Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bay City Blues, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
nextvasko (2008)
Корекция
BHorse (2008)

Издание:

Реймънд Чандлър. Пълна колекция разкази, том 1

История

  1. — Добавяне

3. Представител на печата

На Уестърн Авеню намерих телефонна кабина и се обадих в полицията. Макгий Виолетката беше все още там, но се канеше да си тръгва към къщи.

— Как се казваше онова твойто шурейче, вестникарчето, дето работи в Бей Сити? — попитах го аз.

— Кинкейд. Викат му Кинкейд Куклето. Дребосък е.

— Къде мислиш, че може да е сега?

— Навърта се из кметството. Май покрива полицейския участък. Защо?

— Видях Матсън — отвърнах. — Знаеш ли къде живее?

— Не. Обади ми се по телефона. Какво мислиш за него?

— Ще направя каквото мога. Ще си бъдеш ли вкъщи тази вечер?

— Няма причини да не бъда. Защо?

Не му казах нищо. Качих се в колата и поех към Бей Сити. Бях там към девет часа. Полицейският отдел заемаше половин дузина стаи в сградата на кметството, чийто архитектурен стил би бил уместен в Средните щати. Проврях се между кибиците и влязох в светла стая с гише. Зад него имаше униформен полицай, а на стената — дъска за обяви.

Подпрях ръка на гишето и едно цивилно ченге, което бе съблякло сакото си и изпод мишницата му стърчеше кобур колкото патерица, отмести око от вестника си, процеди „Да?“ и бомбардира плювалника, без да помръдне глава повече от два сантиметра.

— Търся човек на име Кинкейд Куклето.

— Излезе да яде. Аз го замествам — отвърна той с равен, безразличен глас.

— Благодаря. Имате ли стая за журналистите?

— Ъхъ. Имаме и тоалетна. Искаш ли да я видиш?

— По-спокойно — рекох. — Не се опитвам да се заяждам. Нямам нищо против вашия град.

Той отново уцели плювалника.

— Стаята за журналистите е надолу по коридора. Там няма никой. Куклето ще се върне всеки момент, ако не се е удавил в някоя лимонадена бутилка.

В стаята влезе млад мъж с нежно телосложение, изискани черти, розово лице и невинни очи. В лявата си ръка държеше наполовина изяден сандвич с кюфте. Шапката му приличаше на тези, които репортерите носят по филмите, и беше разплескана върху тила на дребната му руса глава. Яката на ризата му бе разкопчана и вратовръзката, изкривена на една страна, висеше върху сакото. Изобщо — стопроцентово копие на журналистите от филмите. Само дето не беше пиян.

— Нещо ново, момчета? — попита Кинкейд небрежно.

Едрото чернокосо ченге отново улучи личния си плювалник и отвърна:

— Чух, че кметът си сменил долните гащи, но засега е само слух.

Дребният младеж се усмихна машинално и се обърна. Ченгето продължи:

— Оня там те търси, Кукле.

Кинкейд задъвка сандвича си и ме погледна с надежда. Рекох му:

— Приятел съм на Виолетката. Къде можем да поговорим?

— Да влезем в стаята за журналисти — отвърна той.

Докато излизахме, чернокосият ме изучаваше. Оглеждаше ме като човек, който търси с кого да се сбие и смята, че аз съм подходящ.

Стигнахме дъното на коридора и влязохме в стая с дълга, гола, издраскана маса, три-четири дървени стола и купища вестници по пода. В единия край на масата имаше два телефона, а точно в центъра на всяка стена — по един оплют от мухите портрет в рамка — Вашингтон, Линкълн, на журналиста Хорас Грийли и още един, когото не познах. Кинкейд затвори вратата, седна на ръба на масата, залюля крака и захапа остатъка от сандвича си.

— Аз съм Джон Далмас — рекох, — частен детектив от Лос Анджелис. Какво ще кажете да се повозим до „Олтеър стрийт“ седемстотин двайсет и шест, а вие да ми разправите каквото знаете за случая „Остриън“? Може би ще бъде по-добре да се обадите на Макгий, за да ме представи. — Подадох му визитката си.

Младежът много бързо се свлече от масата, мушна визитката в джоба си, без да я погледне, и продума почти в ухото ми:

— Чакайте малко!

После тихо отиде до портрета на Хорас Грийли, повдигна го и натисна един участък от боята зад него. Боята потъна. Беше нанесена върху плат. Кинкейд ме изгледа и повдигна вежди. Кимнах. Той върна картината на мястото й и дойде при мен.

— Микрофон — каза тихо. — Разбира се, не знам нито кой подслушва, нито кога, нито дали проклетото нещо изобщо работи.

— На Хорас Грийли щеше да му хареса — подметнах.

