Реймънд Чандлър
Неприятностите са моя бизнес (5)

5

Седяхме с чаши, в които имаше по малко от уискито на госпожица Хариет Хънтрес, и се гледахме. Джордж ми хареса повече без фуражката. Имаше къдрава тъмнокестенява коса и ослепително бели зъби. Пийваше и дъвчеше края на незапалена цигара. Подвижните му черни очи проблясваха самоуверено.

— Йейл ли си завършил? — попитах.

— Дартмът, ако те интересува.

— Всичко ме интересува. Какво струва днес университетското образование?

— Три яденета на ден и униформа — провлече той.

— Що за човек е младият Джийтър?

— Едър рус побойник, играе добре голф, въобразява си, че е огън с жените, пие много, но още не е одрайфал килимите.

— А старият Джийтър?

— Може и да ти подхвърли десет цента, ако не носи у себе си петачета.

— Ц-ц-ц, как само говориш за шефа си!

Джордж се ухили.

— Толкова е стиснат, че главата му скърца, като си сваля шапката. Винаги съм рискувал. Може би затова съм само шофьор. Уискито си го бива.

Налях по още едно, с което бутилката свърши. Пак седнах.

— Смяташ, че тия двамата дебнеха господин Джералд, така ли?

— Защо не? Обикновено го карам у дома по това време. Днес не го карах. Имаше страшен махмурлук и излезе късно. Ти си ченге, знаеш всичко, нали?

— Кой ти каза, че съм ченге?

— Никой, но ченгетата винаги задават сума въпроси.

Поклатих глава.

— Не. Зададох ти само шест. Твоят шеф ти оказва голямо доверие. Сигурно ти е споменал нещо.

Брюнетът кимна, усмихна се леко и отпи от чашата.

— Цялата работа е съвсем ясна — рече той. — Тези момчета влязоха в действие, когато колата зави по алеята. Не знам защо, но ми се струва, че нямаха намерение да убиват. Искаха просто да ни сплашат. Само че малкият беше мръднал.

Погледнах веждите на Джордж. Хубави черни вежди, лъскави като конски косми.

— Не е в стила на Марти Естел да си избира такива помощници — рекох.

— Така е. Може би точно затова ги е избрал.

— Умен си. Ще се разберем двамата. Но убийството на дребния усложнява нещата. Какво смяташ да правиш?

— Нищо.

— Добре. Ако се доберат до теб и го свържат с револвера ти, ако все още е у теб, което не ми се вярва, предполагам, че работата ще се размине като опит за грабеж. Има само едно нещо.

— Какво? — Джордж допи втората си чаша, остави я встрани, запали цигара и се усмихна.

— Много трудно е да различиш колата отпред… и то нощем. Дори при всичките тези фарове. Би могло да бъде случаен посетител.

Той сви рамене и кимна.

— Но ако е било само за паника, още по-добре. Защото ще се разчуе и старият ще се досети кой ги е пратил… и защо.

— Ей, ти наистина си умен — възхитих се аз и точно тогава телефонът иззвъня.

Беше глас на английски иконом, с перфектно произношение и педантичен; уведоми ме, че ако аз съм господин Филип Марлоу, господин Джийтър желае да говори с мен. Гласът на Джийтър прозвуча веднага и за една бройка да ме вледени.

— Явно няма да си изпотрошите краката от бързане, за да изпълните нарежданията — излая той. — Или този мой шофьор…

— Не, той пристигна, господин Джийтър — рекох. — Но преживяхме малка неприятност. Джордж ще ви разкаже.

— Млади човече, когато искам нещо да бъде свършено…

— Слушайте, господин Джийтър, днес ми се насъбра доста. Вашият син ме фрасна по ченето, паднах и си нараних главата. Когато полумъртъв се довлякох до квартирата си, пипнаха ме двама юначаги с револвери, които ми наредиха да зарежа случая Джийтър. Полагам всички усилия, но се чувствам малко изтощен, така че не ме плашете.

