Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
7 days and 7 nights, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 220 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
bambo (2008)

Издание:

ИК „Бард“, 2004

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

15

В петък сутринта Оливия се изправи пред неоспоримата истина, че да си на трийсет, е гадно. Днес беше рожденият й ден и въпреки че бе будна едва от пет и половина минути, кръглата годишнина вече й се отразяваше.

Твърде стара и уморена, за да стане от леглото, Оливия се протегна, изрита измачканите завивки и се загледа в тавана. Направен с пръскана мазилка, често срещана в блоковете и апартаментите, той не се отличаваше с нищо особено. Оливия изпитваше странно родство с пъпчивата бетонна плоча и с ужасната летаргия, в която й се искаше да потъне.

В банята претършува козметичната си чантичка, докато не изрови древна тубичка — тестер на крем против бръчки. След като намаза обилно крема около очите си, тя се погледна в огледалото и направи опит да се усмихне. Все още нямаше нито един загубен зъб, но колкото по-дълго се вглеждаше, толкова по-явни й се виждаха белезите на възрастта.

Смъкна бързо пижамата, като стискаше клепачи, за да не види някоя отпусната част от тялото или варикозни вени, после влезе под горещата струя на душа, като нарочно застана с гръб към огледалото, докато се сапунисваше и плакнеше.

Чиста, но все още на трийсет, тя се облече набързо и се отправи към кухнята за сутрешната чаша кафе, което силно се надяваше да избистри мислите й. Само след няколко минути вече беше пред компютъра с голяма чаша кафе в ръка. Поздравленията на Даян за рождения иден я чакаха на монитора.

„Благодаря“, написа Оливия, без да е в състояние да бъде многословна.

Даян й даде справката от гласуването. За пореден път даренията и гласовете бяха почти по равно. Оливия предчувстваше, че й трябва нещо наистина голямо, за да остави Мат зад гърба си, но не искаше и да си помисли за външен консултант и безкрайните му въпроси. Да бъде на трийсет, беше достатъчно лошо.

„Спагетите снощи изглеждаха много вкусни — написа Даян. — Дебелея само като ви гледам как се храните.“

Оливия отговори: „Когато изляза оттук, ще опитаме с хипноза. Само че днес съм твърде стара, за да мисля за храна.“

Следващото послание на Даян гласеше: „Човек е на толкова години, на колкото се чувства.“

Оливия отпи от кафето. „Тогава сигурно съм навършила сто и две.“

„Нещо не ми харесваш. Да събудя ли Мат?“ Оливия сякаш чуваше загрижения глас на Даян.

„НЕ“ — написа Оливия. — „Възнамерявам да обиколя старческите домове веднага щом изляза оттук. Дотогава предпочитам да си водя предаването на спокойствие.“

„Добре.“

„Нали не си казала на никого, че днес е трийсетият ми рожден ден?“

Настъпи компютърното съответствие на мъртвешка тишина, докато Оливия чакаше потвърждение.

„Даян — написа тя, — кажи ми, че не си казала нищо на…“

Входният звънец и телефонът звъннаха едновременно. Само десет минути преди ефир, Оливия вдигна безжичния телефон, прилепи слушалката до ухото си и отиде да отвори входната врата.

— Оливия, обажда се Чарлс.

Тя се стегна.

— Кранкоуър — поясни той, като че ли имаше и друг Чарлс. — Исках само да знаеш, че…

— Изчакай малко, Чарлс. Някой звънна на вратата. Предполагам, че мога да я отворя?

— Да, да. Разбира се.

Оливия превъртя секретния ключ и отвори входната врата — действие, от което се почувства несравнимо по-добре.

Разносвачът имаше вид на бейзболйст. Носеше огромен букет, а над главата му висеше облак от черни балони.

— Имам доставка за някоя си доктор Оливия Мур.

— Аз съм.

— Хубаво. Мога ли да внеса това нещо?

— Предполагам, че може — отстъпи тя, за му направи път и изведнъж й хрумна една тревожна мисъл. — Нали не са ви платили, за да си свалите дрехите или нещо такова?

