Джуд Деверо
Клопка за двама (1)

ПЪРВА ГЛАВА

Мъжът зад бюрото погледна момчето срещу него със смесица от завист и възхищение. Бе само дванайсетгодишно, ала имаше ум за милиони. „Не трябва да показвам, че съм толкова заинтересован“ — помисли си той. Трябваше да се държи на ниво. Искаха го тук в Принстън — за предпочитане да бъде окован до компютъра и да не мърда от мястото си.

Всъщност той бе изпратен в Денвър, за да интервюира няколко стипендианти, ала истината бе, че одобриха само това момче и срещата бе съобразена с него. Деканът на факултета се бе споразумял с някакъв пенсионер да наеме офис близо до скромната къща на момчето, за да може то да стига дотам с велосипед.

— Ъхъ — рече, прочисти гърлото си и се навъси над документите. Постара се гласът му да е по-твърд. По-добре този хлапак да не разбира, че е само на двайсет и пет и че ако провали тази среща, ще има сериозни неприятности.

— Доста сте млад — рече мъжът, като се опита да се държи като по-възрастен — и това ще създаде някои проблеми, но мисля, че ще се справим. Принстън помага на младите хора в Америка. И…

— С какво оборудване разполагате? С какво ще работя? И от други училища ми предлагат работа.

Мъжът погледна момчето. Какъв неблагодарен хлапак!

— Сигурен съм, че ще останете доволен. А ако случайно нещо ви липсва, ще бъде доставено по най-бързия начин.

Момчето бе високо за възрастта си и кльощаво. То беше гений, приличаше малко на Том Сойер: пепеляворуса и буйна коса, кожата му бе бяла и покрита с лунички, имаше тъмносини очи и огромни очила.

Елая Джей Харкорт, който според досието имаше коефициент на интелигентност над 200, беше магьосник с компютрите. Изкуствен интелект. Можеш да кажеш на компютъра каквото си поискаш и машината ще го изпълни. Доколкото им бе известно, инвестираше гениалния си ум в компютъра. Очакваше го изключително бъдеще.

Въпреки това самодоволният хлапак най-невъзмутимо си седеше и вместо да бъде благодарен за предложението, той искаше още повече. Мъжът знаеше, че рискува собствената си кариера, ала не можеше повече да издържа хлапакът да го разиграва. Изправи се, пъхна документите в куфарчето си и каза, като едва сдържаше гнева си:

— Може би ви трябва време да обмислите предложението ни. Не предлагаме такива неща всеки ден. Ще изчакаме да вземете окончателно решение до Коледа.

Лицето на момчето остана безизразно. „Студен малък гадняр“ — помисли си мъжът. Сърцето му бе хладно и безчувствено, като че ли целият се състоеше от микрочипове. Защо пък да не се е създал сам? По някакъв начин, като се опитваше да мачка това момче, се чувстваше по-добре със скромния си коефициент на интелигентност 122.

Той подаде ръка на момчето. Осъзна, че след година то ще бъде по-високо от него.

— Ще поддържаме връзка — рече и изчезна от стаята.

Ели запази самообладание. Въпреки че изглеждаше хладен и спокоен, отвътре кипеше. Принстън! Договор с истински учени! Да се среща с хора, които се интересуват повече от живота, отколкото от футбол!

Бавно излезе от стаята, като изчака достатъчно време мъжът да се отдалечи. Бе сигурен, че той не го хареса, ала бе свикнал с подобни неща. Още преди много време Ели се бе научил да бъде предпазлив с хората. Още когато бе на три години, знаеше, че се различава от другите деца. На пет майка му го заведе на училище, за да проверят възможностите му, за да преценят в коя група да го запишат. Учителката бе прекалено заета с други ученици и родители и бързо му каза да си избере книга от библиотеката и да прочете откъс от нея. Имаше предвид хубавите книжки с картинки. Задачата й бе да разбере дали родителите са научили децата си да четат, или те са се учили от телевизията.

Като всички деца и Ели искаше да впечатли учителката, затова се покатери на един стол и взе университетски учебник от последния рафт. След това започна гладко да чете от първа страница. Тъй като Ели бе едно дете, а майка му не го насилваше да прави неща, които не желае, бе прекарал повечето си време в усамотение. Нямаше представа, че четенето на такъв учебник на тази възраст е нещо необичайно. Той искаше единствено да мине проверката по четене и да се запише в най-напредналата група.

