Дейвид Едингс
Пророчицата от Кел (22)

21.

На следващата сутрин всички изглеждаха натъжени. Обзет от внезапен, учудващ пристъп на проницателност, Гарион беше напълно сигурен, че кошмарите не са измъчвали единствено него. Проникновението и интуицията не бяха нещо нормално за Гарион. Сендарското му възпитание, с типичната за него практичност, отхвърляше подобни явления като невероятни, дори в известна степен неморални.

„Ти ли направи това?“ — обърна се риванският крал към гласа.

„Не. Доста изненадващо, но го измисли ти самият. Явно имаш известен напредък — бавен, разбира се, но все пак напредък.“

„Благодаря.“

„Няма защо.“

Силк изглеждаше особено разстроен. Очите на дребничкия драснианец бяха зачервени, ръцете му трепереха.

— Има ли още пиво? — попита той дрезгаво, поглеждайки към Белдин.

— Май нещо трепериш тази сутрин, а, Келдар? — подхвърли магьосникът.

— Не — рече Гарион. — Не това го притеснява. Просто снощи е сънувал лоши сънища.

Силк рязко вдигна глава и попита:

— Откъде знаеш?

— И аз имах кошмари. Пред очите ми отново преминаха картините от различни събития: онова, което направих на мурга Ашарак, как убих отново Торак — и то няколко пъти поред. По-нататък нещата не станаха по-добри.

— Аз попаднах в една пещера — каза Силк и потръпна. — Нямаше никаква светлина, но усещах как стените ме притискат от всички страни. Мисля, че следващия път, щом видя Релг, ще го прасна в лицето — леко, разбира се. Все пак ми е приятел.

— Радвам се, че не съм единственият — призна Сади. Евнухът беше сложил паница мляко на масата и Зит и малките й змийчета се бяха събрали около нея и лочеха, като мъркаха доволно. Гарион учудено забеляза, че вече никой не обръща внимание на Зит и нейното потомство. Изглежда, хората можеха да свикнат с всичко. Сади потърка обръснатия си череп с дългите си пръсти. — Сънувах, че съм на една улица в Стис Тор И се опитвам да оцелея чрез просия. Беше отвратително.

— Аз видях как Зандрамас принася в жертва детето ми — каза покрусено Се’Недра. — Чух плач и викове и имаше толкова много кръв, толкова ужасно много кръв…

— Странно — учуди се Закат. — Аз бях съдия на един процес. Трябваше да осъдя много хора. Сред тях имаше една жена, от която много се интересувах, но бях принуден така или иначе да я осъдя.

— И аз сънувах нещо страшно — призна Велвет.

— Предполагам, че кошмари са измъчвали всички ни — рече Гарион. — Същото нещо ми се случи по пътя за Ктхол Мишрак. Торак непрекъснато се появяваше в сънищата ми. — Кралят на Рива погледна Кайрадис и попита: — Детето на Мрака винаги ли прибягва до това? Разбрахме, че събитията се повтарят, когато приближава някоя от онези срещи. И кошмарните сънища ли са едно от тези безкрайно повтарящи се събития?

— Имаш изключително остър ум, Белгарион — каза пророчицата. — През всички неизброими векове, откакто се случват тези срещи, ти си първото от Децата на Светлината и на Мрака, прозряло, че последователността трябва да бъде повтаряна безкрайно във времето, докато приключи разделението на вселената.

— Не съм сигурен, че заслугата за това е изцяло моя, Кайрадис — призна риванският крал. — Доколкото разбирам, срещите стават все по-често. По всяка вероятност аз съм първият от Децата на Светлината и на Мрака, който трябва да преживее две срещи — дори тогава ми беше необходимо много време да проумея какво точно става. В такъв случай кошмарите сигурно са част от начина, по който протича времето преди самото събитие?

— Твоето предположение е много проницателно, Белгарион. — Момичето с превързаните очи се усмихна. — Ала за съжаление това не е вярно. И все пак ми се струва, че е срамота да се пропилее на вятъра такава умна идея.

