Брайън Хейг
Тайно разрешение (24)

24

Клапър се обади в два през нощта. Започнах да подозирам, че в тези обаждания има някакъв зъл умисъл. Може би и това беше част от заговора: да ме изтощят и раздразнят дотолкова, че да се съглася на всякакви отстъпки, само и само да приключа с разследването и да си почина. Много са хитри тези хора.

— Къде си? — попита Клапър. — Приключваш ли вече?

— Последни щрихи — отвърнах, като се надявах да звуча уверено.

— Обади ми се генерал Фостър от АНС. Бесен е. Каза, че създаваш проблеми на един от неговите служители, някакъв мистър Джоунс. Каква е тази работа?

Трябваше да го очаквам.

— Просто се опитвам да го накарам да се вразуми — отвърнах. — Това е същият човек, който ни показа филмите и записите. Само дето не ни разрешава да направим копия. Били прекалено секретни. Казах му, че нямам проблеми и с това, стига да ми каже името и отдела си, за да ги запиша в доклада.

— И без тях можеш да го напишеш — каза Клапър. — Този Джоунс очевидно е на много секретна позиция. Генерал Фостър предложи да използваме неговото име.

— Шефе, става въпрос за косвени доказателства. При това дори не ми дават да ги видя. Знаете какви са правилата. Надеждността на доказателствата трябва да бъде доказана.

Това беше напълно благовидна юридическа логика и звучеше толкова правдоподобно, че нищо чудно и да беше вярна. Клапър обаче не се хвана.

— Ако ще препоръчваш да не бъдат съдени, няма значение. Доказателствата няма да влизат в съда. По дяволите, Шон, просто напиши името на Фостър.

— Сър, аз водя това разследване — казах. — Не ме интересува дали ще влиза в съда. Не искам да си върша работата през пръсти. Можете да ме посъветвате, но не можете да ми заповядате.

От другата страна на линията се чу как въздухът напуска един чифт бели дробове. Клапър обикновено е много спокоен човек, но генерал-майорите не обичат младшите офицери да им напомнят ограниченията на поста им.

— Вече си застрашен от разследване на служебното ти поведение. Не си усложнявай положението допълнително.

— Съжалявам, генерале, но трябва да направя това, което смятам за редно.

— Както искаш — обяви той много раздразнено и затвори.

Аз също затворих, после спрях диктофона, който бях включил още щом се представи. Записването на телефонен разговор без доброволното съгласие на събеседника е средно сериозно нарушение на федералните закони. Но това изобщо не ме интересуваше. Не възнамерявах да използвам касетата в съда, където и без това нямаше да я признаят. Но си представях как ще й се зарадват момчетата в редакцията на „Вашингтон Хералд“, ако се стигнеше дотам. Противниците ми — които и да бяха те — не играеха честно с мен. Защо пък аз трябваше да го правя?

С тази мисъл заспах дълбоко, докато не усетих една груба ръка да ме разтърсва за рамото. Примигнах няколко пъти, докато успея да накарам клепачите си да останат отворени. Не много, но достатъчно, за да присвия очи и да различа неясни фигури. Марти Еди-кой-си се беше надвесил над леглото ми, вторачен в лицето ми. Зад него имаше две много едри фигури, които вероятно принадлежаха на военни полицаи.

— Моля те, облечи се и ела с мен — каза той. Измъкнах се от спалния си чувал и седнах.

— Ще ми обясниш ли какво става? — попитах, докато си търсех бойната униформа и ботушите.

— Когато стигнем в офиса.

— Арестуваш ли ме?

— Задържам те.

Усещах се ужасно уморен и реших да не си отварям устата, докато в ръката ми не се появи чаша кафе и не усетя вълшебното действие на кофеина. Бързо се облякох, станах и се повлякох след Марти. От двете ми страни вървеше по един военен полицай. Забелязах, че Марти е със същия кошмарен кариран костюм, с който беше облечен предишния ден. Сигурно беше работил цяла нощ.

Беше три сутринта и улиците още бяха тъмни и пусти, докато вървяхме към офиса му. Не изпусках Марти и спътниците му от око. Като нищо можеха да работят за Третърн или Мърфи. Всъщност колкото повече си мислех за това, толкова повече ми се струваше идеалният предлог да ме изкарат от палатката, за да ме елиминират „с тайно разрешение“. Щяха да ме заведат в някой тъмен усамотен ъгъл на лагера и да ме застрелят в тила. От друга страна, не ми бяха сложили белезници, което реших да приема за окуражителен знак.

