Франсис Скот Фицджералд
Великият Гетсби (6)

ГЛАВА VI

Горе-долу по това време някакъв амбициозен млад репортьор от Ню Йорк пристигна една сутрин на вратата на Гетсби и поиска да узнае дали има да каже нещо.

— Нещо за какво? — попита учтиво Гетсби.

— Ами… някакво изявление за публикуване.

След пет объркани минути стана ясно, че човекът бил чул името на Гетсби в редакцията във връзка с нещо, което той или не искаше да разкрие, или не разбираше напълно. Това беше свободният му ден и с похвална инициатива той побързал „да види“.

Това беше изстрел наслуки и все пак инстинктът на репортьора беше верен. Известността на Гетсби, разпространявана от стотиците, които бяха приемали гостоприемството му и по този начин бяха станали авторитети по миналото му, се беше увеличавала цяло лято и той едва не стана вестникарска сензация. Разпространяваните по това време слухове, като този за „подземен петролопровод до Канада“, се свързваха с него и имаше една упорита мълва, че той изобщо не живее в къща, а в кораб, който прилича на къща и тайнствено се движи нагоре-надолу по брега на Лонг Айланд. Защо тези измислици бяха източник на задоволство за Джеймс Гетс от Северна Дакота, не е лесно да се каже.

Джеймс Гетс — това беше истинското или поне официалното му име. Той го бе променил на седемнайсетгодишна възраст, точно в момента, в който бе сложено началото на кариерата му — когато видял яхтата на Дан Коуди да хвърля котва край най-коварните плитчини на Горното езеро. Джеймс Гетс бил човекът, който скитал безцелно по брега този следобед в окъсана зелена фланелка и дочени панталони, обаче онзи, който взел гребна лодка и я закарал до „Туоломи“, за да уведоми Коуди, че може да го настигне вятър и да унищожи яхтата за половин час, бил вече Джей Гетсби.

Предполагам, че още по онова време той отдавна е имал в ума си готово име. Родителите му били неуспели фермери — въображението му всъщност никога не ги приело като негови родители. Истината е, че Джей Гетсби от Уест Ег, Лонг Айланд, се е родил от платоничното си схващане за самия себе си. Той бе син на бога — израз, който, ако означава нещо, означава именно това — и трябваше да върши същата работа, която върши небесният му баща, да служи на една широко разпространена вулгарна и евтина красота. Така бе създал във въображението си точно онзи образ на Джей Гетсби, който би могъл да създаде един седемнайсетгодишен юноша, и на този образ той остана верен докрай.

Повече от година се навъртал по южния бряг на Горното езеро, изравял миди и ловял риба, изобщо вършел всякаква работа, която му осигурявала храна и легло. Загорялото му каляващо се тяло живеело естествено през онези дни, когато се редували усилен труд и мързеливи занимания. Той познал жените отрано и тъй като те го разглезили, започнал да ги презира — младите девици, защото са невежи, другите, защото проявяват истерия за работи, които той поради преголямата си погълнатост в собствената си личност приемал като нещо, което идва от само себе си.

Но сърцето му било в постоянен, нестихващ кипеж. Нощем в леглото го преследвали най-чудновати и фантастични образи. Цял един свят на неизразима пъстрота се въртял в мозъка му, докато часовникът тиктакал над умивалника и луната потапяла във влажна светлина разхвърляните му дрехи на пода. Всяка нощ добавял по нещо ново към букета на мечтите си, докато дрямката спускала завесата на забравата върху някоя въображаема сцена. За известно време тези блянове отприщили потока на въображението му; чрез тях той прозирал колко невеществена е действителността, долавял, че скалата на света почива върху крилата на феите.

Някакъв усет към бъдещата му слава го довел няколко месеца преди това до малкия лютерански колеж „Свети Олаф“ в Южна Минесота. Останал там две седмици, отчаян от неговото страхотно безразличие към зова на съдбата му, към самата съдба и изпълнен с презрение към портиерската работа, с която трябвало да заплаща престоя си. След това се отправил назад към Горното езеро и все още търсел с какво да се залови в деня, когато яхтата на Дан Коуди хвърлила котва в плитчините край брега.

