Катрин Каултър
Невестата от Шербрук (12)

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Александра погледна втренчено зълва си.

— Искам да слезеш, ако обичаш. Чу какво казах — не посещавам наематели или нещо подобно. Напускам Нортклиф Хол и нямам намерение да се връщам отново.

Синджън я погледна кротко като монахиня.

— Аз ще дойда с теб, разбира се. За мен е все едно. Моля те, не ме принуждавай да сляза. Сега съм твоя сестра по брак и всъщност не съм лош човек, и…

— Не те приемам като лош човек, но напускам брат ти, както очевидно майка ти желае, както брат ти желае, както без съмнение клюкарстващите камериерки желаят. Не мога да отговарям за теб. Господи, аз даже не те познавам, нито пък ти мен! Трябва да си гледаш работата. Би ли слязла от каретата?

Това усложнение изглеждаше безкрайно интересно на Синджън. И така, това ли е всъщност бракът. Беше много по-увлекателно от всичките гръцки пиеси, който беше чела на свещ в полунощ в библиотеката на Дъглас. Наподобяваше пиесите и на Реставрацията, които беше чела от Драйдън и Уичърли. Въпреки че не разбираше всички реплики, смееше се до припадък. Знаеше също така, че не трябва да казва на Дъглас, че ги е чела.

— Защо напускаш Дъглас?

— Моля те, слез.

Вместо да напрани това, Синджън махна на другия кочияш и каретата отмина. Свекървата на Александра все още я гледаше от прозореца. Лицето й изразяваше объркване, смесено с надежда. Тя не се опита да спре каретата.

— Сега нямаш избор, освен ако не искаш да ме накараш да вървя пеша. Не мисля, че ще го направиш. Трябва да разговаряш с мен.

Това беше твърде много. Александра поклати глава, отвори вратата, грабна куфара си и стъпи на земята. Погледна обикновеното, ужасено лице на Джон Коучмън.

— Закарай я вкъщи, ако обичаш.

— Не мога — изстена кочияшът. — Негова светлост ще нахрани прасетата с мен. Не мога! Моля ви, госпожо, не ме карайте да правя това. Не мога да ви оставя. Това означава да бъда обезглавен, да бъда нашибан до смърт!

— Не съм мислила, че графът може да бъде толкова зъл и несправедлив. Това няма значение. Това не е мой проблем. Наистина, не ме интересува какво ще правиш. Остани или се върни в Нортклиф. Аз ще сляза.

Тя се обърна и тръгна. Куфарът беше по-тежък, отколкото смяташе. Ще успее. Няма да спре и няма да позволи на раменете си да се огънат.

Синджън беше скоро до нея, тананикайки си ниско, сякаш нямаше никаква грижа на този свят, сякаш бяха излезли на следобедна разходка и не мислеха за нищо освен за различните видове пеперуди, които щяха да видят. Каретата започна да ги следва на няколко крачки разстояние.

— Това е абсурдно — каза Александра разстроена, беше готова да изкрещи. Тя се обърна и погледна Синджън. — Защо се държиш така с мен? Доколкото знам, никога нищо не съм ти направила. Както казах, даже не те познавам.

Синджън отметна главата си настрани и каза просто:

— Ти си ми сестра. Никога не съм имала сестра, само трима братя, и мога да ти кажа, че не е същото, Дъглас очевидно те е разстроил. Той понякога е малко деспотичен, суров и неприветлив. Но той има добри намерения. Няма да нашиба Джон Коучмън, повярвай ми.

— Той има добри намерения спрямо теб, но аз за него не означавам абсолютно нищо. Отивай си сега.

— О не, няма да те оставя. Дъглас и с мен ще нахрани прасетата. Той има много солидни идеи за това как трябва да се покровителстват дамите. Малко старомодни, но в края на краищата той е главата на фамилията Шербрук и приема задълженията си много сериозно. Ние сме много, знаеш това.

— Той не приема брака си сериозно. Отивай си.

