Тереза Медейрос
Шепотът на розите (22)

Глава 21

На третия ден, след като дойде в съзнание, Сабрина благоволи да даде аудиенция на съпруга си.

С мъка удържайки изблика на надежда, Морган влезе безшумно в стаята й. Пъгсли дремеше край огъня. Енид седеше в кресло до леглото и четеше дебела книга. Бледото й лице изглеждаше напрегнато, ситните къдрички висяха безредно по бузите й. Тя вдигна глава към Морган, въздъхна виновно и бързо се оттегли, без да го погледне в очите. Морган знаеше, че Енид — също като него — си приписва част от вината за двуличието на Раналд.

Той спря на прага, скрил зад гърба си букета от повехнала тинтява, и се вгледа с огромна любов в жена си. Принцеса беше тя, истинска принцеса — величествена и недостижима.

Сабрина седеше с изправен гръб на възглавниците. Гъстите й къдрици бяха грижливо сресани назад и привързани с лавандулово-синя панделка. Ръцете й почиваха в скута. На бузите бяха избили трескави червени петна. Морган пристъпи към леглото, чувствайки се като бос селянин, който се приближава към кралски трон. Обзе го гняв, неочакван и смущаващ гняв, който нямаше право да изпитва.

Не знаейки къде да седне и накъде да гледа, той остана в края на леглото и се загледа втренчено в завивката, която скриваше шинираните крака на Сабрина. Без да дава знак, че е забелязала влизането му, тя се взираше в собствените си ръце. Надменното й изражение подсказваше, че не му е разрешено да седне на леглото. Явно не беше добре дошъл в покоите на принцесата. Отново го обзе гняв, заплашителен и горещ. Той протегна ръка и й поднесе цветята. Беше ги изровил изпод дебелия лед и ги откъсна с отчаянието на просяк. Когато Сабрина огледа клончетата изпод полуспуснатите си ресници, те се превърнаха отново в онова, което бяха в действителност — жалка купчина плевели. Жена като Сабрина заслужаваше огромен букет ухаещи рози, не бурени.

Морган беше готов да хвърли тинтявата в огъня, където и беше мястото, но вече беше твърде късно. Сабрина пое увехналите цветя, внимавайки да не се докосне до ръката му.

— Благодаря. Прекрасни са — излъга тя и остави букета на възглавницата.

Морган обърна един стол и го възседна. Мъчителната тишина се проточи.

Накрая Сабрина я прекъсна с мек глас.

— Съжалявам за Поках.

Морган усети, че тя беше искрена, и отново изпита болка.

— Умря, без да страда.

Сабрина издаде тих, горчив смях.

— Същото каза Ев за баща ти. Макдонълови явно разчитат на безболезнена смърт.

Тя вдигна поглед към него и Морган почти си пожела да не го беше правила. Сините й очи святкаха като ледници, които го разтреперваха. Защо, за бога, не плачеше? Загриженият Дугъл му бе казал, че Сабрина е приела вестта за състоянието на краката си с непоклатимо спокойствие. Като че ли всичките й сълзи бяха замръзнали на онази скална издатина. Неканен, в паметта му се вмъкна отново болезненият спомен как солените й, топли сълзи се смесваха на езика му със замайващия вкус на страстта й.

Гласът му прозвуча по-рязко, отколкото възнамеряваше.

— Раналд ми разказа за Ев. Как замислила да убие баща ти и дори моят ба… — Морган не можа да произнесе следващата дума. Коварството на стария Ангъс едва не бе довело до гибелта на всички им. — Даже Ангъс се противопоставил. Раналд ми каза и колко лошо се прицелила Ев. Когато баща ти обезоръжи всички ни, Раналд тръгнал да търси Ев, за да я спре, но било вече много късно. Тя извадила камата си и я скрила зад стенните килими. Както изглежда, аз дължа извинение на баща ти и на целия ви клан.

— Наистина е така — отговори спокойно Сабрина.

Морган я погледна изумено. Имаше чувството, че разговаря с чужда жена, скучаеща, но решила да изтърпи компанията му, защото така изискваше учтивостта. Отчаянието му нарасна.

— Но Раналд не можа да ми обясни едно. Защо ти беше навън. На гърба на Поках.

Сабрина отговори съвсем спокойно, почти безсърдечно:

— Ев дойде да ме уведоми, че ти също участваш в заговора. Че си се провалил при първия опит и този път си решен да доведеш делото докрай. И че след като избиеш нищо неподозиращите членове на семейството ми, ще се върнеш да убиеш и мен.