— Нима се опитваш да приказваш смешни неща, света пророчице?

— Бих ли направила подобно нещо, благородни Белгарион? — отвърна тя, съвършено имитирайки интонацията на Силк.

— Можеш да я наплескаш — предложи Белдин.

— При този мъж планина, която я охранява? — рече Гарион и се ухили на Тот, а след това присви очи и попита: — Не е разрешено да ни помогнеш в това, нали, Кайрадис?

Тя въздъхна и поклати глава.

— Няма нищо, света пророчице — добави риванският крал. — Мисля, че сами ще успеем да измислим успешен отговор на въпроса. — Гарион погледна Белгарат. — Добре. Торак се опита да ме уплаши с кошмари, а сега, изглежда, и Зандрамас се опитва да направи същото, само че този път напада всички ни. Ако това не е обичайно повторение, какво е тогава?

— Умът на това момче наистина е твърде аналитичен, Белгарат — отбеляза Белдин.

— Естествено — отвърна старият вълшебник. — Нали ми е внук.

— Не си изкълчвай рамото, опитвайки да потупаш собствения си гръб — рече кисело Белдин, стана и закрачи, смръщил замислено чело. — Ето какво — подхвана той. — Първо: това не е просто едно от онези досадни повторения, които ни преследват от самото начало, нали?

— Точно така — съгласи се Белгарат.

— Второ: и предишния път се случи почти същото. — Той погледна Гарион. — Нали?

— Да — потвърди риванският крал.

— Значи два пъти. Може да е съвпадение, но нека предположим, че не е. Знаем, че Детето на Светлината винаги има спътници, а Детето на Мрака е винаги само.

— Така казва Кайрадис — съгласи се Белгарат.

— Тя няма причина да ни лъже. Добре, ако Детето на Светлината има спътници, а Детето на Мрака е само, нима силите на Мрака няма бъдат сериозно ощетени?

— Да, може да се каже така.

— Но те винаги са били така равностойни помежду си, че дори боговете не могат да предвидят изхода от последната среща. Детето на Мрака със сигурност използва нещо, елиминиращо нашето очевидно преимущество. Според мен тези кошмари може би са част от това.

Силк се изправи и каза:

— Подобни дискусии ми докарват главоболие. Качвам се на палубата. — Дребничкият драснианец излезе от каютата. Вълчето тръгна подире му.

— Наистина не мисля, че няколко кошмара биха променили нещата, Белдин — възрази Белгарат.

— Ами ако кошмарите са само част от силата на Мрака, стари вълко? — попита Поледра. — И ти, и Поул бяхте във Воу Мимбре — там протече една от срещите между двете пророчества. Вие двамата вече два пъти сте придружавали Детето на Светлината. Какво се случи във Воу Мимбре?

— Наистина имахме кошмари — рече Белгарат, потвърждавайки думите на Белдин.

— Друго нещо? — внимателно попита гърбавият магьосник.

— Видяхме неща, които всъщност не съществуваха, но причината за това може би бяха гролимите в околността.

— Какво имаш предвид?

— Сякаш всички си изгубихме ума за известно време. Едва удържахме Бранд — той искаше да нападне Торак с голи ръце. В Ктхол Мишрак аз захвърлих Белзедар в монолитната скала и тя се превърна в негов гроб. После Поул поиска да го измъкне оттам, за да му изпие кръвта.

— Татко! Не е вярно! — възпротиви се вълшебницата.

— О, наистина ли? Ти беше много ядосана, Поул.

— Това съответства на способите, които използват те, стари вълко — мрачно каза Поледра. — Ние се борим с обикновени оръжия. Мечът на Гарион може би е малко необичаен, но все пак си е меч.

— Не би казала това, ако бе видяла какво стана в Ктхол Мишрак — възрази съпругът й.

— Аз бях там, Белгарат — отвърна му тя.

— Така ли?

— Разбира се. Криех се в развалините, за да наблюдавам. Както и да е, Детето на Мрака не напада тялото, а ума. Ето как успява да поддържа равновесието на силите между двете страни.