Успокоих се едва когато стигнахме във военното полицейско управление. Но не трябваше. Това, което ми беше приготвил Марти, беше още по-добро от разстрел в гората.

— Седни, моля те — нареди ми той, когато се събрахме около масата в една стая за разпити.

После ми прочете правата. Много пъти съм го правил със задържаните, но когато се случва на теб, доста ти стяга тук-там. Изслушах го, докато стигна до въпроса: „Имаш ли нужда от адвокат?“

Това винаги е най-важният въпрос. Нямах представа в какво ме обвиняват. Нямах представа дали изобщо ще ме обвиняват. Реших, че един адвокат най-вероятно няма да може да ми помогне повече от това, което можех да направя и сам. Все пак и аз съм адвокат, нали така? Разбира се, точно с такъв солипсизъм можеш да затънеш най-неприятно. Когато полицаите разпитват теб, а не обратното, губиш възможността за хладни, обективни, неемоционални решения, която има един нает адвокат.

Въпреки това отговорих:

— Засега не.

Марти хвърли поглед на двамата военни полицаи и им кимна да излязат. Те затвориха след себе си. После той просто ме загледа, предполагам, за да ме притесни. На стената имаше голямо огледало както в повечето помещения за разпити. Реших, че сигурно от другата страна ни гледа някой. Може би Мърфи. Или Третърн. Или и двамата.

— Имаш сериозен проблем — каза най-сетне Марти. — Маратонката ти отговаря на една от отливките, които направихме в тоалетната, където е бил убит Джеръми Бърковиц.

— Невъзможно — отсякох.

Естествено, това са първите думи на всеки заподозрян. Дотук с блестящите ми адвокатски умения.

Той сви рамене и се наведе над масата.

— Виж, майоре, ако си бил в онази тоалетна във въпросната нощ, най-добре просто да си го признаеш. Може би сте се срещнали там?

— През онази нощ дори не съм се доближавал до тоалетната.

— Нали не очакваш да повярвам, че някой ти е взел маратонките, убил е Бърковиц и ги е върнал под леглото ти?

— Не очаквам да вярваш на каквото и да е, по дяволите. Не съм доближавал тази тоалетна и освен ако на маратонките ми не са им пораснали крачета, те също не са били там.

— Тогава как си обясняваш факта, че там има отпечатъци от тях?

Това беше стандартна техника. Господ ми е свидетел, защитавал съм многобройни клиенти, които са я оценявали по достойнство. Тия тук целяха да ме подтикнат да си измислям извинения, а после да разбият алибито ми и да ме принудят да си призная.

— Не смятам да обяснявам каквото и да е, по дяволите. Не съм ходил до тази тоалетна.

Той се облегна и започна да си играе с химикалката.

— Има и още — каза.

Ако от това трябваше да се притесня още повече, номерът не сполучи. Просто си седях търпеливо и го наблюдавах хладно. Той започна да почуква с химикалката по брадичката си.

— Сред бележките, които открихме в стаята на Бърковиц, имаше една от теб, с която го молиш да се срещнете в тоалетната в един през нощта.

Хладната ми обвивка изведнъж се пропука. Осъзнах, че сериозно съм загазил. Отпечатъците от маратонките можеха да бъдат оспорвани в съда. Винаги оставаше възможността мястото на престъплението да е било опропастено от лоша полицейска работа или дори грешка в лабораторията в Хайделберг. Лошата полицейска или лабораторна работа бяха обърквали не едно дело. Освен това имаше и шанс някой друг с моя номер и вкус за маратонки да е извършил престъплението. Минимален шанс, признавам, но бях построявал защитата си и на по-слаби аргументи с приличен успех. Аз си знаех, че никога не съм доближавал онази тоалетна, значи някой някъде беше направил сериозна грешка. Бележката обаче представляваше неприятен проблем.

— Невъзможно — избъбрих.

Опа, пак го казах.

— Накарахме двама експерти да проучат почерка. Твоят е, майоре. За бога, ти си адвокат. Няма нужда да ти обяснявам елементарни неща.

Наистина нямаше нужда. Бяха ме натопили. Всъщност, ако трябва да бъдем съвсем точни, бяха ме натопили за втори път. Не знаех как, но просто нямаше друго обяснение. Знаех, че никога не съм си уговарял среща с Бърковиц. И не съм бил в тоалетната.

Отворих уста и се изненадах колко беше стегнато гърлото ми, когато казах:

— Марти, няма да говоря повече без адвокат.

