Арнет Лем
Нишките на съдбата (21)

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ПЪРВА

Притиснала крехката Ейлис към тялото си, Сюизън пое дълбоко въздух и опита да се отърси от мъката, притиснала като в менгеме сърцето й. За пореден път Maide dalbh заставаха между нея и Майлс, но този път вината бе нейна. О, защо не си бе държала езика зад зъбите! Подземието бе лабиринт от тъмни помещения и почти нямаше вероятност Майлс да отведе Бартоломю Уикс точно в килията, в която бе скрила сандъка с десените. Благодарение на невъздържаността й, Майлс бе разбрал тайната й. Видя го в очите му. Видя също и обидата в тях.

Чувстваше се много нещастна, знаеше, че той никога няма да разбере отношението й към Maide dalbh, нито пък щеше да й прости, задето ги криеше. Щеше да бъде принудена да излъже отново, за да запази наследството, оставено от майка си. Съжалението заседна като буца в гърлото й, струваше й се, че ще се задуши от собствената си нечестност.

Вдигна високо глава, като се опитваше да повдигне и духа си, хвана Ейлис за ръката и я поведе към замъка. Когато стигнаха градината, леля й вече се бе успокоила. Измъкна дланта си и започна да оправя разбърканите си коси. Младата жена настоя тя да си почине.

— Днес нямам време за почивка, скъпа — заяви леля й и вдигна захвърлените си ръкавици. — Знаеш какви са тези плевели. Ще се наплодят като мишки през зимата, ако не ги оскубя сега.

И тя се обърна и заби мотичката си в пръстта.

Епизодът в гробището очевидно бе забравен, Ейлис отново приличаше на себе си. Сюизън въздъхна облекчено заради нея, но собствените й проблеми оставаха.

Очите й се напълниха със сълзи. Вдигна лице към синьото шотландско небе. Клоните на дърветата се разклатиха от полъха на ледения вятър. Узрелите плодове на калината се блъскаха едни в други като малки барабанчета. Един своенравен лист, златен като косата на Майлс, се вдигна във въздуха. Шотландският въздух я обви като стара удобна пелерина. Щеше да скрие отново съкровищата си, така че един ден, когато англичаните се осъзнаеха и премахнеха забраната върху шотландските десени, да може да изтъче на детето си кариран плат с шарките на своя клан.

Но като разкаяние заради мълчанието си във връзка с Maide dalbh, Сюизън си обеща да бъде напълно честна към съпруга си във всички други отношения. Сега, след като вече го бе опознала, тя знаеше, че Майлс Кънингам заслужава нещо по-добро от онова, което му бе предложила до този момент и се закле да му каже истината за Ейлис.

* * *

Повтаряше обета си и докато вдигаше Maide dalbh, с чиято помощ един ден щеше да се изтъче характерният плат на рода Лохиел Камерон. Без да обръща внимание на влагата и студа и без да забравя, че Нели пазеше наблизо, Сюизън започна да мести десените на ново място. Успокои се едва когато те отново бяха в безопасност. Каза на слугинята да отнесе в тъкачното четирийсет от обикновените десени измежду стотиците, с които разполагаха.

Сюизън знаеше какво да прави.

Когато се изми и подготви речта си за Майлс, вече се бе помирила със себе си. Щом влезе в стаята им обаче, откри, че съпругът й вече спеше. А на следващата сутрин още със събуждането си научи шокиращата вест, че Бартоломю Уикс бе избягал и Майлс бе хукнал да го гони.

* * *

Две седмици по-късно Уикс стоеше в кабинета на елегантния абърдийнски дом на Робърт. В камината пращеше огън, а в главата на Харпър се въртяха неприятни мисли. Глупавият Уикс нямаше причина да идва, освен ако в Пъруикшир не бяха станали някакви неприятности. Но какво повече можеше да се случи там? Сюизън си бе върнала десените и кой знае как бе успяла да се омъжи за Майлс. Не можеше да си намери място от ярост, докато Джефри не заяви, че положението в действителност бе много по-обнадеждаващо, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Ако властите откриеха десените, и Майлс, и Сюизън щяха да увиснат на бесилото. Изолирана, без да подозира за намеренията на ловеца, плячката сама бе паднала в капана.

