Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
7 days and 7 nights, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 220 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
bambo (2008)

Издание:

ИК „Бард“, 2004

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

18

Мат я изгледа как изчезва под масата и за минута-две остана да седи и да дъвче, като предполагаше, че тя ще се появи щом намери салфетката. Когато преглътна и последната си хапка картофи, му хрумна, че може да се е наранила я да не е в състояние да стане.

Тъй като така и така седеше с гръб към камерата, той бутна стола си назад и се мушна под масата, извън обхвата на камерата, за да открие Оливия седнала под масата със салфетка в скута.

— Добре ли си?

— Абсолютно — помаха му със салфетката тя, но не направи опит да стане.

— Оливия?

— Ъм-хмм?

— Седим на пода под масата.

Тя кимна важно с ококорени очи.

— Нали осъзнаваш, че това не е обичайното поведение след вечеря?

— Няма н’що. Не се чувствам необичайно. — Усмивката й го парна право в сърцето.

Докато успее да анализира изненадващото усещане, тя вече бе на четири крака и пропълзя, за да седне до него. Седна толкова близо, че той почувства учестеното й дишане и в замъглените й от виното зелени очи прочете намерението й още преди тя да поднесе устни към неговите.

Тя го целуна и цялото му тяло се стегна. Без да мисли, той се пресегна и я привлече.

Преметнала ръце през врата му, Оливия пропълзя в скута му и притисна гърдите си към неговите.

— Боже, Ливи.

Тя хвана ръката му и я насочи под роклята си, където Мат откри колко малко го делеше от мястото, където изгаряше от желание да бъде.

— Кажи ми, че не носиш прашките — простена той.

— Съжалявам — прошепна в ухото му тя, макар да бе ясно, че не го мисли. — Нямах намерение да научаваш.

Той прокара ръце по гладките й заоблени задни части, надолу по копринените бедра и отново нагоре до триъгълника между краката й. Започна да гали с палеца си сатененото триъгълниче, докато Оливия не простена и лентата не се овлажни.

Възбуден и готов, Мат застана на колене, за да я притисне още по-близо до тялото си и удари главата си в масата, което вля разум в замъгления му от страст мозък.

— Оливия… — Със залепени до нейните устни гласът му прозвуча глухо и трябваше да отвори по-широко уста, за да опита отново.

Точно в този момент тя пъхна езика си и затърси неговия.

— Това не е добра идея. — Сигурно бе ударил главата си по-силно, отколкото мислеше, защото май неговият глас изричаше тези отрезвяващи думи.

Оливия не си направи труда да му отговори, но невербалният й отговор не можеше да бъде по-ясен. Палецът й проследи извивката на ухото му, докато езикът й не намери и не се съедини с неговия. Гърдите й бяха надвесени над него, втвърдените им зърна интимно се притискаха към тялото му, докато Мат вече не можеше да мисли за нищо друго, освен да я повали по гръб и да проникне в нея. Под масата. В средата на кухнята. С цялата публика по интернет, която се чудеше къде, по дяволите, бяха изчезнали.

Мат прекъсна целувката. Обгърна лицето й с длани и го повдигна към себе си. Това беше всичко, към което се бе стремил през тази седмица: Оливия — замаяна, объркана и луда по него. Защо тогава изпитваше такава неохота да се възползва от възможността?

Той се вгледа в доверчивите зелени очи и простена вътрешно:

— Оливия, трябва да престанем веднага!

— Но аз те желая — промълви тя, а думите й прозвучаха някак си по-скоро тъжно, отколкото изненадано. — Винаги съм те желала.

Мат видя как очите й загубиха фокуса си и главата й се наклони настрани. После тя се прозя, сгуши глава в гърдите му като коте, търсещо сигурност и се отпусна напълно в ръцете му.

Част от енергията му също изчезна. Ударите на сърцето му се забавиха, разгорещеността се охлади, а пулсирането в слабините му премина в тъпа болка. Мат я погали по косата и положи целувка върху копринената повърхност. Тя се сгуши още по-близо до него и той я подхвана отдолу.

После направи единственото нещо, което му хрумна в момента — измъкна я изпод масата и й я плесна нежно по двете бузи, докато изричаше: „Оливия, добре ли си?“, по-скоро към зрителите от интернет. После я метна през рамо като чувал с картофи и я понесе към спалнята й, където успя да я разбуди дотолкова, че да я накара да изпие два тиленола с малко вода, преди да я сложи да си легне.

 

Джо-Бет се спря до масата на Доуг. Бръкна в джоба на престилката си и попита:

— Какво да бъде? Имам „Зантак“, „Пепсид Ей Си“ или обикновеното — хвърли на масата опаковка „Алка-Зелцер“ тя.

— Мога ли да ги взема всичките?

— Не виждам защо не? Опита всичко останало от менюто.

Доуг сложи длан пред устата си и се оригна дискретно.

— Така е, скъпа. Трябва да призная, че съм се издул като тъпан.

