Брайън Хейг
Тайно разрешение (34)

34

Това беше последният път, в който възнамерявах да покажа заповедите си на пазачите, да се ухиля глуповато на камерата и да изчакам мис Смит да отвори вратата. Само дето този път вратата не отвори мис Смит. Беше мъж, но много по-възрастен от нея. Освен това знаех истинското му име. Казваше се Клапър, генерал Клапър.

Известно време просто се гледахме глупаво, после той протегна ръка.

— Здравей, Шон, как си?

— Доста зле — признах.

После той стисна ръката и на Мороу, която също призна, че се чувства доста зле. Но тя не използва този израз. Каза, че е „разочарована от развитието на нещата“ или нещо подобно, защото е твърде голям професионалист, за да изразява лични чувства.

После Клапър ни преведе през сградата и надолу по стълбите до заседателната зала в подземието, облицовано с олово. Някой му беше дал карта-ключ за вратата, той я прокара през магнитната ключалка, отвори и ние влязохме.

Край дългата заседателна маса се беше събрала многобройна публика. Третърн беше там, разбира се, и пак беше облякъл проклетата жилетка, с която толкова се гордееше. Мърфи също беше там, естествено. Както и началникът му генерал Клайв Партридж, накичен и с четирите си тежки генералски звезди. Както и човекът от Белия дом, който ме беше инструктирал, преди да пристигна. Поне той беше облечен в хубав строг костюм и беше твърде скромен, за да се преструва на оперативен агент. Казваше се Паркър и не изглеждаше особено щастлив, че е тук. Всъщност никой не изглеждаше така. Дори ние с Мороу. Беше си една просторна зала, пълна с нещастни хора, които не се радваха да се видят.

Двамата с Мороу обаче бяхме обещали нещо и спазвахме обещанието си. Бяхме работили денонощно през последните три дни, като анализирахме доказателствата и свидетелските показания, преценявахме всяка гледна точка и алтернатива, спорехме до сутринта и едва не се избихме, но в крайна сметка съставихме доклада, който бяхме дошли да представим.

Клапър заобиколи масата и седна до генерал Партридж. Масата беше изкусно наредена така, че всички присъстващи седяха от едната й страна, а от другата имаше два празни стола. Те очевидно бяха за нас с Мороу. Е, аз знаех това-онова за подреждането на мебели, което цели определен психологически ефект, и изобщо не се канех да се чувствам застрашен. Вече бяхме преминали границата, до която подобна игричка можеше да манипулира емоциите ни.

Заведох Мороу до стола и двамата седнахме. Погледнах я — изглеждаше точно толкова изтощена, колкото се чувствах аз, но освен това беше спокойна и невъзмутима. След всичко, през което бяхме преминали, присъствието на няколко от най-могъщите фигури в отбранителната система на страната ни очевидно изобщо не я притесняваше.

Известно време ровихме в куфарчетата си, докато наизвадим докладите. Бяхме направили само десет копия, номерирани и обозначени с думите „Строго секретно: специални операции“. Мороу, която от определена гледна точка беше най-нисшестоящият човек в стаята, стана и остави по едно копие пред всеки от мъжете от другата страна на масата.

— Пред вас са нашите доклади, господа — започнах. — Ако желаете, можем да направим пауза от двайсет минути, за да се запознаете с тях. В противен случай капитан Мороу ще представи заключенията ни устно.

Генерал Партридж, който беше човекът с най-висок чин от другата страна на масата и този, който в крайна сметка щеше да вземе решението дали ще има военен съд, или не, отвърна:

— Разкажете какво сте открили.

Мороу ми хвърли един поглед и аз й кимнах да продължи.

Тя се прокашля и очите й се плъзнаха по лицата от другата страна на масата. После започна:

— Сутринта на осемнайсети юни, приблизително в осем часа, екип, „Алфа“ на капитан Санчес преднамерено е устроил засада, която е причинила смъртта на…

Говори почти двайсет минути. Бях много горд с нея. Изложението й беше подредено, сбито и нито за миг не се отклоняваше от фактите, точно както ги учат в Харвард. Разказа за всички произтекли събития, от предполагаемото предателство и унищожаването на отряда на Ахан до опита за възпрепятстване на правосъдието. Мъжете от другата страна на масата я изслушаха с непроницаеми физиономии и нито веднъж не се опитаха да я прекъснат.