Морган загуби ума и дума. Хладно произнесените думи потвърждаваха най-лошите му опасения.

— И ти й повярва?

Сабрина сведе ресници. Във всяко друга ситуация жестът й щеше да изглежда като кокетство. Морган се приведе към нея, без да издава, че от следващите й думи зависеше целият му живот. Сабрина остана дълго време мълчалива. Ръцете й, внезапно загубили спокойствието си, се вкопчиха една в друга.

— Отговори — настоя той с обичайния си пренебрежително-заповеднически тон, който подценяваше значението на отговора й.

Тя отметна глава назад и заговори с нарастващо вълнение:

— Естествено, че й повярвах, глупако! И защо да не й повярвам? Ти прекара половината си живот да ми внушаваш колко силно мразиш клана ми; как ни завиждаш, че живеем като цивилизовани хора, а не като животни. Дал ли си ми някога основание да предполагам, че ще постъпиш като честен човек, след като е много по-лесно да убиваш?

Морган я гледаше изумено. Не можеше да повярва на ушите си. Не можеше да приеме, че нежността му, отдаването му не й бяха казали нищо за мъжа, който беше в действителност. Не можеше да проумее, че омразата между двата клана беше толкова силна, че да победи любовта им. Неспособен да се сдържа повече, той протегна ръка към нея.

Сабрина се отдръпна с отвращение, което изглеждаше истинско. В гласа й звънна паника.

— Не ме докосвай! Няма да го понеса! Разболяваш ме. Ти си само един тромав варварин и аз не искам никога вече да усетя върху себе си мръсните ти ръце!

Морган спря да диша. Пръстите му обхванаха крехката й брадичка и той я притисна назад във възглавниците. Пулсът й удряше безумно бързо под връхчетата на пръстите му. Той не упражни натиск, само я държеше, докато очите му претърсваха лицето й за истина, с която можеше да живее. Ала в очите й светеше само безумен страх.

Морган дръпна ръката си и стана от леглото, разкъсван от презрение към себе си. Мъчителното му дишане отекна в стаята.

Сабрина продължи, сякаш не беше достатъчно да му забие нож в сърцето. Защо трябваше да го напада с толкова злоба?

— Нима не разбираш? — изсъска през зъби тя. С бруталност, която той никога нямаше да й прости, тя нанесе и последния съкрушителен удар. Отметна завивката и разкри красивите крака, които някога беше обвивай около тялото му във вихъра на страстта. Сега тези крака бяха бледи и безсилни, стегнати с дъски и въжета. — Ти ми причини това! Онова, което си искал да сториш с баща ми, вече няма значение. Но аз никога няма да ти простя онова, което стори на мен! Никога, никога!

Морган метна завивката върху краката й и изпъна рамене. Отиде до камината и свали от стената меча на Камерънови. Сабрина пребледня, но дори не трепна.

Той постави тежкото оръжие на края на леглото.

— Не си научила един много важен урок, Сабрина. Когато изтръгваш сърцето на един мъж, по-добре е да използваш острие. То е чисто и е по-милостиво от женския език. — Морган направи дълбок поклон. — А сега те моля да ме извиниш. Нямам желание да ти натрапвам по-дълго нежеланото си присъствие. Напълно съзнавам, че бих могъл да причиня и други вреди. — Той се обърна рязко и излезе от стаята с твърди крачки.

След като Морган си отиде, Сабрина посегна отчаяно към скромния букет, който беше захвърлила без внимание. Притиснала увехналите цветя до гърдите си, тя се сви на кълбо и заглуши отчаяното си хълцане във възглавниците.

* * *

След седмица Сабрина седеше гордо изправена в леглото си и очакваше каретата на Камерън, която трябваше да я отведе у дома.

Дугъл я бе облякъл с безкрайната нежност и търпение, която и беше добре позната от детските дни. Безучастна като счупена кукла, тя му позволи да пъхне ръцете й в ръкавите и да нагласи кадифената наметка, която скриваше шинираните крака. След като свърши, Дугъл отиде до прозореца, защото не можеше да понася повече неподвижността й.

Той въздъхна тежко, обърна се и огледа с болка профила на дъщеря си. Бледа като перла и толкова отслабнала, че един по-силен вятър щеше да я събори. Пълните й устни бяха опънати в строга линия, очите бяха хладни и дистанцирани, като че се намираше на място, където никой не можеше да я последва.

