Арнет Лем
Нишките на съдбата (5)

ГЛАВА ПЕТА

Объркана от сцената между двамата с Майлс и ядосана след безсънната нощ, Сюизън атакува безмилостно беззащитната топка тесто. Посегна да вземе още малко овес и започна ядно да го замесва с брашното, водата и мазнината.

— По дяволите! — изсъска тя и блъсна безжизнената смес в масата. — Ти си крадец, лъжец и господар на всички гризачи — изруга по посока на празния кухненски ъгъл младата жена. — Искаш кифлички, а? — рече подигравателно тя, все така забила поглед в същото място. — Ето ти тогава погача!

„Желая те, девойче!“ — прозвуча отново в съзнанието й гласът му.

Част от Сюизън се съпротивляваше и желаеше да му отвърне нежно. Изтощена след прекараната в будуване нощ, тя свали гарда и образът му започна все по-настойчиво да заема съзнанието й. Изкушаваше я, желаеше го, но беше недостижим. Нямаше право да се свързва с мъж, да създава собствено семейство. Въпреки това не можеше да си забрани да мисли за един измислен от нея свят, свят, за който винаги бе мечтала до болка и който щеше да й бъде отказан до самия й край. Свят, който вероятно никога нямаше да й липсва, ако не беше целувката му.

Опита се да изтрие спомена от изминалата нощ и да се съсредоточи върху движението на ръцете си, но не можеше да избие от съзнанието си страстното заявление на Майлс.

„Желая те, девойче!“

За кой ли път се опита да прогони болезненото чувство за самота, което винаги бе успявала да държи на разстояние. Досега. Пътят на живота й бе предначертан и тя трябваше само да го следва. Тясна пътека, самотно съществувание. Не смееше да се отклони.

„Желая те, девойче!“

Гласът сякаш я зовеше отново в мрака и за кратък момент някой бе готов да му отвърне.

Името й бе Мора и тя бе свободна да обича, да се жени, способна бе да напълни цяла къща със здрави, нормални деца. Надеждата, колкото и напразна и самоунищожителна да бе, разцъфна в гърдите й.

Обхвана я нещо подобно на летаргия, докато си припомняше всеки детайл от романтичното преживяване в обятията на Майлс предишната нощ. Видя отново неприкрития глад в очите му, глад, който тя самата изгаряше от желание да удовлетвори. Чу дрезгавия му глас да шепне името й и изживя за кой ли път нереалното усещане да бъде в силната му прегръдка. Сърцето й бе забило лудо, когато я притисна към гърдите си. Биеше така и сега. Еротичното усещане за устните му върху нейните — ласкаво и интимно, най-после бе събудило заспалите дълбоко в тялото й страсти. В тези вълшебни мигове на екстаз, когато се бе предала пред желанието му и му бе отвърнала охотно, Сюизън бе добила смътна представа какво щастие би могла да изпита, ако осъществи тайните си, забранени мечти.

— Мис Мора?

„Да, това съм аз“ — помисли си младата жена и се усмихна разсеяно, влюбено.

Някакъв стържещ звук проникна в мечтите й.

— Изгарят, не виждаш ли!

Това бе гласът на Уилям… и действителността.

Сюизън съзерцаваше като насън как момчето извади почернелите, спитени овесени сладки от огъня. Не само, че ги бе изгорила, ами бе забравила да сложи и мая!

— Изнеси ги навън! — нареди ядосано тя, като махаше с ръце, за да разкара към задната врата задушливия пушек.

Момчето се подчини. Останала сама, младата жена реши, че е крайно време да дойде на себе си. Посегна да вземе овес, но откри, че не е останало нищо.

— По дяволите!

— Така е по-добре — обади се иззад гърба й Уилям. — По-добре, че овесът е свършил, тъй като негова светлост не обича питки.

Сюизън се извъртя рязко и извика:

— Тогава негова светлост може да отиде да яде другаде!

Ченето на младежа увисна, а от изненада очите му се закръглиха като понички.

Изтрезняла при вида на смаяното му изражение, младата жена заяви:

— Иди да нагледаш мистър Куксън!

Напрежението на момчето очевидно намаля и то попита, изпълнено с надежда:

— Значи ще правиш кифлички?