— Кошмари, халюцинации и най-накрая лудост — замисли се Поулгара. — Ужасяващи средства, които използва срещу нас без никакво колебание. Можеше дори да ни нанесе поражение, ако Зандрамас не беше толкова непохватна.

— Не те разбирам, Поул — каза Дурник.

— Тя направи глупава грешка. — Поледра сви рамене. — Ако само един човек сънува кошмар, по всяка вероятност ще се опита да го прогони от съзнанието си и със сигурност не би споменал нищо за него на сутринта преди срещата. Но Зандрамас изпрати кошмари на всички. Този разговор навярно нямаше да се състои, ако не бе постъпила така.

— Хубаво е да знаеш, че и Детето на Мрака изпитва затруднения — рече Белгарат.

— Добре. Знаем, че тя се опитва да влияе на мислите ни. Най-добрият начин да се противопоставим на нейната тактика е да изхвърлим кошмарите от съзнанието си.

— И да бъдем особено бдителни, ако започнем да виждаме неща, които не трябва да са по тези места — допълни Поледра.

Силк и вълчето се върнаха и драснианецът седна, почеса вълчето зад ушите и каза доволно:

— Тази сутрин времето е прекрасно!

— Великолепно — сухо промърмори Сади, който мажеше камата си с отрова. Днес евнухът носеше късо палто от кожа и ботуши, които стигаха до средата на бедрата му. По-рано в Стис Тор Сади, въпреки че беше слаб и строен, изглеждаше изнежен и някак отпуснат. Сега обаче бе силен и жилав. Годината странстване, без наркотици, с много преходи и напрегната работа го бе променила много.

— Прелестно временце — отвърна Силк. — Дами и господа, тази сутрин има мъгла. Великолепна влажна сива мъгла, толкова гъста, че да можеш да вървиш по нея. Истинско удоволствие за крадеца.

— Какво друго можеш да кажеш! — засмя се Дурник. Ковачът беше облечен в обичайните си дрехи, ала беше дал на Тот брадвата си и сега самият той носеше страшния чук, с който беше унищожил демона Нахаз.

— Пророчествата отново ни се надсмиват — отбеляза раздразнено Белдин. — Но поне се оказва, че снощи сме взели правилно решение. Гъстата мъгла буквално ни задължава да се промъкваме скришом напред. — Белдин изглеждаше както винаги — раздърпан, мръсен и много грозен.

— Може би те просто се опитват да ни помогнат — предположи Велвет. Русокосата девойка беше шокирала всички, появявайки се преди половин час в каютата, облечена в плътно прилепнали кожени дрехи като онези, които обикновено носеше надракската танцьорка Вела. — Пророчествата сториха много, за да помогнат на Зандрамас. Може би вече е ред да подкрепят нас.

„Права ли е тя? — обърна се Гарион към великото присъствие, което се бе приютило в ума му. — Нима ти и твоят враг вече сте решили да помагате на нас?“

„Не ставай глупав, Гарион. Никой не помага на никого — това е забранено на този етап от играта.“

„Тогава откъде се взе тази мъгла?“

„Откъде обикновено идва мъглата?“

„Не зная.“

„Така си и мислех. Попитай Белдин. Той ще ти обясни. Мъглата навън е напълно естествена.“

— Лизел — каза Гарион. — Току-що се консултирах с моя приятел. Мъглата не е резултат от някакво свръхестествено явление. Тя е съвсем нормална последица от бурята.

— Колко разочароващо — посърна тя.

Тази сутрин Се’Недра беше станала с твърдото намерение да облече туника, каквито носеха дриадите, ала Гарион непреклонно отхвърли тази идея. Вместо туника риванската кралица сложи обикновена сива рокля от вълна, без фуста, затрудняваща движенията й. Очевидно се бе подготвила за решителни действия — Гарион беше почти сигурен, че някъде в гънките на дрехата е скрила нож.

— Защо не тръгваме? — настойчиво попита тя.

