Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Невестите от Шербрук (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sherbrooke Bride, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 140 гласа)

Информация

Разпознаване
Xesiona (2008)
Корекция
nqgolova (2008)
Сканиране
?

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Ally)
  3. — Смяна на анотацията (пратена от velvet_gaze)

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

В сравнение с предишната бъркотия това беше учудващо разумен кръг от хора, седнали около официалната маса за хранене в този ранен следобед. Холис беше на поста си и с невъзмутим вид на епископ даваше нареждания на двама лакеи в сервирането. Хари и Барнъби не произнасяха нито дума. Като че ли стъпваха по яйца. Дъглас бе начело на дългата махагонова маса, Александра, неподвижна като статуя — от дясната му страна, поставена там от учтиво настойчивия Холис. Вдовстващата графиня на Нортклиф седеше в дъното на масата.

„О, мислеше Дъглас, каква проклета бъркотия.“ Взе парче тънко нарязана шунка и задъвка замислено. Майка му се беше настанила, преди Александра да влезе в столовата. Колкото до Дъглас, той не беше забелязал, докато не стана твърде късно. Стига вече недоразумения, стига толкова сцени, поне този следобед. Не можеше да си представи какво щеше да каже майка му, когато й се съобщи, че вече не е господарка на Нортклиф и че креслото в дъното на дългата маса не е вече нейно. Тя изглеждаше в този момент доста доволна от себе си и това го разтревожи. Забавляваше ли се тя от огромното неудобство, което жена му причини? Вярваше ли тя, че той ще отстрани Александра от Нортклиф? Вярваше ли, че ще може да остане господарка тук даже ако Александра остане?

Погледна с остра неприязън наведената й глава. Беше й предложил земята и луната, себе си като съпруг, а тя го нападна като проклет прилеп, беше го ударила, а после го заключи в Златния салон. Тя би трябвало да е благодарна, да е щастлива, би трябвало да благодари за великодушието на душата му, за прошката му. Това наистина нямаше смисъл, особено по отношение на собственото й поведение. Не беше ли се съблякла тя и не беше ли му се предложила, за да го накара да забрави за анулиране на брака? От друга страна, и той може би не беше се държал с нея много добре. Беше я отблъснал твърде студено. Но това не беше вече важно. Беше я спасил, полагайки отлични грижи за нея, когато беше болна. Той поклати глава. Всичко беше отминало — както доброто, така и злото. Важното сега е, че той в края на краищата реши да я приеме.

Чувството му за хумор, когато видя сестра си да седи върху Александра, държейки ръцете й над главата, бързо избледня. Александра изглеждаше вбесена, лицето й пламтеше, но Синджън беше по-силна и тя нямаше възможност да мръдне. Той я погледна, когато смехът избухна в него. Сега мислеше, че нищо забавно не е останало в него.

Съществуваше само мрак. Жена му все още се възстановяваше от болестта си и въпреки това тя не ядеше достатъчно, за да се закрепи. Искаше да й каже да яде повече, защото има нужда от сила, когато си я представи как насочва проклетата маса към главата му. Достатъчно силна беше, за да го унизи. Погледна Мелисанда, толкова бе красива.

Накрая Синджън наруши тишината, казвайки весело:

— Добре, не е ли чудесно! Всички сме заедно и сме толкова много. Приятно ми е да се запозная с теб, Мелисанда, Тъй като сме роднини, надявам се, че нямаш нищо против да се държа с теб неофициално?

Мелисанда повдигна хубавото си лице, погледна незаинтересовано енергичното младо момиче срещу нея и кимна леко, казвайки:

— Не, разбира се.

Тони каза:

— Наричай я Мели, Синджън. Скъпа, Синджън е любимата ми братовчедка.

— Аз съм единствената ти братовчедка, Тони!

— О, не. Имам три братовчедки, моми, всички с изпъкнали зъби, които живеят с двайсет котки и ми плетат пантофи за всяка Коледа.

— Добре, благодаря — каза Синджън. — Мели. Харесвам това име.

За изненада на Александра сестра й действително се усмихна и каза:

— Доколкото ми е известно, никой преди не е хвърлял Александра на пода и не я е възсядал. Очите ми щяха да изскочат. Ти си много енергична.

