Метаданни
Данни
- Серия
- Хари Бош (12)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Echo Park, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Веселин Лаптев, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 76 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Допълнителна корекция
- hammster (2008)
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ?
Издание:
ИК „Бард“, 2007
ISBN 954–585–775–1
Редактор: Иван Тотоманов
Художествено оформление на корица: „Megachrom“
Формат 84/108/32. Печатни коли 25
История
- — Добавяне
Четвърта част
КУЧЕТО, КОЕТО ХРАНИМ
27
Решиха да вземат мустанга, защото служебната кола на Рейчъл прекалено биеше на очи. Навлязоха в Ехо Парк, но се държаха далеч от дома на Саксън на Фигероа Лейн 710. Самото местонахождение на къщата се оказа проблем, защото уличката бе свързваща алея между Фигероа Терас и Чавес Равийн — толкова тясна и лишена от движение, че всяка кола, дори стар мустанг, щеше да направи впечатление. В случай, че Уейтс се криеше там, със сигурност щеше да има предимството да ги забележи пръв.
Бош спря на пресечката на Бюдри и Фигероа Терас и замислено забарабани с пръсти по кормилото.
— Избрал е добро място за тайния си замък. Няма как да го доближим, без да привлечем вниманието. Особено пък денем.
— Е, нали затова средновековните замъци са се строели по върховете на хълмовете.
Бош погледна наляво, към високите сгради, които стърчаха над къщите по Фигероа Терас. В най-високата и най-близката, непосредствено оттатък магистралата, се помещаваше централата на Градското водоснабдяване.
— Хрумна ми нещо — промърмори той и подкара колата надолу.
Спряха в подземния паркинг на ЦГВ и Бош отвори багажника и извади един сак. В него държеше комплект средства за наблюдение — мощен бинокъл, фотоапарат и старателно навит спален чувал.
— Какво ще снимаш? — попита Уолинг.
— Нищо. Но апаратът има телеобектив, който може би ще искаш да използваш, докато аз гледам през бинокъла.
— А спалният чувал?
— Вероятно ще се наложи да легнем на покрива. Не искам да си изцапаш елегантното федерално костюм-че.
— Мисли за себе си, не за мен.
— Мисля за момичето, което е отвлякъл Уейтс. Да вървим.
Тръгнаха към асансьорите.
— Забелязваш ли, че продължаваш да го наричаш Уейтс, макар вече да сме сигурни, че името му е Фоксуърт? — попита тя.
— Да. Вероятно защото го разпитвахме като Уейтс, стреля по нас като Уейтс, избяга като Уейтс…
Тя не каза нищо, макар той да подозираше, че има доста забележки от психологическа гледна точка.
Качиха се на приземния етаж и Бош отиде на информацията. Показа картата си и поиска спешна среща с началника на охраната.
След две минути се появи висок чернокож мъж със сиви панталони и тъмносин блейзър. Този път и Рейчъл извади служебната си значка. Човекът беше видимо впечатлен от смесения им екип.
— Хиеронимус — изхъмка той, забил очи в служебната карта на Бош. — Хари ли ви викат?
— Да.
Мъжът се усмихна и протегна ръка.
— Джейсън Едгар. Мисля, че преди време сте били партньори с братовчед ми…
Бош също се усмихна. Щастливата случайност щеше да му осигури пълното съдействие на този човек. Премести спалния чувал под другата си мишница и здраво разтърси десницата му.
— Говорил ми е за вас. Редовно сте му предоставяли информация, свързана с ЦГВ. Много ми е приятно.
— И на мен. Какво ви води насам? Да не е терористична заплаха, след като и ФБР е тук?
— Не, не — размаха ръце Рейчъл. — Тук сме по друга работа.
— Трябва ни наблюдателен пункт, Джейсън — каза Бош. — Интересува ни една къща в Ехо Парк, оттатък магистралата. Няма как да се доближим до нея. Помислихме си, че можем да го направим от вашия покрив или някоя стая на горните етажи…
— Знам какво ви трябва — отвърна Едгар. — Елате.