Сърцето му се сви от безпомощен гняв. Искаше да обвини Морган, господа или злата съдба, че са разрушили живота на дъщеря му, но всеки път, щом минеше покрай някое огледало, откриваше винаги в собствените си очи. Съжаляваше Морган, прощаваше на господа и сигурно щеше да прости и на съдбата, но никога нямаше да намери в сърцето си милост към себе си.

Най-лошото му опасение беше, че ако отведе дъщеря си у дома в Камерън, щеше да извърши съдбоносна грешка. Тя беше настояла да се махне от Макдонъл Касъл веднага щом снегът започне да се топи и докторът сметне, че има достатъчно сили да издържи пътуването. Отначало Дугъл се опита да я убеди, че трябва да остане и да се бори за мрачния мъж, който не се беше мяркал в стаята й след нощта, когато Дугъл я завари заспала в леглото си с мокри от сълзи бузи, притиснала към устните си букет увехнала тинтява.

— Искам да ме отведеш вкъщи! — беше отговорила гневно Сабрина. — Искам при мама!

Цялата бащина любов на Дугъл избликна като буен поток и отнесе добрите му намерения. Той не беше в състояние да откаже нищо на своята принцеса. И без това й беше причинил вече достатъчно голямо зло с безумните си желания. Ако поне Бет беше тук! Бет щеше да знае какво трябва да се направи. Тя беше строгата майка, която имаше достатъчно морална сила, за да лиши Сабрина от последното парченце сладкиш, от което щеше да я заболи стомахът; тя беше човекът, който заповядваше на малкото момиче да се качи отново на понито си, след като беше паднало и умоляваше да го оставят на мира, скрито зад палтото на баща си.

Най-силно го смайваше търпението на Сабрина. Тя изглеждаше така, сякаш можеше да преседи часове в тази поза, даже каретата да не пристигнеше никога.

Решен да внесе промяна, Дугъл се обърна към дъщеря си.

— Ела тук, момиче. От дни не си напускала това легло. Слънцето току-що се подаде иззад облаците. Ще те отнеса до прозореца, за да погледнеш навън.

— Не, татко! Не искам да…

Без да обръща внимание на шумните й протести, Дугъл я вдигна предпазливо, намести я удобно в прегръдката си и я отнесе до прозореца. Облегна се на перваза, спомняйки си нощите, когато успокояваше плачещото момиченце, сънувало кошмар, и се усмихна меланхолично. От този кошмар тук и двамата нямаше да се събудят.

Притихнала в прегръдката на баща си, Сабрина усети как буцата в гърлото й се разтопи. Не можеше да понесе съчувствието му. Преглътна сълзите, останали неизплакани, след като изгони Морган, и зарови лице на гърдите му, макар много добре да знаеше, че сигурността, която й вдъхваха, бе измамна. Имаше чудовища, с които дори баща й не беше в състояние да се справи.

Дугъл потърка брада в къдриците й.

— Не мога другояче, милото ми дете. Непрекъснато си повтарям, че само аз съм виновен за всичко. Само ако бях помислил, че може да се случи нещо такова…

Сабрина се опита да го прекъсне, но не успя да проговори.

— Обичам синовете си повече от живота си. Но ти, принцесо, ти си най-прекрасното нещо в живота ми. Готов съм да направя всичко за теб. Сигурно съм те разглезил, но никога не можех да кажа не. — Той се засмя тихо. — А ти беше идеалното дете за глезене. Не беше алчна, не се втурваше да вземаш. Винаги казваше „благодаря“ и обсипваше баща си с целувки. — Той я притисна по-силно. — А когато в Камерън се появи Морган Макдонъл, разбрах, че има нещо, което не съм в състояние да ти дам.

В далечината се появи каретата на Камерън. Кочияшът внимателно управляваше конете по опасните завои.

— Видях с каква жадност в погледа го следеше — продължи шепнешком Дугъл. — Чувах те да плачеш в стаята си, когато той отново и отново те отблъскваше. Дано господ да ми прости, но когато той се върна в Камерън като мъж, най-сетне видях начин да изпълня съкровеното желание на сърцето ти.

Сабрина тихо подсмърчаше на гърдите му. Сълзите й течаха неудържимо, мокреха бузите й, капеха от брадичката и напояваха корсажа на роклята. Каретата влезе в двора и спря на калдъръма точно под прозореца й.

Дугъл заговори по-бързо.