— Аз чух наистина, че не те е очаквал, но не обърнах внимание на това. Тони никога не би му предложил нещо, което не е видял, ако разбираш какво искам да кажа. Никога не съм виждала Мелисанда, но всички казват, че е най-ослепителното създание в Южна Англия, може би даже и в Западна Англия. Но виждам как Дъглас скоро щеше да се навъси, ако Тони я беше омъжил за него вместо за себе си. Не искам да обиждам сестра ти, но Дъглас не би търпял жена, която знае, че е красива, и очаква от всеки и по всяко време да признава красотата й. Тони направи каквото трябваше, надявам се, знае какво прави. Но това, което не разбирам, е защо…

Александра я спря. Каза ясно и съвсем спокойно:

— Изслушай ме сега. Брат ти не ме иска. Той иска сестра ми. Обича я. Сърденето няма нищо общо с това. Не го интересува дали тя знае, че е красива. Напълно е готов да и се възхищава през следващите петдесет години. Иска да убие Тони. Много е нещастен. Отивам си, за да не ме върне на баща ми и да ме изтърси на входа на Клейбърн Хол като непотребен пакет. Не би ли направила и ти същото, Синджън? Не би ли искала да избегнеш и ти същото унижение?

Снаха й я беше назовала Синджън и без колебание Синджън се усмихна.

— Аз съм само на петнайсет, така че не разбирам напълно какво се е случило. Но аз съм съгласна с теб. Унижението не е хубаво нещо. Сигурна ли си, че Дъглас ще те унижава по този начин. Не мога да си представя да го прави. Той не е жесток човек.

— Той не би бил жесток към теб.

Синджън поклати глава.

— Дъглас ме наби с брезова пръчка миналата година. Той смяташе, че го заслужавам, но аз в никакъв случай не съм съгласна. Даже не си спомням какво направих. Не е ли странно. Слушай сега, не мога да те оставя сама. Решително възнамерявам да дойда с теб. Мога ли да те наричам Александра? Може би даже Алекс? Това е мъжки прякор, точно като моя. Имаш ли някакви пари? Ще ни трябват пари, както знаеш.

Александра погледна втренчено младото момиче с безсилно страхопочитание. Не разбираше и нямаше опит с фамилията Шербрук. Усети се, че кима с глава. Беше чувала за вълните на прилива, но не беше ги представяла преди, че ще изпита въздействието им, бел да е близо до морето.

— Добре, защото майка ми никога не ми дава каквито и да е пари освен на Коледа и даже тогава трябва да давам сметка за всеки шилинг, всяко пени, даже за това, което съм платила за подаръка й. И винаги критикува моя избор. Например миналата Коледа уших на ръка половин дузина носни кърпички за Дъглас и тя каза, че платното й струвало много скъпо и че бодовете ми са изкривени. Разбира се, Дъглас не ги изхвърли. Каза, че ги харесва. Употребява ги. Като си спомня сега, виждам, че беше унизително. Все пак разбирам малко. Бих искала да се отнасят с мен като с разумна личност, не да бъда потупвана по главата като глупав мопс.

— Да — каза Александра.

Синджън потри ръце.

— Аз съм по-висока от теб и доста по-едра и се съмнявам, че ще мога да нося някои от дрехите в куфара ти, но може да купим нещо за мен по пътя към вас. Колко далече ще трябва да вървим? Няколко дни, надявам се. Мечтая за приключения. Да, ще бъде голямо забавление, ще видиш. Може даже да срещнем разбойници. Колко романтично ще бъде това! Не си ли съгласна?

Тогава Александра започна да разбира, че е здраво хваната в капан и омотана в мрежа, и то от невинно петнайсетгодишно момиче.

— Толкова обичам да се разхождам и да се наслаждавам на природата — продължи Синджън, като подскочи. — Също така знам доста много интересни истории и това ще ни помогне да прекараме времето. Ако ти досаждам, ще трябва да ми кажеш и аз ще стоя мирно.

Александра, съкрушена, зашеметена и разбита, можеше само да кима с глава.

— Дъглас просто ми казва да си затварям устата, както и Райдър. Тайсън — той има намерение да става пастор — иска да каже същите неща, но се страхува от адски огън, каже ли това, което искрено би искал. Предприетият от него праведен път понякога е безкрайно досаден, но Дъглас казва, че трябва да бъдем търпеливи, защото Тайсън е млад и не мисли ясно. Казва, че главата му все още е пълна с глупости. Тайсън също така си въобразява, че е влюбен в една глупачка, която ме кара да настръхвам, толкова е предвзето порядъчна. Райдър просто се смее на Тайсън и казва, че тя има две имена — Мелинда-Беатрис — което е отвратително, и тя се усмихва предвзето и няма гърди.

Александра се предаде. Погледна ентусиазираното миловидно момиче до себе си. Обърна се и махна на Коучман.

— Какво правиш, Александра?

— Отивам си вкъщи — каза тя. — Отиваме си вкъщи.