— Да. Тази вечер е мъртвило. Мисля, че мога да изляза. Ал де Спейн и без друго ще ме замества. — Сега младежът говореше високо.

— Едрото чернокосо ченге ли?

— Да.

— Защо е толкова кисел?

— Разжалваха го. Сега е обикновен патрулиращ полицай. Тази вечер дори не е на работа, просто виси тук, а е толкова як, че цялото управление трябва да се вдигне, за да го изхвърли.

Погледнах към микрофона и вдигнах вежди.

— Няма страшно — отвърна Кинкейд. — Нали трябва да им пусна нещичко, та да има с какво да се занимават.

Приближи се до мръсен умивалник в ъгъла, изми си ръцете с люспа сапун и ги избърса в носната си кърпа. Тъкмо я прибираше и вратата се отвори. На прага стоеше дребен човек с посивяла коса и ни гледаше безизразно.

Кинкейд Куклето рече:

— Добър вечер, шефе. Мога ли да ти бъда полезен с нещо?

Шефът ме изгледа безмълвно и без удоволствие. Имаше морскозелени очи, упорито стиснати устни, нос на пор и нездрава кожа. Не изглеждаше достатъчно едър за ченге. Кимна едва-едва и изрече:

— Кой е приятелят ти?

— Приятел на шурея. Частен детектив от Лос Анджелис. Чакай да видя… — Кинкейд отчаяно забърка в джоба си за визитката ми. Дори не си спомняше името ми.

— Частен детектив ли? Това пък какво е? Каква работа имате тук? — рязко попита шефът.

— Не съм казал, че съм дошъл по работа — отвърнах.

— Радвам се да го чуя. Много се радвам — рече той. — Довиждане.

Отвори вратата, излезе бързо и я затръшна след себе си.

— Това е шефът на полицията, Андърс — човек на място — високо произнесе Кинкейд. — Няма по-добър от него.

Гледаше ме като подплашен заек.

— И никога не е имало — рекох също толкова високо. — В Бей Сити.

За миг си помислих, че ще припадне, но не би. Излязохме пред кметството, качихме се в колата ми и потеглихме.

Спрях на „Олтеър стрийт“ срещу къщата на доктор Лийланд Остриън. Нощта беше безветрена и под луната се стелеше лека мъглица. От плажа се носеше слаб приятен мирис на солена вода и водорасли. Червени светлинки очертаваха яхтеното пристанище и искрящите контури на три кея. Далеч навътре в морето голям рибарски кораб беше нанизал лампички между върховете на високите си мачти и оттам до носа и кърмата. Нищо чудно на него да се вършеха и други работи освен риболов.

В тази отсечка „Олтеър стрийт“ беше сляпа улица. Свършваше пред високата ограда от ковано желязо на обширно имение. Къщите се намираха само откъм страната на сушата, застроени върху двеста и пет-десет-триста метрови, приятно оформени парцели. От страната на морето имаше тесен тротоар и ниска ограда, зад която брегът се спускаше почти отвесно надолу.

Кинкейд Куклето се беше сгушил в ъгъла на седалката и само червеното връхче на цигарата осветяваше от време на време дребните, неясни черти на лицето му. Къщата на Остриън беше тъмна, само една светлинка блещукаше над входната врата. Беше измазана, имаше зид, ограждащ предния двор, желязна порта и гараж извън зида. Циментова пътека излизаше от страничната врата на гаража и водеше към страничния вход на къщата. В зида, до желязната порта, беше вградена бронзова табелка, на която знаех какво пише: „Д-р Лийланд М. Остриън“.

— Така — рекох. — А сега какво му беше необичайното на случая „Остриън“?

— Нищо необичайно нямаше — бавно отвърна Кинкейд, — освен дето здравата ще загазя заради вас.

— Защо?

— Някой трябва да ви е чул по микрофона, когато споменахте адреса на Остриън. Затова и шефът дойде да ви огледа.

— Де Спейн може да е загрял по вида ми, че съм ченге, и да му го е изпял.

— Не. Де Спейн го мрази и в червата. По дяволите, та само преди седмица той беше лейтенант-детектив. Андърс не желае никой да си пъха носа в този случай. Не ни позволи и да пишем за него.

— Страхотна преса имате в Бей Сити.

— Имаме страхотен климат… а вестникарите ни са банда комедианти.

— Добре — рекох. — Имаш шурей ченге в отдел „Убийства“. Всички вестници в Лос Анджелис освен един поддържат шерифа. Той обаче живее в този град и, като много други, не държи на чистотата в собствения си двор. Значи те е страх, а?

Кинкейд Куклето изхвърли цигарата си през прозореца. Наблюдава я как описа червена дъгичка и остана да свети — бледорозово огънче върху тротоара. Наведох се напред и натиснах стартера.

— Извинявай тогава — рекох. — Няма да те безпокоя повече.