— Доуг Ролинс, още преди два часа беше готов да се пръснеш. Не бях виждала някой да опустошава толкова храна за една вечер.

— До това довежда отчаянието човек. Слава богу, че смяната ти свърши. Не мисля, че бих издържал на тази маса и минута повече.

— Е, Ина ще се почуди какво става, но се съмнявам, че ще се оплаче от такава голяма сметка. Опаковала съм ти остатъците за вкъщи — усмихна се злорадо тя и тръсна в ръцете му книжната торба. — В случай, че огладнееш посред нощ.

Доуг изпъшка:

— Сега е посред нощ, а дори и да не беше, не мисля, че някога пак ще погледна храна.

Двамата излязоха заедно на празния паркинг и Джо-Бет се огледа притеснено. Колата й беше под уличната лампа, където я паркираше винаги, когато беше вечерна смяна, а раздрънканият пикап на готвача беше паркиран на няколко места през нейното, обаче нямаше и следа от яркочервения джип на Доуг.

Тя го погледна с подозрение.

— Не ми приличаш на човек, на когото са му откраднали возилото? Какво става?

— Един приятел ме докара.

— Ами?

— Не се ядосвай сега, Джо-Бет. Знаех, че няма да си тръгна от закусвалнята без теб и не виждах защо трябва да разкарвам колата дотук.

— Много си самоуверен, Доуг. Ако си мислиш, че можеш си върнеш благоразположението ми с ядене, то тогава си сбъркал жестоко.

— Само се надявам да ми дадеш възможност да поговорим, Джо-Бет. Прекарах повече от шест часа в ядене. Не смяташ ли, че съм си заслужил правото да бъда изслушан?

Джо-Бет извади ключовете на дванайсетгодишния си кадилак.

— Хубаво. Ще те закарам и през това време кажи каквото имаш да казваш. Но не си въобразявай нищо повече.

— Не ставай смешна, жено. Шест часа само съм ял, така че дори не мога да си помисля за нещо друго.

Той подържа вратата откъм шофьорското място, докато тя се качваше, както винаги правеше, и Джо-Бет се мушна покрай него. Отвън изглеждаше съвсем спокойна, но отвътре се бе размекнала. Човекът беше опустошил един хладилник храна само за да бъде близо до нея. Според представите й едва ли имаше нещо по-романтично от това.

Кадилакът запали при втория опит и Джо-Бет форсира газта, преди да включи на скорост.

— Да не забравиш да закараш колата при Джо за ремонт. Той ми каза, че може да ти оправи стартера.

— Няма да забравя, Доуг.

Тя излезе от паркинга на „Магнолия“, зави наляво и се вля в трафика. Дори в този час на нощта жителите на Атланта бяха на крак. Тя пусна радиото на станцията на Ти Ел Кей и гласът на Мат Рансъм изведнъж изпълни колата. Намръщи се, когато Доуг не реагира, после загаси радиото. Последното нещо, което й се слушаше сега, бяха глупостите на Рансъм.

Тя забарабани с пръсти по волана.

— Е, какво толкова искаш да ми кажеш, Доуг? Късно е и искам да си легна.

— Помислих си, че е време да поговорим за женитбата.

Сърцето на Джо-Бет подскочи в гърдите. Не беше ли чакала толкова време точно този разговор? Тя прибра косата си зад ушите и облиза внезапно пресъхналите си устни.

— Нали знаеш, идеята за това и така нататък.

Джо-Бет издиша задържания дъх и почувства как раменете й се прегърбват. Това не й приличаше на начало на предложение за женитба.

— Никога не съм говорил много за брака си със Сузи. Дори не ми се мисли за него. Искам обаче да разбереш защо се чувствам по този начин.

Доуг не откъсваше очи от пътя пред тях. Когато тя погледна към него, видя само издадения профил на носа му и стиснатите му устни.

— Тъкмо бях завършил колежа, когато се ожених. Вече си бях създал име в университета в Джорджия и виждах живота си свързан единствено с футбола и бях сигурен, че ще натрупам повече милиони, отколкото бих могъл да преброя. С жената, която ме обичаше до рамото ми.

Джо-Бет долови мъката в гласа му и се запита от какво го болеше повече, от загубата на жената или на кариерата.

— В началото беше супер. Знаеш, че ме приеха в отбора на „Орлите“ тук, в Атланта. Вдигнахме голяма сватба. Оженихме се в църквата. Сузи намери къща и я обзаведе, посрещахме много гости, пътуваше с мен. Харесваше й да бъде съпруга на професионален футболист.

— И това те притесняваше?

— Не, разбира се. И на мен ми харесваше. Но разбираш ли, мислех си, че ме обича заради самия мен, че спортната ми кариера е само приятно допълнение.

Джо-Бет мълчеше и гледаше в пътя, но вниманието й бе изцяло съсредоточено върху Доуг.