— Не очаквам да приемеш мотивите ми като безкористни. Във вашата връзка аз виждах обединението на областта, мира между двата клана, внуците, които да разведряват последните ми години… Безумен план може би, но още от самото начало бях убеден, че момчето е призвано да го осъществи. Във вените му тече кръвта на старите Макдонълови крале. Наистина вярвах, че бог ми е възложил да дам на Морган възможност да се докаже. — Той я целуна по тила. — Но не исках това да стане за твоя сметка. Ужасно съжалявам за заблудата си. Извърших престъпление и се разкайвам.

Сабрина потисна протеста си и вдигна към него зачервените си очи. Не посмя да му даде опрощение. Но въпреки укорното й мълчание баща й видя в очите й лъч надежда, една последна възможност.

— Не е нужно да си тръгнеш — промълви тихо той, впил очи в нейните. — Още не е късно да промениш решението си.

Сабрина си спомни затвореното лице на Морган и поклати глава. Тинтявата беше скрита между страниците на библията й.

— Не, татко, няма да го променя. Вече е много късно. — Тя отново скри лице на гърдите му. — Отведи ме у дома, татко. Просто ме отведи у дома.

* * *

Дворът беше пуст, когато Дугъл изнесе Сабрина на ледения студ. Енид вървеше зад него. Кръглото й лице беше цялото на петна, но тя изглеждаше спокойна. Алекс и д-р Монджой ги следваха с празни ръце. Единственото нещо, което щяха да отнесат със себе си, беше увитият в дебел вълнен плат меч на Камерънови. Сабрина беше помолила да вземе със себе си само библията и дрехите, които бяха на гърба й. Всичко останало трябваше да бъде раздадено на хората от клана Макдонъл, включително коледните подаръци от баща й: осолено месо, топове кариран плат и дървени играчки за децата. Дори сърдитите възражения на Дугъл не я убедиха да вземе поне собствения си подарък за Морган — нещо много особено, което трябваше да го топли през дългите зимни нощи, докато си намереше нова жена.

Докато оглеждаше пустия двор със замъглени от сълзи очи. Сабрина бе обзета от нов прилив на тъга. Знаеше, че не заслужава нещо по-добро, но въпреки това я заболя, че Морган не слезе да се сбогува с жена си като цивилизован човек. Тя се притисна към баща си и той покри лицето й с качулката.

Един от слугите отвори вратичката. Подпомаган от Алекс и Брайън, Дугъл настани Сабрина на седалката и седна до нея. Енид и докторът заеха места насреща им. Луксът в каретата беше като подигравка за Сабрина. Меките, тапицирани с кадифе седалки и завеските, обточени с ресни, бяха много по-разкошни от стаите в Макдонъл Касъл. Тази карета беше струвала повече злато, отколкото Макдонълови бяха виждали през целия си живот.

Вкопчила пръсти в маншона си, Сабрина се взираше право пред себе си. Ала когато баща й понечи да спусне завесите, тя го спря. Той я погледна учудено, но не каза нищо. Каретата потегли. Брайън и Алекс яздеха напред.

— Проклет да съм! — изохка смаяно Дугъл. Сабрина вдигна глава. Баща й ругаеше много рядко. Тя усети как каретата забави ход и спря. Наведе се през прозореца и най-после разбра защо дворът беше толкова пуст.

Макдонълови се бяха събрали да изпратят господарката си. Последният им поздрав беше точно според техния нрав. Строени от двете страни на пътя, те се изпъваха като войници, докато каретата минаваше покрай тях. Всички бяха облекли новите дрехи, с които ги беше пременила Сабрина.

Добре познатите лица минаваха пред очите й като в мъгла. Алуин й се усмихна окуражително, макар че по бузите й се стичаха сълзи. Децата бяха изтъркали лицата си и косите им бяха сресани. Фъргъс се взираше пред себе си със силно зачервено лице, а старата жена от кухнята беше вързала на главата си розово-червения й жартиер.

Раналд — и това беше най-тъжното от всичко, — стоеше малко настрана от близките си. Ръката му все още беше стегната във вече замърсената превръзка. Той претърси прозорчетата на каретата за Енид с необичайно смутено лице. Ала тя непримиримо се извърна настрана. Каретата стигна до пътя към равнината и Макдонъл Касъл остана зад гърба им.

Сабрина извади ръце от маншона си. Не можеше да си отиде така. Изненада всички със силата си, като свали прозорчето и се издаде навън. Качулката падна от главата й. Тя размаха смачканата си кърпичка и се засмя през сълзи, когато мъжете и жените нададоха оглушителни викове.

