Метаданни
Данни
- Серия
- Хари Бош (12)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Echo Park, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Веселин Лаптев, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 76 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Допълнителна корекция
- hammster (2008)
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ?
Издание:
ИК „Бард“, 2007
ISBN 954–585–775–1
Редактор: Иван Тотоманов
Художествено оформление на корица: „Megachrom“
Формат 84/108/32. Печатни коли 25
История
- — Добавяне
22
Покрай размислите в библиотеката закъсня за обяда. Когато влезе в ресторанта, Рейчъл вече седеше на масата, вдигнала разтвореното меню пред очите си.
— Извинявай — промърмори Бош.
— Няма нищо — отвърна тя: успя да скрие раздразнението си. — Но аз вече си поръчах, защото не бях сигурна, че изобщо ще се появиш.
Бош взе менюто от ръцете й и директно го прехвърли на келнера, който чакаше на крачка от масата.
— Донесете същото и на мен. За пиене ще се огранича само с вода.
Келнерът тръгна, а Рейчъл иронично отбеляза:
— По-добре го повикай, защото това, което си поръчах, едва ли ще ти хареса.
— Защо? Аз обичам морска храна.
— Защото си поръчах сашими, а снощи ти спомена, че не си суровоядец.
Това го накара да се позамисли, но после той реши, че все пак трябва да понесе някакво наказание за закъснението си.
— В стомаха всичко се смесва. — Бош махна небрежно с ръка. — Но възниква въпросът защо това място се нарича „Уотър Грил“, след като нямат скара?
— Добър въпрос.
— Добре де, няма значение. Трябва да поговорим. Имам нужда от помощта ти, Рейчъл.
— За какво? Какво е станало?
— Мисля, че Рейнард Уейтс не е убил Мари Жесто.
— Как така? Нали той ви заведе при тялото? Да не искаш да кажеш, че това не е Мари Жесто?
— Не. Аутопсията потвърди, че е именно тя. В онзи гроб със сигурност е лежала Мари Жесто.
— Но Уейтс ви го показа, нали?
— Точно така.
— И призна, че убиецът е той?
— Да.
— Аутопсията потвърждава ли причината за смъртта — такава, каквато е описана в показанията на Уейтс?
— От това, което чух — да.
— В такъв случай не разбирам за какво говориш, Хари. Как е възможно при тези обстоятелства да подозираш, че убиецът не е той?
— Възможно е, защото ние нямаме представа какво всъщност става. Поне аз нямам. Оливас и О’Шеа играят някаква игра с Уейтс. Не знам каква точно, но убийствата в Бийчуд Кениън без съмнение се дължат на нея.
Тя вдигна ръце.
— Дай отначало, ако обичаш. Само факти, без теории и умозаключения. Искам да чуя всичко, което знаеш.
И той й разказа за фалшивата отметка на Оливас в работния дневник, а след това описа всичко, което се беше случило, след като Уейтс се бе качил по стълбата в гората. Не пропусна да спомене и вика му по време на стрелбата и онова, което беше изрязано от записа.
Отне му петнайсетина минути. Междувременно им донесоха поръчката. Направи му впечатление, че храната беше сервирана сравнително бързо, но пък в това нямаше нищо чудно — нали не я готвеха. Престори се на прекалено ангажиран с разказа, за да не докосва суровата риба в чинията.
Ангажирана пък изцяло в това, което чуваше, Рейчъл не обърна внимание на малката му хитрост. Умът й работеше напрегнато.
— Вписването на Уейтс в журнала ми се струва безсмислено. — Тя поклати глава. — То без съмнение го свързва с разследването, но той вече го е направил сам — чрез признанието си, плюс желанието да ви заведе в гората. Защо е била нужна тази фалшива отметка?
— По две причини. — Бош се приведе над масата. — Първо, Оливас е искал да е сигурен, че самопризнанието ще мине. Не е бил сигурен дали аз няма да открия пропуски в него и е искал да се подсигури. Записът в дневника автоматично ме поставя в положението да повярвам и на самопризнанието.
— Добре. А втората причина?
— Тук нещата стават доста объркани. — Бош въздъхна. — Безспорно вписването ме кара да повярвам в самопризнанието, но едновременно с това заплашва да ме извади от играта.
В очите на Рейчъл се появи недоумение.
— Я дай по-подробно.
— Това е моментът, в който се отклоняваме от твърдо установените факти и навлизаме в предположенията. Или теориите, догадките — наречи ги както искаш. Оливас вкарва обаждането в хронологията на разследването и ми го хвърля в лицето. Знае, че ако му повярвам, ще повярвам и на нещо друго: че в далечната деветдесет и трета с партньора ми сме допуснали огромна грешка, в резултат на която още много невинни хора губят живота си. Тоест на моята съвест ще тежат всичките жени, които Уейтс е ликвидирал оттогава.
