно, Дерфел. — Той надникна в лицето ми, доволен от моето притеснение.
— Мислех, че си направил на Сийнуин магия за щастие — отвърнах му аз кисело.
— Направих — каза той невъзмутимо, — и какво от това? Жените обичат да имат бебета и ако щастието на Сийнуин се състои в това да бъде съдрана на две кървави половини от нейното първородно дете, значи че моята магия е подействала, нали? — усмихна ми се той.
— „Тя никога няма да заема високопоставено положение“ — казах аз, цитирайки предсказанието на Мерлин, което той беше измърморил точно в тази зала преди по-малко от месец, — „но и никога няма да изпадне в нищета, а ще бъде щастлива“.
— Каква удивителна памет имаш наистина за дребните неща! Овнешкото не е ли ужасно? Недопечено, разбираш. И дори не е горещо! Не мога да понасям студена храна — (Което обаче не му попречи да отмъкне едно парче от моята чиния.) — Мислиш ли, че да си кралица в Силурия е високопоставено положение?
— А не е ли? — попитах аз сърдито.
— О, Богове, не. Що за нелепа мисъл? Силурия е най-мизерното място на земята, Дерфел. Там няма нищо друго освен грозни долини, каменисти брегове и противни хора. — Мерлин потръпна. — Те използват въглища вместо дърва и в резултат повечето силурци са черни като Сеграмор. Мисля, че изобщо не знаят да използват водата за миене. — Той измъкна парче месо измежду зъбите си и го хвърли на една от хрътките, които обикаляха около пируващите и търсеха храна. — Силурия скоро ще омръзне на Ланселот! Не мога да си представя, че изисканият Ланселот ще може дълго да търпи онези грозни, почернени с въглищен прах голи охльови. Така че ако Сийнуин оцелее след раждането, в което се съмнявам, бедната малка кралица ще бъде изоставена сама с куп въглища и ревящо бебе. Това ще бъде нейният край! — Той сякаш беше доволен от тази перспектива. — Забелязвал ли си някога, Дерфел, как срещаш някоя жена в дните на най-голямата й красота, когато лицето й може да те накара да свалиш всички звезди от небето, но година по-късно я намираш, воняща на мляко и на бебешки лайна и се чудиш как изобщо си могъл някога да си помислиш, че тя е красива. Бебетата наистина променят жените по този начин, затова, Дерфел, гледай я сега, защото тя никога вече няма да бъде толкова красива.
Тя беше прекрасна и още по-лошо — изглеждаше щастлива. Беше облечена в бяло тази вечер, а около врата й висеше сребърна звезда, закачена на сребърна верижка. Златната й коса беше завързана със сребърна нишка и на ушите й висяха сребърни капчици. Онази нощ и Ланселот бе не по-малко красив. За него се говореше, че е най-хубавият мъж в цяла Британия. И той наистина беше най-хубавият, ако, разбира се, ти харесва неговото тъмно, слабо, издължено лице, което напомня на влечуго. Дрехата му беше черна на бели раета, на врата му висеше златна огърлица. Златна диадема придържаше неговата дълга черна коса, напомадена, та да прилепва плътно по черепа му, но върху гърба падаше свободно. Брадата му, подстригана така че да оформя остър ъгъл под брадичката, също беше напомадена.
— Тя ми каза — обърнах се аз към Мерлин и докато говорех си мислех, че разголвам прекалено душата си пред този злобен старец, — че още не знае дали ще се омъжи за Ланселот.
— Ами така ще каже, разбира се — отвърна Мерлин безгрижно и вдигна пръст да повика робът, който носеше чиния със свинско към високата маса. Старецът загреба шепа ребра, изсипа ги в скута на мърлявата си бяла роба и лакомо засмука едно от тях. — Сийнуин — продължи той след като оглозга кокала — е една романтична глупачка. Някак си е успяла да убеди сама себе си, че може да се омъжи, за когото й харесва, макар че само Боговете могат да разберат защо момичетата изобщо мислят за това! Сега, разбира се — каза Мерлин през свинското, с което беше натъпкал устата си, — всичко се променя. Тя се запозна с Ланселот! И вече е хлътнала по него. Може дори да не изтрае до сватбата? Кой знае? Може още тази нощ да замъкне копелето в своята стая, за да се чифтосват до изнемога. Но май няма да стане така — каза той със съжаление и добави презрително — Много е свита. Вземи си едно ребро — предложи ми старецът. — А ти няма ли да се жениш?
— Аз не искам да се женя — отвърнах намусено. Само за Сийнуин, разбира се, но какви шансове имах пред Ланселот?
— Бракът няма нищо общо с желанията — каза Мерлин с
???
да търпи. Нямах особена причина да не харесвам Гуенхуивач, но и не можех да си представя да се оженя за такова невзрачно, безлико и нещастно същество.
— И защо не? — попита Мерлин с престорен гняв. — Това е изгодна партия, Дерфел. Кой си ти в края на краищата — син на сакска робиня и нищо повече. А Гуенхуивач е истинска принцеса. Няма пари, разбира се, и е по-грозна от триона на Лифан, но само си помисли колко благодарна ще ти бъде! Освен това, спомни си ханша на Гуенхуивач, Дерфел — каза Мерлин и ме погледна цинично. — Няма никаква опасност някое бебе да заседне там. Тя ще изплюва малките бесове като хлъзгави тиквени семки!
Чудех се дали всъщност Артур беше предложил този брак или той беше идея на Гуинивиър. По-вероятно беше второто. Наблюдавах я — цялата в златни украшения, седнала до Кунеглас с изписан триумф на лицето. Тя беше необикновено красива тогава. Винаги е била най-поразителната жена в Британия, но в онази дъждовна нощ в Каер Сус Гуинивиър сякаш грееше. Може би това се дължеше на бременността й, но на мен ми се струва, че по-скоро беше плод на насладата, която Гуинивиър изпитваше от придобитото надмощие над тези хора, отнесли се с презрение към някогашната бедна изгнаничка. Сега благодарение на меча на Артур тя можеше да разполага със същите тези хора, така както нейният съпруг можеше да разполага с техните кралства. Знаех, че Гуинивиър е главният поддръжник на Ланселот в Думнония, че именно тя бе накарала Артур да обещае силурския трон на Ланселот и бе решила Сийнуин да се омъжи за Ланселот. Сега вече подозирах, че пак тя е замислила да ме накаже за моята враждебност към Ланселот като ме накара да се оженя за грозната й сестра.
— Изглеждаш нещастен, Дерфел — подкачи ме Мерлин.
Аз обаче не се впуснах в излияние.
— А вие, господарю? — попитах го аз. — Щастлив ли сте?
— Какво те интересува? — попита той безгрижно.
— Аз ви обичам като баща, господарю — казах аз.
При тези думи той изрева подигравателно и се задави с парче месо. Но като се оправи, продължи да ми се присмива.
— Като баща! О, Дерфел, какъв размекнат лигльо си ти! Отгледах те единствено, защото мислех, че си протеже на Боговете и може би наистина си. Боговете понякога избират най-странните същества, за да ги дарят с любовта си. Та кажи сега, любящий „сине“, твоята синовна любов ще те накара ли да ми служиш?
— Как да ви служа, господарю? — попитах аз, макар че много добре знаех какво иска от мен. Той искаше копиеносци, които да тръгнат да търсят Свещения съд.
Той сниши гласа си и се наведе към мен, макар да се съмнявам, че някой можеше да чуе разговора ни в шумната зала, пълна с пияни мъже.
— Британия — каза Мерлин — страда от две болести. Но Артур и Кунеглас виждат само едната.
— Саксите.
Той кимна.
— Но Британия и без саксите ще боледува, Дерфел, защото ние рискуваме да изгубим Боговете. Християнството напредва по-бързо от саксите, а християните са по-голяма обида за нашите Богове от който и да било сакс. Не спрем ли християните, Боговете окончателно ще ни изоставят, а какво е Британия без своите Богове? Ако успеем да впрегнем боговете и да ги върнем обратно в Британия, тогава и сакси, и християни ще изчезнат яко дим. Ние не атакуваме болестта, която трябва, Дерфел.
Аз погледнах към Артур, който внимателно слушаше какво разправя Гуинивиър. Артур не беше безбожник, но и не беше фанатик, той не таеше в душата си омраза към хората, които вярваха в други Богове. Но би посрещнал с омраза, бях сигурен в това, думите на Мерлин за борба срещу християните.
— Няма ли кой да ви чуе, господарю? — попитах аз.
— Намират се — каза той неохотно. — Не са много. Артур обаче не е между тях. Според него аз съм един стар изкуфял глупак. А ти, Дерфел? Мислиш ли, че съм стар глупак?
— Не, господарю.
— А вярваш ли в магии, Дерфел?
— Да, господарю — казах аз. Бях виждал магии да действат, ала бях виждал и да не действат. Магията беше трудна работа, но аз вярвах в нея.
Мерлин се наведе още по-близо до мен.
— Тогава, Дерфел — прошепна той, — тази нощ ще идеш на връх Долфоруин и аз ще изпълня най-съкровеното ти желание.
Някой изсвири позната хармония на арфата — менестрелите щяха да започнат своите изпълнения. Гласовете на воините затихнаха, а студеният вятър вкара дъжда през отворената врата и разлюля малките пламъчета на лоените свещи и на тръстиковите светилници.
— Най-съкровеното ти желание — прошепна пак Мерлин, но когато се обърнах към него, вече беше изчезнал.
А на вън гръмотевици раздирха нощта. Боговете бяха напуснали Британия, а аз трябваше да отида на Долфоруин.
Напуснах угощението преди размяната на подаръците, преди менестрелите да запеят и преди пияните воини да слеят гласовете си в призрачните ритми на Песента на Нуифр. Чувах песента далеч зад себе си докато се спусках по речната долина, където вървяхме със Сийнуин и тя ми разказваше за леглото от черепи и за странното безмислено предсказание на старата гадателка.
Бях с ризница, но не носех щит. Моят меч Хюелбейн висеше отстрани на хълбока ми. Бях покрил раменете си със зеленото наметало. Няма човек, който спокойно да върви през нощта, защото нощта принадлежи на талъсъмите и на духовете, но аз бях повикан от Мерлин и следователно бях в безопасност.
Вървях леко, защото от укрепленията се спускаше широк път на изток към южния край на хълмовете, сред които се издигаше Долфоруин. Но разстоянието беше голямо — четири часа път в мократа тъмнина, пък си беше тъмно като в рог. Изглежда обаче Боговете искаха да пристигна навреме, защото нито се изгубих, нито срещнах някакви опасности по пътя.
Знаех, че Мерлин не може да е много далеч и въпреки че бях с два живота по-млад от него, не успях да го настигна. Не успях дори да чуя стъпките му някъде пред мен. Чувах само заглъхващата песен, а после ромона на реката, затичала се надолу и тропота на дъждовните капки върху листата. Чух и писъка на див заек, хванат от белка, и любовния зов на самотен язовец. Минах през две схлупени селца. През ниските отвори на колибите се виждаха запалените огньове. Мъжки глас извика срещу мен, но аз казах, че пътувам с мир и той усмири кучето си.
Стигнах до тясната пътека, която се извиваше по склона нагоре към Долфоруин и напуснах широкия път. Страхувах се, че в тъмното ще се изгубя между гъстите дъбови дървета, но дъждовните облаци изтъняха и пропуснаха бледа лунна светлина, която проби тежките мокри листа и ми показа каменната пътека. Тук никой не живееше. На това място имаше само дъбове, камъни и тайнственост.
Пътеката ме изведе от гората и аз се озовах пред широкото открито пространство на върха, където се издигаше самотната зала за угощения. До нея стърчаха камъните, наредени в кръг, станали неми свидетели на провъзгласяването на Кунеглас за крал. Този връх беше най-свещеното място на Поуис, но през по-голямата част от годината, никой не идваше тук. Долфоруин оживяваше само по време на големи празници и важни церемонии. Сега бледата лунна светлина очертаваше контурите на тъмната зала, а върхът изглеждаше пуст.
Спрях до последния дъб. Над главата ми прелетя бяла сова, тласкайки топчестото си тяло с късите крила, които едва не докоснаха вълчата опашка на върха на шлема ми. Совата носеше някакво знамение, но аз не знаех добро или лошо и изведнъж бях обзет от страх. Бях дошъл до тук воден от любопитство, но сега усетих опасността. Мерлин не би изпълнил моето най-съкровено желание без да поиска нещо в замяна. Следователно бях дошъл тук, за да направя избор, а ми се струваше, че това щеше да бъде избор, какъвто не бих искал да правя. Всъщност така се изплаших, че направо се обърнах, за да потъна отново в тъмнината на дърветата. Но тогава затупка белегът на лявата ми ръка и ме спря.
Този белег ми е от Нимю и всеки път щом кръвта започнеше да пулсира там, разбирах, че в този момент съдбата ми не зависи от мен. Бях дал клетва на Нимю. Не можех да се върна обратно.
Дъждът беше спрял и облаците се разкъсаха. Студен вятър разклащаше върховете на дърветата, но дъжд нямаше. Все още беше тъмно. Сигурно скоро щеше да съмне, ала на изток хълмовете все още се скриеха в нощта. Единствената светлина идваше от студеното сияние на луната, което покриваше със сребърен блясък камъните на кралския кръг.
Вървях към каменния кръг, а сърцето ми биеше толкова силно, че едва чувах стъпките на тежките си ботуши. Все още никой не се появяваше и аз за момент се зачудих дали това не беше някакъв жест от страна на Мерлин, който не можех да разбера. Но точно тогава в центъра на каменния кръг, където беше най-големият кралски камък на Поуис, видях сияние, по-силно и от най-яркото отражение на лунната светлина, падаща върху лъскавите мокри камъни.
Приближих се, сърцето ми лудо туптеше. Минах между високите камъни и видях, че лунната светлина се отразява от една чаша. Сребърна чаша. Малка сребърна чаша, която бе пълна с тъмна течност, уловила лунния блясък.
— Пий, Дерфел — чух шепот, — пий.
Вятърът шумеше в листата, но аз познах Нимю. Обърнах се да я видя, а до мен нямаше никой. Нов порив на вятъра повдигна наметалото ми и отвя слама от покрива на залата.
— Пий, Дерфел — каза гласът на Нимю отново, — пий.
Погледнах към небето и се помолих на Люло да ме пази. С лявата ръка, която вече болезнено пулсираше, стисках здраво дръжката на Хюелбейн. Знаех, че ако искам да съм в безопасност, трябва да се върна при топлото приятелство на Артур, но душата ми бе потънала в мъка и мисълта за ръката на Ланселот, обгърнала тънката снага на Сийнуин, ме накара да погледна надолу към чашата.
Вдигнах я, поколебах се, но я изпих.
Течността беше ужасно горчива. Отвратителният вкус пареше устата и гърлото ми, докато внимателно поставях чашата обратно върху кралския камък.
— Нимю? — викнах аз почти умолително, но само вятърът ми отвърна.
— Нимю! — призовах я отново, защото вече ми се виеше свят. Черносивите облаци кипяха, разбунени от вятъра, а луната изпращаше през тях сребърни остриета, които разсичаха реката в далечината и се разбиваха в свистящата тъмнина на полудялата гора.
— Нимю! — викнах за последен път. Коленете ми омекнаха, а в главата ми се завъртяха ярки сънища. Свлякох се на колене до кралския камък, който изведнъж ми се стори колкото планина голям, и после паднах като труп напред, а ръката ми помете празната чаша и тя отлетя. Беше ми лошо, но не повръщах, а сънувах ужасни сънища, кошмарни призраци, които пищяха в главата ми. Плачех, потях се, а мускулите ми се свиваха и трепереха неудържимо.
После нечии ръце сграбчиха главата ми. Смъкнаха шлема и тогава усетих нечие чело да се притиска в моето. Беше едно студено бяло чело. Кошмарите изчезнаха, а на тяхно място се появи ново видение — дълго голо бяло тяло с тънки бедра и малки гърди.
— Сънувай, Дерфел — приласка ме Нимю, ръцете й нежно ме галеха по косата. — Сънувай, моя любов, сънувай.
Плачех безпомощно. Аз — воинът, един от лордовете на Думнония, приятел на Артур, който ми дължеше толкова много след последната битка, че щеше да ми даде земя и богатства, за каквито не бях и мечтал — лежах и плачех като сираче. Моето най-съкровено желание беше Сийнуин, но Сийнуин бе заслепена от Ланселот и аз си мислех, че никога вече няма да мога да бъда щастлив.
— Сънувай, моя любов — монотонно напяваше Нимю и вероятно загърна и двама ни през глава с черно наметало, защото внезапно сивата нощ изчезна и аз бях обгърнат от една тиха тъмнина. Нимю продължаваше да ме прегръща, опряла лицето си до моето. Ние коленичихме и опряхме буза до буза, а аз отпуснах конвулсивно треперещите си безпомощни ръце върху студената кожа на голите й бедра. Целият се тресях, тялото ми се наклони и притиснах с тежестта си нейните слаби рамене. Там, в прегръдките й, сълзите спряха, конвулсиите отшумяха и аз отново намерих покой. Вече не ми беше лошо, краката не ме боляха и не треперех от студ. Стана ми дори толкова топло, че продължих да се потя. Не мърдах и не исках да мърдам, исках само да дойде сънят.
В началото сънят беше чудесен — сякаш ми бяха дали крилете на огромен орел и аз летях над някаква непозната страна. След това видях, че това беше една ужасна страна, разсечена от дълбоки бездни, с високи скалисти планини, по които се спускаха малки разпенени потоци и се вливаха в тъмни езера. Планините изглеждаха безкрайни, не се виждаше никакво убежище сред тях. Виех се над назъбените върхове на крилете на моя сън без да видя нито къщи, нито колиби, нито ниви, нито стада, нито ята, нито една жива душа. Видях само един вълк, който тичаше между скалите и костите на сърна, белеещи се в един гъсталак. Небето над мен беше сиво като острието на меч, отдолу планините тъмнееха като изсъхнала кръв, а въздухът под крилата ми беше студен като нож, забит в ребрата.
— Сънувай, моя любов — мърмореше Нимю и в съня си аз литнах на широките си криле над един път, който се виеше между хълмовете. Беше черен утъпкан път. Заобикаляше каменните отломъци пръснати из долините, понякога
???
вица, където имаше дървета и поля. Отвъд брега блещукаше синьо море, обгърнало с вълните си един остров, а на острова имаше езеро, огряно от внезапно появилото се слънце.
— Ето! — високо казах аз, защото разбрах, че островът беше моята цел, но точно когато ми се струваше, че съм получил нови сили, ще се затичам да измина и последните мили от пътя и ще се гмурна в слънчевото море, пред мен изскочи страшен талъсъм. Беше целият черен, с черна ризница, от черната му уста течаха черни лиги, а ръката му, с черни извити нокти, стискаше меч с черно острие, два пъти по-дълго от Хюелбейн. Съществото изкрещя срещу мен.
Аз също изкрещях и тялото ми се вдърви в ръцете на Нимю. Тя обгърна раменете ми.
— Ти видя Тъмния път, Дерфел — прошепна тя, — видял си Тъмния път.
И тогава внезапно тя се отдели от мен, дръпна наметалото от гърба ми и ме остави да падна на мократа трева на Долфоруин. Студеният вятър се завъртя около мен.
Полежах така няколко дълги минути. Сънят си бе отишъл и аз се чудех какво е общото между Тъмния
???
й беше извадил другото, но той си беше платил за това хилядократно.
И двамата мълчаха и само ме наблюдаваха докато плюех последните кисели остатъци от повръщаното. Избърсах с ръкав устните си, тръснах глава и се опитах да стана. Все още бях слаб или ми се виеше свят, защото не успях да се изправя, останах опрян на лакти и колене край камъка. Леки спазми все още ме караха да потрепвам от време на време.
— Какво ме накарахте да изпия? — попитах аз, оставяйки сребърната чаша отново върху скалния отломък.
???
— Инис Мон, нали?
— Да — потвърди Мерлин. — Благословенният остров.
Преди да дойдат римляните и преди изобщо някой да е чувал за саксите, Британия била управлявана от Боговете, а Боговете говорели от Инис Мон. Но римляните разграбили острова, повалили дъбовете, изсекли свещените горички и избили пазителите на Инис Мон — древните друиди. Това станало през Черната година — повече от четиристотин години преди моя сън на Долфоруин — но Инис Мон все още беше свещено място за малцината друиди, които, подобно на
???
рлин взе друга кост — е Кунеглас, а за това — той взе още една кост и я постави така, че да образува триъгълник с другите две, — ще поговорим по-късно. Това — Мерлин постави четвърта кост върху единия от ъглите на триъгълника — е Тюдрик от Гуент, а това е съюзът на Артур с Тюдрик, а това е неговият съюз с Кунеглас. — Така Мерлин подреди втори триъгълник върху първия и двата заедно образуваха неравна шестолъчна звезда. — Това е Елмет — продължи той, започвайки трети триъгълник, успореден на първия. — това е
???
тази трета кост беше бяла и чиста. Докоснаха я много нежно с пръст като внимавах да не наруша крехкото равновесие на ниската кула.
— А какво представлява третата кост? — попитах аз. Мерлин се усмихна.
— Третата кост, Дерфел, е бракът между Ланселот и Сийнуин. Вземи я.
Не помръднах. Ако вземех третата кост, щеше да се разпадне цялата крехка мрежа от съюзи — единствената надежда на Артур срещу саксите.
Мерлин се изсмя над моето нежелание да последвам съвета му. След това хвана третата кост, но не я издър
???
аправя? Бях влюбен. Взех тази изчистена кост и я пъхнах в джоба си.
— Тя няма да ти помогне — присмя ми се Мерлин, — ако не я счупиш.
— Може и иначе да не ми помогне — казах аз и разбрах, че най-сетне мога да стоя прав.
— Ти си глупак, Дерфел — каза Мерлин. — Но ти си глупак, който много добре върти меча и затова ще ми потрябваш, ако тръгнем по Тъмния път. — Друидът се изправи. — Сега ти сам трябва да избереш. Можеш да счупиш костта и Сийнуин ще дойде при теб, това ти го обещавам, но тогава ще трябва да тръгнеш с нас за Свещения съд. Можеш обаче и да се ожениш за Гуенхуивач и да затриеш живота си в блъскане по саксонски щитове, докато християните заговорничат как да завземат Думнония. Оставям избора на теб, Дерфел. Сега затвори очи.
Затворих очи и покорно стоях така доста време, но накрая, след като не чувах други нареждания, отново отворих очи.
Върхът беше пуст. Не бях чул нищо, а Мерлин, Нимю, осемте кости и сребърната чаша бяха изчезнали. На изток вече се зазоряваше, птиците шумно подсвиркваха из гората, а в джоба ми имаше чиста бяла кост.
Спуснах се по склона на Долфоруин до пътя, който вървеше край реката, но в главата си виждах другия път, Тъмния път, който водеше към бърлогата на Диурнач. Беше ме страх.
* * *
Онази сутрин тръгнахме на лов за глигани. Щом излязохме от Каер Сус, Артур закрачи до мен.
— Снощи си тръгна много рано, Дерфел — поздрави ме той.
— Коремът ме заболя, господарю — отвърнах аз. Излъгах, защото ве исках Артур да знае за срещата ми с Мерлин на връх Долфоруин — веднага щеше да заподзре, че не съм се отказал да участвам в търсенето на Свещения съд. Беше по-добре да премълча истината. — Стана ми зле.
Артур се засмя.
— Не мога да разбера защо наричаме тези работи угощения — каза той, — след като това са просто поводи за напиване.
Той спря да изчака Гуинивиър. Тя обичаше да ходи на лов. Беше обула ботуши и кожени панталони, които плътно прилягаха по дългите й крака. Криеше бремеността си под кожен елек, а на раменете си бе сложила зелена пелерина. Гуинивиър водеше и две от любимите си хрътки и сега ми подаде каишките им, за да може Артур да я пренесе през брода край старата крепост. Ланселот предложи същия жест на Сийнуин и когато я обгърна с ръце, тя се засмя — очевидно това й достави удоволствие. Звездата на Поуис също беше облечена с мъжки дрехи, но нейните не бяха така прилепнали и красиви като дрехите на Гуинивиър. Май беше взела от ловните костюми на брат си — крачолите и ръкавите и бяха възшироки и дълги. На фона на изтънчената елегантност на Гуинивиър Сийнуин изглеждаше като някой хлапак. Жените не носеха копия, но Борс, братовчед на Ланселот и негов най-добър боец, вървеше с копие повече — за Сийнуин, ако поиска да участва в лова. Артур беше настоял бременната Гуинивиър да не взима копие.
— Днес ще трябва да внимаваш — каза й той, когато я пусна да стъпи на южния бряг на Севърн.
— Тревожиш се повече отколкото трябва — каза тя, пое каишките на хрътките от мен и прекара ръка през гъстите си червени коси. След това се обърна към Сийнуин — Щом забременееш и мъжете започват да мислят, че си от стъкло.
Гуинивиър се изравни с Ланселот, Сийнуин и Кунеглас и остави Артур да върви с мен към долината, която според ловците на Кунеглас бе пълна с дивеч. Бяхме може би петдесетина ловци, повечето воини, имаше и няколко жени. Зад нас вървяха двадесетина слуги. Един от тях наду рог — знак за ловците в другия край на долината, че вече е време да подгонят дивеча към реката. А ние хванахме здраво тежките си ловни копия и се пръснахме в редица. Беше един от последните летни дни, а беше толкова студено, че виждахме дъха си. Но пък дъждовните облаци си бяха отишли и слънцето грееше над покритите с тънка утринна мъгла нивя. В този красив ден Артур беше в много добро настроение — наслаждаваше се на собствената си младост и предвкусваше удоволствието от лова.
— Още един пир — каза ми той — и после ще можеш да си отидеш вкъщи да си починеш.
— Още един пир ли? — глупаво попитах аз — бях уморен и все още замаян от отварата, която Мерлин и Нимю ми дадоха на връх Долфоруин.
Артур ме тупна по рамото.
— Годежът на Ланселот, Дерфел. След това обратно в Думнония. И на работа!
Той изглеждаше доволен от тази перспектива и ентусиазирано започна да ми разправя плановете си за идващата зима. Искаше да възстанови четири разрушени римски моста, след това щеше да изпрати кралските зидари да довършат двореца в Линдинис. Линдинис беше римски град близо до столнината Каер Кадарн, където провъзгласявахме думнонските крале. Артур искаше да направи от Линдинис новата столица на Думнония.
— В Дурновария има прекалено много християни — обясни той, но верен на себе си, бързо добави, че лично няма нищо против християните.
— Само дето те имат нещо против теб — припомних му сухо аз.
— Някои имат — съгласи се той. Преди битката в долината Лъг, когато позициите на Артур в Думнония бяха значително отслабени, една група негови противници събра кураж открито да му се портивопостави, а начело на тази група стояха християни, и то християните, поели настойничеството над Мордред. Непосредствената причина за тяхната враждебност беше фактът, че Артур застави църквата да му даде на заем пари, необходими за организиране на кампанията, завършила в долината Лъг. Този заем подпали дълбока вражда. Църквата уж възхвалява бедността, а никога не можа да забрави онзи, който зае от църковните пари.