Робърт очакваше да получи всеки момент дългоочаквания пост в министерството на финансите. Ако Уикс не се справеше със задачата си, щеше да съжалява до края на живота си… ако изобщо останеше жив.

— Коя е тази? — попита Харпър, като погледна към жената до посетителя си.

— Това е Джени, дъщерята на слепия Джейк — отвърна Уикс, като я придърпа пред себе си. — Тя именно ми помагаше.

Робърт огледа подозрително едрогърдото момиче. За негово неудоволствие, тя отвърна дръзко на погледа му. Това, че бе помагала на Уикс в Пъруикшир бе едно, а това, че бе чак толкова глупав, та да я доведе в Абърдийн, бе съвсем друго. Изглеждаше хитра, това не можеше да й се отрече. Несъмнено успехът на този идиот Бартоломю в Пъруикшир се дължеше на нея.

— Каква е цената ти този път, момиче?

— Да, каква е? — повтори като ехо Джефри.

Тя отдели невярващия си поглед от Джефри, който седеше до камината и кокетно отърсваше пудрата от една от многобройните си натруфени перуки.

— Двеста лири — отвърна без да мигне тя, — и отпътуване до колониите.

Джефри зяпна и изтърва перуката. Робърт се засмя — тази селска пачавра бе наистина нагла. Той обаче нямаше намерение да се разделя с такава, достойна за някой принц, сума, дори и да получеше желаната информация.

— В такъв случай значи си открил десените, а?

— Откри ли ги? — повтори Джефри.

— Почти, сър, но Кънингам ме хвана с полуумната и…

— Дръж си езика! — сряза го Джени и пристъпи напред. — Уикс не схваща точно как стоят нещата, разбирате ли? Maide dalbh са в замъка — лейди Сюизън никога няма да се раздели с тези остарели, мухлясали десени. А лудата не представлява никаква заплаха, можете да бъдете сигурен в това.

Думите й привлякоха незабавно вниманието на домакина.

— Знаеш ли къде са скрити десените?

— Знаеш ли? — попита и Джефри.

Джени се усмихна уверено. Постави ръце на хълбоците си и рече:

— Може да знам, а може и да не знам.

— Разбирам — потърка се по брадичката Робърт. — Но може да бъдеш сигурна за двестате лири.

— Напълно сигурна — обади се ехото.

Младата жена се приближи бавно.

— Лирите… и придвижването до колониите.

— Колко глупаво от моя страна да не спомена тази част от сделката — смъмри се Харпър.

Благите му слова обаче прикриваха бурята, която бушуваше в него. Как смееше тази шотландска просякиня да се опитва да го принуждава! Щеше да получи каквото иска от нея, но двамата с Уикс щяха да му платят, и то скъпо и прескъпо. И двамата щяха да отидат в колониите, но не като платили билета си пътници, а като прислужници в кораба. Не можеше обаче да се начуди на алчността на момичето.

— Съгласен съм на твоите условия. Сама ли ще пътуваш?

— Сама ли? — повтори Джефри.

Младата жена погледна към Уикс, а след това отново към своя домакин. Намигна и каза:

— И да загубя златното си момче? И дума да не става.

„Значи — помисли си Робърт, — мръсницата орязва дяла на Уикс. Е, нека си мисли, че е спечелила. Може би перспективата за близката победа щеше да развърже още езика й.“

— А сега, след като уредихме въпроса за възнаграждението ви, искам да разбера още нещо — за моето злато.

Не му беше никак приятно да споменава името на Майлс, но трябваше непременно да разбере какво е действителното положение. Копелето трябваше да увисне на бесилото още преди няколко месеца.

— Как е щастливата двойка?

Джефри остави перуката.

— Да, как е?

Джени се засмя по начин, който, както предполагаше домакинът й, трябваше да бъде изкусителен.

Джефри я изгледа ревниво, приближи се до Робърт и седна в краката му.

— Наричат го свой „господар“ и се отнасят към него така, сякаш е роден в планините — отвърна тя, очевидно й доставяше удоволствие да даде тази информация. — Дори миледи се съобразява с него. Но това можеше да се очаква, след като вече е бременна.

— Бременна ли? — зяпна Джефри.