— Да — отвърна примирено тя.

Уилям побърза да излезе от кухнята, а Сюизън се захвана на работа, като скърцаше със зъби.

Когато привърши с приготвянето на закуската и се отправи към стаята на Куксън, вече бе успяла да изгони Майлс от ума си. Оли се усмихна топло, когато я видя да влиза.

— Добр’утро, мистър Куксън — приветства го тя и постави подноса в скута му.

— Улучила си точно, момичето ми — отговори ентусиазирано той. — А и денят си е за празнуване, тъй като нашата Маки най-после стана баба.

Обсебена от собствените си фантазии, младата жена бе забравила за новата радост на икономката. „Момче“, бе съобщил предишната нощ Уилям.

Оли я оглеждаше, а очите му проблясваха особено. После сведе поглед към подноса, за да го насочи след малко отново към нея.

— Имаш таланта да съперничиш на Сибийл Харпър, когато става дума за кифлички.

Сюизън се престори, че се усмихва.

— Така казват.

Управителят все още не се бе докоснал до закуската си.

— Лейди Сюизън ли?

— Да… и други.

Светлинките в очите му се превърнаха в огънчета.

— Като казваш „други“, Майлс ли имаш предвид? — попита той.

В съкровените кътчета на съзнанието й бяха събрани изпълнени с обич спомени за Оли. Тя ги избута умишлено още по-назад. Хитрият Куксън обичаше да я дразни още като дете, но този път нямаше да падне в капана му.

— Той също ги харесва — отвърна младата жена, като имитираше Маки.

Слава Богу, Оли започна да се храни, но, неизвестно защо, Сюизън продължи да стои до него в стаята му.

— Кракът ти заздравява много добре — рече тя, не се сещаше какво друго да каже, но кой знае защо, не можеше и да излезе.

— Ъхъ! — усмихна й се над ръба на чашата той. — Вече мога да правя стотина крачки с помощта на новия си бастун. — Остави чашата с чай и добави: — А когато Маки се прибере, вече ще мога да слизам и да се качвам по стълбите.

— Днес?

Беше му нужно невероятно дълго време, докато избърше изключително грижливо мустаците и брадата си със салфетката.

— Майлс пусна Маки в отпуск — отговори най-сетне Куксън.

— За колко?

— Мисля, че за около две седмици.

Сюизън изпита огромно облекчение. Сега, след като икономката не бе тук, оставаше един човек по-малко пред когото да играе лъжливата си роля.

— Виждам, че и ти си щастлива заради нея. Това е добре, девойче — Маки го заслужава.

— Да.

Младата жена се приготви да излезе, но се спря, щом чу звука от отваряща се врата на долния етаж.

— Мора, къде си? — викаше Кънингам.

Затаила дъх, тя зачака появата му. Така и не я дочака. Вместо това чу стъпките му, които го отвеждаха нагоре, към нейната стая, тя се намираше точно над спалнята на Оли. Представяше си всяко негово движение. Вратата над главите им се отвори с трясък.

Тя погледна крадешком към управителя. Ръката, с която държеше намазаната с масло кифличка, бе замръзнала във въздуха пред отворената му уста. Главата му бе наклонена на една страна, а очите му — вперени в тавана. Когато вратата се затвори пак така шумно, той обърна погледа си към нея.

Куксън вдигна свободната си ръка и разпери пръсти.

— Давам му време докато преброя до пет.

И той започна да брои, а Сюизън се отмести навътре. Сякаш всичко бе предварително нагласено. Точно когато Оли изговори пет, вратата се разтвори широко.

Майлс нахлу в стаята като подивяло, преследвано животно, облечен само с кожени бричове.

Разрошените му коси и голата гръд бяха нещо толкова непознато и изненадващо за младата жена, че тя отстъпи крачка назад. Устата й пресъхна при вида на гладното изражение на очите му, вперени в нея. Беше видяла същия поглед и предишната нощ и неговата мощ отнемаше силите й. Настана напрегнато мълчание.

— Няма ли да хапнеш с нас? — обади се най-после с леко подигравателен тон Оли.

Бавно и, както й се стори, неохотно, Майлс се обърна към леглото. Сюизън благодари на Бога за временното спасение.