Наблюдавах лицата им и се опитвах да си представя какво мислят, какво чувстват и как реагират на историята, така умело разказвана от Мороу. Случаят не беше лесен. Уинстън Чърчил веднъж беше описал Русия като „загадка, обвита в мистерия и заключена в лабиринт“. Ние се бяхме изправили срещу изобилие от конспирации, обвити в заговори и заключени в тайни. Имаше твърде много пластове измама и укриване на истината — като се започне с Персико, който се опитваше да скрие факта, че Перит беше избил оцелелите, през решението на екипа да сключи сделка със Санчес, за да се прикриват взаимно, до усилията на хората от отсрещната страна на масата да подкопаят усилията ни да разберем какво беше станало в действителност. Беше толкова безнадеждна плетеница от мотиви и принуди, че все още не бях убеден дали сме я разплели наистина.

Най-сетне Мороу свърши. Всички се повъртяха мълчаливо.

После генерал Партридж бръкна в джоба си, извади пакет цигари и проклет да съм, ако не бяха „Кемъл“ без филтър. Измъкна една, почука я в дланта си и я запали. Просто изумително. Генерал Мърфи стана, отиде до една странична масичка, дръпна чекмеджето и донесе стъклен пепелник на шефа си. Пушенето беше строго забранено във всички военни и държавни учреждения, но никой от присъстващите нямаше достатъчно кураж, за да напомни за това правило на най-злия и раздразнителен бригаден генерал в армията на САЩ. Аз със сигурност нямах.

После Партридж се вторачи в мен.

— И какво препоръчвате, майоре? Кого да обвиня и в какво?

— Нека първо се заемем с най-сериозното обвинение — предложих. — Предумишлено убийство.

— Продължавайте — подкани ме той, като ме гледаше иззад дима.

Заговорих с най-адвокатския си тон:

— Обвинението в убийство стана доста комплицирано, най-вече защото веднага след започването на това разследване бяхме умишлено заблудени, че ролята на нашите екипи в Косово по същество е била да не участват в бойни действия освен при самозащита. Едва по-късно научихме за съществуването на операция „Ангел-отмъстител“ и за това, че екипът на Санчес всъщност е бил изпратен в Косово с ясната цел да осъществява нападателни бойни мисии. Тъй като екипът на Санчес е имал законното разрешение да изпълнява такива, ние заключихме, че засадата, проведена на осемнайсети юни, може да бъде оправдана. От което следва, че засадата не представлява акт на масово убийство. За сметка на това е умишлено пренебрегване на заповед, тъй като полковник Смодърс е заповядал на екипа да се изтегли и е имало изрична заповед да не се атакуват случайни цели без разрешение.

— Прието — кимна Партридж.

Само това. Продължих.

— Първоначалната атака на сержант Перит срещу оцелелите противници също не е убийство. Отново се касае за доброволно неподчинение на заповед. Напуснал поста си по време на битка, което е допълнително престъпление. Границата между тези закононарушения и убийството е прекрачена от него, когато предумишлено е застрелял ранените сърби. Той е извършил многобройни предумишлени убийства и едно обезобразяване на труп. Невъзможно е да установим със сигурност за какъв брой убийства става въпрос. В доклада ни е включено копие от огледа на съдебния лекар. Минималният им брой е три. Максималният — десет.

— Прието — повтори Партридж.

— Въпросът за бунта отново е невероятно сложен — продължих. — Военният наказателен кодекс определя бунта като преднамерен и организиран опит за узурпиране на авторитета на назначените командири на военната част. В историята са записани многобройни прецеденти, които дефинират различните варианти на това престъпление. Двамата с капитан Мороу проведохме толкова проучвания, колкото ни позволиха ограниченото време и възможности. Няма да ви отегчаваме с подробностите, но не открихме друг случай в историята на военното правораздаване, който да е огледално копие на случилото се в екипа на капитан Санчес. По-способните или опитни юристи може да възразят срещу нашия извод, но според нас капитан Тери Санчес доброволно е предал отговорностите си по командването на екипа, а старшина Майкъл Персико е направил похвалната стъпка да ги поеме. Имало е вероятност да се стигне до бунт, ако Санчес не се беше разделил доброволно с командването, но собствената му пасивност е предотвратила това престъпление.

Партридж тръсна цигарата си в пепелника.

— Прието.

