Мишел Жори
Празникът на промяната (3)

Каква щеше да стане Лизор? Не се знаеше. Тя нямаше никакво определено призвание — нещо, което последните няколко години се случваше на все повече младежи в Ондия. Бе способна в най-различни области, но никъде — особено изявена, а и физическите удоволствия като че ли не я привличаха кой знае колко (Сия почти никога не я бе виждала да се люби, въпреки че бе много желана от младежите… и дори от момичетата). Всъщност можеше да се каже какво евентуално нямаше да стане. Лизор нямаше да бъде водач на игра, нито решител, нито носач на маски, нито занаятчия, нито мечтател, нито помагач, нито търсач на неща… Но Сия знаеше, че присъствието й с нищо не би решило проблемите на дъщеря й — ако приемем, че Лизор имаше проблеми — и че обществото като цяло трябваше да насочва младежите към развитие на тяхната същност и към осъществяването на заложбите им. А това общество почти винаги бе изпълнявало задачите си. Може би Сия наистина се чувстваше виновна, както й бе подсказал Абдан Юру. Или пък усещаше някаква липса? Вината не прикриваше ли липсата на нещо? И защо тая липса? Защото ще замина, ще напусна Ондия и ще опозная един нов живот, който ме плаши, затова ли? Защото бих искала да се чувствам незаменима, а не е така, нали? Защото не представлявам нищо за децата си и всъщност никой няма нужда от мен, нали? Но никой не е незаменим. Това е силата на нашето общество. Всеки помага на всекиго и никой няма нужда от точно определен човек. Това е силата или може би — слабостта? Е, няма съмнение, че подобно положение на нещата вреди на личните чувствени връзки. Но лошо ли е това? Най-важна е свободата, а ние сме свободни, както не е бил никой друг народ в цялата история на Земята… Дори някой помагач или предан, които са в постоянна услуга на обществото, могат да се оттеглят, без да оставят празнота. Те знаят, че местата им ще бъдат заети и че никой няма да страда особено от тяхното отсъствие. И това е добре. Нашият свят е постигнал едно почти идеално равновесие. Може би твърде идеално. Ще трябва да попитам маранците какво мислят по този въпрос. Но те може би не мислят нищо. Може изобщо да не се интересуват какво става извън крепостта им…

Сия скучаеше. При наближаване на промяната често става така. Човек все повече и повече се откъсва от миналото си, не изпитва особен интерес към настоящия живот. Чувстваш изменението, мутацията, но новото същество, което скоро ще бъдеш, все още е неоформено, неясно. Страдаш от липса на душа. Ставаш чужд на себе си… Сия бе изоставила всякаква активна дейност, докато при предните промени си бе наложила да се държи до последния ден. Тя упражняваше три основни професии — дизайнер към едно модно ателие, измисляше и шиеше костюми за историческия театър Ахмед Рао и преподаваше на децата дегизиране и игра с маски… Обичаше страстно всяка една от тези професии. Често изпитваше чувството, че чрез тях напълно изразява цялата си личност и че се осъществява прекрасно (което не й пречеше да отдава четири-пет дни от месеца в преданост). Не, не желаеше да се променя за трети път. Дори не мислеше за това. Но сега вече бе късно. Нищо не я интересуваше. Дори трудно възпроизвеждаше хиляди пъти повтаряни движения. Паметта й се замъгляваше, в съзнанието й образите се объркваха, а думите се блъскаха из устата й и спираха на устните й. (Заекването и другите смущения на речта представляваха едни от първите известяващи близката промяна признаци.) Бе започнала да наблюдава дъщеря си с маниакална настойчивост и Лизор го забеляза. Дъщеря, която вече не обичаше. Поне не както преди. Това много я плашеше. Сия се нуждаеше повече от когато и да било от любов, но самата тя се усещаше неспособна да изпита силно чувство. Това бе признак. Още един признак. Промяната наближаваше. Сия страдаше от самота. Човек винаги се променя сам.

