Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ներսես Մաժան դեղագործը, (Пълни авторски права)
Превод от арменски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 2 гласа)
Сканиране и разпознаване
Xesiona (2008)
Корекция
ultimat (2008)

Издание:

Карен Симонян. Планетата на двойниците

Роман и разкази

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1987

Библиотека „Галактика“, №85

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Съставител: Агоп Мелконян

Преведе от арменски: Агоп Орманджиян

Редактор: Светлана Тодорова

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Василева

Съветска — арменска, I издание

Дадена за набор на 29.I.1987 г. Подписана за печат на 9.IV.1987 г.

Излязла от печат месец май 1987 г. Формат 70×100/32 Изд. №2057

Печ. коли 20. Изд. коли 12,95. УИК 12,11. Цена 2 лв.

Страници: 320. ЕКП 95363 5617–142–87

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

С–31+32

© Агоп Мелконян, съставител, предговор, 1987

© Агоп Орманджиян, преводач, 1987

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1987

c/o Jusautor, Sofia

 

Կարեն Սիմոնյան

Ներսես Մաժան դեղագործը

„Հայաստան“ Երևան, 1974

Մոգական պատմություն

„Սով. գրող“ Երևան, 1980

 

Թարգմանեց՛ Հակոբ Օրմանժյան

„Գ. Բակալով“ հրատարակչություն, Վառնա, 1987


Убийство в „Капелата“

ВИЛАНК — Четвърта планета на двойната звездна система Зугастра (вж. Галактически център, сектор 257 LB). Средно разстояние между центровете на тежестта на двете светила — 7,311 астрономически единици… Средна орбитална скорост — 56,72 км/сек… Време за пълно завъртане около оста — 30 ч. 42 мин. и 15 сек… Има един спътник… Планетата е открита през 5762 година от Дж. Виланк (вж.). Заселена е след 257 години. Сектор 276 LB е известен като най-доброто място за почивка.

Лоуел А. — Пълен галактически справочник, том 128

(137-о допълнено издание. Бенедикт, 9827 г.)

Първа глава

В залата на аптеката се разнесе синият звън на камбанката на пътната врата. Нерсес Мажан вдигна глава и погледна посетителя. В аптеката бе влязла девойка, която, вместо да се приближи до остъкления сектор, където аптекарят приемаше рецептите, закрачи към дъното на залата и седна на една от масите. Явно си мислеше, че е сама, защото остъкленият сектор беше непрозрачен отвън.

Аптекарят добави с малката лопатка още малко лекарствен прах в блюдото на везната. Дългата блестяща стрелка застана точно по средата на скалата. После Нерсес изсипа съдържанието на блюдото в гилзата на уреда, пресова сместа и се получи овална таблетка. Това лекарство много се търсеше в града. Туристите и летовниците не можеха и да си представят, че ще успеят да си починат пълноценно и да се забавляват бурно, без да гълтат с шепи от тези таблетки. Впрочем тези таблетки, както и барът, в който обикновено сервираше Нестор, осигуряваха основния доход на аптекаря Нерсес Мажан.

Нерсес Мажан сложи таблетката в пликче и погледна часовника си. Беше два часът и четиридесет минути. Лицето му се изопна. Пак, погледна към девойката, която шепнешком даваше поръчката си на Нестор. Нерсес окачи везната, облакъти се на масата и отправи любопитен поглед към дъното на залата. „Безгрижен зефир над росна ливада“ — спомни си Нерсес Мажан едно стихче от старо стихотворение. Зефир, предизвикващ смразяващи тръпки у човека. Но девойката съвсем не беше безгрижна, както му се бе сторило на пръв поглед. По сериозното й лице се четеше зле прикрита тревога.

За Нерсес Мажан появяването на посетителката бе изненада. Той не помнеше случай по това време на деня някой да влезе в аптеката — не за лекарства, а просто за да седне на някоя маса и да се вглъби в мислите си. За щастие Нестор никога не се учудваше на подобни неща. Затова, като поднесе на девойката сок и малинов сладолед, той не отиде при Мажан, за да сподели недоумението си.

Аптекарят отново посегна към везната, прегледа поредната рецепта и веднага забрави за необикновената посетителка, защото съставките на таблетките, които приготвяше, бяха специфични за всеки клиент и трябваше да се внимава.

Нерсес Мажан се сепна и спря да работи едва когато едно от слънцата залезе и аптеката, и улицата „Голямо куче“, и целият град с предградията се превърнаха в оранжева приказка.

Хората започнаха да се усмихват. Дори приятелски намигаха на другото слънце, което бе увиснало на небосклона и блестеше, без да заслепява. То пръскаше златистите си лъчи от хоризонт до хоризонт, вълшебно изменяше цялата околност и събуждаше в душите на неспокойните гости на Виланк акварелни мечти.

И от усмивките на хората се роди магическата вечер.

Нерсес Мажан излезе в залата, застана пред огромния прозорец и вдигна щорите. Усмихна се на вглъбената в мислите си девойка, седнала край масата. Но тя продължаваше съсредоточено да се взира в чашата с разтопен малинов сладолед, който сред този оранжев свят бе придобил нежнозелен оттенък. Бе отпила от плодовия сок само глътка, и то преди повече от три часа, когато Нестор й го сервира заедно със сладоледа.