Той я погледна сякаш беше малоумна.

— Вижте, госпожо, искам само да оставя това нещо. Ако искате да се съблека, ще трябва да се обадите на шефа ми.

Оливия приближи слушалката към ухото си.

— Чарлс, какво става тук?

— Днес е трийсетият ти рожден ден, Оливия. Радиото иска да ти помогне да го отпразнуваш.

Разносвачът я гледаше изпод вежди, като че ли очакваше да се окаже точно такъв тип жена, която да го накара да направи стриптийз, а после да се обади в службата му, за да се оплаче.

— Оставил съм още няколко неща до асансьора. Може ли да задържите вратата?

След кимването й той се промъкна внимателно покрай нея и отиде в дъното на коридора, като я остави на телефона през оставащите пет минути до началото на предаването. Оливия се загледа с копнеж към коридора.

— Чарлс, това е нелепо! Не искам…

Разносвачът се върна с още цветя, бастун с огледало за обратно виждане със закрепен клаксон и два кашона, надписани за Мат. Той я изгледа, както беше застанала на прага.

— Имам да свърша някои неща тук. Ще затворите ли вратата?

Оливия остави вратата да се затръшне зад нея.

— Чарлс, трябва да започна предаването. Веднага трябва да сложиш край на всичко това.

— Съжалявам, Оливия, но не мога. Всичко е задвижено. Само исках да ти пожелая честит рожден ден.

— Чарлс, нямам желание да…

— Има голям интерес към трийсетата ти годишнина, затова днес ще разпращам купища записи от интернет камерата.

— Имам някои добри новини, Чарлс. Аз…

— Трябва да вървя, Оливия. Приятен ден.

Тя прекара оставащите до ефир минути, наблюдавайки как разносвачът украсява апартамента. Той окичи стаята надлъж и нашир с черни гирлянди и закрепи снопчета черни балони към облегалката на стола, докато тя го гледаше с нарастващ смут.

Когато започна да закрепва плакат „Отвъд хълма“ на стената, и се прииска да се върне в стаята си и да пропълзи под завивките. Вместо това прие първото обаждане.

— Слушате „Лив на живо“. В случай че някой все още не е разбрал, днес е трийсетият ми рожден ден. Здравей, Уонда. В ефир си.

— Честит рожден ден, доктор О. Надявам се да го прекараш чудесно.

Гласът на Уонда беше на около дванайсетгодишно момиче, което вероятно все още приемаше рождените дни като повод за радост и веселие. Оливия се опита да не се настройва против нея, но се хвана, че слуша с половин ухо, докато наблюдаваше как разносвачът декоратор си събира нещата и си тръгва.

Досега единственото радостно нещо беше отсъствието на Мат Рансъм. И макар че погледът йвее се отклоняваше в посока към спалнята му, тя си казваше, че изпитва облекчение, задето го няма.

Като пристъпи към приключване на разговора с Уонда, Оливия включи следващата слушателка:

— Джо-Бет. Дойде ли му умът в главата на твоя Доуг?

— Не, доктор О. Всъщност последния път, когато го видях, друга жена се опитваше да се докопа до него.

— И какво стана?

— Казах й, че й го оставям на тепсия и си тръгнах. Само че ми се стори, че се мъти нещо сериозно…

— Да — прекъсна я Оливия. — Знам какво имаш предвид.

— Така ли, доктор О?

— Да. Знам, че е трудно, Джо-Бет, но ти постъпваш правилно. Поела си контрола над живота си в свои ръце и си готова да продължиш напред, ако се наложи. Но знаеш ли, чух твоя Доуг в предаването на Мат снощи и започвам да се чудя дали няма да можеш да усъвършенстваш дресировката му.

— Не знам, доктор Оливия. Доуг не дава признаци, че ще подвие опашка и ще се предаде. А аз със сигурност нямам намерение да се унижавам и да моля.

За първи път от сутринта Оливия се усмихна от сърце. Явно и старите хора притежаваха чувство за хумор.