Живееше в голяма, малко мрачна стая, разположена на втори подземен етаж на една къща в квартал Рао, недалеч от театъра, където работеше три-четири часа всеки втори ден. Рогозки, завеси, пердета и кожи разделяха стаята на шест части: по една за децата — но Джадин почти никога не идваше и стаята му често бе заета от минаващи приятели — една за самата нея, кухня, работен кът, стая за минаващи… От известно време Лизор също отсъстваше често. Това беше нормално. Момчета, които Сия дори не познаваше, ползваха леглото й, възглавниците, кожите, куклите, игрите и книгите й. Всъщност апартаментите бяха всеобща собственост. Редовните наематели на някоя стая (или на повече) имаха само частично и ограничено право над пространството, което им бе предоставено от общността. Много хора предпочитаха да нямат постоянно жилище и ходеха от къща на къща, за да се хранят, да спят и да живеят. Тези номади не се натрапваха — кодексът на учтивостта във Вариана (или гражданският кодекс) не им го позволяваше. Редовният наемател не бе задължен да приема минаващите… Всъщност във Вариана не съществуваха наказания, нито задължения. Опитът доказваше, че и най-големият неудачник, и най-нежеланият бездомник в крайна сметка намираха подслон, преди да се помолят за четвърти път. В Театриондия не съществуваха нито ключове, нито ключалки, нито каквото и да е от тоя род. Кражбите, както и престъпленията бяха напълно безсмислени. Крадците и убийците, ако се намереха такива, биваха осъждани на незабавна промяна.

Сия бе легнала по корем, опряла брадичка на кръстосаните си ръце. На три крачки от нея Лизор се бе изтегнала в същата поза, заобиколена от куклите си, една книга и китара. От време на време подръпваше разсеяно някоя струна. Запълваше по нормален начин нормалното си свободно време, докато Сия вече не четеше, не свиреше, не слушаше музика, не рисуваше. Нищо не я привличаше. Дори не й се говореше и трудно понасяше присъствието на помагачите. Чакаше…

Изправи се, прекоси стаята и се отпусна до прозореца, който започваше от пода и гледаше към малко кръгло площадче, потопено в слънчева светлина, струяща от световода, разположен на горния етаж. Това селско площадче служеше за обща всекидневна на пет-шест апартамента, разположени на долното ниво. Някаква двойка се любеше в сянката на смокиново дърво, а възрастен мъж в пончо даваше уроци по пиано на малко голо момиченце.

Някой влезе в стаята. Сия с мъка вдигна поглед. Посетителят бе млад мъж. Знаеше, че го познава. Вероятно бе приятел на Лизор, но не се сети кой е. Почувства, че паметта й започва да работи и веднага след това се отказва. Всички спомени се разпиляваха в мозъка й. Извърна се към дъщеря си, която също й се стори съвсем непозната. Момчето бе красиво. Направи две крачки към нея и й се усмихна. Понеже го намираше за приятен и хубав, застана на колене, за да го посрещне, и му отвърна с усмивка.

— Добър ден — рече той и разбра, че тя не го позна. Каза й името си, но Сия поклати глава през смях. Нищо не си спомняше. Бе забравила дори възрастта си. Чувстваше се друга, следователно бе млада. Изпитваше желание да се люби с Поанго. Показа му го без колебание. Изведнъж тялото й, нервите, сърцето и главата й безкрайно олекнаха. Разтвори деколтето на латито и почти изцяло откри гърдите си. Поанго й помогна да се изправи. Лизор им помаха с крайчеца на пръстите си за поздрав и спусна завесата, с която се уединяваше. Сия отведе Поанго в стаята си, отдалечена на не повече от три метра, но за да стигнат до нея, трябваше да се промъкнат през тайнствен лабиринт от рогозки и пердета, между възглавници и възглавнички и хиляди други щедро разпръснати предмети. Водеше младежа, хванала го за ръка, и се любуваше на профила му. Поанго нямаше и двайсет години. Вече не си спомняше кой беше, какви бяха отношенията му с Лизор, пък и не я интересуваше. С някаква ненадейна и дива страст се бе влюбила в русите му коси, в кожата му — едновременно розова и златиста, в светлите му, зелени или сини очи. Дете на Севера. Изглеждаше й крехък и това още повече усилваше желанието й.

Попита го със страх дали бърза. Отговори й отрицателно. Не си даваше сметка, че го омайва — заради промяната, която се извършваше в нея, — или не смееше да го повярва. Когато процесът на промяната започне, личността, обречена на нова съдба, преминава през своего рода циклотермична криза. Периодите на екзалтация, сила и радост следват с неизменен ритъм периодите на униние, умора и безразличие. Сия, без да си дава сметка, току-що бе преминала в щастлива фаза. Една будна част от съзнанието й отбеляза този факт. Разбра, че вътрешният механизъм, който водеше до промяната, наистина бе заработил. Започваше прераждането. Скоро щеше да се наложи да замине за Силбоа. Но не и на часа. По-късно щеше да мисли за това.

