Джоана Линдзи
Подаръкът (24)

24.

Той бе дошъл при нея. Не се наложи Анастасия да бъде „видяна“ на места, които Кристофър често посещаваше, надявайки се да попадне на него. Нямаше да бъдат нужни седмици, както се бе опасявала. Той бе дошъл при нея на следващия ден след официалното й „представяне“ в обществото.

Навярно появата му се дължеше на разпространените от Елизабет слухове, но Анастасия не можеше да не се вълнува. Той бе тук и то толкова скоро. За нея не бяха изненада гневните зелени мълнии, които очите му мятаха към нея. Очакваше, че той ще бъде възмутен от постъпката й, имайки предвид какво бе отношението му към обикновените простосмъртни, които имаха дързостта да се смесват с отбраното общество. Още по-отрицателно гледаше лорд Малъри на тези, които се опитваха да станат постоянни негови членове.

А тя бе направила нещо още по-лошо, представяйки се за това, което не бе, макар че това не бе нейна идея, но тя не й се бе противопоставила. Имайки предвид твърдите принципи на Кристофър, той нямаше да се поколебае да я изобличи. Но не го бе направил, поне не веднага. Първо разговаря с Виктория, а в момента говореше с Уилям. През цялото време младата жена тръпнеше вътрешно, очаквайки следващия му ход.

Беше й невъзможно да продължава разговора с наобиколилите я обожатели, когато сърцето й пърхаше в гърдите, а всичките й мисли бяха насочени към стройния красив мъж в другия край на стаята. Изобщо не чуваше какво й говорят. Дори и да бе казала нещо, от мига, в който той влезе в салона, със сигурност не си спомняше.

Реши да се извини и сама да отиде при Кристофър. Повече не можеше да чака, когато цялото й бъдеще бе заложено на карта. Но не й се наложи. Той се запъти право към нея. Лицето му бе едновременно решително, неумолимо и в него се четеше нещо застрашително — комбинация, която не бе особено обнадеждаваща.

Анастасия затаи дъх. Мъжете край нея забелязаха застиналата й поза и всички обърнаха погледи към Кристофър.

Младата жена с ужас очакваше срамната сцена, която щеше да последва. Това, което не очакваше обаче, бяха неговите напълно спокойни думи:

— Моля да извините Анастасия, господа. Трябва да обсъдя един въпрос с нея, и то насаме.

Това, разбира се, не бе посрещнато с възторг и мъжете край нея се наежиха, готови да отстояват привилегията си да бъдат в нейната компания. Адам Шефилд бе този, който изрази общото негодувание:

— Виж, Малъри, не можеш просто…

— Не мога ли? — рязко го прекъсна Кристофър. — Не съм съгласен с теб, мило момче. Един съпруг със сигурност има неоспорими права.

— Съпруг?

Думата бе повторена два пъти в шокиращата тишина, която последва изявлението на Кристофър. Той не остана, за да даде по-нататъшни обяснения, а улови ръката на Анастасия и я поведе към вратата на салона.

Самата тя бе твърде смаяна, за да възрази, а и не искаше. Той се спря за миг в коридора и рече:

— Твоята стая ще свърши работа, води ме.

Тя се подчини. Качиха се по стълбата, минаха по един коридор, после по още един. Къщата бе доста голяма. По пътя Кристофър не промълви нито дума. Младата жена бе твърде нервна, за да може да говори.

Стаята й бе разхвърляна. Този следобед камериерките още не бяха смогнали да я разтребят. Леглото бе неоправено. Костюмът, който Анастасия носеше през миналата нощ, бе метнат небрежно върху облегалката на един стол. Няколко от роклите й бяха натрупани върху друг стол — тази сутрин се бе затруднила в избора си коя да избере, тъй като не бе свикнала на подобно разнообразие.

Кристофър огледа стаята и затвори вратата. Погледът му се задържа върху блестящата златиста пола, после се върна към нея. Веждите му се повдигнаха въпросително.

— Носех я миналата вечер на бала на Виктория — обясни младата жена.

— Така ли? Колко… подходящо.

Тонът му бе твърде сух за разстроените й нерви и тя сковано отвърна:

— Нали? Хората никога не вярват, когато им поднесеш истината. Но така правят повечето глупаци, те още не са пораснали.

Очите му развеселено блеснаха.

— Колко вярно. Това е нещо, в което напоследък придобих голям опит.

— Да се правиш на глупак?

— Не.

При този простичък отговор сковаността я напусна, но нервността остана. Нямаше да го пита защо смяташе, че се е направил на глупак. Можеше да назове няколко случая, когато чувстваше, че се бе държал като глупак, но нямаше да го направи.

Вместо това предложи:

— Да обсъдим ли защо си тук?

— Искаш да кажеш, че не си ме очаквала, след като се появяваш сред хората, с които обикновено общувам? — Прие пламналото й лице за отговор, но продължи. — Чух за племенницата на един благородник, която се наричала с твоето име. Дойдох тук, за да разбера защо. Представи си изненадата ми…

Анастасия бе очаквала изненадата му, гнева му. Знаеше какво представлява един разгневен мъж, но този пред нея не бе такъв. Интересуваше я защо.