— Исках да поговоря с теб за Мордред — смени темата Артур и аз най-сетне разбрах защо така упорито търсеше компаниято ми в тази красива утрин. — След десет години — продължи той — Мордред ще бъде достатъчно голям да поеме управлението. А те ще минат бързо, Дерфел, десет години ще минат като миг. Трябва да ги използваме пълноценно, ако искаме да го възпитаме добре за това кратко време. Той трябва да се научи да чете и пише, да върти меч, трябва да го приучим и на отговорност.
Кимах в съгласие, макар и без всякакъв ентусиазъм. Без съмнение петгодишният Мордред щеше да научи всичко, което искаше Артур, но аз не разбирах какво общо имаше това с мен. Артур обаче знаеше.
— Искам ти да му станеш настойник — стъписа ме той.
— Аз! — възкликнах аз.
— Набур се грижи повече за собствената си кариера, отколкото за характера на Мордред — поясни Артур. Набур — християнският магистрат, назначен за настойник на невръстния крал, беше заговорничил най-активно срещу Артур (Набур и, разбира се, епископ Сенсъм). — Освен това Набур не е войник — продължи Артур. — Моля се Мордред да управлява в мир, Дерфел, но той трябва да усвои воинските умения като всички крале. А по-добър учител от теб не мога да намеря.
— Не, не искам — запротестирах аз. — Аз съм твърде млад!
Този довод само разсмя Артур.
— Младите трябва да бъдат възпитавани от млади, Дерфел — отсече той.
Прозвуча рог в далечината — дивечът бе подгонен от другия край на долината към нас. Ние, ловците, навлязохме между дърветата и запристъпвахме през сплетени трънаци и загнили дървета, отрупани с дървесни гъби. Напредвахме бавно, ослушвайки се за смразяващия шум, с който глиганът си пробива път през гъстълака.
— Междувпрочем — продължих аз — мястото ми е в твоята стена от щитове, а не в детската стая на Мордред.
— Ти пак ще бъдеш в моята стена от щитове, Дерфел. Да не мислиш, че ще те изпусна? — захили се Артур. — Виж, аз не искам да те вържа за Мордред, просто искам Мордред да живее в твоя дом. Искам да бъде възпитаван от честен човек.
Вдигнах рамене сякаш да прогоня с безразличието си този комплимент и виновно се сетих за чистата бяла кост в джоба ми. Чудех се честно ли беше да използвам магия, за да променя решението на Сийнуин? Погледнах към нея, тя забеляза и свенливо ми се усмихна.
— Аз нямам дом — обърнах се отново към Артур.
— Но ще имаш и то скоро — увери ме той. След това вдигна ръка и аз замръзнах, заслушан в шумовете наоколо. Нещо тежко трополеше между дърветата. И двамата инстиктивно клекнахме и задържахме копията си на няколко инча над земята. Но изплашеното животно бе един красив елен с хубави рога и ние си отдъхнахме.
— Този ще го хванем утре може би — каза Артур, загледан в елена. — Пусни хрътките си да потичат малко! — викна той на Гуинивиър.
Тя се засмя и се спусна надолу по хълма към нас, а кучетата опъваха каишките в ръцете й.
— С удоволствие — каза тя. Очите й блестяха, страните й се бяха зачервили от студа. — Тук ловът е по-приятен отколкото в Думнония.
— Но не и земята — обърна се Артур към мен. — Има едно имение на север от Дурновария, което по право принадлежи на Мордред и аз смятам да те направя негов държател. Ще ти дам и друга земя, твоя собствена, но можеш да си издигнеш дом в имението на Мордред и там да го отгледаш.
— Ти го знаеш това имение — намеси се Гуинивиър. — Намира се на север от земите на Гилад.
— Знам го — кимнах аз. Там имаше хубави обработваеми земи край реката и добри пасища по хълмовете. — Но не съм сигурен, че знам как се гледат деца — измърморих аз. Пред нас звучаха рогове, виеха хрътки. Далеч вдясно от нас се чуха радостни викове — някой бе попаднал на глиган, но в нашата част от гората още не се беше появил нито един. Отлявата ни страна ромолеше поточе, а от дясно се издигаше обрасъл с дървета склон. Камъните и извитите корени на дърветата бяха покрити с дебел мъх.
— Ти няма да гледаш Мордред — успокои страховете ми Артур, — искам само той да бъде отгледан в твоя дом, с твоите слуги, с твоя морал и с твоята справедливост.
— И при твоята съпруга — добави Гуинивиър.
Шумът от счупено клонче ме накара да погледна нагоре към хълма. Там бяха Ланселот и братовчед му Борс, застанали пред Сийнуин. Копието на Ланселот беше боядисано с бяла боя. Той носеше високи кожени ботуши и наметало от мека кожа. Отново погледнах към Артур.
— Съпругата, господарю, е нещо ново за мен.
Артур ме стисна за лакътя, напълно забравил за глиганите.
— Имам намерение да те провъзглася за най-добрият боец на Думнония, Дерфел — каза той.
— Не съм дорасъл за тази чест — отвърнах аз предпазливо, — освен това ти си най-добрият боец на Мордред.
— Принц Артур — каза Гунивиър, а тя обичаше да го титулува така, въпреки че той бе незаконно роден кралски син — вече оглавява думнонския съвет. Така че ще трябва да отстъпи задачите на най-добрия боец на някой друг, освен ако не искате той да върши всичко в Думнония.
— Права сте, лейди — казах аз. Нямах нищо против тази чест, защото тя бе много висока, но си имаше своята цена. По време на битка щеше да ми се наложи да се бия с всеки друг най-добър боец на противниковата страна, стига той да поиска този двубой, но по време на мир най-добрият боец се радваше на богатство и положение, надхвърлящи богатството и положението на тогавашния ми ранг. Аз вече бях удостоен с титлата „лорд“, имах воини и правото да рисувам свой собствен знак върху щитовете на тези воини, но на такава чест се радваха още четиридесет други военачалници в Думнония. Ако станех най-добрият боец на краля щях да бъда най-изтъкнатия воин в кралството, макар че не можех да си представя как някой би могъл да претендира за това, докато Артур беше жив. Или пък докато Сеграмор беше жив.
— Сеграмор — казах аз внимателно — е по-добър воин от мен, лорд принц. (В присъствието на Гуинивиър трябваше от време на време да използвам тази титла, въпреки че самият Артур не обичаше да го наричат така.)
Артур махна с ръка.
— Ще направя Сеграмор лорд на Камъните, а той не иска нищо повече от това.
Като лорд на Камъните Сеграмор щеше да пази границата от саксите — бойно назначение, което със сигурност щеше да му хареса.
— Ти, Дерфел, ще бъдеш най-добрият боец — каза Артур, забил пръст в гърдите ми.
— И коя ще бъде съпругата на най-добрия боец? — попитах аз сухо.
— Сестра ми Гуенхуивач — каза Гуинивиър без да откъсва поглед от мен.
Бях благодарен на Мерлин, че ме предупреди.
— Оказвате ми твърде голяма чест, лейди — любезно отвърнах аз.
Гуинивиър се усмихна доволна, възприемайки думите ми като съгласие.
— Мислил ли си някога, Дерфел, че ще се ожениш за принцеса?
— Не, лейди — казах аз. Гуенхуивач, както и Гуинивиър, наистина беше принцеса, принцеса на Хенис Уирън, макар че Хенис Уирън вече не съществуваше. Това кралство с тъжна съдба сега се наричаше Лейн и се намираше под властта на тъмния ирландски нашественик крал Диурнач.
Гуинивиър дръпна каишките, за да усмири развълнуваните хрътки.
— Можете да се сгодите, когато се върнем в Думнония — каза тя. — Гуенхуивач вече даде съгласието си.
— Има една пречка, господарю — обърнах се аз към Артур.
Гуинивиър отново дръпна каишките, този път съвсем ненужно — ненавиждаше всяка форма на противопоставяне, затова сега си изкара яда на кучетата, вместо на мен. По онова време тя не ме мразеше, но и не ме харесваше особено. Гуинивиър знаеше за моите враждебни чувства към Ланселот и това без съмнение я настройваше против мен, но едва ли обръщаше внимание на тази вражда, защото виждаше в мен просто един от офицерите на своя съпруг и нищо повече — един висок, тъп, русоляв мъж, лишен от цивилизованите маниери и изисканост, които Гуинивиър толкова ценеше.
— Каква пречка? — запита тя със застрашителен тон.
— Лорд принц — казах аз, подчертавайки с това, че разговарям с Артур, а не с жена му, — дал съм клетва на една дама. — Говорех за клетвата, а мислех за костта в джоба ми. — Нямам никакви права над нея, нито мога да очаквам нещо от нея, но ако тя поиска да изпълня клетвата си, ще трябва да се подчиня.
— Коя е тази жена? — попита Гуинивиър.
— Не мога да кажа, лейди.
— Коя е? — настоя Гуинивиър.
— Няма нужда да казва — защити ме Артур и се усмихна. — Докога е в сила твоята клетва?
— Само още няколко дни, господарю — казах аз. Защото ако Сийнуин се сгодеше за Ланселот, щях да бъда освободен от дадената клетва.
— Добре — каза той весело и се усмихна на Гуинивиър, сякаш я приканваше да сподели неговата радост, но Гуинивиър остана намръщена. Не можеше да понася Гуенхуивач, защото я намираше за досадна твар, лишена от всякаква грация. Затова отчаяно искаше да омъжи сестра си и да се отърве от нея.
— Ако всичко е наред — каза Артур — ще можеш да се ожениш в Глевум по същото време, когато Ланселот ще се ожени за Сийнуин.
— А може би искаш тези няколко дни — каза навъсено Гуинивиър, — за да измислиш правдоподобни причини да не се ожениш за сестра ми?
— Лейди — казах аз сериозно, — би било чест за мен да се оженя за Гуенхуивач.
Мисля, че това бе истина, защото Гуенхуивач без съмнение щеше да бъде почтена съпруга, но дали аз щях да бъда добър съпруг за нея бе друг въпрос, защото единствената причина, поради която бих се омъжил за Гуенхуивач, щеше да бъде високият ранг и голямото богатство, което щеше да ми донесе нейната зестра. Но за повечето мъже точно това бе целта на брака. И ако не можех да имам Сийнуин, какво значение имаше за кого щях да се оженя? Мерлин винаги ни е предупреждавал да не смесваме любовта с брака и макар че съветът му беше циничен, в него имаше нещо вярно. Никой не очакваше от мен да обичам Гуенхуивач, трябваше само да се оженя за нея, а нейният ранг и зестрата й бяха моята награда за това, че се бях сражавал през целия онзи дълъг и кървав ден в долината Лъг. Дори ако зад тези награди се криеше подигравателната усмивка на Гуинивиър, те пак си оставаха щедър дар.
— С радост ще се оженя за вашата сестра — уверих аз Гуинивиър, — стига господарката на моята клетва да не ме призове.
— Дано не те призове — каза Артур с усмивка. Но някой викна откъм хълма и той светкавично се извъртя.
Борс беше клекнал и стискаше копието си. Ланселот до него гледаше надолу към нас. Може би се тревожеше, че животното ще избяга в пролуката помежду ни. Артур нежно побутна Гуинивиър назад, след това ми направи знак да се изкача нагоре по хълма и да запълня пролуката.
— Две са! — викна Ланселот.
— Едното трябва да е женско — каза Артур, изтича няколко крачки нагоре по течението на потока и се покатери по възвишението. — Къде са? — попита той. Ланселот посочи с бялата дръжка на копието си, но аз все още не виждах нищо в храсталака.
— Там! — каза Ланселот сприхаво, сочейки с копието си към едни преплетени шипкови храсти.
Артур и аз се изкачихме още малко и едва тогава успяхме да видим глигана, скрил се в ниската растителност под дърветата. Беше голямо старо животно с жълти глиги, малки очички и дебели мускули под тъмната си кожа, нашарена с белези. Тези мускули можеха да го тласкат напред със светкавична скорост, а острите му като меч глиги — да разпорят всеки, изпречил се пред лудия му бяг. Всички бяхме виждали мъже да умират от такива рани. А глиганът става най-опасен, когато е приклещен заедно със свиня. Всички ловци се молеха глиган да ги напада, когато са на открито, така че да могат да използват скоростта на самото животно и собствената му тежест, за да забият копието си дълбоко в тялото му. Подобна среща изискваше здрави нерви и умение, но много повече смелост беше нужна, когато човекът сам нападаше глиган.
— Кой го видя първи? — попита Артур.
— Моят господар кралят — каза Борс, сочейки към Ланселот.
— Тогава той е ваш, кралю господарю — каза учтиво Артур, отстъпвайки на Ланселот честта да убие животното.
— Подарявам ви го, лорд Артур — отвърна Ланселот. Сийнуин стоеше зад него и хапеше устни с широко разтворени очи. Беше взела излишното копие от Борс, не защото се надяваше да го използва, а за да освободи ръцете на Борс, и сега нервно стискаше дългата дръжка.
— Пуснете хрътките срещу него! — намеси се Гуинивиър. Очите й блестяха, вълнението беше оживило цялото й лице. Мисля, че тя често скучаеше в големите дворци на Думнония, а ловът й доставяше емоциите и вълненията, за които мечтаеше.
— Ще загубиш и двете си кучета — предупреди я Артур. — Това прасе знае как да се бие.
Той тръгна внимателно напред, обмисляйки как да предизвика животното. След това направи рязко крачка напред и шумно удари храстите с копието, като че ли показваше на глигана откъде би могъл да напусне своето убежище. Животното изгрухтя, но не мръдна, дори когато острието на копието блесна само на няколко инча от зурлата му. Свинята стоеше зад глигана и ни наблюдаваше.
— Той и друг път е правил това — каза Артур весело.
— Нека аз да се заема с него, господарю — предложих аз внезапно разтревожен за безопасността на Артур.
— Мислиш, че съм забравил да ловувам, ли? — попита той с усмивка. Отново удари по храстите, но шипките продължаваха да стърчат пред него, а глиганът продължаваше да стои неподвижен.
— Бъди благословен от Боговете — пожела той на животното, след това изкрещя някакво предизвикателство и скочи в сплетените тръни. Приземи си встрани от пътеката, която бе очертал с ударите на копието си, и веднага силно замахна напред с оръжието, целейки се в лявата страна на глигана малко по-напред от раменете на животното.
Главата на глигана мръдна, съвсем леко, но движението беше достатъчно — едната от жълтите му глиги отклони острието, което направи кървава, но безобидна рана в крака му. В следващия миг животното предприе атака. Един добър глиган може за секунда да премине от пълна неподвижност в диво нападение, навел глава надолу с глиги готови да разпарят при движение нагоре. А този глиган беше опитен. По-малко от миг след като отклони копието, насочено срещу него, той се втурна в атака и Артур се оказа в трънливия капан на храсталака.
Аз извиках, за да привлека вниманието на животното и забих копието си в корема му. Артур вече лежеше по гръб и без оръжие, а глиганът беше върху него. Хрътките виеха, а Гуинивиър крещеше към нас да му помогнем. Копието ми беше влязло дълбоко в корема на тежкия звяр и кръвта му изплиска ръцете ми, когато повдигнах дръжката на оръжието си като лост, за да прекатуря глигана и да го махна от Артур. Съществото тежеше повече от два пълни чувала с жито, а мускулите му бяха като железни въжета, които извиваха копието в ръцете ми. Стисках здраво и бутах, но тогава ме нападна свинята, блъсна се в краката ми и ме събори. Паднах и с тежестта на тялото си дръпнах дръжката на копието надолу, така че глиганът се оказа отново върху корема на Артур.
Артур беше успял някак си да хване и двете глиги и с цялата си сила сега се опитваше да отмести главата на глигана от гърдите си. Свинята изчезна надолу към потока.
— Убий го! — извика Артур, а в гласа му имаше смях. Беше на косъм от смъртта, но всичко това го забавляваше. — Убий го! — викна той пак. Глиганът буташе напред със задните си крака, лигите му течаха върху лицето на Артур, а кръвта му попиваше в дрехите на моя господар.
Бях паднал по гръб, цялото ми лице беше изподрано от тръни. Изправих се и посегнах към копието си, което все още стърчеше от корема на животното — мърдаше и се извиваше, следвайки неговите движения. Точно тогава дойде Борс и заби ножа си във врата на глигана, който видимо започна да губи огромната си сила. Артур успя да отмести голямата воняща и кървяща глава от гърдите си. Аз хванах копието си и заизвивах острието му, търсейки сърцето дълбоко в тялото, а Борс заби ножа още веднъж. Изведнъж глигана се изпика върху Артур, направи последен опит да забие глигите си в човека под него и след това се срути. Артур беше подгизнал от кръвта и урината на огромния звяр и почти целия бе скрит под туловището му.
Той внимателно пусна бивните и се затресе в безпомощен смях. Борс хвана единия бивник, аз — другия и с общи усилия успяхме да махнем трупа от Артур. Единият бивник се беше заплел в елека на Артур и като задърпахме животното, дрехата се скъса. Пуснахме глигана върху трънака и помогнахме на Артур да се изправи. И тримата стояхме и се хилехме, кални, изподрани, оцапани с кръв, покрити с листа и клонки.
— Ще ми стане синьо тук — каза Артур, потупвайки гърдите си. Той се обърна към Ланселот, който не беше мръднал и пръста си, за да ни помогне. След миг мълчание Артур наведе глава в учтив поклон.
— Направихте ми благороден подарък, кралю господарю — каза той, — а аз си го взех по най-несръчния начин. — Артур изтри очи. — Но въпреки това вашият подарък ми достави голямо удоволствие. Ние всички ще го опитаме по време на угощението по случай годежа ви. — Артур погледна към Гуинивиър. Веднага забеляза, че беше пребледняла и почти трепереше и бързо отиде при нея. — Болна ли си?
— Не, не — каза тя, прегърна го и облегна глава на окървавените му гърди. Плачеше. За първи път я виждах да плаче.
Артур я потупа нежно по гърба.
— Нямаше нищо страшно, любов моя — каза той, — никаква опасност. Аз просто оплесках работата.
— Ранен ли си? — попита Гуинивиър като се отдръпна от него и изтри слъзите си.
— Само одраскан.
Лицето и ръцете му бяха целите изподрани от тръните, но иначе нищо му нямаше, ако не броим натъртването на гърдите, където глиганът го беше блъснал. Артур взе копието си и подсвирна.
— Не бях хвърлян така по гръб поне от десет години!
Крал Кунеглас дотича, разтревожен за своите гости, дойдоха и ловците да отнесат убития глиган. Вероятно всички бяха забелязали разликата между чистичките дрехи на Ланселот и нашето раздърпано окървавено облекло, но никой не каза нищо. Всички бяхме възбудени от лова, доволни, че бяхме оцелели и нетърпеливи да разкажем как Артур беше задържал огромния звяр за бивните и не му беше позволил да го разкъса. Историята бързо се разпространи и из цялата гора се чуваше смеха на ловците. Само Ланселот не се смееше.
— Сега трябва и на вас да намерим един глиган, кралю господарю — казах му аз. Стояхме няколко крачки встрани от развълнуваната тълпа, която се беше събрала да гледа как изкормваха животното, за да дадат червата му на хрътките на Гуинивиър.
Ланселот ме погледна изпод вежди. Мразеше ме точно толкова, колкото го мразех и аз, но сега ненадейно ми се усмихна.
— По-добре глиган, отколкото свиня, мисля аз.
— Свиня ли? — попитах аз, надушвайки обида.
— Нали свинята те нападна тебе? — попита той и после отвори широко очи. — Ти да не си помисли, че намеквам за брака ти? Не може да си си помислил такова нещо! — каза той и ми се поклони подигравателно. — Трябва да ви поздравя, лорд Дерфел! Брак с Гуенхуивач!
Подтиснах гнева си и се заставих да погледна в тясното му лице, с неговата тънка брадичка, тъмни очи и дългата напомадена коса, черна и лъскава като гарваново крило.
— И аз трябва да ви поздравя, кралю господарю, за вашия годеж.
— За Серен — каза той, — звездата на Поуис. — Ланселот погледна към Сийнуин, която стоеше стиснала ръце пред лицето си, докато ловците измъкваха с ножовете си дългите извивки на свинските черва. Тя изглеждаше толкова млада със светлата си коса, дръпната назад и вързана на врата.
— Не е ли очарователна? — попита Ланселот и гласът му ми заприлича на котешко мъркане. — Толкова крехка. Никога не съм вярвал на приказките за нейната красота, защото кой би могъл да предполага, че сред кучките на Горфидид се крие такъв скъпоценен камък. Но тя наистина е красива, а аз имам голям късмет.
— Така е, кралю господарю.
Той се засмя и се отдалечи. Беше мъж на върха на славата си, крал дошъл да вземе своята съпруга, но и мой враг. А аз държех неговата кост в моя джоб. Докоснах реброто — дали не се бе счупило по време на борбата с глигана. Беше невредимо, стоеше си скрито и чакаше.
Каван, моят заместник-командир, дойде в Каер Сус вечерта преди годежа на Сийнуин — върна се от Силурия с четиридесет души от моите копиеносци. Галахад преценил, че ще може да изпълни задачата си в Силурия с останалите двадесет. Поданиците на Гундлеус изглежда бяха приели загубата на войната, вестта за смъртта на техния крал също не беше предизвикала размирици. Условията на победителите били посрещнати с безропотно покорство. Каван ми каза, че Енгас от Демеция, ирландският крал, който бе донесъл победата на Артур в долината Лъг, взел договорената част от робите и богатството, откраднал още толкова и си тръгнал. Силурците очевидно били доволни от факта, че славният Ланселот ще бъде техен крал.
— Мисля, че те с радост ще посрещнат това копеле в страната си — каза ми Каван, след като ме откри в залата за угощение на Кунеглас, където си бях проснал одеялото и се хранех. Каван се почеса по брадата. — Жалка страна е тая Силурия.
— Но ражда добри воини — казах аз.
— Не бих се учудил, ако се бият добре, за да се измъкнат от вкъщи — подсмръкна Каван. — Какво беше това дето си заби ноктите в лицето ти, господарю?
— Тръни ме изподраха. Бях на лов за глигани.
— Рекох да не си се оженил, докато не бдях над теб — каза той, — а това да е сватбеният й дар.
— Наистина ще се женя — казах аз. Вече бяхме излезли от залата и примигвахме на ярката слънчева светлина, обляла Каер Сус. Разказах на Каван за предложението на Артур да ме направи най-добрия боец на Мордред и свой собствен зет. Тези новини зарадваха Каван, защото означаваха богатство, а той беше изгнаник от Ирландия, опитал да забогатее с копието и меча си в служба на Утър, но така и не успял поради любовта си към хазарта. Каван беше два пъти по-възрастен от мен, нисък и набит мъж с широки рамене и посивяла брада, а ръцете му бяха отрупани с воински пръстени, изковани от оръжията на победени противници. Той прояви такт по отношение на булката (още повече че именно тя щеше да ми донесе златото).
— Не е красавица като сестра си — каза Каван.
— Така е — съгласих се аз.
— Абе право да си кажа — заряза той всякаква тактичност, — грозна е като цял чувал с жаби.
— Но не е надута — казах аз.
— А от тия стават най-добрите съпруги, господарю — заяви уверено Каван, макар че никога не се беше женил, но и никога не беше оставал сам. — Нали ще ни донесе богатство — каза той щастливо, защото, разбира се, точно затова щях да се оженя за нещастната Гуенхуивач. Здравият ми разум отказваше да повярва в магическата сила на свинското ребро в джоба ми, а бях длъжен да възнаградя хората си за тяхната вярност — през последната година не бяха видели много награди. Напротив, бяха изгубили почти цялото си имущество при падането на Инис Трийбс, а после воюваха срещу войската на Горфидид в долината Лъг. Сега бяха уморени и обеднели, а заслужаваха големи възнаграждения.
Поздравих своите четиридесет човека, които чакаха да ги настаня някъде. Зарадвах се като видях и Исса сред тях, защото той беше моят най-добър копиеносец — млад селянин с огромна сила и неугасващ оптимизъм, който пазеше дясната ми страна по време на битка. Прегърнах го, а после със съжаление им признах, че нямам подаръци за тях.
— Но скоро ще имам — добавих аз. После погледнах към двадесетината момичета, който моите войници изглежда бяха омаяли в Силурия. — Е, виждам, че повечето от вас вече са намерили някакво възнаграждение за себе си.
Те се засмяха. Момичето на Исса беше красиво тъмнокосо дете на около четиринадесет. Той ми я представи.
— Скарач, господарю — каза гордо.
— Ирландка ли си? — попитах аз. Тя кимна.
— Бях робиня на Ледуис, господарю.
Скарач говореше езика на Ирландия. Той прилича на нашия, но и се различава, и подобно на името й, разкриваше нейния произход. Предположих, че е била заловена от войниците на Гундлеус при някое от неговите нападения в земите на Енгас, краля на Демеция. Повечето ирландски роби идваха от тези селища, появили се по западното крайбрежие на Британия. Мисля обаче, че нито един от ирландските роби в британските кралства не е бил заловен в Лейн. Само някой глупак би се осмелил да навлезе непоканен в земите на Диурнач.
— Ледуис! — спомних си аз. — Как е тя?
Ледуис беше тъмнокосата любовница на Гундлеус, за която тайно се беше оженил, макар че беше готов да отрече този брак, когато Горфидид му предложи ръката на Сийнуин.
— Мъртва е, господарю — каза Скарач щастливо. — Ние я убихме в кухнята. И аз плюх върху корема й.
— Тя е добро момиче — побърза да каже Исса.
— Очевидно — съгласих се аз, — грижи се за нея.
Последното момиче на Исса го беше изоставило заради един от онези християнски мисионери, които бродят по пътищата на Думнония, но на мен ми се струваше, че страшната Скарач няма да се окаже толкова глупава.
В онзи следобед, моите хора взеха варовик от складовете на Кунеглас и изрисуваха нов знак върху своите щитове. Честта да имам свой собствен знак ми беше предоставена от Артур преди битката в долината Лъг, но тогава нямахме време да рисуваме нов знак и се бихме както и преди със символа на Артур върху щитовете си. Сега трябваше да заличим мечката на Артур. Моите хора очакваха да избера вълчата муцуна за свой знак — щеше да отива на вълчите опашки, които бяхме започнали да носим върху шлемовете си в горите на Беноик. Аз обаче настоях всеки да нарисува на щита си петолъчна звезда.
— Звезда! — изръмжа Каван разочарован. Той искаше нещо зловещо с извити нокти, с клюн и зъби. Но аз си държах на звездата.
— Серен — казах аз, — защото ние сме звездите в стената от щитове.
Това обяснение им хареса и никой не съзря безнадеждната романтичност, продиктувала моя избор. Най-напред намазахме с черен катран кръглите щитове, направени от върбово дърво и покрити с кожа. След това нарисувахме белите звезди, като следвахме правата линия с помощта на ножниците си. Когато варта изсъхна, покрихме звездите с лак от борова смола и яйчен белтък, който щеше да пази боята от дъжда през следащите няколко месеца.
— Необичайно е — призна Каван, докато ние се възхищавахме на свършената работа.