Пое ръцете на Поанго, погали ги и започна да го съблича. След малко забрави напълно, че подготвящата се дълбоко в нея промяна бе трета и след празника я очакваха Мара и нейните загадки.

 

За Боро Уругало този период също бе благоприятен. Усещаше как в него се раждат, нарастват и накрая избуяват луди пориви. Някаква прекрасна възбуда. Чувство за груба мощ, за пълно освобождаване. Вътрешната тежест на получените наготово идеи, на тъмните страхове, на забранените спомени, които тегнеха в душата му като студен камък и не й позволяваха да литне към висините на радостта и силата — всичко това бе пометено, отнесено, унищожено. Промяната е мъчителна само когато човек се съпротивлява на процеса. Ако човек се остави на течението, ако го приеме, експериментът може да бъде приятен и възбуждащ. (Но Боро знаеше, че чувството за пълноценност и освобождаване, което изпитва в определени моменти, е отчасти илюзорно.) При всички положения удоволствието бе по-силно от страданието дори в моментите на униние.

Боро притискаше Лайна в слабите си ръце и се смееше от блаженство и въодушевление. Това бе естествен, физиологичен смях, чрез който се освобождаваше от прекалената жизненост, от преливащата радост, от поройния прилив на младост… И Лайна, строгата Лайна, обхваната от заразата, на свой ред се смееше до сълзи, без да може да си поеме дъх.

Придружи новата си приятелка до Театриондия, вместо да се прибере у дома, в Натилондия, което противоречеше малко на обичая. По принцип всеки трябваше да тръгне за празника на промяната от своя град. Но Боро не даваше и пет пари за обичаите на Вариана. Не, всъщност не беше точно така — намираше ги мъдри и смислени. Но той инстинктивно се поставяше извън тези норми и разговорите, които проведе на връщане със загадъчната Лайна, не промениха мнението му. Пътуването трая три дни — един ден с електрически камион, за да стигнат до лагера с храмовете; един ден с дирижабъл до Лизория, на южната граница на Вариана; и един ден с влак до Театриондия… През цялото това време спореха, додето устните им пресъхнеха, и се любеха до задъхване. Но Боро все още бе далеч от разкриването на тайната, наречена Лайна. Носач на маски, играч на роли — водач на игра, решител, комбинатор, мисионер, тълкувател на закона — младата жена бе всичко това и дори нещо повече. Горе-долу така си представяше маранците. Освободени от жаждата за индивидуализъм, който характеризира първата част от живота, мъжете и жените, преминали третата промяна, трябваше да достигнат до по-висше качество на съществуването, когато всички човешки заложби се развиват едновременно във всеки. Поне такава беше според него целта на промяната, за която е мечтал Основателят Ослобо Маслорово. Между другото Боро се съмняваше, че жителите на Мара стоят затворени в отдалечения град, както твърдяха слуховете. Наистина така се говореше, но на едно по-висше ниво — за онзи, който притежаваше нужната чувствителност — подобни приказки нашепваха нещо друго. И Боро бе открил в народното съзнание (за да опрости нещата…) скритото, неизразено, но много силно усещане, че маранците бяха в града.

Веднъж бе попитал Лайна:

— Скъпа, ти не си ли случайно маранско дете, което се е изгубило?

Лайна бе отрекла, но не изглеждаше особено изненадана. Ако не беше от Мара, то сигурно знаеше нещо важно за маранците или поддържаше тайни връзки с тях… Тя отведе Боро в стария театър Ослобо, разположен в истински земеделски район, с подземни ферми и хижи на повърхността, заобиколени от ливади, където пасяха овце и коне, и земи, в които цъфтяха ябълки и жълтееха жита. Великите помагачи от Юдерна (тези, които понякога наричаха мъдреците на пустинята) живееха тук в общности или просто минаваха. Старият театър, както гласеше табелката на входа, принадлежеше само на тях. Тази почти частна собственост представляваше нарушение на закона на Вариана. Боро се питаше защо мъдреците имат нужда от собствено място — те несъмнено заслужаваха това нарушение, — където можеха да се затварят, тоест да се скрият. Тази претенция също излизаше извън рамките на общото право.