— После ми смазаха коляното по време на онзи мач в Маями. Знаех, че всичко е свършило още преди да ме изнесат на носилка от терена. — Той поклати глава при спомена. — Професионалната ми кариера продължи година и една седмица — сигурно е една от най-кратките в историята на Националната футболна лига. А бракът ми не издържа и два месеца след това.

— Тя не можа да свикне с промяната в кариерата ти?

— Да свикне? — В гласът му прозвуча отвращение. — Тя никога не се опита да свикне. Беше се омъжила за професионален спортист, а аз вече не бях такъв. Остана с мен само за да се увери в становището на лекарите, че не мога повече да играя, после се лепна на друг играч.

Джо-Бет протегна ръка, за да стисне неговата. Искаше й се да го привлече към гърдите си и да го гали по бедната глава, докато не му стане по-добре, но успя да се въздържи.

— Тогава се заклех, че никога няма да повторя грешката си. Казвал съм ти неведнъж, че те обичам, Джо-Бет. Казвал съм ти го повече пъти, отколкото на която и да е друга жена. Не може да не знаеш, че е вярно.

— Да, казвал си ми го. Не те обвинявам в лъжа. Само че вече не ми е достатъчно.

Тя отби пред къщата на Доуг и изключи колата от скорост, като остави двигателят да работи в утринния сумрак. Беше си мислила, че ще прекара остатъка от живота си в тази къща с Доуг, където щяха да отглеждат заедно децата си. Пребори се с напиращите сълзи и си пое дъх на пресекулки.

Когато той понечи да обхване с две ръце лицето й, тя наклони глава и се отърка в загрубялата му длан, наслаждавайки се на нежната й сила. Всичко у него й липсваше — тихото му постоянство, пламенното му покровителство, начинът, по който тялото му допълваше нейното. Той изваждаше наяве най-доброто у нея, но тя повече не можеше да се задоволява с огризки.

— И аз те обичам, Доуг. Само че вече не мога да си губя времето и усилията, за да те убеждавам, че си струва да се ожениш за мен. Щом не можеш да видиш разликата между мен и Сузи, си е за твоя сметка.

Тя се отскубна от ръцете му и се обърна напред към предното стъкло, защото не можеше да понесе нито миг повече начина, по който я гледаха сините му очи.

Той протегна ръка, за да обърне лицето й към себе си, и тя с мъка му се противопостави.

— Добре, тогава. Хайде да започнем отначало — каза той. — Да те взема след работа утре следобед? Може да поиграем на билярд и после да хапнем пица при „Марио“ като на първата ни среща. Моля те само за още малко време.

Джо-Бет се обърна към него, като се насили да го погледне право в очите и извика цялото си самообладание, за да не се огъне пред бушуващите чувства, които прочете в тях. Тя събра всичките си сили, за да бъде твърда и да прогони и най-малката сянка на съжаление.

— Утре съм заета, Доуг. Имам среща с друг и мисля, че е най-добре да се сбогуваме още сега.

Видя как емоциите завладяха лицето му — изненада, последвана от гняв и накрая, почти комичен израз на неверие.

— Ще излизаш с друг?

— Да.

— С друг мъж? Ще излизаш с друг мъж?!

— Да. Мисля, че вече ти казах.

— Е, това вече бие всякакви рекорди. — Той отдръпна ръката си и я прекара през късо подстриганата си руса коса. — Аз ти разкривам душата си, за да те накарам да разбереш защо постъпвам така, а ти ще излизаш с друг мъж! — присви очи той. — Отмъщаваш си заради Емили, нали?

— Не, не си отмъщавам. Просто имам среща. Точка. Щом няма да сме вече заедно, трябва да си намерим подходящи партньори, които искат същото като нас.

— Как не! — Той се измъкна навън, като се наведе през отворения прозорец, след като бе затръшнал вратата. — Значи всичко е решено. Ти тръгваш по твоя път, аз по моя.

Звучеше логично и правилно. Защо тогава се чувстваше толкова кофти? И защо изражението на Доуг я караше да скочи от колата и да обвие ръце около едрото му тяло?

Той остана така почти цяла вечност и пак не беше достатъчно. После удари с юмрук върху капака на колата и се усмихна безрадостно:

— Тогава най-добре се прибирай, Джо-Бет. Защото ако останеш тук и минута повече, ще те занеса насила в къщата и после не отговарям за себе си. Знаеш го, нали?

Тя затвори очи и се опита за потуши чувствата, които думите му предизвикаха у нея. Не би могла да измисли нищо, което да желае повече от това, да почувства големите му ръце по тялото си по онзи учудващо нежен негов начин. Жадуваше да усети онова съвършенство, когато той беше в дълбоко в нея и я караше да се чувства така цяла. Копнееше да се предаде и да почувства всичко това още веднъж. Знаеше обаче, че ако му позволеше да я докосне дори с пръст, никога нямаше да намери сили да си тръгне.

Джо-Бет включи на първа, примигна, за да преглътне напиращите сълзи, и прошепна:

— Грижи се за себе си, Доуг. Чуваш ли?

После натисна газта и напусна живота на Доуг Ролинс.