— Има многобройни по-дребни престъпления, които са описани в доклада, но останаха само две сериозни нарушения, които трябва да обсъдим.

— Какви са те? — изръмжа Партридж.

— Заговор за възпрепятстване на правосъдието и лъжесвидетелстване.

— Добре — каза той. — И как препоръчвате да се справим с тях като адвокати?

— По тези две обвинения се сблъскахме с най-сериозни усложнения. Заговорът в екипа е претърпял дълга еволюция, като се започне с общото им съгласие за фалшиви доклади до полковник Смодърс, премине се през съзнателния им отказ да съобщят за засадата и се стигне до предумишленото подвеждане на офицера, който е провел разпита след завръщането им. Но по-късно самата армия на САЩ и правителството взеха участие в същия заговор. Интересите на правителството да запази тази война в тайна съвпаднаха с нуждата на екипа да прикрие собствените си престъпления, така че е било постигнато споразумение.

— Прието — каза той. Дълбоко си поех въздух.

— Господин генерал, вие участвахте ли в това споразумение и знаехте ли за него?

— Да — отвърна той честно.

— В такъв случай вашият дълг повелява да се оттеглите от делото. Трябва да се откажете от правото си да вземете решение по нашите препоръки.

Очаквах Партридж да прескочи масата и да ми изтръгне гръкляна. С Мороу го бяхме обсъждали часове наред. Предполагахме, че Партридж е участвал в заговора, което го правеше също толкова престъпник, колкото всички в екипа на Санчес. Нямаше право да ги съди. Нито пък някой друг от хората от отсрещната страна на масата. По същата причина беше доста вероятно пялата командна верига над Тери Санчес, включително и главнокомандващият на всички въоръжени сили, по определение да са замесени в престъпленията, които бяхме разкрили. Всъщност имаше голяма вероятност никой в съществуващата командна верига във въоръжените сили да не е в състояние да се произнесе по това дело. Налагаше се масово отказване от съдебни правомощия. Когато веднъж бяхме в по-академично настроение, Мороу и аз решихме, че това е интересен прецедент.

Партридж само се усмихна. Пакетът „Кемъл“ беше оставен на масата и той внимателно го прибра в джоба си.

— Добре, адвокате, приключихте ли? Съобщихте ли всичко, което имахте да казвате?

— Да, сър.

— Прав си, Дръмънд. Използвам присъстващите свидетели, за да се откажа от правото си да взема решение по вашите препоръки. Свърши страхотна работа, момче. Показа истински кураж, воля и интелигентност. Баща ти би се гордял с теб. И аз се гордея с теб, по дяволите.

— Благодаря, господин генерал. Ще предам на баща ми, когато го видя.

Този път той се усмихна.

— И друг път съм ти казвал да не ми се подмазваш, Дръмънд.

— Съвсем не, сър.

— А сега дойде моментът за по-неофициалния ми съвет. Слушаш ли ме?

— Да, сър.

— Колко убийства предлагаш да включиш в обвинението?

— Може би десет, сър. Но само с един обвиняем.

— Само един. Сержант първи клас Перит, така ли?

— Точно така, сър.

— Значи с изключение на Перит нито един от хората в онзи екип не може да бъде обвинен в нищо сериозно. Естествено, можем да осъдим Санчес за грубо потъпкване на офицерския дълг, но какво ще докажем с това? Той и бездруго вече се е побъркал. Можем и да накажем някои от останалите за погрешно взети решения, но тогава ще изглеждаме като дребнави отмъстителни старчета, нали? Така че остават само обвиненията в заговор, а ако отправим дори само едно от тях, ще се наложи да го последват още стотици във всички посоки, някои от които стигат до луната. Правилно ли съм разбрал, господин адвокат?

— Да, господин генерал. Бих казал, че описахте положението доста точно.

Той се облегна.

— А присъстващите Третърн и Мърфи са ти казали, че ако искаш да излезеш пред медиите с тези разкрития, няма да те спираме. Така ли?

— Такова беше нашето споразумение, господин генерал.

Той кимна.

— Е, сделката си е сделка. Оставям на теб да решиш, синко.

— Благодаря, сър.

Той се засмя невесело.

— Недей да ми благодариш, Дръмънд. Изобщо не си го помисляй, момче. Току-що ти сервирах най-голямата купчина екскременти, която си виждал. Замислял ли си се какво ще стане, ако изкараш всичко това наяве?