Едва сега, когато хвърли последен поглед към замъка, тя го видя. Морган стоеше на бойниците на кулата като статуя на древен шотландски крал на фона на оловносивото небе. Той стоеше абсолютно неподвижен, само косата му се развяваше от вятъра. Сабрина запечата образа му в паметта си, докато каретата направи рязък завой и замъкът изчезна от очите й.

Тя падна на възглавниците. Не усети как Енид милваше ръцете й, нито как баща й се опита да приглади косата й. В ушите й отекваха пронизителните звуци на гайдите, които се носеха от планината и се изливаха като балсам в нараненото й сърце.

* * *

Морган беше решил да остане завинаги на върха на кулата.

Студът не му пречеше. Всеки път, когато се разтреперваше, вадеше бутилка бренди от дървения сандък и отпиваше глътка. Тъстът му беше невероятен човек! Сигурно Дугъл беше предвидил брендито за коледния пудинг, но Морган предпочете да си го изпие сам. И аз ще се напоя като коледен пудинг, помисли си той и се изкиска. И всичко това заради безсърдечната дъщеря на Дугъл.

Той вдигна бутилката и изрева:

— Пия за Сабрина Камерън, най-красивия звяр на земята.

Горещината на алкохола се разля по вените му и го стопли чак до пръстите на краката. Той погледна въодушевено бутилката и се възхити на кехлибарената течност. Нищо чудно, че проклетият му баща толкова обичаше пиенето. Много по-добре беше да се удавиш в бренди, вместо в самосъжаление. Морган вдигна тост в чест на новооткритата си страст, изпразни бутилката и я хвърли през бойниците. После бързо измъкна следващата.

Когато Сабрина беше още тук, той си беше позволил да забрави една от най-важните истини на живота си: нищо не е вечно. Беше научил този урок много рано и го бе научил добре. Беше видял много хора да умират с бърза, насилствена смърт от ръка на чужд или свой. Животът, както и надеждата, можеше да свърши в един миг. Морган поднесе ръка към очите си и със задоволство установи, че вече имаше десет пръста.

Никога не бива да забравя тази истина. Не бива да се захласва по красивите, измамни очи на Сабрина и да повярва, че и за него има бъдеще. Бъдеще, в което щеше да прекарва Коледите пред камината, заобиколен от синеоките си дъщери и съпругата си, чиято тъмна коса постепенно се изпълваше със сребърни нишки.

Празната бутилка се изплъзна от скованите му пръсти. Точно така, щеше да остане тук за вечни времена. Вече нямаше никакви причини да слиза долу.

Ала когато сенките на здрача се промъкнаха чак до върха и на небето изгряха ледени звезди, Морган стана и се завлече към стълбата, за да стигне до онова място, което беше избрал за свое убежище. Спъна се в едно стъпало и се удари с трясък в стената.

Колко глупаво, че господ имаше толкова злобно чувство за хумор. Иначе сега щеше да лежи със счупена глава в края на стълбата. Той премина през пустите коридори, спъна се във вече несъществуващи купчини пясък и мазилка, удари главата си в една ниска греда, защото бе забравил да се наведе, като през цялото време си тананикаше песничката за лошото момиче и лудо влюбения в него младеж, която беше научил от Сабрина.

Ръката му беше вече на бравата, когато най-после му стана ясно къде го беше отвело пиянството. Рефренът заглъхна в неясно мърморене и той отвори вратата с трепереща ръка.

На тоалетната масичка седеше жена и разпуснатата й черна коса блещукаше под светлината на свещите.

За миг в сърцето му пламна дива надежда и той се осмели отново да помечтае. Морган примигна и замъгленият му разум потърси яснота. Може би Сабрина изобщо не го беше напуснала. Може би това беше просто номер, реванш за номерата, които той й беше погаждал през детските им години.

Жената се обърна и с един удар разруши надеждата му. Това не беше прекрасната му съпруга, а коварната й противница, облечена в една от роклите на Сабрина.

Преди да осъзнае какво прави, той я бе свалил на пода и ръцете му се впиха в гърлото й. Но Ев не беше склонна да умре от милостива смърт. Тя се съпротивляваше ожесточено и съпротивата й го отрезви. Под дебелия слой пудра лицето й стана първо червено, после почти черно.

Морган се изправи и притисна ръце към слепоочията си, сякаш това можеше да облекчи трескавите вибрации на мозъка му.

— Ти си третият човек, когото искам да удуша за две седмици — проговори през дрезгав смях той. — Май наистина трябва да внимавам повече за темперамента си.

