Джоана Линдзи
Разбойникът и зеленооката (3)

Трета глава

Меган Сейнт Джеймс, новата херцогиня Ротстън вече от цяла година, вдигна поглед от писмото, което току-що беше прочела. Когато й го подаде, мъжът й беше изразил надеждата, че тя обича да играе ролята на сватовница. Сега й стана ясно какво е искал да каже, а това никак не й се нравеше.

Тя въпросително погледна Девлин и изведнъж затропа с крак, за да изрази недоволството си, в случай че повдигнатите вежди не се изтълкуват правилно.

— Как така стана, че на мен се падна отговорността да намеря съпруг на това девойче, когато ти си човекът, който дължи услуга на баща й? — попита тя. — Писмото е адресирано до теб, нали?

— Точно така — отговори Девлин. — Но що се отнася до въпросите за брака и сватосването, това е женска работа.

— И кой го казва?

— Аз.

Той се усмихна, защото знаеше, че така още повече ще я раздразни. А тя реагира по очаквания начин — с неприсъщо за дамите сумтене.

— Знаеш, че Дъчи ще се справи с подобна задача много по-добре — каза тя. — Тя познава всички, които си струва да се познават, така че ще има представа точно кой в момента си търси съпруга и кой не. Аз, от друга страна, все още не мога да запомня името на този граф или онзи виконт, нито пък да следя последните скандали. Дори не съм се запознала с потеклото на дамите и господата, с които очакваш да се запозная по-добре.

— Между другото, скъпа, ти много добре се справяш в това отношение. — Точно в този момент тя имаше нужда именно от комплимент, а той го знаеше и затова го подхвърли. — Вярно е, че Дъчи може да има по-големи познания в тази област, но баба ми не е в състояние да се справи с деликатната част по запознанството и неговото поддържане, които ще са необходими, за да се свърши работата както трябва. Ти непременно се допитвай до нея, както и до Маргарет. Те с удоволствие ще ти помогнат. От мен обаче искат услугата, скъпа, така че се пада на теб, като моя съпруга, да се заемеш с това.

Прав беше, разбира се. Той беше херцог. Не трябваше да го карат да се занимава с нещо толкова тривиално. От друга страна, тя беше херцогиня и според нея същото важеше и в нейния случай. Може би съществуваше някаква вратичка.

— Абсолютно необходимо ли е ти да направиш услугата? — попита Меган.

— Да — увери я той. — Услугата, която дължа, е голяма. Можеха да ми поискат много повече. Направо съм облекчен, че работата е толкова проста.

Пак й се прииска да изсумти, но този път се въздържа. За него беше проста работа, разбира се. Вече й беше прехвърлил отговорността, беше си измил ръцете. Ако обаче й се наложеше да се потруди повече от нормалното, за да намери достоен съпруг за момичето, тя щеше да се погрижи и Девлин да се отчете.

После изведнъж се сети, че скоро щеше да им дойде друг гост, освен лейди Кимбърли. Може би изобщо нямаше да отнеме дълго време госпожицата да си намери съпруг…

— Маргарет спомена, че щял да ни посети някакъв роднина на мъжа й…

— Чудесно, чудесно…

— Това означава, че къщата ни отново ще се напълни с гости.

— Кога ли не е било така? — сухо отвърна Девлин.

Тя се изкиска. При положение че имаха повече от сто души прислуга под покрива си, пълна къща беше меко казано. Той обаче имаше предвид гостите и си беше съвсем прав. Много хора идваха по работа при Девлин, а тъй като Шеринг Крос беше доста далече от Лондон, когато Девлин си беше у дома, те го навестяваха и често продължаваха престоя си, някои с по няколко седмици, преди отново да потеглят към Лондон.

— Това, което исках да предложа, преди да се опиташ да не му обърнеш внимание — каза тя с укор в погледа заради неговото „чудесно, чудесно“, — е, че на внука на Маргарет му е време за женене. Така можем и да не каним цяла сюрия в къщата си, ако той и лейди Кимбърли се харесат. Така и така той ще ни погостува.