Влязоха в един от асансьорите и началникът на охраната използва специален ключ за петнадесетия етаж. Обясни им, че в момента тече ремонт на цялата сграда, но етаж по етаж. На петнадесетия нямало никого, стаите били опразнени и готови за предстоящото преустройство.
— Разполагайте се свободно и си намерете най-доброто място за наблюдателен пункт.
— Къде си служил? — попита Бош.
— Морски пехотинец, операция „Пустинна буря“ и цялата останала бъркотия. Това е причината да се откажа от полицията: дойде ми до гуша от бойни действия. Докато тук съм от девет до пет, работата е спокойна и никакъв стрес. Разбираш какво искам да кажа, нали?
Бош не разбираше, но въпреки това кимна. Асансьорът спря, вратата се плъзна встрани. Озоваха се в огромно остъклено помещение. Едгар ги поведе към широките прозорци, които гледаха към Ехо Парк.
— Всъщност каква е целта на наблюдението?
Бош очакваше този въпрос и отдавна си беше подготвил отговор.
— Подозираме, че една от къщите насреща се използва като транзитен пункт за бегълци. Искаме да надникнем вътре и да видим какво става. Разбираш, нали?
— Естествено.
— Можете да ни помогнете и с още нещо — подхвърли Уолинг.
Бош се обърна към нея. Любопитството му не беше по-малко от това на шефа на охраната.
— С какво? — попита Едгар.
— Можете ли да проверите във вашия компютър кой плаща сметките?
— Никакъв проблем. Ще го направя веднага след като се уверя, че сте настанени удобно.
Бош одобрително кимна. Предложението на Рейчъл беше умно. Задачата не само щеше да им разкара Едгар от главата, но и можеше да им предостави някои доста интересни сведения за къщата на Фигероа Лейн.
Двамата с Рейчъл отидоха до северната, изцяло остъклена стена на етажа и загледаха онази част на Ехо Парк, която се простираше непосредствено оттатък магистрала 101. Бош не беше очаквал да се окажат толкова далеч, но въпреки това имаха отлична гледка към квартала. Обърна се към Рейчъл и се зае да й разяснява топографията.
— Онова там е Фигероа Терас. — Посочи с пръст. — А Фигероа Лейн започва от трите къщи горе, на завоя.
Тя кимна. Въпросните три къщи бяха единствените на Фигероа Лейн. Гледани отгоре и отстрани, приличаха на внезапно хрумване от страна на предприемача, решил да ги построи на склона след завършването на уличната мрежа.
— Коя е номер 710?
— Добър въпрос — въздъхна Бош, пусна спалния чувал на пода и измъкна бинокъла. Огледът на трите къщи отне известно време, тъй като никъде не се виждаха номера. В крайна сметка успя да открие един, изписан върху черния контейнер за смет. Беше 712. Логиката сочеше, че номерата нарастват нагоре по склона.
— Онази вдясно трябва да е 710 — промърмори той.
— Ясно.
— Значи това е адресът, така ли? — обади се Едгар. — Фигероа Лейн 710?
— Точно така.
— Ясно. Отивам да проверя за какво става въпрос. Ако някой случайно ви попита какво търсите тук, кажете му да ми позвъни на 338.
— Благодаря, Джейсън.
— Няма проблем.
Едгар тръгна към асансьорите, но Бош се сети нещо и го спря.
— Нали стъклата са тонирани, Джейсън? И отвън не се вижда нищо?
— Точно така. И гол да застанеш пред тях, пак никой не може да те види. Но това важи само за през Деня. Вечерно време нещата се променят, заради осветлението.
— Благодаря.
— Ще ви донеса столове.
— Идеално.
Рейчъл изчака потеглянето на асансьора и иронично подхвърли:
— Е, така ще можем дори да седим, докато сме голи.
— Тоя май знае всичко по въпроса от собствен опит. — Бош се ухили.
— Дано да не си прав.
