Реймънд Чандлър
Неприятностите са моя бизнес (2)

2

Арбогаст, когото търсех, Джон Д. Арбогаст държеше кантора на „Булеварда на залеза“. Обадих му се от една телефонна кабина. Отговори ми мазен, леко свистящ глас — като на човек, който току-що е спечелил състезание по надяждане с торти.

— Господин Джон Арбогаст ли е?

— Да.

— Тук е Филип Марлоу, частен детектив. Работя по един случай, за който сте дал експертно мнение. Клиентът се казва Джийтър.

— Да?

— Може ли да намина да поговорим, след като обядвам?

— Да. — И затвори. Реших, че не е от приказливите.

Наобядвах се и подкарах към кантората му. Намираше се на изток от Айвар в стара двуетажна сграда, облицована с тухли, наскоро боядисвана. На долния етаж имаше магазини и ресторант. От входа тръгваше широка права стълба, която водеше към втория етаж. На указателя долу прочетох: „Джон Д. Арбогаст, ап. 212“.

Изкачих се по стълбата и се оказах в широк прав коридор, успореден на улицата. Някакъв мъж в бяла престилка стоеше до отворена врата малко по-надолу вдясно. Над челото му стърчеше кръгло огледалце, а на лицето му беше изписано недоумение. Влезе в кабинета си и затвори вратата.

Тръгнах в обратна посока и изминах половината коридор. На една врата откъм „Булеварда на залеза“ пишеше: „Джон Д. Арбогаст, експерт по оспорвани документи. Частен детектив. Влезте.“ Вратата се отвори безпрепятствено към малък вестибюл без прозорци, където имаше две кресла, няколко списания, два пепелника на стойки. Имаше също два лампиона и полилей на тавана, всички запалени. Подът бе застлан с евтин, но дебел и нов килим. Отсреща имаше втора врата, на която пишеше: „Джон Д. Арбогаст, експерт по оспорвани документи. Вход за външни лица забранен.“

Когато отворих вратата, зазвъня звънец, който продължи да бръмчи до затварянето й. Не последва нищо. В чакалнята нямаше никой. Вътрешната врата не се отвори. Приближих се до стената и се ослушах — отвътре не се чуваше говор. Почуках. Пак нищо. Опитах бравата. Топката се завъртя, отворих вратата и влязох.

Тази стая имаше два прозореца, гледащи на север, и двата плътно затворени и закрити с пердета. По первазите се стелеше прах. Имаше бюро, два картотечни шкафа, килим като килим и стени като стени. Отляво на друга остъклена врата пишеше: „Джон Д. Арбогаст. Лаборатория. Вход забранен.“ Стори ми се, че може и да запомня името.

Стаята, в която стоях, беше малка. Като че ли твърде малка дори за месестата ръка, отпусната неподвижно на ръба на бюрото, стиснала дебел молив, като онези, които използват дърводелците. Китката й нямаше повече косми от една чиния. От ръкава на сакото се подаваше не особено чист маншет на риза. Останалата част от ръкава се губеше зад другия край на бюрото. То не беше високо, така че и човекът сигурно не бе много висок. От моето място виждах само ръката до китката и краищата на ръкавите. Тихо излязох в антрето и заключих вратата към коридора, така че да не може да се отвори отвън, угасих трите лампи и се върнах в лабораторията. Заобиколих бюрото.

Той наистина беше дебел, страхотно дебел, далеч по-дебел от Ана Холси. Съдейки по онази част от лицето му, която се виждаше, то ми се стори колкото баскетболна топка. Дори сега имаше приятно розов цвят. Той бе коленичил на пода. Голямата му глава опираше в бюрото — в заострения горен край на отвора за краката, а лявата му длан затискаше парче жълта хартия на пода. Пръстите му бяха разперени и жълтата хартия се показваше между пролуките, доколкото може да има пролуки между такива дебели пръсти. Той като че ли натискаше здраво пода, но всъщност не беше така. Крепеше го собствената му тлъстина. Тялото му беше сгънато върху огромните бедра, чиито месища и сланина го удържаха в това положение — коленичил в устойчива поза. Само двама яки крайни защитници можеха да го съборят. Не беше редно в момента да си мисля такива неща, но това ми хрумна. Междувременно избърсах потта от врата си, макар да не беше горещо.

Косата му бе прошарена и късо подстригана, а шията — нагъната като хармоника. Краката му, както при повечето дебели хора, бяха малки, обути в черни лъскави обувки, притиснати една до друга, противно чисти. Беше облечен в черен костюм с доста лекета. Наведох се и забих пръсти в бездънната тлъстина на врата му. Вероятно там някъде имаше артерия, но не можах да я напипам, пък и беше безполезно. Между подпухналите му колене на килима се беше разляло тъмно петно…

Коленичих и повдигнах месестите пръсти, които притискаха парчето жълта хартия. Бяха хладни, но не студени, меки и малко лепкави. Листчето беше от бележник. Щеше да е много хубаво, ако на него имаше някакво известие, но там бяха нанизани само неясни, безсмислени драсканици, не думи, дори не букви. Опитвал се е да напише нещо, след като са го застреляли — вероятно дори е смятал, че пише нещо, но е успял да остави само драскулки.

Сетне се е свлякъл, все още държейки листа, захлупил се е на пода с дебелата си ръка, стиснал в другата големия молив, отпуснал е телеса върху огромните си бедра и така е умрял. Джон Д. Арбогаст, експерт по оспорвани документи. Потаен. Дяволски потаен. Беше ми казал три пъти „да“ в слушалката и нищо повече. И ето го сега.

Избърсах с носната си кърпа дръжките на вратите, угасих лампите в антрето, захлопнах външната врата да се заключи и побързах да напусна сградата, а после и квартала. Доколкото ми се стори, никой не ме видя. Доколкото ми се стори.