— Защото е още тъмно, скъпа — търпеливо обясни Поулгара. — Трябва да дочакаме поне първите лъчи на зората. — Поулгара и майка й носеха почти еднакви семпли рокли: тази на Поулгара беше сива, а на Поледра — кафява.

— Гарион — каза Поледра. — защо не слезеш при готвача? Кажи му, че ще закусваме сега. Трябва всички да хапнем нещо — съмнявам се, че ще имаме време или може би нужда от храна на обяд. — Поледра седеше до Белгарат и двамата несъзнателно се държаха за ръце. Гарион беше малко обиден от предложението й. В края на краищата той беше крал, а не момче за поръчки. Ала след миг осъзна колко глупава е точно тази мисъл и бързо стана.

— Аз ще отида, Гарион — предложи Ерионд, сякаш беше прочел мислите на приятеля си. Ерионд беше облечен в обичайните за него прости кафяви дрехи, каквито обличаха селяните, и не носеше никакво оръжие.

Докато младежът излизаше от каютата, на Гарион му хрумна странна мисъл. Защо обръщаше толкова голямо внимание на външния вид на всичките си приятели? Беше ги виждал толкова много пъти и дрехите, които носеха тази сутрин, изобщо не трябваше да му правят впечатление. После изведнъж разбра защо: защото един от спътниците му щеше да умре днес. Гарион искаше да запази образа му дълбоко в съзнанието си, за да помни до края на своя живот човека, жертвал се за общата цел. Погледна Закат. Малореанският му приятел беше обръснал късата си брада. Матовата му кожа вече не изглеждаше бледа и имаше загорял, здрав вид, с изключение на по-светлата част по брадичката и челюстта му. Императорът на Малореа носеше съвсем обикновени дрехи — почти същите като на Гарион, защото двамата щяха да сложат доспехите и броните веднага щом стигнеха рифа.

Лицето на Тот изглеждаше невъзмутимо, спокойно, гигантът беше облечен както винаги — с превръзка около слабините, с неизменните сандали на краката, а яркото вълнено одеяло бе преметнато през едното му рамо. Ала сега не носеше тежката си тояга. Вместо нея в скута му лежеше брадвата на Дурник.

Пророчицата от Кел изглеждаше съвсем същата както всеки друг ден. Бялата й роба светеше от чистота, превръзката — без нито една гънка, без никакво петънце — както винаги покриваше очите. Изведнъж Гарион се запита дали Кайрадис сваля превръзката по време на сън. После му хрумна мисъл, която го вцепени. Ами ако тъкмо тя беше човекът, който днес трябваше да загуби живота си? Момичето с превързаните очи бе жертвало всичко в изпълнение на своята задача. Не, двете пророчества не можеха да бъдат толкова жестоки — не биваше да искат и тази последна, върховна жертва от това стройно, невероятно същество.

Белгарат, разбира се, изглеждаше съвсем същият както винаги — него никой не можеше да го промени. Все още носеше двата различни ботуша, кърпените панталони и туниката, с която беше облечен, когато идваше във фермата на Фалдор като господин Улф. Само че сега старецът не държеше халба пиво. Снощи, на вечерята, старият вълшебник разсеяно бе посегнал да си вземе една, пълна до ръба, но Поледра не по-малко разсеяно му я измъкна от пръстите и я изля от прозорчето на каютата. Гарион имаше силни подозрения, че пиянските дни на Белгарат са стигнали до своя твърде безславен край. Кралят на Рива реши, че ще се почувства твърде освежен след дълъг разговор с дядо си, когато старият човек се почувства напълно изтрезнял.

Спътниците довършиха закуската си почти без да приказват, защото нямаше какво повече да споделят помежду си. Се’Недра съвестно нахрани вълчето, после погледна тъжно Гарион и каза:

— Моля те, грижи се за него.

Нямаше смисъл да спори с нея по този въпрос. Мисълта, че няма да преживее днешния ден, беше завладяла съзнанието й толкова силно, че никакви думи нямаше да могат да я прогонят оттам.

