Великият Гетсби е смятан от мнозина за един от най-добрите романи на 20 век, но въпреки това не успя да ми стане любима книга.
Протагонистът Гетсби, заобиколен от мними приятели, не може да се откъсне от своето минало и иска отново да бъде с любовта на живота си, Дейзи. Дейзи, обаче, е вече женена за милионер и имат дъщеря. Това не спира Гетсби. Той успява да забогатее и започва редовно да прави партита в дома си надявайки се там да се срещне с Дейзи. Дали ще успее? Няма да разкрия повече подробности заради хората, които са решили да прочетат книгата.
Книгата трябва да се прочете. Надявам се да ви хареса поне колкото на мен.
Тази книга се оказа едно огромно разочарование за мен… В гимназията сме правили десетки диктовки по нея, и сега, 20 години по-късно реших да я прочета. Голяма грешка! Най-дългите 200 страници в живота ми — плоски герои, мудно действие, ’претупване между другото’ на малкото ключови моменти. Не знам защо ’Великият Гетсби’ е титулована ’класика’, за мен това показва още веднъж, че човек никога не трябва да се подчинява сляпо на статуквото, че не винаги това, което ни налагат е добро за нас.
Ако трябва да бъда на 100% откровен — в книгата намерих няколко момента, които ми допаднаха като разсъждение, но не бих се върнал, за да ги потърся; като цяло книгата остави у мен лепкаво и тягостно чувство.
защо понякога не помислите два пъти преди да пуснете някой „безценен“ коментар. Книгата е класика, защото показва фалшът на американската мечта. Гетсби я изпълни, достигайки до върховете, за които някога е бленувал, за да намери смъртта си по един нелеп начин и да не остави дори спомен в жената на живота си. Отделно, че е написана много красиво и увлекателно, но това е просто бонус.
Не смятам, че всяка книга, която е наречена „класика“ е задължително да е наистина толкова добра. Много хора в България наричат „любима българска книга“ „Под игото“, много често заради това, че им е повтаряно колко е невероятна, а има толкова по-добри творби от нея. Същото важи за други „класики“ като „Лолита“, за които ни повтарят, че са гениални, но на много хора не допадат. Нека сме критични, а не овче стадо, което възприема всяка дума от учебника
Напълно съгласна съм с по-горе изказаното мнение, че книгата е разочарование.
Още при първият прочит не бях очарована, след повторното прочитане разочарованието от книгата е дори по-голямо.
Не знам точно какво във фабулата, авторовият стил или прочие я класифицира като класика, но за мен си е чиста загуба на време.
Преди десет години прочетох книгата и много ми хареса. Гетсби е герой, в който просто ще се влюбиш.
Днес гледах филмът по кината на 3д и бих казал, че достига книгата, въпреки критиките, но повечето идвам от там, че са осъвременили филма, за мен, което е бонус.
Книгата е написана красиво и определено има силата да те пренесе във времето на действието. Героите са интересни, но нито един от тях не успя да ме накара да го чувствам близък, нито да приема историята му присърце. Както уточни един от потребителите преди мен, романът има за цел да покаже пороците на американското общество във времето на действието и не се фокусира върху задълбочено развитие персонажите. Книгата не беше лоша, дори ми хареса, но я почувствах някак дистанцирано.
До книгата стигнах през A little party never killed nobody (All we got) на Жана Бергендорф и филма на Бъз Лурман The great Gatsby. Филмът е грабващ, сюжета — вдъхновяващ; постановката — такава, каквато само Лурман може да направи. Сега, четейки книгата, установявам, че е следвал книгата почти неотклонно.
Добър стил на писане, яснота на изказа. Заразително въображение. Вяра, лудост.
Книгата безспорно е хубава, но не ме разтърси дотолкова, че да влезе в моя Топ3. Героите и преживяванията им може и да изглеждат невероятни, но това е което ги прави толкова реални. И въобще, същността на книгата е един меланхоличен реализъм, който на моменти те пронизва…
Плюс е, че се отъждествявам с аз-повествователя, Ник Карауей, който също като мен се стреми не да съди хората, а да се опитва да ги разбере.
Според мен посредствено и скучно булевардно романче…
Пълна загуба на време, може би непрекъснатото и хвалене те кара да очакваш нещо невероятно, но съвсем обикновена история.
Много ми хареса (както някой каза по горе), не една от най-любимите ми, но въпреки това е увлекателна и с невероятен край.
Здравейте.
Книга с противоречива участ. С ореол на класика, и обстрелвана за своята прозаичност, вял сюжет, сантимент в междуособиците и т.н. Общо взето — травиална история. Но в привидно простото е кодирано нещо по-дълбоко, лесно за пропускане….А именно..
Американската мечта за богатство, което неминуемо ще сбъдне всички желания..
Това е подтекстът…Парите и престижът не могат да купят всичко. Въпреки митологизмът и лъскавината на главния герой, отдавна желаната дама се оказва меркантилна и обикновена, което отчайва до смърт героя, който свършва удавен в собствения си неизползван басейн и това е трагизмът тук. На кратко — парите не могат да купят всичко. Особено щастието, такова, каквото го вижда всеки през своята призма. — Абстрактно и безформено. И опитвайки да му дадем форма и име сме сковани от собствените си ограничения и заблуди….И това умопомрачава именно, най-самоуверените…..
Книгата в сюжета си е първично посредствена, поредният любовен роман. Идеята е точно за безвкусния, фалшив живот на американската мечта. Героите са по-малко от очарователни, повърхностни, не заслужават съчувствие, затова и читателят няма как да идентифицира себе си с тях.
Отличителен е стилът на повествование на Фицджералд. Сцената в романа, в която Ник за първи път се среща лице в лице с Гетсби например, както и последвалото описание на усмивката на Гетсби „Разбираше ви точно толкова, колкото искахте да бъдете разбран, вярваше във вас така, както сам бихте искали да вярвате в себе си…“.
Основни са мотивите за несподелената любов, за връщането в миналото. Ключови са последните думи от книгата:
„Тъй се борим с вълните, кораби срещу течението, непрестанно отнасяни назад в миналото.“
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.