Превключих скоростите и колата пропълзя няколко метра, преди Кинкейд да се наведе и дръпне ръчната спирачка.

— Не съм шубелия — сопна се той. — Какво искаш да знаеш?

Отново изключих мотора и се облегнах назад, без да свалям ръце от волана.

— Първо, защо Матсън се е простил с разрешителното си? Клиент ми е.

— А, Матсън. Чух, че се опитал да дои доктор Остриън. И не само че му отнеха разрешителното, ами го изгониха и от града. Няколко въоръжени типове го натикали една вечер в кола, обработили го и го заплашили да изчезне от града, защото иначе… А когато се оплака в полицията, смехът им се чуваше на километри. Според мен не са били ченгета.

— Познаваш ли някой, на когото викат Голямото чене?

Кинкейд Куклето се замисли.

— Не. Шофьорът на кмета, кретен на име Мос Лоренц, има брада, на която можеш да закрепиш цял роял. Но никога не съм чувал да го наричат Голямото чене. Преди това е работил за Ванс Конрид. Чувал ли си за Ванс Конрид?

— Точно там ровя и аз — отвърнах. — Тогава, ако този Конрид иска да пречука някого, който му пречи и създава неприятности тук, в Бей Сити, то Лоренц ще бъде точно за тази работа, понеже кметът ще трябва да го прикрива — до известно време, разбира се.

— Кого да пречука? — обади се Кинкейд Куклето. Гласът му изведнъж прегракна от напрежение.

— Те не само са изгонили Матсън от града — казах. — Проследили са го до апартамента, който е наел в Лос Анджелис, и някакъв тип, наречен Голямото чене, му е светил маслото. Изглежда, Матсън е продължил да работи над нещото, което е надушил.

— Господи! — прошепна Кинкейд Куклето. — Не съм чул нищичко за това.

— Ченгетата в Лос Анджелис също — преди да тръгна насам. Ти познаваше ли Матсън?

— Малко. Не особено добре.

— Според теб честен ли беше?

— Ами доколкото… всъщност да, честен беше. Господи, пречукали са го, а?

— Доколкото може да е честен един частен детектив ли? — попитах.

Той се изкиска. От нерви, от напрежение, от шока, а не че му беше забавно. Една кола заби в края на улицата, спря до тротоара и фаровете й изгаснаха. Отвътре не излезе никой.

— Ами Остриън? — попитах. — Къде е бил, когато са убили жена му?

Кинкейд Куклето подскочи:

— Кой каза, че е била убита? — зина той.

— Мисля, че Матсън точно това се е опитвал да каже. Но още по-старателно се е натискал да получи пари, за да не каже. И в двата случая би си навлякъл неприязън, но в неговия случай го приспаха с оловна тръба. Подозирам, че е работа на Конрид, защото надали е от онези, дето им е приятно, като им измъкват пари, освен във вид на легални рушвети. От друга страна обаче, за заведението му би било малко по-добре доктор Остриън да е убил жена си, отколкото ако тя се е самоубила, защото е загубила всичко на неговите ролетки. Може би не чак по-добре, но поне малко. Та по тази причина не мога да разбера защо Конрид ще нареди да очистят Матсън, задето говорел за убийство. Освен ако не е говорел и за нещо друго.

— Имало ли е някога полза от всички тези разсъждения? — учтиво попита Кинкейд Куклето.

— Не. Просто се развличам с тях, докато си нанасям нощния крем пред огледалото. А сега за лаборанта, взел кръвната проба. Кой е той?

Кинкейд запали нова цигара и погледна към колата, която спря пред крайната къща. Фаровете й отново бяха светнали и тя бавно се движеше напред.

— Казва се Греб — отвърна той. — Държи помещение в сградата, където са лекарските кабинети в града, и работи за лекарите.

— Но не официално.

— Не. Тук и без това не си губят времето с лабораторни експертизи. Освен това погребалните агенти се редуват за по седмица като съдебни лекари при издаването на смъртни актове, та какво очакваш. Шефът може да потули работата както си иска.

— А защо да я потулва?

— Нищо чудно да е получил нареждане от кмета, на когото онези от комарджийската мафия да са намекнали да не закача Ванс, който работи за тях. Или пък от самия Ванс Конрид. Може и да не е искал шефовете му да разберат, че има нещо общо с някакво мъртво маце, което може да докара беля на клуба.

— Ясно — рекох. — А онзи там долу явно не знае къде живее.

Колата продължаваше да пълзи покрай тротоара. Фаровете й отново бяха загаснали, но тя не преставаше да се движи.

— И докато все още съм цял — обади се Кинкейд Куклето, — не виждам защо да не ти кажа, че медицинската сестра на доктор Остриън на времето е била жена на Матсън. Рижа стръвница, не особено красива в лицето, но страхотно тапицирана.