— Ясно. Добре.
— Освен това моето отношение към Уейтс ще бъде поставено на чисто емоционална основа, на омразата. Защото цели тринадесет години аз търся убиеца на Мари Жесто, след което го намирам, но само за да установя, че на съвестта ми лежи един сериен убиец! Това е маневра, която трябва да ме обърка, да отвлече вниманието ми.
— От какво?
— От факта, че Уейтс не е убил Мари Жесто. Въпреки доброволното си самопризнание. То е резултат на някаква сделка с Оливас, а вероятно и с О’Шеа, те по неизвестни причини са го убедили да го направи, защото така и така е затънал до гуша по останалите обвинения. А аз бях толкова заслепен от омраза, че отказвах да видя истината. Пренебрегвах детайлите, Рейчъл. Обзет от огромното желание да скоча през масата и да го стисна за гърлото, изобщо не им обърнах внимание!
— Забравяш нещо — каза тя.
— Какво?
Сега тя се приведе над масата.
— Забравяш, че той ви е завел при трупа! — Каза го тихо, но настоятелно, очевидно отчиташе общественото място, на което разговаряха. — Как би могъл да го направи, ако не е извършил престъплението?
Бош кимна. Въпросът беше основателен, но той вече го беше обмислил от всички страни.
— Има такава възможност — ако Оливас го е инструктирал предварително. Спомни си приказката за Хензел и Гретел — ръсиш трохички и така нататък и маркираш трасето по точно определен начин. Следобед мисля да отскоча до Бийчуд. Бас държа, че ще открия маркерите…
Замълча, пресегна се през масата и размени недокосната си чиния с нейната, която вече беше почти празна. Рейчъл не възрази.
— Искаш да кажеш, че цялата експедиция е била постановка, имаща за цел да разсее съмненията ти — каза тя. — Уейтс е бил запознат с обстоятелствата около убийството на Мари Жесто, стоварва ги отгоре ти, а после, като истински Робин Худ, превежда малката ви група през гората и спира точно на мястото, на което е заровена жертвата.
— Точно това искам да кажа. Знам, че звучи малко невероятно, но когато човек анализира подробностите…
— Не малко, а много.
— Какво?
— Звучи много невероятно. Първо, откъде Оливас е запознат с подробностите, които съобщава на Уейтс? Откъде знае къде е заровено тялото на Жесто, за да може да маркира пътя дотам? Нима твърдиш, че Оливас е убил момичето?
Бош нетърпеливо въздъхна. Макар и логични, въпросите й започваха да го дразнят.
— Не твърдя нищо подобно. Твърдя, че е имал пряк контакт с убиеца. О’Шеа също. По някакъв начин истинският убиец е влязъл в контакт с тях и им е предложил сделка.
— Хари! Това вече е…
Рейчъл млъкна и поклати глава. Пръчиците премятаха парченцата риба в чинията, но рядко ги поднасяха към устата й. Келнерът се възползва от паузата, пристъпи към масата и разтревожено попита:
— Не ви ли харесва нашето сашими?
— Не, просто…
Едва сега осъзнала, че чинията пред нея е почти пълна, Рейчъл объркано замълча.
— Май… май не съм гладна…
— Не знае какво изпуска. — Бош широко се усмихна и намигна съзаклятнически на келнера. — Рибата беше великолепна.
Човекът разчисти масата и каза, че ще донесе листа с десертите.
— Рибата била великолепна, тъй ли? — Уолинг го изгледа с насмешка. — Ах ти, мошеник такъв!
— Извинявай.
Келнерът дойде с дебели папки под мишница, но те си поръчаха само кафе. Рейчъл потъна в мълчание, Бош търпеливо чакаше.
— И какво сега? — попита тя най-после.
— Не знам — въздъхна той.
— Кога за последен път изиска досието от архива?
— Преди пет месеца. Записът, който ти показах снощи, беше последната ми работа по случая.
— Какво ново свърши — като изключим повторните разпити на Гарланд?
— Какво ли не. Разговарях с всички участници в събитията, чуках на всички врати, А Гарланд го привиках съвсем накрая.
— Мислиш, че той е влязъл в контакт с Оливас, така ли?
— Няма кой друг. Оливас и особено О’Шеа не биха сключили сделка с обикновен човек. Биха обърнали внимание единствено на хора с власт и пари. А семейство Гарланд притежава и двете.
Келнерът дойде с кафето и сметката. Бош извади кредитната си карта и я сложи на подноса.