— О, скъпа, няма да има приключения тогава. Какво разочарование. Може би някой ден в бъдеще ти и аз ще отидем да събираме морски раковини. Това е хубав спорт. Ела тогава, позволи ми да ти помогна да се качиш в каретата.

Но преди да изминат и пет минути, Александра забеляза самодоволната усмивка на лицето на Синджън. Погледна я втренчено, примигна и потрепера. Девойчето напълно съзнателно я беше изиграло. Александра се почувства като съвършена глупачка. Господи, каква зла сила я беше поставила сред това забележително ужасно семейство?

Изиграна от петнайсетгодишно момиче, което изглеждаше невинно като монахиня. Това беше много унизително, по-унизително, отколкото да паднеш от кон на задните си части.

Дъглас стоеше на долното стъпало на Нортклиф Хол с ръце на бедрата. Наблюдаваше каретата, която направи полукръг и спря на по-малко от шест фута от него. Джон Коучман изглеждаше триумфално. Усмивката му излъчваше облекчение. Дъглас се радваше, че беше изпратил майка си в хола със заповед да остане там. Първото й впечатление от Александра не беше обещаващо. Той въздъхна, докато гневът му растеше. Тайсън стоеше до него и му разказваше какво беше направила Синджън, колко дръзка е била и че той би трябвало да постави на място девойчето, но Дъглас само се усмихна, знаейки, че по-скоро трябва да й благодари.

Той познаваше Синджън. И беше прав. Тя бе върнала грешната му жена без излишно губене на време. Трябваше да се роди мъж. От нея щеше да излезе достоен генерал.

Когато вратата на каретата се отвори и Синджън изскочи навън, Дъглас не се помръдна. Гледаше втренчено зад нея. Накрая Александра се появи с наведена глава и сведени рамене.

Изглеждаше победена и това го ядоса още повече.

— Виждам, че се върна — каза той, студен като риба на лед.

— Да — каза Александра, без да го погледне. — Не бих искала да е така, но, изглежда, не мога да се сравня даже и с най-младия Шербрук.

Тя се опитваше да държи куфара си и това го ядоса още повече. Все още се възстановяваше от болестта си и въпреки това се беше опитала да го напусне пак — и носейки сама онзи проклет куфар!

— Семейство Шербрук са способни в по-голямата си част.

— Мога ли да си тръгна сега, господарю? — Говорейки, тя повдигна главата си и го погледна решително в лицето. — Искам да замина. Може ли да получа височайшето разрешение на ваша светлост?

— Не. — Дъглас пристъпи към пея и издърпа куфара от пръстите й. — Ела сега.

Тя не помръдна. Той съзнаваше, че всички слуги на Шербрук бяха внимателни наблюдатели на проклетата мелодрама, на която бяха свидетели, тя предлагаше богат материал за клюки през настъпващите зимни нощи.

Той се приближи до нея и каза много спокойно:

— Уморен съм до смърт от твоето неблагоразумие. Действаш, без да мислиш, дръзка си и няма да търпя това повече. Ще дойдеш веднага с мен и, за Бога, спри да се държиш, като че ли ще те набия!

Тя изправи раменете си и влезе с него в салона.

Свекърва й стоеше там, готова да избълва огън срещу нея. Александра се отдръпна назад. Не искаше това. Погледна другия млад мъж и видя, че е Тайсън, най-малкият брат, който беше влюбен в глупачката с две имена и без гърди. Синджън не се виждаше никъде, но Алекс знаеше, че тя наблюдава. Никой от Шербрук не би отминал такова обещаващо зрелище.

Дъглас се обърна, когато тя спря.

— Какво има сега?

— Кога ще ме отведеш при баща ми?

— Какво, по дяволите, означава това?

— Ти знаеш много добре, че не искаш да остана тук. Заминах просто за да ти спестя ценното време и да спестя на себе си още унижения в твоите ръце. Ако ме оставиш да замина, никога няма да ме видиш отново.

Тя спря за момент и горчивина се промъкна в гласа й:

— Предполагам, че искаш да ме отведеш обратно, нали? Ще ти достави ли удоволствие и по-нататък да ме унижаваш? Да кажеш на баща ми, че съм твърде несъвършена и че искаш всичките си пари обратно.

— По-тихо говори, по дяволите!

— Защо? Майка ти ме иска тук почти толкова, колкото би приветствала чумата! Думите ми трябва да я зарадват.

— Млъкни!

— Няма да млъкна! Не те признавам за мой съпруг. Няма да ти се подчинявам вече.