Странно беше, че девойката гледа с безразличие на малкото румено светило, възвестяващо настъпването на вечерта с веселите празненства, силните преживявания и многобройните развлечения. Нерсес Мажан поклати глава, влезе в работната си стая, седна пред бялата маса и отново се вгледа съсредоточено в дългата стрелка на аптекарската везна.

Улицата постепенно се оживяваше.

Не след дълго започна вечерната суматоха. Аптекарят вече не можеше да се доверява на очите си при изчисляването на милиграмовете съставки на лекарството, защото в залата не секваше звънът на камбанката на пътната врата и монотонната досадна гълчава на клиентите го разсейваше.

Нерсес Мажан остави везната и покри масата със стъкления похлупак. Започваше денят на Нестор и той можеше да си почине.

Освен случайните туристи — любители на сладолед и плодов сок, които вечер изпълваха бара, Нестор си имаше и постоянни клиенти. Те бяха малко, идваха всяка вечер, настаняваха се удобно и глътка по глътка, без да бързат, пиеха маулско кафе, наслаждавайки се на неповторимия му вкус и аромат.

Във Виланк много обичаха тази странна гъста напитка и затова кафеените насаждения в Маул се обработваха и поддържаха изрядно, а транспортните звездолети, долетели от далечните кътчета на Галактиката, често по няколко дни кръжаха над космодрумите на планетата, очаквайки да се освободи площадка за кацане.

На излизане от работната стая Нерсес Мажан се спря на прага и за миг потърси сред тълпата девойката — първата посетителка за деня в аптеката.

И наистина много щеше да се учуди, ако не успееше да я види в дъното на залата.

„Впрочем какво ме засяга?“

Нерсес Мажан не се интересуваше от посетителите, защото всички, с малки изключения, бяха туристи от планетната система Зугастра, от Маул, от Рамзес, от съзвездието Орион. Те с удоволствие предприемаха тези пътувания по чудесните галактически пътища, пилееха дни, седмици и месеци, подтиквани от непреодолимото желание да се влеят във водовъртежа на виланкския живот. Всички те бяха от хората, които искат на всяка цена да загубят нещо. И губеха с голям успех най-ценното.

По всичко изглеждаше, че и девойката се числеше към тия туристи, беше облечена доста дръзко, както и останалите млади жени в залата. Бе сресала и прибрала косите си по образец на модната фризура, станала популярна в Рамзес. Тялото й — голо от лявото рамо до кръста, бе татуирано със знаци — символи, без които жителките на планетата Досп смятаха живота си за безпредметен.

Нерсес Мажан сви рамене, учуден от собственото си упорито любопитство към посетителката. Сам не разбираше коя е причината за него.

„Какво ме интересува тя?“

Той мина между лабиринта от маси.

Пред вратата, водеща към втория етаж, Нерсес Мажан срещна Нестор с поднос в ръка, който мълчаливо, само с поглед му посочи дъното на салона. Нерсес разбра намека на стареца и се обърна.

Погледите на аптекаря и на девойката се срещнаха.

Нерсес Мажан спря за миг, сякаш за да размисли и вземе решение, а сетне се заизкачва по спираловидната стълба.

В просторната стая, застлана с меки като гъба червеносинкави кикенски кожи, той се съблече, хвърли небрежно бялата си манта и с наслаждение легна на пода.

Почивката върху кикенските кожи, която той наричаше навик, бе единственото му удоволствие в този монотонен живот. Такъв приятен навик бе и да пуши цигарите, доставяни от съзвездието Скорпион. Те проясняваха уморения му мозък, ободряваха го и изпълваха изтощените му от еднообразната работа мускули с енергия.

Нерсес Мажан затвори очи.

Погледът на девойката в салона… Какъв беше той? Печален? Очаквателен? Уморен?… Да, да, какво се криеше в този поглед?

„Това не ме засяга.“

Угрижена и тъжна… Защо?

„По дяволите!… Това изобщо не ме засяга!“

Тя влезе в аптеката още призори и досега стои там.

„Да… зная… Безгрижен зефир над росна ливада… Впрочем какво общо имам с нейните грижи и скърби!“

… След години, когато го запитат как е започнало всичко, той, Нерсес Мажан, някогашният аптекар, живял на улица „Голямо куче“, ще се затрудни да отговори. Когато станат много настоятелни, той ще се опита да обясни по следния начин: „Лежах на пода и пушех… Не, беше обикновена вечер. Аз и сега обичам да пуша легнал на пода. После влезе Нестор. Познавате ли го?… Досетих се, че вече е нощ, следователно в салона би трябвало да няма посетители. И въпреки това попитах дали долу все още има хора… Знаете ли, преди никога не съм му задавал подобен въпрос.“

Нестор отвърна:

— Почти няма.

— Почти?…

Стъклата на прозореца бяха потъмнели. Луната вече пълзеше по оранжевия диск на слънцето. Черното небе бе осеяно с ярки звезди.

— Значи заключи вратата? — продължи настойчиво да пита Нерсес Мажан.

Нестор се издаде:

— Тя все още е там. Може би тази вечер няма да заключим салона. — И припряно рече: — Снаряжението е готово. Кога ще заминеш?

Последното изречение стана съдбовно. Поне така би го определил след години Нерсес Мажан.

Та нали тогава за първи път в живота си, без никаква сериозна причина, отказа да ходи на лов за кикени? С това май не бе имал намерение само да изтрие фараонската усмивка от лицето на стареца, за да се появи на нейно място разсеяно-глупавото му изражение.