За още по-голяма изненада на Александра, Синджън за първи път, откакто я беше срещнала, остана безмълвна и наведе глава, след като я погледна виновно.

Когато леля Милдрид, възрастна дама със стоманеносиви коси, тънки като клечки, с пронизващи очи, произнесе със своя неискрен глас: „Не съм свикнала на всичко това, Дъглас“, той знаеше, че спокойствието на масата приключи. Вътрешно се настрои за нападението на леля Милдрид и не беше разочарован.

— Чичо ти и аз пристигаме с послание от маркиза на Дакър, за да те уведомим за предстоящото посещение на скъпата му дъщеря Жулиета, която, както знаете, е красива и с благ характер и с доста голяма зестра, и виждаме тази личност на пода и всички крещят и бръщолевят. Жулиета по някаква случайност пристига утре. Тя, сигурна съм, не е прекарвала и минута от живота си, лежейки на пода, особено с някой, седящ върху нея. Ти си направил бъркотия от всичко, Дъглас. Откриваме, че вече си се оженил чрез представителство. Чухме, че Тони се е оженил за момичето, за което ти първоначално си искал да се ожениш. Странно е, Дъглас. И всичко това, без да ни кажеш и дума. Това е вероятно неприятно знамение, ти си в опасност да станеш като дядо си.

Чичо Албърт прочисти гърлото си:

— Милдрид има предвид бащата на твоя баща, Дъглас, не скъпия баща на майка ти. Другият баща почина на ловното поле, ако си спомняш — в седемдесет и девета.

— Всички сме чували за елегантния Чарлс — каза Тони. — Но не се ли обърна лисицата срещу своя ловец и не го ли изплаши толкова много, че старият граф падна и си счупи врата?

— Разбира се, че не, Тони — каза чичо Албърт. — Конят въобще не беше изплашен. Това беше лош късмет, това е всичко. Без съмнение Чарлс беше невнимателен. И не бъди непочтителен, момче, не ти отива.

Тогава леля Милдрид се обърна към съпруга си:

— Може би ловна злополука го уби в края на краищата, Албърт, но той не беше добре с главата доста преди това. Представите му за поведение съвсем не бяха приемливи — имам предвид това, че непрекъснато носеше със себе си три говорещи папагала! — и експериментите му в източното крило причиняваха много вредни миризми, който се носеха в салона и караха очите на всички да сълзят.

Дъглас гледаше втренчено като хипнотизиран. Те всички започнаха да разказват истории за ексцентричния си дядо. Изведнъж си спомни за ужасните новини, които леля му беше изтърсила. Изстена мълчаливо и после каза със заплашително спокойствие:

— Лельо Милдрид, ти каза, че дъщерята на маркиз Дакър ще пристигне?

— Разбира се. Чичо ти и аз я поканихме. Време беше някой да се заеме с това ужасно положение. Ти не се държа както подобава, Дъглас. Сега обаче това, което си направил, даже аз не мога да поправя. Женен си не за това прелестно момиче тук, което е омъжено за Тони. Твърде безсмислено объркване. Сигурна съм, че не знам какво да правя. Това не е моя вина. Ти трябва да поставиш нещата на място.

И как точно, чудеше се Дъглас, трябваше да го направи?

Леля Милдрид се облегна назад и започна да гледа мрачно телешкото си задушено.

Вдовстващата графиня на Нортклиф каза с висок, ясен глас:

— Съгласна съм, Милдрид. Това е ужасно, всичко. Обаче Дъглас не е виновен. Това са Тони и това момиче тук. Тони взе Мелисанда и остави на Дъглас тази, тази…

— Майко — каза Дъглас, навеждайки се напред с мъртвешко спокойствие. — Трябва да мериш думите си. Аз съм господарят тук и аз ще решавам какво да бъде или да не бъде.

— О — каза Синджън, ухилвайки се на брат си, — това е въпросът, нали?

Дъглас се предаде. Не можеше да контролира никой, даже петнайсетгодишната си сестра.