— Може да го подариш на Геран — добави тя. — Всяко момче трябва да си има куче — грижите за вълчето ще научат сина ни да поема лична отговорност.

— Аз никога не съм имал куче — призна Гарион.

— Това не е било никак мило от твоя страна, лельо Поул — каза Се’Недра, преминавайки несъзнателно, или може би точно напротив към това обръщение.

— Той нямаше време да се грижи за него, Се’Недра — отговори й Поулгара. — Животът на Гарион беше прекалено напрегнат.

— Да се надяваме, че няма да е такъв, когато всичко това приключи — промърмори риванският крал.

След като се нахраниха, капитан Креска влезе в каютата с карта в ръка.

— Не е много точна — извини се той. — Както казах снощи, не ми се удаде да проуча както подобава брега около това възвишение. Можем да стигнем някак на неколкостотин метра от пясъчната ивица, но после ще трябва да използваме лодката. Боя се, че мъглата ще усложни нещата още повече.

— Има ли пясъчна ивица по източния бряг? — попита Белгарат.

— Да, има обширна плитчина — отговори Креска. — Отливът би трябвало да открие голяма част от нея.

— Добре. Налага се вземем някои неща с нас на брега. — Белгарат посочи двете здрави брезентови торби с доспехите, които трябваше да облекат Гарион и Закат.

— Ще наредя на моряците да ги занесат в лодката — каза капитанът.

— Кога ще тръгнем? — нетърпеливо попита Се’Недра.

— След двадесетина минути, милейди.

— Толкова много?

Той кимна и каза:

— Освен ако не измислите начин да принудите слънцето да изгрее по-рано.

Се’Недра погледна бързо към Белгарат.

— Забрави това — каза й той.

— Капитане — подхвана Поледра. — Ще можете ли да разпоредите на някого да се грижи за животинчето ни? — Тя посочи вълчето. — Понякога го обхваща силно нетърпение, а не бихме искали да започне да вие в неподходящо време.

— Разбира се, милейди. — Очевидно Креска не беше живял достатъчно дълго на сушата, за да различи вълк от домашно куче.

Плаването към брега се оказа много тежко и мъчително. Моряците вдигнаха двете котви и после хванаха веслата, но след всеки няколко метра спираха, а дежурният на вахта измерваше внимателно дълбочината на водата с лота.

— Става твърде бавно — отбеляза тихо Силк, застанал заедно с всички останали на палубата. — Но поне е тихо. Не знаем кой се намира на рифа и бих предпочел да не издаваме присъствието си.

— Водата става все по-плитка, капитане — съобщи морякът с лота почти шепнешком. Приготовленията на Гарион и приятелите му подчертаваха необходимостта от тишина по-красноречиво от всякакви думи. Дежурният хвърли отново въжето зад борда. Последва безкрайно чакане, докато корабът се плъзгаше едва забележимо напред в очакване измерванията на лота. — Дъното стига все по-близо до кила, капитане — каза след минута морякът. — Според мен остават не повече от два клафтера.

— Не можем да се приближим повече от това — тихо каза Креска и се обърна към първия си помощник. — Щом тръгнем с лодката, върни кораба на стотина метра и хвърли котва. Приготви лодката за спускане на вода.

— Слушам, капитане.

— Виждам, че сте правили това и по-рано — каза Силк на Креска.

— Да, няколко пъти — призна капитанът.

— Ако всичко днес свърши добре, можем да си поговорим — имам делово предложение, което според мен би могло да ви заинтересува.

— Винаги ли мислиш за бизнес? — поинтересува се Велвет.

— Пропуснатата възможност никога не се повтаря, скъпа Лизел — отвърна театрално дребничкият драснианец.

— Ти си непоправим.

— Може би имаш право.

— Да се качим в лодката — каза Креска. — Моряците ще я спуснат, щом всички без изключение са на борда. — Той погледна извинително риванския крал. — Боя се, че ти и приятелите ти ще трябва да помогнете в гребането, Гарион. Лодката не може да побере повече хора.