Той ме изгледа в продължение на няколко секунди, изправи се, отиде до вратата и почука. Двамата военни полицаи влязоха обратно и той им нареди да ми вземат данните и да ме настанят в килия. Те това и направиха. Първо, тъпо ги последвах в една друга стая, където, кой знае защо, ми взеха отпечатъци от пръстите. В армията се пазят копия от тях, както и панорамни снимки на зъбите на всички военнослужещи, ако се наложи да се идентифицират останки. Може би просто искаха да ме унижат. Постигнаха го.

Взеха ми колана и връзките на обувките и ме отведоха в една килия. Знаех, че на сутринта ще трябва да разсъждавам трезво, затова се стоварих на леглото и се опитах да заспя насила. Естествено, това никога не върши работа, ако наистина е важно. Лежах почти половин час и си мислех колко невероятно глупав съм бил. И прекалено самоуверен. Бях надценил възможностите си. И още по-лошо, за пореден път бях подценил противника.

Но все още не можех да разбера как са го направили. Дори ако Марти работеше за Джоунс, тоест Третърн, как, по дяволите, бяха успели да изфабрикуват такива доказателства?

Изведнъж чух надолу по коридора да прещраква ключалка. После стъпки. Лампите бяха изключени, така че коридорът и моята килия бяха тъмни като в рог. Стъпките спряха пред вратата.

Подуших одеколона. Беше хубав одеколон, с ухание на бор. Много скъп.

— Третърн, негоднико — възкликнах.

— Килията ти отива, Дръмънд — ухили се той.

— Така ли? Тогава защо не дойдеш при мен? Така ще имам и страхотния шанс да ти изтръгна червата.

Той се засмя.

— Знаех си, че ти си обрал стаята ми. Нямаш представа колко струваше това куфарче. И наистина си искам паспорта и личната карта. Ще бъде много досадно да си вадя нови.

— Ей, Джак, страшно съжалявам — казах по-горчиво, отколкото възнамерявах. — Не съм искал да ти създавам неудобства.

— Вече го направи, Дръмънд. Адски ме ядоса.

— Значи сме квит. Можеш да ме пуснеш.

— Опасявам се, че вече не е толкова лесно.

— Естествено, че е лесно, Джак. Ако отида в затвора, няма да отнеса тайните със себе си.

— Ти не знаеш никакви тайни. Само така си мислиш.

— Ха — възразих. — Знам всичко, което сте намислили с Мърфи. Ако ме натопиш, ще ви издам на всички репортери, които познавам. Ще намеря начин, обещавам. Помисли за това.

— Вече го направих, Дръмънд. Смяташ ли, че ще ти повярват? Никой не обръща внимание на осъдените убийци, които обясняват нещо за някакви заговори и конспирации. Ти си помисли, Дръмънд. Нямаш доказателства и се намираш в крайно неизгодна позиция.

Беше прав, естествено. И това ме вбесяваше още повече. Той се отдръпна назад и аз видях как се облегна на стената. Цялото му лице оставаше в сянка, от което изглеждаше още по-зловещ.

Когато отново проговори, звучеше подозрително разумно:

— Независимо от това дойдох да ти предложа сделка. Това е единствената ти възможност. Искаш ли да чуеш предложението ми?

— Нямам по-интересна работа в момента — казах.

— Добре. Ти ще спреш да се размотаваш и ще свършиш каквото се очаква от теб, ще приключиш разследването, а ние ще забравим за случая. Дори ще убедя Клапър да отмени разследването на служебното ти поведение и ще можеш да продължиш да практикуваш.

— Това ли е? — попитах.

— Това е — отвърна той.

— И от мен се очаква просто да си затворя очите за малката ти уговорка със Зелените барети?

— Накратко казано, да.

— Ами Бърковиц? И за него ли да забравя?

— Не сме го убили ние.

Беше мой ред да се засмея.

— Глупости.

— Честно. Не знам кой го е убил.

— Но смяташ да натопиш мен.

— Естествено. Ти ни постави в неудобно положение, Дръмънд. Но ако си основният заподозрян за убийство, някак си не върви да водиш собствено разследване. Нито пък можеш да пуснеш информация на пресата, както се опита да направиш с Бърковиц. Беше много смешно.

Значи така. Наистина подслушваха кабинета ми. Бяха чули целия ми разговор с Бърковиц. Бяха чули всичко.

Но това потвърждаваше и още нещо. Имаха силен мотив за убийството на Бърковиц.