Вдовстващата дама продължи след минута с малко по-умерен тон:

— Лейди Мелисанда, бихте ли искали още малко ябълков сладкиш? Много е вкусен, едни от специалитетите на готвача.

Мелисанда поклати глава и попита ниско мъжа си:

— Коя е тази Жулиета?

— О, моя любов, Жулиета е втора по красота след теб. Но втора, кълна се.

— Бих желала да се запозная с нея — каза Мелисанда. — Изглежда, е очарователна.

О, Господи, мислеше си Дъглас, точно това му липсваше, два изящни диаманта да блестят в къщата му, които могат да вцепенят всеки мъж в околността от страст, да сковат мозъка му и да объркат речта му.

— Добре — каза леля Милдрид. — Няма начин да се предотврати пристигането и, освен, ако разбойници не я откраднат.

— Това е възможно — каза Тони, ухилвайки се на Дъглас, който гледаше Александра. — Какво ще кажеш, Тайсън? Много си тих. Би ли желал да ухажваш тази Жулиета?

— О, не — каза Синджън. — Тайсън е влюбен в Мелинда-Беатрис, но скоро ще му мине. — След това Синджън започна да имитира движенията на молещ се.

Тайсън изглеждаше готов да издърпа ушите на сестра си. Въздържа се и каза сериозно като съдия, произнасящ смъртно наказание:

— Скоро се връщам в Оксфорд, за да завърша богословското си учение. Тази Жулиета наистина изглежда очарователна, но не мога да остана. Съжалявам, Тони.

Това прекрати всякакви разговори. Дъглас погледна Александра.

Той видя, че тя се беше отдръпнала ефикасно. Беше се затворила в себе си. О, все още седеше на стола си, но искрата в нея беше угаснала. Изглеждаше бледа, студена и потисната.

Дъглас не можеше да понесе това. Хвърли салфетката си в чинията и блъсна назад стола си.

— Александра, ще ме придружиш ли до библиотеката?

Дъглас си беше научил урока. Вместо просто да излезе от столовата, предполагайки, че тя веднага ще го последва, той застана зад стола й чакайки. Тя погледна нагоре към него и въздъхна. Без повече сцени, помисли. Холис и двамата лакеи затаиха дъх, очаквайки да видят какъв скандал ще последва.

— Разбира се, господарю — каза тя и позволи на Хари да дръпне стола й. Даже постави ръката си върху протегнатата ръка на Дъглас…

— Извинете ни — каза Дъглас. — Моля, Тони, продължавай да поддържаш разговора. И недей повече да ме разкъсваш на парчета.

— Ще разкажа анекдот от нашата бурна младост — каза Тони, поглеждайки Александра.

— О, да — каза Синджън. — Спомням си, че Дъглас и Райдър бяха много разпилени.

Точно когато Дъглас и Александра излизаха от столовата, вдовстващата графиня каза с пронизваш глас:

— Горкият Дъглас. Ти си лошо момче, Тони, да го натовариш с подобна като нея и да запазиш това красиво бижу за себе си.

Мелисанда каза, за учудване на Дъглас:

— Александра е моя сестра, мадам. Моля ви да не говорите лошо за нея.

— Хм — каза вдовстващата графиня.

— Добре направи, скъпа — каза Тони на съвършено красивото малко ухо на жена си.

— Да — каза Мелисанда. — Предполагах, че ще одобриш.

— Ти напредваш — каза той бавно. — Може би един ден ще ти стане навик.

Александра вървеше до Дъглас през салона, поглеждайки небрежно с периферното си зрение мястото, където безславно беше спъната и възседната от Синджън на мраморния под.

Тя се чувстваше разсъблечена, беззащитна и напълно сама. Чувстваше се победена. За нея беше облекчение да бъде далеч от всички тези ужасни хора, но сега беше с Дъглас, единствения човек на света, който можеше наистина да я унищожи.

Дъглас я заведе в библиотеката, затвори и заключи вратата. Този път той й предложи ключа.

— За да се спася от възможно ново нападение. Но ти не би могла да вдигнеш креслото. Колкото до онази туфа, не се лъжи от това, че не е обемиста. Тежи повече от теб.