— Дай да платим по равно — каза Рейчъл. — Да не говорим, че ти не хапна нищо.
— Няма значение. Това, което чух от теб, струва повече от един обяд.
— Обзалагам се, че го казваш на всички момичета.
— Не, пазя го специално за агентките на ФБР.
Тя поклати глава, в очите й отново се появи съмнението.
— Какво? — попита Бош.
— Не знам. Струва ми се, че…
— Какво?
— Защо не погледнем нещата от гледната точка на Уейтс?
— И какво?
— Защо се е включил в тази игра? Защо е приел да поеме вината за убийство, което не е извършил?
— Отговорът е лесен, Рейчъл. — Бош размаха ръце. — Той няма какво да губи, защото вече са му лепнали прозвището Торбалана от Ехо Парк. Ако го изправят пред съда, няма никакъв шанс да отърве спринцовката. Вчера, по време на „излета“, Оливас не пропусна да му го припомни. Следователно признанията са единствената му надежда. Как би постъпил в случай, че следователят или прокурорът поискат да признае за едно убийство повече? Ще им откаже ли? В никакъв случай. У тях е и ножът, и хлябът.
Тя кимна.
— Но има и още нещо — добави Бош. — Той е знаел за това пътуване в планината и със сигурност е хранил някакви надежди за бягство. Които значително са нараснали при новината, че това наистина ще стане.
Тя отново кимна, но той не разбра дали е успял да я убеди. Над масата се възцари мълчание. Келнерът се появи, взе кредитната карта и отново се оттегли. Обядът беше приключил.
— И какво мислиш да правиш? — попита Рейчъл.
— Отивам в Бийчуд Кениън, както вече казах. А след това ще потърся човека, който има обяснение за всичко.
— О’Шеа? Той няма да разговаря с теб.
— Знам. Затова няма да искам среща с него. Поне на първо време.
— Ще търсиш Уейтс? — Тя го изгледа с недоверие.
— Точно така.
— Това вече е прекалено, Хари. Нима си въобразяваш, че ще посмее да остане тук? Убил е две ченгета, което означава, че продължителността на живота му в района на Ел Ей е равна на нула. Всеки мъж със значка и пищов в този щат е получил заповед да го ликвидира в момента, в който го зърне.
Бош бавно кимна, помълча малко и каза:
— Но въпреки това е тук. Всичко, което каза, е вярно, но забравяш една малка подробност. Сега козовете са у него. Получи ги в момента на бягството си. Ако е толкова умен, колкото изглежда, непременно ще ги изиграе. Ще остане тук и ще използва О’Шеа по максимално изгоден за себе си начин.
— Имаш предвид изнудване?
— Няма значение как ще го наречем. Уейтс знае истината, знае какво се е случило. Ако успее да влезе в контакт с О’Шеа и съумее да го убеди, че представлява опасност за предизборната му кампания и изобщо за кариерата му, прокурорът ще е този, който ще му играе по гайдата.
— В думите ти има логика. Но какво ще стане, ако голямата конспирация все пак бъде осъществена? В смисъл: Уейтс поема убийството на Жесто, прибавя го към останалите и заминава за Пеликан Бей или Сан Куентин с доживотна присъда. Но авторите на конспирацията все пак ще са наясно, че в една килия някъде там е затворен човекът с козовете, човекът, който знае истината. И този човек продължава да е заплаха за О’Шеа и цялата му политическа машина. Защо бъдещият областен прокурор на Лос Анжелис би допуснал съществуването на подобна заплаха?
Келнерът се върна с кредитната карта и сметката. Бош добави бакшиш и я подписа. Това май беше най-скъпият обяд, който беше плащал, без да хапне дори залък.
— Добър въпрос, Рейчъл — промърмори той, когато келнерът се отдалечи. — Не зная какъв точно е отговорът, но е логично да се предположи, че О’Шеа, Оливас или някой друг имат готов план за ендшпила на тази история. Може би именно този план е причината за бягството на Уейтс.
— Май никой не може да те разубеди, а?
— Засега.
— В такъв случай ти пожелавам късмет. При всички случаи ще имаш нужда от късмет.
— Благодаря, Рейчъл.
Станаха.
— Колата ти на паркинга ли е? — попита тя.
— Не, оставих я в гаража на библиотеката.
Това означаваше, че ще напуснат заведението през различни врати.
— Ще те видя ли довечера? — попита той.
— Да, стига да не изскочи нещо в службата. От щабквартирата във Вашингтон ни предупредиха да очакваме извънредна задача. Ще ти звънна.
Той кимна и я изпрати до вратата, прегърна я и тръгна към другата врата.