— Няма да замина. Веднага върни снаряжението! Може да потрябва някому — нареди Нерсес Мажан, гасейки цигарата си. — Аз слизам в салона.

Нестор понечи да тръгне след него, но спря на площадката, погледна надолу и промърмори: „Хората винаги са странни.“

Момичето вдигна глава, усмихна се и погледна аптекаря — плахо, безпомощно, умолително.

— Меластра! — рече Нерсес Мажан и замълча.

— Аз ще си тръгвам — отговори момичето, тълкувайки по своему мълчанието на аптекаря.

— Не!… Защо?… — възкликна Нерсес Мажан. — Бих желал да ви предложа моето маулско кафе. Опитвали ли сте го? Мнозина, естествено, не го харесват. Но всичко е въпрос на вкус и навик. Нестор, две чаши маул!

Момичето поклати глава, сякаш отказваше. Затова Нерсес Мажан побърза да добави:

— Аз ви черпя… Меластра, отдавна ли сте в нашия град?

— Да, хареса ми вашият салон — отвърна момичето. — Но аз веднага ще си тръгна.

Нерсес Мажан седна срещу него.

— Нестор ей сега ще ни поднесе кафето.

— Благодаря… — девойката се усмихна.

— Ако възнамерявате да останете още в нашия град — каза Мажан — и ако сте харесали моя салон, ще ми бъде приятно да ви виждам по-често тук.

Големите черни очи на момичето заблестяха.

— Благодаря, меластър. Ако не ми се случи нещо изненадващо, готвя се скоро да си замина.

— А ако изненадващото вече се е случило? Момичето изплашено се озърна. Устните му затрепераха.

— Нима?

— Ами да — усмихна се Нерсес Мажан. — По всяка вероятност тази изненада съм аз.

Нестор застана до масата и постави пред двамата високите чаши с маулско кафе.

— Наистина ли?… — момичето разсеяно огледа опустелия салон и едва когато Нестор си излезе, попита:

— Значи вие ме харесвате?

Аптекарят кимна, за да скрие смущението си, взе тънката стъклена пръчица и бързо започна да разбърква гъстото кафе в чашата си.

Девойката сложи длан върху ръката му:

— Ако искаш, да прекараме заедно тази нощ?

Аптекарят се почувствува унизен.

— Ти сама ли пристигна във Виланк? — попита я той, преструвайки се, че не е чул последните й думи.

— Сега вече съм сама.

„Тя не е дошла сама… Тя не е от ония търсачи на приключения, които пътешестват из Космоса от планета на планета, в плен на призрачни и мимолетни удоволствия.“

— Къде си отседнала?

— Днес — тук — момичето облиза с език стъклената бъркалка и опита кафето. — Вкусно е — рече то.

— А вчера? — запита Нерсес Мажан.

Момичето принудено се изсмя:

— Нима е толкова важно? По-важното е, че сега съм сама. Искам час по-скоро да отпътувам от Виланк. Вероятно ми омръзна…

— Може би…

— Бих желала да прекараме нощта заедно. Ти наистина ли ме харесваш?

Нерсес Мажан не отговори.

— Това е всичко — продължи момичето. — Останалото няма значение.

И млъкна.

Аптекарят отново започна да бърка кафето си, сякаш бе забравил всичко на този свят.

Лекият ветрец люлееше камбанката на пътната врата и звънът й прищипваше като с клещи сърцето на отчаяното момиче, караше го боязливо да потръпва.

— Казвам се Урсула — рече момичето, сякаш за да избяга от натрапчивия звън на камбанката, който пробождаше сърцето му.

А звуците летяха из салона, заливаха го с цветовете на дъгата, плуваха и гаснеха, притиснати от нова вълна звукове, идещи откъм вратата.

— Обаче обичам мъжете да ме наричат Ула — продължи момичето. — Така се обръщат към мен и близките ми. Моля те, затвори вратата!… Или откачи тази камбанка!

Нерсес Мажан бавно се приближи до полуотворената врата, люлееща се на пантите, затвори я плътно и спусна резето.

— Обичаш мъжете, нали? — отбеляза той и отново седна срещу Урсула. — Пий… кафето успокоява.

— Не, не… — извика момичето, прилепило длани към посърналото си, измъчено лице.

Навън бе късна нощ. Градът бе потънал в студен, сънен полумрак. От прозорците на салона се виждаше черният небосвод. Разсипаните по него звезди напомняха хаотично пръснати отломки от безброй слънца. От тях струеше тази студена, мъртва светлина.

— Пий! — настояваше Нерсес Мажан. — Ти си развълнувана. Още щом влезе в аптеката, забелязах, че си разстроена. Пий… веднага ще се успокоиш и ще съжаляваш, че пропиляваш такава чудна вечер в тази неприветлива и пуста аптека.

Момичето започна да отпива на глътчици от маулското кафе, крадливо поглеждайки с удивително големите си черни очи към Мажан. Маулското кафе наистина й помогна. Урсула отмести празната чаша и нежно улови ръката на аптекаря.

— Обещавам ти няколко часа блаженство — рече тя. — Дори и твоето кафе не може да се сравни с онова, което ще получиш от мен. Защо не казваш нищо? Може би наистина изненадата си ти… Покани ме… Е?… Съмняваш ли се, или се страхуваш? Обещавам ти да прекараш мигове, каквито човек рядко изживява в живота си.

Нерсес Мажан измъкна ръката си изпод студените пръсти на Урсула.