— Вземи си кифличка, момчето ми. Не може да има нещо по-вкусно от тях… освен ако са придружени с кленов сироп. — Управителят спря за момент и погледна към прислужницата, преди да продължи да говори. — Нищо не може да се сравни със сладостта на този сироп веднага след събирането на мъзгата. — Усмихна се глупаво. — Не си ли съгласен, Майлс… за мъзгата, искам да кажа?

В очите на младия мъж припламна безумен гняв и то толкова светкавично, та Сюизън реши, че си е въобразила. Това я накара да си спомни отдавна забравеното предупреждение на баща си: „Нашият Майлс е добро момче, момичето ми, но избухливостта му ще го погуби… както и теб, ако не се съобразяваш с нея.“

А сега развихрянето на този пословичен гняв се възпираше все още само от някаква тънка нишка, която можеше да се скъса всеки момент. Неподвижен като статуя, впечатляващ като гладиатор, младият мъж бе втренчил поглед в Оли, той от своя страна очевидно не се впечатляваше изобщо. Сюизън обаче бе замръзнала от ужас.

В този момент Майлс се овладя, прокара ръка през разчорлените си коси, отпусна мускули и премести очи от Куксън към нея.

— Донеси ми една чиния кифлички, девойче — нареди той. — Копнея за компанията на Оли тази сутрин и с удоволствие ще хапна при него.

Младата жена излетя от стаята без да губи и секунда. След като приготви подноса, тя го даде на Уилям, за да го отнесе горе. След това грабна пазарската кошница и позорно се оттегли из лондонските улици.

Празната къща на „Бийкън роу“ предлагаше спокойствието, от което Сюизън се нуждаеше отчаяно. След като се изкъпа, тя остана да лежи в топлата вода. Нели работеше при шивача и трябваше да се прибере скоро. Може би вече бе научила защо мадам Льоблан продаваше роуардските платове като произведени в Страдклайд. При мисълта за ужасната измама, Сюизън усети, как кръвта във вените й кипва от гняв. Хората й работеха много и здраво, за да произведат тези прекрасни платове и заслужаваха да бъдат възнаградени както морално, така и материално за труда си. Толкова покриви, мостове и пътища имаха нужда от поправка. „Когато му дойде времето“ — обеща си за кой ли път тя. А ако Майлс Кънингам бе изиграл някаква роля в тази измама, щеше да го изобличи на всяка цена. Как само щеше да го презира, ако действително се облагодетелстваше за сметка на мизерстващите тъкачи в Роуард.

Обзе я силно разочарование. Как бе могъл младежът, когото някога бе уважавала и обожавала, да се превърне в подобен лъжлив, гаден мръсник? И защо тази промяна караше сърцето й да се свива така болезнено?

Най-после почувствала се в безопасност далеч от него, младата жена задряма. Нежно докосване по рамото я накара да отвори очи.

— Добър ден, миледи — усмихна се насреща й Нели.

Сюизън се протегна и се прозя.

— О, Нели, толкова се надявах да дойдеш.

Жизнерадостното изражение на прислужницата се стопи като майски сняг.

— Това е просто едно щастливо съвпадение, нищо повече. Въпросната мадам Льоблан е пощръкляла по повод на една голяма нова поръчка.

— Колко е часът?

Слугинята подаде на господарката си един портокал от пазарската кошница, разположи се на пода и погледна самодоволно.

— Пладне е, но имам новина за вас.

Младата жена повдигна въпросително вежди.

Нели избра една ябълка за себе си, излъска я грижливо и скъса дръжката. Привикнала с тактиката на отлагането, господарката й чакаше търпеливо.

С вид, като че ли говореха на светски теми, прислужницата обяви:

— Той отпратил любовницата си.

— Наистина ли? — попита Сюизън, почувствала се едновременно озадачена и на седмото небе.

— Oui, oui — потвърди слугинята. Размяната на клюки бе едно от любимите й занимания. — Името й е Барбара, а новият й покровител е същият, който даде голямата поръчка. Не че Той не се е грижил добре и както трябва за нея… както и щедро. Някои казват, че мъжете чакали наредени на опашка най-после да му омръзне.

Главата на младата жена се замая.

— Видя ли я?