— Млади човече…

— Чуйте — рекох сериозно, — ако искате да диктувате всички правила в играта, оправяйте се сам. Или може да си спестите доста пари и да наемете, някой, който да изпълнява нарежданията ви. Аз държа да имам свобода на действието. Тази вечер при вас идваха ли ченгета?

— Ченгета ли? — повтори той раздразнено. — Искате да кажете „полицаи“.

— Точно така, полицаи.

— И защо са ми тези полицаи? — почти изръмжа той.

— Преди половин час пред вратата ви имаше труп. „Труп“ ще рече мъртъв човек. Той е съвсем дребен. Можете да го сметете, ако ви пречи — побира се на една лопата.

— Боже мой! Сериозно ли говорите?

— Да. Нещо повече — той стреля по Джордж и по мен. Разпозна колата. Сигурно е причаквал сина ви, господин Джийтър.

Настъпи неловка тишина.

— Струва ми се, че казахте мъртвец. — Гласът на господин Джийтър прозвуча много студено. — А сега казвате, че стрелял по вас.

— Това стана, докато още не беше умрял — уточних аз. — Джордж ще ви обясни. Джордж…

— Идвайте тук веднага! — кресна ми той по телефона. — Веднага, чувате ли? Моментално!

— Джордж ще ви обясни — рекох тихо и затворих. Джордж ме изгледа студено. Стана и нахлупи фуражката си.

— Добре, приятел. Някой ден може да ти го върна тъпкано. — Запъти се към вратата.

— Нямаше как. От него зависи. Той трябва да решава.

— Глупости — подхвърли през рамо Джордж. — Не си чеши езика, ченге. Тия, дето ги дрънкаш, хич не ми минават.

Отвори вратата, излезе и я затвори, а аз останах с телефона в ръка и със зяпнала уста, в която освен език и неприятен вкус нямаше нищо.

Отидох в кухнята и разклатих бутилката шотландско, но беше празна. Отворих друга с ръжено и отпих, но ми киселееше. Нещо ме човъркаше. Имах чувството, че още доста време ще продължи да ме човърка.

Трябва да бяха изпуснали Джордж за една бройка. Чух, че асансьорът се изкачва отново — почти веднага след като беше спрял долу. По коридора все по-близо отекваха тежки стъпки. Някой удари с юмрук по вратата. Отидох и отворих.

Единият беше в кафяв, другият в син костюм, и двамата едри, мускулести, умиращи от скука.

Първият вдигна луничавата си ръка и килна шапката на тила си, сетне рече:

— Ти ли си Филип Марлоу?

— Аз.

Вкараха ме заднишком в стаята почти без да помръднат. Мъжът в синия костюм затвори вратата. Онзи в кафявия протегна длан и ми показа полицейска значка.

— Лейтенант Финлисън от отдел „Убийства“ към Централното управление. Това е Сиболд, партньорът ми. Ние сме чудесни момчета, с които игра не бива. Чуваме, че си чевръст с пищова.

Сиболд си свали шапката и приглади прошарената си коса. Запъти се безшумно към кухнята. Финлисън приседна на стола и почука брадичката си с палец, чийто нокът беше дебел като кубче и жълт като хардал. Беше по-възрастен от Сиболд и не толкова хубав. Имаше размъкнатия вид на стар полицай, комуто не е провървяло много. Седнах и попитах:

— Какво разбираш под „чевръст с пищова“?

— Да стреляш по хората, така го разбирам.

Запалих цигара. Сиболд излезе от кухнята и се запъти към дрешника зад сгъваемото легло.

— Чуваме, че имаш разрешително на частен детектив — рече тежко Финлисън.

— Така е.

— Показвай.

Протегнах ръка. Подадох му портфейла си. Той го прерови и ми го върна.

— Имаш ли оръжие?

Кимнах. Пак протегнах ръка. Сиболд излезе от дрешника. Финлисън подуши лугера, извади пълнителя, освободи затвора и насочи оръжието така, че през отвора за пълнителя се виждаше задният край на цевта. Присви очи и надникна в дулото. Подаде пистолета на Сиболд. Той направи същото.