Лайна и Боро вече не се разделяха. Младата жена бе заявила на спътника си, че ще го придружи до Силбоа. От любов и любопитство — защото при нея не ставаше въпрос за промяна. От няколко години тя бе навлязла в третия сезон на живота си и мислеше, че повече няма да се променя. „Вече нямам нужда от промяна!“ — заявяваше гордо тя, което съвсем убеди Боро, че хипотезата му не бе съвсем погрешна…

— Обещавам ти, скъпи, ще те придружа до Силбоа. И още отсега ще започна да свиквам с теб.

И двамата се смееха. Отпуснаха се сред кожите, сплели тела, слели полови органи, в игри и милувки. Бяха като богове. Изведнъж Боро потръпна. Току-що бе навлязъл в депресивната фаза и веднага си даде сметка за това. Отново се почувства като малко дете. При невероятната сигурност на Вариана беше по-добре да си малко дете. Всякаква гордост го напусна. Дори самото понятие за гордост изчезна от съзнанието му. Подслони се в нежните, гостоприемни ръце, които се протягаха към него. Лайна го залюля майчински.

— Скъпи мой, моя любов, съкровище мое… И Боро реши, че тези думи са много приятни за слушане.

 

— Имате избор, ваше превъзходителство — каза Абдан Юру. — Надуваем стол, дървен стол, възглавница или килимче за медитация като на мъдреците от пустинята?

Гам Симла, извънреден посланик на Република Миябад, поклати глава със съучастническа усмивка. Отдавна познаваше особения хумор на хората от Юдерна (между които без съмнение се криеха загадъчните маранци).

— Значи липсва само дъска с гвоздеи!

— За бога, ваше превъзходителство, ние не сме мазохисти.

Очите на мъдреца от Юдерна блестяха лукаво. Симла наблюдаваше домакина си с весело-тревожна благосклонност. Посетителят, облечен в бял абуд, с боси крака и дълги сиви коси, падащи върху слабите му рамене, бе определено индийски тип — гладка и силно загоряла, почти кафява кожа, черни, твърде удължени очи, високи скули… Абдан го прие в малка подземна стаичка на стария театър, в която дракон бълваше слънцето от зиналата си паст. Беше съвсем като дневната светлина. Завесите образуваха сенчест кът. Таванът не се виждаше и човек имаше чувството, че слънцето грее на небето от десет места.

— Зарежете това „ваше превъзходителство“, приятелю! — каза пратеникът на Маябад. — Може би не сме чак толкова освободени като вас, но от доста време вече не си играем на превъзходителства. Не го правим дори с нашите съседи, капиталистите от Гълф Юниън!

Абдан Юру приседна на пети.

— А, Г. Ю. все още ли е капиталистическа?

— В известен смисъл, да.

Гам Симла сложи две възглавници една върху друга и седна облегнат на стената, с лице към събеседника си.

— Ще бъда откровен с вас. Когато идвам във Вариана — а сега съм за пети път, — винаги оставам изненадан от вашето пълно непознаване на външния свят Знам, че идеята за всеобщо планетарно общество е изоставена отпреди век, но имам чувството, че вие страшно сте се затворили в себе си, а това не е нормално… Не, не ми отговаряйте. Сега не можем да узнаем кой има право и кой не. Вие сте се оставили на инстинктите си. Историята ще отговори…

— Вече няма история.

— Не съм толкова сигурен като вас. Да кажем бъдещето… Разбира се, вие имате предимството да бъдете остров сред пустинята. И тъй като на тази планета не съществува никаква въздушна сила — освен Г.Ю., които са миролюбиви, — пустинята ви защитава идеално. Абдан скръсти ръце върху голото си коляно, което потрепери, после тялото му се отпусна бавно, мускул по мускул. Мъдрецът от Юдерна затвори очи.