— Но ти май… се готвеше да си тръгваш? — внимателно й напомни той, за да не я обиди.

— Гониш ли ме?

— Не.

— Тогава защо да си ходя? Когато дойде при мен, помислих, че ще ме накараш да си тръгна, защото нощем салонът се затваря. Меластър, покани ме!

Нерсес Мажан стана.

— Да вървим!

— Разбира се — отвърна Урсула. В гостната на втория етаж девойката с удоволствие се отпусна в креслото.

Аптекарят застана до нея.

— На този Нестор май целият свят му е крив, а? — попита Урсула.

— Да.

— Отдавна ли?

— Такъв го помня.

— От злоба, изглежда, не спи и нощем?

— Той изобщо не спи — отвърна Нерсес Мажан.

— Седни, защо стоиш прав?… Той няма ли да ни пречи?

— Не.

Урсула подви крака и се намести по-удобно в креслото.

— Много съм уморена — извини се тя.

Аптекарят седна срещу нея.

— Защо сядаш далеч от мен?… Не си каза името.

— Нерсес, Нерсес Мажан.

— Нерсес… — повтори Урсула и тихичко се изсмя. — Нерсес, колко е спокойно тук и… безопасно.

Тя блажено притвори очи.

Любопитството на Нерсес Мажан се смени с лека колебливост. Той си помисли, че не е в състояние да откъсне поглед от девойката, с която едва се бе запознал, че символичните спирали, спускащи се главозамайващо по бялото й тяло — от раменете до кръста, го вълнуват. Досега никой не бе предизвиквал у него такова възхищение, такъв възторг.

— Ти си хубав — с дрезгав глас рече Урсула.

— Благодаря, меластра!

— И все още си млад.

— Да, меластра. И в това е моето нещастие.

— Защо?

— Хората често ми го натякват.

— Особено жените, нали?

— Понякога.

— Ти виждал ли си мъртвец? — неочаквано запита Урсула и се опита да прикрие с ръка разголената си гръд. — Защо ме гледаш така? Неприятно ми е.

— Случвало ми се е два пъти — произнесе с дрезгав глас Нерсес Мажан.

— Какво?

— Казвам, че на два пъти ми се е случвало да виждам мъртъвци.

— Така ли? — По лицето й се изписа предишният страх. — А защо си спомни за това?

— Мисля, че ти ме попита… Меластра, тук е напълно безопасно — рече аптекарят и неспокойно се размърда в креслото. — Тази вечер можеш да останеш при мен, ще те подслоня. Ако се наложи, можеш да останеш и утре, и вдругиден. Колкото пожелаеш.

— Ами Нестор?

— Той е най-добрият ми приятел. И нещо повече — паметта на моя род.

— Паметта на рода! — повтори Урсула. — Това е небесносиня, недостижима мечта. — Млъкна и после някак виновно добави: — Защото аз нямам род.

— Случва се… Сега мнозина нямат род… Нестор е приготвил отсрещната стая за тебе…

— А ти?

— Свикнал съм с моята.

— Винаги съм мечтала да бъда сама, в уединение. Нерсес… ти наистина си удивителен човек!… А знаеш ли защо си такъв?… Защото в тебе живее паметта на рода ти, на прадедите. Аз не греша.

— Мислиш ли?… — Нерсес Мажан чувствуваше как слепоочията му пулсират. — Ставай, вече е късно!

— Дори не зная кои са родителите ми. — Урсула бе забравила неотдавнашния поглед на Нерсес, който я смути, и отново се намести удобно, облегната на дясната си ръка. — Родила съм се на планетата Варвукс. Разбираш ли? — възкликна отчаяно момичето.

Нерсес Мажан й кимна.

Той никога не беше чувал за Варвукс. Вероятно това беше някаква далечна, голяма планета.

— Аз съм просто дъщеря на Варвукс — отчаяно повтори тя.

— Късно е вече — безпомощно рече Нерсес Мажан. — Трябва да почиваш!

— Откъде знаеш? — попита момичето. — Аз често гълтам таблетки за успокоение.

— Не се съмнявам.

Девойката неуверено погледна младия човек, застанал срещу нея. После се усмихна, изправи се неохотно, оправи полата си и като се вдигна на пръсти, сложи ръце на тила си. Поиска да се прозее, но вместо това издаде странни звуци и разтърси глава, без да се съобразява, че разваля рамзеската си прическа.

— Сутрин ставам късно — каза тя.

— Никой няма да ти пречи.

Нерсес Мажан отвори вратата на стаята й.

На прага Урсула отново се спря.

— Унасяш се в работата си… Когато влязох в салона на аптеката, ти ме погледна, но сетне веднага ме забрави. Винаги ли си такъв?

— Какъв?

— Забраванко.

— Не зная. Може би… Лека нощ.

— Това е много важно — каза момичето.

— Кое?

— Нощта да бъде лека.

— Може би.

— Освен това си и търпелив. Вероятно вече ти досаждам, но ти нито веднъж не го показа.

— Защо да го показвам, когато не е имало повод?

— Повод ли?… Имаше — рече момичето, притискайки се към Мажан. — Нали аз непрекъснато дърдоря глупости? А да се каже „лека нощ“ е много важно, защото… вероятно следобед ПОСИЗУ[1] ще ме потърси. Ако ме открият тук, според полицейския ред ще бъдеш обвинен, че си укрил убиец. Не се вълнувай, мили… За това ти нищо не знаеш. Така ли е? Можех и нищо да не ти казвам. Как мислиш, могат ли да ме открият тук?