— Мисля, че не е стреляно с този — рече Сиболд. — Чист е, но не особено. Изключено е да е почистен през последния час. Има малко прах.

— Правилно.

Финлисън вдигна от килима изхвърления при освобождаването на затвора патрон, постави го в пълнителя и го щракна на мястото му. Подаде ми пистолета. Пъхнах го пак под мишницата.

— Излизал ли си някъде тази вечер? — попита той.

— Не ми обяснявай цялата фабула — рекох. — Имам само няколко реплики.

— Умник — отбеляза безизразно Сиболд. Оправи си пак косата и отвори едно от чекмеджетата на бюрото. — Пада си по шегите. Парче хуморист си пада. Обичам ги такива… с палката си ги обичам.

Финлисън въздъхна.

— Излизал ли си тази вечер?

— Разбира се. Щъках през цялото време. Защо?

Той подмина въпроса ми.

— Къде ходи?

— Вечерях навън. Излизах един-два пъти по работа.

— Къде?

— Съжалявам, момчета. Всеки занаят си има своите тайни.

— Идвали са гости — обади се Сиболд, като вдигна чашата на Джордж и я подуши. — Скоро, няма и час.

— Не си чак такъв експерт — рекох кисело.

— Да си пътувал с голям кадилак? — продължи да ми досажда Финлисън, поел дълбоко дъх. — В западна посока?

— Водих се в крайслер… по посока към „Вайн стрийт“.

— Май ще бъде най-добре да го вземем с нас — рече Сиболд, разглеждайки ноктите си.

— Най-добре ще бъде да прескочите тия полицейски номера и да ми кажете какво ви яде. С полицаите се погаждам… освен когато се държат така, сякаш законът е само за гражданите.

Финлисън ме изгледа. Не му направи впечатление нищо, което бях казал досега, нито пък думите на Сиболд. Беше си наумил нещо и се държеше здраво за него.

— Да познаваш един дребен мръсник на име Фриски Лейвън? — попита с въздишка. — Бил е джебчия, после разбрал, че ако се прави на хахо, законът не го лови. Действа така горе-долу от дванайсет години. Носи оръжие и се прави на луд. Но престанал със своите номера към седем и половина тази вечер. Мъртъв е, застрелян в главата.

— Не съм и чувал за него — рекох.

— А да си пречукал някого тази вечер?

— Трябва да погледна в бележника си.

Сиболд се наведе учтиво към мен.

— Искаш ли да ти перна един през устата? — осведоми се той. Финлисън протегна рязко ръка.

— Стига, Бен. Стига. Слушай, Марлоу. Струва ми се, че зле я подхванахме. Не става дума за предумишлено убийство. Може да е станало неволно. Привечер са пречукали тоя Фриски Лейвън на „Калвело драйв“ в Бел Еър. Навън, насред улицата. Никой нищо не е видял или чул. Та искаме да разберем едно-друго.

— Добре де — изръмжах. — На мен това какво ми влиза в работата? И кажи на тоя акордьор да ми се маха от главата. Има хубав костюм и чисти нокти, но разчита твърде много на значката си.

— Майната ти — рече Сиболд.

— Имахме едно странно обаждане по телефона — продължи Финлисън — и то е свързано с теб. Не мисли, че просто си придаваме важност. Търсим един револвер, калибър четирийсет и пет. Още не е сигурно каква марка.

— Той е хитрец. Хвърлил го е под бара в кръчмата на Ливай — подметна Сиболд.

— Никога не съм имал тоя калибър — рекох. — Ако някой се нуждае от такова оръдие, по-добре да използва кирка.

Финлисън ме изгледа намръщено и преброи пръстите си. Сетне въздъхна дълбоко и изведнъж взе да разговаря човешки с мен.