Робърт замръзна. Как бе успял Майлс толкова бързо да й надуе корема? Тя изобщо не трябваше да се омъжва, камо ли да ражда наследници, с които после той трябваше да дели печалбите от Роуард. А мислеше, че се е погрижил за това.

— Малоумната ли ти каза, че Сюизън е бременна?

— Как не! — възкликна Джени. — В повечето случаи лудата не може да различи бебе от погача. Лейди Сюизън вече е стигнала до това положение. — И тя протегна ръка пред корема си. — А и какво общо има с тази работа ненормалната?

Робърт се поуспокои донякъде. Джени също не знаеше истината, и въпросът, и обърканото й изражение го доказваха. Отмъстително се изсмя вътрешно, като си представи душевното състояние на племенницата си, докато носеше бъдещото си дете. Невярната кучка на Сибийл и Едуард щеше да плати за престъпленията си… както и бебето. Можеше да уреди някакво падане или специална отвара, която да изпразни без време утробата й. Трябваше да си остане в Пъруикшир, където й беше мястото. Трябваше да се откаже от онези проклети шотландски десени.

Въпреки влиянието му, тя съвсем бе заприличала на майка си. В гърлото му заседна горчива буца при спомена за Сибийл Харпър. Тази червенокоса вещица бе омагьосала Едуард с женските си номера и го бе разделила с кръвните му роднини. Робърт мразеше и двамата заради това. И сега щеше да се погрижи дъщеря им да плати вместо тях. Майлс също щеше да плати. Устата на Робърт се изпълни с горчилка при мисълта за осиновения син на брат му. Майлс сирачето ли? Как не! От деня, в който той бе влязъл в семейството, Робърт се бе превърнал в сирак.

Харпър стана от стола си.

— Елате пак утре. Ще приготвя парите ви, а икономът ми ще уреди подробностите около пътуването.

— Значи сделката е сключена. Ще бъдем тук утре в четири часа. — Джени се приближи до домакина си, подаде ръка и прошепна: — Аз ще дойда в един, да върви по дяволите златното ми момче.

Когато останаха сами, Джефри се настани в скута на Робърт. Наведе се към него и рече:

— Давам петак, за да разбера какво мислиш, любов моя.

Ноздрите на Харпър се изпълниха със сладкото ухание на орлови нокти. Трябваше да положи усилия, за да се въздържи да сподели плановете си за Джени и Уикс с него.

— Ама че си хитър — направи кокетна физиономия Джефри и се завъртя по такъв начин, че слабините на любимия му пламнаха.

Последният се усмихна при мисълта за необичайната скромност на приятеля си.

— Назови какво възнаграждение искаш, любов моя. Това ще бъде първата ми задача, щом вляза в министерството на финансите.

Един дълъг лакиран нокът се плъзна от ухото до ключицата на Робърт.

— Искам онзи прекрасна къща в Лондон.

— Нищо по-лесно.

И Харпър се отдаде на магията от докосването на любимия му.

— Ами лейди Сюизън? Законът е снизходителен към бременните?

Главната задача на Робърт в момента бе да бърза, тъй като Майлс със сигурност щеше да се опита да убеди жена си да унищожат съоръженията за десените. Трябваше да изпрати драгуните в замъка преди да е успял.

Безкрайно доволен от себе си, Робърт се ухили.

— Няма да им кажа, че е бременна. Може би шокът от нашата поява ще се окаже прекалено силен за нея. Може да изгуби бебето.

Джефри постави длан на бедрото му.

— Толкова си умен. — Пръстите му игриво запълзяха към подутите от възбуда слабини. — Знаеш ли за какво си мисля?

Главата на Робърт започваше да се замайва от непоносимо приятните ласки на Джефри.

— Да спечелиш петак ли?

— Шилинг. Не по-малко от шилинг.

— Тогава по-добре да помислим за промяна на мястото на действие, любов моя, не можеш да спечелиш шилинг там, където си.

— О, мисля, че мога.

Последната ясна мисъл на Робърт, преди да се отдаде напълно на майсторството на Джефри, бе, че ще придружи войниците до Роуард. Искаше лично да се наслади на дългоочакваното падение на Майлс и Сюизън Кънингам.