— Не само пустинята, Гам. И нищо не доказва, че Г.Ю. са толкова миролюбиви. От друга страна, ние не сме чак дотам лекомислени, колкото, изглежда, ни мислите. Обществото на Вариана е може би най-неагресивното, което някога е съществувало на Земята. Въпреки това сме във война от самото създаване на Ондиите. Постоянна война…

— Но това не истинска война. А ако ви бяха атакували…

— Не е истинска ли? Всъщност, от ваша гледна точка… Ако Торогун, демонът на Земята, е… вие бихте казали мит, но не е точно това… ако Торогун не е истински, то неизвестни субекти, дошли от не знам къде — може би от вашите области, — многократно са ни нападали съвсем наистина. И те бяха отблъснати от нашите войници с оръжията, които ни служат срещу Торогун. И хората на Алазимун, поне по-голямата част от тях, не направиха никаква разлика.

— Признавам, че сме силно заинтригувани от вашите оръжия, изстрелващи миражи. Но тъй като сигурно става въпрос за военна тайна, няма да ви разпитвам…

Абдан Юру се изсмя с характерното за него свистене.

— Питайте колкото си искате, ваше… приятелю! Във Вариана има всичко друго, само не и военни тайни.

Гам Симла наведе очи и заразглежда втренчено килима между кафявите си нозе.

— Не го правя само от любопитство. Оръжията за изстрелване на миражи ни се струват типичен продукт на цивилизацията на Вариана. Доколкото знаем, те не струват скъпо… а бюджетът за отбраната на страната ни е много нисък.

— И съседите ви са твърде силни — добави Абдан.

— Да, съседите ни са твърде силни. Можете ли да потвърдите, че тези оръжия са ефикасни?

— Не мога да твърдя подобно нещо.

— Жалко. Въпреки това агресорите, които вашите части са отблъснали, са били…

— … победени от миражи ли? Това е безспорен факт. Но все пак, както казахте, тези оръжия са типичен продукт на нашата цивилизация. Те действат само в ръцете и под контрола на мъжете и жените от Вариана. Освен това тези хора трябва да са в естествената си среда и да имат съзнанието, че защитават страната си. Пушките и оръдията за миражи не могат да се изнасят. Ние сме много бедни: нямаме нищо за продаване, нито за купуване.

— Сигурен съм, че ако желаехте, щяхте да имате доста за продаване… и малко за купуване. Ние също сме много бедни. Нямаме възможности да купуваме много неща. Просто искаме да създадем евтини оръжия, за да защитаваме границите си. Най-вече оръжия, които да не проливат кръв, защото мисля, че ние сме също тъй миролюбиви като вас.

— И като Г. Ю…

— И като Г. Ю… Тъй като сте щедри — по-щедри, отколкото бедни, — може би ще ни помогнете да създадем собствени оръжия за миражи.

— О, нито помагачите от Юдерна, нито пък занаятчиите на Ондия ще ви откажат да видите как се правят тези оръжия. Но ще трябва да намерите собствен начин да си служите с тях.

— Благодаря.

— Един що-годе опитен дърводелец сигурно прави по една пушка за миражи на ден. В случай на нужда бихме могли да произведем петстотин хиляди пушки за три дни и да въоръжим населението за десет дни. На склад имаме около двайсет и пет хиляди оръдия. А нашите занаятчии измислят постоянно нови модели които можем да изпитваме във войната в Сюджазан. Имаме дори противосамолетни оръдия. Мисля, че са някъде около пет хиляди.

— Република Миябад е много по-уязвима поради географското си положение, ниската дисциплина на населението и изоставането във военно отношение.

— За Вариана просто „военно отношение“ не съществува. Мислим, че сме намерили разрешение на собствените си проблеми. Но не е сигурно, че сме в състояние да помогнем и на вас. Ще си помислим.

Гам Симла отново се вглъби за няколко секунди. От световода обилно струеше ярка, студена светлина. Някъде от горните етажи се носеше писклива мелодия, която сякаш идеше от празното небе.

— Искам да ви попитам още нещо, приятелю — каза представителят на Република Миябад.

— Слушам ви, приятелю.

 

Алтаире IX бе седнала на трона си, представляващ хаотично, но изкусно струпани кожи и надуваеми възглавници. Дългите й венецианско руси коси се спускаха на необуздани потоци по синия абуд (в Натилондия синьото бе кралският цвят). На овалното й лице с яки кости, характерни черти, правилен нос и решителна уста, сивите й очи — трескави и пророчески, силно блестяха.