— Е, аз съм просто един тъп полицай. Всеки може да ми скъса ушите, без дори да се усетя. Но стига дивотии, да поговорим сериозно. Тоя Фриски са го намерили мъртъв след анонимно обаждане по телефона до полицейския участък в западния район на Лос Анджелис. Мъртъв пред дома на някой си Джийтър, собственик на сума ти компании за инвестиции. Човек като Фриски не му върши никаква работа, тъй че той едва ли има пръст в убийството. Прислугата там не е чула нищо, нито пък прислугата в четирите съседни къщи. Фриски лежи на улицата и някой е прегазил крака му, но е умрял от куршум — улучили са го в лицето с четирийсет и пет калибров. Полицията в западния район едва започнала обичайните в такива случаи проучвания, когато някакъв тип звъни в централата и казва да уведомят отдел „Убийства“, че ако искат да знаят кой е очистил Фриски Лейвън, да питат едно частно ченге на име Филип Марлоу, дал там адрес и тъй нататък, после бързо затворил. Добре. Получавам от централата тия сведения, а за Фриски знам колкото и за дупката си в чорапа, но питам в картотеката и не щеш ли, имат го заведен. Тъкмо преглеждам данните, ето че идва съобщението от западния район и описанието доста добре пасва. Умуваме, излиза, че е така, и шефът ни нарежда да наминем насам. Това и правим.

— Добре дошли — рекох. — Ще пийнете ли нещо?

— Можем ли да претърсим бърлогата ти, ако приемем почерпката?

— Разбира се. Нишката е добра — имам предвид телефонното обаждане, но само ако поработите шест месеца по нея.

— Мина ни вече през ум — изръмжа Финлисън. — Поне сто души са могли да пречукат тоя мръсник, а на двама-трима от тях да им хрумне, че ще е хубава шега да го лепнат на теб. Интересувахме се тъкмо от тия двама-трима. Поклатих глава.

— Никакви идеи, а?

— Не го ли бива само за шегички? — подметна Сиболд. Финлисън се надигна тромаво. — Е, налага се да поогледаме.

— Може би трябваше да вземем разрешително за обиск — обади се присмехулно Сиболд.

— Не бива да се бия с този човек, нали? — попитах Финлисън. — Добре ли ще бъде да го оставя да остроумничи и просто да запазя спокойствие?

Финлисън погледна към тавана и рече студено:

— Жена му го напусна онзи ден. Гледа да избие чивия, както се вика.

Сиболд пребледня и ядно закърши ставите на пръстите си. После се изсмя и стана.

Заловиха се за работа. Десетина минути отваряне и затваряне на чекмеджета, надничане зад етажерки и под възглавници на кушетки, спускане на леглото, проверка на хладилника и на кофата за смет им дойде до гуша. Върнаха се и пак седнаха.

— Щуротии — рече Финлисън. — Може някой да е взел името ти от указателя. Всичко е възможно.

— Сега ще донеса нещо за пиене.

— Аз не пия — озъби се Сиболд. Финлисън скръсти ръце на корема си.

— Това не значи, че ще го излеем в саксията, синко.

Налях три чаши и сложих двете до Финлисън. Той отпи половината от едната и погледна тавана.

— Занимавам се и с друго убийство — рече замислено. — Човекът е от твоя бранш, Марлоу. Един дебелак от „Булеварда на залеза“. Казва се Арбогаст. Да си чувал за него?

— Мислех, че е графолог — рекох.

— Разкриваш служебна тайна — студено упрекна своя колега Сиболд.

— Да бе. Служебна тайна, която вече се появи в сутрешния вестник. Арбогаст е бил прострелян три пъти с револвер калибър двайсет и две. А с такъв грешка няма. Да познаваш някой, който използва тоя вид оръжие?

Стиснах здраво чашата и бавно отпих голяма глътка. Не предполагах, че Восъчния нос е толкова опасен, но знае ли човек…

— Познавах — рекох бавно. — Един убиец на име Ал Тесилоре. Но той лежи във Фолсъм. Използваше колт. Финлисън допи първата чаша, обърна втората почти за същото време и стана. Сиболд го последва, все още ядосан. Финлисън отвори вратата.