— Могат — въздъхна дълбоко Мажан.

— И аз мисля така… Но ако не ме открият…

— Ще останеш тук колкото пожелаеш — рече Нерсес Мажан и я побутна към нейната стая. — Лека нощ!

Без да се оглежда, той се запъти към вратата в дъното на гостната и влезе в спалнята, застлана с кикенски кожи, които леко блестяха. Мажан легна на тях, направо на пода, и потъна в мисли, които бръмчаха като кошер в главата му. Трябваше да реши как да действува по-нататък.

Ала малко след това от коридора долетя тревожният звън на камбанката. Аптекарят се обърна по гръб, впери поглед в мрака и се опита да чуе какво става на първия етаж.

 

Нерсес Мажан, изглежда, бе загубил чувството си за време. Не можеше да разбере времето ли е спряло, или е минала цяла вечност след звъна на камбанката.

Убеден, че под напора на съмненията може да не заспи и до разсъмване, той най-сетне стана и започна бавно да се облича.

Къщата тънеше в тишина.

Нерсес отвори вратата на спалнята и се озова в гостната. И там, посред стаята, видя полуголото момиче.

— Не си ли заспала? — попита я шепнешком Нерсес Мажан.

Урсула поклати глава.

Аптекарят се приближи до нея.

— Тревожиш ли се за нещо?

Тя сведе глава, сякаш се срамуваше да признае, че е разтревожена.

— Отдавна ли стоиш тук?

— Чух някакви гласове и шум — изрече момичето, мърдайки едва-едва устни. — Изглежда е тя…

— Кой?… Полицията?

— Полицията ли? — Тя се поколеба за миг. — Да, разбира се, че полицията.

Да не си убила човек? — попита Нерсес Мажан, ужасен от въпроса си и от вероятния отговор.

— Аз ли?… — Урсула поклати отрицателно глава.

— Говори! — извика Нерсес. — Казвай!… Защо!…

— Това е той — каза момичето и се разплака. — Той го е убил… Но ПОСИЗУ търси мен. Уверена съм, че ме търси.

Нерсес Мажан не знаеше какво да прави. Нищо не разбираше. Но когато си даде сметка, че е прегърнал момичето за раменете, отдръпна ръце и започна да го успокоява.

— Иди да спиш… Напразно мислиш, че полицията търси именно тебе. Нали си невинна? Нервите ти изневеряват. Утре всичко ще се изясни. Пък дори и да не се изясни, все едно, ще бъде по-леко. А кой е той?

Урсула мълчаливо се обърна и тръгна към спалнята си. В мътния полумрак се чу щракането на ключалката.

Нерсес Мажан побърза да слезе долу. В коридора се наметна с шлифера си, но когато понечи да бутне вратата и да излезе на улицата, сякаш се вкамени: в дъното на салона забеляза нечий силует и попита шепнешком:

— Нестор?

Отговор не последва.

Мажан почувствува как ръцете му се изпотяват. Сякаш някой изцеждаше тялото му и потта изтичаше само от дланите му. Пристъпи към силуета и отново спря. Зад гърба си чу гласа на Нестор.

— Мен ли търсиш?

Без да откъсва очи от силуета, Нерсес Мажан каза:

— Нестор, излизам за няколко часа. Моля те, бъди спокоен! Ти чу ли звънеца?…

— Вероятно е бил случаен минувач — отвърна Нестор. — Когато отворих вратата, нямаше никого. Изглежда, някой се забавлява.

— Хубаво забавление! — ядосано каза Нерсес. — Несторе, мислиш ли, че тук, в аптеката, може да има външен човек?

— Няма — рече старецът и внимателно погледна аптекаря. — Човекът, за когото говориш, стои отвън. А това, което виждаш, е сянката му.

Аптекарят въздъхна с облекчение, вгледа се още веднъж в неподвижния силует, който хвърляше сянка на стената, и излезе на улицата.

Близкият уличен фенер се намираше от лявата му страна. Затова Нерсес Мажан пое в тази посока и преди още да стигне ъгъла, се натъкна на човека.

Мажан заобиколи непознатия, без да откъсва очи от него, и с неприкрито любопитство го изгледа от главата до петите. Но не бе удостоен с никакво внимание. Човекът стоеше неподвижно и упорито се взираше в мрачния небосвод.

— Ще се измориш, меластър — не издържа Нерсес.

Човекът, без да променя позата си, го изгледа накриво.

— Ако чакаш някоя меластра, повярвай, че тя повече няма да дойде — продължи Нерсес Мажан и се зарадва като момченце, което си отмъщава някому. А Мажан наистина си отмъщаваше на неканения силует, появил се преди малко в преддверието. — Тя, изглежда, е заминала с някой друг. Напразно ще чакаш цяла нощ. Меластър, много приятно ще прекараш времето си, ако се потопиш мислено в чужди спомени и преживееш лудориите, вършени от истинските притежатели на тези спомени по хилядите планети на Галактическия център.

Непознатият процеди през зъби:

— Махай се! Ти ми пречиш!…

— Може би искаш да видиш изгрева на Синьото слънце?

— Меластър! — глухо и заплашително рече непознатият.

— Ей сега си тръгвам — обеща Мажан. — Моля те само да смениш мястото си. Сянката пада точно върху стената на аптеката. Това е много неприятно. Особено нощем.