Заобиколена от шестима предани й съветници — велики помагачи от пустинята (китките им бяха в окови, за да се изтъкне, че и те са мъже и жени като другите и че не се поставят умишлено или неволно над тези, които ще съдят), кралицата председателстваше съдебното заседание, на което трябваше да се явят стотина виновни, осъждани по принцип на насилствена промяна, и още толкова свободни просители на аудиенция. Кралицата отделяше най-много по минута на всеки просител или виновен, освен ако някой от нейните съветници или предани — тълкуватели на закона, не й обърнеше внимание върху особения случай на дадено лице. Всеки ден в двореца имаше три-четиричасово заседание и кралицата излизаше изтощена, след като бе изразходвала безмерно мощта си да внушава и да се вживява.

Добре изработеният церемониал даваше възможност да се печели време, без да се създава впечатление, че Алтаире бърза. Виновните бяха придружавани от тълкувател на закона, просителите — от помагач или предан, понякога и от двамата. От друга страна, символично окованите предани и помагачи от кралския съвет познаваха някои от лицата. Само кралицата и нейният секретар — млад негър, едната китка на когото бе окована, а другата свободна, можеха да преглеждат някои бележки. Съветниците и тълкувателите на закона бяха задължени да се явяват с празни ръце. В обществения живот на Вариана съществуваха много положения, при които обичаят не позволяваше да се използват документи за доказателство, справка, за припомняне или за каквато и да е цел. Същата неписана забрана обхващаше между другото и записването на човешкия глас, което се считаше за недодяланост. Тази практика водеше началото си от Едикта против бюрократите, който някои познавачи на историята приписваха на самия Основател, обаче младите тълкуватели на закона често оспорваха това твърдение. Едиктът, разбира се, не отричаше напълно стойността на документите. Просто по общо съгласие се ограничаваха да не ги употребяват в тържествени случаи… Що се отнася до виновните, те бяха голи, въпреки че обичаят изобщо не го изискваше. Това, че се представяха голи пред кралицата, бе знак на разкаяние и показваше желанието за промяна. Някои свободни просители също сваляха дрехите си в знак на смирение и усърдие. Така бе постъпил и Сол Вали, придружен от Белксан. „Трябва да докажеш на кралицата, че наистина искаш да се промениш“ — бе казал на Сол мислителят Ханг Ковалдес, който сега седеше окован отляво на Алтаире. Сол размишляваше цяла нощ в прегръдките на Белксан, твърде притеснен, за да може да заспи или да се люби. На зазоряване вече бе взел решение. „След моята промяна искам да бъда решител. Трябва веднага да се науча да решавам.“ Белксан одобри избора му, без обаче да крие тревогата си:

— Ще посмееш ли да се представиш гол пред кралицата, като виновен?

— Интересува ме само едно нещо — да се променя. И само кралицата може да ме спаси. Ще се явя гол пред нея и тя ще разбере, че наистина искам да се променя…

Вентилаторите раздвижваха въздуха в съдебната зала. Разпрашители насищаха с благовония атмосферата. Световодите рисуваха в пространството въздушни, леки, безплътни форми — прозрачни пеперуди, паяжини в цветовете на дъгата, небе, отразено във вода, водорасли, гриви, ириси, въздушни нишки паяжина и снежни кристали… Високият, ясен глас на кралицата се издигаше сред тишината. Гласовете на съветниците, просителите и тълкувателите на закона й отговаряха с един тон по-ниско. Няколко музикални акорда отмерваха изказванията на Алтаире и даваха сигнал за почивките, които тя си разрешаваше около четири пъти на час.

В момента пред господарката стоеше с наведена глава млада мургава жена, на около трийсет години, висока, с италиански или гръцки тип красота. Обвинена, че е изоставила бебето си, тя се признаваше за виновна и желаеше промяната, наложена й от общността. Беше гола. Висока, красива, с наведена глава. Гола. Гъсто, къдраво руно образуваше на корема и между стегнатите й бедра вълнуващ черен триъгълник. Придружаваше я млад и стеснителен тълкувател на закона. Кралицата изглеждаше изненадана — този тип престъпления бяха от изключителна рядкост. Терминът „изоставила“ означаваше, че младата жена е искала да остави детето си да умре. Ако не е искала да го отгледа, можела е да го даде на помагачите и никой в нищо нямаше да я обвини. Заинтригувана, Алтаире се наведе към Ханг Ковалдес, окован малко под нея за една неудобна табуретка:

— Познаваш ли това момиче, Ханг?