— Хайде, Бен. — Излязоха.

Чух стъпките им по коридора, асансьорът пак задрънча надолу. На улицата потегли кола, ръмженето й затихна в нощта.

— Клоуни като ония не убиват — рекох аз високо. Но, изглежда, убиваха.

Почаках петнайсет минути, преди да изляза пак. Докато чаках, телефонът иззвъня, но не го вдигнах.

Подкарах към „Ел Милано“ и пообиколих доста време, за да се убедя, че не ме следят.

Фоайето си беше същото. Светлосиният килим все така гъделичкаше глезените ми, докато изгазя по него до рецепцията, същият блед служител подаваше ключа на две жени с конски физиономии, в костюми спортна кройка, а когато ме видя, пак премести тежестта върху левия си крак. Вратата в дъното на рецепцията се отвори и оттам изхвръкна дебелият сладострастен Хокинс със същата, както ми се стори, угарка от пура в устата.

Бързо дойде при мен, този път ме дари с широка сърдечна усмивка и ме хвана под ръка.

— Тъкмо човекът, когото се надявах да видя — изкудкудяка той. — Хайде да идем горе за малко.

— Какво става?

— Какво ли? — Усмивката му се разшири колкото вратата на гараж. — Нищо няма. Оттук.

Напъха ме в асансьора, рече „Осмият!“ с мазен и жизнерадостен глас, понесохме се нагоре, излязохме и тръгнахме по коридора. Хокинс имаше здрава ръка и знаеше как да стиска. Беше ме заинтригувал вече, затова му се размина. Той натисна звънеца до вратата на госпожица Хънтрес, отвътре запяха камбаните на „Биг Бен“, вратата се отвори и пред мен застана мъж с безизразна физиономия, бомбе и смокинг. Дясната му ръка беше в джоба на смокинга, изпод бомбето стърчаха проскубани вежди, а под тях надничаха очи, изразителни колкото да изрече едно:

— Да?

— Водя компания за шефа — многословно рече Хокинс. — Каква компания?

— Нека и аз да кажа нещо — обадих се аз. — Компания с ограничена отговорност. Дай ми ябълката.

— К’во? — Веждите му зашаваха насам-натам, брадичката му щръкна напред. — Не се поднасяме, надявам се.

— Хайде, хайде, господа… — започна Хокинс. Чу се глас зад мъжа с бомбето:

— Какво има, Шиши?

— Въртят го на шиш — обадих се аз.

— Слушай, глупако…

— Хайде, хайде, господа…

— Няма нищо — подхвърли през рамо дебелакът, сякаш замяташе ласо. — Хотелският детектив е качил тук един, който разправя, че е от някаква компания.

Влязохме. Първо аз, после Хокинс, а Шиши се лепна чевръсто зад нас. Нахълтахме вътре толкова плътно един до друг, че трябва да сме изглеждали като трипластов сандвич.

Госпожица Хънтрес не беше в стаята. Газовата камина не гореше. Във въздуха все още витаеше мирис на сандалово дърво, примесен с цигарен дим.

До канапето стоеше мъж, с ръце в джобовете на синьо палто от камилска вълна, чиято яка беше вдигната до черната му шапка. Върху палтото небрежно бе преметнат шал. Стоеше неподвижен, а от цигарата в устата му се виеше дим. Беше висок, чернокос, изискан, опасен. Стоеше и мълчеше. Хокинс се примъкна до него.

— Това е човекът, за когото ви разправях, господин Естел — задърдори Хокинс. — Дойде по-рано днес и каза, че вие го пращате. Метна ме, така да се каже.

— Дай му една десетачка, Шиши.

Бомбето измъкна отнякъде лявата си ръка и в нея имаше банкнота. Подаде я на Хокинс, който я взе и се изчерви.