Тогава Коуди бил петдесетгодишен, продукт на сребърните залежи в Невада, на златотърсачеството по Юкон, на всяка треска за търсене на метал от седемдесет и пета година нататък. По време на сделките с мед в Монтана, които го направили неколкократно милионер, той бил физически здрав, но се намирал на границата на умственото западане и подозирайки това, множество жени се опитвали да го отделят от парите му. Недостойните машинации, посредством които Ела Кей, журналистка, играела ролята на мадам Де Ментенон пред неговата слабост и го изпратила по море с яхта, били добра храна за бомбастичния журнализъм на 1902 г. Той обикалял по прекалено гостоприемни брегове в продължение на пет години, когато се озовал в залива на Литъл Гърл и станал съдба за Джеймс Гетс.

За младия Гетс, облегнал се на веслата и загледан в оградената палуба, тази яхта представлявала цялата красота и очарование на света. Предполагам, че се е усмихнал на Коуди — навярно е бил открил, че хората го харесват, когато се усмихва. Както и да е, Коуди му задал няколко въпроса (в отговор на един от тях изникнало новоизмисленото име) и открил, че умът му работи бързо и е изключително амбициозен. Няколко дена по-късно го завел в Дълът и му купил синьо сако, шест чифта бели джинси и фуражка с емблема на яхтата. И когато „Туоломи“ се отправила за Антилските острови и Северна Африка, Гетсби също тръгнал на път.

Бил назначен на неопределена служба с личен характер — докато бил с Коуди, изпълнявал подред ролята на стюард, помощник-капитан, капитан, секретар и дори тъмничар, тъй като трезвият Дан Коуди знаел какви пакости би могъл бързо да направи пияният Дан Коуди и затова се подсигурил срещу такава случайност, като все повече и повече се доверявал на Гетсби. Споразумението траяло пет години, през които корабът обиколил три пъти континента. То можело да трае неопределено дълго време, ако не станало така, че една вечер в Бостън Ела Кей се качила на борда и седмица по-късно гостоприемството на Дан Коуди се свършило — той умрял.

Спомням си портрета му горе в спалнята на Гетсби, посивял, цветущ мъж със сурово, безизразно лице — пионерът-пияница, който на определен етап от американския живот донесе на Източното крайбрежие дивашкото насилие на публичния дом и на кръчмата от Далечния запад. Косвено се дължеше на Коуди, че Гетсби пиеше толкова малко. Понякога на веселите гуляи жените мокрели косата му с шампанско, но той си създал навика да не се докосва до алкохола.

И именно от Коуди наследил пари — по завещанието му били оставени двайсет и пет хиляди долара. Той не ги получил. Никога не можал да разбере какво законно средство било използвано срещу него, но онова, което останало от милионите, отишло непокътнато в ръцете на Ела Кей. Той си останал с изключително подходящото си образование. Неясните контури на Джей Гетсби се изпълнили със съдържанието на един човек.

Той ми разказа всичко това много по-късно, но аз съм го поставил тук с цел да разпръсна онези първи фантастични слухове за миналото му, в които нямаше и следа от истина. Освен това ми го разказа в момент на обърканост, когато бях стигнал дотам да вярвам всичко и нищо за него. И тъй, аз се възползувам от това кратко прекъсване, докато Гетсби, така да се каже, си поеме пъх, за да разчистя тази мрежа от погрешни представи.

То беше прекъсване и на връзката ми с неговите работи. В продължение на няколко седмици нито го видях, нито чух гласа му по телефона — бях повечето в Ню Йорк, като се разкарвах насам-натам с Джордън и се мъчех да спечеля благоволението на възрастната й леля, — но най-после наминах в къщата му една неделя следобед. Не бях стоял и две минути, когато някой доведе Том Бюканан на чашка. Аз, естествено, се сепнах, но истински изненадващото беше, че това не бе станало по-рано.

Бяха компания от трима души на коне — Том, някакъв човек на име Слоун и една хубава жена в кафяв костюм за езда, която беше идвала и преди.

— Радвам се да ви видя — каза Гетсби, застанал на верандата си. — Радвам се, че се отбихте.

Като че ли това имаше значение за тях.

— Моля, седнете. Вземете си цигари или пури. — Той обиколи бързо стаята, натискайки звънци. — Само след минутка ще ви донесат нещо за пиене.