— Разбира се, капитане.

— Аз ще дойда, за да се уверя, че ще стигнете до брега.

— Капитане — каза Белгарат. — Щом слезем на брега, изтегли кораба навътре в морето. Ще ти дадем сигнал, когато сме готови — тогава ще дойдете да ни вземете.

— Добре.

— Ако до утре сутрин не получите такъв сигнал, се върнете в Перивор.

Лицето на Креска беше сериозно.

— Наистина ли онова, което трябва да направите, е толкова опасно? — попита той.

— По всяка вероятност е дори по-опасно, отколкото си представяш — обясни му Силк. — Всички ние положихме много усилия да не мислим за това.

Плаването беше зловещо — сякаш гребяха в стопен катран. От тежките вълни се издигаше лепкава сива мъгла. Това изведнъж напомни на Гарион за мъгливата нощ в Стис Тор, когато преминаха Змийската река, водени от безпогрешния усет на едноокия убиец Айсус. Гарион се запита какво ли е станало с него.

Приблизително на всеки десет загребвания с веслата капитан Креска подаваше сигнал да спрат и вдигаше глава към небето, заслушан в шума на прибоя.

— Още неколкостотин метра — прошепваше той тихо и после се обръщаше към моряка на носа. — Внимавай с лота. Не искам да се блъснем в скалите. Обади ми, щом започне да става плитко.

— Слушам, капитане.

Лодката пълзеше напред сред мрака и мъглата към непознатия бряг, където вълните лудееха и се плъзгаха по натрошените скални отломки, издавайки особен стържещ звук — това беше съскането на малките обли камъчета, подмятани от сивите водни талази. После прибоят отново ги грабваше — сякаш печално, с дълбоко съжаление — като че ли вечно гладното море тъгуваше, че е невъзможно да погълне сушата и да превърне целия свят в безкраен океан — водно царство, където огромните вълни свободно да се разливат във всички посоки.

Тежката, гъста мъгла започна да просветлява.

— Още сто метра — изрече напрегнато Креска.

— Капитане, когато стигнем до брега — каза Белгарат, — задръж хората си в лодката. Те не бива да слизат от нея. Ние ще ви оттласнем в морето.

Креска преглътна тежко и кимна.

Сега Гарион чуваше по-ясно шума на прибоя и долавяше силния мирис на водорасли. Тъкмо преди да различи тъмната линия на брега сред плътната мъгла, тежките, опасни вълни се уталожиха, а морето около лодката стана гладко като стъкло.

— Жест на внимание от тяхна страна — отбеляза Силк.

— Шшт — каза Велвет и вдигна пръст до устните си. — Опитвам се да чуя какво става.

Носът на лодката се вряза в дъното. Дурник изскочи на сушата и я издърпа към брега върху морските камъчета. Гарион и приятелите му също нагазиха в дълбоката до глезените вода.

— Ще се видим утре сутрин, капитане — каза тихо Гарион, докато Тот се приготвяше да изтласка лодката в морето. — Поне се надявам.

— Успех, Гарион — пожела му Креска. — Щом се съберем на борда, ще трябва да ми разкажеш какво беше всичко това.

— Дотогава може да ми се прииска да го забравя — отвърна печално Гарион.

— Не и ако победиш — долетя от мъглата гласът на Креска.

— Този човек ми харесва — рече Силк. — Винаги е настроен ведро и оптимистично.

— Да се махнем по-скоро от този открит бряг — предложи Белгарат. — Разбрах какво каза приятелят на Гарион за тази мъгла, но аз имам неприятно предчувствие за нея. Ще се чувствам много по-добре, ако намерим някакви скали, където можем да се скрием.

Дурник и Тот взеха двете брезентови торби с доспехите и броните, а Гарион и Закат извадиха мечовете от ножниците и поведоха приятелите си по покрития с дребни камъни бряг. Планината, към която се приближаваха, се състоеше от пъстри гранитни отломки, неестествено натрошени на блокове с особена форма. Гарион беше виждал много гранитни скали в планините навсякъде по света и знаеше, че камъкът след много години обикновено придобива закръглена форма.