— Не е необходимо, господин Естел. Все пак много благодаря.

— Да те няма!

— Какво? — Хокинс изглеждаше потресен.

— Чу го — рече Шиши опърничаво. — Да не искаш да излезеш със задника напред?

Хокинс се изпъна.

— Трябва да пазя клиентите. Знаете как е, господа. Човек с моята работа…

— Изчезвай! — процеди Естел.

Хокинс се обърна и излезе бързо и безшумно. Вратата щракна леко след него. Шиши погледна натам, сетне мина зад мен.

— Виж дали има оръжие, Шиши.

Бомбето провери дали съм въоръжен. Все лугера и се отдръпна. Естел погледна нехайно пистолета, сетне и мен. В очите му се четеше равнодушна неприязън.

— Казваш се Филип Марлоу, а? Частен детектив.

— И какво от това? — рекох.

— На някой ще му отъркат лицето в нечий под — хладно изрече Шиши.

— А, я запази тия глупости за котелното — рекох. — Писна ми от нахакани типове тая вечер. Казах „какво от това“ и толкоз.

Марти Естел като че ли се поразвесели.

— По дяволите, не се горещи. Трябва да се грижиш за приятелите си все пак. Ясно ти е кой съм. Е, добре, разбрах за какво си говорил с госпожица Хънтрес. А и зная нещо за теб, което ти не знаеш, че зная.

— Хубаво — рекох. — Тоя дебел мърльо Хокинс ми прибра една десетачка, за да ме пусне тук днес следобед, хем знаеше прекрасно кой съм, а току-що прибра десетачка и от твоя Шиши, задето ме прекара. Върни ми пистолета и кажи влиза ли ти в работата моята работа.

— И още как. Първо, Хариет я няма. Чакаме я, защото се случи нещо. Но не мога да се бавя повече. Чака ме работа в клуба. Та за какво си дошъл тоя път?

— Търся момчето на Джийтър. Тая вечер стреляха по колата му. Отсега нататък ще трябва някой да го пази.

— Мислиш, че играя такива игри ли? — попита студено Естел.

Отидох до някакъв шкаф, отворих го и намерих бутилка уиски. Отвъртях капачката, взех чаша от масичката и си налях малко. Опитах го. Добро беше.

— Попитах те нещо — рече строго Естел.

— Чух. Обмислям отговора си. А той е: не бих помислил такова нещо… не. Но станалото е факт. Бях там. Бях в колата… вместо младия Джийтър. Баща му ме беше извикал да поговорим за някои неща.

— За какви неща?

Не си дадох труд да се преструвам на изненадан.

— Имаш петдесет хилядарки в полици от момчето. Ако му се случи нещо, май няма да погледнат с добро око на теб.

— Не виждам нещата така. Защото ще загубя парите си. Старият няма да плати — това ми е ясно. Но изчаквам две години и пипвам парите от хлапака. Той ще разполага с наследството си, когато навърши двайсет и осем. Засега получава по хилядарка месечно и дори не може да завещае нещо, защото всичко е под попечителство. Загряваш ли?

— Значи не би го пречукал — рекох аз, отпивайки от уискито. — Но би могъл да го сплашиш.

Естел се намръщи. Хвърли цигарата в пепелника, погледна за миг как дими, вдигна я и я натисна. Поклати глава.

— Ако възнамеряваш да го охраняваш, почти ми изнася да плащам част от заплатата ти. Почти. Човек в моя бранш не може да се грижи за всичко. Момчето е пълнолетно и негова работа е с кого се движи. Жените например. Защо пък едно добро момиче да не си подсигури част от пет милиона долара?

— Мисля, че това е чудесна идея — рекох. — Какво беше онова, дето знаеш за мен, пък аз не знам, че ти знаеш?

Той се подсмихна.

— Какво щеше да кажеш на госпожица Хънтрес — дето се било случило? — Той пак се усмихна леко. — Слушай, Марлоу, има доста начини да се изиграе една игра. Аз си гледам процента от заведението, защото тая печалба ми стига. За какво ми е да играя грубо?