* * *

След като цяла седмица кръстосваха планинския район в търсене на Бартоломю Уикс, Дъндас успя да убеди Майлс, че няма как да го намерят. Ядосан и вбесен от безпомощността си, Майлс се отправи право в спалнята в кулата, за да поговори сериозно със съпругата си.

— Къде са Maide dalbh?

Раменете й увиснаха, когато кръстоса длани пред корема си. Стори му се примирена, а в погледа й видя съжаление. Предположи, че мислеше за майка си. Той обаче също мислеше за Сибийл. В този момент мразеше Сибийл Харпър, мразеше я заради шотландската й гордост, заради това, че бе обременила така живота на жената, която обичаше.

Гневът му бе изместен от напрежение.

— Къде са, Сюизън?

Съпругата му подсмръкна, а после повдигна пълните си със сълзи очи. Сърцето му спря да бие за момент — толкова много мъка видя в тях.

— Хвърлих ги в кладенеца в подземието на централната кула в деня, в който нападнаха Ейлис.

Като освежителен ветрец след продължителна задуха, Майлс усети, че се изпълва с облекчение.

— Сюизън…

Тя повдигна ръка.

— Съжалявам, че те изложих на такава опасност. — Гласът й изневери. Спря за момент, за да събере сили и продължи: — Обещавам, че няма да имаш повече неприятности заради тях.

Учуди се защо изключи себе си от изложените на опасност. Вероятно, след като бе живяла толкова дълго с тайната за Maide dalbh, вече не бе способна да прецени риска, който поемаше. Сега обаче любимата му вече бе в безопасност и той възнамеряваше да запази на всяка цена това положение.

— Съжалявам също, задето ти противоречих така пред Дъндас и войниците. Редно бе ти да се разправиш с Бартоломю Уикс.

Изглеждаше толкова покорна, толкова съкрушена, нямаше нищо общо с жената, която бе отишла в Лондон и бе откраднала сърцето му. Младият мъж се приближи до нея и я приюти в обятията си.

Няколко часа по-късно, когато всички обитатели на замъка се оттеглиха в спалните си, Майлс се измъкна от съпружеското легло и се запъти към централната кула. Със запалена факла в ръка и цяла планина от мъка в сърцето си, той обикаляше из древните коридори докато откри кладенеца. Макар да се ненавиждаше, че се съмнява в думите на Сюизън, той повдигна факлата и се взря в бездната.

Пое си дълбоко въздух, който, въпреки че бе студен, в дробовете му се превърна в огън и ги изгори. Цялото му тяло затрепери. Светлината затанцува и образува нереални сенки върху жалката касапница. Полупогълнати от мастиленочерната вода, покрити с прах, долу лежаха шотландските десени.

Ох, как само му се искаше да изтръгне сърцата на своите съотечественици!

Изписка плъх и затича да се скрие. Майлс се върна отново в леглото, притисна жената, която обичаше, в обятията си и се закле никога повече да не споменава за Maide dalbh.

* * *

Две седмици по-късно Сюизън влезе в почти завършения парник и се огледа. Въздухът ухаеше на прясно отрязан кедър и на сняг. Ейлис чистеше прозорците, поставени по-рано същия ден. Майлс стоеше пред работния си тезгях, повдигнал единия си крак върху малко столче, подпрял ръка върху коляното. В десницата си стискаше чук. Той като че го ли изучаваше, но Сюизън се съмняваше в това. Широките му рамене бяха увиснали леко, сякаш смазани от ужасен товар.

„Искам да поговорим за Ейлис.“

Бе изрекъл тези думи сутринта, докато още лежаха в леглото и Нели внесе чая им. Сърцето на Сюизън се сгърчи и тя трябваше да положи всичките си сили, за да не се разплаче. После я помоли да се срещнат тук. Сега вече всичко щеше да свърши, всички онези глупави, глупави момичешки мечти и надежди, тъй като щеше да му каже истината.

Съпругът й изглеждаше толкова уязвим, че й напомни за онази сутрин в Лондон, когато се бе сбогувала мълчаливо с него. Не бе забравила и мъката си, но това първо сбогуване й се струваше лесно в сравнение с другото, което й предстоеше.