Ев се изправи, изтърси роклята, после сложи ръка на гърлото си и го огледа подозрително.

— Ти си пил. Миришеш отдалеч. Все едно, че носиш върху себе си парфюма на уличница. Алкохолът е отрова, момче. Нали видя какво стана с баща ти.

Морган направи заплашителна крачка към нея.

— Не, Ев. Видях какво причини ти на баща ми. А доскоро бях убеден, че най-лошото нещо, което си извършила в живота си, е да научиш Раналд да свири на гайда.

Ев не отстъпи. Само скръсти ръце под дантеления корсаж на роклята.

— Стана случайно.

Морган застана плътно пред нея и заговори, подчертавайки всяка дума:

— Кое беше случайно? Че искаше да подмамиш Дугъл Камерън в засада? Че Поках е мъртъв, а Сабрина едва не полетя в пропастта? — Всяко поемане на дъх беше изпълнено със смъртоносно презрение.

Изведнъж в погледа на жената светна нежност. Тя протегна ръка да приглади един немирен кичур от лицето му, но той я сграбчи за китката, преди да го е докоснала.

— Трябва да ме разбереш, момчето ми — пошепна умолително тя. — Направих всичко това само заради теб. За твоето бъдеще, за клана Макдонъл. Дори ти не знаеш колко много съм пожертвала за своя клан. Сега, когато малката вещица си отиде, мога да ти кажа всичко. Цял живот чаках този миг…

— Лъжи, само лъжи! — изрева Морган и я запрати към вратата. — Проклети, дяволски лъжи! Не искам да ги чуя! — В сърцето му пролази леден студ и той разбра какво трябва да направи. Посочи я с пръст и произнесе ясно и отчетливо: — Ти си прогонена.

— Не! — изпищя Ев и запуши ушите си.

Морган събра остатъка от силите си, отърси защитната мантия на пиянството и даде воля на болката си. На непоносимата болка, че родната му майка го беше напуснала; че Ев го бе измамила, а Сабрина го беше изоставила. Заговори на галски и старинните думи излизаха като музика от устните му:

— Прогонена си. От този миг нататък не си член на този клан и ако посмееш да стъпиш на Макдонълова земя, ще бъдеш пребита с камъни.

Той сграбчи китките на Ев и издърпа ръцете й от ушите.

— Разбра ли ме, жено? — Тези думи бяха произнесени отново на английски. — Никога вече не искам да видя лъжливото ти лице.

Ев се изтръгна от ръцете му с грозен писък и побягна навън. Плачът й отекваше по коридорите дълго след като бе изчезнала.

Морган застана насред стаята, дишайки тежко, със стиснати юмруци. Ев беше запалила всички свещи. Той претърси помещението с отчаян поглед, но намери само коварния спомен за онова, което търсеше. Умелите ръце на Сабрина се усещаха навсякъде. В светлината на свещите, която се пречупваше в кристалните шишенца с парфюм. В дъската за шах, която блестеше като махагон, в кожените гърбове на книгите. Светлината брутално отвори очите му, принуди го да види изискаността и разкоша — бездушни и празни без собственичката си, която им вдъхваше живот.

Играчки, въздушни балони, празни илюзии. Книги с неизписани страници; завинаги загубени партии шах. Инструменти, които вече не можеха да свирят.

Морган изрева като ранен звяр, грабна арфата и я строши в ръба на масата. Издърпа книгите от етажерката и ги разкъса. С едно-единствено движение помете всичко от тоалетната масичка, без да забелязва парченцата стъкла, които се впиваха в дланите му. След това запрати големия куфар към стената. Грабна дъската за шах, строши я на коляното си и хвърли фигурите в огъня, където безучастните им лица се разтопиха в пламъците. Свали от леглото снежнобелите чаршафи и ги накъса на парченца.

Обзет от безкрайна умора, Морган се спъна в един преобърнат стол, строполи се на пода и остана да лежи сред руините от умиращите си мечти.

Мокро езиче плахо облиза бузата му. Мъжът отвори едното си око. Блестящи кафяви очички като копчета го оглеждаха объркано. Влажното носле го побутваше по рамото.

Морган смаяно разтърси глава, прегърна кученцето и го притисна до гърдите си. Пъгсли въздъхна доволно и се разположи удобно.

Загледан с невиждащ поглед в гредите на тавана, Морган прошепна безрадостно:

— Каква чудесна двойка сме с теб, приятелче. Малкото зверче ни изостави, а, Пъгсли?

Кучето отговори със загадъчно скимтене.