— Е, и аз обичам дамските чорапи да са добре запълнени — рекох. — Я излез от тази врата, мини отзад и легни на пода, само по-живо.

— Ама…

— Прави каквото ти казвам — срязах го. — Бързо!

Дясната врата щракна, отвори се и дребосъкът се изниза като струйка дим. После прещрака отново и се затвори. Чух отварянето на задната врата, хвърлих бърз поглед и видях тъмната сянка, свита на пода. Преместих се от дясната страна, отворих вратата и излязох на тесния тротоар, който вървеше по ръба на стръмния склон.

Другата кола вече беше съвсем наблизо. Фаровете й отново блеснаха и аз приклекнах. Лъчите се извъртяха, облизаха колата ми, после се врътнаха обратно, автомобилът спря отсреща и тихо потъна в мрак. Беше малка черна кола с две врати. Около минута нищо не се случи, после лявата врата се отвори, отвътре излезе яко мъжище и тръгна към моята страна на улицата. Извадих пистолета изпод мишницата, пъхнах го в колана и закопчах най-долното копче на сакото. После излязох иззад колата, за да го пресрещна.

Като ме видя, мъжът се закова на място. Ръцете му висяха празни отстрани. В устата му имаше пура.

— Полиция — рече кратко. Дясната му ръка бавно се насочи към дясното бедро. — Приятна нощ, нали?

— Страхотна — съгласих се. — Малко мъглива, но аз обичам мъглата. Омекотява въздуха и…

Той рязко ме прекъсна.

— Къде е другият?

— Ъ?

— Не ме будалкай, пришълецо! Видях цигарата от дясната страна на колата ти.

— Аз бях — рекох. — Не знаех, че е забранено да пушиш на дясната седалка на колата си.

— О, хитреем значи. Кой си и какво търсиш тук? — Едрото му мазно лице лъщеше на светлината, която се процеждаше през топлия мъглив въздух.

— Казвам се О’Брайън — отвърнах. — Току-що пристигам от Сан Матео, малко на почивка.

Ръката му бе вече съвсем близо до бедрото.

— Искам да видя шофьорската ти книжка — рече и се приближи дотолкова, че да може да я поеме, ако и двамата протегнем ръце.

— Аз пък искам да видя онова, което ти дава право да я видиш — казах.

Дясната му ръка рязко мръдна. Моята измъкна пистолета от колана и го насочи към корема му. Ръката му се закова, сякаш замръзна.

— Може пък да искаш да ме обереш — рекох. — Често се прави с тенекиени значки.

Той стоеше като парализиран, почти недишащ. После дрезгаво попита:

— Имаш ли разрешително за тоя патлак?

— За всеки ден от седмицата — отвърнах. — Дай да видя значката ти и ще го прибера. Предполагам, не я носиш на задника си?

Той остана смръзнат още минута. После погледна по улицата, сякаш се надяваше да дойде още една кола. Зад мен, откъм пода на моята, долиташе леко, шипящо дишане. Не знаех дали мъжагата го чува. Собственото му дишане бе толкова тежко, че да изгладиш риза с него.

— Я стига си се занасял — излая с неочаквана ярост. — Ти си само едно скапано, двайсетцентово частно ченге от Лос Анджелис.

— Вдигнах таксата — рекох. — Сега вземам по трийсет.

— Върви по дяволите? Не желаем да си вреш носа тук, ясно ли е? Този път само те предупреждавам.

Обърна се на пети, върна се при колата и стъпи с единия крак вътре. Дебелият му врат бавно се изви и мазната му кожа отново лъсна.

— Върви по дяволите — добави, — преди да сме те изпратили там в дървен костюм.

— Всичко хубаво, Мазен задник — отвърнах. — Радвам се, че се запознахме както са ти смъкнати гащите.

Той затръшна вратата, запали рязко и пак зави. Изчезна надолу като светкавица. Аз скочих в моята кола и бях само на една пряка след него, когато го видях да спира на светофара пред „Аргейо булевард“. Той сви надясно, аз — наляво. Кинкейд Куклето се изправи и подпря брадичка на облегалката ми до рамото.

— Знаеш ли кой беше този? — изграчи той. — Уимс Спусъка, първият бияч на шефа. Можеше да те застреля като едното нищо.

— А ти можеше да се родиш с брадавица на носа. Вероятността е същата.

Пообиколих още малко и спрях, за да му дам възможност да мине отпред.

— Къде ти е колата? — попитах.

Той свали смачканата си репортерска капа, плесна я на коляно и отново я нахлупи.

— Пред кметството. На полицейския паркинг. Защо?

— Лошо — рекох. Ще се наложи да вземеш автобуса за Лос Анджелис. От време на време трябва да преспиваш при сестрата. Особено тази нощ.