Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Bay City Blues, 1938 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- [Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,6 (× 19 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Реймънд Чандлър. Пълна колекция разкази, том 1
История
- — Добавяне
7. Голямото чене
Лаборантът живееше на Девета улица в другия край на града. Домът му беше невзрачна едноетажна къща с веранда. Голяма прашна хортензия и разни други недорасли храсталаци покрай пътеката те оставяха с впечатлението, че стопанинът е прекарал живота си в опити да направи от нищо нещо.
Колата се плъзна пред къщата. Де Спейн изгаси фаровете и рече:
— Ако имаш нужда от помощ, свиркай. Появят ли се ченгетата, измъкни се на Десета, а аз ще заобиколя и ще те взема. Но не ми се вярва. Тази нощ всички се занимават само с момичето от „Брейтън авеню“.
Огледах притихналата улица, пресякох я под мътната светлина на луната и тръгнах по пътеката към къщата. Входната врата беше разположена под прав ъгъл спрямо улицата в някакъв издатък от къщата, който изглеждаше добавен от допълнително хрумване. Натиснах звънеца и го чух как издрънча някъде отзад. Никакъв отговор. Натиснах го още два пъти и опитах вратата. Беше заключено.
Слязох от верандата и заобиколих откъм северната страна на къщата, където в задния двор имаше малък гараж. Вратите му бяха затворени с катинар, който можеше да се отвори с едно по-силно духване. Наведох се и светнах с джобното си фенерче под паянтовите врати. Видяха се гумите на автомобил. Върнах се отново при входната врата и този път почуках доста силничко.
Прозорецът на предната стая изскърца и бавно се спусна надолу, някъде до средата. Зад прозореца имаше спуснати щори, а зад щорите — мрак. Дебел дрезгав глас се обади:
— Да?
— Господин Греб?
— Да.
— Искам да поговорим — по важна работа.
— Трябва да се наспя, господине. Елате утре.
Гласът никак не ми звучеше като на лаборант. По-скоро ми приличаше на гласа, който бях чул веднъж по телефона — много отдавна, рано тази вечер, в апартамента на Хари Матсън.
— Добре, господин Греб — рекох. — Тогава ще ви потърся в службата. Какъв ви беше адресът?
Известно време гласът мълча. После се обади:
— О, я изчезвай, докато не съм излязъл да ти фрасна един.
— Така не се печелят клиенти, господин Греб. Сигурен ли сте, че не можете да ми отделите няколко минути, след като и без туй вече сте станал?
— Не викай толкоз. Ще събудиш жената. Болна е. Ако трябва да изляза навън…
— Лека нощ, господин Греб.
Върнах се обратно по пътеката, под меката мътна луна. Минах от другата страна на тъмната паркирана кола и казах:
— Това е работа за двама. Вътре се е намърдал някакъв главорез. Струва ми се, че е същият, когото чух да наричат Голямото чене по телефона в Лос Анджелис.
— Господи! Убиецът на Матсън, така ли?
Де Спейн се премести откъм моята страна, подаде глава от прозореца и се изплю. Плюнката му префуча над пожарния кран, който беше поне на два и половина метра от нас. Не казах нищо. Той продължи:
— Ако този, когото наричаш Голямото чене, е Мое Лоренц, ще го позная. Може би ще успеем да влезем. А нищо чудно и да попаднем на гореща следа.
— Точно като ченгетата в радиопиесите.
— Страх ли те е?
— Мен ли? — попитах. — Естествено, че ме е страх. Колата е в гаража, така че или е сгащил Греб вътре и си напряга мозъка какво да прави с него…
— Ако е Мое Лоренц, той няма мозък — изръмжа Де Спейн. — Копелето е съвсем смахнато и може да върши само две неща — да държи пистолета и волана на автомобил.
— И парче оловна тръба — добавих. — Та думата ми беше, че Греб може да е излязъл без колата си и това Чене… Де Спейн се наведе да погледне часовника на таблото.
— Според мен той е изчезнал. Иначе досега да се е прибрал. Някой му е подшушнал да се спасява от нещо.
— Идваш или не? — попитах рязко. — Кой да му е подшушнал?
— На първо място, този, който го е наел, ако е работил за някого.
Де Спейн отвори, измъкна се от колата и се загледа над нея, към другата страна на улицата. Разкопча си сакото и разхлаби пистолета под мишницата си.
— Може и да успея да го забаламосам — рече. — Дръж ръцете си на показ и празни. Това е единственият ни шанс.
Отново пресякохме улицата, минахме по пътеката и се качихме на верандата. Де Спейн се облегна на звънеца.
Гласът изръмжа от полуотворения прозорец, иззад оръфаните тъмнозелени щори.
— Е?
— Здрасти, Мос — каза Де Спейн.
— Ъ?
— Аз съм Ал де Спейн. В играта съм.
Тишина. Дълга, убийствена тишина. После дебелият дрезгав глас попита:
— Кой е тоя с теб?
— Приятел от Лос Анджелис. Наш човек.
Отново тишина. После:
— Какво искаш?
— Сам ли си вътре?
— С една жена, но не може да те чуе.
— Къде е Греб?
— И аз това се питам. Какво искаш, ченге? Изплюй камъчето.
Де Спейн заговори така спокойно, сякаш си седеше вкъщи на фотьойла край радиото.
— Работим за един и същи човек, Лоренц.
— Ха-ха — изсмя се Голямото чене.
— Намерили са Матсън мъртъв в Лос Анджелис и градските ченгета вече са го свързали със случая Остриън. Трябва да изчезваме бързо. Големият шеф е на север, да си реди алибито, ама нас какво ни грее.
— Разправяй ги на шапката ми — обади се гласът, но вече се долавяше и нотка на съмнение.
— Надушвам нещо гадно — рече Де Спейн. — Хайде, отваряй. Виждаш, че не държим нищо в ръцете си.
— Докато стигна до вратата, вече ще държите — викна Голямото чене.
— Не си чак такъв пъзльо — подигра му се Де Спейн.
Щората изшумоля, сякаш нечия ръка я бе пуснала, и прозорецът се затвори. Започнах да повдигам ръката си.
— Без глупости — изръмжа Де Спейн. — Този тип решава случая ни. Трябва ни цял и невредим.
От вътрешността на къщата долетяха глухи стъпки. Ключалката изщрака и в сянката на вратата се появи фигура с тежък „Колт“ в ръката. Човекът имаше изключително сполучлив прякор. Огромната му широка челюст стърчеше напред като решетка на локомотив. Беше по-едър от Де Спейн, къде-къде по-едър.
— Казвай какво има! — нареди той и заотстъпва назад.
Де Спейн, който беше отпуснал ръце надолу, празни и с обърнати навън длани, пристъпи спокойно върху левия си крак и ритна Голямото чене в слабините — просто така, без ни най-малко да се двоуми, и срещу насочения пистолет.
Голямото чене все още се бореше с болката, когато извадихме пистолетите си. Дясната му ръка се опитваше да натисне спусъка и да задържи пистолета изправен. Болката заглушаваше всичко друго, освен желанието да се превие на две и да изкрещи. Вътрешната борба му отне частица от секундата и той не успя нито да гръмне, нито да изкрещи, когато го връхлетяхме. Де Спейн го цапардоса по главата, а аз през дясната китка. Изпитвах страстно желание да го фрасна по ченето — то просто ме омайваше — но китката бе най-близо до пистолета. Оръжието се отпусна, мъжището също се отпусна, почти толкова внезапно, после политна към нас. Хванахме го и го задържахме, зловонният му дъх опари лицата ни. Сетне коленете му поддадоха и ние се строполихме отгоре му в коридора.
Де Спейн изпъшка, изправи се и затвори вратата. Претърколи огромния, стенещ, почти изпаднал в несвяст мъж, изви ръцете му зад гърба и ги закопча с белезниците.
Тръгнахме по коридора. Стаята вляво беше слабо осветена от настолна лампичка, покрита с вестник. Де Спейн вдигна вестника и двамата се взряхме в жената върху леглото. Поне не я беше убил. Лежеше облечена в тънка пижама, с широко отворени, втренчени очи, почти обезумяла от страх. Устата, китките, глезените и коленете й бяха облепени с лейкопласт, а от ушите й стърчаха краищата на големи тампони памук. Иззад петсантиметровата лепенка върху устата й излизаше глухо бълбукане. Де Спейн леко наклони лампата. Лицето й беше на петна. Имаше изрусена коса, тъмна около корените, и измършавяло скулесто лице.
— Аз съм полицай — каза Де Спейн. — Вие ли сте госпожа Греб?
Жената потръпна и погледна агонизиращо. Издърпах памука от ушите й и рекох:
— Опитай отново.
— Вие ли сте госпожа Греб?
Де Спейн хвана края на лейкопласта върху устата й. Очите й премигаха, той рязко дръпна и незабавно затъкна устата й с ръка. Стоеше така, надвесен над жената, с лейкопласта в лявата ръка — огромен мургав полицай с безизразна мутра и нерви на бетонобъркачка.
— Обещавате ли да не пищите? — рече.
Жената кимна с усилие и той махна ръката си.
— Къде е Греб? — попита и отлепи останалия лейкопласт от тялото й.
Тя преглътна, хвана се за челото с ръка, чиито нокти аленееха, и поклати глава.
— Не знам. Не се е прибирал.
— Какво приказвахте с оная горила?
— Нищо — глухо отвърна жената. — Звънна се, отворих и оня звяр ме сграбчи. После ме завърза и попита къде е мъжът ми. Отговорих му, че не знам, и той ми удари няколко шамара, но след малко, изглежда, ми повярва. Попита ме защо не е взел колата и аз му казах, че винаги ходи пеша на работа, не взема колата. След това просто седеше в ъгъла и не мърдаше, нито говореше, дори не пушеше.
— Обажда ли се по телефона?
— Не.
— Виждала ли сте го преди?
— Не.
— Облечете се — каза Де Спейн. — Трябва да отидете при някои приятели да прекарате остатъка от нощта.
Тя се втренчи в него, бавно седна на леглото и разроши косата си. После устата й се отвори и Де Спейн пак я запуши с ръка.
— Стига — рязко каза той. — Нищо не му се е случило. Поне доколкото знаем, но сигурно няма да ви дойде като гръм от ясно небе, ако му се случи нещо.
Жената бутна ръката му, стана от леглото, приближи се до шкафа и извади шише уиски. Отвинти капачката и отпи от бутилката.
— Да — каза със силен, дрезгав глас. — А вие какво щяхте да правите, ако за всеки припечелен цент трябваше да се умилквате около докторската пасмина? Да не говорим, че и така центовете са дяволски малко. — Тя отпи още веднъж.
— Сигурно щях да подменям кръвни проби — отвърна Де Спейн.
Жената се втренчи в него безизразно. Той ме погледна и вдигна рамене.
— А може да е морфин — добави. — Може би продава по малко от „прашеца на щастието“. Но трябва да е дяволски малко, като гледам как живеете.
Той презрително огледа стаята.
— Обличайте се, госпожо.
Излязохме навън и затворихме вратата. Де Спейн се надвеси над Голямото чене, който лежеше на пода по гръб, леко извърнат настрани. Мъжагата стенеше непрестанно с отворена уста, нито съвсем в безсъзнание, нито много наясно какво става наоколо. Де Спейн, все още надвесен над него в мътната светлина, която беше запалил в коридора, погледна парчето лейкопласт в ръката си и неочаквано се разсмя. После силно го плесна върху устата на Голямото чене.
— Мислиш ли, че ще можем да го накараме да върви? Определено ще ми е криво, ако трябва да го носим.
— Не знам — рекох. — В случая аз съм само чирак. Къде ще го водим?
— Нагоре по хълмовете, където е спокойно и птичките пеят — мрачно отвърна Де Спейн.
Седнах на стъпалото на колата, провесил големия прожектор между коленете си. Светлината не беше много добра, но очевидно достатъчна за онова, което Де Спейн правеше с Голямото чене. Точно над нас имаше покрит резервоар, а след него склонът се спускаше в дълбок каньон. На около половин миля разстояние се виждаха две самотни, кацнали на възвишението къщи — и двете тъмни. Луната огряваше измазаните им в бяло стени. Тук, на високото, беше студено, но въздухът бе чист и звездите блестяха като парченца излъскан алуминий. Леката омара над Бей Сити изглеждаше много далеч, като в друга страна, а всъщност бе само на десет минути бързо кормуване.
Де Спейн беше съблякъл сакото си. Ръкавите на ризата му бяха завити нагоре, китките и големите му неокосмени ръце изглеждаха огромни на студената бледа светлина. Сакото му лежеше на земята между него и Голямото чене, а кобурът бе метнат върху сакото и пистолетът беше вътре, с дръжката към Голямото чене. Сакото бе отметнато леко настрани, така че между мъжете се откриваше малко пространство неравен, осветен от луната чакъл. Пистолетът се падаше отдясно на Голямото чене и отляво На Де Спейн.
След дълго мълчание — чуваше се само тежко дишане — Де Спейн каза:
— Опитай пак.
Говореше небрежно, все едно си приказваше с партньор на флипер.
Лицето на Голямото чене представляваше кървава маса. Не виждах червенината, но бях светнал един-два пъти с фенерчето и знаех, че лицето му е алено. Ръцете му бяха свободни и ритникът в слабините бе вече само спомен, останал далеч назад в огромния океан на болката. Той изграчи някак странно, бутна Де Спейн с лявото си бедро, отпусна се на дясно коляно и посегна към пистолета.
Де Спейн го ритна в лицето.
Голямото чене се изтърколи върху чакъла, впи ръце в лицето си и измежду пръстите му долетяха стенания. Де Спейн пристъпи и го ритна в глезена. Онзи зави. Де Спейн се върна в начална позиция зад сакото и кобура с пистолета. Голямото чене се претърколи, коленичи и разтръска глава. От лицето му върху каменистата почва се отрониха едри тъмни капки. Той бавно се изправи и застана леко приведен. Де Спейн рече:
— Я се стегни! Кораво копеле си. Зад гърба ти е Ванс Конрид, а зад него — мафията. Зад теб може да стои дори шефът Андърс. А аз съм само едно скапано ченге, на което са му теглили шута. Хайде, ела да направим малко показно!
Голямото чене се хвърли към пистолета с главата напред. Ръката му докосна дръжката, но само я завъртя. Де Спейн настъпи ръката и завъртя тока на обувката си. Голямото чене изпищя. Де Спейн отскочи назад и рече отегчено:
— Нали сме в една категория, гълъбче.
— Защо не го оставиш да говори, за Бога? — обадих се дрезгаво аз.
— Той не ще да говори — отвърна Де Спейн. — Не е от разговорливите. Кораво копеле е.
— Тогава поне застреляй тоя нещастник.
— В никакъв случай! Не съм такъв човек. Ей, Мое, този тук си мисли, че съм от ония садистичните ченгета, дето трябва от време на време да цапардосват някого с оловна тръба по главата, за да не ги хванат дяволите. Няма да го оставиш да си мисли така, нали, Мос? Това е равностоен двубой. Превъзхождаш ме с десет кила и ей го къде е пистолетът.
Голямото чене измърмори:
— Да предположим, че го взема. Нали твоят човек ще ме надупчи веднага.
— Няма такова нещо! Хайде, нали си буца. Само още веднъж. Имаш още много сили.
Голямото чене отново се изправи, толкова бавно се изправи, все едно се катереше по стена. Олюля се и избърса с ръка кръвта от лицето си. Главата ме болеше. Повдигаше ми се.
Съвсем неочаквано Голямото чене замахна с крак. За частица от секундата сякаш щеше да направи нещо, но Де Спейн го сграби за стъпалото, отстъпи назад и го дръпна. Той държеше крака изпънат, а биячът се олюля, опитвайки се да запази равновесие. Де Спейн се обади словоохотливо:
— Този номер мина, когато аз го направих, защото ти държеше патлак в лапата си, а аз нямах нищо. Тогава не предполагаше, че ще поема такъв риск. Сега обаче виждаш колко са различни нещата.
Той изви силно стъпалото му с две ръце. Тялото на бияча все едно се преметна във въздуха и се сгромоляса странично. Рамото и лицето му заораха в земята, но Де Спейн продължаваше да държи стъпалото и да го извива. Голямото чене се замята, като издаваше остри животински звуци, позаглушени от чакъла. Де Спейн силно и рязко извъртя ходилото. Онзи изхриптя тъй, сякаш раздраха десет чаршафа едновременно.
Де Спейн се наведе напред и настъпи другия му глезен. Отпуснат цялата си тежест върху стъпалото, което държеше, и разчекна двата му крака. Голямото чене се опита да изохка и изреве едновременно. Получи се нещо като лай на бая голямо и престаряло куче.
Де Спейн каза:
— За това, което правя, някои получават пари. Не центове — истински мангизи. Ще трябва да проуча тая работа.
Голямото чене изрева:
— Пусни ме! Ще говоря! Ще говоря!
Де Спейн го разчекна още малко. Направи нещо и с ходилото и онзи изведнъж рухна. Все едно да припадне морски лъв. Де Спейн загуби равновесие и залитна на една страна, когато кракът се стовари на земята. После извади носна кърпичка от джоба си и бавно попи лицето и ръцете си.
— Омекнал е — рече. — Много бира пие. А изглеждаше як. Може да е от това, че задникът му е вечно зад волана.
— И ръката на пистолета — добавих.
— Това е идея — рече Де Спейн. — Не бива да му отнемаме самоуважението.
Пристъпи и срита Голямото чене в ребрата. След третия шут се чу стенание и нещо заблестя там, където преди се тъмнееха клепачите му.
— Ставай — кресна Де Спейн. — Няма повече да ти причинявам болка.
Голямото чене се изправи. Трябваше му цяла минута, за да го стори. Устата му — онова, което бе останало от нея — зееше широко отворена. Това ми напомни за друг един мъж и престанах до го съжалявам. Той загребваше въздуха с ръце, търсеше нещо, на което да се подпре.
Де Спейн се обади:
— Моят човек разправя, че си се скапал, защото в ръката ти нямало пистолет. Не е хубаво силен мъж като теб да се скапва така. Ето, вземи моя.
Леко ритна кобура. Той се изхлузи от сакото и тупна в краката на Голямото чене. Онзи приведе рамене, за да го погледне. Не можеше да привие врата си повече.
— Ще говоря — продума.
— Никой не е искал от теб да говориш. Казах ти да вземеш пистолета в ръка. Не ме принуждавай да те дъня отново. Разбираш ли? Пистолетът в ръката.
Голямото чене рухна на колене и ръката му бавно обгърна дръжката на пистолета. Де Спейн го наблюдаваше, без да трепне.
— Ха така! Сега вече имаш пистолет. Сега отново си кораво копеле и можеш да пречукаш още някоя жена. Извади го от кобура!
Много бавно, с нечовешки усилия Голямото чене издърпа пистолета от кобура и остана така, провесил оръжието между коленете си.
— Какво, няма ли да пречукаш някого? — подразни го Де Спейн.
Голямото чене изпусна пистолета и се разрида.
— Ей, ти! — излая Де Спейн. — Прибери това там, откъдето го взе. Искам го чист, както самият аз го пазя.
Ръката на бияча несигурно се плъзна по земята, напипа пистолета и бавно го прибра в кожения кобур. Усилието отне и последната капчица енергия, която му беше останала. Той се захлупи по лице върху кобура.
Де Спейн го хвана за ръката, претърколи го по гръб и вдигна пистолета си от земята. Избърса дръжката с длан и закопча кобура на гърдите си. После вдигна и сакото си и го облече.
— Сега ще го оставим да си каже и майчиното мляко — рече той. — Не вярвам, че можеш да накараш да проговори човек, който не иска. Имаш ли цигара?
Бръкнах в джоба с лявата си ръка, извадих пакета, изтръсках една цигара и му го поднесох. Включих ръчния прожектор и осветих стърчащата цигара и едрите му пръсти, които се пресегнаха да я вземат.
— Нямам нужда от това — каза той.
Потърси клечка кибрит, запали я и бавно напълни дробовете си с дим. Отново изгасих прожектора. Де Спейн погледна надолу към морето, извивката на брега и осветените кейове.
— Хубаво е тук горе — рече.
— Студено е — обадих се аз. — Дори през лятото. Не бих отказал една чашка.
— Аз също — рече Де Спейн. — Но не пия, когато съм на работа.