Беше дълбоко развълнуван от обстоятелството, че Том се намираше там. Но той изобщо щеше да се чувства неспокоен, докато не ги почерпеше, съзнавайки смътно, че бяха дошли само за това. Мистър Слоун не искаше нищо. Лимонада? Не, благодаря. Малко шампанско? Съвсем нищо, благодаря… Съжалявам.

— Добре ли пояздихте?

— Пътищата тук са много добри.

— Предполагам, че автомобилите…

— Даа.

Подтикван от непреодолим импулс, Гетсби се обърна към Том, който бе приел запознанството като чужд човек.

— Струва ми се, че сме се срещали някъде по-рано, мистър Бюканан.

— О, да — каза Том, рязко учтив, но очевидно не си спомняше. — Вярно, срещали сме се. Спомням си много добре.

— Преди около две седмици.

— Точно така. Вие бяхте с Ник.

— Познавам съпругата ви — продължи Гетсби почти нападателно.

— Тъй ли?

Том се обърна към мене:

— Тук близо ли живееш, Ник?

— В съседната къща.

— Така ли?

Мистър Слоун не взе участие в разговора, само се облягаше високомерно в стола си; жената също не каза нищо — докато неочаквано, след две уискита със сода стана сърдечна.

— Ние всички ще дойдем на следващия ви гуляй, мистър Гетсби — предложи тя. — Какво ще кажете?

— Разбира се, ще ми направите голямо удоволствие.

— Добре — каза Слоун без особена благодарност. — Е, смятам, че трябва да си ходим.

— Моля, не бързайте — настоя Гетсби. Сега той се владееше и искаше да опознае повече Том. — Защо не… защо не останете за вечеря? Няма да се изненадам, ако някои други хора наминат от Ню Йорк.

— Вие елате на вечеря с мен — каза дамата възторжено. — И двамата.

Това включваше мен. Слоун стана.

— Хайде — каза той, но само на нея.

— Говоря сериозно — настоя тя. — Ще ми бъде страшно приятно. Има много място.

Гетсби ме погледна въпросително. Той искаше да отида; и не разбираше, че Слоун бе решил, че това не трябва да стане.

— Боя се, че не ще мога да дойда — рекох аз.

— Е добре, вие елате — настоя тя, насочвайки вниманието си само към Гетсби.

Слоун пошепна нещо в ухото й.

— Няма да закъснеем, ако тръгнем сега — настоя високо тя.

— Нямам кон — каза Гетсби. — В армията яздех, на никога не съм си купувал кон. Ще трябва да ви последвам с колата си. Извинете ме за минутка.

Останалите излязохме на верандата, където Слоун и дамата започнаха доста оживен разговор настрани.

— Боже мой, изглежда, че този човек ще дойде — каза Том. — Не вижда ли, че тя не го иска?

— Тя казва, че го иска.

— Поканила е на вечеря голяма компания и той няма да познава нито един човек там. — Том се намръщи. — Къде ли, дявол да го вземе, се е запознал с Дейзи! Бога ми, може да имам старомодни схващания, но днес жените скитат повече, отколкото ми харесва. Какви ли не екземпляри срещат.

Внезапно Слоун и дамата слязоха по стъпалата и са качиха на конете си.

— Хайде — обърна се Слоун към Том, — закъснели сме. Трябва да си вървим. — А сетне към мен: — Кажете му, моля, че не сме могли да чакаме.

Том и аз се ръкувахме, с останалите си кимнахме хладно и те подкараха бързо в тръс по алеята, като изчезнаха под августовския листак точно когато Гетсби, с шапка и леко палто в ръка, излезе от главния вход.

Том очевидно се тревожеше от това, че Дайзи ходи насам-натам сама, защото следващата съботна вечер пристигна с нея у Гетсби. Може би неговото присъствие придаде на вечерта особената й потискаща атмосфера — тя изпъква в паметта ми между другите през онова лято. Бяха дошли същите хора или най-малко същият вид хора, имаше същото изобилие от шампанско, същата многоцветна разнообразна шумотевица, но аз чувствах във въздуха нещо неприятно, някаква всепроникваща рязкост, която по-рано не съществуваше. Или може би аз просто бях свикнал с нея, бях се научил да възприемам Уест Ег като някакъв свят сам за себе си, със свои собствени критерии и свои собствени големи фигури, неотстъпващ никому първото място, защото друго чувство му беше непонятно, и сега го гледах отново, през очите на Дейзи. Винаги е тъжно да гледаш с нови очи на неща, към които вече напълно си се приспособил.