— Разбира се, и мога да заявя, че е наистина красива, с тъмни коси, зелени очи и нежна бяла кожа като на моята Сорча. Прилича на ирландка, ако питаш мен. — Лицето й се сви презрително и тя додаде отвратено: — Това не пречи да е само една добре платена курва.

Внезапно Сюизън загуби интерес и не й се искаше да слуша нищо повече за любовницата на Майлс, бивша или настояща.

— Какво друго научи?

Нели сбърчи чело, очевидно бе разочарована.

— Не съм разбрала кой е преименувал нашите платове, ако това имате предвид.

— И това ще стане.

Младата жена започна да бели портокала си. Стаята се изпълни със силното му ухание.

— И това е самата истина — заяви прислужницата, а очите й проблеснаха решително. — Отегчена съм до смърт от мадам Льоблан и тъпите й шивачки, които по цял ден превъзнасят „страдклайдските“ платове. — Понижи заговорнически глас. — Аз обаче имам план.

— Какво възнамеряваш да правиш?

— Предложих да остана до късно тази нощ и когато всички се разотидат, ще се промъкна в кабинета на мадам и ще хвърля поглед върху счетоводните й книги. Тогава ще разберем кой представя за свои нашите платове.

— Моля те, бъди много внимателна. Ако те хванат, никога няма да научим кой стои зад тази работа.

— Не се притеснявайте за Нели — намуси се слугинята. — Прекалено съм умна за Льоблан и всички онези, които работят за нея. — Размърда се, за да се намести по-удобно. — А сега ми разкажете какво стана снощи с Него и с графа.

— Не искаш ли по-скоро да научиш какво каза за теб Майлс? — подразни я Сюизън.

Очите на Нели пламнаха.

— За мен ли? Той помни ли ме?

— Да, спомня си.

Все още изпълнена със съмнения, прислужницата додаде:

— Говорил е за мен ли?

Младата жена се изсмя и рече:

— Често, и в такъв случай те нарича „златоустата Нели“.

Слугинята се изкиска.

— Не ви ли казах, че е голям умник? Когато родителите ви бяха живи, Майлс бе олицетворение на безупречния син, винаги готов на всичко, за да им достави удоволствие. А Флора също има много добро мнение за него. Каза, че Майлс възнамерявал да модернизира замъка и тъкачниците. — Усмивката изчезна от лицето й, когато размаха ябълката и продължи: — Знаете ли, всички истории, които ни разправя за него чичо ви, не ми се струват верни.

— Раби го познава по-добре от нас. Ако Майлс Кънингам е чак толкова добричък, защо побърза да се измете от замъка, преди да успеем да се върнем от Абърдийн?

Нели я погледна замислена.

— Чичо ви казва, че познава Майлс, но какво би могло да накара един добър човек да се промени чак толкова много за десет години?

— Парите на баща ми, ето какво го е променило — заяви с горчивина младата жена.

Слугинята реши да не спори. Приближи се до ваната и рече:

— Можем да си предполагаме колкото щем до второ пришествие, но това няма да промени никого и нищо.

— Радвам се, че отново си пълна с мъдрост — отвърна печално Сюизън. — Бях започнала да се тревожа за теб.

Прислужницата хвърли остатъка от ябълката си в огъня.

— Разправете ми за снощи.

Господарката й разказа за снощните събития, без да споменава за романтичната си интерлюдия с Майлс.

— И какво, сега Маки ще остане известно време при дъщеря си, така ли?

— Да, Оли казва, че ще отсъства поне две седмици и докато я няма ще можем да се срещаме всяка нощ. Останаха ни малко повече от десетина десена.

Раменете на Нели увиснаха.

— Нямам търпение най-после да измъкнем и последния и да се отправим към Пъруикшир.

— Трябва да разберем и какво става с платовете — припомни й младата жена.

— Ще достигнем до корените и на това — заяви уверено слугинята.

Щом Сюизън привърши портокала си, прислужницата протегна ръка, за да поеме обелките. Когато се облече, Сюизън рече:

— До девет часа тази вечер.

— Ще бъда там навреме, миледи.