В този момент Майлс вдигна глава и на любимото му лице младата жена прочете тревога, съмнение и още нещо, което не можеше да определи. Единствено очите му се движеха, като я обгърнаха от глава до пети и се спряха, както правеха често, върху подутия й корем.

„Искам да поговорим за Ейлис.“

Сюизън знаеше, че този момент ще дойде рано или късно и само до преди малко бе готова за него. Сега обаче сериозността на онова, което предстоеше, я смазваше. Направи усилие да се усмихне, но не успя. Опита да се сети за някоя утешителна мисъл, но под напрегнатия му поглед не можеше да мисли за нищо друго освен за това, че щеше да го загуби.

Краката й се движеха, но как, тя нямаше представа, тъй като очите й, всичките й сетива, бяха хипнотизирани от него. С шокираща яснота Сюизън осъзна, че Майлс Кънингам бе станал най-важното за нея, че без него животът й нямаше смисъл. Само за няколко месеца иначе незабележимото й съществувание се бе сляло с неговото. Тези мазолести пръсти бяха изпълнявали най-прости задачи, като вдяването на иглата и наместването на стана й. Тези силни ръце бяха галили косите й и чувствали помръдването на новия живот в нея. Майлс бе част от всичко, което тя предприемаше, беше приятел с всички нейни познати. О, наистина го обичаха тук, в Пъруикшир. Той бе техния господар, техния водач, техния близък другар. Дори нещастната Ейлис не бе устояла на чара му, а от нападението насам се държеше като напълно нормален човек.

Както всеки ден от пристигането на джамджията, болната работеше рамо до рамо с Майлс на строежа на парника. Можеха да бъдат открити там от изгрев до залез. Бяха станали истински приятели, бъбреха непрекъснато и се смееха често. Само за няколко седмици той бе успял да предразположи Ейлис и да прогони демоните от душата й.

„Демоните скоро ще бъдат при мен“ — помисли печално Сюизън.

Отново се превръщаше в страхливка, в слабо безволево същество, способно да отрече истината и да заобиколи неприятната задача, която я чакаше.

„Искам да поговорим за Ейлис.“

Младата жена опитваше да събере поне малко смелост. Щяха да й останат мечтите, нали? И съкровищата, които да цени и да предаде на детето си. Обхвана я несигурност. Дали детето им щеше да бъде достатъчно умно, за да разбере значимостта на Maide dalbh?

„Искам да поговорим за Ейлис.“

„Да, ще поговорим, любов моя. Този път ще чуеш истината от моята уста.“ Дължеше това на Майлс Кънингам… това и още много други неща.

Младият мъж изправи гръб, когато тя наближи, но сериозното му изражение не се промени. Коленете й омекнаха. Отпусна се върху пейката и обхвана с ръце корема си. Усмихна се насила и вдигна поглед.

— Ще дойдеш ли при мен?

Изчака го, със заплашващо да изскочи от гърдите й сърце, с готово да се излее от устните й признание.

Погледна към леля си, която работеше усърдно на достатъчно разстояние от тях.

Майлс се изкашля.

— Време е да поговорим за Ейлис. Казали са ти ужасна лъжа…

— Не, Майлс — прекъсна го едва чуто тя. — Аз съм тази, която трябва да поговори с теб за леля ми Ейлис…

И гласът, и куражът й изневериха отново.

Младият мъж пусна чука.

— Тя не ти е леля — рече простичко той.

Съпругата му се усмихна тъжно при мисълта колко разочарован щеше да бъде след малко. Наведе се и вдигна чука.

— Точно това искаха да те накарат да повярваш семейство Харпър — отвърна тя, като си играеше с инструмента.

— Истината ти казвам — настоя убедено той. — Тя не ти е роднина.

Стори й се толкова уверен, че на Сюизън й се прииска да го погледне. Нямаше обаче достатъчно смелост за това, тъй като изражението му със сигурност щеше да я погуби.

— Тя ми е леля, Майлс — заяви тихо младата жена. — Тя е и причината да се закълна никога да не се омъжвам.

Младият мъж пое чука от ръцете й и я придърпа към себе си.

— Какво би променила Ейлис? Да не би да мислеше, че ще я отпратя оттук?