Те пристигнаха по здрач и докато се разхождахме между бляскавото множество, Дейзи сподавено чуруликаше с приятния си гърлен глас.

— Тези неща така ме вълнуват — прошепна тя. — Ако искаш да ме целунеш когато и да било тази вечер, Ник, само ми кажи и аз с удоволствие ще го уредя. Само спомени името ми. Или ми представи зелена карта. Аз раздавам зелени…

— Погледни наоколо — предложи Гетсби.

— Гледам. Забавлявам се много.

— Трябва да видиш лицата на много хора, за които си чувала.

Високомерните очи на Том шареха из тълпата.

— Ние не излизаме много — каза той; — тъкмо си мислех, че не познавам никого тук.

— Може би познавате онази дама. — Гетсби посочи една великолепна, почти неприличаща на човешко същество жена-орхидея, която седеше царствено под една японска вишна. Том и Дейзи гледаха вперено, с онова особено нереално чувство, което човек изпитва, когато познае някоя звезда на киното, която дотогава е имала за него само призрачно съществование.

— Прелестна е — каза Дейзи.

— Мъжът, който се навежда над нея, е режисьорът й.

Той ги водеше церемониално от група към група.

— Мисис Бюканан… и мистър Бюканан. — И след минутка колебание добави: — Играчът на поло.

— О, не — възрази бързо Том, — не съм.

Но очевидно това звучеше приятно в ушите на Гетсби, защото Том си остана играчът на поло до края на вечерта.

— Никога не съм срещала толкова знаменитости — възкликна Дейзи. — Онзи човек ми хареса — как му беше името? — с възсинкавия нос.

Гетсби каза името му, като добави, че е дребен продуцент.

— Както и да е, хареса ми.

— Бих предпочел да не съм играчът на поло — каза Том приятно, — бих предпочел да гледам всички тези знаменити хора в… самозабрава.

Дейзи и Гетсби танцуваха. Спомням си, че останах изненадан от грациозния му старомоден фокстрот — никога по-рано не бях го виждал да танцува. После те се разходиха до моята къща и поседяха на стъпалата половин час, докато по нейна молба аз останах на пост в градината. „В случай на пожар или наводнение — обясни тя, — или някакво природно бедствие.“

Том се отърси от своята самозабрава, когато сядахме заедно на вечеря.

— Имате ли нещо против, ако се храня с онези хора ей там? — каза той. — Един човек разказва смешни историйки.

— Отиди, разбира се — отвърна Дейзи любезно, — и ако искаш да вземеш някои адреси, ето моя малък златен молив… — След малко тя хвърли поглед към тяхната маса и ми каза, че жената била вулгарна, но хубава, и аз знаех, че с изключение на половин час, когато бе останала насаме с Гетсби, тя не прекарваше приятно.

Бяхме на една особено пиянска маса. Грешката беше моя — бяха извикали Гетсби на телефона и само две седмици преди това присъствието на същите тези хора ми беше приятно. Но онова, което ме бе забавлявало тогава, сега започна да отравя въздуха.

— Как се чувствате, мис Бедекър?

Девойката, към която се бях обърнал, се опитваше безуспешно да се облегне на рамото ми. При този въпрос тя се изправи и отвори очи.

— Кво?

Една масивна и летаргична жена, която беше увещавала Дейзи да играе с нея голф в местния клуб на другия ден, се изказа в защита на мис Бедекър.

— О, сега й е добре. След като е изпила пет или шест коктейла, тя винаги започва така да крещи. Казвам й, че трябва да се откаже от пиенето.

— Наистина съм се отказала — потвърди вяло обвиняемата.

— Чухме те да крещиш и затова казах на доктор Сивет: „Тук някой се нуждае от вашата помощ, нали, докторе?“

— Тя се чувства много задължена, сигурна съм — каза друга приятелка без признателност, — но вие измокрихте цялата й рокля, когато потопихте главата й в басейна.

