Тереза Медейрос
Шепотът на розите (10)

Глава 9

Сабрина беше благодарна на качулката, която я пазеше. Ако погледнеше наляво, виждаше мумията на Ангъс да се олюлява застрашително, завързана здраво за седлото на една кранта. Отдясно беше изложена на похотливите погледи на мъжете от клана Макдонъл. Затова беше втренчила поглед пред себе си и се взираше в тесния път, който се виеше нагоре към земите на Макдонъл. Като талисман срещу неумолимия мрак и желязното мълчание на Морган тя притискаше до гърдите си мирно дремещия Пъгсли.

Ледената мъгла, която се спускаше от върха на планината, се увиваше като змия около глезените й и неумолимо проникваше нагоре по тялото й. Тя се осмели да хвърли поглед наляво и изведнъж се зарадва, че мъртвият Ангъс беше откъм защитената от вятъра страна. Въпреки дребния му ръст някога го беше смятала за великан. Сега увитото в шотландски карета тяло изглеждаше абсолютно незначително. На седлото зад трупа се беше настанила добре познатата фигура със закрито лице, слугата, който се беше грижил за Ангъс по време на онзи злощастен пир.

Сякаш усетила любопитството й, мумията на Ангъс се изви настрана и я облъхна с враждебност, която Сабрина усети съвсем ясно през многото дрехи, които беше навлякла. За да се успокои, тя сведе поглед към ръцете на Морган, които стискаха юздите.

Чуваше се само възбуденото крякане на напъханите в сандъчета птици и тъжното мучене на кравите. В отчаяния си стремеж да сложи край на мълчанието тя изтърси първото, което й дойде на ума:

— Баща ми щеше да му уреди прилично погребение. Трябваше само да го попиташ.

— Никога не бих го погребал в земята на Камерън — отговори студено Морган.

— Не мисля, че щеше да го забележи. — Сабрина си припомни измъченото лице на баща си при сбогуването и попита тихо: — Липсва ли ти?

Последва хладно вдигане на раменете.

— Ако не бе паднал от ръката на Камерън, уискито скоро щеше да го довърши.

Знаейки, че е в малцинство, Сабрина се отказа да защитава честта на семейството си.

— Затова ли не пиеш алкохол?

— Уискито ме прави избухлив.

— Би било наистина позорно да развалиш добродушния си нрав — промърмори под нос Сабрина. Да разговаря с Морган беше все едно да приказва на някоя скала.

Един от Макдонълови, възседнал дръглив кон, изтълкува кратката размяна на думи като покана да се включи в разговора.

— Доста бледен ми изглеждаш, Морган. Тежка нощ, а?

— Обаче булката е с розови бузки — намеси се мъжът, който яздеше до него. — Какво ти е, момко? Да не би малката вещица да ти е изпила кръвта?

— С уста като нейната, готов съм да се обзаложа, не е била кръвта му, ами…

Заплашителният поглед на Морган беше достатъчен. Мъжът замлъкна насред изречението. Той сбута съседа си и двамата изостанаха от господаря на клана и съпругата му. Откъслеци от разговора им все пак стигнаха до ушите на Сабрина.

— Според мен получихме най-доброто обезщетение за смъртта на Ангъс. Въпреки това момчето постъпи глупаво. Аз на негово място бих предпочел да отведа в леглото си куцата стара Ев, вместо жена от рода Камерън.

Сабрина се приведе стреснато, когато покрай нея прелетя сянка и падна тежко върху нахалния Макдонъл. От гърлото й излезе дрезгав вик. Поках подскочи неспокойно, но Морган го укроти само с лек натиск на бедрата си. Животното спря и Сабрина проследи с разширени от изненада очи как слугата на Ангъс се нахвърли като звяр върху нещастния планинец.

Дълбокият, вибриращ от злоба глас изпрати студени тръпки по гърба й.

— Искаш ли куцата Ев да ти пререже гърлото, скъпи Фъргъс? Усетил ръждивото острие на камата, Фъргъс изохка уплашено.

— Не, не искам, моля те, Ев!

Острието се завъртя; по издадената адамова ябълка потече вадичка кръв.

— А искаш ли ти сам да се обезобразиш?

— Както кажеш — изхъхри Фъргъс.

Фигурата се изправи, свали качулката и разтърси дебелата сива плитка. Разтреперана, Сабрина погледна в две зашеметяващи сивозелени очи. Очите на жена. Но още по-шокираща беше неприкритата омраза, която отравяше погледа й. Според нея бедният Фъргъс беше само един жалък досадник, докато Сабрина заслужаваше дива омраза. Тя пъхна камата в колана си и се върна при коня, като силно куцаше с единия крак.

— Коя е тя? — пошепна изумено Сабрина.