— Отлично. — Той се усмихна. — Надявам се да се погрижиш наистина да се харесат.

— Е, мога да се постарая в това отношение. Много по-лесно е, отколкото планирането на няколко бала и десетина подобни мероприятия — на всички, от които ще ти се наложи да присъстваш.

При мисълта за това в погледа му се изписа ужас.

— Сигурно ще отседна в лондонското си жилище през това време.

Тя замислено го изгледа.

— Всъщност знаеш ли, би било много по-лесно да плануваме всички тези неща за Лондон. По-малко вероятно е всички да се застоят.

Той веднага си промени решението.

— След като поразмислих обаче, реших да остана тук.

Тя невинно се усмихна.

— Както искаш. Ако си склонен да изтърпиш тридесет или четиридесет души на закуска всяка сутрин…

Този път той я стрелна с поглед доста кисело.

— Значи твърдо си решила да ме въвлечеш в тази работа, а?

— Точно така.

— Май ще трябва да поговоря с Маргарет за този неин внук — въздъхна той. — Ако е подходящ, а не виждам как може да е иначе, ще се постарая да направя така, че да го сватосам с дъщерята на графа. — Той бързо прегърна Меган. — Това е една чудесна идея, скъпа. Да си свършим работата възможно най-бързо, а?

Тя също го прегърна, но не за толкова бързо.

— А после може да си направим една малка ваканция само за нас — ти, аз и бебето? В края на краищата, откакто се роди Джъстин, почти не сме оставали сами. Вече минаха няколко месеца, а хората все още идват, за да видят наследника ти. Какво ще кажеш да се скрием за малко в къщичката ти край Бат?

— Тази къщичка е с двадесет стаи и е пълна с прислуга — засмя се той. — Там изобщо няма да останем сами.

Тя се намръщи, защото си беше представяла нещо по-малко, но веднага предложи алтернатива:

— Всъщност Шеринг Крос е толкова голям, че вероятно бихме могли да се преместим в едно от неизползваните крила и никой няма да разбере, че сме там.

Той я погледна, за да разбере дали не се шегува, и тъй като не успя да реши от изражението й, отвърна:

— Да не би това да беше оплакване за размера на дома ми?

— Не, съвсем не. Тифани, а не аз, нарича Шеринг Крос мавзолей.

Тифани беше приятелката на Меган от детинство, всъщност и двете бяха деца, когато за пръв път зърнаха Шеринг Крос. На Тифани наистина й приличаше на мавзолей и тя и досега бе изумена от размерите на имението на херцога.

— Аз винаги съм го смятала за идеално място — добави Меган, — макар и от време на време да се губя в него.

— Не се губиш — запротестира той.

— Само един-два пъти.

— Меган…

— Е, добре, само веднъж и не за дълго — ухили се тя.

Умираше да дразни мъжа си. Това му се отразяваше добре и той вече не беше толкова надут, както преди да се запознаят. Сега само от време на време започваше да си придава важност, и то по навик. Тя предпочиташе пламенното конярче и разпален любител на споровете, за когото си мислеше, че се омъжва, когато избягаха, за да се оженят в Гретна Грийн. После много се беше изненадала, че се е омъжила за самия херцог.

— Всъщност — отвърна Девлин в отговор на нейните закачки — от известно време не съм разглеждал задните крила на Шеринг Крос. Те наистина бяха доста уединени, доколкото си спомням. Дали все още е така?

Погледът му ясно говореше за насоката на мисълта му. Тя леко изтръпна, както обикновено се случваше, когато я погледнеше с неприкрито желание. Любовна авантюра посред бял ден в някоя неизползвана част от сградата — това й беше напълно по вкуса.

— Ами да отидем и да проверим — предложи тя с леко дрезгав глас.

— Точно това мислех да предложа и аз.