Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Малчугана (1)

Глава първа
Тишина и пустота

— Знаеш ли — каза Мая, — имам някакво глупаво предчувствие…

Стояхме до глайдера, тя гледаше под краката си и ровеше с ток замръзналия пясък.

Какво да й отговоря? Нямах никакви предчувствия, но, общо взето, тук и на мен не ми харесваше. Присвих очи и се загледах в айсберга. Той се издигаше над хоризонта като гигантска захарна буца, като ослепително бял нащърбен зъб, много студен, много неподвижен, много плътен, без каквито и да е живописни блещукания и преливания — ясно беше, че както се е врязал в този плосък и беззащитен бряг преди сто хиляди години, така и ще остане да стърчи тук още толкова, напук на своите събратя, които плаваха без посока в открития океан. Гладкият сиво-жълт плаж, обсипан с милиарди искрящи люспи скреж, се разстилаше до него, а вдясно беше океанът, оловносив, лъхащ на застинал метал, покрит с леки вълнички, черен като туш на хоризонта и неестествено мъртъв. Отляво, над горещите извори и над блатото, се стелеше сива напластена мъгла, зад която смътно се долавяха настръхналите хълмове, а по-нататък бяха струпани отвесни тъмни скали, покрити със снежни петна. Скалите се простираха покрай брега, докъдето ти стигнат очите, а над тях в небето — безоблачно, тъжно, ледено сиво-виолетово небе — изгряваше малкото нетоплещо лилаво слънце.

Вандерхузе излезе от глайдера, веднага дигна на главата си кожената качулка и дойде при нас.

— Готов съм — съобщи той. — Къде е Комов?

Мая леко повдигна рамене и дъхна върху замръзналите си пръсти.

— Сигурно ей сега ще дойде — каза тя разсеяно.

— Днес накъде отивате? — попитах Вандерхузе. — Към езерото ли?

Вандерхузе повдигна леко глава, изду долната си устна и сънливо ме погледна с присвити очи, като изведнъж ми заприлича на стара камила, но с бакенбарди на рис.

— Скучно ти е сам тук — произнесе съчувствено той. — Но ще трябва да потърпиш, как мислиш?

— Мисля, че ще трябва.

Вандерхузе отметна още по-назад главата си и със същата камилска надменност погледна към айсберга.

— Да — с предишния тон каза той. — Много прилича на Земята, но не е тя. В същност тук се крие цялата ни беда при планетите от земен тип. Човек през цялото време се чувства излъган. И ограбен. Но и с това може да се свикне, ти, Мая, какво мислиш?

Мая не отговори. Днес беше съвсем тъжна. Или, напротив — сърдеше се. Но при нея подобно състояние не беше рядкост, то й допадаше.

Леко, сякаш млясна, отзад се отвори мембраната на люка и върху пясъка скочи Комов. Бързо, в движение затваряйки ципа на кожуха си, той дойде при нас и енергично попита:

— Готови ли сте?

— Готови сме — отвърна Вандерхузе. — Къде ще ходим днес, Генадий? Пак ли на езерото?

— Да — проговори Комов, като си оправяше ципа под брадата. — Мая, доколкото разбрах, днес вие имате квадрат шестдесет и четири. Моите координати са: западният бряг на езерото, кота седем, кота дванадесет. Програмата ще уточним по пътя. Попов, моля изпратете радиограмите, оставих ги в кабинета. Връзка с мен — чрез глайдера. Завръщане в осемнадесет нула-нула местно време. В случай на закъснение ще предупредим.

— Разбрано — казах без ентусиазъм: не ми хареса това напомняне за възможно закъснение.

Мая отиде мълчалива при глайдера. Комов най-после се справи с ципа, прекара ръка по гърдите си и също тръгна към глайдера. Вандерхузе ме хвана за рамото.

— По-малко гледай всички тези пейзажи — посъветва ме той. — По възможност стой вътре и си чети. Пази си далака.

После, без да бърза, влезе в глайдера, седна в пилотското кресло и ми махна с ръка. Накрая и Мая си позволи да се усмихне и също ми махна с ръка. Комов, без да ме погледне, кимна, стъкленият капак се затвори и аз престанах да ги виждам. Глайдерът безшумно тръгна, стремително се плъзна напред и нагоре, бързо се превърна в черна точка и изчезна, като че ли изобщо не е съществувал. Останах сам.

Известно време стоях, пъхнал дълбоко ръце в джобовете на кожуха, и гледах как се трудят моите момчета. През нощта те бяха поработили здравата, бяха се изтощили, поизгладнели и сега, разтворили енергоприемниците на максимум, лакомо гълтаха бледия бульон, с който ги гощаваше хилавото лилаво слънце. И нищо друго не ги интересуваше. И нищо друго не им беше нужно, дори аз не им трябвах — във всеки случай поне дотогава, докато не свършеше тяхната програма. Е, наистина, тромавият дебел Том запалваше предния си рубинен сигнал всеки път, когато попадах в полезрението на неговите окуляри, и при желание това можеше да се приеме за приветствие, нещо като разсеяно-вежлив поклон, но аз си знаех, че сигналът означава: „При мен и при останалите всичко е наред. Изпълняваме задачата. Има ли нови указания?“ Нови указания нямах. Имах много самота и много, твърде много мъртва тишина.

Това не беше глухата тишина на акустическа лаборатория, от която заглъхват ушите, нито чудната тишина на земната вечер в лоното на природата, освежителна, ласкаво галеща мозъка, която умиротворява и те приобщава към всичко прекрасно в света. Тази беше особена — пронизваща, прозрачна като вакуум, опъваща нервите — тишина на огромен, съвършено пустинен свят.

Огледах се с безпокойство. Може би изобщо не трябваше така да говоря за себе си; може би трябваше да кажа просто: „Огледах се“. Но в действителност аз се огледах не както обикновено, а именно уплашено. Безшумно се трудеха роботите. Безшумно сияеше лилавото слънце. Трябваше някак си да се сложи край на това.

Например можеше най-после да се наканя и да отида до айсберга. До него имаше пет километра, а стандартната инструкция забранява категорично на дежурния да се отдалечава на повече от сто метра от кораба. Сигурно при други обстоятелства би било дяволски съблазнително да се рискува и да се наруши инструкцията. Но само не тук. Тук аз можех да се отдалеча и на пет километра, и на сто двадесет и пет и нищо нямаше да се случи нито с мен, нито с моя кораб, нито с десетките други кораби, пръснати по всички климатични пояси на планетата на юг от мен. От разкривените храсти няма да изскочи кръвожадно чудовище и да ме изяде — тук няма никакви чудовища. Откъм океана няма да налети свиреп тайфун, да вдигне кораба и да го захвърли на мрачните скали — тук не са забелязани нито тайфуни, нито разни други земетресения. Няма да има извънредно повикване от базата за обявяване на биологична тревога — тук не може да има биологична тревога, няма нито вируси, нито бактерии, опасни за многоклетъчните същества. На планетата няма нищо освен океана, скалите и дърветата-джуджета. В случая не е интересно да се нарушава инструкцията.

Но и да се спазва не е интересно. На която и да е порядъчна биологично активна планета за нищо на света не бих стоял така, с ръце в джобовете, на третия ден след кацането. Щях да се разкъсвам от работа. Регулиране, пускане и всекидневен контрол на пазача-разузнавач. Организиране около кораба — и около строителната площадка също — Зона на абсолютна биологична безопасност. Осигуряване на споменатата ЗАББ при нападение изпод земята. Всеки два часа контрол и смяна на филтрите — външните бордови, вътрешните бордови и личните. Създаване на хранилище за закопаване на всички отпадъци, в това число и на използваните филтри. На всеки четири часа стерилизация, дегазация и дезактивация на управляващите системи на кибернетичните механизми. Контрол на информацията на роботите от медицинската служба, действащи извън пределите на ЗАББ. И още какви ли не дреболии: метеолорогични сонди, сеизмично разузнаване, спелео-опасности, тайфуни, лавини, кални водопади, карстови срутвания, горски пожари, вулканични изригвания…

Представях си как в скафандър, потен, не спал, зъл и вече леко затъпял, промивам нервните възли на дебелака Том, а пазачът-разузнавач виси над главата ми и с упоритостта на идиот за двадесети път ми съобщава, че под чепатото дърво се е появила страшна петниста жаба от неизвестен за него тип, а в наушниците писукат тревожните сигнали на страшно развълнуваните роботи от медицинската служба, открили, че еди-кой си местен вирус дава нестандартна реакция на пробата на Балтерманц и следователно теоретически е способен да пробие биоблокадата. Вандерхузе, който както подобава на един лекар и капитан, си стои в кораба, загрижено ми съобщава, че има опасност да бъдем погълнати от тресавището, а Комов с ледено спокойствие ми казва по радиото, че двигателят на глайдера е изяден от дребни насекоми, нещо като мравки, и че в момента те опитват със зъби скафандъра му… Ох! Впрочем на такава планета не биха ме взели. Взеха ме именно на тази, за която липсват инструкции. Тъй като няма нужда от тях.

Пред люка малко се забавих, почистих полепналите по подметките песъчинки, постоях известно време, сложил ръка на излъчващия топлина борд на кораба, и натиснах с пръст мембраната. В кораба беше също тихо, но все пак това беше една домашна тишина, тишината на празен и уютен апартамент. Свалих кожуха и отидох направо в кабината. Не останах пред моя пулт — и без това беше ясно, че всичко е наред — затова веднага седнах пред радиостанцията. Радиограмите бяха на масата. Включих шифратора и започнах да набирам текста. В първата радиограма Комов съобщаваше на базата координатите на предполагаемите лагери, отчиташе се за рибките, пуснати вчера в езерото, и съветваше Китамура да не бърза с влечугите. Всичко дотук беше горе-долу разбираемо, но от втората радиограма, адресирана до Централния информаторен пункт, разбрах само, че на Комов са му крайно нужни данните за игрек-фактора при двунормален хуманоид с четириетажен индекс, състоящ се общо от девет цифри и четиринадесет гръцки букви. Това беше плътна и непроницаема висша ксенопсихология, от която аз, както и всеки нормален хуманоид с индекс нула, не разбирах нищо. Пък и не беше нужно.

Набрах текста, включих служебния канал и предадох всички съобщения в един импулс. След това зарегистрирах радиограмите и изведнъж се сетих, че и аз трябва да изпратя първия си отчет. То пък един отчет… „Група ЕР-2, строителни работи по стандарт 15, изпълнение еди-колко си процента, дата, подпис.“ Край. Наложи се да стана и да отида до моя пулт, за да погледна графика на изпълнението, и сега разбрах защо изведнъж ми хрумна за отчета. Работата не беше в отчета, просто аз, изглежда вече един достатъчно опитен кибертехник, бях почувствал прекъсването, дори без да видя и да чуя нещо: Том пак ни в клин, ни в ръкав, както и вчера, беше спрял. Както и вчера, аз раздразнено натиснах клавиша за контролно повикване: „Какво има?“ Както и вчера, сигналът за прекъсване веднага угасна и светна рубинената светлина: „При нас всичко е наред, изпълнявам задачата. Има ли нови указания?“ Аз му дадох указание да възобнови работата си и включих видеаекрана. Джек и Рекс работеха усърдно, Том също тръгна, в първите секунди някак странно, почти на една страна, но веднага се оправи.

— Е, братле — казах на глас, — ти май си ми преуморен и ще трябва да те почистя. — Надникнах в работния дневник на Том. Трябваше още тази вечер да му се извърши профилактика. — Хайде, до вечерта все ще изкараме, нали?

Том не възразяваше. Известно време гледах как роботите работят, а после изключих видеоекрана: айсберг, мъгла над блатото, тъмни скали… Искаше ми се да мина без подобна гледка.

Все пак изпратих отчета и веднага се свързах с ЕР-6. Вадик моментално отговори, като че само това е чакал.

— Е, как е там при вас? — попитахме се един друг.

— При нас е нормално — отговорих аз.

— При нас гущерите изпукаха — съобщи Вадик.

— Ама че сте и вие — казах — предупреждаваше ли Комов, любимият ученик на доктор Мбога: не бързайте с влечугите.

— Че кой бърза с тях? — възрази Вадик. — Ако те интересува мнението ми, тук те просто няма да оживеят. Жега е!

— Къпете ли се? — попитах със завист.

Вадик помълча.

— Топим се — каза без желание. — От време на време.

— Защо така?

— Пустинно е — отговори Вадик. — Като в кошмарно голяма вана… Ти не можеш го разбра. Един нормален човек не може да си представи такава кошмарно голяма вана. Проплувах около пет километра, отначало всичко беше добре, но после изведнъж като си представих, че това не е басейн, а океан! И освен мен в него няма нито една жива твар… Не, старче, не можеш да го разбереш. Едва не потънах.

— Н-да — проговорих. — Значи, при вас е същото…

Побъбрихме още няколко минути, след това извикаха Вадик от базата и ние набързо се сбогувахме. Потърсих ЕР-9. Ханс не отговори. Можеше, разбира се, да избера ЕР-1, ЕР-3, ЕР-4 и тъй нататък — до ЕР-12, да поговорим колко пустинно и безжизнено е навън, но каква полза? Ако си помисли човек — никаква. Затова изключих радиостанцията и седнах зад пулта. Известно време седях просто така — гледах работните екрани и си мислех, че работата, с която се занимаваме, е двойно полезна: не само спасяваме пантианците от поголовна и неминуема гибел, ние спасяваме и тази планета — от мъртвата тишина, от пустотата, от безсмислието. След това ми дойде наум, че пантианците навярно са доста странна раса, щом нашите ксенопсихолози смятат, че тази планета е най-подходящата за тях. Животът им на Панта трябва да е доста странен. Ето, ще ги докарат тук — разбира се, отначало не всичките, а по двама-трима представители от всяко племе — и те ще видят замръзналия плаж, айсберга, безжизнения леден океан, празното виолетово небе, ще ги видят и ще кажат: „Прекрасно! Също като у дома!“ Нещо не ми се вярва. Наистина, когато те пристигнат, тук няма да е вече така пусто. В езерата ще има риба, в гъсталаците — дивеч, на плитчините — миди за ядене. Може би и гущерите някак ще се аклиматизират… А освен това положението на пантианците не дава много възможности за избор. Ако например станеше известно, че нашето Слънце всеки момент може да избухне и да унищожи всичко живо по Земята, навярно и аз нямаше да бъда толкова придирчив. Сигурно щях да си кажа — нищо, все някак ще се преживее. Впрочем, пантианците никой не ги и пита. Все едно. И без това те нищо не разбират, нямат още космография, дори и най-примитивна. Няма и да разберат, че са се преселили на друга планета…

И изведнъж усетих, че чувам нещо. Някакво шумолене, сякаш пробяга гущер. Навярно си помислих за гущер поради неотдавнашния разговор с Вадик, в действителност звукът се чуваше едва-едва и съвсем неопределено. След това в най-отдалечения край на кабината нещо тракна — и веднага някъде се проля струйка вода. Едва доловимо за слуха монотонно бръмчеше муха, попаднала в паяжина, в скоропоговорка бъбреха раздразнени гласове. И отново по коридора пробяга гущерът. Почувствах, че се вдървявам от напрежение, и станах. В този момент закачих справочника, оставен на края на пулта, и той падна със страшен трясък на пода. Вдигнах го и пак с гръм и трясък го хвърлих на пулта. Заподсвирквах бодър марш и с твърда стъпка излязох в коридора.

Всичко идваше от тишината. Тишината и пустотата. Всяка вечер Вандерхузе ни го обясняваше пределно ясно. Човекът не е като природата — той не търпи празноти. Попаднал в пустота, стреми се да я запълни. Ако не е в състояние да я запълни с нещо реално, заселва я с видения и въображаеми звуци. За изминалите три дни аз се наслушах достатъчно на въображаеми звуци. Предполагам, че скоро ще започнат виденията…

Марширувах по коридора покрай празните каюти, библиотеката и арсенала, а когато минах край медицинската част, почувствах лека миризма — свежа и едновременно неприятна — нещо като амоняк. Спрях и помирисах. Позната миризма. Макар че каква е — не е ясно. Надникнах в хирургическия кабинет. Постоянно включеният и готов за действие кибернетичен хирург — огромен бял октопод, закачен на тавана — ме погледна хладно със зеленикавите си очища и с готовност приповдигна манипулаторите си. Тук миризмата беше по-наситена. Включих аварийната вентилация и замарширувах по-нататък. Виж ти, до каква степен са се изострили сетивата ми. Всичко друго да, но обонянието ми никога не е било добро…

Завърших дозорния си маршрут в кухнята. Тя също беше изпълнена с различни миризми, но те ми бяха приятни. Кой каквото иска да си приказва, но в кухнята трябва да мирише. На другите кораби и в кухнята, и в кабината миризмата е еднаква. При мен не е така, няма и да бъде. Аз си имам свой ред. Чистотата си е чистота, но в кухнята трябва да мирише на хубаво. Вкусно. Възбуждащо. Мое задължение е четири пъти на ден да съставям менюто и забележете, при пълно отсъствие на апетит, защото апетитът и пустотата плюс тишината — по всяка вероятност са несъвместими…

Необходим ми беше не по-малко от половин час, за да съставя менюто. Тези тридесет минути бяха трудни, но аз направих всичко, каквото можах. След това включих готвача, обясних му менюто и отидох да видя как работят моите момчета.

Още от прага на кабината разбрах, че се е случило ЧП^[1]. И трите работни екрана на моя пулт показваха пълен застой. Спуснах се към пулта и включих видеоекрана. Сърцето ми се сви: строителната площадка беше празна. Никога досега не беше ми се случвало такова нещо. Дори не бях чувал, че подобно нещо изобщо може да се случи. Повъртях глава и побягнах към изхода. Някой е задигнал киберите… Случаен метеорит… Ударил е Том в кръста… Програмата е откачила… Невъзможно е, невъзможно! Влетях в кесона и грабнах кожуха. Не можех да налучкам ръкавите, циповете ми се губеха някъде и докато се сражавах с кожуха, както барон Мюнхаузен със своята побесняла шуба, пред очите ми стоеше все тази страшна картина: някакъв непознат и невъзможен дух води като кученце моя Том и киберите покорно пълзят право в мъглата, към тресавището, покрито с изпарения, потопяват се в кафявата каша и изчезват завинаги… В движение ритнах с крак мембраната и изскочих навън…

Всичко се завъртя пред очите ми. Киберите бяха тук, край кораба. Те и тримата се бяха струпали пред товарния люк и леко се отблъсваха един друг, като че всеки от тях искаше първи да влезе в трюма. Това беше невъзможно, беше страшно. Сякаш те се стремяха да се вмъкнат по-бързо в трюма, да се скрият от нещо, да се спасят… Подобно явление на втората природа е известно — побеснял робот, но то се случва много рядко, а пък за побеснял строителен робот никога не бях чувал. Нервите ми бяха така опънати, че бях готов и за това. Но нищо не се случи. Когато ме забеляза, Том престана да се върти и включи сигнала „чакам указания“. Показах му решително с ръце: „Върни се на мястото си, продължавай изпълнението на програмата“. Том послушно включи заден ход, обърна се и тръгна обратно към площадката. Естествено, Джек и Рекс го последваха. Стоях все още край изхода, гърлото ми беше пресъхнало, колената — омекнали и много ми се искаше да приседна.

Но аз не приседнах. Залових се да се оправям. Кожухът ми беше закопчан съвсем накриво, ушите ми мръзнеха, а потта по челото и по бузите бързо застиваше. Бавно, като се стараех да контролирам всички свои движения, изтрих лице, закопчах се както трябва, смъкнах качулката до очите си и сложих ръкавиците. Разбира се, срам ме е да си призная, но изпитвах страх. В същност това не беше вече самият страх, това бяха следите от преживения страх, смесен със срам. Кибертехник, изплашен от собствените си кибери… Беше ми съвсем ясно, че никога и никому няма да разкажа за този случай. Дявол да го вземе, краката ми се разтрепериха, дори още са отмалели и най-много от всичко на света сега ми се иска да се върна в кораба и спокойно, делово да обмисля произшествието, да си го изясня. Налага се и да прегледам някой и друг справочник. А в действителност аз сигурно просто се боях да се приближа до моите момчета…

Пъхнах решително ръце в джобовете си и закрачих към строителната площадка. Момчетата се трудеха, сякаш нищо не се е случило. Както винаги Том любезно ме запита имам ли нови указания. Джек обработваше фундамента на диспечерската, както му беше посочено в програмата. Рекс се движеше в зигзаг по готовия участък на пистата и се занимаваше с разчистване. Да, все пак нещо в тяхната програма не е в ред. Някакви камъни са нахвърляли по пистата… Тези камъни ги нямаше, пък и не бяха нужни тук, строителен материал имаше достатъчно и без тях. Да, откакто одеве Том спря, та досега, през целия последен час, те не са си гледали работата както трябва. И някакви клончета са разхвърляни по пистата… Аз се наведох, вдигнах едно клонче и се разходих напред и назад, удряйки с него по кончовите на ботушите. А дали да не ги спра веднага, докато е време, без да чакам срока за профилактика? Странно, нима някъде в програмата бяха оплели конците? Не можех да го променя. Хвърлих клончето в купчината камъни, събрани от Рекс, обърнах се и тръгнах към кораба.