— Мисля, че да, господин генерал. Според мен ще предизвикам сериозен скандал.

Той се позасмя и на това, но този път звучеше по-скоро като баща, чийто тригодишен син е казал нещо сладко. Не нещо смешно или интелигентно, а сладко.

— По дяволите, Дръмънд, ако беше само това, никой от нас изобщо нямаше да ти се бърка. Скандалите идват и си отиват. Няколко души влизат в затвора или профукват цяло състояние по адвокати, но в днешно време дори това се преживява. Ако скандалът им е достатъчно голям, издават книга и продават правата за филмиране още зад решетките. После си купуват голяма къща в Малибу или Хилтън Хед и прекарват остатъка от живота си, като пътуват в първа класа и получават по двайсет хиляди долара за една поява в телевизионно шоу. На хората, изглежда, никога не им омръзва да слушат как другите говорят за греховете си. Изобщо не си мисли, че някой от нашата страна на масата се страхува от скандал.

Посмя се още малко, после се обърна към човека от Белия дом.

— Ей, Паркър, ти колко скандала си покрил за нашия любим главнокомандващ на въоръжените сили?

Паркър също се засмя.

— Не искам да прозвучи обидно, сър, но скандалите се лепят по моя шеф като… ами като молци по вълнен костюм. Всеки път, когато затвори някоя врата в Белия дом, се свиваме в ъгъла и се молим да не е измислил нещо ново, което да прави зад нея.

Партридж отново се обърна към мен.

— Виждаш ли, синко, не си мисли, че Третърн, Мърфи или аз сме извършили това, защото ни е страх от някакъв си скандал. Бяхте ли в някой от лагерите там?

— Да, сър.

Той кимна одобрително.

— Браво на вас. В момента в нашите лагери има почти милион и половина косовари. Един милион и половина нещастници, за които сме единствената надежда. Ако изкараш историята наяве, цялата тази операция, с която се опитваме да им върнем отнетите територии, ще се разпадне. Цялото нещо се държи на косъм. Руснаците ни обвиняват в геноцид. Съюзниците в НАТО ни мразят, защото ги забъркваме в това. Засрамихме ги да участват, но ако открият, че провеждаме тайна сухопътна война, ще прекратят операцията по най-бързия начин. Италианците вече няма да ни дават летищата си. Британците може и да останат с нас, но няма да има къде да останат. Мислиш ли, че Конгресът ще ни разреши да продължим? Аз лично не. А прекарвам доста повече време с конгресмените от теб. Като се замисля, може дори да помогнеш на НАТО да се разпадне. Французите със сигурност ще се пробват.

Седях и слушах всяка дума.

— Ти решаваш, Дръмънд. Направи това, което смяташ за правилно. Милошевич сигурно е записал в армията си десетки хиляди убийци, изнасилвачи и всякакви други престъпници. Повечето от тях никога няма да видят съдебна зала отвътре. Но ти трябва да решиш дали да изправиш съдбата на един-единствен войник, този сержант Перит, срещу съдбата на милион и половина косовари. Ти трябва да решиш дали си струва да подариш победата на Милошевич. Ти трябва да решиш дали имаш желание да провалиш живота на милиони хора, за да накажеш един човек за убийството на някакъв негодник, който вероятно и без това е заслужавал да умре. Помисли си дали ще е справедливо тези милиони хора да загубят държавата си заради някакъв клоун с прякор „Чука“.

Той стана и излезе от стаята, без да каже нищо повече. До този момент двамата с Мороу се бяхме наслаждавали на новопридобития си поглед към света, като си мислехме, че сме на велик кръстоносен поход, за да поправим една ужасна несправедливост. Сега бяхме залепнали на столовете си, твърде зашеметени, за да отговорим. Останалите мъже ни гледаха.

Изведнъж усетих в стомаха ми да се надига цунами. Бързо казах:

— Моля да ни извините, но двамата с капитан Мороу трябва да обсъдим нещо насаме.

Преди да излезем, се обърнах да погледна генерал Мърфи. Той все така отвръщаше на погледа ми без следа от вина или срам. Но поне не се усмихваше. Трябваше да му се признае. Не злорадстваше.

Двамата с Третърн ме бяха прекарали за пореден път. Наистина бях сключил сделка с дявола.