— Защо не си ядосан? — направо попита младата жена.

— Какво те кара да смяташ, че не съм?

— В такъв случай прикриваш гнева си много добре, гаджо. Много добре, кое от постъпката ми те вбесява? Че се представям за дама, когато, според теб, нямам никакво право да го правя?

— Всъщност това, което искам да зная, е защо си приела самоличността на друга жена.

— Идеята не беше моя, Кристоф. Бях достатъчно ядосана и наранена, за да не искам да те видя никога повече. Но моята баба…

— Твоята баба — прекъсна я младият мъж. — Видях гроба, Ана. Нейният ли е?

— Да.

— Съжалявам.

— Недей. Дните й на този свят бяха свършили и тя бе щастлива да намери вечния си покой на онази твоя поляна край пътя — символ на циганската душа. Страданието ми вече не е толкова мъчително. Тя живя дълго в непоносими болки и с радост посрещна края си, не мога да я упреквам за това.

— Ще сложа камък с името…

— Не. — Сега тя го прекъсна. — Не, нейното желание бе името й да остане неизвестно, да не остави никаква следа зад себе си. Но както вече ти казах, Кристоф, тя бе убедена, че двамата сме предопределени от съдбата един за друг. Уилям, който пътуваше с нас, я чу и си помисли, че може да ни помогне като те накара да разбереш, че външният вид и произходът не са чак толкова важни, че в този живот има други неща, които са много по-важни.

— Други неща?

Нямаше намерение да му обяснява и затова само сви рамене.

— За всекиго са различни. Някои мислят, че силата е най-важното нещо на този свят, други са убедени, че това е богатството, за трети може да е щастието, за четвърти… е, както казах, за всеки е различно.

— Няма да споменеш любовта, нали? — нехайно подхвърли лорд Малъри. — Не е ли това за теб най-важното в човешкия живот?

Анастасия впери поглед в него. Може и да й се подиграваше, но тя не мислеше така.

— Не, любовта сама по себе си не е достатъчна. Можеш да обичаш и пак да бъдеш нещастен.

Нещо, което много скоро щеше да изпита на свой гръб, но нямаше намерение да му го казва. Вместо това додаде:

— Любовта и щастието са най-важните неща. Ако те вървят ръка за ръка, не ни трябва нищо друго. Но за да получиш и двете, любовта трябва да бъде взаимна — да даваш и да получаваш.

— Съгласен съм.

Тези две прости думички отново накараха сърцето й да се разтупти. Въпреки това може би си въобразяваше прекалено много. Може и да бе оставил у онези мъже в салона впечатлението, че е неин съпруг, ала това беше само впечатление. Той не им бе казал, че е неин съпруг, само бе споменал за „съпружеските права“. Много умел ход, който му позволяваше лесно да се измъкне невредим от ситуацията, освен ако наистина не бе решил пред всички да обяви, че тя е негова…

Знаеше, че сама се хвърля в пропастта, но не можеше повече да понася неизвестността, трябваше да узнае истината.

— С какво… си съгласен?

— С думите ти, че за да има щастие, любовта трябва да бъде взаимна.

— Но за теб това не е най-важното, нали?

— Когато животът ми бе празен или „нещо много сериозно липсва в него“, както ти самата ми каза, аз нямах представа какво може да е това нещо, както и самата ти.

— Аз знаех — тихо рече младата жена.

— Знаеше ли? Да, предполагам, че си знаела, но сигурно си усетила, че ако тогава ми го бе заявила направо, навярно щях да посрещна думите ти със скептицизъм и пренебрежение.

— Тогава?

— Ако един глупав мъж има късмет, Ана, то заблудите му продължават само толкова, колкото е нужно, за да осъзнае грешките си и да ги поправи, ако вече не е станало твърде късно. Страхувах се, че може вече да е твърде късно и затова съм много благодарен на сър Уилям.

— Благодарен? За това, че ме е въвел в твоя кръг?

— Не, затова, че ми помогна отново да те намеря. Знаеш ли, аз се опитах. И в момента няколко мъже, които наех, търсят фургона ти.

— Защо? — със затаен дъх попита тя.

Кристофър приближи към нея и нежно повдигна брадичката й:

— Поради същата причина, заради която нямам никакво намерение да се развеждам с теб. Искам те в живота си, Ана, независимо на каква цена. Вече го осъзнах. Отне ми няколко дни, за да разбера, че бракът с неговата неотменност е за предпочитане. В сравнение с него скандалът е нещо съвсем незначително.

Тя обви ръце около врата му. Чувствата, които я изпълваха, струяха от очите й и привлякоха устните му към нейните. Нямаше изгаряща страст в тази целувка, само богатството на любовта и нежността, които завинаги подпечатаха съдбата им много по-силно, отколкото някакви думи.