— Ти си в моята къща! Аз съм господарят тук, никой друг. Ще правиш точно това, което ти казвам, и край! Нима да търпя твоите глупости, госпожо.

И Александра, която имаше кротки маниери и спокоен, вежлив темперамент, полетя към съпруга си и го удари в гърдите с юмруци.

Остави я да го удари, защото замръзна от шок и изненада. Лицето и гореше, очите й бяха разширени.

Той много нежно обхвана китките й и постави ръцете й до тялото.

— Стига толкова, Александра, стига. Сега ти и аз трябва да поговорим.

— Не! — каза тя.

Дъглас вярваше в разума и спокойствието. Беше свикнал да е господар в къщата си. Не беше деспот, нито злобен дивак. Но думата му беше закон и само неговото мнение имаше значение. А тази проклета жена смееше да се изправи срещу него. Това беше вбесяващо и непоносимо. Не знаеше какво да прави. В армията всеки непокорен войник просто щеше да бъде отстранен, нашибан с камшик или затворен в карцера. Но какво можеше да направи едни мъж, на когото жена му показваше непослушание пред всички слуги, майка му, брат му и сестра му?

— Не! — повтори тя.

— Остави я да си замине — каза графинята на Нортклиф. — Тя иска да си замине, Дъглас, остави я.

Той й хвърли поглед, какъвто никога не беше получавала от него.

— Майко, бих предпочел да мълчиш.

Майка му пое дълбоко въздух. Дъглас се обърна към жена си:

— Ако не дойдеш с мен веднага, ще те грабна на рамо и ще те отнеса.

Като заплаха това беше определено и точно. Въпреки това Александра не мислеше, че той ще предложи още сцени за удоволствие на слугите. Не, беше твърде горд, за да направи толкова непристойно нещо. Ти се обърна и пристъпи към входната врата — решително, с вдигната глава.

В този момент Синджън изпищя; неземен звук, който накара всички да се обърнат към нея, включително и Александра.

Тя скачаше, крещейки до прегракване.

— По дяволите, Синджън — извика Дъглас — Стой мирно!

— Плъх, Дъглас, огромен, ужасен, космат плъх! Погледни там! Точно до Александра! О, Господи, не мога да повярвам, той иска да се покатери по полата й.

Александра грабна полите си и изтича в съседната стая, която беше Златният салон. Затръшна вратата, спря в средата на стаята и прецени, че не е имало никакъв гризач, че Синджън отново я е измамила. Беше й попречила да се нахвърли на Дъглас, вероятно беше попречила на Дъглас да я унизи отново…, но напълно възможно беше Дъглас просто да я остави да си отиде. Когато вратата се отвори, тя не се обърна. Тя пак не се обърна, когато вратата се затвори, и чу как ключът се обърна в ключалката.

— Сестра ти е опасна — каза тя.

— Ако внимаваш, може да си спестиш един хубав бой. Ако е така, можеш да благодариш на Синджън, че те спаси.

Александра се приближи бавно до един диван и седна. Постави ръцете си в скута и остана напълно неподвижна.

— Би ли искала чаша вино? Бренди? Ликьор?

Тя поклати глава.

Той стоеше точно пред нея, с кръстосани на гърдите ръце.

— Как се чувстваш?

Това я изненада и тя вдигна поглед.

— Чудесно, благодаря. Достатъчно добре, за да се върна в Клейбърн Хол. Сама, без вашето благородно присъствие.

— Съмнявам се.

— Добре, даже и да падна мъртва в канавката резултатът щеше да бъде същият, нали?

— Не съвсем. Аз не бих развалил договора с баща ти.

Александра се изправи. Протегна ръка.

— Дай ми ключа от вратата. Глупава бях, че останах тук толкова дълго да понасям твоите обиди и насмешка. Сгреших, като вярвах, че ще ме приемеш, ще разбереш, че бих могла да ти бъда доста добра жена. Сгреших в чувствата си… няма значение. Бързо започнах да те презирам почти толкова, колкото ти мен. Няма да стоя тук и минута повече. Дай ми проклетия ключ.

Дъглас прокара пръсти през косата си и изруга:

— Нямах това предвид. Исках да говоря с теб, не да се боря, не исках да те обиждам, нито ти мен. Ти не ме презираш, сигурно не искаш да кажеш това. Нито пък аз те презирам. Нито съм имал намерение да те замъкна при баща ти опозорена.

— Не ти вярвам.

— Моля те, седни.

— Дай ми ключа и ще си отида.

Дъглас обгърна кръста й и я вдигна. Занесе я до един стол и я постави в него. Стоеше точно пред нея, като преграждаше всяко бягство.