Непознатият покорно се отмести няколко крачки вляво.

— Благодаря — отвърна Нерсес Мажан. — Повече няма да те безпокоя. — И бързо прекоси улицата.

— Меластър!…

Мажан се обърна и недоволно изгледа непознатия.

— Ти аптекар ли си?

— Да… но приемам поръчки само преди обяд.

— Тази ли е улица „Голямо куче“?

— Да. Кого търсиш?

Непознатият измънка:

— Кой ти каза, че търся някого?

— Никой — отвърна Нерсес Мажан.

— Точно така, никой — повтори непознатият.

Аптекарят зачака мълчаливо. Непознатият стоеше срещу него, потънал в мисли, и не говореше.

Мажан искаше да продължи пътя си, но непознатият го улови за ръкава на шлифера.

— Меластър, казват, че този, който посрещне първите лъчи на Синьото слънце на вашата планета, губи паметта си и се ражда отново. Вярно ли е? — попита непознатият.

— Може би — уклончиво отвърна Мажан. Той изведнъж разбра какво става с този човек, който се бе вкопчил в него и не искаше да го пусне. И тогава аптекарят го съжали: — Ти наистина ли си решил да посрещнеш изгрева на Синьото слънце? Напразно!… Това са глупости. Повярвай на думите ми е не приемай всичко на сериозно! Тези слухове се разпространяват в игралните домове, в хотелите на Виланк още в първите дни след пристигането на гостите, за да не се отдават те на безсмислени развлечения и да си лягат навреме, преди зазоряване.

— Така ли? — недоверчиво попита непознатият.

— Ти може би искаш да се разделиш с паметта си? По-добре ще е да я продадеш, ако намериш подходящ клиент.

Непознатият сви рамене и не отговори.

Този човек събуди любопитство у Нерсес Мажан. Той го разгледа внимателно под светлината на уличния фенер. Непознатият бе среден на ръст, на около четиридесет години или малко по-млад. Човекът щеше да е красив, ако правилните черти на лицето му не изразяваха загриженост и мъка. В утринната дрезгавина цялата му фигура излъчваше скрита печал.

От другия край на улицата се появи силует, който бавно се отправи към мъжете, застанали под фенера.

Непознатият хвърли поглед към силуета, после — към фенерите и трескаво прошепна:

— На лошо място сме застанали, меластър… Може би ще е по-добре да влезем в някоя кръчма?

И почти насила задърпа Нерсес Мажан след себе си. Отначало аптекарят се поколеба дали да го последва, но сетне покорно тръгна подир непознатия.

Съседната улица бе също слабо осветена. Животът в града сякаш бе замрял, улиците бяха пусти и тихи. За миг Нерсес Мажан бе готов да повярва, че тази вечер само той и непознатият страдат от безсъние. Но тишината беше измамна. В хотелите и игралните домове, в ресторантите и таверните животът кипеше: гостите на Виланк, пристигнали от близки и далечни планети на Галактиката, прекарваха тук своите луди и щастливи часове. Някои бяха намерили безгрижие и забрава във виното, други се бяха отдали на хазарта, трети търсеха неизчерпаеми радости в любовта и всички сякаш вярваха, че времето е като една безкрайно разтягаща се гумена лента, без да си дават сметка, че и то е ограничено.

КАПЕЛА, КАПЕЛА, КАПЕЛА.

Червено, жълто, синьо.

Жълто, синьо, червено.

Буквите пълзяха или се плъзгаха по фасадата на сградата — надолу, нагоре, по диагонал и се сливаха в думата „Капела“.

Нерсес Мажан машинално тръгна към тези ярки, разноцветни, бягащи букви, привлечен от вълшебството на думата „Капела“.

— Тук наблизо има кръчма, меластър — каза най-после непознатият. — Там няма кой да ни пречи.

Нерсес Мажан учудено погледна своя спътник. Потънал в мисли, той бе забравил за него, а пък и не искаше да си има работа със случайно срещнати хора. Наивните младежки истории му бяха чужди. Затова реши да каже на непознатия, че няма намерение да го придружи, но вместо това изрече:

— Прощавай, меластър… Аз рядко излизам от къщи нощем. А когато се случи да изляза, предпочитам да изпия два коктейла в избата на Капелата.

Непознатият, кой знае защо, се озърна и като се увери, че са сами на улицата и никой не ги следи, каза:

— Меластър, по обяд в Капелата е станало убийство. Полицията е там, няма да ни остави на мира — и забърза.

— Това не ме засяга — отвърна Мажан и гневно погледна подир нисичкия мъж, който вече му досаждаше. — Освен това, меластър… — и неочаквано млъкна. Спомни си думите на момичето: „Ако ме открият тук, полицията ще те обвини в укривателство на убиец.“

Непознатият дори не забеляза, че аптекарят млъкна. Той вървеше все тъй забързано и аптекарят неволно го следваше.

Цилиндричната сграда на хотел „Капела“ остана зад тях.

Когато аптекарят се огледа и видя, че са минали още две-три улици и са застанали пред входа на двуетажната скромна сграда на механата, нощната среща придоби за него нов смисъл.

— Меластър, не позвъни ли ти в аптеката ми преди нашата среща? — попита Мажан, преди да влезе в кръчмата.