— Странно — промърмори Дурник И подритна съвършено правилния ръб на един от квадратните блокове. После свали брезентовата торба от рамото си, извади ножа си и почегърта скалата. — Това не е гранит — тихо съобщи той. — Прилича на гранит, но е много по-твърдо. Нещо друго е.

— По-късно ще разберем какво е — каза настоятелно Белдин. — Нека първо намерим някакво прикритие, в случай че подозрението на Белгарат се окаже вярно. Щом изберем подходящо място, ще литна към небето и ще прелетя няколко пъти над върха.

— Няма да видиш нищо — каза Силк.

— Но ще мога да чуя.

— Насам — посочи с чука си Дурник. — Изглежда, тези блокове са се разместили и след това са се изтърколили към брега. Има доста голяма ниша ето там.

— Засега всичко е наред — отбеляза Белгарат. — Белдин, когато се превръщаш в чайка, направи го бавно и внимателно. Сигурен съм, че Зандрамас е пристигнала и има опасност да те чуе.

— Зная как се прави това, Белгарат.

Нишата по склона на странния, стъпаловидно оформен връх беше достатъчно голяма и в нея можаха да се скрият всички.

— Прекрасно — прецени Силк. — Защо не почакате тук? Белдин ще се превърне в чайка и ще поогледа острова. Аз пък ще избързам напред и ще избера подходящ път.

— Само внимавай — каза Белгарат.

— Белгарат, някой ден сигурно ще забравиш да изречеш тези думи и всички дървета по света сто на сто ще изсъхнат. — Дребничкият мъж се измъкна от нишата и изчезна в мъглата.

— Знаеш ли, наистина му го казваш твърде често — рече Белдин и впи поглед в Белгарат.

— Силк е прекалено нетърпелив и човек все трябва да му напомня разни неща. Възнамеряваш ли да излетиш оттук през следващите няколко часа?

Белдин измърмори нещо съвсем неласкателно, проблесна за миг, превърна се в бяла птица и бавно се издигна към небето.

— Характерът ти не е станал по-добър, стари вълко — констатира Поледра.

— Нима мислеше, че това е възможно?

— Всъщност не — отговори тя, — ала винаги има място за надежда.

Въпреки предчувствието на Белгарат мъглата не се разсея. След около половин час Белдин се върна и каза:

— На западния бряг са. Не можах да ги видя, но успях да чуя гласовете им. Очевидно ангараките не са в състояние да приказват тихо — съжалявам, Закат, но е вярно.

— Ако искаш, ще издам заповед следващите три-четири поколения да приказват помежду си само шепнешком.

— Не, няма нужда, Закат — изсмя се гърбавият магьосник. — Докато съм на противниковата страна и поне някои ангараки са мои врагове, бих искал да ги чувам, когато се приближават. Келдар върна ли се?

— Още не — отвърна Гарион.

— Какво прави? Тия каменни блокове са прекалено тежки и не може да ги открадне.

Точно в този момент Силк се появи и възкликна:

— Няма да повярвате!

— Вероятно няма — рече Велвет, — но защо все пак не ни кажеш точно на какво?

— Този връх е направен от човешка ръка — или го е издигнало някое друго разумно същество. Блоковете го ограждат като тераси — те са красиви, без никакви отклонения и неравности. Терасите оформят стъпала до равното място на върха, а отгоре има олтар и огромен трон.

— Значи за това е ставало въпрос! — възкликна Белдин и щракна с пръсти. — Белгарат, чел ли си Книгата на Торак?

— Борил съм се с нея няколко пъти. Не познавам обаче добре езика на древните ангараки.

— Нима разбираш езика на древните ангараки? — изненадано попита Закат. — Той е забранен език в Малореа. Подозирам, че Торак променяше някои неща, защото не искаше никой да разбере написаното в книгата.