* * *

Сюизън се разхождаше с привидно безгрижие из пазара. Тук-там се виждаха младежи, ухажващи любимите си. Игриво или свенливо, както навсякъде по света, момичетата приемаха или отхвърляха любовните аванси. От време на време зърваше двойки, които се държаха за ръце и се поглеждаха съзаклятнически. Момче и момиче се целуваха открито. Младата жена въздъхна с копнеж и гърдите й се свиха от познатата болка.

Пое си дълбоко въздух и продължи да върви, без да изпуска нищо от погледа си. Изражението й бе затворено.

Дали причината бе в Лондон или в пролетта, но й се струваше, че въздухът бе изпълнен с любов. Или пък се бе примирила със самотата, на която я бе обрекла съдбата, от толкова отдавна, че бе престанала да забелязва ритуала на ухажването? Сега обаче и най-дребните подробности не убягваха от погледа й. И добре знаеше коя е причината. Майлс Кънингам. Беше й дал възможност да надзърне в един свят, който бе забранен за нея. И той се бе оказал прекрасен.

Пуснала на свобода въображението си, Сюизън виждаше себе си и Майлс да вървят през Комин Мур сред достигащ до коленете им рядък вид бял пирен. Той беше нейният господар, тя — неговата прекрасна дама и двамата заедно управляваха Пъруикшир. Без предупреждение, без друга причина освен любовта си към нея, Майлс я обгръщаше през кръста, вдигаше я и започваше да я върти ли върти. А след това кафявите му очи се изпълваха със страст и той я притискаше към гърдите си. Целуваше я дълго, докато останат без дъх, после я пускаше и тя се сгушваше в него. И през цялото това време погледът му говореше за любов и желание.

Прехапала долната си устна, за да сдържи сълзите си, младата жена насила прогони тази пленителна картина от съзнанието си. Вместо нея започна да съзерцава света и живота такива, каквито бяха в действителност. Не трябваше да има деца. Не можеше да поеме риска да отгледа дете като леля си Ейлис. Обзета от отчаяние и усещане за самота, Сюизън повика на помощ смелостта, която й бе помогнала да вземе това решение още преди години и се насочи към дома на Майлс.

* * *

Много по-късно същия ден и дълго след като изчерпа целия списък с извинения, който бе съставила в ума си, тя се качи на горния етаж, за да разтреби стаята на Кънингам. Когато се озова на площадката на втория етаж, решимостта й й изневери — стаята му беше последното място на света, където би искала да влезе. Огледа смълчания коридор с вечната надежда, че внезапно портретът й ще се материализира върху някоя от стените. Желанието й бе глупаво — Майлс не изпитваше никакъв интерес към Сюизън Харпър. Привидната загриженост за съдбата на заварената му сестра бе само маневра, чрез която разчиташе да се сближи с Мора Форбс.

Слънчевите лъчи достигнаха широкия витраж в края на коридора и заляха стените и постлания с килими под с многоцветна светлина. Трябваше да измете и да почисти прозорците, но нямаше представа дали е необходимо да ги мие със сапун. Или може би се търкаха с восък? Трябваше да пита Нели.

Вниманието й бе привлечено от дрънчене на хамути и скърцане на колела. Приближи се до витража и видя Уилям, който караше тежко натоварена каруца покрай ъгъла на къщата. Трябваше да престане да се зазяпва насам-натам, тъй като времето летеше. Взе една лампа и влезе в стаята на Майлс.

Прохладна, потънала в мрак и подобна на пашкул, спалнята не приличаше изобщо на описанието, което бе дала на Нели. Странно, но не изпитваше никакви угризения от тази лъжа. Предполагаше, че причината се дължеше както в самата стая, така и в противоречивите образи, в които Майлс й се представяше.

За човек, който прекарва по-голямата част от живота си на борда на търговски кораб сред открито море и из екзотични страни, стаята на Кънингам имаше прекалено гостоприемен вид. Всеки път, когато влизаше в нея, тя оставаше поразена доколко невярно бе преценила собственика й.

Изключително широкото легло бе покрито с копринената кожа на огромна черна мечка. Върху четирите колони се спускаше тъмносин балдахин, привързан със златен ширит. Пердета от същия плат покриваха прозорците и успешно отделяха стаята от външния свят.