— Ако мразя нещо, то е да ми потапят главата в басейн — промърмори мис Бедекър. — Едва не ме удавиха веднъж в Ню Джързи.

— Тогава трябва да се откажеш от пиенето — възрази доктор Сивет.

— Ти говори за себе си! — извика буйно мис Бедекър. — Ръката ти трепери. Не бих ти позволила да ме оперираш.

Изобщо такива работи. Последното нещо, което си спомням, е, че стояхме с Дейзи и наблюдавахме кинорежисьора и неговата звезда. Те бяха все още под японската вишна и между тях имаше само един бледен, тънък лунен лъч. Имах впечатлението, че той се бе навеждал много бавно към нея цялата вечер, за да постигне тази близост, и даже, докато ги наблюдавах, видях как той се наведе съвсем мъничко за последен път и целуна леко бузата й.

— Харесвам я — каза Дейзи, — прекрасна е.

Но останалото й беше противно и по този въпрос не можеше да се спори, защото не беше поза, а чувство. Тя бе ужасена от Уест Ег, това „безподобно място“, което Бродуей бе родил върху едно рибарско село на Лонг Айланд — ужасена от суровата му жизненост, която тлееше под старите благовидности, и от твърде дръзката участ, която тласкаше жителите му по един кратък път от нищо към нищо. Тя виждаше нещо страшно в самата простота, която не можеше да разбере.

Аз седях с тях на предните стъпала, докато чакаха колата си. Тук отпред беше тъмно; само осветената врата изпращаше правоъгълен сноп светлина към мекото черно утро. Понякога някаква сянка се движеше на фона на транспаранта на един будоар горе, даваше път на друга сянка, безкрайна процесия на сенки, които се червяха и пудреха пред невидимо огледало.

— Кой е изобщо този Гетсби? — запита внезапно Том. — Някакъв голям контрабандист на спиртни напитки ли?

— Къде чу това? — заинтересувах се аз.

— Не съм го чул. Такава представа изниква у мен. Много от тези новозабогатели хора са просто големи контрабандисти на спиртни напитки, знаеш.

— Но не и Гетсби — отрязах аз.

Той помълча за момент. Камъчетата на алеята хрущяха под краката му.

— Както и да е, той трябва добре да се е потрудил, за да събере цялата тази менажерия.

Лек ветрец раздвижи сивия мъх на кожената яка на Дейзи.

— Поне са по-интересни от нашите познати — каза с усилие тя.

— Не изглеждаше да проявяваш голям интерес.

— Обаче проявявах.

Том се засмя и се обърна към мен:

— Забеляза ли лицето на Дейзи, когато онова момиче я помоли да я сложи под студен душ?

Дейзи започна да съпровожда музиката с дрезгав, ритмичен шепот, като от всяка дума извличаше значение, каквото тя не е имала никога по-рано, и не ще има никога вече. Когато мелодията се извиси, гласът й премина в сладостен фалцет, както това става с контраалтовите гласове, в всяка промяна придаваше на въздуха на малке от топлота и човешко очарование.

— Идват много хора, които не са били поканени — каза внезапно тя. — Онова момиче не е било поканено. Те просто се промъкват вътре, а той е твърде учтив, за да се възпротиви.

— Бих искал да знам кой е той и какво прави — настоя Том. — И възнамерявам да открия това.

— Мога да ти кажа още сега — отвърна тя. — Притежавал е дрогерии, много дрогерии. Построил ги е сам.

Забавилата се лимузина се приближи по алеята.

— Лека нощ, Ник — каза Дейзи.

Погледът й се отмести от мен и се насочи към осветения горен край на стълбата, където мелодията на „Три часът сутринта“, един приятен, тъжен малък валс, който се свиреше през онази година, се носеше от отворената врата. Въпреки всичко в самата неофициалност на градинското увеселение на Гетсби имаше романтични възможности, каквито изобщо не съществуваха в нейния свят. Какво имаше в песента, която сякаш я викаше да се върне вътре? Какво може да стане сега в тъмните, пълни с неизвестност часове? Може би ще пристигне някаква невероятна гостенка, някоя съвсем изключителна личност, будеща удивление, някое истински лъчезарно младо момиче, което с един дързък поглед към Гетсби, миг на магическо стълкновение, ще залича тези пет години на непоколебима преданост.