Въртях цигара между пръстите си, после се опитах да я въртя с два пръста около чашата.

— Кой казва, че си груб? Винаги съм чувал само най-хубави неща за теб.

Марти Естел кимна. Изглежда, му беше забавно.

— Имам източници на информация — каза спокойно. — Когато съм вложил петдесет хилядарки в някой човек, склонен съм да понауча нещо за него. Джийтър нае някой си Арбогаст да свърши една работа. Арбогаст беше убит в кантората си днес… с револвер двайсет и втори калибър. Това може да няма нищо общо с работата на Джийтър. Наредих да те проследят, когато отиде там, и ти не съобщи на полицията. Това прави ли ни приятели?

Облизах ръба на чашата и кимнах.

— Изглежда.

— Отсега нататък недей да безпокоиш Хариет, ясно ли е?

— Ясно.

— Значи вече се разбираме съвсем добре.

— Да.

— Е, да тръгвам. Върни пистолета на човека, Шиши.

Бомбето пристъпи и хлопна пистолета в дланта ми толкова силно, че можеше да ми счупи някоя кост.

— Оставаш ли? — попита Естел, упътил се навън.

— Мисля да почакам малко. Докато Хокинс се качи да ме ръсне с още една десетачка.

Естел се усмихна. Шиши застана невъзмутимо до вратата и я отвори. Естел излезе. Вратата се затвори. В стаята настъпи тишина. Подуших умиращия аромат на парфюма и останах неподвижен, оглеждайки се.

Някой беше откачил. Аз бях откачил. Всички бяха мръднали. Нищо не се връзваше. Марти Естел, както той сам каза, нямаше никакъв мотив да убие някого, защото това щеше да бъде най-сигурният начин да провали шансовете си да прибере парите. А дори и да имаше мотив да убие, едва ли би избрал за такава работа хора като Фриски Восъчния нос. Имах си главоболия с полицията, бях изхарчил десет от полагаемите ми се двайсет долара за разноски и нямах нищо, което да ми помогне дори и в най-малка степен.

Допих уискито, оставих чашата, закрачих насам-натам из стаята, изпуших трета цигара, погледнах часовника си и свих рамене. Чувствах се отвратително. Вътрешните врати на апартамента бяха затворени. Отидох до вратата, през която младият Джийтър ще трябва да се е промъкнал следобеда. Отворих я и надникнах в спалня с белезникави тапети на ситни розови пръски. Имаше голямо двойно легло, застлано с щампован брокат. Върху вградена тоалетка с лампа блестяха тоалетни принадлежности. Лампата светеше. Запалена беше и малката настолна лампа на една маса до вратата. През другата врата близо до тоалетката се виждаха зелените плочки на банята.

Надникнах в банята. Хром, душ зад стъклена преграда, закачалка с хавлиени кърпи с извезани монограми, до ваната стъклена лавица за парфюми и ароматизирани соли, всичко изискано и изтънчено до немай къде. Госпожица Хънтрес преуспяваше. Надявах се, че си плаща наема. Не че това имаше някакво значение… просто исках да е така.

Тръгнах обратно към всекидневната, спрях на вратата да огледам още веднъж приятната обстановка и усетих нещо, което трябваше да усетя още щом влязох в спалнята. Подуших острата миризма на кордит във въздуха — на път да изчезне, но все още осезаема. Сетне забелязах и друго.

Леглото беше преместено така, че с предния си край подпираше вратата на дрешника, която не беше плътно затворена. Тежестта на леглото й пречеше да се отвори. Стъпвах бавно и на половината път до дрешника се усетих, че държа в ръката си пистолет.

Натиснах вратата. Не поддаде. Подпрях я още по-здраво. Пак не поддаде. Продължавайки да я подпирам, изблъсках леглото с крак и отслабих бавно натиска.