— Запознах се с нейния случай. Алтаире. Теса не е родена във Вариана. Запазила е някои стари вярвания…

— Какво си направила, Теса? — попита кралицата.

Младата жена търсеше думи, за да отговори. Мина известно време. Устните й помръдваха, но от устата й не излизаше никакъв звук. Най-накрая произнесе с мъка:

— Исках да спася бебето от грижите на помагачите…

— Но защо, Теса? — попита внимателно кралицата. — То можеше да умре. Нали обичаше детето, Теса? Нали не искаше то да умре? Кажи ми, защо?

— Господи! — изстена Теса. — Аз… аз мислех, че синът ми е в божиите ръце. Аз не… Мислех, че само господ…

— Твоят бог библейският бог ли е?

— Да!

— Имаш право да вярваш в който си искаш бог, но синът ти пък има право да живее. Теса вдигна глава.

— Знам. Искам да се променя. Искам да бъда като другите!

— Дори с риск да загубиш вярата си?

— Да!

— Добре — каза кралицата.

Тя вдигна двете си ръце и ги протегна към Теса, която стоеше на три крачки от нея, прикривайки с длани гърдите си.

— Ти ще се промениш! Ще тръгнеш веднага за Силбоа! Заповядвам промяната в теб да започне! Късмет! И сбогом…

Скоро след това дойде редът на Сол Вали. Секретарят подаде на господарката втория списък — на просителите на аудиенция.

— Ти ли си Сол Вали?

Сол се изправи, стегна закръгленото си и тежко тяло в твърде комична и едновременно патетична стойка мирно.

— Да, моя кралице.

— Какво желаеш?

— Утре ставам на четирийсет години. Никога досега не съм преживявал промяна. Искам да стана решител.

— Добре — каза кралицата.

Ханг Ковалдес скришом направи знак на Алтаире, която се наведе към него: „Запознат съм със случая. Можеш да заповядаш промяната…“

— Ще заминеш за Силбоа — каза кралицата.

— Да, моя кралице — отговори Сол.

— Заповядвам да познаеш промяната!

Сол бе затворил очи. Трескаво бучене изпълваше главата му. Невероятно силно чувство на очакване сковаваше съзнанието му и обтягаше нервите му. От време на време го обливаха вълни надежда и той получаваше усещане за свежест. После изведнъж по гръбначния му стълб премина мощна тръпка и го отхвърли малко назад. Само отчасти осъзнаваше какво става с него. Но знаеше, че в съзнанието и тялото му се извършва нещо необикновено. Може би дори нещо свръхестествено. Винаги бе вярвал в кралицата. Вярваше, че тя може с едно изречение да му даде това, което желае. Може също чака и да откаже. Но тя се бе съгласила да го избави, него, най-скромния сред търсачите на неща! Заповядвам да познаеш промяната — в главата на Сол Вали някакво приказно ехо повтори сто хиляди пъти тези думи, обладали непреодолима мощ: Заповядвам да… промяната! ПРОМЯНАТА! ПРОМЯНАТА!

Кралицата добави:

— Всичко е наред, Сол! Процесът се извършва. Ти започваш да се променяш! Всичко най-добро! Сбогом!

ПРОМЯНАТА!ПРОМЯНАТА!

Сол усети нечие безкрайно нежно докосване до ръката си. Белксан… Коя беше Белксан? Невъзможно беше да си спомни. Хлъцна от щастие. Промяната — това беше промяната! В началото започваше така, с главозамайващи дупки в паметта. Благодарение силата на кралицата! Благодаря, Алтаире… Искаше да коленичи пред трона, но усети, че някой го избута — друг просител или пазач от двореца. Бе отворил очи, но зрението му си оставаше странно замъглено. Белксан го повлече. Съзнаваше, че е гол, но това вече не го притесняваше. Чувствуваше се пиян; залиташе след младата жена. Белксан случайно го докосна и той се възбуди страшно силно. Усещането бе вълнуващо, възбуждащо и същевременно почти болезнено. Като че ли цялото му тяло изведнъж бе придобило твърдостта и мощта на члена му. Избухна в смях и хукна след Белксан. Без да забележи, бяха излезли от съдебната зала. Намираха се в нещо като дрешник. Младата жена му подаде дрехите. Той ги пое, повъртя ги в ръцете си, гледаше Белксан и се смееше като луд. Бе твърде възбуден, за да се облече. Хвана втвърдения си член, взе ръката на Белксан, постави дланта й на корема си и продължи да се смее.

— Дете! — възкликна Белксан. Сол я погледна с възхищение.

— Наистина! Отново съм дете. Но се възбуждам като бог. И ще се променя!

— Във Вариана съществува ли тайно правителство? — попита Гам Симла.

— Не разбирам съвсем добре въпроса ви, приятелю — отговори Абдан Юру.

— Вие нямате официално правителство, нямате видимо правителство. Двете кралици, Йемена и Алтаире, брюнетката и блондинката, африканката и скандинавката, са просто символи. Те нямат никаква власт.

— Тук грешите, приятелю. Наистина властта им не е от политическо естество — същността й е магическа, но реална.

— Значи това е религиозна власт?

— Ако имаме предвид дълбокия смисъл на думата, която идва от religare, свързвам. Не отричам, че кралиците символизират и в известен смисъл материализират връзките, съществуващи между нас. По този начин те превръщат нашия народ в едно единно цяло, в голямо племе, в огромен клан, в многочленно същество…

— Като обществото в кошера ли?

— Или това в мравуняка? Не, Симла. Ние нямаме нищо общо с общността на насекомите. Просто мислим, че човек не може да се осъществи извън обществото. Нашето общество е създадено така, че да помага на човека да живее, да развива неговите способности, да му позволи да извърви докрай съдбата си. И то в свобода и щастие. Невъзможно ли? Ние мислим, че е възможно. Може би съществуват хиляди други, по-добри от нашия начин, но ние също трябва да сме на прав път, защото народът на Вариана е свободен и щастлив… О, разбира се, можем и без нашите кралици. Но те са удобни и ние така ги обичаме! Когато някоя Йемена или Алтаире се умори от задачата си, избираме заместничка и за нас това е необикновено събитие. Няма нищо общо, кълна ви се, с президентските избори в Гълф Юниън! Помолим ли ги да си отидат, те ще го сторят изискано, ако не и с радост. Но тогава ще трябва да измислим някаква институция, която да ги замества. Кому е нужно?

— Това нас не ни интересува, Юру. Ние искаме само по-добре да ви разберем. Значи вие нямате правителство?

— Не.

— А вие, мъдреците от пустинята, великите помагачи от Юдерна, не представлявате ли своего рода окултно правителство?

— Не.

— Мара не е ли тайната столица на Вариана?

— О, Мара…

— Искате да кажете, че Мара… не съществува?

— Кой знае?

— Всъщност това е без значение. Все пак вие, Абдан Юру, принадлежите към управляващата класа, нали? В Натилондия ме приемате вие, а не някой друг.

— Ще ви обърна внимание, Гам Симла, че вие сам поискахте да ме видите, за което ви благодаря. Освен това аз съм помагач.

— Велик помагач.

— Което означава две неща. Първо, че мога да се посветя напълно на помощта и взаимопомощта. Второ, че съм на разположение за каквато и да е помощ. Но тъй като добре се сработвам с хората, често ми възлагат да посрещам гости.

— Кой ви го възлага?

— Кралицата или нейните предани. Помагачите от Юдерна. Народът.

— Кой взема решения във Вариана?

— Решителите. Много рядко кралицата. Всеки може да решава. Но решителите са на разположение, когато имаме нужда от тях.

— В такъв случай значи решителите са истинските ръководители на Вариана?

— Не, ни най-малко. Не повече, отколкото помагачите, мечтателите или преданите.

— Ето нещо, което не разбираме — специализацията по характери.

— Не съм сигурен, че това е кой знае колко важно. Тя не е самоцел, а може би средство. Някакво странично явление. Някои мислят, че тази специализация ограничава хората в осъществяването на пълния им аз. Но може би трябва да умеем да се ограничаваме? А освен това съществува и промяната. Най-вече третата промяна, която позволява да се преодолее всякаква специализация и ограничаване.

— Третата промяна, която свършва с Мара ли?

— Да.

— И може би с великите помагачи от пустинята?

— Може би.

— За вас помагачът е идеалното обществено същество, нали?

— Помагачът е циментът на обществото. Може да се строи и само с цимент, но къщите, построени така, винаги изглеждат малко груби. Великите помагачи от пустинята не са подтиквани просто от желание. Те имат собствена философия на действието.

— