Брайън Хейг
Тайно разрешение (16)

16

Генерал Чък Мърфи изглеждаше силно разгневен и аз разбирах защо. Никой не обича денят му да започва с оглед на труп с посиняло лице, проснат в потънала в кръв тоалетна, и Чък Мърфи вероятно се беше сетил, че блестящата му кариера току-що е направила няколко скока към забвението. Армията очаква от своите командири да поддържат реда и законността в базите. Убитите журналисти с международна известност, които замърсяват тоалетните, някак си не отговарят на тези изисквания.

— Добро утро, господин генерал — казах и се отпуснах в стола срещу бюрото му.

— Майоре — отвърна той и аз не пропуснах да забележа, че това не включваше пожелание за добро утро.

— Извинете, че ви притеснявам, сър. Сигурно ще имате много работа днес, но наистина се нуждая от отговорите на няколко въпроса.

— Разполагате с времето ми — каза той, като си гледаше часовника.

— Добре, ето за какво става дума. Разпитахме Санчес и всичките му хора. Прочетохме щабните дневници. Огледахме труповете на сърбите. Но май все още не разбирам защо Санчес и хората му изобщо са влезли в Косово.

— Това не го ли минахме вече? Класическа военна операция за съдействие. Въоръжаваме и обучаваме косоварите, за да водят сами собствената си война.

— Чия идея беше това?

— Чия идея беше кое? — попита той много заядливо.

— Цялата операция. Искам да кажа, че някой някъде трябва да е казал нещо като: „Ей, имам страхотна идея. Хайде да използваме Десета бригада, за да помогнем на АОК.“ Всяка военна операция си има кръстник. Кой беше той в случая?

— Проклет да съм, ако знам, Дръмънд. Обикновено тези неща просто се случват. Сигурно и този път е станало така.

— Кой ви даде тази заповед, генерале?

— Заповедите бяха подписани от генерал Партридж, главнокомандващия съвместните специални операции.

— Извинете. Не разбирам много от тези неща. Мислех си, че работите под командването на щаба на НАТО в Брюксел. Командирът на НАТО не отговаря ли за цяла Европа и операцията в Косово?

— Да, но специалните части рядко работят пряко за командването на цялата армия. Обикновено получаваме преките си заповеди директно от Форт Браг. Наричаме го операция „Кюнец“.

— Наистина ли? Защо?

— Заради специалните особености на нашите операции. От командирите на обикновени военни части не се очаква да разбират уникалните ни способности и да ги използват по предназначение. Случаят не е необичаен, Дръмънд. Проверете досиетата. Постъпиха по същия начин в Могадишу и Хаити.

— Тогава откъде получава заповедите си генерал Партридж?

— От Съвета на началник-щабовете.

— А работи ли директно с Белия дом?

— Защо питаш?

— Само от любопитство — излъгах. — Всички тези неща на високо ниво са ми нови и се опитвам да ги разбера.

Той ме изгледа твърдо и проницателно.

— Всичко това има ли нещо общо с разследването?

— Ами да, но по заобиколен начин. Разбирате ли, Санчес и хората му твърдят, че засадата им е била акт на самоотбрана. Виждате ли какъв е проблемът? Някои хора могат да възразят, че в това няма логика. Засадата е форма на атака, нали така? Просто се опитвам да определя какво можем да смятаме за самоотбрана в случая. А за да го направя, вероятно ще се наложи да разпитам хората, които са планирали цялата операция. Нали разбирате, за да установя какво е тяхното определение за самоотбрана.

— Не е бил никой от Белия дом, поне това мога да кажа. Генерал Партридж не работи за никого в Белия дом. Не, ще го кажа по друг начин. Разбира се, той работи за главнокомандващия на въоръжените сили, който всъщност е президентът на САЩ, но всичко минава през председателя на Съвета на началник-щабовете.

— Значи идеята за тази операция е хрумнала на някой в Пентагона или може би на хората на генерал Партридж?

— Така предполагам.

— Имате ли време за още един въпрос? — попитах, тъй като той продължаваше да си гледа часовника, за да ми напомни колко невероятно е зает.

— Само един, Дръмънд. Не повече — отвърна, като клатеше глава. — Може и да звучи невероятно, но всъщност аз съм доста зает човек.

— Сигурен съм, господин генерал. Всеки ден благодаря на съдбата си, че не съм на ваше място — обясних аз и той ме погледна ядосано, като се чудеше какво съм искал да кажа.

Продължих:

— Колко често се очакваше от Санчес и хората му да докладват за положението във вашия щаб? Със сигурност имате стандартна процедура за такива ситуации.

— Опасявам се, че не знам.

— Току-що прочетох заповедта за операцията на Санчес. Според нея е трябвало да докладва за положението два пъти дневно. Веднъж призори и веднъж по залез слънце.

Той се намръщи за миг, сякаш си мислеше, че ако вече знам отговора, защо изобщо питам. Старият Чък очевидно не си падаше по адвокатски игрички.

— Хубаво — каза с крайно раздразнен тон.

— Според дневника на операцията Санчес е пропуснал да докладва цели три пъти между четиринайсети и осемнайсети. Как си го обяснявате?

— Може би не е пропуснал да докладва. Може би от оперативния щаб са пропуснали да го впишат. Смятам, че дисциплината ни е доста добра, но в щаба все пак работят войници, а войниците не са съвършени.

— Напълно ви разбирам, сър. Но си мисля, че причината такива части да докладват по два пъти на ден е точно тази, че оперират в тила на врага. Нали докладите са единственият начин да разберете, че са живи? Не би ли трябвало да се включат някакви много силни аларми, ако пропуснат да докладват?

— Не непременно — отвърна генералът. — В повечето случаи хората от щаба ще изчакат малко, преди да вдигнат тревога.

— Какво ще чакат?

— Ако например екипът пропусне да докладва сутринта, ще изчакат до вечерта. Разбира се, ако пропуснат два доклада поред, ще се обяви тревога.

— И какво би означавало това? Какво ще стане, ако някой спре да докладва?

— Ще увеличим въздушното разузнаване над техния район. Ако не постигнем нищо, може да изпратим разузнавателен отряд на място. Знаем къде се намират базовите им лагери, така че сме наясно откъде да започнем издирването.

— Но нищо подобно не се е случило, когато екипът на Санчес е спрял да докладва.

— Не.

— А не трябваше ли, генерале? Той ме изгледа крайно раздразнен.

— Вижте, нали са се измъкнали? Никой не е пострадал. Все още не сме губили цял екип, значи сигурно правим нещо както трябва.

Никой не обича да го подозират, но генерал Чък Мърфи очевидно мразеше подобно отношение повече от останалите хора. Точно това е проблемът, когато цял живот ти повтарят колко си специален. В крайна сметка може и да им повярваш. Голямата му челюст вече стърчеше като носа на боен кораб и настроението му хич не го биваше. Виждах, че почти съм изчерпал гостоприемството му. Всъщност не. Сигурно не съм бил добре дошъл от самото начало.

Погледнах часовника си.

— Охо. Трябва да тръгвам, сър. Чака ме още едно вземане на показания под клетва.

Това също не беше вярно. Просто не можах да се сдържа да не го постресна още малко. Тръгнах си, като внимателно заобиколих едрия мускулест майор във фоайето.

Забързах към оперативния щаб, който се помещаваше в друга от идентичните дървени постройки, на около пет пресечки от щаба на Мърфи. Пазачът на входа изгуби трийсетина секунди да ми обяснява защо не мога да вляза в тази строго секретна сграда, преди най-сетне да измъкна комплекта от заповеди, с които любезно ме беше снабдил държавният секретар по отбраната. Според тях можех да вляза и в оперативната зала на Белия дом, ако ми се иска. Честно.

Проследих редица от нарисувани с шаблон знаци, които ме поведоха по дълъг коридор и надолу по мътно осветено стълбище. В подземието имаше още един пазач, който охраняваше метална врата, но за щастие двамата с пазача горе поддържаха телепатичен контакт, така че просто трябваше да измъкна личната си карта и да потвърдя, че наистина съм същият негодник с могъщия комплект заповеди, който току-що беше преминал през приятелчето му горе.

Металната врата се отвори и аз пристъпих в следващия век. Бюджетът на специалните части е почти неограничен и момчетата на генерал Партридж изобщо не бяха правили икономии с обзавеждането на този оперативен център. Една цяла стена се заемаше от огромна карта на Косово. Беше осеяна с множество малки мигащи точки — червени, зелени и сини. Встрани имаше три редици от компютърни станции „Сън“, обслужвани от мрачни мъже над клавиатурите. Покрай отсрещната стена бяха подредени високотехнологични комуникационни панели, където имаше десетина служители със специални слушалки и много бодър вид. Приличаше на централния офис на глобална телефонна компания, но всички хора носеха камуфлажни униформи и малки зелени барети. Освен мен, разбира се.

Застанах на прага, за да се огледам и ослушам. В почти всички оперативни щабове, в които съм влизал, работата се върши тихо. Чува се постоянно ниско бръмчене от човешки гласове, тракане на компютърни клавиши и съобщения по радиото. От време на време някой от служителите прекосяваше помещението, за да занесе съобщение в друга част на центъра или да координира някаква дейност. По средата зад едно голямо дървено бюро седеше някакво чудовище с пагони на старши сержант. И макар че в залата имаше много офицери, беше очевидно, че точно той е шефът на машината и всичките й подвижни части.

След малко той ме забеляза. Любопитството му очевидно беше възбудено. Продължи да ми хвърля по някой поглед през следващите пет минути, а после стана от бюрото си, отиде да си налее още една чаша кафе и дойде при мен. Тогава забелязах, че всъщност беше сипал две чаши кафе. Забелязах и ръцете му. Бяха толкова огромни и мускулести, че чашите за кафе приличаха на напръстници.

Останалата част от тялото му не отстъпваше на ръцете. Беше едър, грубоват човек, с нос, чупен поне няколко пъти. Имаше огромна грозна глава, която сякаш беше свързана направо с раменете, защото вратът му приличаше на дебел дънер. Беше със стандартната къса подстрижка в специалните части и заради големите си уши малко приличаше на слон. На всичко отгоре беше и висок около 190 см, с широки месести рамене.

Той внимателно присви очи, за да прочете името ми на табелката и да разгледа знаците на яката ми, и широко се ухили.

— Ти ли си човекът от разследването?

— Да. Благодаря.

Бързо грабнах чашата с кафе от ръката му, преди да е решил, че всъщност не иска да говори с мен и да започне да търси някой друг, на когото да я даде. Сега не можеше да си тръгне веднага, ако не искаше да изглежда като личния ми сервитьор.

На табелката му пишеше „Уилямс“.

— Сигурно ти си шефът на центъра? — попитах.

— Да. Добре дошъл в моето царство.

— Поздравления, старши сержант. Дисциплината изглежда на ниво.

— Опитваме се. Но не е лесно да контролираш американски екипи, хората от АОК и противника едновременно.

— Слава богу, че не сме във война, а?

— Добре казано — засмя се той. — Ако бяхме действали по този начин в Залива, иракчаните сигурно още щяха да си пекат сандвичи в Кувейт.

— Толкова ли е зле?

— Дори еднокрако момиченце щеше да се бие по-добре.

— Колко екипа имате там?

— В момента в Косово има девет американски и шестнайсет на АОК.

— Девет формирования от специалните части и още шестнайсет, които придружават косоварите?

— Не. С нашите хора работят девет отряда косовари, а други седем действат самостоятелно.

— Не знаех, че има отряди от АОК без ангели-пазители.

— Наричаме ги ДО… дипломирани отряди.

— Дипломирани отряди?

— Да. Всеки отряд косовари, който влиза в страната, започва с детегледачка, докато приключат три-четири успешни мисии. После ги пускаме да се оправят сами. Продължаваме да ги снабдяваме и няколко от тях имат офицери за свръзка, но действат повече или по-малко самостоятелно.

— Вършат ли работа? — попитах.

Той ме хвана за лакътя и ме побутна към огромната електронна карта на стената. Разгледа я за миг, после посочи към една синя точка в североизточния ъгъл на Косово.

— Червените точки са сърбите, зелените са нашите, а сините са АОК. Това тук е ДО–7. Един от първите отряди, които сформирахме. Почти всички в него са служили в армията на Югославия. Командирът им е бил майор от пехотата.

— Доста навътре са — отбелязах.

— Опитваме се да държим начинаещите отряди възможно най-близо до границата с Македония. За да могат да избягат, ако объркат нещо.

Погледнах точката, която изобразяваше седми отряд.

— А тези добри ли са?

— Адски добри.

— С какво се занимават?

— В момента маркират цели за авиацията. Дадохме им лазерни означители. Виждаш ли тази линия? — Той посочи една редица от мигащи червени точки, подредени от североизток на югозапад. — Това е основната снабдителна линия на сърбите. Получават половината си амуниции и гориво по нея. От седми отряд са разположили хора по протежението й и включват лазерите всеки път, когато разполагаме с някой изтребител „F–16“, на който са му останали допълнителни бомби или ракети.

— Много впечатляващо — отбелязах.

— Ами да, но те са по-скоро изключение от правилото. Повечето от отрядите на АОК за нищо не стават. Не са свършили нищо, откакто ги пуснахме вътре. Пращаш им заповеди, а те се обаждат и викат, че били много трудни, или пък потвърждават изпълнението, а после получаваме сателитните снимки и виждаме, че не са свършили нищо. Само пилеем храна и амуниции.

Внимателно ме гледаше в лицето, докато говореше. Имаше объркания вид, с който някои хора се опитват да си припомнят нещо.

— Спомняш ли си отряда на Ахан, старши сержант? — попитах го.

— Много кофти стана с него — отвърна той и замислено потърка брадичката си.

— Добър отряд ли беше?

— Така и нямаха възможност да се докажат. Имаха високи оценки при обучението, но ги ликвидираха, преди да успеят да покажат какво могат.

— Чух, че в онова полицейско управление са попаднали на истински касапи.

— Гадна история наистина — каза той без капчица чувство.

После се ухили и наклони глава встрани.

— Някога служил ли си във Форт Браг?

— Преди години. Разпределиха ме там, когато бях в пехотата.

— Знаех си, че съм те виждал.

— Пет славни години в Осемдесет и втора — отвърнах. — Ура!

Той сниши глас.

— Да, а пък аз бях първи юнга на Колумб на проклетата „Санта Мария“. Не ме ли помниш?

— Опасявам се, че не.

Той ми намигна.

— Естествено. Не се сетих за името, защото в Звеното не използвахме имена по време на операция. Давахме ви само номера, за да няма лично отношение. Но пък аз съм голям физиономист.

Погледнах Уилямс и се опитах да се сетя къде съм го виждал. Гласът му звучеше неприятно познат, както и очите, но не можех да се сетя откъде и това ме изнервяше.

— Съжалявам, старши сержант, според мен бъркаш. Не съм чувал нищо за никакъв отдел.

Усмивката му се разшири.

— Спомняш ли си лагера за военнопленници? И големия кисел негодник с качулка, който постоянно те пребиваше от бой?

Спомнях си и още как. За да влезеш в Звеното, трябваше да преминеш шестмесечна проверка. Оцеляваше един на двайсетина кандидати. В един от етапите на проверката всички кандидати прекарваха две седмици в лагер за военнопленници, който беше толкова брутално реалистичен, колкото бяха успели да го докарат. По някаква причина огромният надзирател, който водеше разпитите, разви някаква гадна привързаност към мен. Толкова ме харесваше, че всеки ден тренирахме заедно по един час. Когато най-сетне свърши, ми остави за спомен две пукнати ребра, счупен нос и два липсващи зъба.

— Ти ли беше онзи негодник? — попитах.

— Ей, не се сърди — засмя се той. — Такава ми беше работата.

— Работа, а? Май ти харесваше да я вършиш.

Той пак се засмя.

— И това беше част от работата. Казаха ни да се правим, че страшно се забавляваме, за да ви изплашим още повече.

— Аз доста се изплаших — признах си честно. — После те сънувах години наред.

Не споменах, че ставаше дума за кошмари, но той и така се сети.

— Ти беше дребен, но як негодник — обясни той. — Трябваше да се пречупиш и да ми кажеш каквото исках. Щеше да си спестиш доста мъки. И със сигурност не беше полезно да си толкова остроумен през цялото време. Не знаеше ли, че разпитите се записват?

— Май съм пропуснал. Човек се разсейва, когато го блъскат в стените и го пребиват до безсъзнание. А ти беше много усърден.

— Ами да, на тавана имаше една миниатюрна камера. И всяка вечер полковник Тингъл, комендантът на лагера, гледаше записите и ме мъмреше, че ти позволявам да ми говориш така. След първата седмица му казах, че няма да се пречупиш, но той продължаваше да ти назначава разпити.

Той поклати глава, сякаш си припомняше някоя особено неуспешна среща с непозната в гимназията.

— Нали се сещаш, че точно затова те приеха в Звеното, защото не се пречупи. Доколкото си спомням, стреляше като баба.