Някаква тежест напираше срещу мен. Нищо не се случи, докато не направих стъпка назад. После той изведнъж се показа — с рамото напред, някак си превит. Пак подпрях вратата и го задържах за миг, загледан в него.

Беше все така едър и рус, в онзи спортен костюм, с шалчето под разтворената яка на ризата. Но лицето му вече не беше зачервено.

Отстъпих пак и той се свлече иззад вратата, преобърна се леко като плувец в прибоя и тупна на пода почти по гръб, с лице към мен. Светлината от лампата до леглото падаше върху главата му. На гърдите върху сакото му, някъде около сърцето, тъмнееше влажно петно с опърлени краища. И така, той все пак нямаше да наследи тези пет милиона. Никой нямаше да получи нищо. Марти Естел нямаше да си върне петдесетте хилядарки. Защото младият господин Джийтър беше мъртъв.

Погледнах в дрешника. Вратата му сега беше широко отворена. По закачалките висяха дрехи — женски дрехи, хубави тоалети. Бил е принуден — сигурно с вдигнати ръце, с опрян до гърдите му пистолет — да се свре между дрехите заднишком. После са го застреляли и онзи, който е сторил това, не е бил достатъчно бърз или достатъчно силен да затвори вратата. Или е бил изплашен и просто е придърпал леглото и го е оставил така.

На пода в дрешника имаше нещо лъскаво. Вдигнах го. Малък автоматичен пистолет, калибър 25, за дамска чанта, с красиво гравирана ръкохватка, с инкрустации от сребро и слонова кост. Сложих пистолета в джоба си. Не зная защо го направих.

Не докоснах младия Джийтър. Беше вкочанен като Джон Арбогаст, ако не и повече. Оставих дрешника отворен и се ослушах, прекосих бързо спалнята, влязох във всекидневната и затворих вратата на спалнята, като същевременно забърсах дръжката.

В ключалката на външната врата проскърца ключ. Хокинс пак се връщаше — да види какво ме е задържало. Отваряше със своя ключ. Наливах си уиски, когато влезе.

Той спря разкрачен насред стаята и ме измери със студен поглед.

— Видях, че Естел и човекът му си тръгнаха. Теб не те видях. Та затова се качих. Трябва…

— Трябва да пазиш клиентите.

— Да. Трябва да пазя клиентите. Не може да останеш тук, приятелче, щом стопанката я няма.

— Но Марти Естел и горилата му могат.

Той пристъпи по-близо. Погледът му беше зъл. Сигурно винаги е бил такъв, но едва сега го забелязах.

— Няма да го правиш на въпрос, нали? — попита.

— Не. Всеки да си гледа работата. Пийни едно.

— Това не е твое уиски.

— Госпожица Хънтрес ми подари една бутилка. Дружки сме си. И с Марти Естел сме си дружки. Всички сме дружки. Не искаш ли и с теб да се сдружим?

— Не се опитваш да ме пързаляш, нали?

— Пийни и забрави.

Намерих чаша и му налях. Той я взе.

— Отиде ми работата, ако ме подушат.

— Ами!…

Отпиваше бавно, като му се наслаждаваше.

— Хубаво уиски.

— Не го опитваш за първи път, нали?

Взе пак да се наежва, сетне се отпусна.

— Ти май си падаш майтапчия.

Довърши питието, остави чашата, попи устните си с измачкана носна кърпа и въздъхна.

— Добре — рече. — Но сега трябва да си вървим.

— Готови сме. Тя май няма да се върне скоро. Видя ли ги да излизат?

— Тя и приятелят й. Да, доста отдавна.

Кимнах. Тръгнахме към вратата и Хокинс ми направи път. Съпроводи ме до долу и извън хотела. Но не видя какво имаше в спалнята на госпожица Хънтрес. Питах се дали пак ще се върне горе. Ако се върнеше, бутилката уиски вероятно щеше да го задържи.

Качих се в колата и потеглих към къщи, за да се обадя на Ана Холси. Ние с нея вече нямаше какво да разследваме — случаят ни беше приключил.