— Много добре, Ели — прекъсна го майка му след половин страница. — Мисля, че госпожица Уилсън ще те запише в групата за напреднали. Нали така, госпожице Уилсън?

Независимо че тогава бе на пет, детето можеше да разпознае ужаса в очите на учителката. Изражението й сякаш говореше: „Каква е тази странна птица тук?“

След като го приеха в училище, Ели се научи да понася бремето да бъде „различен“. Бе се сблъскал със злобата, завистта, изолацията и липсата на разбирателство между него и останалите деца. Той беше „нормален“ само за майка си. Тя съвсем не смяташе, че той е странен и необикновен, а че е неин син.

Сега, години по-късно, когато Ели си тръгна от срещата с мъжа от Принстън, той все още трепереше, но щом видя Челси, широко й се усмихна. Когато Ели бе шестгодишен, той се бе запознал с Челси Хамилтън, която не бе умна колкото него, но бе достатъчно интелигентна, за да могат да разговарят. Тя също се смяташе за странна, защото беше богата — много, много богата — и още на шест години бе открила, че хората се запознаваха с нея не заради личността й. Двете деца се бяха срещнали, двама особняци в скучната малка стая, и бяха станали неразделни приятели.

— И така! — Челси вдигна глава и погледна Ели в очите. Тя беше с шест месеца по-голяма от него и до тази година бе по-висока. Сега Ели стърчеше над нея.

— Какво правиш тук? — попита момчето. — Не ти е мястото в тази сграда. — Умишлено бавеше обясненията си.

— Хей, значи си голям мозък! Баща ми притежава тази сграда, забрави ли? — Тя отметна дългата си и тъмна, лъскава коса. — Освен това деканът на Принстън му е много добър приятел, знам за срещата ти от две седмици. — Челси бе на дванайсет и вече си личеше, че ще стане приказна красавица. За другите проблемите и недостатъците бяха мечта — прекалено висока, прекалено слаба, прекалено умна, прекалено богата. Къщите им бяха на десет минути разстояние, ала тази на Ели можеше да се побере в мраморното фоайе на палата на Челси.

Когато момчето не отговори, тя продължи:

— Татко се обади снощи, аз се разплаках, че ужасно много ми липсва, и познай: ще ни купи нов CD-ROM. Може и да ти позволя да го видиш.

Ели пак се усмихна. Челси не бе обърнала внимание, че спомена „ние“, като имаше предвид тях двамата. Нямаше равна на нея, щом се стигнеше до изнудване на родители. Нейните прекарваха почти цялото си време в околосветски пътувания и оставяха бизнеса на по-големите братя и сестри на Челси. Малко крокодилски сълзи и те й даваха всичко, което можеше да се купи с пари.

— От Принстън ме искат — рече Ели.

Денвърското слънце грееше. Улиците наоколо блестяха от чистота. Есенният вятър бе свеж и прохладен.

— Знаех си! — рече тя и радостно поклати глава. — Кога? За какво?

— Ще отида през пролетния семестър като за начало, после за лятната сесия. Ако са доволни от работата ми, следващата есен ще ме назначат за постоянно. — За кратък миг той се обърна към нея, а в следващия — бързо сведе поглед. Челси разбра, че той силно желае това. Ели ненавиждаше гимназията. Не желаеше да седи ден след ден с банда хулигани и глупаци, които се гордееха с невежеството си. Тази програма щеше да му позволи да прескочи всички тези нива и да прави нещо наистина полезно.

— Това означава, че до края на годината ще можем да работим на спокойствие — отвърна тя. — Ще кажа на татко да ни купи…

— Не мога да приема — прекъсна я Ели.

На Челси й бе необходимо малко повече време, за да достигнат думите до съзнанието й.

— Не можеш да приемеш да работиш за Принстън? — прошепна. — Защо не? — На Челси никога не й се беше случвало да иска нещо и да не може да го направи.

Когато Ели я погледна, на лицето му бе изписана мъка.

— А кой ще се грижи за майка? — попита тихо.