— Още е така — признах.

— Значи си напуснал Звеното и си станал адвокат?

— Да. След пет години в него реших, че предпочитам да запазя умственото си здраве.

— Ясно. Аз изкарах шест, но сигурно бяха с една-две повече, отколкото трябваше. Обучението в лагера за военнопленници беше последната ми работа. После ме пуснаха.

— И оттогава си тук?

— Да, поделението не е лошо. Не е като в Звеното, разбира се, но то никъде не е така.

— Сигурно. Така или иначе, вече сме стари за тази работа.

Приближих се до комуникационните панели и той ме последва.

— Поддържате ли контакт с всички отряди в зоната?

— Да.

— Предполагам, че трябва да докладват всекидневно за ситуацията, нали?

— Два пъти дневно. Призори и по залез. Затова имаме десет панела. Така можем да приемаме докладите едновременно.

— Някой пропускал ли е да докладва? — попитах.

— Веднъж на високосна. Но не и нашите момчета. Те никога не пропускат. Само хората от АОК понякога се разсейват.

— Какво правите, ако не получите доклада навреме?

— Опитваме се да възстановим контакта. Досега никога не ни се е налагало да правим нещо повече. Но ако не успеем, веднага ще пратим самолет. А ако и това не помогне, по най-бързия начин ще пратим разузнавателен отряд.

— А защо не изчакате до времето на следващия доклад и да видите дали няма да се обадят сами?

Той ме изгледа така, сякаш въпросът беше удивително глупав.

— Стига бе, нали знаеш как става. Докладите за ситуацията са единствената им връзка с нас. Ако пропуснат само един, ще разринем небето и земята, но ще разберем какво е станало.

— Беше ли дежурен, когато отрядът на Санчес беше вътре?

— През половината време. Но между нас казано, майоре, предупредиха ни да внимаваме какво говорим за това.

Реших, че двамата със старши сержант Уилямс сме били в доста близки отношения. Между затворника и човека, който го бие, възниква нещо като приятелство. Така че реших да рискувам.

— Кой те предупреди? — попитах.

Той спря да се усмихва и поклати глава.

— Не мога да кажа. Но ти най-добре внимавай. Не бъди същото магаре като онова време. Сигурно не ти е харесало, но лагерът за военнопленници беше само наужким. А тук играем сериозно.

Точно в този момент един тип с пагони на полковник и изражение на човек, който току-що е изял голям сочен лимон, се приближи към нас. Погледна ме така, сякаш бях дефлорирал дъщеря му, и сграбчи Уилямс за ръкава.

— Извинете, старши сержант, но трябва да изпратим доклад на четвърти отряд. Елате, ако обичате.

После го завлече в ъгъла и започна да го ръчка с пръст в гърдите. Видях как Уилямс пристъпва от крак на крак и реших, че му четат сериозно конско. Но не изпитах и капчица съчувствие. Преди време беше прекарал две седмици, като ме пребиваше всеки ден, и не му вярвах, че е било само по задължение. Ако някой отдели двайсет часа от живота си да те направи на кайма, той или е много убеден в дълга си, или се забавлява. Може би затова е напуснал свръх-секретното звено след шест години. Може би в Звеното са усетили, че прекалява. Ако тогава ме бяха попитали за мнението ми, щях да им кажа под клетва, че е прекалил много отдавна.

Така или иначе, вече ме бяха забелязали, следователно нямах повече работа тук. Тихомълком се оттеглих, като размишлявах за предупреждението на Уилямс. Можеше да се възприеме по най-различни начини. Може би ги бяха предупредили да стоят по-далеч от мен, защото разследвам другарите им, и никой не трябваше да ми помага да ги тикна в затвора. От техническа гледна точка беше конспирация в големи размери, която целеше да възпрепятства правосъдието. От човешка гледна точка беше напълно разбираема и дори похвална братска постъпка.

По-интересното беше изразът „тук играем сериозно“. Все пак точно в този момент в товарния отсек на един самолет „С–130“ на път за Вашингтон в контейнер със сух лед се намираше голям подпухнал труп. Това наистина си беше сериозно.

Отпуснах ръка и докоснах пистолета 38 калибър в кобура на колана си. Май беше дошъл моментът да му намеря патрони. Но пък като се има предвид как стрелям, може би беше по-добре просто да замеря с него евентуалния си нападател.