Тя поклати глава, отдръпна се бързо от него и застана зад един диван, една тъмнокафява кожена вещ, която много му харесваше.

Той би искал тя да каже нещо. Хвърли ключа на бюрото.

Той пое дълбоко въздух и насочи към нея погледа си на майор.

— Добре, Александра, дошло е време да си изясним някои неща.

Тя го погледна, а лицето и не издаваше нищо от това, което мислеше или чувстваше. Той се намръщи.

— Ти ме направи за смях. Не съм особено очарован от това. Въпреки това всичко е приключено. Даже имам желание да кажа, че имах някаква роля в това, което стана, че и аз имам вина. Имаш ли да кажеш нещо?

— Семейството ти ме направи за смях. Аз не съм особено очарована от това. Това, което стана, не трябваше да се случи, но то стана, и бих искала да кажа още, че ти игра най-голямата роля. Това е, което искам да кажа.

— Ти си права донякъде. Не беше добре от тяхна страна. Няма да позволя да се случи в бъдеще. Сега да се върнем на теб и твоето поведение.

Тя го погледна втренчено и безмълвно.

— Ако бях на твое място, нямаше да кажа нищо. Едно извинение би изглеждало подозрително, защото се държиш като луда, като безразсъдна, безотговорна мъжкарана, която не заслужава титлата на графиня.

Дъглас спря изтощено. Репликата беше заслужена наистина, но нямаше да му донесе нищо, не и след горещите диалози в столовата. Като се има предвид възможното предразположение на сегашното й настроение, тя би могла да се опита да хвърли по него дивана. Той смекчи гласа си:

— Но както казах, каквото е направено, е направено. — Той й се усмихна ласкателно. — Сега трябва да гледаме към бъдещето.

— Какво бъдеще?

— Това е, което искам да обсъдим.

— Не виждам много надежда в бъдещето. Майка ти е разстроена от това, че си женен за мен. Очевидно е, че би треперила над Мелисанда, ако й е снаха. Но тъй като Мелисанда е вън от играта, съществува тази Жулиета, която, въпреки че е втора по красота след Мелисанда, се класира твърде високо по хубост. Колкото до мен, изглежда, съм от другата страна на великите. Майка ти никога няма да ме приеме. Нямам намерение да търпя унижение от теб и злоба от майка ти.

И Дъглас каза, без да мисли:

— Мисля, че като гледа Мелисанда, майка ми не вижда предизвикателство за своята власт. Ти обаче си направена от по-твърд материал и не може да се очаква от теб да прекарваш времето си за дрехи и организиране на партита и балове. Не, ти вероятно би искала сама да наблюдаваш ръководството на домакинството.

Той спря, едновременно изненадан и ужасен от това, което каза.

Тя видя, че той беше огорчен, и каза:

— Внимавайте, господине, бих могла да приема това като комплимент, независимо от вашите намерения.

— Не исках да кажа това — каза той. — На Мелисанда сигурно също може да се разчита да изпълнява задълженията си.

Александра би могла да му каже, че Мелисанда би се учудила, ако види скъсан чаршаф. Вместо това тя каза:

— Мелисанда също така обича акварелите. Тя наистина е много талантлива. Докато аз мога да наблюдавам кърпенето на чаршафи, тя оставя такива прозаични задачи на тези, които нямат нейния талант.

Дъглас не знаеше какво да отговори на това.

— Аз мога да пея обаче. Не съм мадам Бел Орзински, но са ми казвали, че имам доста приятен глас. Обичам също различни цветя и растения. Градините на Нортклиф са в ужасно състояние.

Той каза много спокойно, с искрящи очи:

— Опитваш се да ме убедиш, че ще ми бъдеш добра съпруга ли, Александра? Парадираш с другите си високи качества?

Беше доволен, че пребледня, очевидно несъзнаваща какво беше казала, преди той да го изтъкне.

— Не — каза тя. — Не искам повече да бъда твоя съпруга. Искам да си отида у дома. Не можеш насила да ме задържиш тук, господине.

— Съвсем сигурно мога да те накарам да направиш това, което искам. От полза ще ти е да не го забравяш.