Думите бяха на върха на езика й, но, за Бога, все още не можеше да ги изрече. Призна малодушно:

— Не. Не исках съпруг.

— Но сега имаш съпруг, който те обича с цялата си душа — заяви нежно той и докосна корема й.

Гърлото й пресъхна, погледът й се замъгли.

— Нямам място като твоя съпруга. Мога да се окажа недостойна за теб… и за името Камерон.

— Но как така?

Думите, които бе репетирала грижливо, отказваха да излязат. Най-накрая, на ръба на сълзите, избъбри:

— Нашето дете може да бъде като Ейлис. Ти ще искаш да имаш здрави и силни синове, а аз… Знам, че трябваше да те предупредя още в началото, но…

— Какво? — Майлс я сграбчи за рамената и я обърна към себе си. — Погледни ме, Сюизън.

Не можеше да го направи. Мускулите на врата му бяха изпънати, а силните му пръсти се впиваха в тялото й. О, Боже, сега вече щеше да я намрази!

— Сюизън…

Събра всичката си смелост и вдигна поглед. Кафявите му очи я пронизаха.

— Чичо ти е излъгал — рече тихо той. — Ейлис Харпър е погребана в абърдийнското гробище. Тя… — И той кимна към другия край на парника, — не ти е роднина. Разбираш ли? Тя е част от плана на Робърт.

По бузите й потекоха сълзи. Той не я разбираше.

— Моля те, Майлс, изслушай ме.

— Не. Робърт ти е причинил тези ужасни страдания. Но защо, нямам представа. А сега ме чуй, любов моя… — Гласът му изневери за момент. — Едуард Харпър бе най-милият човек, когото съм познавал. Той не би излъгал за сестра си. Говореше често за Ейлис и винаги с любов. Спомняш ли си?

— Да. Но това няма значение. Той просто се е подчинил на родителите си — бил е още момче, когато се е случило това. Може би дори също не е знаел истината.

— Но Робърт я е знаел, така ли? Това не ти ли се струва доста странно?

— Не. Той бе синът, останал на сушата. Раби мразеше морето и баща му не можа да му го прости. Обяви го за слабохарактерен. И го лиши от наследство.

— Това е лъжа — възкликна Майлс. — Робърт получи щедър дял от наследството на баща си, но го пропиля още преди родителите му да са изстинали. Помисли си за другите му лъжи, Сюизън, спомни си за злото, което причини на теб, на нас.

Младата жена въздъхна — той никога нямаше да приеме истината.

— Повлиян си от онова, което ти е казал баща ми. Ти не си бил там. Просто ти се иска да му вярваш.

— Помниш ли какво ни разказваше баща ти за сестра си Ейлис?

Преди години разказите му бяха живи в съзнанието й, но бяха избледнели с годините.

Младият мъж започна, като имитираше бащинския тон на Едуард.

— Тя бе една истинска Харпър до мозъка на костите си, като се започне от красивите й сини очи и се свърши със здравото й яко тяло. — След това, вече с нормалния си глас, той додаде: — А тази Ейлис има светлосини очи и, погледни я само, Сюизън, в никакъв случай не би могло да се каже, че е със здраво телосложение.

— Но тя е стара.

— Тя не ти е леля.

Изглеждаше толкова убеден, че нямаше как да не й повлияе. Вперила поглед в Ейлис, която се суетеше над саксия с теменужки и си тананикаше някаква весела мелодия, младата жена се опита да си припомни другите истории за леля си, които бе чувала от своя баща. Безстрашната Ейлис избягала от къщи, защото не й позволили да си има кученце. Малката Ейлис се събуждала преди зазоряване, за да обикаля със стареца, който палел и гасял уличните лампи. Сладката Ейлис, любимка на всички моряци от екипажа.

Майлс въздъхна и се загледа в някаква далечна точка.

— Значи затова все си мислиш, че ще си тръгна оттук… мислиш, че ще се разочаровам от теб и от нашето дете.

— Да.

— Мъчно ми е, че ме познаваш толкова малко. Ще обичам детето и всичките ни други деца, които ще се родят след него.

— Няма да има повече деца.

— Заради Ейлис?

— Да.