Пред гигантската мраморна камина имаше два стола и един диван, облицовани с кожа и лъскави медни тапицерски кабърчета. Върху камината бе подредена цяла колекция от пясъчни часовници, някои богато орнаментирани, други — семпли. Най-големият и впечатляващ от тях бе изработен от сребро и стъкло, пълен с блестящ бял пясък. Най-малкият бе от деликатно инкрустирана слонова кост и съдържаше тъмнозелен пясък. Най-необикновеният имаше дръжки от масивно злато във формата на рибки — едната с опашката нагоре, а другата — надолу. Между шаранчетата със сапфирени очи се мъдреше стъкленицата с възможно най-светлосин цвят. Неспособна да устои, Сюизън взе пясъчния часовник, изви китки и пусна екзотичното творение в действие. Започна да наблюдава като хипнотизирана как пясъкът тече. От време на време подобна на скъпоценно камъче тъмносиня частица проблясваше на слънчевата светлина и падаше долу. Докато купчинката пясък на дъното се увеличаваше, младата жена внезапно бе поразена от мисълта какво представляваше всъщност това. Времето. Интересно защо Майлс Кънингам бе обсебен до такава степен от времето.

Огледа отново странната колекция, сякаш очакваше да получи от нея отговор на въпроса си. Знаеше толкова малко за Майлс и въпреки това той пораждаше дълбоки емоции в нея и събуждаше стари спомени. Съдбите им някога бяха тясно преплетени, но единствената връзка помежду им през изминалите десет дълги години бяха няколко писма. А ето, че сега животът й отново бе здраво свързан с неговия, само че сега Сюизън вече не бе наивната малка сестричка. Беше станала жена и сърцето й се бе включило в борбата.

Скринът от морските пътешествия на баща й, изработен от изключително здраво дърво повече от сто години преди неговото раждане, стоеше току до леглото на младия мъж. До болка й се искаше да го отвори отново, да докосне вещите вътре, вещите, които съпровождаха Майлс по време на дългите му пътувания. Тя обаче не го направи — така само щеше да го почувства още по-близък.

Докато разтребваше и почистваше стаята, Сюизън упорито избягваше единственото негово притежание, което не можеше да понася — миниатюрата с образа на неговата любима. Подобно на сирена обаче нарисуваният образ зовеше младата жена. Колкото повече пясък падаше върху дъното на пясъчния часовник, толкова повече отслабваше решимостта й. Неспособна да сдържа повече любопитството си, тя се приближи до писалището и взе миниатюрата.

Грозна. Проститутката бе грозна като смъртта, та чак на човек да му дожалее. Редките коси с цвят, който беше нещо средно между тъмнорус и кестеняв, бяха вдигнати на върха на малката й глава. Лицето й, нарисувано в полупрофил, бе толкова обикновено, че Сюизън се запита дали това не бе дело на некадърността на художника. Единственото й украшение бе семпла перлена огърлица. Тъй като беше изобразена само до раменете, не можеше да се разбере дори как се облича.

Какво би могло да привлече Майлс Кънингам към една толкова грозна жена? Какви тайни имаха двамата? Какви емоции го свързваха толкова здраво с нея, та да държи портрета й на такова видно място в стаята си и да го взема по време на всичките си пътувания?

Сюизън бе обзета от ревност, нещо съвсем ново и необичайно за нея. Не харесваше, не, презираше жената, която никога не бе срещала и с която може би никога нямаше и да се запознае. Със сигурност нарисуваната не бе Барбара. Описаната от Нели тъмнокоса ирландка нямаше нищо общо с жалката особа от миниатюрата.

Младата жена въздъхна, постави рисунката на мястото й и огледа останалите предмети по бюрото. Дъхът й секна, когато забеляза адресираната до Мора бележка.

Майлс бе написал списъка с инструкции явно, когато е бил разгневен, тъй като почеркът му не приличаше на онова, което познаваше от писмата му.

„Вземи малката синя счетоводна книга…“ Която бе на писалището. „Опиши брендито, което Уилям е натоварил в…“ Сюизън набърчи нос в усилията си да разчете последната дума от изречението. Очевидно обхванат от нетърпение, Майлс не бе потопил перото в мастилото, преди да я напише, така че тя бе доста бледа. Най-после младата жена успя да прочете „мазето“. След това мастилото отново бе достатъчно, така че нямаше проблем при различаването на следващата шокираща заповед: „И бъди послушна, не носи…“ Той отново мързеливо бе пренебрегнал нуждата да потопи перото в мастилото, преди да продължи нататък. След известни усилия най-после успя да разтълкува бледонаписаната дума — „бонето“. Моментално се разгневи.