— Чудесно е — поправих го аз. Вечерта докато се хранех с другите воини, седнали в кръг на пода, Исса стоеше зад мен и държеше щита ми. Лакът още не беше изсъхнал, но от това звездата още по-ярко блестеше. Прислужваше ми Скарач. Менюто беше бедно — само ечемичена каша, но кухните на Каер Сус не можеха да ни предложат нещо по-добро, защото там кипяха приготовленията за следващата нощ, когато щеше да бъде големият пир. Всъщност цялата столица беше заета с тези приготовления. Залата беше украсена с клони от тъмночервен бук, подът беше пометен и застлан с нови рогозки, а чухме, че в женските покои се шият приказни рокли с чудни бродерии. В Каер Сус имаше най-малко четиристотин воини. Повечето от тях живееха в набързо направени колиби отвън, на полето пред укрепленията, а жените, децата и кучетата, дошли с тях, се бяха натъпкали вътре в укрепеното пространство. Половината мъже принадлежаха на Кунеглас, другата половина бяха думнонци, но независимо от наскоро завършилата война, нямаше размирици. Войниците запазиха спокойствие дори когато всички разбраха, че саксите на Аел бяха превзели Рате поради предателството на Артур. Кунеглас вероятно подозираше, че Артур бе купил мира с Аел с нещо подобно и прие клетвеното обещание на Артур воините на Думнония да отмъстят за загиналите в превзетата поуиска крепост.
Не бях виждал нито Мерлин, нито Нимю след онази нощ на връх Долфоруин. Мерлин беше напуснал Каер Сус, но чух, че Нимю беше все още в крепостта и се беше скрила в женските покои, където според слуховете прекарвала по-голямата част от времето си в компанията на принцеса Сийнуин. Това ми се струваше малко вероятно, защото Нимю и Сийнуин бяха толкова различни. Нимю беше няколко години по-голяма от Сийнуин, беше тъмна и напрегната, вечно на ръба между гнева и лудостта, а Сийнуин беше руса и нежна и, както каза Мерлин, толкова скромна. Не можех да си представя двете да намерят общ език, затова приех, че слуховете са неверни и че Нимю е тръгнала с Мерлин. А Мерлин според мен беше отишъл да търси воини, съгласни да го последват в ужасната страна на Диурнач, за да търсят Свещения съд.
Самият аз щях ли да тръгна с него? Сутринта преди годежа на Сийнуин отидох сред големите дъбови дървета, които заобикаляха широката долина на Каер Сус. Търсех едно специално място. Кунеглас ми беше казал къде да го намеря. Исса, верният Исса, дойде с мен, но нямаше никаква представа за причината, поради която двамата бродехме из тъмната гора.
Тази земя в сърцето на Поуис бе останала почти недокосната от римляните. Бяха строили крепости, като Каер Сус, и бяха оставили няколко пътища в речните долини, но нямаше големи вили и градове като римските сгради в Думнония, които придаваха на нашето кралство блясъка на загинала цивилизация. Тук, в земите на Кунеглас, нямаше и много християни. В Поуис култът към старите Богове се беше запазил и нямаше онази злост, която тровеше отношенията между християни и езичници в кралството на Мордред. В Думнония двете групи си съперничеха за кралското благоволение и за правото да издигат свои храмове на свещени места. В Поуис нито една друидска горичка не беше унищожена заради римски олтари, нито една християнска църква не бе издигната до свещен друидски кладенец. Римляните бяха съборили някои светилища, но много други бяха оцелели. Ние с Исса бяхме тръгнали точно към едно от тези древни свещени места.
Беше друидско светилище — дъбова горичка, оградена отвсякъде с гъста растителност. Листата бяха пожълтели и скоро листопадът щеше да покрие ниската каменна стена, издигната във формата на полукръг в центъра на дъбовата горичка. В стената бяха направени две ниши и в тях се хилеха два човешки черепа. Някога в Думнония е имало много такива места и много други били издигнати след като римляните си тръгнали. Но християните често ходят и чупят черепите, събарят сухозиданите стени и режат дъбовете. Но това светилище в Поуис, скрито в гъстите гори, вероятно бе на хиляда години. Малки парчета вълна бяха втъкнати между камъните — всяко от тях свързано с молитвата на някой вярващ, посетил светилището.
Сред дъбовете цареше тишина; пълна тишина. Застанах в центъра на полукръга и откачих тежкия колан на Хюелбейн.
Оставих сабята на плоския камък, бележещ центъра на светилището и извадих от джоба си бялата кост, която ми даваше власт над брака на Ланселот. Сложих и нея до меча. Най-накрая оставих на камъка и златната брошка, която Сийнуин ми подари преди години. След това легнах на земята. Заспах с надеждата, че ще сънувам и сънят ще ми каже какво да правя. Но нямаше никакъв сън. Може би преди да заспя трябваше да поднеса в жертва някоя птица или друго животно та да предразположа някой Бог да ме дари с отговора, който толкова исках да знам, но отговор не получих. Само тишина. Бях оставил своя меч и силата на костта в ръцете на Боговете, бях ги поверил на Бел и на Манауидан, на Таранис и на Люло, но те не обърнаха внимание на моите дарове. Само вятърът повяваше високо в короните на дърветата, катеричка дращеше по клоните, а някъде внезапно забарабани кълвач.
Събудих се, но продължих да лежа без да мърдам. Нищо не бях сънувал, но знаех какво искам. Исках да взема костта и да я строша на две дори това да ме обричаше на мрачно пътешествие в кралството на Диурнач. Но исках и мечтаната от Артур Британия да запази своята цялост, да има мир и справедливост. Исках и моите хора да имат злато, и земя, и роби и ранг. Исках да прогоня саксите от Лоегир. Исках да чуя писъци от разбита вража стена от щитове и звука на бойните рогове, възвестяващи победата, докато ние преследваме разбития противник, за да го унищожим. Исках да тръгна на поход с моя звезден щит към равнинните земи на изток, където от петдесет години нямаше нито един свободен брит. Исках и Сийнуин.
Изправих се и седнах. Исса бе дошъл да седне близо до мен. Може би се чудеше защо се бях вторачил така в тази кост, но нищо не ме попита.
Мислех за малката костена кула на Мерлин, която представяше мечтата на Артур и се чудех дали тази мечта наистина щеше да бъде недостижима, ако Ланселот не се ожени за Сийнуин. Този брак едва ли беше най-важното звено от веригата, която обвързваше британските кралства в съюз — просто беше удобно да се даде някакъв трон на Ланселот и да се обвърже Поуис с интересите на Силурия. Дори бракът да не бъде сключен, войските на Думнония, Гуент, Поуис и Елмет пак ще тръгнат заедно срещу саксите. Всичко това ми беше ясно и всичко беше вярно, и въпреки това не можех да се отърва от чувството, че костта може по някакъв начин да провали мечтата на Артур. Счупех ли я, трябваше да тръгна с Мерлин, а неговата цел щеше да породи вражда в Думнония — вражда между християните и старите езичници, които толкова мразеха новопоявилата се религия.
— Гуинивиър — чух аз собствения си глас.
— Какво, господарю? — попита Исса объркан.
Завъртях глава — казаното просто не бе предназначено за неговите уши. Съвсем неволно бях произнесъл името на Гуинивиър, само защото внезапно бях разбрал, че ако счупя костта, това не само щеше да насърчи Мерлин в борбата му срещу християнския Бог, но щеше също да превърне Гуинивиър в мой враг. Затворих очи. Можеше ли съпругата на моя господар да ми бъде враг? Ами ако тя наистина стане мой враг? Артур пак щеше да ме обича и аз него, а моите копия и звездни щитове струваха повече от цялата слава на Ланселот.
Станах, прибрах си брошката, костта и меча. Измъкнах една зелена нишка от вълненото си наметало и я напъхах между камъните.
— Ти май не беше в Каер Сус, когато Артур разтури годежа си със Сийнуин? — попитах аз Исса.
— Не, господарю. Но съм чувал за това.
— Беше по време на годежното угощение — казах аз. — Довечера ще ходим на такова угощение. Артур седеше на високата маса и Сийнуин беше до него. Тогава той видя Гуинивиър в дъното на залата. Тя беше загърната с раздърпана пелерина и държеше хрътките си на каишки. Артур я видя и всичко се промени. Единствено Боговете знаят колко мъже загинаха само защото той видя нейната червенокоса глава. — Плъзнах поглед по ниската каменна стена и забелязах изоставено гнездо в един от обраслите с мъх черепи. — Според Мерлин Боговете обичат хаоса — казах аз.
— Мерлин обича хаоса — засмя се Исса без да съзнава колко беше прав.
— Да — съгласих се аз, — Мерлин обича хаоса, но повечето от нас се страхуват от хаоса и затова се опитваме да създадем ред. — Помислих си за внимателно подредената костена кула. — Но когато има ред, ние нямаме нужда от Богове. Когато съществува ред и дисциплина, всичко върви според очакванията. Ако всичко ти е ясно — продължих да разсъждавам аз, — тогава няма нужда от магии. Човек призовава Боговете само когато е несигурен и изплашен, а Боговете обичат да ги викаме. Това ги кара да се чувстват силни, ето затова на тях им харесва, когато ние живеем в хаос — Спомнях си уроците на Мерлин от годините на моето детство, прекарани на Хълма. — Сега можем да избираме — казах на Исса. — Да живеем в подредената Британия на Артур, или да последваме Мерлин в търсене на хаоса.
— Аз ще последвам теб, господарю, каквото и да решиш — каза Исса. Едва ли беше разбрал какво му говорех, но нямаше нищо портив, дори беше доволен, че може да остави избора в мои ръце.
— Де да знаех какво да реша — казах аз. Колко лесно би било, ако Боговете започнат да се разхождат из Британия както преди. Щяхме да можем да ги виждаме, да ги чуваме и да разговаряме с тях. А сега бяхме като хора, които с вързани очи се опитват да намерят игла в купа сено. Закачих отново меча на кръста си, после пуснах костта обратно в джоба. — Искам да съобщиш нещо на останалите, Исса. Не на Каван, защото с него ще говоря лично, но на другите кажи, че ако тази нощ се случи нещо странно, каквото и да е то, да се смятат свободни от клетвата си към мен.
Исса смръщи вежди.
— Ще ни освободиш от клетвата? — попита той, после енергично заклати глава — Не и мен, господарю.
Накарах го да замълчи и продължих:
— Кажи им още, че ако наистина се случи нещо странно (може и нищо да не се случи), и вие решите да останете верни на клетвата си към мен, това ще означава, че трябва да воювате срещу Диурнач.
— Диурнач! — стресна се Исса, веднага плю и направи знака срещу злото с дясната си ръка.
— Предай им това Исса.
— Е, какво толкова може да се случи довечера? — попита той настойчиво.
— Може и нищо да не се случи — казах аз, — съвсем нищо.
Боговете не ми бяха дали никакъв знак и аз все още не знаех какво ще предпочета. Реда или хаоса. Или нито едното, нито другото, защото костта можеше и да е просто едно огризано ребро без никаква магическа сила и счупено щеше да служи единствено като доказателство и символ на безнадеждната ми любов към Сийнуин. Но имаше само един начин да разбера истината за тази кост — като я счупя. Ако посмея.
На пиршеството по случай годежа на Сийнуин.
От всички угощения, на които присъствах в онова късно лято, годежното пиршество на Ланселот и Сийнуин беше най-разточително. Изглежда дори Боговете бяха благосклонни към него — луната светеше пълна и ясна, а това беше чудесно предзнаменование за един годеж. Луната изгря скоро след като слънцето залезе. Сребърният й диск засия над хълмовете. Пред вид на огромния брой хора, които щяха да присъстват на угощението, Кунеглас реши, тържеството да се проведе в Каер Сус.
Гостите бяха много повече отколкото можеше да побере залата на Кунеглас, затова вътре бяха допуснати само най-привилегированите. Другите останаха извън дебелите дървени стени на кралския замък и благодариха на Боговете, че им бяха изпратили ясна нощ. Земята още беше мокра от дъждовете, валяли през седмицата, но имаше достатъчно суха слама, така че хората си постлаха и седнаха на сухо. Слугите привързаха катранени факли към забучени в земята колове и щом луната изгря ги запалиха. Целият кралски комплекс бе ярко осветен от подскачащите им пламъци. Сватбата трябваше да се направи през деня, за да може Богът на светлината, Гуидиън, и Богът на слънцето, Беленос, да изпратят своята благословия на младоженците, но годежът бе предоставен на благословията на луната. От време на време от факлите падаха горящи ивици и подпалваха сухата слама, избухваше смях, пищяха деца, лаеха кучета, наставаше суматоха, но хората винаги успяваха да загасят огъня.
В залата на Кунеглас имаше повече от сто човека. Огромното помещение се осветяваше от фитили, натопени във восък и лоени тръстикови свещи. На едно място имаше по няколко такива светилника. Те хвърляха странни сенки по гредите на високия сламен покрив, от които висяха венци от букови клончета и бодлива зеленика. Единствената маса в залата бе поставена върху подиум, ограден с щитове. На пода пред всеки щит имаше светилник, за да се вижда ясно знакът, нарисуван върху кожата. В центъра беше щита на Кунеглас, кралят на Поуис. Неговият символ беше орел с разперени криле. До орела на Кунеглас от едната страна беше черната мечка на Артур, а от другата — червеният дракон на Думнония. До мечката висеше знакът на Гуинивиър — елен с полумесец над рогата, а до дракона, стоеше щита на Ланселот с морския орел стиснал риба в извитите си нокти. В залата нямаше представител на Гуент, но Артур бе настоял черният бик на Тюдрик да бъде окачен до червения кон на Елмет и лисичата муцуна на Силурия. Събраните така кралски знаци символизираха големия съюз на британските владетели; стената от щитове, която ще изтласка саксите в морето.
Иорует, главният друид на Поуис, наблюдаваше умиращото слънце. Когато реши, че и последния слънчев лъч е потънал в далечното Ирландско море, даде знак. Едва тогава почетните гости заеха местата си на високата маса. Останалите бяхме вече насядали на пода и мъжете викаха за още от прочутата силна поуиска медовина, която беше направена специално за тази гощавка. Почетните гости бяха посрещнати с радостни възгласи и ръкопляскане.
Първа излезе кралица Илейн. Майката на Ланселот беше облечена в синьо със златна огърлица на врата. Къдриците на посивялата й коса бяха вързани със златна верижка. След нея Кунеглас и кралица Хелед бяха посрещнати с шумни приветствия. Кръглото лице на краля сияеше от удоволствие. Той беше вързал малки бели панделчици на дългите си мустаци. Артур влезе облечен в черно, а Гуинивиър, качила се след него на подиума, беше великолепна в бледожълтата си рокля. Дрехата беше скроена и съшита толкова умело, че скъпият ленен плат, боядисан с помощта на сажди и пчелен восък, стоеше прилепнал по стройното тяло на принцесата. Бременността почти не й личеше и мъжете в залата зашумяха, възхитени от красотата на тази жена. Към роклята на Гуинивиър бяха пришити малки златни пластинки и докато бавно следваше Артур към центъра на подиума, тялото й сякаш излъчваше светлина. Тя се усмихна на похотливите желания, които беше предизвикала и знаеше, че ще предизвика, защото тази вечер беше решила да затъмни Сийнуин в какъвто и вид да се появи поуиската принцеса. Златна диадема придържаше непокорната червена коса на Гуинивиър. А на кръста й блестеше колан от златна верига. В чест на Ланселот бе украсила врата си със златна брошка, изобразяваща морски орел. Гуинивиър целуна кралица Илейн по двете бузи, Кунеглас целуна по едната, кимна с глава на кралица Хелед и седна от дясната страна на Кунеглас. Артур зае празния стол до Хелед.
Оставаха още две места, но преди някой да ги заеме, поуиският крал се изправи и удари по масата с юмрук. Настъпи тишина и Кунеглас мълчаливо посочи към скъпоценностите, наредени в края на подиума.
Това бяха подаръците, които Ланселот беше донесъл за Сийнуин. Тяхното великолепие предизвика бурни одобрителни възгласи в залата. (Ние всички вече бяхме разгледали подаръците, а аз бях слушал навъсен как хората превъзнасят щедростта на краля на Беноик). Имаше златни огърлици, сребърни огърлици, огърлици направени от смес от сребро и злато. Огърлиците бяха толкова много, че направо служеха за основа, върху която бяха натрупани по-големите подаръци. Имаше римски огледала с дръжки, шишета от римско стъкло и купища римски накити. Имаше герданчета, брошки, кани, игли и катарами. Имаше бляскав метал, емайл, корали и скъпоценни камъни. Със сигурност Ланселот бе измъкнал всичко това от Инис Трийбс, когато вместо да вдигне меч срещу връхлитащите франки, позорно бе избягал с първия кораб, за да се спаси от клането.
Аплодисментите, предизвикани при вида на подаръците, още не бяха заглъхнали, когато се появи Ланселот. Подобно на Артур и той беше облечен в черно, но неговите черни дрехи бяха украсени с ивици скъп златист плат. Черната му коса беше намазана с балсам и вчесана назад така че да прилепва плътно по тесния му череп. По пръстите на дясната му ръка блестеше злато, а лявата ръка бе натежала от воински пръстени (с яд си помислих, че едва ли са направени от оръжия на победени в битка неприятели). На врата си Ланселот носеше масивна златна огърлица, украсена с бляскави камъни, а на гърдите си в чест на Сийнуин бе закачил орел с разперени криле — знакът на поуиския кралски дом. Ланселот нямаше оръжия (на никого не бе разрешено да носи оръжие в залата на краля), но си беше запасал украсения с емайл колан за меч, подарък от Артур. Кралят на Беноик прие приветствията с вдигната ръка, целуна майка си по бузата, целуна ръка на Гуинивиър, поклони се на Хелед и седна.
Остана един празен стол. Някои засвири на арфа, но в залата всички бърбореха и тъжната мелодия едва се чуваше. Започна да мирише на печено месо, но младите робини, които ни прислужваха, все още разнасяха само кани с медовина. Иорует се засуети из залата, разбутвайки мъжете, седнали на пода, за да направи коридор. Когато проходът бе готов, друидът се поклони на краля и вдигна жезъла си, за да въдвори тишина.
Тогава тълпата отвън радостно завика.
Почетните гости бяха влезли в залата от задния вход и се бяха появили на подиума направо от тъмнината на нощта, но Сийнуин щеше да влезе през парадната врата и за да стигне дотам трябваше да мине през насъбралите се отвън гости. Сега хората навън ръкопляскаха и поздравяваха Сийнуин, докато си пробиваше път към женските покои. Вътре в кралската зала мълчахме в очакване на принцесата. Дори арфистката вдигна пръсти от струните и впери поглед във вратата.
Първо влезе едно дете. Беше малко момиче, облечено в бяла права рокля. Вървеше заднишком по коридора, който Иорует беше направил, за да може Сийнуин да мине. Детето разпръскваше сухи венчелистчета от пролетни цветя по новите рогозки. Всички мълчаха. Всички до един гледаха към вратата, само аз наблюдавах подиума. Ланселот седеше полуусмихнат. Кунеглас триеше сълзите си — беше толкова щастлив. Артур, миротворецът, сияеше. Само Гуинивиър не се усмихваше, а гледаше победоносно. Някога тя беше презирана в този кралски дом, сега се разпореждаше със съдбата на поуиската принцеса.
Докато гледах Гуинивиър мушнах дясната си ръка в джоба и извадих костта. Усетих гладкия й допир върху дланта си. Исса, застанал зад мен с моя щит, вероятно се питаше какво общо има този кокал с празничната нощ, окъпана в лунна светлина, златни отблясъци и огнени пламъци.
Погледнах към голямата врата точно когато се появи Сийнуин. Миг преди да гръмнат радостните възгласи всички в залата застинаха удивени. Цялото злато на Британия, и всички кралиците от нейното минало, не можеха да засенчат Сийнуин тази нощ. Дори нямаше нужда да поглеждам към Гуинивиър, за да се убедя, че тя бе загубила победоносния блясък в очите.
Това беше четвъртият годеж на Сийнуин. Веднъж бе влязла в тази зала като годеница на Артур, но той бе нарушил клетвата си, омагьосан от любовта на Гуинивиър. След това Сийнуин бе сгодена за принц от далечния Регед, той пък умрял от някаква треска преди двамата да успеят да се оженят. Третият път Звездата на Поуис беше дала годежния оглавник на Гундлеус от Силурия, ала той умря в жестоките ръце на Нимю. Сега Сийнуин отново носеше годежен оглавник. Ланселот й беше подарил цяло златно съкровище, но обичаят повеляваше тя да му подари един обикновен волски ярем в знак, че от този ден нататък принцесата щеше да се подчинява на неговата власт.
Щом Сийнуин влезе, Ланселот се изправи, а лицето му засия от радост. И нищо чудно — красотата й бе ослепителна. На предишните си годежи, както приляга на принцеса, Сийнуин се беше появявала със скъпоценни камъни и сребро, злато и труфила, но тази нощ беше облякла семпла бяла рокля със светлосин колан. В косата й нямаше сребърни украшения, нито на врата й златни огърлици, само едно нежно синьо венче от последните летни теменужки придържаше светлорусите й коси. Сийнуин не беше сложила обувки и стъпваше боса по сухите цветчета. Нищо във вида й не показваше, че е богата принцеса. Тя влезе облечена просто, като селско момиче, и стана свидетел на собствения си триумф. Нищо чудно, че мъжете ахнаха като я видяха, и нищо чудно, че нададоха гръмогласни викове, докато тя бавно и свенливо крачеше между тях. Кунеглас плачеше от щастие, Артур ръкопляскаше, Ланселот приглади мазната си коса, а майка му сияеше доволна. За момент лицето на Гуинивиър бе неразгадаемо, но след това тя се усмихна — очите й отново грееха с победоносен пламък. Вярно, че красотата на Сийнуин я беше засенчила, но тази нощ все още беше нощта на Гуинивиър, защото нейната някогашна съперница щеше да се сгоди за мъжа, който Гуинивиър й беше избрала и щеше да последва съдбата, която Гуинивиър й беше отредила.
Видях този триумф, изписан на лицето на Гуинивиър и може би нейното злорадо задоволство ме накара да взема решение. Или може би моята омраза към Ланселот, или любовта ми към Сийнуин, или може би Мерлин беше прав и Боговете наистина обичат хаоса, не знам, но във внезапен изблик на гняв сграбчих костта с двете си ръце. Не помислих какво ще последва от магията на Мерлин, не помислих за неговата омраза към християните, нито за това, че всички щяхме да поемем риска да загинем в търсене на Свещения съд в кралството на Диурнач. Не помислих за грижливо обмисления ред на Артур. Знаех само, че Сийнуин щеше да бъде дадена на човек, когото мразех. Всички, които преди това седяхме на пода в залата, сега стояхме прави, затова виждах Сийнуин през главите на воините пред мен. Беше стигнала до голямата дъбова колона в центъра на високата зала, заобиколена и обсадена от мъжете, които ревяха неистово и пронизително свиреха с уста. Само аз стоях и мълчах. Гледах към Сийнуин и докато я гледах, поставих палците си в центъра на костта и стиснах двата й края в натежалите си юмруци. „Сега, Мерлин — помислих си аз, — сега, стари разбойнико! Да видим какво може твоята магия.“
Натиснах и счупих костта. Пукотът се изгуби в шумните възгласи на присъстващите в залата.
Мушнах двете парчета отново в джоба. Кълна се, че сърцето ми едва биеше докато гледах принцесата на Поуис.
Изведнъж тя спря. Спря точно до колоната, украсена с клончета от зеленика.
От момента в който бе влязла в залата, Сийнуин не беше свалила очи от Ланселот и все още го гледаше усмихната, но сега спря и нейната внезапна неподвижност предизвика объркване — всички в залата млъкнаха. Детето, което разпръскваше цветчетата се намръщи и се огледа за напътствия. Сийнуин не мърдаше.
Артур все още се усмихваше, вероятно помисли, че нервите й не са издържали на вълнението и окуражително й махна с ръка. Оглавникът в ръцете й трепереше. Арфистката изсвири някаква хармония с несигурни пръсти, после отпусна ръце и остави нотите да потънат в тишината. Тогава видях една фигура с черно наметало, която се появи от тълпата зад голямата дъбова колона.
Беше Нимю. Златното й око отразяваше пламъците на свещите в залата.
Сийнуин погледна от Ланселот към Нимю и тогава, много бавно, протегна ръка. Нимю пое протегнатата ръка и се вгледа в очите на принцесата. След миг Сийнуин едва забележимо кимна. Изведнъж залата зашумя — всеки говореше, питаше, предполагаше, защото Сийнуин се обърна с гръб към подиума и следвайки Нимю навлезе между воините.
Разговорите замлъкнаха, защото никой не можеше да разбере какво става. Ланселот, все още беше прав край високата маса, можеше само да гледа и да чака. Артур стоеше с отворена уста, а Кунеглас се беше поизправил от стола си, вперил невярващ поглед в сестра си. А тя вървеше след Нимю, пред която тълпата се отдръпваше, ужасена от свирепото й, осакатено лице. Гуинивиър сякаш бе готова да убие някого.
Нимю улови погледа ми и се усмихна. Сърцето ми лудо заби. Тогава Сийнуин ме погледна с усмивка и аз забравих Нимю. Виждах само Сийнуин, сладката Сийнуин, която носеше волския оглавник през тълпа от мъже към мен. Воините отстъпиха встрани. Сийнуин със сълзи на очи застана пред мен, а аз стоях като статуя — не можех нито да мръдна, нито да проговоря. Тя нищо не каза, просто ми подаде оглавника. Всички около нас зашумяха изумени, но аз не им обърнах внимание. Паднах на колене и поех оглавника, след това сграбчих ръцете на Сийнуин и ги притиснах към лицето си, което бе мокро от щастливи сълзи.
Около нас се чуваха недоволни гневни гласове, но Исса застана пред мен с вдигнат щит. Никой не носеше оръжия, но Исса държеше щита с петолъчната звезда сякаш бе готов с един удар да събори с него всеки, който би се противопоставил на моето щастие. От другата страна Нимю съскаше проклятия, призовавайки всеки, който би се осмелил да оспори избора на принцесата.
Сийнуин коленичи и лицето й се изравни с моето.
— Вие дадохте клетва, лорд Дерфел — пошепна тя — да ме закриляте.
— Така е, лейди.
— Освобождавам ви от тази клетва, ако желаете.
— Никога няма да пожелая това — обещах й аз.
Тя се отдръпна леко от мен.
— Аз никога няма да се омъжа, Дерфел — предупреди ме нежно тя без да сваля очи от мен. — Ще ти дам всичко, но не брак.
— Значи ще ми дадете всичко, което някога съм искал, лейди — казах аз. От щастие в гърлото ми бе заседнала буца и по лицето ми се стичаха сълзи. Усмихнах се и й върнах оглавника.
— Ваш е — казах аз. Моят жест я накара да се усмихне. Пусна оглавника на пода и нежно ме целуна по бузата.
— Мисля — прошепна Сийнуин в ухото ми, — че това угощение ще мине по-добре без нас.