— Може би — измърмори непознатият. — Защо не влизаш? — и мина напред. — Моля… Впрочем аз позвъних в аптеката ти. Исках да поръчам таблетки… но забелязах бележката, че нощем не приемате поръчки. Механата е чудесна… Често идвам тук. Моля!…

 

Още от пръв поглед механата се хареса на Нерсес Мажан. Салонът бе малък, дори тесен. Край дървените небоядисани маси бяха наредени грубо сковани трикраки столове. Подът бе застлан с избелели сламени рогозки. Стените бяха иззидани от гладки камъни, от чиито процепи се подаваха стеблата на бледи пълзящи растения с неестествено дълги листа, обърнати към изкуствената светлина. Дървеният гредоред на тавана бе в необичаен цвят, а от ъглите висяха паяжини. Имаше многобройни посетители и в салона се носеше лека, монотонна гълчава.

Непознатият мина напред и с увереността на постоянен клиент отведе Нерсес в съседното малко помещение, което по наредба не се отличаваше от салона. След лабиринтообразния полутъмен коридор с няколко открехнати врати стаята, в която влязоха, им се стори доста по-светла, отколкото бе всъщност. Масичката в ъгъла бе свободна.

— Това е моето любимо място — отбеляза непознатият и покани аптекаря да седне.

Нерсес Мажан се огледа и се убеди, че отвътре механата е също тъй скромна, както и отвън, Да създадеш такава преднамерена простота вероятно изисква доста средства. Но разходите безспорно са се покрили с наплива на туристите, които, уморени и отегчени от разкоша на градските хотели, барове и ресторанти, търсят такива скромни кътчета за уединение и отмора.

По всичко личеше, че непознатият не е за пръв път в този град. По всяка вероятност той неведнъж бе прекарвал отпуска си във Виланк. Отначало може би е предпочитал зашеметяващите с разкоша си скъпи хотели и ресторанти, но сетне те явно са му омръзнали и той е открил тази механа.

На съседната маса точно срещу Мажан седеше двойка. Мъжът, опрял глава на ръката си, дремеше с полуотворени очи. „Пиян е“ — помисли си аптекарят, защото мъжът не забелязваше нищо наоколо, нито обръщаше внимание на седналата до него жена. Само от време на време опипваше със свободната си ръка масата, намираше чашата и всеки път трудно улучваше устата си. Мажан се смая от облеклото на жената. Подобни дрехи можеха да се видят само по такива места Тя бе с черна рокля със затворена яка, в хармония с обстановката в механата, но явно целяща да подразни нейните посетители.

— Какво ще желаете? — попита приближилият се сервитьор.

— Коктейл — отвърна Нерсес Мажан и погледна въпросително непознатия.

— Да, коктейл — повтори и той.

— Имаме „Кикенска шия“ и „Камилски гръб“, „Рамзеска страстна красавица“ и „Синьо слънце“, „Легендарна земя“ и…

— „Синьо слънце“ — поръча непознатият.

— „Легендарна земя“… Да, да, „Легендарна земя“ — каза Нерсес Мажан.

— В такъв случай нека и за мен да е същото.

— Ще искате ли нещо друго? — попита сервитьорът.

— Не, това е всичко — отвърна Нерсес. А когато сервитьорът се отдалечи, аптекарят рече сякаш на себе си: — Между другото, меластър, няма да е зле, ако хората от време на време си спомнят легендите за Земята. Какво мислиш, дали тези, дето пият този коктейл, си спомнят нещо за Земята и хората?

— Сега ще узнаем — отвърна непознатият.

Сервитьорът сложи пълните чаши на масата, изгледа с безразличие аптекаря и му рече:

— Не… не си спомнят. След първата чаша забравят дори онова, което са знаели. Това е нашият най-силен коктейл, чиито съставки са естествени… Ако се вярва на преданието, този коктейл го приготвяли на Земята… Но кой знае?… Моля, опитайте.

Когато отново останаха сами, непознатият избягна погледа на Нерсес и плахо рече:

— Казах ти, че тук е хубаво… — сетне помълча, поколеба се за миг и продължи: — Миналата нощ… пропилях парите си и…

Нерсес Мажан вдигна чашата.

— Пий! — каза той. — Аз черпя.

— А съществувала ли е така наречената Земя? — запита иронично непознатият, за да прикрие смущението си. — Какво ли не измислят хората!

Нерсес Мажан не отговори.

Жената от съседната маса улови погледа му, усмихна се и кимна иронично към дремещия до нея мъж.

След няколко глътки от коктейла по тялото на Мажан се разля приятна топлина. Той отново погледна към жената. Но този път тя сведе очи и бързо, припряно започна да върти с дългите си пръсти поставената пред нея купичка.

„Къде съм я виждал?“

Мажан разтърси глава и мислите му, пуснати на свобода, започнаха бясно да кръжат. Не му се искаше да ги обуздае, да ги спре, защото дълбоко в съзнанието му се пробуждаше нещо приятно.

— Меластър, напразно мислиш, че нямам свои собствени спомени. — Аптекарят се стресна от глухия, монотонен глас на непознатия.

— Казвам се Нерсес Мажан.

— Нерсес, от ранно детство съм предпочитал да имам малко, но свои собствени спомени — продължи непознатият. — И сега, след като съм прехвърлил четиридесетте, става ясно, че имам достатъчно спомени. Но съм готов с удоволствие да продам това богатство.

— Нима?

— Да, само да намеря подходящ клиент. Може би ти ще ги купиш? — И понеже Нерсес Мажан не отговори, непознатият след кратка пауза продължи: — Тогава ми помогни! Ти имаш много връзки… Предложи на клиентите си. За комисионната, която ти се полага, няма да се пазаря. Впрочем какъв процент искаш?