— Знам го отпреди забраната да влезе в сила. Какво искаш да кажеш, Белдин?

— Спомняш ли си онзи пасаж — съвсем в началото — сред морето надути празни приказки — където Торак казва, че се е изкачил до високите била на Корим, за да спори с УЛ за сътворението на света?

— Имам съвсем смътни спомени.

— УЛ не пожелал да има нищо общо с това и поради тази причина Торак обърнал гръб на своя баща и отишъл да събере ангараките, за да ги заведе в Корим. Казал им какво бъдеще е начертал за тях и после, съвсем според ангаракските традиции и обичаи, те първо се хвърлили по очи на земята, а след това започнали да се избиват един друг, принасяйки в жертва враговете си. В този откъс от книгата има една дума „Халагачак“. Тя означава храм или нещо подобно. Винаги съм мислил, че Торак я употребява в преносен смисъл, ала истината е друга. Този връх всъщност е древният храм. Олтарът горе в известна степен потвърждава догадката ми. На тези тераси са стоели ангараките, наблюдавайки как гролимите принасят хора в жертва своя бог. Ако съм прав, това е и мястото, където Торак е разговарял с баща си. Независимо от чувствата ти към бога с обезобразеното лице, ние стоим пред едно от най-свещените места на земята.

— Ти все говориш за бащата на Торак — каза озадачено Закат. — Не знаех, че боговете имат бащи.

— Разбира се, че имат — отвърна високомерно Се’Недра. — Всеки го знае.

— Аз пък не знаех.

— УЛ е техният баща — потвърди тя все така хладно.

— Той не е ли богът на улгите?

— Да, но всъщност божеството е направило този избор не съвсем по своя воля — обясни му Белгарат. — Първосвещеникът на улгите, първият горим, принуди УЛ да стане такъв.

— Нима е възможно да принудиш някой бог да стори нещо?

— Да, но трябва да действаш внимателно — рече Белдин. — Много, много внимателно.

— Аз съм се срещала с УЛ — осведоми ги без никаква причина Се’Недра. — Той май ме харесва.

— Понякога е много досадна, нали? — обърна се Закат към Гарион.

— Най-после го забеляза.

— Не е задължително да ме харесвате вие — заяви Се’Недра, отметна решително къдриците си. — Щом боговете харесват някоя жена, тя се чувства чудесно.

В този момент Гарион отново започна да изпитва надежда. Щом Се’Недра бе склонна да се шегува с тях, значи не приемаше толкова сериозно мисълта за собствената си смърт.

— Докато се разхождаше из острова, проучвайки очарователната околност, успя ли случайно да разбереш къде се намира онази пещера? — попита Белгарат Силк. — Все пак си мислех, че излезе да разбереш тъкмо това.

— Пещерата ли? — повтори Силк. — О, тя е на север оттук. Пред нея има нещо като амфитеатър и се намира почти по средата на островчето. Това го открих през първите десет минути на обиколката си.

Белгарат му хвърли гневен поглед.

— Всъщност не е точно пещера — добави Силк. — Може би наистина има пещера навътре в хълма, но отворът по-скоро прилича на широк вход. От двете му страни се издигат колони, а върху арката над тях е поставен барелеф, изобразяващ лице, което всички познавате.

— Лицето на Торак? — попита Гарион с мъчително чувство.

— Естествено. Как се сети?

— В такъв случай не е ли по-добре да тръгваме? — предложи Дурник. — Ако Зандрамас е вече на острова… — Ковачът разпери ръце.

— И какво? — попита Белдин.

Всички впериха погледи в изкривената фигура на гърбавия магьосник.

— Зандрамас не може да влезе в пещерата, докато ние не отидем там, нали? — обърна се той към Кайрадис.

— Не, Белдин, не може — отвърна пророчицата. — Забранено е.

— Добре. Тогава нека чака. Сигурен съм, че минутите, изпълнени с очакване, ще й се понравят. Някой сети ли се да донесе нещо за ядене? Вярно, че ще се наложи да бъда чайка, но защо пък да ям сурова риба?