И двамата се изправихме и хванати за ръка, без да обръщаме внимание на въпросите, протестите и дори на няколкото поздравления, излязохме навън в огряната от луната нощ. Зад нас оставихме объркване и гняв, а пред нас стоеше тълпа учудени хора, през която вървяхме един до друг.
— Къщата под Долфоруин — каза Сийнуин — ни очаква.
— Къщата с ябълковите дървета ли? — попитах аз, защото помнех нейния разказ, за малката къща, за която си беше мечтала като дете.
— Точно така — отговори Сийнуин. Вече се бяхме измъкнали от тълпата и вървяхме към осветената с факли порта на Каер Сус. Исса беше взел нашите мечове и копия и сега ме настигна и тръгна до мен, а Нимю вървеше от другата страна на Сийнуин. След нас бързаха три от слугините на Сийнуин и двадесетина от моите хора.
— Сигурна ли си в това, което правиш? — попитах аз, сякаш Сийнуин можеше по някакъв начин да върне времето назад и отново да понесе оглавника към Ланселот.
— Никога не съм била по-сигурна — каза тя спокойно и ме погледна развеселена. — Ти да не би да си се съмнявал в мен, Дерфел?
— Съмнявах се във себе си — отговорих аз.
Тя стисна ръката ми.
— Аз не съм ничия жена, принадлежа единствено на себе си — каза тя и се засмя доволна, пусна ръката ми и се затича през тревата. Хукнах след нея, а зад нас, от вратата на изумената зала, Артур ни викаше да се върнем.
Но ние продължихме да тичаме. Към хаоса.
* * *
На следващия ден взех един остър нож и изгладих нащърбените краища на двете парчета от реброто. След това много внимателно издълбах две ниши в дървената дръжка на Хюелбейн. Исса отиде до Каер Сус и донесе малко лепило, което нагряхме над огъня и след като се уверихме, че двете костени парчета прилягат пълтно в издълбаните прорези, намазахме нишите с лепило и поставихме парчетата в дръжката на меча. Изчистихме излишното лепило и пристегнахме вградените кости с превръзка от сухожилия.
— Изглежда като слонова кост — каза Исса с възхищение, когато свършихме.
— Парчета от свинска кост — казах аз презрително, макар че те наистина изглеждаха като слонова кост и придаваха на Хюелбейн вид на скъпа вещ. Мечът носеше името на своя първи собственик Хюел — управителят в замъка на Мерлин, който ме научи да си служа с оръжията.
— Свински, ама имат магическа сила, нали? — попита ме Исса.
— Мерлин им я даде — отвърнах аз без повече обяснения.
По обяд при мен дойде Каван. Той коленичи на тревата и наведе глава. Дума не каза, но и нямаше нужда, тъй като знаех защо беше дошъл.
— Свободен си да си вървиш, Каван. Освобождавам те от клетвата към мен.
Той ме погледна, но това бе толкова тежко събитие за него, че отново не намери сили да продума. Затова му се усмихнах.
— Вече не си млад, Каван и заслужваваш господар, който ще може да ти предложи злато и удобства, а не Тъмния път и несигурни начинания.
— Решил съм, господарю — възвърна гласа си той, — да умра в Ирландия.
— За да бъдеш с твоя народ, ли?
— Да, господарю. Но не мога да се върна там бедняк. Имам нужда от злато.
— Тогава изгори дъската си за игра — посъветвах го аз.
Той се усмихна на сила, след това целуна дръжката на Хюелбейн.
— Обидих ли те, господарю? — промълви той виновно.
— Не — уверих го аз. — И ако някога имаш нужда от мен, само кажи.
Той се изправи и ме прегърна. Щеше да се върне на служба при Артур и да вземе със себе си половината от моите хора, защото само двадесет оставаха с мен. Останалите се страхуваха от Диурнач или пък искаха бързо да забогатеят — не можех да ги виня за това. Бяха спечелили почит, воински пръстени и вълчи опашки, докато служеха при мен, но златото бе малко. Разреших им да запазят вълчите опашки по шлемовете си, защото ги бяха извоювали в страшната война с франките в защита на Беноик, но ги накарах да заличат звездите от щитовете.
Звездите бяха само за двадесетимата, които оставаха с мен, а те бяха най-младите, най-силните и най-смелите сред моите копиеносци. И трябваше да бъдат такива, защото със счупавнето на костта аз ги бях обрекъл на война с Диурнач.
Не знае кога Мерлин ще ни повика и затова чаках в малката къща, в която Сийнуин ни доведе в онази лунна нощ. Къщата се намираше на североизток от Долфоруин в малка долина, толкова дълбока, че потокът тънеше в сянка чак докато слънцето преполовеше пътя си по утринното небе. Стръмните склонове на долината бяха обрасли с дъбове, но около къщата имаше малки поляни, където растяха двадесетина ябълкови дървета. Къщата си нямаше име, а и долината наричаха просто Кум Исаф, т.е. Долната долина. Но това беше нашият дом.
Моите хора си направиха колиби сред дърветата на южния склон. Не знаех как ще изхранвам двадесет мъже с техните семейства, защото малкото стопанство в Кум Исаф би могло и то с големи усилия да изхрани само една полска мишка, какво остава за един отряд воини. Но Сийнуин имаше злато, а и, както ме увери, нейният брат нямаше да ни остави да умрем от глад. Стопанството бе принадлежало на баща й, едно от хилядите имения, поддържали хазната на Горфидид. Последният държател на Кум Исаф умрял преди битката в долината Лъг и все още не беше избран нов. Самата къща беше повече от скромна — един каменен правоъгълник с дебел покрив от ръжена слама и папрат в окаяно състояние. Вътре имаше три стаи. Централната беше предназначена за животните в стопанството. Ние я почистихме и я превърнахме в дневна. Другите две стаи бяха спални — едната за Сийнуин, другата за мен.
— Обещах на Мерлин — обясни тя първата нощ наличието на две спални помещения.
Полазиха ме тръпки.
— Какво му обеща? — попитах аз.
Не виждах лицето й, защото в тази дълбока долина лунната светлина не можеше да проникне, но усетих смутения трепет на пръстите й в моята ръка.
— Обещах му — промълви тя — да запазя девствеността си докато бъде открит Свещеният съд.
Едва тогава разбрах колко хитро бе постъпил Мерлин. Хитро и жестоко. Той имаше нужда от воин, който да го защитава докато пътува из Лейн, имаше нужда и от девица, която да намери Свещения съд. Беше накарал и двамата да играем по свирката му.
— Не! — извиках аз. — Ти не можеш да дойдеш в Лейн!
— Само девица може да намери Свещения съд — изсъска Нимю в тъмното. — Нима ще ни накараш да вземем някое дете, Дерфел?
— Сийнуин не може да отиде в Лейн — настоях аз.
— Тихо — усмири ме Сийнуин. — Аз обещах. Дадох клетва.
— Знаеш ли какво е Лейн? — попитах я аз. — Знаеш ли какво прави Диурнач?
— Знам, че това пътуване е цената, която трябва да платя, за да бъда тук с теб. Вече обещах на Мерлин — повтори тя. — Дадох клетва.
Затова спах сам онази нощ, но на сутринта след оскъдната закуска, която си разделихме с нашите копиеносци и слуги, и преди да вградя костените парчета в дръжката на Хюелбейн, двамата със Сийнуин се разходихме край потока, който течеше в малката долина. Тя изслуша всички разгорещени доводи, с които я убеждавах да не тръгва по Тъмния път. И накрая ги помете до един, заявявайки, че ако Мерлин е с нас никой не би могъл да ни навреди.
— Диурнач би могъл — казах аз мрачно.
— А ти ще отидеш с Мерлин, нали?
— Да.
— Тогава не искай от мен да остана тук. Аз ще бъда с теб и ти ще бъдеш с мен.
След това не пожела да чуе нито дума повече за Тъмния път. Сийнуин не беше ничия жена. И вече бе взела своето решение.
После говорихме, разбира се, затова, което се беше случило през последните няколко дни. Бяхме влюбени, така както Артур се беше влюбил в Гуинивиър, не можехме да се наслушаме на мислите и разказите на другия. Показах й свинската кост и тя се разсмя, когато й разказах как съм чакал до последния момент преди да я счупя.
— Наистина не знаех дали ще се осмеля да обърна гръб на Ланселот — призна Сийнуин. — Не знаех за костта, разбира се. Мисля, че Гуинивиър ме накара да се реша.
— Гуинивиър ли? — попитах аз изненадан.
— Не можах да понеса злорадото й задоволство. Ужасно ли звучи? Почувствах се така сякаш бях нейно коте и тя си играе с мен. Не можах да го понеса.
Сийнуин повървя малко мълчаливо. От дърветата падаха листа, макар че короните им все още бяха зелени. Когато вървях онази сутрин към първата си среща със зората в Кум Исаф, забелязах една лястовица да излита изпод сламения покрив. Птичката не се върна и аз предположих, че друга няма да видим до пролетта. Сийнуин вървеше боса край потока, хванала ме за ръка.
— Мислих и за това предсказание от леглото с черепите — продължи тя. — Според мен то означава, че не трябва да се омъжвам. Сгодявана съм три пъти, Дерфел, три пъти! И трите пъти загубвах годеника си. И това ако не е послание от Боговете, какво е?
— Говориш като Нимю — казах аз. Тя се засмя.
— Тя ми харесва.
— Не можех да си представя, че вие двете бихте могли да се сприятелите. — признах й аз.
— И защо не? Харесвам нейната войнственост. Животът принадлежи на тези, които вземат, не на тези които се подчиняват. А аз през целия си живот, Дерфел, съм правила това, което са ми казвали другите. Винаги съм била прекалено послушна. Винаги съм била послушното малко момиче на татко. Беше лесно, разбира се, защото баща ми ме обичаше, а той обичаше толкова малко хора. Получавах всичко, каквото исках, но в замяна от мен се очакваше единствено да бъде хубава и покорна. И аз бях много покорна.
— И много хубава.
Тя ме мушна с лакът в ребрата укорително. Ято стърчиопашки излетя от мъглата, която се стелеше над потока пред нас.
— Винаги съм била покорна — Сийнуин поклати глава със съжаление. — Знаех, че ще трябва да се омъжа за когото ми кажат и това не ме безпокоеше, защото така правят всички кралски дъщери. Помня колко бях щастлива, когато за първи път видях Артур. Мислех, че щастливият ми живот ще продължи вечно. Щяха да ме дадат на такъв добър човек, но той изведнъж изчезна.
— Тогава ти дори не ме забеляза — казах аз. Бях най-младият копиеносец в охраната на Артур, когато той дойде в Каер Сус за годежа си със Сийнуин. Точно тогава тя ми беше дала малката брошка, която още пазя. Сийнуин подари на всеки от охраната на Артур по нещо, но така и не разбра какъв огън беше запалила в душата ми в онзи ден.
— Сигурна съм, че съм те забелязала. Как бих могла да не забележа такава голяма, непохватна русолява грамада?
Тя се разсмя. Помогнах й да се качи на един паднал дъб. Носеше същата ленена рокля, с която беше облечена предишната нощ, но сега светлите поли на дрехата бяха изцапани с кал.
— След това ме сгодиха за Каелгин от Регед — продължи да разказва тя — и аз вече не бях толкова сигурна в своя късмет. Той беше едно начумерено животно, но беше обещал да прати сто войника на баща ми и да даде брачен дар в злато. Затова убедих себе си, че пак ще бъда щастлива дори и ако трябва да живея в Регед, но тогава Каелгин умря от треска. После се появи Гундлеус. — Сийнуин се намръщи при този спомен. — Съзнавах, че съм просто пионка в политическата игра. Баща ми ме обичаше, но той щеше да ме остави да отида дори при Гундлеус, ако това можеше да му осигури подкрепления във войната срещу Артур. Именно тогава за първи път разбрах, че никога няма да съм щастлива, ако самата аз не направя живота си щастлив. И точно тогава ти и Галахад ни дойдохте на гости. Помниш ли?
— Помня — казах аз. Бях придружил Галахад, дошъл в Поуис с предложение за мир. Горфидид не прие предложението и за да ни обиди ни остави да вечеряме в женските покои. Там на светлината на свещи слушахме арфа, а аз говорих със Сийнуин и се заклех да я закрилям.
— И се интересуваше дали съм щастлива — усмихна се тя.
— Бях влюбен в теб — признах си аз. — Бях като куче, което вие към някоя звезда.
Тя се засмя
— И тогава се появи Ланселот. Славният Ланселот. Красивият Ланселот. Трябваше да бъда най-щастливата жена в цяла Британия, така казваха всички. Но знаеш ли какво усещах аз? Че щях да бъда просто поредното притежание на Ланселот, а той изглежда бе имал много други преди това. Още не знаех какво трябваше да направя. Тогава дойде Мерлин и поговори с мен. След това си отиде, но остави Нимю и тя много ми говори, но аз вече знаех, че не искам да принадлежа на никой мъж. Цял живот съм принадлежала на някой мъж. Затова Нимю и аз се заклехме на Дон. Аз се заклех, че ако Богинята ми даде сила да постигна своята собствена свобода, никога няма да се омъжа. Ще те обичам — обеща ми тя, — но няма да бъда притежание на никой мъж.
„Може би“ — помислих си аз. Само дето и тя като мен беше пионка в играта на Мерлин. Той бе поработил добре над нея, той и Нимю. Но на Сийнуин не казах нищо за това. Не ми се говореше и за Тъмния път.
— Да, но сега Гуинивиър стана твой враг — предупредих я аз.
— Така е — съгласи се тя. — Само че тя винаги е била мой враг. От момента, в който реши да ми отнеме Артур. Тогава бях още дете и не знаех как да се боря срещу нея. Снощи й го върнах, но вече ще стоя далеч от нея. — Сийнуин се усмихна. — А ти трябваше да се ожениш за Гуенхуивач?
— Да — признах аз.
— Горката Гуенхуивач. Винаги беше добра с мен, докато живееха тук. Спомням си как бягаше, когато сестра й влизаше в стаята. Беше като някоя голяма пухкава мишка, а сестра й беше котката.
Следобяд в малката долина дойде Артур. Лепилото, с което бях закрепил костените парчета към дръжката на Хюелбейн, още не беше изсъхнало, когато неговите воини изпълниха южния склон на Кум Исаф. Копиеносците не ни заплашваха. Просто се бяха отклонили от дългия си път към домовете си в красивата Думнония. Ланселот го нямаше, не се виждаше и Гуинивиър. Артур идваше към къщата сам. Не носеше нито меч, нито щит.
Посрещнахме го на вратата. Той се поклони на Сийнуин и й се усмихна.
— Скъпа, лейди — поздрави я той непринудено.
— Сърдит ли сте ми, лорд? — неспокойно попита тя. Артур свъси вежди.
— Жена ми си мисли, че съм, но греши. Как мога да ви се сърдя? Вие просто направихте това, което направих някога и аз. Но поне имахте благоразумието да го сторите преди да се обвържете с клетва към Ланселот. — Артур отново й се усмихна. — Може би ме поставихте в неудобно положение, но аз си го заслужавах. Може ли да повървя с Дерфел?
Тръгнахме по същата пътечка, по която бяхме вървели сутринта със Сийнуин. Когато се скрихме от погледите на думнонските копиеносци, Артур сложи ръка на раменете ми.
— Браво, Дерфел — каза тихо той.
— Съжалявам, ако съм те обидил, господарю.
— Не бъди глупав. Ти постъпи точно както и аз преди време и даже ти завиждам, защото любовта, докато е нова, те дарява с най-сладките си плодове. Постъпката ти просто малко променя нещата, това е. Създава, както казах, известни неудобства.
— Няма да бъда най-добрият боец на Мордред — казах аз.
— Няма. Все някой ще бъде. Ако зависеше от мен, приятелю, щях и двама ви да взема вкъщи, да те направя най-добрия боец и да ти дам всичко, което ти дължа. Но не винаги става това, което искаме.
— Искаш да кажеш — казах аз без заобикалки, — че принцеса Гуинивиър няма да ми прости.
— Точно така — каза Артур мрачно. — Нито пък Ланселот — въздъхна той. — Какво да правя с Ланселот?
— Ожени го за Гуенхуивач — казах аз — и ги закопай и двамата в Силурия.
Той се засмя.
— Де да можех. Аз ще го изпратя в Силурия, но дали Силурия ще може да го задържи. Неговите амбиции са много по-големи от това нищожно кралство, Дерфел. Преди се надявах, че Сийнуин, семейството, ще го задържат там, но сега? — Той сви рамене. — Щеше да е по-добре, ако бях дал Силурия на теб. — Артур свали ръка от раменете ми и застана пред мен. — Аз не те освобождавам от твоите клетви, лорд Дерфел Кадарн — каза той официално, — ти все още ми служиш и когато те повикам, трябва да се отзовеш.
— Да, господарю.
— А това ще стане през пролетта — каза той. — Обещал съм на саксите три месеца мир и ще спазя обещанието си. А когато трите месеца изтекат, ще бъде зима и няма да можем да воюваме. Но през пролетта тръгваме на поход и аз те искам, теб и твоите хора, в моята стена от щитове.
— Ще бъдем там, господарю — обещах аз.
Той вдигна ръце, отпусна ги на раменете ми и ме погледна в очите.
— Дал ли си клетва и на Мерлин? — попита ме той.
— Да, господарю — признах аз.
— Значи ще ходиш да търсиш някакъв Свещен съд, дето не съществува.
— Ще ходя да търся Свещения съд, да.
Артур затвори очи.
— Такава глупост! — Той свали ръцете си и отново отвори очи. — Аз вярвам в Боговете, Дерфел, но дали Боговете вярват в Британия? Това не е старата Британия — каза той разпалено. — Може би някога ние сме били еднокръвен народ, но сега? Римляните доведоха хора от всички краища на света! Сармати, либийци, гали, нумидийци, гърци! Тяхната кръв се смеси с нашата, а в тази смес тече и римска кръв, сега навлиза и сакска. Ние сме такива, каквито сме, Дерфел, а не каквито сме били някога. Вече имаме сто Богове, не само нашите стари Богове и не можем да върнем годините назад, нито с помощта на Свещения съд, нито с което и да е от Съкровищата на Британия.
— Мерлин не мисли така.
— И ще ме кара да воювам с християните, само за да могат неговите Богове да господстват? Не, няма да направя това, Дерфел — каза Артур гневно. — Ти можеш да идеш да търсиш твоя въображаем Свещен съд, но аз няма да играя по свирката на Мерлин и няма да преследвам християни.
— Мерлин ще остави съдбата на християните в ръцете на Боговете — опитах се да защитя стария друид.
— А какво сме ние, ако не оръдия в ръцете на Боговете? — попита Артур. — Но аз няма да воювам срещу други брити, само защото те почитат различен Бог. Нито пък ти, Дерфел, поне докато служиш на мен.
— Да, господарю.
Той въздъхна.
— Как мразя тези религиозни вражди! Според Гуинивиър аз съм сляп за Боговете и сам съм си виновен за това. — Артур се усмихна. — Щом си дал клетва на Мерлин, Дерфел, трябва да отидеш с него. Къде ще те води той?
— Към Инис Мон, господарю.
Той отвори широко очи и потръпна.
— Ще ходиш в Лейн? — попита той невярващо. — Никой не се връща жив от Лейн.
— Аз ще се върна — казах аз наперено.
— Гледай да се върнеш, Дерфел, гледай да се върнеш — гласът му звучеше мрачно. — Имам нужда от твоята помощ, за да разгромя саксите. А след това, вероятно ще можеш да се върнеш в Думнония. Гуинивиър не е злопаметна жена.
Не бях убеден в това, но нищо не казах.
— Значи напролет ще те повикам — продължи Артур. — И се моли да оцелееш в Лейн — той ме хвана под ръка и ме поведе към къщата. — А ако някой те пита, Дерфел, дошъл съм и гневно съм ти се скарал. Проклел съм те, даже съм те ударил.
Аз се засмях.
— Прощавам ти удара, господарю.
— Смятай се за порицан — каза той. — Смятай се и за втория най-щастлив мъж в Британия.
За най-щастливият в целия свят, помислих си аз, защото имах това, което душата ми най-силно желаеше.
Или по-скоро щях да го имам, ако Боговете ни опазят, след като Мерлин постигне своето.
Стоях и гледах как копиеносците си тръгват. Знамето на Артур скоро се скри между дърветата. Той ми махна с ръка, скочи на гърба на коня си и изчезна.
А ние останахме сами.
Не можах да видя завръщането на Артур в Думнония. А много ми се искаше, защото той се връщаше като герой в една страна, която бе загубила вяра в него и бе заговорничила срещу него в желанието си да постави други, далеч по-неспособни същества, на негово място.
В онази есен храната не достигаше, защото внезапно избухналата война беше изчерпила новата реколта, но глад нямаше. Освен това хората на Артур събираха данъците честно. Това като че ли не е особено важно, но беше нещо ново за последните няколко години и предизвика вълнения из страната. В Думнония само богатите плащаха данъци за кралската хазна. Някои плащаха в злато, но повечето се издължаваха в зърно, кожа, лен, сол, вълна, сушена риба. А всички тези продукти господарите изискваха от държателите на своите земи. През последните години богатите взимаха много от бедните, а даваха малко на краля. Така че Артур изпрати копиеносци да разпитат бедните какво са плащали на господарите си, за да определи размера на данъците, които самият той щеше да събере от богатите. А когато попълни кралската хазна, Артур даде една трета от събраното на църкви и магистрати, за да се грижат за прехраната на хората през зимата. Това единствено действие показа на Думнония, че страната е в ръцете на нова власт. И въпреки че богатите недоволстваха, никой от тях не посмя да издигне стена от щитове срещу Артур. Той беше господарят на войната в кралството на Мордред, победителят от долината Лъг, убиецът на крале и онези, които му се противопоставяха, сега се страхуваха от него.
Мордред беше оставен на грижите на Кълхуч, братовчед на Артур. Кълхуч беше суров и честен воин и едва ли се интересуваше от съдбата на едно малко и непослушно дете. Кълхуч беше твърде зает да потушава бунта на Кадуи в Иска, далеч в западните краища на Думнония. Чух, че със своите копиеносци прекосил големите мочурища и тръгнал на юг през дивите земи по крайбрежието. Опустошил земите на Кадуи и приковал разбунтувалия се принц в старата римска крепост Иска. Стените били порутени от времето и ветераните от долината Лъг помели бунтовниците от укрепленията и ги подгонили из улиците. Принц Кадуи бил заловен в едно старо римско светилище и там обезглавен. Артур заповядал части от тялото му да бъдат изложени в градовете на Думнония, а главата му с известните на всички сини татуировки по бузите да бъде изпратена на крал Марк от Кърнау, който беше подстрекател на бунта. В отговор крал Марк изпратил калаени слитъци, каца пушена риба, три лъскави коруби от костенурки, каквито морето изхвърляше по бреговете на неговата дива страна, както и едно писмо, в което невинно заявявал, че няма нищо общо с бунта на Кадуи.
След като превзел Иска, Кълхуч намерил там важни писма, които изпратил на Артур. Писмата били писани преди войната, завършила с битката в долината Лъг, от името на християнската партия в Думнония и разкривали изцяло плановете на християните-заговорници да прогонят Артур от Думнония. Християните мразеха Артур още от времето, когато той отмени разпореждането на Утър, освободило църквата от данъци и контрибуции. Те вярваха, че техният Бог води Артур към пълен разгром, противопоставяйки го на Горфидид. И тази вяра им беше дала смелост да изложат писмено своите мисли и сега писмата бяха в ръцете на Артур.
Писмата разкриваха една общност от християни, които искат смъртта на Артур, но едновременно с това се страхуват от воините-езичници на Горфидид. За да спасят себе си и богатствата си, те са готови да пожертват Мордред и подтикват Кадуи да нападне Дурновария, докато Артур е далеч, да убие Мордред и тогава да предаде кралството на Горфидид. Християните обещавали на Кадуи своята помощ и изразявали надеждата, че копиеносците на Кадуи ще ги защитят, когато Думнония мине в ръцете на крал Горфидид.
Християните трябваше да бъдат наказани за своето предателство. Мелуас, зависимият от Думнония крал на белгите, застанал на страната на християните, противници на Артур, беше изпратен да властва над земите на Кадуи. Това не беше награда, защото Мелуас трябваше да се раздели със своя народ и да живее сред чужди хора, но в новите земи Артур можеше да го държи под око. Набур, магистратът християнин, назначен за първи настойник на Мордред, използвал своя пост, за да създаде партия враждебна на Артур, беше прикован на кръст в дурноварския амфитеатър, защото като автор на писмата бе кроил планове за убийството на Мордред. Днес, разбира се, го наричат светец и мъченик, но аз помня Набур единствено като мазен корумпиран лъжец. Двама свещеници, един друг магистрат и двама земевладелци също бяха осъдени на смърт. Последният заговорник беше епископ Сенсъм, но той беше проявил достатъчно разум и не беше подписвал уличаващите писма. Неговата хитрост както и странното му приятелство с осакатената сестра на Артур, езичницата Моргана, му спасиха живота. Той даде клетва за вечна вярност на Артур, сложи ръка на едно разпятие и се закле, че никога не е заговорничил срещу живота на краля и така остана пазител на светилището в Манастира на Свещеното Бодливо дръвче в Инис Уидрин. Имам чувството, че Сенсъм дори да бъде окован целия в желязо и в гърлото му да бъде опрян меч, пак ще си измъкне невредим.
Неговата приятелка-езичница, Моргана беше най-доверената жрица на Мерлин, докато по-младата Нимю не зае мястото й, но Мерлин и Нимю бяха далече и Моргана беше станала фактическия управител на земите на Мерлин в Авалон. Моргана, със златната маска върху обгореното й лице и с черната роба, покриваща изкривеното й от пламъците тяло, бе поела в свои ръце цялата власт на Мерлин. Именно тя довърши възстановяването на замъка на Мерлин и организира събирането на данъците в северните краища на кралството. Моргана се превърна в един от най-доверените съветници на Артур. А след като епископ Бедуйн умря от треска същата онази есен, Артур дори предложи, против повелята на обичаите, Моргана да бъде назначена за пълноправен член на Думнонския съвет. В Британия никога не е имало нито една жена в кралски съвет и Моргана можеше да стане първата, ако Гуинивиър не й беше попречила. Гуинивиър не би оставила никоя друга жена да стане член на съвета, ако самата тя не можеше да бъде там. Пък и Гуинивиър мразеше всичко грозно, а Боговете са свидетели, че горката Моргана беше невероятно грозна дори когато беше със златната маска на лицето си. Така че старата жрица си остана в Инис Уидрин, докато Гуинивиър надзираваше строежа на новия дворец в Линдинис.