— Дявол да вземе деспотичната ти натура! — изсъска тя. — Ще нося каквото ми харесва!

В този момент се овладя. Тук тя бе само една слугиня и като негова подчинена от нея се очакваше да изпълнява. Засега трябваше да продължи да играе ролята си. Чак когато възвърне съкровищата си и се отърве от Майлс Кънингам, щеше да бъде отново свободна. „И самотна като вълк-единак.“ — проплака сърцето й.

— Млъкни! — изкомандва предателския глас в себе си Сюизън.

Сгъна бележката, макар да й се искаше да я смачка, и я постави в джоба си. Предизвикателно остави бонето на мястото му.

Започна да обмисля работата, която трябваше да свърши и едва сега осъзна смисъла на написаното. „Мазето.“ Точна сега Уилям бе там и разтоварваше каруцата, която го бе видяла да кара насам.

Изпълниха я тревожни предчувствия. Ами ако отвореше прогнилия стар сандък под стълбите, водещи към мазето? Прогони тази мисъл от главата си — Уилям несъмнено нямаше представа какво има в него. А Майлс бе прекалено умен, за да замесва момчето в толкова опасно начинание, заради което можеше да увисне на бесилката.

Неочаквано в съзнанието й се породи друг въпрос. Не бе забелязала Майлс да отива в мазето нито веднъж, откакто се бе завърнал. Нито пък който и да било другиго от прислугата. Беше поръсила с тънък слой брашно стъпалата, водещи към него, но те никога не носеха отпечатъците на други стъпки, освен нейните собствени. Но как можеше да се обясни това? Защо Майлс щеше да рискува да краде шотландските десени, а след това да забрави, че се намират в дома му? Какви бяха плановете му във връзка с Maide dalbh? Не се сещаше за никакъв рационален отговор, тъй като само един човек се интересуваше от десените. Той се казваше Джордж и бе крал на Англия.

— Връщам ги обратно в Шотландия, където им е мястото! — зарече се тя и побърза да се захване отново с разтребване стаята на Майлс.

Когато привърши с тази задача, младата жена взе счетоводната книга, пачето перо и шишето с мастило, и се запъти към мазето. С увереността на човек, предвкусващ победата, тя се насочи към отворената врата. Отпечатаните в разпръснатия от нея брашнян прах стъпки на Уилям я поведоха към мястото, където се намираше момчето. През отворените прозорци нахлуваше лек ветрец и раздвижваше застоялия въздух.

На слизане по стълбите огледа помещението, но юношата не се виждаше никъде. Сюизън си отдъхна облекчено. Старият сандък с Maide dalbh беше буквално под краката й — под стълбището за мазето.

Веднага щом стъпи на добре отъпкания пръстен под, тя усети още една промяна — мирис на дърво и алкохол. Да не би Уилям да бе счупил бутилка от скъпото бренди? Все още ядосана от наставническия тон в бележката, младата жена реши, че ще се зарадва дори ако се е разлял целият проклет товар.

Тя се усмихна при тази мисъл и се обърна, за да огледа помещението и от другата страна. Усмивката замръзна на устните й и тя се закова на място. Счетоводната книга и перото паднаха на пода. Стисна здраво шишето мастило, за да не се поддаде на желанието си да го захвърли колкото се може по-надалеч.

Пред нея се издигаше истинска планина от щайги, достигаща до тавана. Струваше й се невъзможно, невероятно, но беше самата истина. Майлс Кънингам отново бе успял да направи недосегаеми за нея шотландските десени. Ако ги бе скрил в Лондонската кула, резултатът щеше да бъде същият. Никога нямаше да успее да премести сандъците, които препречваха пътя й, не можеше и да ги прескочи.

Провал! Бе прекосила цяла Шотландия и поела риск надминаващ и най-безумното въображение. Сюизън изпъшка отчаяно. Действително щеше да бъде по-лесно да ограби омразната английска кула, отколкото да достигне десените.