— Моят ангел-хранител. — В гласа на Морган имаше гордост, но и мъка. — Ев е слугинята на баща ми. Живее у нас, откакто се помня. Макдонълови не понасят слабостта. Не търпят сакати. Ев била малко момиче, когато кланът решил да я изхвърли. Когато я подгонили с камъни, баща ми я взел под крилото си. Откакто умря, тя не е на себе си от мъка.

Сабрина преглътна мъчително.

— Точно така изглежда. — Ако Ев беше натиснала малко по-силно, сега Фъргъс щеше да се дави в собствената си кръв, вместо да се оглежда засрамено.

Сабрина не можа да се удържи и проследи с поглед Ев, която се връщаше към коня си. Тя беше по-различна от всички жени, които беше виждала досега. За седлото й беше привързана проста гайда и Сабрина неволно си припомни прекрасната песен, която беше слушала в нощта преди освобождаването на Морган. Може би коравата черупка на Ев криеше меко женско сърце.

Ев забеляза смаяния поглед на Сабрина, плю на земята и изтри устата си с еднозначно презрителен жест. После подкара коня си в галоп. Мъртвият й спътник отново се залюля застрашително. Двамата скоро изчезнаха зад завоя. Сабрина въздъхна. Още един човек, който я обвиняваше за смъртта на Ангъс.

Вече започваше да се пита дали ще дочака следващото утро. Тази нощ никой нямаше да се притесни, ако чуеше виковете й.

С изключение на Енид. Когато Морган стегна юздите на Поках, кискането на братовчедка й напомни на Сабрина, че Енид беше в много по-добро положение от нейното. Тя се возеше в нещо като кош отстрани на Раналд. Раменете им постоянно се удряха и Енид се кискаше все по-силно. Бледите й бузи порозовяха, когато планинецът пъхна в устата й бонбон, откраднат от кухнята на Камерън.

През това време Пъгсли се беше събудил и жадно смучеше показалеца на Морган.

— Глупаче! — укори го с усмивка Сабрина и го издърпа настрана.

— Остави го. — Морган почеса гъстата кучешка козина. — Животните са по-приятна компания от повечето хора.

В този момент Фъргъс вдигна наметката си, за да се облекчи, без да слиза от коня, и Сабрина бързо отмести очи.

— Както виждам в каква компания се движиш… — Тя се сви уплашено, усетила, че говореше като майка си.

Сякаш за да увеличи още повече потиснатостта й, небето изсипа върху пътниците проливен дъжд и забави пътуването по коварния планински склон. Вятърът забиваше в лицето й ледени водни иглички. Лекото й палто бързо се намокри. Разтреперана, Сабрина се сгуши в Морган, благодарна, че е настанена между топлите му бедра.

— Изправи се! — изкомандва той.

Тя се отдръпна като опарена и се засрами, че бе забравила бдителността си, макар и само за миг. Но вместо да й се скара, Морган разви от раменете си дълъг вълнен шал и направи нещо като палатка над главите им, за да ги пази от вятъра. Пъгсли изръмжа одобрително.

Морган я побутна назад и Сабрина доволно се сгуши на голите му гърди. Не устоя и притисна буза до топлата му кожа. И баща й, и братята й имаха косми на гърдите. А кожата на Морган беше гладка като коприна, опъната върху гранит. Конят се полюляваше равномерно и Сабрина неволно се предаде на ритмичната приспивна песен, която пееше сърцето на Морган до ухото й.

Тя се събуди след няколко часа и се озова в ръцете на чудовище, което се носеше с огромни крачки към лагера на Морган.

Сабрина размаха ръце и изплака от ужас.

— Пъгсли! Къде е Пъгсли? — попита тя, без да отваря очи. — Сигурно съм го изпуснала по пътя…

— Кучето ти е добре — отекна в ушите й гласът на Морган. — Един от хората ми му търси нещо за ядене.

Тя се намръщи и пошепна нещо неразбрано. Морган избухна в смях.

— Не, момиче. Няма да му позволя да изяде кученцето. Ние, Макдонълови, ядем само човешко месо.

— Това ме утешава — промърмори тя и зарови глава в свивката на шията му.

Морган въздъхна тежко. Ако беше видяла жадния израз на лицето му, невинната й усмивка щеше да се изпари. Той я прегърна здраво и се наслади на допира на мокрото й тяло. Май трябваше да върви по-бавно. Колкото по-бързо стигнеха до целта, толкова по-скоро тя щеше да се събуди и той щеше да злоупотреби с доверието й.

Когато минаха под полуразрушена арка, Сабрина запърха с мигли. Морган се подготви вътрешно да види как изисканото й Камеръново носле се смръщва отвратено при вида на бедняшката му къща.