Беше един прекрасен дворец. Старата римска вила, която Гундлеус беше изгорил, бе възстановена и разширена. Двете нови крила бяха изградени като затворени галерии. Всяко крило ограждаше голямо открито пространство, където по мраморни канали течеше бистра вода. Линдинис, който се намираше близо до кралския хълм Каер Кадарн, щеше да бъде новата столица на Думнония, макар че Гуинивиър се погрижи Мордред, с неговия извит ляв крак, да не живее в града. В Линдинис допускаха само красиви хора. В пространството, оградено от сводестите арки на двете галерии Гуинивиър бе струпала статуи, докарани от вилите и светилищата из цяла Думнония. В Линдинис нямаше християнски храм, но затова пък Гуинивиър направи голяма тъмна зала, която щеше да бъде светилище на Изида, Богиня почитана от жените. Освен това принцесата осигури разточителен брой стаи за Ланселот, където той можеше да отсяда при посещенията си в Думнония. В тези стаи живееше Илейн, майката на Ланселот. Някога тя беше придала неповторимо изящество на Инис Трийбс, а сега помагаше на Гуинивиър да направи от Линдинис истински храм на красотата.
Знаех, че Артур рядко се отбива в Линдинис. Беше твърде зает с подготовката за голямата война срещу саксите. Най-напред трябваше да се възстановят древните наземни укрепления в южната част на Думнония. Дори стените на Каер Кадарн, който беше толкова далеч от границите на кралството, били потегнати, дървените платформи под бойниците — заменени с нови. Но най-моного усилия погълнаха строителните работи в Каер Амбра. Тази крепост беше само на половин час път на изток от Камъните и щеше да бъде новата база на Артур срещу саксите. Около нея имаше някакво укрепление, направено в стари времена, но древните насипи не бяха достатъчно високи и стръмни, а трябваше да се издигнат също нови палисади и бойни платформи на върха, затова цялата есен и зимата там работиха роби. Допълнително бяха укрепени и други такива съоръжения на юг от Каер Амбра, за да пазят Думнония от южните сакси начело със Сердик, който със сигурност щеше да ни нападне, щом Артур тръгнеше на север срещу Аел. Мисля, че от времето на римляните в Британия не е била обръщана толкова много земя и не са били разсичани толкова много стволове, а честно събираните от Артур данъци не можаха да покрият и половината от положения труд. Затова той събра допълнително пари, взети в заем от богатите християнски църкви в южна Британия, които бяха подкрепили заговора на Набур и епископ Сенсъм срещу Артур. Този заем впоследствие беше върнат и благодарение на това християните успяха да се спасят от мечовете на сакските езичници. Но християните никога не простиха на Артур, задето посягаше на богатствата им, нито пък забелязаха, че той поиска същия заем и от малкото езически светилища, които все още притежаваха някакво богатство.
Не всички християни бяха врагове на Артур. Поне една трета от неговите копиеносци бяха християни, а те бяха му бяха толкова предани, колкото и езичниците. Много други християни одобряваха неговото управление, но повечето от водачите им оставяха алчността да определя тяхната вярност и затова бяха противници на Артур. Те вярваха, че един ден техният Бог ще се върне на тази земя и ще тръгне сред нас като смъртен, но този ден нямало да настъпи докато всички езичници не приемат Неговата вяра. Проповедниците знаеха, че Артур е езичник и съскаха проклятия срещу него, но той не обръщаше внимание на думите им, зает с безспирното строителство, което кипеше в южна Британия. Един ден обикаляше със Сеграмор границата с Аел, друг ден се биеше с някой отряд на Сердик, проникнал дълбоко на юг, следвайки речните долини. А после пришпорваше коня си на север през цяла Думнония и Гуент, та чак до Иска, за да спори с местни офицери за броя на копиеносците, които трябваше да бъдат събрани в западен Гуент или в източна Силурия. Благодарение на победата в долината Лъг Артур вече не беше само водещата политическа фигура в Думнония и покровител на Мордред. Той беше господарят на войната в Британия, безспорният водач на всички британски войски, и нито един крал не смееше да отхвърля неговите искания, всъщност в онези дни никой и не искаше това.
Аз обаче не станах свидетел на всички тези събития, защото живеех със Сийнуин в Кум Исаф и защото бях влюбен.
И чаках Мерлин.
Мерлин и Нимю дойдоха в Кум Исаф само няколко дни преди зимното слънцестоене. Тъмни облаци се трупаха над голите върхове на дъбовете и макар да беше вече следобед утринният скреж все още покриваше земята. Потокът се беше загърнал с изкърпена ледена премяна, под която водата едва се процеждаше, падналите листа бяха покрити с леден лак, а земята беше твърда като камък. В централната стая гореше огън, така че вкъщи беше топло, макар и доста задимено — пушекът се стелеше под гредите на тавана и твърде бавно намираше пътя към малкия отвор в края на покрива. Дим се извиваше и над колибите, които моите копиеносци бяха направили из долината. Жилищата бяха ниски, изградени с камък и земя и покрити с греди и орлова папрат. Зад нашата къща направихме обор и там вечер затваряхме един бик, две крави, три свине, глиган, десетина овце и двадесетина пилета, за да не ги отмъкнат вълците. В гората имаше много вълци, всяка вечер чувахме техния вой, а нощем понякога идваха да дращят по стената на обора. Овцете започваха да блеят жалостиво, кокошките изпадаха в паника и тогава Исса или някой друг от часовите, извикваше и запращаше горяща главня към края на гората и вълците се разпръсваха. Веднъж, рано сутринта, отидох за вода на потока и видях един голям стар вълк. Беше дошъл да пие вода и когато излязох от храстите, той вдигна сивата си муцуна, впери поглед в мен, изчака да го поздравя и едва тогава тихо се отдалечи. Реших, че това беше добро знамение, а в онези дни, в които чакахме Мерлин, непрекъснато гледахме за знамения и ги брояхме.
Ходехме и на лов за вълци. Кунеглас ни даде три двойки дългокосмести ловджийски хрътки. Тези кучета бяха по-големи и по-рунтави от известните поуиски хрътки, каквито гледаше Гуинивиър в Думнония. Ловът поддържаше формата на моите копиеносци, даже Сийнуин обичаше тези дълги студени дни горе в планината. Тя носеше кожени панталони, високи ботуши и кожен елек, а на кръста й висеше дълъг ловджийски нож. Сплиташе русата си коса на топка отзад на главата си, след това се катереше по скалите, спускаше се надолу по сухи дерета, прекачваше се през повалени дървета, следвайки двете си кучета, които я дърпаха напред, вързани с каишки от конски косъм. Най-простият начин за лов на вълци е с лък и стрели, но тъй като малцина от нас можеха умело да си служат с това оръжие, използвахме кучета, бойни копия и ножове и до идването на Мерлин вече бяхме натрупали един куп вълчи кожи на съхранение в складовете на Кунеглас. Кралят ни беше поканил да се върнем отново в Каер Сус, но ние със Сийнуин бяхме щастливи в Кум Исаф (поне колкото ни позволяваха мислите за изпитанието, отредено ни от Мерлин), затова си останахме в нашата малка долина и брояхме дните до появата на стария друид.
Наистина бяхме щастливи в Кум Исаф. Сийнуин изпитваше странно удоволствие да върши всички ония неща, които дотогава слугите бяха правили вместо нея, но така и не можа да се научи да убива пилета и винаги ме разсмиваше, когато се залавяше да готви кокошка. Нямаше защо тя да убива животното, тъй като всеки от слугите можеше да свърши това, а и моите копиеносци винаги бяха готови да направят всичко за Сийнуин, но тя настояваше да участва в домакинската работа и се справяше добре като изключим клането на кокошки, патици и гъски. Единственият начин, който можеше да прилага в тези случаи, и който беше измислила сама, беше да постави горкото пернато на земята, да стъпи с малкия си крак върху врата му и със здраво стиснати очи бързо и решително да дръпне главата.
Много по-добре се справяше с хурката. Всяка жена в Британия, с изключение на най-богатите, вечно държеше хурка и вретено, защото преденето на вълна беше една безкрайна работа. Струва ми се, че жените ще спрат да я вършат, едва когато слънцето направи своя последен кръг около земята, защото докато изпредат едната вълна, вече се е натрупала друга и те пълнят престилките си, носят вълната до потока, перат я, разчепкват я и пак се залавят за вретеното. Предат докато вървят, предат докато говорят, предат винаги, когато ръцете им не са заети с нещо друго. Монотонна, безмислена работа, но се иска умение. В началото Сийнуин не правеше нишка, а само някави нещастни вълнени дрипи, после стана по-сръчна, но никога не успя да настигне бързината на жените, заловили се с тази работа още щом пораснали достатъчно, за да могат да държат хурка. Сийнуин сядаше вечер и докато ми разказваше как беше минал денят й, държеше хурката с лявата ръка, а с дясната въртеше тежкото вретено. То висеше от хурката на тънка нишка, която ставае все по-дълга. Щом вретеното стигаше до пода, тя намотаваше нишката около него, поставяше костена катарамка, за да закрепи нишката към върха на вретеното и отново започваше да преде. Вълнената прежда, която Сийнуин изпреде тази зима, беше с неравна нишка — ту много дебела, ту много тънка, но аз преданно носих една от ризите, изплетена от тази прежда, докато се разпадна.
Кунеглас ни посещаваше често, но неговата съпруга Хелед нито веднъж не дойде. Кралица Хелед беше истински роб на обществените условности и беше искрено потресена от постъпката на Сийнуин.
— Тя мисли, че Сийнуин позори семейството — каза ни Кунеглас весело. Той стана един от най-добрите ми приятели, другите бяха Артур и Галахад. Мисля, че Кунеглас се чувстваше самотен в Каер Сус, защото като изключим Иорует и някой от по-младите друиди, кралят беше заобиколен от мъже, с които можеше да разговаря само за лов и война. Аз замених братята, които Кунеглас беше загубил. Неговият по-голям брат, който трябваше да стане крал, беше умрял след падане от кон, следващият син на Горфидид беше починал от треска, а най-младият беше убит в сражение със саксите. И Кунеглас като мен не искаше Сийнуин да тръгва по Тъмния път, но според него само смъртта можела да я спре.
— Всички смятат, че тя е сладка и добра — каза ми той, — но тя има желязна воля. Много е упорита.
— Но не може да убива пилета.
— Не мога да си представя, че избощо е опитвала! — засмя се Кунеглас. — Тя е щастлива, Дерфел, и аз ти благодаря за това.
Живеехме щастливо. От всичките ни щастливи дни тези бяха едни от най-щастливите, но над нас винаги тегнеше съзнанието, че Мерлин все някога ще дойде и ще поиска от нас да изпълним клетвите си.
И той дойде. Беше един мразовит следобед. Бях навън и цепех дърва с една сакска бойна брадва, а вътре Сийнуин се опитваше да сложи край на някаква кавга между нейните слугини и свирепата Скарач. Точно тогава прозвуча рог от другата страна на долината. Моите копиеносци възвестяваха, че някакъв странник приближава към Кум Исаф. Едва що бях оставил брадвата, когато видях високата фигура на Мерлин да крачи между дърветата. И Нимю беше с него. След годежната нощ на Ланселот тя беше останала с нас цяла седмица. Но една нощ тихо се беше измъкнала без дума да каже. Сега се връщаше. Беше облечена в черно, а Мерлин — с дългата си бяла роба.
Сийнуин излезе от къщата. Лицето й беше оцапано със сажди, а ръцете й — с кръв от заека, който се опитваше да нареже.
— Мислех, че ще доведе боен отряд — каза тя, вперила поглед в Мерлин. Така ни беше казала Нимю преди да тръгне — че Мерлин събира войска, която ще го пази по Тъмния път.
— Може би ги е оставил при реката? — предположих аз.
Тя махна косата, паднала върху лицето й, добавяйки към саждите по него и кърваво петно.
— Не ти ли е студено? — попита ме тя, защото докато цепех дървата се бях съблякъл гол до кръста.
— Още не — отвърнах аз, но си навлякох една вълнена риза, докато Мерлин прекрачваше потока с дългите си крака. Моите копиеносци наизлязоха от колибите се и тръгнаха след него, за да чуят новините. Но когато той се приведе пред ниската ни врата и влезе в къщата, те останаха отвън.
Изобщо не ни поздрави, просто мина покрай нас. Нимю го последва и докато и ние със Сийнуин влезем, те вече се бяха настанили край огъня. Мерлин протегна тънките си ръце над пламъците и дълбоко въздъхна. Продължаваше да мълчи, а ние не питахме, защото нямахме желание да чуем новините, които носеше. И аз като него седнах край огъня, а Сийнуин сложи недонарязания заек в една купа и избърса ръцете си от кръвта. Тя махна на Скарач и на слугините да излязат и седна до мен.
Мерлин трепереше, след това се поотпусна. Беше седнал върху краката си и се беше привел напред със затворени очи. Дълго стоя така. Кафявото му лице беше прорязано от дълбоки бръчки, а брадата му беше съвсем побеляла. Като всички друиди и той бръснеше предната част на темето си, но сега тази тонзура беше покрита с набола бяла коса, което говореше, че Мерлин бе пътувал дълго, без бръснач и бронзово огледало. В този момент изглеждаше много стар, пък и както беше седнал край огъня сякаш бе съвсем грохнал. Нимю седеше срещу него и също мълчеше. По едно време стана, за да откачи Хюелбейн, закачен на пирони, забити в главната покривна греда. Тя се усмихна, когато позна двете парчета от счупената кост, вградени в дръжката. Извади меча от ножницата и постави острието в най-димящите пламъци на огъня. Когато стоманата се покри със сажди, внимателно надраска със сламка някакъв надпис върху саждите. Буквите не бяха като тези, с които пиша сега и които използваме и ние, и саксите, а някакви стари магически знаци — прави черти, пресечени с резки, каквито използват само друидите и магьосниците. Нимю облегна ножницата на стената, а меча закачи обратно на пироните, без да обясни какво беше написала. Мерлин не й обръщаше внимание.
Внезапно той отвори очи и привидната слабост изчезна, заменена от ужасна свирепост.
— Проклинам съществата от Силурия — каза той бавно. Щракна с пръсти към огъня и сред дървата изсъска светъл пламък. — Дано мана порази житата им — изръмжа Мерлин, — добитъкът им да е ялов, децата им сакати, мечовете им тъпи, а враговете да ги побеждават.
За Мерлин това беше едно доста леко проклятие, но в гласа му се усещаше невероятна злоба.
— На Гуент — продължи той — изпращам чума по добитъка, слана през лятото и изсъхнали празни утроби. — Той плю в огъня. — В Елмет ще има езера от сълзи, болести ще пълнят гробовете, а в къщите ще господстват плъховете — завърши той и отново се изплю. — Ти колко мъже ще поведеш, Дерфел?
— Всички, които имам, господарю — поколебах се преди да призная колко малко всъщност бяха, но накрая му казах — Двадесет щита.
— А твоите хора, които са с Галахад? — стрелна ме той с поглед изпод рошавите си бели вежди. — Те колко са?
— Нищо не знам за тях, господарю.
Той се озъби.
— Те са дворцова охрана на Ланселот. Той настоява за това. Превърнал е брат си в пазач. — (Галахад беше полубрат на Ланселот, но беше съвсем различен от него.) — Добре, че не се омъжи за Ланселот, лейди — обърна се Мерлин към Сийнуин.
Тя се усмихна към мен.
— И аз така мисля, лорд.
— Силурия го отегчава, и аз го разбирам, но той ще търси удобствата в Думнония и ще се превърне в змия за Артур — Мерлин се усмихна. — Ти, милейди, щеше да бъдеш просто играчка в ръцете му.
— Предпочитам да си остана тук — каза Сийнуин, махвайки с ръка към грубите каменни стени и опушените греди под покрива.
— Той обаче ще се опита да ти отмъсти за обидата — предупреди я Мерлин. — Гордостта му хвърчи по-високо и от орела на Люло, лейди, а и Гуинивиър изпраща проклятия срещу теб. Тя уби едно куче в храма на Изида, метна кожата му върху една саката кучка, която нарече с твоето име.
Сийнуин пребледня, направи знака срещу злото и плю в огъня. Мерлин сви рамене.
— Аз отблъснах това проклятие, лейди — каза той, след това протегна дългите си ръце и изви глава назад, така че плитките му почти докоснаха рогозките на пода зад него. — Изида е чужда богиня — каза той — и в тази земя силата й е слаба — Мерлин се изправи напред и разтърка очи с дългите си ръце. — Дойдох с празни ръце — призна той мрачно. — Никой не пожела да тръгне с мен. Всички казаха, че копията им са наточени, за да разпарят сакси. Не им предложих нито злато, нито сребро, предложих им да се бият от името на Боговете, а те ми отвърнаха, че ще се молят за мен. После и жените им започнаха да им приказват за децата, къщата, добитъка, земята и те се измъкнаха. Осемдесет човека. Това е всичко, което исках. Диурнач може да изправи срещу нас двеста или малко повече, но осемдесет копия щяха да бъдат достатъчно. А аз не можах да намеря дори осем. Защото сега господарите им са дали клетва на Артур и казват, че Свещеният съд може да почака докато си върнем Лоегир. Воините искат земята на саксите и златото на саксите, а аз им предложих само кръвопролитие и студ по Тъмния път.
Настъпи мълчание. Едно дебело дърво се срути в огъня и пръсна създездие от искри към почернелия покрив.
— Нито един човек ли не предложи копието си? — попитах аз, поразен от новината.
— Имаше няколко желаещи — каза Мерлин презрително, — но на никой от тях не можех да се доверя. Никой от тях не беше достоен за Свещения съд — Той замълча, отново изглеждаше уморен. — Боря се срещу жаждата за сакско злато и срещу Моргана. Тя е против мен.
— Моргана! — не можах да скрия удивлението си. Моргана, по-голямата сестра на Артур, някога беше най-близкият другар на Мерлин докато Нимю не зае нейното място. И въпреки че Маргана мразеше Нимю, аз не вярвах, че тази омраза ще се прехвърли и върху Мерлин.
— Моргана — потвърди той. — Тя разпространява из Британия, че Боговете били против моето начинание и аз ще бъда убит, а моята смърт щяла да повлече всички, които са с мен. Тя сънувала тази история, а народът вярва на нейните сънища. Разправяла, че съм стар, слаб и оглупял.
— Тя казва — обади се тихо Нимю, — че ще те убие жена, а не Диурнач.
Мерлин сви рамене.
— Моргана играе някаква своя игра, която аз още не мога да проумея — той бръкна в джоба на дългата си роба и извади от там шепа изсушени вързани на възли треви. На мен всички стебла ми изглеждаха еднакви, но Мерлин порови в тях, избра едно и го повдигна към Сийнуин.
— Освобождавам ви от вашата клетва, лейди.
Сийнуин погледна към мен, после отново към вързаната тревичка.
— А вие ще поемете ли по Тъмния път, лорд? — попита тя Мерлин.
— Да.
— Но как ще намерите Свещения съд без мен?
Той вдигна рамене.
— Как ще го намерите с нея? — попитах аз, защото все още не разбирах, защо Свещеният съд трябва да бъде намерен от девица, или пък защо тази девица непременно трябва да е Сийнуин.
Мерлин отново вдигна рамене.
— Свещеният съд винаги е бил пазен от девица. Една девойка и сега го пази, ако сънищата ми са верни, а неговото скривалище може да открие само друга девица. Ти ще видиш това място на сън — обърна се той към Сийнуин, — ако дойдеш.
— Ще дойда, лорд — каза Сийнуин, — както ви обещах.
Мерлин пъхна вързаната на възел тревичка обратно в джоба и разтри лицето си с ръце. — Тръгваме след два дни — съобщи той. — Трябва да изпечете хляб, да опаковате сушено месо и риба, да наострите оръжията си и да не забравите да вземете кожи срещу студа. — Той погледна към Нимю. — Ще спим в Каер Сус. Ела.
— Можете да останете тук — поканих ги аз.
— Трябва да говоря с Иорует — Мерлин се изправи, главата му почти докосваше подпорните греди. — Освобождавам и двама ви от вашите клетви — каза той съвсем официално, — но въпреки това се моля да дойдете. Знайте, обаче, че ще бъде по-тежко, отколкото си мислите, по-тежко, отколкото сте го виждали и в най-лошите си сънища, защото аз съм заложил живота си ако не намеря Свещения съд. — Той погледна надолу към нас, лицето му беше невероятно тъжно. — В деня, в който стъпим на Тъмния път — каза той, — аз ще започна да умирам, защото така съм се заклел. Не съм сигурен, че тази клетва ще ми донесе успех, и ако начинанието ни се провали, аз ще умра а вие ще останете в Лейн сами.
— Нимю ще бъде с нас — каза Сийнуин.
— И това е всичко, на което може да разчитате — погледна я мрачно Мерлин, приведе се и излезе. Нимю го последва.
Ние седяхме и мълчахме. Сложих още едно дърво в огъня. То беше зелено. Всичките ни дърва бяха прясно нарязани, затова и пушеха толкова много. Гледах как димът се сгъстява и се стеле към гредите на покрива, после взех ръката на Сийнуин.
— Искаш ли да умреш в Лейн? — попитах аз с укор.
— Не, но искам да видя Свещения съд.
Не откъсвах очи от огъня.
— Той ще го напълни с кръв — казах аз тихо. Сийнуин погали ръката ми.
— Когато бях дете — усмихна се тя — обичах да слушам всички приказки за старата Британия, за времената, когато Боговете са живеели между нас и всеки е бил щастлив. Тогава не е имало глад, нито болести, само ние и Боговете, и мир. Искам Британия да бъде пак такава, Дерфел.
— Артур казва, че това никога не може да се върне. Ние сме това, което сме, а не това което някога сме били.
— А ти на кого вярваш? — попита тя. — На Артур или на Мерлин?
Замислих се и дълго мълчах.
— На Мерлин — реших накрая аз, може би защото исках да вярвам в неговата Британия, където всичките ни беди щяха да изчезнат като с магическа пръчка. Харесвах и мечтата на Артур за Британия, но тя можеше да се осъществи само с война и тежка работа, освен това почиваше на вярата, че хората ще се държат добре, ако с тях се отнасят добре. Мечтата на Мерлин искаше по-малко и обещаваше повече.
— Разтревожи ли те предсказанието на Моргана? — сети се изведнъж Сийнуин. Аз поклатих глава.
— Тя има способности, но не като неговите. Не и като способностите на Нимю.
И Нимю, и Мерлин бяха изстрадали Трите болки на Мъдростта, а Моргана беше преживяла само болката на тялото, но никога не бе изпитала болката на ума и на гордостта. Ала в съня на Моргана имаше нещо логично, защото Мерлин в известен смисъл се противопоставяше на Боговете. Той искаше да укроти техните капризи и в замяна да им даде една цяла страна, която да ги почита. Но защо ще искат Боговете някой да ги укротява? Може би те бяха избрали по-малката сила на Моргана, за да я използват като инструмент срещу намесата на Мерлин? Иначе как можеше да се обясни враждебното отношение на Моргана към Мерлин. Или може би, Моргана, подобно на Артур, смяташе, че начинанието на Мерлин е безсмислено, някакво безнадеждно търсене на онази Британия, изчезнала с идването на римските легиони. За Артур имаше само една цел, която трябваше да се постигне с война и това беше прогонването на сакските крале от Британия. Следователно той би подкрепил приказките на сестра си, ако това можеше да му помогне да не допусне британски воини да загинат срещу боядисаните с кръв щитове на Диурнач. Така че вероятно Артур използваше сестра си, за да внуши на думнонците да не затриват живота си в Лейн. Но това не се отнасяше до моя живот и до живота на моите хора и на скъпата ми Сийнуин. Ние бяхме дали клетва на Мерлин.
Но Мерлин ни беше освободил от тази клетва, така че аз още веднъж се опитах да убедя Сийнуин да остане в Поуис. Казах й как Артур не вярва, че Свещеният съд още съществува, как вероятно е бил откраднат от римляните, които са го отнесли в онази огромна съкровищница Рим, претопили са го и са го превърнали в гребени, закопчалки, монети или брошки. Казах и всичко това, а когато свърших, тя се усмихна и отново ме попита на кого всъщност вярвам — на Мерлин или на Артур.
— На Мерлин — повторих аз.
— И аз — каза Сийнуин. — Затова идвам и аз.
Изпекохме хляб, приготвихме храна за изпът и наострихме оръжията си. А на следващата нощ, нощта преди Мерлин да ни поведе към Лейн, заваля първият сняг.
Кунеглас ни даде две понита, които натоварихме с храна и кожи. След това нарамихме звездните си щитове и поехме по северния път. Иорует ни благослови, а копиеносците на Кунеглас тръгнаха с нас. Но когато преминахме заледената пустош на тресавището Ду, което се намираше отвъд хълмовете северно от Каер Сус, хората на Кунеглас ни оставиха и ние продължихме сами. Бях обещал на поуиския крал, че ще защитавам живота на сестра му до смърт, но когато той ме прегърна за довиждане, прошепна в ухото ми: „Убий я, Дерфел. По-добре я убий, отколкото да я оставиш в ръцете на Диурнач.“
В очите му имаше сълзи, които отново ме разколебаха.
— Ако ти й заповядаш да не тръгва, кралю господарю, тя може и да се подчини.
— Няма да се подчини — поклати глава той. — Но сега тя е по-щастлива от всякога. Пък и Иорует ми каза, че ще се върнете. Върви, приятелю.
Кунеглас ни беше дал като прощален дар чанта със златни кюлчета, която ние привързахме към едно от понитата.
Снежният път ни водеше на север навътре в Гуинед. За първи път идвах в това кралство, което ми се стори твърде неприветливо. Римляните бяха идвали тук, но само за да вадят от земята олово и злато. Бяха оставили малко следи от присъствието си и не бяха разпростряли своя закон над тези земи. Хората тук живееха в ниски тъмни колиби, скупчени зад концентрични каменни стени, по които бяха наредени черепи на вълци и мечки, за да плашат духовете. На всеки хълм имаше струпана грамада от камъни на върха, а на всеки няколко мили виждахме край пътя кол, забит в земята, с увиснал върху него човешки скелет, покрит с дрипи. Рядко се срещаха дървета, потоците бяха замръзнали и понякога проходите бяха затрупани със сняг. Нощем се подслонявахме в схлупените къщи и плащахме за това с парченца от златните кюлчета на Кунеглас.
Бяхме облечени целите в кожи. И Сийнуин, и аз, и моите хора, всички се бяхме загърнали с вълчи и еленови кожи, пълни с въшки. Само Мерлин носеше дрехи от кожа на голяма черна мечка. Нимю беше с палто от сиви видрови кожи, много по-тънки от нашите, и въпреки това сякаш не чувстваше студа, за разлика от нас. Само Нимю не носеше оръжия. Мерлин беше със своя жезъл — страшно оръжие в битка, а моите хора имаха копия и мечове и даже Сийнуин носеше едно леко копие, а на кръста й висеше нейният дълъг ловджийски нож, скрит в кания. Тя не носеше златни украшения и по нищо не личеше високият й ранг така, че хората, които ни подслоняваха, виждайки русата й коса, решаваха, че и тя като Нимю е една от хранениците на Мерлин. А те обичаха Мерлин — всички го познаваха и идваха при него със своите болни деца, за да ги докосне с ръка.
