Читателски коментари от моя милост

Да, прав сте за детайлите. Но същността остава и тя не е в полза на Вашата теза. В края на живота си Солженицин е великоруски шовинист, който вижда в разрешеното (от Русия) самоопределение на някои народи средство за влияние (на Русия) върху същите тези народи. Точно това се разиграва вече близо 150 години в нашата история. И е знаково, че Солженицин припозна тъкмо Путин като възможен реализатор на тази идея — в противовес на „разлагащия се Запад“, разбира се.

Впрочем, привет от 2023 година, от ден 400 и някой си на „специалната военна операция“ на Путин! Днес Дугин е никой, Украйна се бори за себе си и за нас, а аз се питам — ако беше жив Солженицин, от коя страна на барикадата щеше да застане?

Лично аз смятам, че щеше да застане против „разлагащия се Запад“ и народите, които искат да се присъединят към него. Чак такъв либерализъм от противник на либерализма не очаквам.

Здравейте, Лилия,

Не знам дали коментарът Ви е писан до мен, но си позволявам да отговоря и да Ви приканя да прочетете пак тази част от романа. Всъщност г-жа Хейз възнамерява да изтръгне себе си и дъщеря си от „хищническите нокти“ на Х.Х., за което предприема мерки — изпращане на разобличителни писма, прибиране на Лолита от летовището и заминаване в неизвестна посока. Иронията на съдбата, тази палава и жестока съучастничка на Х.Х., прави така, че писмата с разобличението да свършат земния си път в джоба на същия този Х.Х., накъсани на малки парченца от същите тези „хищнически нокти“ (след случайна катастрофа с летален изход на връщане от пощенската кутия). Защо не полицията? Ако задавате този въпрос, значи не сте разбрали света, в който сюжетът „Лолита“ е възможен; все пак една от основните цели на главния герой в ролята си на разказвач е да ни натика в лицето всеобщото лицемерие и фалша на „доброто име“.

Извинете, чак сега видях репликата Ви, която схващам като отправена към написаното от мен.

Какво разпокъсване на Русия? Къде, кога, как? Нима вече е станало, особено към 2005/8, когато Солженицин държеше речи в американските университети за моралния упадък на Запада и след това в инвалидната си количка целуваше ръка на Путин? Или всички световни новини от онова време са фейк, защото нямаше съобщения за подобно разпокъсване? Даже след няколко години Русия откъсна територии от съседите си, но да не навлизаме в подробности.

Ако имате предвид СССР, донякъде сте прав — съюзът беше осъществяване на руската имперска амбиция. Само че никой не му откъсна нищо, той се разпадна под тежестта на собствената си несъстоятелност.

И да, преди Дугин брътвежите за велика Русия бяха възродени от Солженицин, уви…

Отраснах с тази книга, сигурно съм я чела над 200 пъти, от които 100 още като дете! Да, вярно е — в нея присъства темата за смъртта. И какво от това, нима хората не умират? Нима трябва да заравяме главите на децата в пясъка, за да не виждат неизбежната участ на всеки роден? Да, вярно е — разговорите за смъртта са дивно изключение в детската литература. Е, тук имаме работа с едно от тези дивни изключения, при това отлично написано. С много любов и смирение…

Но разразилата се по-горе дискусия измества, по мое скромно мнение, смисловия център на романа — а той е смелостта, истинската смелост, която, както пише и Кестнер, не се състои в отсъствието на страх, а в преодоляването на страха. Малкият Карл израства до Лъвско сърце и заглавието му приляга по мярка. Чудесно детско фентъзи, на светлинни години пред „Хари Потър“! И чудесен текст в голямата традиция на европейския хуманизъм.

Ако бях режисьор, щях да заснема филм по романа.

А иначе се стреснах, като прочетох мнението, че „Малката кибритопродавачка“ не била толкова тежка приказка. Е как, бре, момичето умира от студ и глад навръх Бъдни вечер на безименна улица в столицата Копенхаген, на фона на благоденствието на неколцина! Какво по-тежко от това?!

Няма по-жесток автор за деца от Андерсен. Нищо не спестява, даже залита към Средновековието. Искате съд и изгаряне на клада? — Моля, заповядайте! Може би малко езически ритуали като разкъсване на животно и изпиване на кръвта? — Добре сте дошли! Невъзможна любов? — Чудесно, или се разтапяте до оловно топче в огъня, или излитате под формата на дим през комина, и то преди Хитлер!

Няма по-жестока приказка от „Грозното пате“, запознаваща ни всъщност със собствената ни жестокост.

Чудесен коментар, за който Ви поздравявам и Ви благодаря!

Темата за сблъсъка — и несъвместимостта — на „старата култура“ в лицето на Х.Х. и масовата консуматорска „култура“, чийто завършен продукт е Лолита, безспорно е много повече от фон на разгръщащата се в романа драма. Но по мое мнение тази тема, макар и съществена, все пак не е централна. За мен централният проблем е трагичността на любовта, фаталността на разминаването, изначалната ѝ невъзможност. Нали помните изречението в края: „Беше любов от пръв поглед, от последен поглед, от вечен поглед“? И в това развитие на романа има нещо типично руско, казвам го без ирония и без да влагам нещо отрицателно. Като читател обаче изпитвам лека носталгия по първоначалния герой Х.Х. — зъл и уязвим едновременно, блестящ тактик, непоправим циник с рентгенов поглед за фалша, безспорно извратен, но толкова обаятелен и безпощаден манипулатор, че човек, пряко волята си, става съпричастен с недопустимото му желание и иска то да бъде осъществено. Само две произведения са ме карали да се чувствам така — „Макбет“ и „Лолита“. За съжаление развръзката на романа някак опростява образа, снема противоречието между чудовищността му и нашата съпричастност с нея, а именно то за мен е най-интересният ефект от разказа, въпреки че познавам хора, които не можаха да прочетат цялата книга поради отвращение към главния герой.

Аз я прочетох за една нощ още когато излезе и после не знаех на кой свят съм. Оттогава редовно се връщам към нея. Шеметни висоти на изкуството, раздиращо откровение, абсолютен шедьовър. В личната ми класация е в десетката на най-добрите литературни творби за всички времена.