Бош насочи бинокъла към къщата на Фигероа Лейн. Тя си приличаше като две капки вода с останалите две — вкопана в хълма, с каменни стъпала покрай гаража на нивото на улицата. Покривът беше с червени цигли, но в сравнение с другите две фасадата беше занемарена и олющена. Канавката между гаража и къщата беше задръстена с треволяци, а пилонът в ъгъла на парцела стърчеше гол, без знаме.
Той започна да изследва прозорците, търсеше следи от живот. Дълбоко в себе си се надяваше дори на късмета да зърне Уейтс да наднича иззад някое перде.
Уолинг щракна няколко пъти с фотоапарата.
— Мисля, че няма лента — каза Бош. — Апаратът не е дигитален.
— Няма значение, правя го по навик — отвърна тя. — Изобщо не съм очаквала, че динозавър като теб ще използва дигитален апарат.
Бош понечи да отвърне нещо, но замълча и се усмихна. После отново насочи вниманието си към пустата къща. Тя беше от най-старите в квартала, построена още преди да се обръща внимание на хармонията с околната среда. Парцелът беше издълбан в склона, за да се построи един масивен гараж, а терасовидната плоча над него беше послужила за основа на едноетажната къща. По същия начин бяха издълбани и всички други хълмове около града. Това беше станало през четиридесетте и петдесетте години на миналия век, в началото на голямата урбанизация.
Очите му се спряха на малката метална платформа, разположена на стълбата между гаража и верандата. После той насочи вниманието си към стъпалата… и едва тогава забеляза железните релси и каза:
— Има релси. Явно някой от сегашните обитатели е инвалид и използва количка.
В прозорците, които гледаха към пътя, не се забелязваха следи от живот. Бош насочи бинокъла към гаража. Той имаше двойна врата със следи от някога розова боя, плюс отделна врата за достъп откъм къщата. В момента остатъците от боя бяха по-скоро сиви, а под тях се виждаха напуканите от слънцето дъски. Едното крило висеше под странен ъгъл спрямо улицата и изглеждаше неизползваемо. Задната врата имаше прозорче с перде, в горната част на двете крила също имаше малки отвори, но в момента те отразяваха слънчевите лъчи и го заслепяваха.
Зад тях се разнесе мелодичният звън на асансьора и Бош свали бинокъла. Джейсън Едгар влезе с два стола в ръце.
— Перфектно — усмихна се Бош, взе единия и го сложи с облегалката напред до панорамното стъкло. Рейчъл нагласи своя по нормален начин и попита:
— Успяхте ли да хвърлите едно око на сметките, Джейсън?
— От двайсет и една години разноските на този адрес се поемат от Джанет Саксън.
— Благодаря.
— Няма за какво.
— Страшно много ни помогна, Джери… прощавай, Джейсън — рече Бош. — За известно време ще останем тук, после си тръгваме. Тук ли да оставим столовете?
— Кажете на пропуска. Те ще ме предупредят. Столовете ги оставете.
— Благодаря.
— Успех. Дано пипнете своя човек.
Стиснаха си ръцете и Едгар тръгна към асансьора. Бош и Уолинг седнаха на столовете и насочиха вниманието си към къщата на Фигероа Лейн. Бош предложи да наблюдават на смени, но Рейчъл отказа. По същия начин реагира и на предложението му да използва бинокъла — всъщност се оказа, че телеобективът на апарата предлага по-добра гледка от него.
Така изтекоха двадесетина минути. През това време Бош изследва подробно къщата и гаража, а след това насочи бинокъла към гъстите храсталаци в горната част на терена.
— Гаражът, Хари! — възбудено прошепна Уолинг. Той бързо наведе бинокъла. Слънцето се беше скрило зад малко облаче и прозорчетата на двойната врата вече не блестяха. Зад тях се виждаше задницата на бял микробус.
— Такъв микробус е бил използван при снощното отвличане — добави напрегнато тя.
— И аз така чух.
Възбудата му рязко нарасна. В къщата на Рейнард Уейтс имаше бял микробус!
— Да вървим, Рейчъл! — Той скочи. — Присъствието на този автомобил в гаража означава само едно: Уейтс е там заедно с отвлеченото момиче!
Хукнаха към асансьорите.