Вървяхме шест дни докато стигнахме Каер Гей, където кралят на Гуинед, Кадуолън, прекарваше зимата. Самият каер беше крепост, издигната на върха на хълм, но под крепостта, от едната страна на хълма, се спускаше дълбока долина, чиито стръмни склонове бяха обрасли с високи дървета. В тази долина имаше дървена палисада, която обграждаше зала за угощения, направена от дървени трупи; няколко складови помещения и двадесетина заспали колиби, призрачно бели от засипалия ги сняг и с ледени висулки по стрехите. Кадуолън се оказа един навъсен стар човек, а залата му беше три пъти по-малка от тази на Кунеглас, така че само леглата на неговите воини заемаха цялото пространство. Макар и с мърморене хората се посвиха, за да ни направят място, като отстъпиха и един от ъглите за Сийнуин и Нимю. Вечерта Кадуолън направи угощение в наша чест — бедна работа — само солено овче месо и варени моркови, но това имаше в неговите складове. Той наистина щедро предложи да облекчи грижите ни като вземе Сийнуин за своя осма жена, а когато тя отказа Кадуолън не изглеждаше нито обиден, нито разочарован. Неговите седем съпруги бяха тъмни и сърдити жени, които живееха заедно в една кръгла колиба, непрекъснато се караха и всяка викаше по децата на другите.
Каер Гей беше окаяно място, независимо че бе кралска резиденция. Беше ми трудно да повярвам, че бащата на Кадуолън, Кунеда, е бил Велик крал преди Утър от Думнония. Онези славни дни обаче бяха отминали и сега кралството бе западнало. Трудно ми беше да повярвам също, че Артур бе отраснал именно тук, отвъд високите върхове, покрити с бял сняг и лед. Отидох да видя мястото, където се беше подслонила майка му след като Утър я беше отстранил от двореца. И намерих там една кирпичена къща, голяма почти колкото нашия дом в Кум Исаф. Край нея растяха високи смърчове, чиито клони се бяха превили от тежкия сняг. Къщата беше обърната на север към Тъмния път. Сега там живееха трима копиеносци със своите семейства и с добитъка си. Майката на Артур била полусестра на крал Кадуолън, а той следователно беше вуйчо на Артур, но тъй като Артур беше роден незаконно, това роднинство едва ли щеше да му осигури сериозна подкрепа от страна на Гуинед срещу саксите през пролетта. Кадуолън беше изпратил войници да се бият срещу Артур в долината Лъг, но това е било продиктувано по-скоро от желанието му да запази приятелските си отношения с Поуис, отколкото от омраза към Думнония. Повечето време войската на Кадуолън пазеше границата на кралството с Лейн.
Кралят повика престолонаследника Биртиг на угощението, за да ни разкаже за Лейн. Биртиг беше нисък набит мъж с белег, който прорязваше лицето от лявото слепоочие през счупения му нос и се скриваше в гъстата брада. Принцът имаше само три зъба и беше по-добре човек да не го гледа как дъвче месо. С пръстите и с единствения си преден зъб дълго разнищваше всяко парче месо, после преглъщаше раздробената храна с медовина. От тази трудоемка работа четинестата му черна брада цялата се изплескваше с мазнина и полусдъвкани парчета месо. Мрачният Кадуолън предложи на Сийнуин да се омъжи за Биртиг. Тя внимателно му отказа и той отново не изглеждаше засегнат от това.
Принцът фъфлеше ужасно заради липсващите зъби, но все пак успяхме да разберем, че Диурнач живее в западната част на полуостров Лейн в крепостта Бодуан. Крал Диурнач беше един от ирландските господари отвъд морето, но неговата войска, за разлика от армията на Енгас от Демеция, не бе съставена от войници, принадлежащи към едно единствено ирландско племе. В нея влизаха бегълци от всички племена.
— В Лейн приемат всеки, прекосил морето и колкото по-свиреп е беглецът, толкова по-добре — каза ни Биртиг. — Благодарение на него ирландците се освобождават от своите престъпници, а те стават все повече и повече напоследък.
— Християните — накратко обясни Кадуолън и се изплю.
— Нима Лейн е християнска страна? — попитах аз изненадан.
— Не — озъби ми се Кадуолън, като че ли бях длъжен да знам това. — Но Ирландия се кланя на християнския Бог. Кланят му се в свещените горички. Така че хората, които не могат да понасят този Бог, бягат в Лейн — той измъкна парченце кост от устата си и го заразглежда мрачно. — Скоро ще трябва да се бием с тях.
— Войската на Диурнач нараства ли? — попита Мерлин.
— Така разправят, макар че до нас достигат малко сведения — отвърна Кадуолън. Топлината от огъня в залата бе постопила снега на покрива. Тежката маса шумно се свлече по наклонената стряха и се стовари на земята.
— Диурнач — обясни Биртиг — иска единствено да бъде оставен на мира. Ако ние не го безпокоим, той не ни тормози, само от време на време, когато воините му идват за роби. Но в северните части на кралството почти не са останали хора, пък и отредите на Диурнач не навлизат много навътре, така че набезите им не са толкова страшни. Обаче ако войската му стане по-голяма отколкото реколтата в Лейн може да изхрани, тогава ще трябва да търси нови земи.
— Инис Мон е известен с плодородната си земя — припомни Мерлин. Инис Мон е островът, който се намира близо до северния бряг на Лейн.
— Да, може да изхрани хиляда души — съгласи се Кадуолън, — но ако има кой да оре и да жъне, а там няма никой. Всички брити, които имаха мозък в главата си, напуснаха Лейн още преди години, а тия които останаха, живеят във вечен страх. И вие щяхте да умирате от страх, ако Диурнач идва при вас да търси каквото иска.
— А то какво е? — попитах аз.
Кадуолън ме погледна, замълча и сви рамене.
— Роби — каза той.
— Каквито вие му давате всяка година, така ли? — попита Мерлин.
— Това е ниска цена за мира — отхвърли Кадуолън неизреченото обвинение.
— Колко? — попита Мерлин.
— Четиридесет души на година — призна накрая Кадуолън. — Предимно сирачета, а понякога и затворници. Но той предопочита момичета — добави кралят и погледна мрачно към Сийнуин. — Много обича момичета.
— Това може да се каже за много мъже, кралю господарю — каза Сийнуин сухо.
— При Диурнач е различно — предупреди я Кадуолън. — Неговите магьосници са му казали, че когато човек, воюва с щит, покрит с кожа на девствено момиче, е непобедим. — Кралят сви рамене. — Не знам дали е вярно, не съм пробвал.
— И затова вие му пращате деца? — каза Сийнуин възмутено.
— Познавате ли друг вид девици? — кисело отвърна Кадуолън.
— Според нас той е докоснат от Боговете — каза Биртиг, сякаш това обясняваше апетита на Диурнач към девствени робини, — защото май е луд. Едното му око е червено. — Биртиг замълча, за да престърже едно посивяло парче овнешко с предния си зъб. — Той покрива щитовете си с кожа — продължи принцът, след като разръфа месото, — после ги боядисва с кръв и затова неговите хора се наричат „Кървавите щитове“. — (Кадуолън направи знака против злото.) — А някои казват, че той ядял месото на девствените момичета — продължи Биртиг, — но това не знаем. Кой знае какво правят лудите?
— Лудите са закриляни от Боговете — изръмжа Кадуолън. Той очевидно изпитваше ужас от своя северен съсед и нищо чудно, помислих си аз.
— Само някои луди — каза Мерлин, — не всички.
— Диурнач обаче е — предупреди го Кадуолън. — Той прави каквото си поиска, на когото си поиска, както си поиска и през това време Боговете го закрилят.
Отново направих знака против злото и внезапно ми се прииска да съм си в далечна Думнония, където има съдилища, дворци и дълги римски пътища.
— С двеста копия — каза Мерлин — вие можете да прогоните Диурнач от Лейн и да го натикате в морето.
— Веднъж опитахме — каза Кадуолън, — и за една седмица петдесет души от нашите умряха от разстройство, други петдесет трепереха в собствените си изпражнения, а край нас непрекъснато се въртяха в кръг виещите воини на Диурнач и нощем ни засипваха с дългите си копия. Когато стигнахме до Бодуан, видяхме една голяма стена. По нея бяха закачени умиращи същества, които кървяха, пищяха и се извиваха, увиснали на куките си. Никой от моите хора не пожела да се катери по тази стена на ужаса. Нито пък аз — призна си той. — Дори и да бях посмял, после какво? Той щеше да избяга на Инис Мон, а на мен щяха да ми трябват дни и седмици докато намеря кораби, за да го последвам. Само че аз нямам нито време, нито достатъчно копиеносци, нито достатъчно злато, та да мога да натикам Диурнач в морето, затова му давам деца. По-евтино е. — Кадуолън викна на един роб да му донесе още медовина, после погледна мрачно към Сийнуин. — Дай му я — обърна се той към Мерлин — и той може да ти даде Свещения съд.
— Нищо няма да му дам за Свещения съд — озъби се Мерлин. — Впрочем той дори не знае, че Свещеният съд съществува.
— Вече знае — намеси се Биртиг. — Цяла Британия знае за какво си тръгнал на север. А нима мислиш, че ония магьосници не искат да намерят Свещения съд?
Мерлин се усмихна.
— Дай ми твоите копиеносци, кралю господарю, и ние ще вземем и Свещения съд, и Лейн.
Кадуолън се изсмя на това предложение.
— Диурнач може да научи всеки да бъде добър съсед, Мерлин. Аз ще ти позволя да минеш през страната ми, защото се страхувам от твоите проклятия, но с теб няма да тръгне нито един от моите хора, а когато твоите кости бъдат заровени в пясъците на Лейн, аз ще кажа на Диурнач, че си минал през земята ми без мое разрешение.
— Ще му кажеш ли по кой път ще минем? — попита Мерлин, защото имаше два възможни пътя. Единият обикаляше по крайбрежието — това беше пътят, който обикновено се използваше през зимата, а другият беше Тъмният път, за който повечето хора смятаха, че е непроходим през зимата. Мерлин се надяваше, че като минем по Тъмния път ще можем да изненадаме Диурнач и ще успеем да си тръгнем от Инис Мон едва ли не преди да е усетил, че сме дошли.
Кадуолън се усмихна за първи път тази вечер.
— Той вече знае — каза кралят, после погледна към Сийнуин, най-светлото лице в задименото тъмно помещение. — И без съмнение вече с нетърпение ви очаква.
Наистина ли Диурнач знаеше, че ние имаме намерение да минем по Тъмния път? Или Кадуолън само предполагаше? Плюх за всеки случай, за да предпазя всички ни от злото. Скоро щеше да настъпи зимното слънцестоене — дългата нощ в годината, когато животът лудо се завърта, надеждата едва мъждука, а демоните властват във въздуха и точно тогава ние щяхме вървим по Тъмния път.
Кадуолън ни мислеше за глупаци; Диурнач ни чакаше, а ние се увихме в дебелите кожи и заспахме.
На следващата сутрин слънцето изгря, превръщайки околните върхове в ослепителни бели остриета, причиняващи болка в очите. Небето беше почти ясно. Духаше силен вятър, който вдигаше сняг от земята, превръщайки го в облаци от блещукащ сребърен прах. Ние натоварихме понитата, приехме овчата кожа, с която мрачният Кадуолън ни дари на прощаване и тръгнахме. Тъмният път започваше малко по на север от Каер Гей. Край този път нямаше селища, нямаше стопанства, нямаше кой да ти предложи подслон, нямаше нищо друго освен един неравен каменист път през дивата планинска верига, която пазеше кралството на Кадуолън от Кървавите щитове на Диурнач. Два кола бележеха началото на пътя и двата бяха увенчани с човешки черепи, покрити с парцали, от които висяха и подрънкваха ледени висулки. Скелетите бяха обърнати на север към Диурнач — два талисмана, които трябваше да спрат злия крал да не прекосява планината. Видях как Мерлин докосна железния амулет на врата си, когато минавахме между двата черепа, и с ужас си спомних неговото обещание да започне да умира в момента, в който стъпи на Тъмния път. Щом ботушите ни заскърцаха по девствения сняг, покрил пътя, разбрах, че тази смъртна клетва е започнала да действа. Наблюдавах Мерлин, но не забелязах никакви признаци на умора, въпреки че целия ден, обвити в облака на собствения с дъх, вървяхме с мъка по хлъзгавите снежни склонове. През нощта спахме в една изоставена овчарска колиба, чиито сламен покрив за наш късмет все още се крепеше върху старите греди. Събрахме от изгнилата слама, виснала от покрива, и запалихме огън, който едва мъждукаше в снежната тъмнина.
На следващата сутрин едва бяхме изминали четвърт миля, когато над нас и зад нас прозвучаха рогове. Ние спряхме, обърнахме се и засенчихме очите си с ръце, за да видим хълма, по който се бяхме смъкнали предишната вечер. На билото стояха петнадесетина мъже, всички с щитове, мечове и копия. Щом видяха, че са привлекли вниманието ни, те се спуснаха стремглаво, хлъзгайки се по опасния заснежен склон. Придвижването им вдигна големи снежни облаци, които вятърът понесе на запад.
Моите хора без да чакат заповеди се подредиха, свалиха щитовете си от раменете и насочиха копията си напред, изграждайки стена от щитове напреко на пътя. Бях направил Исса заместник-командир на мястото на Каван и сега той изръмжа на войниците да се държат здраво, но едва бе изрекъл това, когато разпознах странния знак, изрисуван на един от приближаващите се щитове. Беше кръст, а аз познавах само един човек, който използваше този християнски символ за своя щит. Галахад.
— Приятели! — викнах аз на Исса и хукнах. Вече ясно виждах приближаващите мъже — всички бяха от моите хора, останали в Силурия, принудени да служат като дворцова охрана на Ланселот. На щитовете им все още стоеше мечката на Артур, но начело беше кръстът на Галахад. Той махаше с ръка и крещеше, аз също, така че успяхме да се чуем едва, когато се прегърнахме.
— Лорд принц — поздравих го аз и пак го прегърнах, защото той беше най-добрият от всичките приятели, които съм имал на този свят.
Имаше руса коса, а лицето му беше толкова широко и силно, колкото тясно и хитро бе лицето на неговия полубрат Ланселот. И той като Артур внушаваше доверие от пръв поглед, и ако всички християни бяха като Галахад мисля, че щях да взема кръста още тогава.
— Цяла нощ спахме на открито там отвъд билото — махна той назад по пътя — и почти замръзнахме, а вие сигурно сте почивали ей там? — попита Галахад и посочи към тънката струя дим, която все още се носеше над нашия огън.
— На сухо и на топло — казах аз. След като новодошлите се поздравиха със своите стари другари, аз ги представих един по един на Сийнуин. Всеки от тях падна на колене пред нея и се закле да й бъде верен. Те всички бяха чули как Сийнуин беше избягала от своя годеж, за да бъде с мен и вече я обичаха заради тази постъпка, затова сега всеки протегна голото острие на меча си, за да го докосне тя с царствената си ръка.
— А другите къде са? — попитах аз Галахад.
— Отидоха при Артур — смръщи се той. — За съжаление нито един от християните не дойде. С изключение на мен.
— Мислиш ли, че всичко това си струва заради един езически Свещен съд? — попитах аз като посочих към пътя пред нас.
— В края на този път е Диурнач, приятелю — каза Галахад, — а доколкото разбрах, този крал е едно голямо зло, също като дявола и всичките му изчадия. Задача на всеки християнин е да се бори със злото и затова ето ме тук.
Той поздрави Мерлин и Нимю, след това прегърна Сийнуин, защото двамата бяха равни по ранг.
— Вие сте жена с късмет — чух го да й шепне. Тя се усмихна и го целуна по бузата.
— Още повече сега, когато и вие дойдохте, лорд принц.
— Така е, няма съмнение — каза Галахад, след това отстъпи назад, погледна към мен, после пак към Сийнуин. — Цяла Британия говори за вас двамата.
— Защото в Британия е пълно с мързеливи клюкари — озъби се Мерлин свадливо — а нас път ни чака, ако, разбира се, вие двамата сте свършили с клюките.
Лицето на Мерлин беше изпито, а самият той беше много сприхав. Отдадох го на възрастта му, на тежкия път и на студеното време и се опитах да не мисля за неговата смъртна клетва.
Преминаването на планината ни отне още два дни. Тъмният път не беше дълъг, но беше много труден — изкачваше се стръмно нагоре или се спускаше в дълбоки клисури, където и най-малкият звук ехтеше, отразен от заледените склонове. Намерихме едно изоставено селище, където прекарахме втората нощ. Къщите бяха кръгли, градени от камък, а около тях имаше стена, висока колкото човешки ръст. Оставихме трима войници край стената да наблюдават проблясващите под лунната светлина хълмове. Нямаше с какво да запалим огън, затова седнахме близо един до друг. Пяхме и разказвахме стари истории, за да не мислим за Кървавите щитове. Галахад ни съобщи последните новини от Силурия. Брат му не пожелал да живее в старата столица на Гундлеус, Нидо, защото била много далече от Думнония и защото в нея нямало никакви удобства, а само една рушаща се римска казарма. Затова Ланселот преместил управлението на Силурия в Иска, голямата римска крепост, която се намира непосредствено отвъд река Уск, почти на границата на Силурия, на един хвърлей от Гуент. Това беше най-близката до Думнония силурска крепост.
— Той обича мозаечни подове и мраморни стени — каза Галахад — и е доволен, защото в Иска има достатъчно мозайки и мрамор. Освен това събира около себе си де що има друиди из Силурия.
— В Силурия няма никакви друиди — изръмжа Мерлин. — Свестни, имам пред вид.
— Е, тогава той събира всички, които се наричат друиди — каза Галахад търпеливо. — Има си двама, които особено цени и им плаща, за да правят магии.
— Срещу мен ли? — попитах аз и стиснах дръжката на Хюелбейн.
— И срещу теб — каза Галахад, погледна към Сийнуин и се прекръсти. — След време ще му мине — добави той, за да ни ободри.
— Ще му мине като умре — обади се Мерлин, — пък даже и тогава може да не му мине и сигурно ще отнесе злобата си през моста от мечове. — Мерлин потрепери, не защото се страхуваше от враждебността на Ланселот, а защото му беше студено. — И кои са тия така наречени друиди, които той цени толкова много?
— Внуците на Танабурс — каза Галахад. Усетих една ледена ръка да протяга пръсти към сърцето ми. Аз бях убил Танабурс и въпреки че имах право да отнема душата му, знаех, че само един смел глупак може да убие друид — смъртното проклятие на Танабурс все още тегнеше над мен.
На следващия ден вървяхме бавно заради Мерлин. Той твърдеше, че е добре и че няма нужда от помощ, но твърде често залиташе, лицето му изглеждаше прежълтяло и измършавяло, а дишането му беше хрипливо и накъсано. Като тръгвахме сутринта се надявахме, че до вечерта ще минем и последния проход, но в края на късия ден едва бяхме започнали да се изкачваме към прохода. През целия следобед се катерихме, следвайки извивките на Тъмния път. Всъщност това нещо изобщо не може да се нарече „път“, защото беше просто една ужасна камениста пътека, която по няколко пъти пресичаше някакъв замръзнал поток с хиляди малки заледени водопади. Понитата непрекъснато се подхлъзваха и понякога изобщо отказваха да вървят, ние като че ли повече време отделяхме, за да ги подкрепяме, отколкото, за да ги водим. И все пак когато нощта скри и последната студена светлина на запад, ние стигнахме до прохода и той изглеждаше точно така, както го бях видял в трескавия си сън на връх Долфоруин. Беше точно толкова мрачен и точно толкова студен, само дето го нямаше черният талъсъм. Тъмният път се спускаше стръмно към тясната крайбрежна равнина на Лейн и тръгваше на север по брега.
А Инис Мон беше отвъд този бряг.
Дотогава не бях виждал благословения остров. През целия си живот бях слушал за него, знаех за силата му и съжалявах за разрушенията, предизвикани от римляните през Черната година, но никога не бях виждал Инис Мон със собствените си очи, само в съня на Долфоруин. Сега в зимния сумрак гледката нямаше нищо общо с красотата, която бях видял в съня си. Островът не беше огрян от слънцето, а беше потънал в черната сянка на огромен облак и изглеждаше тъмен и заплашителен, а мрачният блясък на черните езера, които се виждаха между ниските хълмове, му придаваха още по-страшен вид. По острова почти нямаше сняг, но скалистите му брегове бяха побелели от вълните на сивото невзрачно море. Паднах на колене, когато видях острова, както и всички други с изключение на Галахад, но дори и той се отпусна на едно коляно в знак на уважение. Като християнин той понякога мечтаеше да отиде в Рим или дори до далечния Йерусалим, ако това място изобщо съществува. Инис Мон беше нашият Рим и нашият Йерусалим и в този момент ние виждахме свещената му земя.
Но едновременно с това ни бяхме и в Лейн. Бяхме преминали неозначената граница и малкото селища в крайбрежната равнина под нас бяха във владенията на Диурнач. Полята бяха покрити с тънък сняг, над колибите се виеше дим, но не се виждаше жив човек и ние всички се чудехме как ще стигнем от сушата до острова.
— При провлака има лодкари — каза Мерлин, прочел нашите мисли. Единствено той беше ходил на Инис Мон, но много отдавна, години преди да е знаел за съществуването на Свещения съд. Беше ходил, когато тези земи още принадлежели на Лиодеган, бащата на Гуинивиър, преди да дойдат корабите на Диурнач от Ирландия и воините му да прогонят Лиодеган и неговите осиротели дъщери от тяхното кралство.
— Утре сутрин — каза Мерлин — ще отидем до брега и ще платим на нашите лодкари. Докато Диурнач разбере, че сме стигнали до земите му, ние вече ще сме си тръгнали.
— Той ще ни последва на Инис Мон — рече Галахад нервно.
— А ние вече ще сме си тръгнали и от там — успокои го Мерлин и кихна. Изглеждаше ужасно настинал. Носът му течеше, беше блед и от време на време неконтролируемо трепереше, но измъкна някакви прашни билки от малка кожена торбичка, глътна ги с шепа стопен сняг и заяви, че вече е добре.
На следващата сутрин изглеждаше много по-зле. Бяхме прекарали нощта между скалите без да посмеем да запалим огън, въпреки че Нимю направи магия да останем незабелязани, като използва череп от пор, който намерихме някъде из планината. Нашите часовои цяла нощ наблюдаваха крайбрежната равнина, където се виждаше мъждукащата светлина на три огъня — единствените признаци на живот. Ние останалите се бяхме свили един до друг край скалите, треперехме и проклинахме студа и се чудехме дали някога ще свърши тази нощ. Утрото най-после дойде, но бе толкова сиво и мрачно, че далечният остров изглеждаше още по-заплашителен. Поне магията на Нимю изглежда действаше, защото никой не пазеше края на Тъмния път.
Мерлин вече се тресеше целия и беше твърде слаб, за да върви. Затова четирима от хората ми го понесоха в носилка, направена от наметала и копия и ние всички тръгнахме надолу по хлъзгавия склон. Тук пътят беше пропаднал и коловозите му, здраво замръзнали, извиваха между дебели дъбове, крехки бодливи зеленики и занемарени нивя. Мерлин пъшкаше и трепереше, а Исса се чудеше дали да не се върнем.
— Ако прекосим отново планината — каза Нимю, — това със сигурност ще го убие. Продължаваме.
Стигнахме до едно разклонение и там за първи път видяхме знак, оставен от Диурнач. Беше един скелет, овързан с въже от конски косъм и закачен на кол така че сухите му кости да подрънкват, разлюлявани от студения западен вятър. Три врани бяха заковани на пръчка, оставена под човешките кости и Нимю помириса втвърдените им крила, за да разбере каква магия е била направена с тяхната смърт.
— Пикай! Пикай! — успя да каже Мерлин от носилката. — Бързо, момиче! Пикай! — Той се закашля ужасно, после обърна глава, за да изплюе храчката в канавката. — Няма да умра — каза си той. — Аз няма да умра! — После отново се отпусна в носилката, докато Нимю клечеше край кола. — Диурнач знае, че сме тук — предупреди ме Мерлин.
— А той тук ли е? — попитах аз и клекнах до стареца.
— Някой е тук. Внимавай, Дерфел. — Той затвори очи и въздъхна. — Толкова съм стар — промълви Мерлин, — толкова ужасно стар. А тук шества злото, навсякъде около нас — поклати глава. — Занеси ме до острова, само това, само стигни до острова. Свещеният съд ще оправи всичко.
Нимю свърши, после изчака да види накъде ще литне парата от урината й. Вятърът я отвя към дясното разклонение и това знамение определи накъде да тръгнем. Преди да потеглим, Нимю отиде при едно от понитата и извади една кожена торба, в която имаше елфови стрелички и орлови камъни. Даде от тях на всеки копиеносец.
— За защита — както обясни, слагайки един змийски камък и в носилката на Мерлин. — Напред — заповяда ни тя.
Вървяхме цяла сутрин, но крачката не ни спореше, защото трябваше да носим Мерлин. Не видяхме жива душа и това вся ужас в сърцата на хората ми — сякаш бяхме дошли в страната на мъртвите. Имаше самодивско дърво и бодлива зеленика в горичката, имаше дроздове и червеношийки, но нямаше крави, нямаше овце, нямаше и хора. Наистина видяхме едно селище, над което се извиваха струйки дим, но то беше далече и не забелязахме никой зад каменните стени.
Въпреки всичко в тази мъртва страна имаше хора. Разбрахме това, когато спряхме да починем в една малка долина с поточе. Водата в поточето едва се процеждаше, притисната от леда, сковал бреговете, които се виеха между ниски черни дъбове. Ние бяхме седнали под дърветата, простряли над нас клончета, застинали в прегръдката на снежнобяла скреж. Гуилим, един от копиеносците, които охраняваха тила ни, ме повика.
Отидох с него до края на дъбовата горичка и видях, че на по-ниския склон на планината бе запален огън. Пламъците не се виждаха, само гъст сив дим, който се кълбеше над дърветата преди да го поеме западния вятър. Гуилим посочи пушека с копието си и плю против злото.
Дойде и Галахад и застана до мен.
— Това сигнал ли е? — попита той.
— Вероятно.
— Значи знаят, че сме тук, а? — прекръсти се Галахад.
— Знаят — чухме гласа на Нимю. Тя носеше тежкия черен жезъл на Мерлин. Имах чувството, че в тази студена мъртва страна само в Нимю бе останала жизнена сила и плам. Мерлин беше зле, ние бяхме обладани от страх, а пламъкът в душата на Нимю ставаше все по-силен и по-силен, колкото по-навътре влизахме в черното кралство на Диурнач. Тя се доближаваше до Свещения съд и това сякаш възпламеняваше кръвта й.
— Те ни наблюдават — каза тя.
— Можеш ли да ни скриеш? — попитах аз, искаше ми се отново да ни направи заклинание. Но тя поклати глава.
— Ние сме на тяхна земя, Дерфел, и техните Богове тук са в силата си. — Галахад отново се прекръсти и Нимю го погледна презрително. — Твоят прикован Бог не може да победи Кром Дубх — каза тя.
— Той тук ли е? — попитах аз боязливо.
— Или той, или някой като него — отвърна тя. Кром Дубх беше Черният Бог — сакат и ужасно зъл Бог, който пращаше на хората черни кошмари. Говореше се, че другите Богове избягвали Кром Дубх, което означаваше, че ние не можехме да разчитаме на тяхната помощ.
— Значи сме обречени — унило каза Гуилим.