Тя искаше да му каже, че на първо място трябва да помисли за себе си, ала се отказа. Майката на Еди — Ранди — наистина се нуждаеше от грижи. Тя имаше най-доброто сърце на света и ако някой имаше проблем, Ранди винаги бе насреща, изслушваше го и помагаше с много любов. Челси въобще не смяташе, че се нуждае от майка, на чието рамо да плаче, ала през последните години често й се бе случвало да намира утеха в прегръдките на майката на Ели.

Точно заради нежността си Ранди имаше нужда от повече грижи и внимание. Майката на Ели приличаше на беззащитна овчица в света на изгладнели вълци. Ако не бяха постоянните грижи на Ели… Челси не искаше да си представя какво щеше да се случи с майка му. Само като се замислеше за съпруга й и отвратителния мъж, който бе баща на Ели: комарджия, безскрупулен мошеник и лъжец.

— Кога трябва да им отговориш? — тихо попита Челси.

— На рождения ми ден — отвърна Ели. Навик му беше да нарича Коледа по този начин. Майка му обичаше да казва, че той е коледният й подарък от Господ. Всяка Коледа получаваше цял куп подаръци под елхата и други върху масата; огромна, пищна торта, която, разбира се, нямаше нищо общо с коледните празници.

Двамата мълчаливо обикаляха по улиците на Денвър. Предпочетоха да се разходят, вместо да хванат тролей до центъра. Челси знаеше, че Ели има нужда да помисли сам и щеше да го направи най-добре, като се разходи или кара колело. Знаеше със сигурност, че той никога не би изоставил майка си. Ако трябваше да избира между Принстън и да се грижи за майка си, не би се поколебал и за миг да избере човека, когото обичаше най-много на този свят. Въпреки че винаги се стараеше да изглежда хладен и сериозен, Челси знаеше, че щом станеше въпрос за нея и майка му — Ели се размекваше.

— Разбираш ли — започна момичето, — може би преувеличаваш. Майка ти може да се справи и без теб. — Тя почти рече „без нас“. — Кой се е грижил за нея, преди ти да се родиш?

Ели я погледна.

— Никой и виж какво й се случи.

— Да, баща ти — рече Челси сериозно. Поколеба се… — Разведени са от две години. Може пък майка ти да се омъжи повторно и новият й съпруг да се грижи за нея.

— И за кого ще се омъжи според теб? Последният тип, с когото излезе, се оказа, че е „забравил“ портфейла си и мама трябваше да плати вечерята и пълен резервоар бензин. Седмица по-късно разбрах, че е бил женен.

За голяма беда Ранди не бе щедра само с децата си, а с всяко живо същество. Ели обичаше да казва, че ако зависеше от майка му, къщата им щеше да прилича на зоологическа градина, тъй като всички самотни животинки в Денвър щяха да живеят при тях. За момент Челси си представи как Ранди е заобиколена от ранени животни и неграмотни мъже, които я молят за пари. Според Челси „неграмотните мъже“ бяха най-голямата напаст на земята.

— Може би, ако й разкажеш за предложението, тя ще разреши проблема — с надежда изрече момичето.

Лицето на Ели стана сурово:

— Майка ми ще жертва собствения си живот заради мен. Ако знаеше за това предложение, лично щеше да ме изпрати до Принстън. Тя се грижи единствено за мен и никога не мисли за себе си. Майка ми…

Челси погледна небето. Във всяко друго отношение Ели разсъждаваше като невероятен гений, ала щом ставаше въпрос за майка му, с него не можеше да се спори. Челси също смяташе, че Ранди с прекрасна жена, ала не бе и светица. Не можеха да й връчат медал за съвършенство — доста си похапваше, четеше прекалено много глупави книги и отделяше много време, за да прави безсмислени неща — като например костюмите за Хелоуин на Ели и Челси. Естествено нито един от двамата не й каза, че смятат Хелоуин за детски празник. Вместо да бродят по улиците и да просят бонбончета, те отиваха в къщата на Челси, работеха на компютрите си и се усъвършенстваха. Пращаха иконома да купи бонбони, които после показваха на Ранди, за да си мисли, че са „нормални“ деца.

Само веднъж Челси бе събрала кураж, за да каже на Ели, че намира за малко абсурдно да стоят пред компютрите си и да изчисляват логаритми с тези неудобни и смешни костюми. Той беше отговорил:

— Майка ми ги е ушила, за да ги носим.

Въпросът не бе повдигнат повторно.