Мътният й поглед се отправи нагоре. Още и още по-нагоре. Накрая спря върху рушащите се зъбери на Макдонъл Касъл.

На лицето й изгря блажена усмивка.

— Велики боже! — пошепна смаяно тя. — Това е невероятно!

— Не се подигравай — изръмжа той. — Може да съм необразован, но не съм глупав.

Тя примигна насреща му, сякаш току-що бе усетила, че се намира в лапите на звяр, после погледът й се върна към замъка.

— Не си глупав, но си сляп.

Морган не беше помислял, че може да ревнува купчина камъни, но точно това стана. Вече знаеше какво ще му се случи, ако един ден Сабрина го погледне със същия този копнеж, с който гледаше стените. Знаеше и какво ще се случи с нея. Той се извърна към заплашителния каменен зид и отчаяно си пожела да разбере какво беше запалило тези искри в сапфирените й очи.

Беше тъмно, дъждът бе престанал, острият силует на замъка беше обвит в сребристосива мъгла.

Мъглата и умората са замаяли погледа й, каза си сърдито Морган; също както преди време мистериозният непознат в музикалната стая на майка й. Утре на светло щеше да види бръшляна, който немилостиво забиваше корените си в рушащата се стена, падналите тавани и зеещите дупки, оставени от оръдейните залпове на дедите й. Утре и тя щеше да види онова, което той виждаше всеки ден — един разпадащ се дом, жертва на занемаряването и непрестанните войни.

Тогава тя щеше да се изсмее на романтичните си мечтания и да проумее, че и замъкът, както и господарят му, имаше твърде много дупки в бронята си, които не можеха да се оправят с един основен ремонт.

Сабрина сложи ръка на тила му и пръстите й се заровиха във влажната му коса.

— Толкова съм уморена. Ще ме отнесеш ли в леглото, Морган?

Той я погледна, напълно неподготвен за пулсирането в слабините си, и отново прокле Дугъл Камерън. Само той беше виновен, че се чувстваше като жалък крадец, задето бе пожелал собствената си жена. На лицето му се изписа жадност, която би накарала Ангъс да се гордее със сина си. Наистина ли беше възможно да я разсъблече и да я сложи в леглото си, преди да е осъзнала какви последствия влечеше след себе си невинната й молба? Тя се бе заклела да не му достави нито секунда удоволствие, но ако той я изненадаше, както бе постъпил тази сутрин, щеше да я накара да престъпи клетвата си без насилие, само с нежност и изкусни милувки.

В главата му отекна грубото шотландско наречие на баща му: „Макдонъловата кръв винаги избива, момчето ми. Не можеш вечно да се бориш с нея.“ Но той и съпругата му заслужаваха поне една нощ, в която нямаше да бъдат Макдонъл и Камерън, а просто мъж и жена.

— Е, добре, момиче — пошепна той. — Ще те отнеса в леглото. Щом искаш.

— Благодаря ти — прошепна тя и отново се сгуши на гърдите му.

— Запази благодарностите за утре — промърмори той и докосна с устни челото й. — Тогава и двамата ще знаем дали ги заслужавам.

С жена си на ръце Морган крачеше бързо по тъмните коридори на Макдонъл Касъл. Искаше му се да тича, но се боеше, че Сабрина ще се събуди и ще го отблъсне. Въпреки черния мрак той стъпваше спокойно. Много добре знаеше къде трябваше да се наведе под строшена рамка на врата и кога да прескочи купчина натрошени камъни, в които мъжете постоянно се спъваха.

След като беше решил да тръгне по лекия път, той беше решен да получи възможно най-голямото удоволствие, даже ако това означаваше да се самоунищожи. Беше пожелал Сабрина Камерън още когато нямаше представа какво значи да желаеш жена. Тази нощ щеше да я има. Без да мисли за цената, която щяха да платят и двамата.

Той спря за миг пред затворената врата на спалнята си. Утре щеше да има достатъчно време да се унижи, да помоли покорно за прошка и да напомни на Сабрина, че клетвите в църквата са ги обвързали много по-силно от гневните думи в двора на баща й.

Той я задържа с една ръка и натисна бравата с другата. Вратата изскърца тревожно. В камината мъждукаше и димеше торфен огън. Морган безмълвно благодари на Ев за доброто хрумване. Тя не го забравяше дори в тъгата си.

Той затвори вратата и се обърна тъкмо навреме, за да види в леглото си разрошена руса грива.

— Морган, скъпи, вече си мислех, че няма да дойдеш!

При тези обстоятелства наистина нямаше да дойда, каза си отчаяно Морган и откри, че съпругата му беше будна и го гледаше с ясните, пронизващи очи на млада сова.