— Глупак! — изсъска Нимю. — Обречени сме само ако не успеем да намерим Свещения съд. А ако не успеем, цяла Британия е обречена. Цяла сутрин ли смяташ да гледаш този пушек? — обърна се тя към мен.
Тръгнахме отново. Мерлин вече не можеше да говори и зъбите му тракаха, макар че върху него имаше цяла камара кожи.
— Той умира — каза ми спокойно Нимю.
— Тогава трябва да намерим подслон и да запалим огън.
— За да ни е топло докато ни избиват копиеносците на Диурнач ли? — презрително ме погледна тя. — Той умира, Дерфел, защото е близо до своята мечта и защото е сключил сделка с Боговете.
— Заложил е живота си срещу Свещения съд? — запита Сийнуин, която вървеше от другата ми страна.
— Не съвсем — отвърна Нимю. — Но докато вие двамата подреждахте малката си къщичка — тези думи прозвучаха саркастично, — ние ходихме до Кадаир Идрис. Направихме там жертвоприношение, старото жертвоприношение, и Мерлин обеща да даде живота си, не за Свещения съд, а за неговото търсене. Ако намерим Свещения съд, той ще живее, но ако не успеем, Мерлин ще умре и сянката на жертвата ще има право над душата му до края на всички времена.
Аз знаех какво беше старото жертвоприношение, макар че не бях чувал някой да го е правил по наше време.
— Кой беше жертвата? — попитах аз.
— Не го познаваш. Никой от нас не го познава. Просто човек. Но неговата сянка е тук, наблюдава ни и иска да се провалим. Иска живота на Мерлин.
— Ами ако все пак Мерлин умре? — попитах аз.
— Няма да умре, глупак такъв! Ако, разбира се, намерим Свещения съд.
— Ако аз го намеря — каза Сийнуин нервно.
— Ще го намериш — увери я Нимю.
— Как?
— Ще ти се яви сън — каза Нимю — и сънят ти ще ни отведе до Свещения съд.
Когато стигнахме до пролива, който разделяше брега от острова, аз изведнъж разбрах, че Диурнач също искаше ние да намерим Свещения съд. Сигналният огън показваше, че неговите хора ни наблюдават, но нито веднъж не се бяха показали, нито се опитаха да ни спрат, а това означаваше, че Диурнач знаеше за какво сме дошли и искаше да го намерим, за да може той да го вземе. Иначе не би ни оставил толкова лесно да стигнем до Инис Мон.
Проливът не беше широк, но сивата вода се въртеше, вълните се разбиваха на пяна, която морето всмукваше с десетки жадни уста. В тези теснини течението беше толкова силно,че завихряше водата в мрачни водовъртежи или я разбиваше в скритите под повърхността скали, край които вълните побеляваха. Но морето не беше толкова страшно, колкото отвъдният бряг, който изглеждаше така пуст, тъмен и мрачен, сякаш с нетърпение чакаше да погълне нашите души. Потръпнах, когато видях далечните склонове, покрити с трева и без да искам си помислих за онзи далечен Черен ден, в който римляните са стояли на същия този скалист бряг, а отсрещният бряг е бил пълен с друиди, изпращащи своите страшни проклятия срещу чуждите войници. Проклятията обаче не помогнали, римляните прекосили пролива и Инис Мон загинал. Сега ние стояхме на това място и се канехме да направим последен отчаян опит да върнем годините назад и да заличим цели столетия от скръб и трудности, за да върнем благословената Британия от преди идването на римляните. Това щеше да бъде онази Британия, за която мечтаеше Мерлин — Британия на старите Богове, Британия без сакси, Британия пълна със злато, зали за угощения и чудеса.
Тръгнахме на изток към най-тясната част на пролива и там зад една остра скала, край развалините на някаква крепост, намерихме две лодки, изтеглени на каменистия бряг на малко заливче. Край лодките стояха десетина мъже, сякаш нас чакаха.
— Това лодкарите ли са? — попита ме Сийнуин.
— Лодкарите на Диурнач — казах аз и докоснах дръжката на Хюелбейн. — Те просто искат да стигнем до острова — Кралят правеше всичко възможно, за да ни улесни и това ме плашеше.
Лодкарите обаче изобщо не се изплашиха от нас. Бяха ниски, набити и груби същества. По брадите и по дебелите им вълнени дрехи се бяха полепили рибешки люспи. Други оръжия освен рибарски ножове и копия нямаха. Галахад ги попита дали бяха виждали наоколо копиеносците на Диурнач, но те просто свиха рамене сякаш не разбират езика му. Нимю им заговори на своя роден ирландски и те доста вежливо й отговориха. Не бяха виждали Кървави щитове, поне така твърдяха. После казаха, че за да преминем пролива ще трябва да изчакаме да се вдигне приливът, защото изглежда само тогава морето беше безопасно.
В една от лодките направихме легло за Мерлин, след това Исса и аз се изкачихме на стените на изоставената крепост, за да огледаме сушата зад нас. От долината с ниските извити дъбове се издигаха нови кълба дим към небето, но друго нищо не се беше променило. Вражи войници не се виждаха. Но бяха там. Нямаше нужда да виждаме кървавите им щитове, за да знаем, че са някъде наблизо. Исса докосна острието на своето копие.
— Струва ми се, господарю — каза той, — че е добре да умреш на Инис Мон.
Аз се усмихнах.
— Би било по-добре да живееш там, Исса.
— Да, но ако умрем на благословения остров душите ни със сигурност ще намерят пътя към Отвъдния свят, нали? — попита настойчиво той.
— Със сигурност — обещах му аз. — И ние двамата с теб заедно ще преминем по моста от мечове. „А Сийнуин — зарекох се аз в себе си, — ще бъде само на крачка — две пред нас, защото аз ще я убия със собствените си ръце, та да не попадне в хората на Диурнач.“
Извадих Хюелбейн, дългото му острие все още беше изцапано със саждите, върху които Нимю написа своето заклинание, и поднесох върха му към лицето на Исса.
— Закълни се пред мен — заповядах му аз. Той падна на едно коляно.
— Кажи за какво, господарю.
— Ако аз умра преди Сийнуин, Исса, ти трябва да я убиеш с един удар на меча преди хората на Диурнач да са я хванали.
Той целуна върха на меча.
— Заклевам се, господарю.
Когато приливът се вдигна, водовъртежите изчезнаха, морето се успокои, но вятърът продължаваше да гони вълните, а те вече докосваха двете лодки, издърпани на брега. Качихме конете си в лодките, а след това и ние заехме местата си. Лодките бяха дълги и тесни и щом се настанихме сред лепкавите рибарски мрежи лодкарите безмълвно ни показаха, че трябва да изгребваме водата, която се процеждаше между намазаните със смола дъски. Свалихме шлемовете си и с тяхна помощ се заехме да връщаме студената морска вода там, където й беше мястото. А когато лодкарите приготвиха дългите си гребла, аз се помолих на Бога на морето, Манауидан, да ни пази. Мерлин се тресеше. Лицето му беше по-бяло от всякога, но и с някакъв отвратителен жълт отенък, при това изцапано от пяната, която се беше появила в ъглите на устните му. Той беше в несвяст и мърмореше неразбираеми неща.
Лодкарите пееха странна монотонна песен, докато гребяха, но щом стигнаха средата на пролива замълчаха и по един човек от всяка лодка махна с ръка към сушата.
Ние се обърнахме. От начало виждах само тъмната ивица на брега, която се открояваше на фона на снежнобелите върхове и черните склонове на планините. После обаче видях нещо раздърпано и черно да се движи точно зад пясъчния бряг. Беше знаме или по-точно някакви окъсани ивици, завързани за прът, но миг след това се появи един ред войници. Те ни се смееха. Студеният вятър носеше смеха им и ние ясно го чувахме въпреки шума на морето. Всички бяха възседнали рунтави ниски коне и бяха облечени като че ли в скъсани ивици от някакъв парцалив черен плат, който плющеше на вятъра. Те носеха щитове и от онези ужасно дълги копия, които ирландците толкова обичаха. Не ме уплашиха нито щитовете, нито копията им, но в парцаливите им фигури и дългите им коси имаше нещо диво, което накара сърцето ми да изстине. Или може би просто стана по-студено, тъй като западният вятър започна да засипва сивото море с мокър лепкав сняг.
Нашите лодки стигнаха до Инис Мон под погледите на Парцаливите тъмни конници. Лодкарите ни помогнаха да свалим Мерлин и конете на брега и подкараха лодките обратно.
— Не трябваше ли да задържим лодките тук? — попита ме Галахад.
— Как? — Наистина нямаше как. Не можехме да разделим хората — едни да пазят лодките, а другите да тръгнат със Сийнуин и Нимю.
— И сега как ще си тръгнем от острова? — попита Галахад.
— Със Свещения съд — отсякох аз, възприел увереността на Нимю — всичко е възможно.
Друг отговор нямах, а и не смеех да му кажа истината. А истината беше, че се чувствах обречен. Чувствах се така, като че ли проклятията на древните друиди сега смразяваха нашите души.
Тръгнахме на север от брега. Чайки пищяха и кръжеха над нас, докато се катерехме по скалите, които ни изведоха пред едно мрачно мочурище с показали се тук-там камъни. В старите времена, преди римляните да дойдат и да разрушат Инис Мон, имало много свещени дъбове, сред които били извършвани най-великите мистерии на Британия. Новините за тези ритуали определяли сезоните в Британия, Ирландия и дори в Галия, защото тук Боговете слизали на земята, тук те се свързвали с хората, а Боговете тогава били в най-голямата си сила, след това дошли римляните със своите къси мечове и разединили Британия. Свещената земята на Инис Мон обаче ни създаваше затруднения, защото само след час ходене се натъкнахме на огромно блато, което сякаш ни препречи пътя към вътрешността на острова. Ние се пръснахме по края на блатото, за да търсим пътека, но не намерихме. И тъй като започна да се здрачава започнахме да мушкаме с копията в калата, за да открием някой твърд проход през трънливите туфи трева и опасните мочурища, които можеха да ни погълнат. Краката ни се намокриха в ледено студената калНа всичкото отгоре заваля и суграшицата проникна през кожите, с които се бяхме увили. Единият от конете заседна, а другият толкова се изплаши, че стана неуправляем, затова ние разтоварихме и двете животни, разпределихме товара им помежду си и ги изоставихме.
Продължихме да напредваме с мъка, почивайки понякога върху кръглите си щитове — те бяха като плитки лодки, които издържаха тежестта на телата ни, докато накрая, неизбежно, противната вода се процеждаше над ръбовете на щита и ни караше отново да станем. Суграшицата заваля още по-силно, носена от вятъра, който също се усили, приведе тревата над тресавището и проникна в костите ни. Мерлин крещеше някакви странни думи и мяташе глава насам натам, някои от моите хора загубиха силите си, сковани от студа или от злото на незнайните Богове, които сега управляваха тази земя.
Нимю първа премина през тресавището. Тя подскачаше от туфа на туфа, показвайки ни пътя и накрая стъпи на твърда земя и няколко пъти подскочи, за да ни покаже, че спасителният бряг беше близо. След това за няколко секунди тя замръзна неподвижна, после насочи жезъла на Мерлин назад по пътя, който току що бяхме изминали.
Обърнахме се и видяхме, че тъмните конници бяха с нас, този път обаче бяха повече — от другия край на тресавището ни наблюдаваше цяла орда раздърпани Кървави щитове. Над тях се издигаха три парцаливи знамена и с едно от тях конниците иронично ни поздравиха преди да обърнат конете си на изток.
— Изобщо не трябваше да те водя тук — казах аз на Сийнуин.
— Не ме доведе ти, Дерфел — поправи ме тя. — Аз дойдох по собствено желание — После докосна лицето ми и добави — Така и ще си тръгнем, любов моя.
Оттатък голямото тресавище имаше други мочурища, между тях се виждаха малки поляни и голи камъни. Имахме нужда от подслон за през нощта и спряхме в едно селце — осем каменни къщи, обградени от стена, висока колкото нашите копия. Мястото беше изоставено, макар че очевидно тук бяха живели хора — колибите бяха пометени, а пепелта в огнището още беше топла. Смъкнахме торфа от покрива на една от колибите и нарязахме покривните греди, за да накладем огън за Мерлин, който трепереше и бълнуваше. Поставихме стражи, след това свалихме мокрите кожи от себе си и се опитахме да изсушим подгизналите си ботуши и мокрите си крачоли.
След това се качих на стената и използвайки последната светлина, която се процеждаше през сивото небе, огледах всичко наоколо, но не забелязах нищо.
Четирима от нас стояха на пост през първата половина на ноща, след това Галахад и още трима заеха местата им и будуваха в дъждовния мрак. Чувахме единствено вятъра и пукането на клоните в огнището. Нищо не чухме и нищо не видяхме, но на сутринта върху стената, ограждаща селото, стоеше прясно отрязана овча глава и от нея течеше кръв.
Нимю гневно блъсна овчата глава и изкрещя срещу небето. Взе шепа сив прах и я пръсна върху прясната кръв, после почука по стената с жезъла на Мерлин и ни каза, че злото е унищожено. Ние й повярвахме, защото ни се искаше да й вярваме, така както искахме да вярваме, че Мерлин не умираше. Но той без смъртно блед, дишаше едва-едва, без да издава нито звук. Опитахме се да го нахраним с последния останал ни хляб, но той непохватно изплю трохите от устата си.
— Трябва да намерим Свещения съд днес — каза спокойно Нимю, — преди Мерлин да умре.
Ние събрахме багажа си, метнахме щитовете си на гърба, взехме копията и тръгнахме след Нимю на север.
Тя ни водеше. Мерлин й беше казал всичко, което знаеше за свещения остров. Следвайки неговите указания, ние цялата сутрин вървяхме на север. Кървавите щитове се появиха скоро след като напуснахме своето убежище и колкото повече доближавахме до нашата цел, толкова по-смели ставаха и почти непрекъснато виждахме по двадесетина от тях, а понякога и по три пъти повече. Те оформиха широк кръг около нас, но гледаха да стоят извън обсега на нашите копия. На зазоряване суграшицата спря, но остана студеният вятър, който превиваше тревата в мочурищата и развяваше черните дрипи на тъмните конници.
В ранния следобед стигнахме до едно място, което Нимю нарече Лин Сериг Бач. Името означаваше „езеро на малките камъни“ и там наистина имаше някакво тъмно плитко езеро, заобиколено с тресавища. Нимю ни каза, че тук старите брити са извършвали своите най-свещени церемонии и че оттук ще започнем нашето търсене. Но мястото ни изглеждаше твърде мрачно, за да крие най-голямото Съкровище на Британия. На запад се виждаше морето и още един остров, на юг и на север имаше само ниви и скали, а на изток — един съвсем малък хълм, увенчан със сиви скали на върха, подобни на камъните, покрай които бяхме минали сутринта. Мерлин лежеше неподвижно сякаш бе мъртъв. Трябваше да коленича край него и да се наведа над лицето му, за да чуя едва доловимото му дишане. Поставих ръка на челото му. Студено. Целунах го по бузата.
— Живей, господарю — прошепнах му аз, — живей.
Нимю заповяда на един от моите хора да забие копието си в земята. И той послушно натисна с всичка сила, за да вкара върха в твърдата почва. Нимю взе шест наметала, закачи ги върху копието и застъпи краищата им с камъни, така че направи от тях нещо като палатка. Тъмните конници направиха кръг около нас, но останаха достатъчно далеч, за да не се месят в работата ни, нито пък ние в тяхната.
Нимю бръкна под дрехата си от видрова кожа и извади сребърната чаша, от която бях пил на Долфоруин, и една малка глинена бутилка, запушена с восък. Тя се наведе, за да влезе в палатката и махна на Сийнуин да я последва.
Чаках и гледах как вятърът гони черни вълнички по езерото. Изведнъж Сийнуин изпищя. После пак и в писъкът й имаше такъв ужас. Спуснах се към палатката, но Исса ми препречи пътя с копието си. Погледнах Галахад, а той само сви рамене.
— Щом стигнахме дотук, трябва да видим и края — думите му звучаха разумно, въпреки че като християнин едва ли вярваше във всичко това.
Сийнуин пак изкрещя и този път нейният вик се сля с тежкото пъшкане на Мерлин. Коленичих до стареца и погалих челото му, опитвайки се да не мисля за ужасите, които Сийнуин сънуваше в тъмната палатка.
— Господарю? — повика ме Исса. Беше се загледал на юг — нова група ездачи се присъединяваше към обръча на Кървавите щитове. Повечето яздеха дребни коне, но сред новодошлите се открояваше един ездач, възседнал голям черен кон. Това изглежда беше Диурнач. Зад него се вееше щандарта му — два черепа и няколко черни ленти, виснали от напречник, закован на върха на дълъг прът. Кралят се бе загърнал с черно наметало, черният му кон бе покрит с черен чул, а в ръката на ездача имаше огромно черно копие. Той го издигна, насочил върха му към небето, и бавно подкара коня си към нас. Приближи сам и на петдесет крачки от нас смъкна кръглия щит от рамото си и го обърна, за да покаже, че идва с мир.
Тръгнах насреща му. Зад мен Сийнуин изстена, скрита в палатката, около която моите хора образуваха защитен кръг.
Кралят носеше черна кожена ризница под наметалото, но шлем нямаше. Щитът му сякаш бе покрит с ръжда и аз предположих, че този вид се дължи на напуканите пластове изсъхнала кръв, а коженото покритие сигурно беше от тялото на някое пленено момиче. Той закачи мрачния си щит до дългата черна ножница на своя меч, спря коня и опря в земята дръжката на голямото си копие.
— Аз съм Диурнач — заяви той.
— Аз съм Дерфел, кралю господарю — наведох глава аз.
— Добре дошъл в Инис Мон, лорд Дерфел Кадарн — усмихна се кралят. Очевидно искаше да ме изненада със своята осведоменост, но аз много повече се удивих от факта, че този човек изглеждаше добре. Представях си го като някакъв талъсъм с извит нос, кошмарно създание, но Диурнач — мъж на средна възраст, имаше високо чело, широка уста и ниско подстригана черна брада, която подчертаваше силната му челюст. Изобщо нямаше вид на луд, но наистина едното му око беше червено и това бе достатъчно, за да му придаде свиреп вид. Кралят облегна копието на хълбука на коня и извади овесена питка от една торбичка.
— Изглеждаш гладен, лорд Дерфел.
— Така е през зимата, кралю господарю.
— Но само заради това не би отказал, разбира се, да приемеш дар от мен — Диурнач разчупи питката на две и ми хвърли едната половина. — Яж.
Хванах парчето и се поколебах.
— Заклел съм се да не ям, кралю господарю, докато не постигна целта си.
— А заради целта си — кимна той иронично. После бавно погълна своята част от овесената питка. — Не беше отровна, лорд Дерфел.
— Защо смятате, че съм имал такива съмнения, кралю господарю?
— Защото аз съм Диурнач, който убива враговете си по всевъзможни начини — поясни той и отново се усмихна. — Разкажи ми за твоята цел, лорд Дерфел.
— Дошъл съм да се моля, кралю господарю.
— Аха! — кимна той сякаш едва сега прозрял очевидното. — Вие в Думнония винаги ли хвърляте толкова сили, когато се молите?
— Трябваше да стигнем до тази свещена земя, кралю господарю.
— Да, но тази земя освен, че е свята, е и моя, лорд Дерфел — заяви Диурнач, — а аз смятам, че чужденците трябва да поискат разрешение от мен преди да покрият с фъшкиите си полята и да опикаят стените на селищата.
— Ако сме ви обидили, кралю господарю — сведох аз очи, — тогава молим за извинение.
— За извинения е твърде късно — каза меко той. — Вече си тук, лорд Дерфел, и аз усещам вонята на твоите фъшкии. Много е късно. Така че какво да ви правя сега? — гласът му беше тих, почти нежен, сякаш човекът, който говореше, беше съгласен да изслуша всяко разумно предложение. — А? Какво да ви правя? — повтори той, но аз мълчах. Тъмните му ездачи не мърдаха, небето бе натежало от оловни облаци, Сийнуин вече само стенеше. Кралят повдигна щита си, не за да ни сплаши, а защото му беше натежал, увиснал неудобно от едната му страна. Тогава с ужас видях, че от долния край на щита висеше човешка ръка. Вятърът поклащаше пълничките й пръсти. Диурнач забеляза ужасения ми поглед и се усмихна.
— Беше моя племенница — поясни той. После погледът му се закова зад мен и бавна усмивка отново изгря на лицето му. — Лисицата се измъква от бърлогата си, лорд Дерфел.
Обърнах се и видях Сийнуин да излиза от палатката. Свалила вълчите кожи от гърба си, тя беше облечена само с бялата рокля, която носеше на годежа — полите й все още бяха изцапани с калта, полепнала по време на бягството ни от Каер Сус. Сийнуин беше боса, косата й — разпусната, струваше ми се, че е изпаднала в транс.
— Принцеса Сийнуин, ако не греша — подсмихна се Диурнач.
— Не грешите, кралю господарю.
— И още девствена както чувам? — попита той. Нищо не отговорих. Диурнач се наведе да погали нежно ушите на коня си. — Много по-учтиво щеше да бъде, ако беше дошла да ме поздрави, след като веднъж е прекрачила границите на моето кралство, не мислиш ли?
— И тя трябваше да каже своите молитви, кралю господарю.
— Тогава да се надяваме, че са били чути — засмя се той. — Дай ми я, лорд Дерфел, иначе ще умреш от най-бавната смърт. Имам хора дето могат да ти свалят кожата инч по инч докато те превърнат в кървяща сурова маса, която все още ще може да стои на краката си. И дори да върви! — Диурнач потупа коня си по врата (и ръкавиците му бяха черни) и отново ми се усмихна. — Карал съм мъже да се давят със собствените си изпражнения, лорд Дерфел, затрупвал съм ги с камъни, изгарял съм ги, погребвал съм ги живи, карал съм ги да спят със змии, давил съм ги, морил съм ги от глад и дори съм ги плашил до смърт. Има толкова интересни начини, но ако ми дадеш Сийнуин, лорд Дерфел, обещавам ти смърт по-бърза и от падаща звезда.
Сийнуин бе тръгнала на запад и моите хора грабнаха носилката с Мерлин, пелерините, оръжията и вързопите и тръгнаха след нея. Вдигнах очи към Диурнач.
— Един ден, кралю господарю, ще сложа главата ти в яма и ще я покрия с робски фъшкии — обещах аз и последвах хората си. Той се засмя.
— Кръв, лорд Дерфел! — викна след мен. — Кръв! С това се хранят Боговете, а от твоята кръв ще стане чудесно питие! Ще накарам жена ти да пие от нея в моето легло! — Той срита коня си и се върна при своите.
— Седемдесет и четирима са — съобщи Галахад, щом го настигнах. — Седемдесет и четири мъже и копия. А ние имаме тридесет и шест копия, един умиращ и две жени.
— Няма да ни нападнат сега — уверих го аз. — Ще изчакат докато открием Свещения съд.
В тънката си рокля и без ботуши Сийнуин трябваше вече да е замръзнала, а тя се потеше като в горещ летен ден докато влачеше крака през тревата. Беше й трудно да стои, а какво остава да ходи. Мускулите й трепереха точно като моите, след като бях изпил течността от сребърната чаша на връх Долфоруин. Но Нимю вървеше до нея, подкрепяше я и й говореше и в същото време някак странно я дърпаше и я отклоняваше от посоката, която Сийнуин искаше да следва. Тъмните конници на Диурнач яздеха с нас — един подвижен обръч от Кървави щитове и нашата малка група беше в центъра.
Макар да бе замаяна, Сийнуин вече почти тичаше. Все още изглеждаше в несвяст, говореше нещо неразбрано. Погледът й беше празен. Нимю постоянно я дърпаше на една страна, карайки я да следва някаква козя пътека, която завиваше на север зад хълмчето, увенчано с корона от сиви камъни. И колкото повече приближавахме до тези високи, покрити с лишеи, скали, толкова по-силна ставаше съпротивата на Сийнуин и Нимю трябваше да използва цялата сила, която й беше останала, за да я задържи на пътеката. Предната част от обръча на тъмните ездачи вече беше отминала стръмния хълм, така че и ние, и възвишението се намирахме в центъра на вражия кръг. Сийнуин стенеше и протестираше, накрая започна да удря Нимю през ръцете, но не можа да се освободи. Нимю продължи да я мъкне напред. А хората на Диурнач ни следваха неотклонно.
Там където пътеката минаваше най-близо до стръмните скали на върха, Нимю най-сетне пусна Сийнуин и остро изкрещя:
— Към скалите! Всички! Към скалите! Тичайте!
И ние хукнахме. Едва тогава прозрях замисъла на Нимю. Диурнач нямаше да посмее да ни пипне преди да разбере къде отиваме и ако беше видял, че Сийнуин се насочва към скалистия хълм, веднага щеше да изпрати десетина копиеносци да охраняват възвишението, а после щеше да прати останалите свои хора да ни заловят. Но сега, благодарение на далновидната ни жрица, ние можехме да се защитаваме, скрити зад огромните скални отломъци, които (в случай че Сийнуин се окажеше права) бяха пазили Свещения съд на Клидно Ейдин повече от четири столетия и половина.
— Тичайте! — изкрещя Нимю, а наоколо отвсякъде се чуваше плющенето на камшиците, които гонеха дребните коне към нас — обръчът на черните ездачи се стесняваше с главоломна бързина.
— Тичайте! — отново прозвуча пронизителният глас на Нимю. Бях хванал носилката на Мерлин и помагах на хората си да я носят напред. Сийнуин вече се катереше нагоре по скалите. Галахад крещеше на воините да си намерят удобни места сред камъните, откъдето ще могат да използват копията си срещу нападателите. Исса тичаше плътно до мен, готов да наниже на копието си всеки враг, който се приближи до нас. Гуилим и още трима измъкнаха носилката от ръцете ни и отнесоха Мерлин в подножието на скалите точно, когато първите Кървави щитове ни достигнаха. Бяха двама и крещяха някакви предизвикателства към нас, докато ритаха конете си да вървят по-бързо нагоре по хълма. Отбих с щита си дългото копие на първия ездач и замахнах със собственото си копие. Стоманеното му острие издрънча в черепа на дребния кон. Животното изцвили и се строполи. Исса заби своето копие в корема на ездача му. Вторият конник вече беше в обсега ми и аз отново замахнах. Но той отби копието ми и ме отмина. Аз обаче успях да хвана няколко от раздърпаните му черни ленти. Дръпнах ги и го смъкнах от коня. Падайки, той се опита да ме удари. Стъпих с ботуша си върху гърлото му, вдигнах копието и го забих дълбоко в сърцето му. Под парцаливата туника имаше кожен нагръдник, но острието проби и двете — черната му брада за миг се покри с кървава пяна.
— Назад! — викна ни Галахад. Ние с Исса хвърлихме щитовете и копията си на хората, които вече бяха в безопасност на скалистия връх. Бързо се закатерихме и ние по високите камъни. Черно копие издрънча в скалата под мен, тогава една силна ръка се протегна, сграбчи ме за китката и ме измъкна нагоре. Преди това и Мерлин беше изтеглен така и най-безцеремонно пуснат в падината на върха, оградена отвсякъде с огромни скални отломъци. В центъра на падината имаше дълбока дупка с каменисто дъно. Сийнуин се беше завряла там и с настървение ровеше в чакъла. Беше повърнала, но изобщо не забелязваше и продължаваше да рие с ръце дребните камъни, покрити с повръщано.