— Сега ме изслушай. Не знам как стигнахме до подобно положение. Мислех те за по-разумна, по…

— Покорна? Хрисима? Глупава?

— По дяволите, млъкни! Нищо подобно. Ти се държиш абсурдно, опитваш се да ме разсърдиш.

Той започна да се разхожда напред-назад пред стола й. Тя го наблюдаваше, без да разбира и без да е сигурна какво иска.

Той спря, наведе се, ръцете му сграбчиха дръжките на стола й, лицето му беше на по-малко от три инча от нейното.

— Добре, ще ти кажа просто какво съм решил да правя, какво реших, когато бяхме все още в къщата на Том О’Мали.

Гледаше наоколо, безразлична колкото едно дъбово дърво.

Той се изправи, наблюдаваше я отгоре:

— Решил съм да те запазя като моя съпруга. Няма да анулирам брака. Баща ти може да запази проклетия договор. Подходяща си за мен като всяка друга жена. Беше права. Ще бъдеш за мен много добра съпруга. Имаш добро родословие. Имаш отлично възпитание, най-малкото би трябвало да имаш. След като те запазя, няма да пътувам до Лондон, за да търся подходяща кандидатка и да я ухажвам, докато полудея от отегчение. Тони беше прав в това отношение, неговата кожа. Разбира се, ти не си точно това, което бих искал да бъдеш. Трябва да се научиш да сдържаш проклетия си език. Мисля, че мога да ти помогна да подобриш маниерите и държанието си спрямо мен. И така, Александра, няма причина да напускаш. Няма причина да действаш неразумно. Ти си сега моя съпруга — признавам те за такава, — ти си сега графиня на Нортклиф.

Той сияеше пред нея.

Александра се изправи много бавно. Той отстъпи назад все още сияещ, очевидно с нетърпение очакваше от нея да се хвърли на мъжките му гърди и да се разплаче от облекчение, да му благодари за чудното благородство, да му целува ръцете и да се закълне във вечна преданост и подчинение.

А тя се обърна бавно, вдигна инкрустираната масичка с вретеновидни крака, вдигна я над главата си и бавно я свали надолу. Той я гледаше с невярващи очи, но се отдръпна и масата се стовари на рамото, не на главата му. Ключът падна от ръката му на пода.

Тя го вдигна и се затича към вратата. Дъглас клатеше глава, вбесен, озадачен, леко дезориентиран. Ти изскочи мигновено от вратата, затръшна я в лицето му и когато ръката му вече хвана дръжката, чу ключът да стърже в ключалката.

Гледаше втренчено вратата.

Проклетата жена го беше заключила в Златния салон. Вратата беше стара и красива, солидна, плътна. Петима мъже най-малко щяха да бъдат необходими, за да я разбият.

Дъглас беше служил в армията. Беше силен, хитър, рядко губеше двубои. По дяволите, даже говореше френски и испански свободно. И въпреки това тази жена го хвана неподготвен. Това беше твърде много.

Той се предаде и извика:

— Отвори тази проклета врата! Александра, отвори вратата!

Чуха се удари и бърборене от другата страна на вратата, но не и звукът на ключ в ключалката.

— Отворете вратата!

Накрая чу гласа на Холис в гюрултията, който каза твърдо:

— Момент, господарю. Нейна светлост е хвърлила ключа може би някъде под стълбите и в момента го търсим.

— Спри я, Холис! Не я пускай да избяга!

— Няма защо да се безпокоите, господарю. Лейди Синджън я е спряла, докато говорим.

Дъглас стоеше като глупак, без да каже нещо повече, стоеше безпомощно, без да може да направи каквото и да е. Вратата се отвори. Излезе между тълпа от слуги и роднини. Отнякъде се бяха появили чичо Албърт и леля Милдрид. Всички викаха и бърбореха и от тази какофония ушите му бръмнаха.

Той погледна към сестра си, която беше възседнала Александра с разперени ръце върху италианския мраморен под.

Нортклиф Хол се беше объркал повече, отколкото цяла армия на бойното поле. Отметна глава и се засмя.

— Господи — чу се познат провлечен глас от отворената външна врата, — Дъглас, какво, по дяволите, става тук? Какво прави Синджън върху Алекс? Откъде дойдоха всички тези хора. Тук сякаш са се събрали всички от фамилията Шербрук — от Лондон до Корнуъл.

Тони и Мелисанда влязоха в салона и бързо се присъединиха към бъркотията.