— Стига де, Третърн — казах. — Защо го направи? Бърковиц се беше приближил твърде много? Беше те разкрил? Защо поръча да го убият?

— Вече ти казах. Не знам кой е убил Бърковиц. Не сме ние. Не че съжалявам особено за загубата. Но пък смъртта му ми дава възможност да те отстраня.

— Ти си истински мръсник.

— Не се гордея с това, но го правя за страната си.

Щях да се задавя от смях. Тази реплика наистина е последното убежище на най-големите негодници. Помислих си да му кажа, че звучи като някой от хитлеристките палачи на подсъдимата скамейка в Нюрнберг, но нямаше смисъл да си хабя въздуха. Вместо това попитах:

— Как фалшифицира доказателствата?

— Много лесно всъщност. Днес всичко се прави на компютри, дори полицейската лабораторна работа. Ще се изненадаш, като разбереш колко е лесно да проникнеш в един лабораторен компютър и да подмениш образа на обувка, ако разполагаш с нужната технология. Тези хора от АНС са истински магьосници.

— А бележката, която са намерили в стаята на Бърковиц?

— Един човек с нужните документи за достъп я остави вчера. С нужната технология можеш да правиш и безупречни фалшификати.

Не казах нищо и той добави:

— Виж, Шон, не ни принуждавай да поемаме по този път. Аз ти се възхищавам. Наистина. Знам за времето, което си изкарал в Звеното. Проявил си голяма смелост, а в това разследване проявяваш и упоритост. Но не мога да те оставя да навредиш на страната си. Да не го превръщаме в личен въпрос.

В миналото, когато се учех да танцувам със старши сержант Уилямс в стаята за разпити на тренировъчния лагер за военнопленници, забелязах нещо много неприятно, което сякаш поемаше контрола над мозъка ми всеки път, когато той ме удряше. Не спирах да го обиждам, а той не спираше да ме удря и да нанася нови и нови поражения на крехкото ми тяло. Мислех за това всяка вечер, когато бяхме приключили заниманията си за деня, и знаех, че на следващия ден ще има още. Рационалната част от мозъка ми напомняше, че с пасивна съпротива ще си спестя много болка, но всеки път, когато ме хвърлеха в тапицираната стая с това садистично чудовище, не можех да се контролирам. Направо му се качвах на главата, а той ме биеше все по-силно и ми пускаше все повече кръв.

Сега бях с дванайсет години по-възрастен, но дали бях помъдрял? Просто трябваше да дам на Третърн каквото искаше и можех да продължа с живота си. Добре де, трябваше да се науча да живея с факта, че съм участвал в заговор за прикриване на престъпление. Но пък всеки на този свят има някакви грехове. Затова католическите свещеници въртят толкова добър бизнес с изповедите. Защо аз да съм по-различен? Откъде-накъде трябва да се изявявам като светец?

— Добре, Третърн, ще го направя — казах накрая.

Той се отблъсна от стената и доближи килията ми.

— Надявам се да говориш сериозно.

— Казах ти, че ще го направя — повторих ядосано.

Дори в тъмното усещах как ме изучава с мраморните си очи.

— Закълни се в офицерската си чест — настоя.

Беше учил в „Уест Пойнт“ и вярваше, че офицерската дума е ненарушима клетва. Доста комично, всъщност. Изглежда, изобщо не осъзнаваше иронията на факта, че ме принуждава да се закълна, че ще излъжа в официален доклад.

— Давам ти думата си — казах.

— Добре. След около два часа генерал Мърфи ще дойде тук и ще потвърди под клетва, че си бил при него в нощта, когато е бил убит Бърковиц. След това ще те пуснат. Но ако се опиташ да ме прецакаш, веднага ще те натикам обратно в тази килия. И няма да ти дам втора възможност.

— Виж, нали се заклех. Накарай ги да ме пуснат и ще правя каквото ми кажеш.

— Добре — кимна той.

После чух стъпките му да се отдалечават по коридора. Лъжех, естествено. В мига, в който излезех оттук, щях да направя абсолютно всичко по силите си, за да го начукам на Третърн, Мърфи и цялата армия на САЩ. Нямах представа какво точно, но със сигурност щях да постигна повече, ако не бях затворен в килия.

Човек е такъв, какъвто е, и не е по силите му да се промени. Тези хора ме натопиха и изнудиха и аз бях адски ядосан. Но щеше да ми мине, ако успеех да си уредя едно малко отмъщение.