Хълмът беше идеален за защита. Враговете ни трябваше да се катерят с ръце и крака по скалите, а ние, прикрити зад отломъците, ограждащи върха, можехме да се справяме с тях още щом се появят. Малцина се опитаха да стигнат до нас и завършиха с писъци, когато нашите остриета се врязаха в лицата им. Посипаха ни с копия, но ние се прикрихме с щитовете си и оръжията само изтракаха над главите ни. Изпратих шестима от хората си долу в падината да пазят с щитовете си Мерлин, Нимю и Сийнуин, а останалите копиеносци трябваше да защитават подстъпите към падината. Изоставили дребните си коне, Кървавите щитове още веднъж се опитаха да щурмуват скалите и за кратко бяхме съсредоточили всичките си сили срещу тях. В тази схватка копие рани един от моите хора в ръката, но иначе не дадохме жертви, а нашите противници трябваше да отнесат в подножието на хълма четирима мъртви и шест ранени.
— Сложихме край на мита за защитната сила на щитовете, покрити с кожа от девица — казах аз на моите хора.
Чакахме нова атака, но напразно. Вместо това Диурнач подкара коня си сам нагоре по склона.
— Лорд Дерфел? — викна той със своя измамно приятен глас. А когато надникнах измежду скалите, видях и ведрата му усмивка. — Увеличавам цената — уведоми ме кралят. — Сега за да се радваш на бърза смърт, ще трябва да ми дадеш и принцеса Сийнуин и Свещения съд. За Свещения съд дойдохте тук, нали?
— Това е Свещения съд на цяла Британия, кралю господарю.
— Аха! И ти мислиш, че аз съм недостоен да го пазя, а? — Диурнач тъжно поклати глава. — Ти наистина обиждаш хората много лесно. Какво щеше да направиш? Да заровиш главата ми в яма и да я видиш зарита с робски фъшкии. Какво низко въображение имаш. Боя се, че и моето понякога стига до крайности, дори за моите разбирания — замълча и погледна към небето, сякаш за да прецени колко оставаше до края на деня. — Нямам излишни воини, лорд Дерфел, и нямам намерение да губя повече копиеносци като ги пращам срещу теб. Но рано или късно вие ще трябва да напуснете тези скали и аз ще ви чакам, а докато ви чакам, ще развихря въображението си. Предай моите поздрави на принцеса Сийнуин и й кажи, че с нетърпение мечтая за по-близко запознанство с нея — той вдигна копието в подигравателен поздрав, обърна коня и се върна при тъмните ездачи, които вече плътно ограждаха хълма.
Спуснах се на дъното на падината и видях, че дори ако намерехме нещо тук, щеше да е твърде късно за Мерлин — смъртта бе ясно изписана на лицето му. Челюстта му висеше, погледът му беше празен като пространството между световете. Зъбите му изтракаха веднъж колкото да разбера, че старецът бе още жив, но животът му се крепеше на тънка нишка и тя изтъняваше все повече и повече. Нимю беше взела ножа на Сийнуин и дращеше и ровеше сред дребните камъни, изпълващи дупката в падината, а Сийнуин, напълно изтощена, се бе отпуснала край скалата, трепереше и не сваляше очи от Нимю. Трансът вече бе отминал. Помогнах й да изчисти ръцете си, намерих нейните вълчи кожи и я загърнах.
Тя нахлузи ръкавиците си.
— Сънувах — прошепна тя — и в съня си видях края.
— Нашият край ли? — попитах разтревожен. Тя поклати глава.
— Краят на Инис Мон. Множество войници в римски униформи, с нагръдници и бронзови шлемове. Мечовете и дори ръцете им — целите в кръв, а те убиват ли убиват. Минаха през горите, в дълги редици, вървят и убиват. Вдигат ръце и секат и всички жени и деца бягат, само че няма къде да избягат, войниците ги застигат и посичат. Малки дечица, Дерфел.
— А друидите?
— Всички бяха убити. Оцеляха само трима и те донесоха Свещения съд тук. Бяха направили яма, още преди римляните да преминат провлака, зариха го и отгоре засипаха с камъни от езерото, трябваше да изглежда като естествена скалиста падина, в която не може нищо да се зарови. Като свършиха с това, друидите тръгнаха, пеейки, към горите да умрат.
Нимю изсъска тревожно. Обърнах се и видях, че беше разкрила малък скелет. Тя затършува из кожената си дреха, измъкна една кожена торба и извади оттам две сухи растения. Листата им бяха остри и малки, по стъблото имаше и бледи златисти цветчета. Това беше бърдун, който се използваше за омилостивяване на мъртви души.
— Това е детето, което друидите погребаха — обясни Сийнуин. — То беше дъщеря на единия от тримата друиди. Имаше къса коса и гривна от лисича кожа на ръката си. Заровиха я жива, за да пази Свещения съд, докато го намерим ние.
След като спечели благоразположението на мъртвото девойче, Нимю махна костите и продължи да дълбае с ножа надолу като ми изсъска да й се притека на помощ.
— Дълбай с меча си, Дерфел! — заповяда ми тя и аз послушно забих върха на Хюелбейн в дупката.
И намерих Свещения съд.
Най-напред видяхме проблясването на потъмняло злато. После Нимю изчисти с ръка пръстта и камъните и се очерта масивен златен ръб. Свещения съд беше много по-голям от дупката, която бяхме изкопали, така че наредих на Исса и на още един от хората ми да ни помогнат да разширим изкопа. Загребвахме камъните с шлемовете си. Работехме с трескава бързина, защото душата на Мерлин вече се сбогуваше с тялото, което бе обитавала толкова дълго. Нимю дишаше тежко и плачеше, задърпала здраво заклещените камъни, донесени до този връх от свещеното езеро Лин Сериг Бач.
— Мъртъв е! — изплака Сийнуин. Беше коленичила до Мерлин.
— Не е мъртъв! — изсъска Нимю през стиснати зъби, стисна златния ръб с две ръце и задърпа Свещения съд с всичка сила. Задърпах и аз, но ми се виждаше невъзможно дори да помръднем този огромен съд с всички камъни, които все още запълваха част от вътрешността му. Въпреки това, с помощта на Боговете, успяхме някак си да измъкнем това голямо нещо, направено от злато и сребро, извън тъмната яма.
Така извадихме отново на бял свят загубения Свещен съд на Клидно Ейдин.
Съдът приличаше на огромна купа, широка колкото две опънати встрани човешки ръце, а на дълбочина колкото острието на ловджийски нож. Дебелите му неравни стени бяха от сребро, украсени богато със златни плетеници. Отдолу имаше три къси златни крачета, а отгоре, на ръба — три златни дръжки, за да може да се закрепя над огнище. Това беше най-голямото Съкровище на Британия и ние го изкъртихме от вековния му гроб. Забелязах, че златните плетеници всъщност представяха воини, Богове и една сърна. Но тогава нямахме време да се възхищаваме на Свещения съд, защото Нимю трескаво изхвърли и последните камъни от дъното му и го върна обратно в дупката. Разкъса черните кожи, с които беше увито тялото на Мерлин.
— Помогнете ми, де! — изкрещя тя. С общи усилия изтърколихме стареца в ямата и го прехвърлихме през ръба на огромната сребърна купа. Нимю натъпка краката му вътре и го покри с едно наметало. Едва тогава се облегна на скалите да поеме дъх. Всичко наоколо бе замръзнало, но нейното лице лъщеше от пот.
— Мъртъв е — промълви Сийнуин уплашено.
— Не — упорстваше Нимю уморена, — не е.
— Но той беше изстинал — опита се да я вразуми Сийнуин. — Беше студен и не дишаше — вкопчи се в мен и тихо зарида. — Мъртъв е.
— Жив е — настоя Нимю с дрезгав глас.
Заваля отново. Подгонен от вятъра, ситният дъжд шибаше камъните и размиваше кръвта по върховете на копията ни. Мерлин лежеше неподвижно в Свещения съд. Моите хора наблюдаваха врага над върховете на скалните отломъци. Черните конници ни бяха заобиколили отвсякъде и аз се чудех що за лудост ни беше докарала тук в това нещастно място, в тъмния и студен край на Британия.
— И какво ще правим сега? — попита Галахад.
— Ще чакаме — озъби се Нимю. — Просто ще чакаме.
Никога няма да забравя какъв студ беше онази нощ. Камъните се покриха със скреж, а пипнеш ли острие на копие, ръката ти залепва за замръзналата стомана. Такъв ужасен студ беше. На смрачаване дъждът премина в сняг, после спря и тогава вятърът утихна, облаците отплуваха на изток и над морето изгря огромна кръгла луна. Луна пълна със знамения — голяма издута сребърна топка, замъглена от отблясъка на далечен облак, а по океана под нея лазеха сребристочерни вълни. А звездите! Никога не бяха виждал по-ярки звезди. Над нас пламтеше каляската на Бел, вечно преследваща съзвездието, което наричахме „Пъстърва“. Боговете живеят сред звездите и затова изпратих през мразовития въздух към небето молитва, надявайки се, че ще стигне до тези далечни светли огньове.
Някои от нас дремеха, но това бе неспокойния сън на изморени, премръзнли и изплашени хора. Враговете ни бяха наклали огньове в подножието на хълма. Бяха докарали дърва с конете си и сега пламъците протягаха езици в нощта, пръскайки искри към ясното небе.
В ямата, където лежеше тялото на Мерлин, покрито с наметало, нищо не помръдваше. Свещеният съд бе потънал в пълен мрак, защото на пътя на лунната светлина се беше изпречила една висока скала, на която нашите часовои се редуваха и наблюдаваха движението на враговете край огньовете. От време на време отдолу изпращаха към нас по някое дълго копие, острието му блясваше, отразило луната, и изтракваше в камъните под нас.
— И какво ще правиш сега със Свещения съд — попитах Нимю.
— Нищо, до Самейн — отвърна тя мрачно. Лежеше изтощена до вързопите, които бяхме нахвърляли в падината, отпуснала крака върху изкопаните от ямата камъни. — Всичко трябва да е точно, Дерфел. Луната трябва да е пълна, времето да е точно каквото трябва и трябва да са събрани на едно място всички Тринадесет съкровища.
— Разкажи ми за Съкровищата — обади се Галахад от другия край на дупката.
— За да можеш да ни се подиграваш ли, християнино? — озъби се Нимю. Галахад се усмихна.
— Хиляди хора ви се присмиват, Нимю. Твърдят, че Боговете са мъртви, така че хората трябва да вярват на хора. А за нас казват, че щяхме да направим по-добре, ако бяхме последвали Артур. Тези хора са убедени, че вашето търсене на казани, ножове и рога е пълна глупост, умряла заедно с Инис Мон. Колко британски крале изпратиха воини да ви помагат? — Той се размърда в опит да се намести някак върху студените скали. — Нито един, Нимю, нито един. Кралете се подиграват с теб и Мерлин. Било твърде късно според тях. Римляните променили всичко и разумните хора са убедени, че вашият Свещен съд е една мъртва вещ, мъртъв като Инис Трийбс. Според християните вашата работа е дело на дявола, но този християнин, скъпа Нимю, който е пред теб, дойде тук със своя меч и затова, скъпа лейди, ми дължите поне малко учтивост.
Нимю не беше свикнала да слуша упреци, освен може би от Мерлин, и настръхна, въпреки че Галахад я смъмри съвсем нежно. После обаче размисли, придърпа мечата кожа върху раменете, попривдигна се и седна на краката си.
— Съкровищата са ни оставени от Боговете. Много отдавна, когато Британия била съвсем сама на света. Нямало други земи — само Британия насред необятното море, покрито с гъста мъгла. Тогава в Британия имало дванадесет племена, дванадесет крале, дванадесет зали за угощения и само дванадесет Богове. Тези Богове се разхождали по земята, точно като нас, а един от тях дори се оженил за простосмъртна жена. Тази жена родила първия поуиски крал и нашата принцеса — Нимю мръдна брадичка към Сийнуин, която слушаше жадно, както и всички копиеносци около нас — произхожда от този род.
Откъм запалените огньове проехтя вик и Нимю замълча, но тъй като викът не носеше никаква заплаха и в нощта отново се възцари тишина, Нимю продължи своя разказ.
— Другите Богове завиждали на дванадесетте, които управлявали Британия, затова се спуснали от звездите и се опитали да отнемат Британия от дванадесетте Бога. Дванадесетте племена страдали тежко от битките на Боговете. Едно божие копие можело да убие сто човека, нямало надежден земен щит срещу удара на Божи меч. Затова дванадесетте Бога, които много обичали Британия, дали на дванадесетте племена дванадесет Съкровища. Всяко племе трябвало да пази своето Съкровище в кралския замък, защото този дар щял да предпазва замъка и народа от копията на Боговете. Съкровищата не били обемисти. Ако дванадесетте Бога ни бяха дали някакви великолепни предмети, другите Богове щяха да ги забележат, да се досетят за тяхното предназначение и да ги откраднат, за да могат сами да ги използват за своя защита. Затова дванадесетте подаръка представлявали най-обикновени неща — меч, кошница, рог, колесница, оглавник, нож, точило, палто, наметало, чиния, табла за игра, и воински пръстен. Дванадесет обикновени неща. И всичко, което Боговете искали от нас в замяна, било да пазим Съкровищата грижливо и да ги почитаме. С тези дарове хората не само били в безопасност, но можели да ги използват и за да призовават своите Богове. На всяко племе било разрешено да вика своя Бог веднъж в годината, само веднъж, но това давало на британците известна сила в ужасната война между Боговете.
Нимю замълча и придърпа кожите още по-плътно около слабичките си рамене.
— Така всяко племе пазело своето Съкровище — продължи тя, — но Бел обичал толкова много своето момиче, че създал за нея тринадесето Съкровище. Подарил й Свещения съд и й казал, че щом започне да остарява, трябва просто да напълни Свещения съд с вода, да се потопи в него и отново ще се подмлади. Така щяла да живее с Бел вечномлада и красива. А Свещения съд, както видяхте, е великолепен — злато и сребро, изваяни така, както никоя човешка ръка не би могла. Другите племена завидели на своите братя за този красив дар и тогава започнали войните в Британия. Боговете воювали във въздуха, а дванадесетте племена воювали на земята. Едно по едно Съкровищата били пленявани или разменяни за копиеносци. Това така рагневило Боговете, че те оттеглили своето покровителство над бритите. Свещения съд бил откраднат, любимата на Бел остаряла и умряла и тогава Бел ни проклел. Неговото проклятие създало нови земи и други народи. Бел обаче ни обещал, че ако успеем някога на Самейн да съберем дванадесетте Съкровища, да извършим правилно ритуалите и да напълним тринадесетото Съкровище с вода, която хората не пият, но без която не могат да живеят, тогава дванадесетте Бога щели отново да ни се притекат на помощ — Нимю сви рамене и погледна към Галахад. — Ето, християнино, затова си дошъл тук със своя меч.
Дълго мълчахме. Лунната светлина се плъзгаше по скалите и бавно приближаваше към ямата, където Мерлин лежеше, покрит с тънко наметало.
— А вие събрали ли сте всичките дванадесет Съкровища? — попита Сийнуин.
— Повечето — уклончиво смънка Нимю. — Но и без тях разполагаме с невероятна сила. Свещения съд притежава огромна мощ. Много по-голяма от силата на всички други Съкровища взети заедно — Тя погледна войнствено към Галахад. — Чудя се какво ще правиш, християнино, когато видиш тази сила.
Галахад се усмихна.
— Ще ти припомня, че аз и моят меч помогнахме в търсенето му.
— Всички помогнахме — намеси се тихо Исса. — Ние сме воините на Свещения съд — добави той, разкривайки поетични наклонности, каквито не бях забелязал дотогава. Другите воини се усмихнаха. Бял скреж покриваше брадите им. Бяха омотали ръцете си с парцали и кожи. Очите им бяха хлътнали, но те бяха намерили Свещения съд и този подвиг ги беше изпълнил с гордост, макар да съзнаваха своята обреченост, защото призори трябваше да се изправят пред Кървавите щитове.
Сийнуин се облегна до мен и се сви под моето наметало от вълча кожа. Когато Нимю заспа, тя мушна лице в моето.
— Мерлин е мъртъв, Дерфел — промълви тъжно.
— Знам — кимнах аз, защото от дъното на ямата не се чуваше нищо.
— Пипнах лицето и ръцете му — прошепна Сийнуин — бяха лед студени. Поставих острието на ножа пред устата му и то не се изпоти от дъха му. Мъртъв е.
Нищо не казах аз. Обичах Мерлин, защото беше като баща за мен. Не можех до повярвам, че беше умрял в този победен час, но нямах и капка надежда, че е жив.
— Ще го погребем тук — отрони Сийнуин, — в Свещения съд.
Пак не продумах. Тя хвана ръката ми.
— Какво ще правим?
Ще умрем, помислих си аз, но продължих да мълча.
— Няма да им позволиш да ме пленят, нали? — прошепна Сийнуин.
— Никога.
— Денят, в който те срещнах, лорд Дерфел Кадарн, бе най-щастливият ден в живота ми.
Тези думи ме разплакаха, само дето не знам дали това бяха сълзи на радост или на мъка за всичко, което щях да изгубя щом настъпи студеното утро.
Задрямах и сънувах, че съм нагазил в блато, заобиколен от тъмни ездачи, а те като по чудо вървяха по подгизналата земя и приближаваха към мен. Тогава разбрах, че не мога да вдигна щита си и видях как към дясното ми рамо се спуска меч. Събудих се ужасен, протягайки ръка към копието. А то Гуилим случайно ме бе докоснал по рамото, катерейки се към скалата, където трябваше да дежури.
— Извинявай, господарю — прошепна той.
Сийнуин спеше сгушена в ръката ми, а от другата ми страна се бе облегнала Нимю. Галахад тихо похъркваше в заскрежената си руса брада, а останалите копиеносци или дремеха или лежаха вперили празен поглед в студеното небе. Луната вече беше почти над главата ми и осветяваше белите звезди по щитовете на моите хора и каменната страна на ямата, която бяхме издълбали в падината. Мъглата, която трептеше върху луната, докато тя висеше над морето, се беше разпръснала и сега лунният диск се открояваше ясен, чист и студен като току-що отсечена монета. Мярна ми се името на лунния човек, за който майка ми беше говорила, но не успях да го уловя. Моята майка беше от сакски произход и когато съм бил в корема й, била пленена при едно думнонско нападение. Чух, че още била жива, някъде в Силурия, но не я бях виждал от деня, когато друидът Танабурс ме изтръгна от ръцете й и се опита да ме убие в ямата на смъртта. След това Мерлин ме беше отгледал и аз бях станал брит, приятел на Артур и мъжът, взел звездата на Поуис от замъка на нейния брат. Каква странна нишка следва моят живот, помислих си аз, и колко е тъжно, че тази нишка ще бъде прекъсната без време тук на свещения остров на Британия.
— Не вярвам да ви се намира малко сирене — каза Мерлин.
Вторачих се в него. Реших, че още сънувам.
— От онова светлото, Дерфел — поясни той нетърпеливо, — дето се троши. Не от твърдата тъмножълта гадост. Не мога да понасям твърдото тъмножълто сирене.
Беше се изправил долу в дупката, увил наметалото като шал около врата и раменете си. Стоеше и ме гледаше сериозен.
— Господарю? — трепна невярващо гласът ми.
— Сирене, Дерфел. Не ме ли чуваш? Яде ми се сирене. Нали имахме малко. Беше увито в парче плат. И къде ми е жезълът? Човек дремне за малко и веднага някой му свива жезъла. Нима не е останала поне малко честност? Какъв ужасен свят. Няма сирене, няма честност и жезълът ми го няма.
— Господарю!
— Стига си викал, Дерфел. Не съм глух, а гладен.
— О, господарю!
— Сега пък се разрева! Мразя сълзливи истории. Аз искам парче сирене, а ти започваш да плачеш като дете. А, ето ми жезъла. Хубаво — и Мерлин го измъкна изпод рамото на Нимю. Подпря се на него и се измъкна от дупката. Другите копиеносци вече се бяха събудили и гледаха зяпнали в Мерлин. После Нимю се размърда, а Сийнуин нервно преглътна. — Предполагам, Дерфел — промърмори Мерлин и затършува из вързопите за сирене, — забъркал си ни в страхотна каша? Обсадени сме, нали?
— Да, господарю.
— И те са повече от нас, нали?
— Да, господарю.
— Браво, Дерфел, браво. И това ми било господар на бойци! Сирене! Ето го! Знаех си, че имаме. Чудесно.
Вдигнах треперещ пръст към дупката.
— Свещения съд, господарю — заекнах. Исках да разбера дали Свещения съд бе направил чудо, но бях толкова изненадан и толкова щастлив, че не можех да свържа две думи на кръст.
— А, много е хубав, Дерфел. Обемист, дълбок, има си всичко, което трябва за един добър съд — Отхапа от сиренето и измуча — Ох, умирам от глад! — Още една хапка и едва тогава се облегна на скалите. Загледа ни, грейнал в усмивка. — Обсадени и враговете са повече от нас! Така, така. И после какво? — Мерлин натъпка останалото сирене в устата си и изтупа ръцете си от трохите. Дари Сийнуин със специална усмивка и протегна дългата си ръка към Нимю. — Всичко наред ли е? — попита я той.
— Всичко е наред — отговори тя спокойно и се отпусна в прегръдките му. Само тя не изглеждаше изненадана от появата му, нито от доброто му здраве.
— Значи сме обсадени от по-многочислен враг — каза той подигравателно. — И какво ще правим сега? Обикновено най-доброто нещо в случай на опасност е жертвоприношението. Кого ще пожертваме? — заоглежда в очакване вкаменените мъже около себе си. Лицето му бе възстановило цвета си и цялата му предишна немирна енергия се беше възвърнала. — Може би Дерфел?
— Лорд! — подскочи Сийнуин.
— Не, лейди, не теб! Не, не, не, не, не. ти направи достатъчно.
— Никакви жертвоприношения, лорд — помоли се Сийнуин.
Мерлин се усмихна. Нимю сякаш бе заспала, сгушена в него, но ние не можехме и да мислим вече за сън. Копие изтрака някъде в скалите по-надолу и този звук накара Мерлин да насочи жезъла си към мен. — Качи се на върха, Дерфел и насочи жезъла ми на запад. На запад, запомни, не на изток. Опитай да направиш нещо веднъж както трябва, просто за разнообразие, а? Разбира се, ако искам работата да бъде свършена както трябва, най-добре да я свърша сам, но не ми се ще да събуждам Нимю. Върви.
Взех жезъла, изкатерих се по скалите до най-високата точка и го насочих, както ми беше казал Мерлин, към далечното море.
— Не ръчкай с него! — викна към мен друидът. — Само го насочи! Почувствай силата му! Това не е остен, момче, а друидски жезъл!
Направих каквото ми каза. Тъмните ездачи на Диурнач вероятно надушиха магията, защото техните магьосници изведнъж завиха, а група копиеносци затичаха по склона нагоре и хвърлиха копия по мен.
— Сега — викна Мерлин, щом оръжията паднаха някъде под мен, — дай му сила, Дерфел, дай му сила!
Съсредоточих се върху жезъла, но, честно казано, нищо не почувствах. Въпреки това Мерлин изглеждаше доволен от усилията ми.
— Хайде, върни ми го вече и си почини, че утре ни чака дълга разходка. Имали още сирене? Мога да изям цял чувал!
Легнахме, а студът проникваше в костите ни. Мерлин не отвори дума нито за Свещения съд, нито за своята болест, но усещах как се промени настроението на всички ни. Изведнъж надеждата изпълни сърцата ни. Щяхме да живеем и Сийнуин първа видя пътя към нашето спасение. Смушка ме и посочи към луната — чистите и ясни очертания бяха замъглени сега от трепкащ ореол. Мъглата изглеждаше твърда и блестяща, обгърнала сребристия лунен диск като пръстен от натрошени на прах скъпоценни камъни.
Мерлин не се интересуваше от луната, още си говореше за сирене.
— Едно време имаше една жена в Дун Сейло. Правеше най-чудесното меко сирене — сподели той с нас. — Увиваше го в листа от коприва, доколкото си спомням, после го държеше шест месеца в дървена купа, кисната в урина от пръч. Урина от пръч! Някои хора наистина робуват на невероятни суеверия, но сиренето й беше много добро. Тя караше — тук Мерлин се изкикоти — нещастният си съпруг да събира урината. Как ли го правеше? Така и не попитах. Хваща го за рогата и го гъделичка, може би? Или пък й е давала своята собствена урина и си е траел. Аз така щях да направя. Май студът понамаля, не мислите ли?
Бляскавите ледени кристалчета около луната бяха изчезнали, но сребристите й очертания сега бяха размазани от нежна мъглица, носена от лек западен ветрец, който наистина изглеждаше по-топъл. И звездите вече не блестяха така ярко, скрежът по камъните започна да се топи, а ние престанахме да треперим. Отново можехме да пипаме остриетата на своите копия. Падаше мъгла.
— Думнонците, разбира се, твърдят, че правят най-доброто сирене в цяла Британия — продължаваше Мерлин най-сериозно, сякаш лекцията му за сиренето беше най-важното нещо в момента, — и трябва да признаем, че то наистина може да бъде добро, но често е прекалено твърдо. Помня веднъж Утър счупи зъб с парче сирене, изпратено от едно стопанство близо до Линдинис. Половината зъб се отчупи. Горкият човек се държеше за бузата седмици наред след това. Той не понасяше да му вадят зъби. Искаше да направя някаква магия, та да му мине, но колкото и да е странно, магиите никога не действат на зъбите. На очите, да, на червата — винаги, понякога въздействат дори на мозъка, макар че в Британия в днешно време малцина са хората с такова нещо в главите. Но на зъби? Никога. Ще трябва да поработя над този проблем, когато намеря малко време. Все пак не трябва да забравяте, че ваденето на зъби ми доставя удоволствие — захили се той, разкривайки своите собствени съвършено здрави зъби. Артур се радваше на същата благословия, но повечето от нас бяха обречени да страдат от зъбобол.
Вдигнах очи и видях, че най-високите скали се бяха скрили в мъглата, която все повече се сгъстяваше. Това беше друидска мъгла — бяла и непрогледна, тя се трупаше под луната и загръщаше целия Инис Мон със своето ефирно влажно наметало.
— В Силурия — не спираше да бъбри Мерлин — ти предлагат една светла помия, която наричат сирене. Толкова е отблъскваща, че и мишките не искат да я ядат, но какво можеш да очакваш от Силурия? Искаш да ми кажеш ли нещо, Дерфел? Изглеждаш развълнуван.
— Мъгла, господарю — казах аз.
— Колко си наблюдателен — възкликна той възхитен. — Тогава може би ще измъкнеш Свещения съд от ямата? Време е да тръгваме, Дерфел, време е да тръгваме.
Така и направихме.