Вместо да се нахвърли с проклятия върху него, Александра пое дълбоко, успокояващо дъх. Поведението и мислите й бяха сдържани, контролираше се, имаше кротък характер и сега щеше да го докаже както на себе си, така и на него.

— Каза, че искаш да говориш с мен. За какво?

Това беше добре, помисли тон доволен.

— Дрехата ти под дясното рамо е скъсана. Скъсала се е или от хвърлянето на инкрустираната маса по мен, или от това, че Синджън те възседна и изви ръцете ти над главата.

— Ако те придумам, ще ми купиш ли нова рокля?

— Може би.

— Не искам нищо от теб! Безкрайно ще ми го повтаряш, ако случайно те ядосам, което ще се случва всяка минута.

— Жалко, защото ти ме притежаваш с всичките ми лоши навици. Също имаш всичките ми проклети роднини, които са чувствителни като кози, и две дузини нахални слуги, които ме съпровождат. Не, не хвърляй по мен обвинения. Спокойствието ти е ободряващо, въпреки че не е обичайно. Казах ти, че няма да анулирам брака. Казах ти, че те приемам за своя съпруга. Не съм си променил решението. Имаш ли нещо да кажеш?

— Ти си перверзен.

— Не повече от теб.

Тук спечели точка. Тя седна, протегна се и постави ръце на облегалката на дивана. Кръстоса нозе и започна да поклаща единия си крак. Изглежда, се забавляваше.

— Сега те разбирам. Правиш го, за да избегнеш скандала.

— Не, но това е добра мисъл. Ще има скандал, вероятно твърде досаден. Но това не е причината. Мисля, че след като възстановиш настроението си, ще можем разумно да се отнасяме един към друг.

Той й даваше това, което беше искала през последните три години, това, което беше искала толкова отчаяно, че даже се опита да го съблазни. Беше свалила всичките си дрехи и му се предложи. А той я отблъсна и обиди. Сега беше облечена в рокля, скъсана под дясното рамо, и той предлагаше да не анулира брака. Не можеше да го възприеме. От друга страна, какъв избор имаше? Не беше ли точно това, което искаше най-много от всичко?

Погледна към него и каза:

— Добре.

Дъглас се усмихна. Нещо в него се развърза. Не беше предполагал, че е толкова напрегнат, че е толкова загрижен за това какво ще каже тя.

— Изглеждаш много различен, когато се усмихваш.

— Предполагам, че не си видяла много добро настроение от мен.

— Предполагам, че и ти не си наблюдавал твърде кротко поведение от моя страна.

— Не.

Тя избърбори:

— Какво ще правиш сега?

Той отметни глави настрана.

— Какво имаш предвид? Искаш ли да отидеш на езда? Тъй като Синджън е тук, трябва да я попиташ дали можеш да яздиш Фани. Ще ти купя друг кон. Можеш да дойдеш с мен. В Брандърлей Фарм продават чистокръвни кобили.

— Не, става дума за тази Жулиета.

— А, втория по ред диамант.

— Да. Който в момента се внася, за да го видиш. Не мога да го понеса, Дъглас.

Александра скочи и започна да се разхожда.

— Тази Жулиета — Господи, с име от Шекспирова пиеса! — ще пристигне и всичките ти роднини ще гледат нея и Мелисанда и ще покажат неудоволствието си от това, което се е случило. Няма да пестят думи, за да изкажат неудоволствието си. Не мога да го понеса, Дъглас.

— Не, това няма да бъде приятно за всички нас. Нека да помисля. Ако знам, че няма да се опиташ да изчезнеш, тогава мога да се заема с решаването на този особен проблем. Добре?

Тя кимна сковано.

— Няма пак да се опиташ да заминеш, нали?

— Не. Съмнявам се, че бих могла да измамя сестра ти.

— Ще ми докажеш ли това, като ми дадеш трийсетте си лири?

— Не, никога.

— И така, не ми вярваш. Добре, изглежда, аз първо ще трябва да започна да ти вярвам. Гладна ли си? Би ли искала да си легнеш? Ще се погрижа никой да не те безпокои.

— Да — каза тя с отчаян глас — Да, бих искала.

Погледна я продължително, но не каза нищо.