Аз останах до късно тази нощ, тъй като Гетсби ме беше помолил да го почакам да се освободи, и се помайвах в градината, докато неизбежната компания плувци дотичаха, изстинали и възбудени, от тъмния плаж и горе, в стаите за гости, светлините угаснаха. Когато най-после той слезе по стъпалата, загорялата му кожа бе необичайно изпъната по лицето, а очите му бяха бляскави и изморени.

— Не й хареса — каза веднага той.

— Разбира се, че й хареса.

— Не й хареса — настоя той. — Тя не прекара хубаво…

Той мълчеше и аз отгатнах неизразимата му потиснатост.

— Чувствам се отдалечен от нея — каза той. — Трудно е да я накарам да разбере.

— Искате да кажете за танца?

— Танцът ли? — Той отхвърли мисълта за всички танци, които бе устройвал, с едно щракване на пръстите. — Приятелю, танцът не е важен.

Той не искаше от Дейзи нищо по-малко от това да отиде при Том и да каже: „Никога не съм те обичала.“ След като тя заличи четири години с това изречение, те ще могат да вземат решение за по-практическите мерки, които ще са необходими. Една от тях ще е, след като тя бъде свободна, да се върнат в Луивил и сватбената процесия да тръгне от нейния дом — също както е било преди пет години.

— Но тя не разбира — каза той. — По-рано можеше да разбере. Седяхме по цели часове…

Той прекъсна изречението си и се заразхожда нагоре-надолу по една пуста пътека, посипана с кори от плодове и смачкани цветя.

— Аз не бих искал твърде много от нея — осмелих се да кажа аз. — Човек не може да повтори миналото.

— Не може да повтори миналото? — извика недоверчиво той. — Разбира се, че може!

Той се огледа напрегнато, сякаш миналото дебнеше тук в сянката на къщата му, изплъзвайки се от ръката му.

— Ще наредя всичко точно така, както беше по-рано — каза той, като кимаше решително. — Тя ще види.

Той говори много за миналото и аз долових, че иска да си възвърне нещо, някаква представа за себе си може би, за онова, което е изгубил в любовта си към Дейзи. Оттогава насам животът му се беше объркал и разстроил, но той чувстваше, че ако може веднъж да се върне към една определена начална точка и да проследи бавно всичко, ще може да открие какво е било това нещо…

Една есенна вечер преди пет години те се разхождали по улицата, когато листата падали, и стигнали до някакво място, където нямало дървета и тротоарът се белеел на лунната светлина. Там спрели и се обърнали един към друг. Било вече хладна нощ с онази тайнствена възбуда, която идва в ранна пролет и късна есен. Спокойните светлинни в къщите трепкали в тъмнината, а сред звездите сякаш ставало нещо. С крайчеца на окото си Гетсби видял, че плочите по тротоарите всъщност образували стълба за едно тайно място над дърветата — той можел да се изкачи до него, ако се изкачвал самичък, и след като веднъж стигнел там, щял да може да смуча сока на живота, да поема на големи глътки несравнимия еликсир на очарованието.

Сърцето му забило по-бързо и по-бързо, когато бялото лице на Дейзи се надигнало до неговото. Знаел, че когато целуне тази девойка и слее завинаги неизразимите си мечти с нейното тленно дихание, умът му никога вече не ще блуждае, както умът на бога. Така той зачакал, ослушал се още миг в камертона, ударен в една звезда. Тогава я целунал. При докосването на устните му тя разцъфнала за него като цвете и въплъщението на мечтите му било пълно.

Всичко, което той каза, дори цялата му ужасна сантименталност ми напомняха за нещо — някакъв ритъм, който ми се изплъзваше, част от забравени думи, които бях чувал някъде много отдавна. За миг един израз се помъчи да се оформи в устата ми и устните ми се разтвориха като на ням човек, сякаш от тях се бореше да излезе нещо повече от струйка въздух. Но те не издадоха никакъв звук и онова, което почти си бях спомнил, остана ненаказано завинаги.