Младият мъж изпъшка в безсилието си.

— Тя е англичанка, Сюизън. Залагам живота си, че е англичанка. Слушай мелодиите, които си тананика. Това е една английска песничка за кралица Бес и лорд Дъдли. Нима една шотландка би пяла нещо подобно?

— О, Майлс, баща ми беше от равнините. Майка ми е планинката. Хората от пограничните райони се държат повече като англичани, отколкото като шотландци.

— А Ейлис винаги се кълне в меча на свети Георги. Коя шотландка, пък била тя и от равнините, би разчитала на този светец? Ами градината й? В нея няма нищо шотландско, английска е от игла до конец.

— Може би в приюта за душевноболни, където са я оставили родителите й, е имало подобна градина. Нищо чудно и там да е научила английските обичаи.

— Значи признаваш, че прилича повече на англичанка, отколкото на шотландка?

Сега, след като се замисли върху дребните подробности от поведението на леля си, Сюизън, не можеше да не се съгласи.

— Да, Майлс, но това не означава нищо. Трябва да разбереш…

Младият мъж се изправи рязко.

— Стой тук! — нареди той.

Приближи се до Ейлис и я хвана за ръката. Усмихната и изпълнена с желание да му достави удоволствие, тя го последва.

Сърцето на Сюизън заседна в гърлото й, докато наблюдаваше леля си. Облечена в тъмносиня вълнена рокля и увита в дебел шал, тя изглеждаше по-крехка от всякога. Посребрените й коси бяха сплетени на плитки, навити като венец на главата й. Изглеждаше още по-дребна до Майлс. В съзнанието на младата жена изплува отново фразата „тя е здрава и яка“. Ейлис обаче не беше такава. Точно обратното, бе крехка и подобна на дете. Мъката притисна сърцето й като в железни клещи, та чак дъхът й секна. Нима толкова много й се искаше да повярва на съпруга си, че дори започваше да вижда през неговите очи?

Майлс настани Ейлис до Сюизън и коленичи пред двете жени, без да пуска ръката на болната.

— Със Сюизън точно говорехме за твоята градина — започна той. — Казах й, че никога не съм виждал по-хубава от нея, поне не и в Англия.

— О, има и по-хубави — изчерви се Ейлис.

— Там ли си виждала градините — в Англия?

— Понякога се бъркам. Но ми се струва, че заимствах живия плет от Шептън. — Набърчи чело и додаде: — Но оттогава има толкова време… Трябва да съм забравила някои от нещата, които отглеждаха. Не си спомням добре и това ме изнервя. А и не всички биха расли тук. Прекалено е студено.

Погледите на двамата съпрузи се срещнаха. Искаше му се тя да разтвори съзнанието си, да си разреши да повярва.

— Ти ми каза къде е била онази градина, но забравих — обади се той.

Ейлис се загледа в градината си, която спеше зимен сън, с изключение на вечнозелените храсти.

— В Шептън Малет, Съмърсет, доколкото си спомням.

— Как се казваш? — попита Майлс.

Ейлис премигна и на Сюизън й се стори, че се готви да избяга от пейката.

— Люси — отвърна най-после тя. — Люси Сандърс.

Младата жена усети, че й премалява. Не можеше да отдели поглед от тази, която трябваше да й бъде леля.

— Ти си англичанка.

— Да. Сега, след като го казваш, като че ли си спомням, че съм англичанка. — Тя погледна към Сюизън и се усмихна по типичния си наивен начин, който „племенницата“ й познаваше така добре. — Но сега съм шотландка, нали? Аз съм част от вашето семейство. Винаги съм искала да имам семейство и той ми обеща, че няма да ме изпъдиш, ако се държа добре.

— Кой ти обеща това? — намеси се Майлс.

Сюизън не можеше да говори, не можеше да си поеме въздух. Ушите й писнаха и пред очите й се появиха тъмни петна.

— Ние никога няма да те изпъдим оттук, Ейлис — рече благо младият мъж, без да отделя разтревожения си поглед от своята съпруга. — Кажи ни името на този човек.

— Ами, това беше Робърт Харпър.

Последната ясна мисъл в главата на Сюизън, бе едно име, едно нежно и благословено английско име — Люси Сандърс.