„Къде съм я виждал?“

Нерсес Мажан отново погледна към жената в черно. Тя му кимна. Той не разбра намека й и сви с недоумение рамене.

— Двайсет процента ще ти стигнат ли?

— Защо искаш да продадеш спомените си? — попита аптекарят.

— Нали ти казах… Снощи загубих поредната игра… и сега ми трябват пари, за да отпътувам от Виланк.

— Мигар ще си заминеш без спомени и ще се превърнеш в друг човек?

— Така смятам засега. Но когато ги продам… Кой знае, може би този „друг човек“ няма да си замине и ще остане тук? Нерсес, мой дълг е да му оставя наследство. Щом има пари в джоба си, той може смело да започне нов живот. Нима аз не съм отговорен за него?

— Ще ти помогна — отвърна Нерсес Мажан.

„На кого прилича тя?“

Жената отмести чашата си и стана.

— Не зная как да изразя моята… — От вълнение непознатият не можа да се доизкаже. После промърмори: — С удоволствие ще ти дам двадесет и пет процента.

— Забрави процентите и комисионната — отвърна сухо Мажан. — Ще ти дам пари. Естествено — на заем.

Непознатият пребледня.

— Не, Нерсес… Не мисля, че…

— Можеш и да не ми ги връщаш — небрежно отвърна аптекарят и бръкна във вътрешния джоб на сакото си.

— Почакай — задъхан от вълнение, го прекъсна непознатият. — Аз трябва да се откажа от спомените си.

На съседната маса сега седеше само мъжът. За момент той отвори очи, огледа стаята с равнодушен, блуждаещ и изпълнен с досада поглед, прозя се, изпразни чашата си, отново опря глава на ръцете си и кротко заспа.

— Това е неизбежно — прозвуча в ушите на Мажан глухият глас на непознатия. — В момента за мен спомените са тежко бреме. Днес дори се договорих с меластър Теофил. Той с готовност се съгласи, само че при едно условие: аз да намеря клиента и да се заема с формалностите по продажбата.

— Кой е този меластър Теофил?

— Бакалин… Но когато има време и възможност, препродава и спомени.

Нерсес Мажан потърси с поглед жената в черно, но тя вече беше излязла от залата. Сервитьорът помисли, че викат него, и дотича.

— Ще желаете ли още нещо?

— Пак същото! — помоли Мажан.

— Утре вечерта ще се отбия при теб, в аптеката.

В съседната зала прозвуча женски глас в съпровод на малък оркестър. Жената пееше за търкалящата се в центъра на Галактиката планета Виланк, дето кани при себе си всички, на които им е омръзнал еднообразният живот и които искат да изпълнят душата си само със страстна любов, любов, любов… А къде е тази любов? Защо закъснява? Не, няма смисъл да се безпокоят, защото във Виланк всекиго го очаква… „любов, любов, любов“ — заповтаряха на висок глас жените и мъжете в залата и затропаха в такт.

На вратата се появи жената в черно. Тя спря за миг, усмихна се на Мажан и влезе.

— А ти влюбвал ли си се в някого, Нерсес? — попита непознатият, поемайки чашата от сервитьора. — Това, за което пеят там, няма нищо общо с любовта. Повярзай ми.

— Така е — каза жената и застана до масата. — Мога ли да се присъединя към вас?

„Не е ли много за една нощ? Но къде съм я виждал?!“

— Вие ни правите чест, меластра — възкликна Нерсес Мажан.

Жената седна.

— Може би искате да си тръгвате вече?

— Не, защо, меластра?…

— Гледах ви и ви се възхищавах — забеляза жената, усмихвайки се както преди малко. — Нямате ли приятелки? Обикновено в тази механа се идва с приятелка… а може би преживявате такава мъжка горест, която можете да удавите, ако не се лъжа, само в коктейла „Легендарна земя“? Меластър! — обърна се тя към непознатия. — Вие в Капелата ли сте отседнали?

Непознатият позабави отговора си, сетне кимна.

— Не греша, нали? — рече жената. — Видях ви с една чудесна меластра. Вероятно сте я загубили?

— Защо мислите така? — внезапно попита непознатият.

— Иначе бихте дошли тук с нея, както преди. Не е ли така?… Но вие сте загубили своята меластра и не знаете къде се намира тя сега, нали?

Непознатият не отговори.

— Така ли е — знаете ли или не?

— Не зная.

На масата настъпи мълчание.

Нерсес Мажан остави чашата с коктейла и се вслуша в ударите на сърцето си.

В салона беше учудващо спокойно и душно. Шумът, музиката и гласът на певицата не смущаваха покоя в малката зала.

— Доста се заседяхме — промълви Нерсес Мажан и сложи няколко монети в подноса, поставен в средата на масата.

— Разбира се — каза жената. — Ще ме придружите ли?… Днес в Капелата е станало убийство — неочаквано се обърна тя към непознатия.

— Да — отвърна той.

— А познавате ли убития? — попита жената.

Непознатият сви рамене в недоумение, както когато стоеше с Нерсес Мажан на • улица „Голямо куче“ под разсеяната светлина на фенера.

— Оскар, познавате ли убития? — повтори жената.

— Да — отговори непознатият. — Той ми беше партньор в играта на карти.

Бележки

[1] Полиция на системата Зугастра.