— Джо-Бет, ако продължим в този дух, можем да кажем, че ще поживеем и ще видим кой кого. Сега трябва да решиш дали да му дадеш основание да си вири опашката или да се изяде от яд.

— О!

— Нали знаеш, овчарско куче или ограда с електрически ток. Имаш свобода на избор, само трябва да решиш каква точно тактика ще предприемеш.

— Ъъъ, добре, доктор О. Благодаря. И честит рожден ден.

— Благодаря, Джо-Бет. Дръж ме в течение. Кой знае, може пък Доуг да намери пътя към дома.

Оливия премина към рекламната пауза с думите:

— Не забравяйте да дарявате храна. Слушате „Лив на живо“, която ви напомня да живеете живота си… на живо.

Оливия изключи микрофона си и се протегна, за да се раздвижи. Стана и отиде в кухнята, после са завъртя на сто и осемдесет градуса и отиде да надникне през балконската врата. Навън една жена и малко момиченце вървяха хванати за ръка към детската площадка в градинката отсреща. Кучешкият дрян покрай тротоара цъфтеше, а около сводестата порта на градинката се бяха увили жълти рози. На Оливия й се прииска да бъде там при тях и лекият ветрец да роши косата й.

Беше на трийсет и бе затворена в тази кутийка с Мат Ран-съм. Двата неоспорими факта надвиснаха зловещо над главата й, неизбежни и неотменими. Тя се обърна и седна зад пулта тъкмо навреме преди края на рекламите.

— Слушате „Лив на живо“, предаването от трийсетата ми годишнина. Имахме обаждане от Джо-Бет, която продължава опитите си да разреши проблемите с нейния Доуг, а аз съм готова за следващото предизвикателство. Обадете ми се и кажете какво ви вълнува. Ще говоря на всякакви теми, стига да не ми се налага да мисля за възрастта си.

Когато погледна надолу към монитора, Оливия прочете думите „вечеря“, „рожден ден“ и „съжалявам“. Без да има време да получи повече информация, Оливия прие обаждането. Въпреки писмените предупреждения, гласът на Мат я свари неподготвена.

— Честит рожден ден, Ливи.

Погледът й се прехвърли към врата на спалнята му, но тя остана затворена. Оливия се облегна, скръсти ръце пред гърдите си и реши да запази спокойствие:

— Здравей, Мат. Колко мило да се обадиш.

— Удоволствието е изцяло мое.

— Добре — запази равен и професионален тон тя, защото не желаеше никой да се досети, че обаждането на Мат я бе развълнувало неимоверно. — Защо не продължиш и не кажеш какво те вълнува?

— Защото ти ме вълнуваш, разбира се.

Оливия примигна.

— Остаряването може да бъде наистина мъчително, особено за една жена.

— И ти се обаждаш… за да ме утешиш?

— Обаждам се, тъй като имам подарък за теб и реших, че е по-вероятно да го приемеш в присъствието на слушателите ти.

— За какъв точно подарък говорим?

— Вечеря по случай рождения ти ден. В чест на остаряването ти и така нататък.

— Какво неустоимо предложение! Някакъв шанс да вечеряме навън?

— Нее.

— В такъв случай не ме вълнува.

Мат се разсмя, силно развеселен.

— Виж, стигнахме до момента, заради който обаждането ми наистина си струваше.

— Нима?

— Да, защото знам, че не искаш слушателите ти да си помислят, че се боиш да вечеряш с мен на рождения си ден.

— От четири дни сме сами и вече сме се хранили няколко пъти заедно. Защо да ме е страх днес?

Почти го виждаше как свива рамене.

— Защото сега си по-стара, по-зряла? И вероятно по-… отчаяна? — замълча той и Оливия се представи трапчинката на бузата му. — Освен това никога не си опитвала моята патица а ла Рансъм. Направо подлудява жените.

— Сега ти ме подлудяваш, Мат, като ме дразниш. Само че аз не се страхувам от теб. И не съм чак толкова стара.

— Добре. В такъв случай срещата е уговорена. Първо ще изпием по едно питие, а вечерята е в осем. Предполагам, че адрес не ти е нужен.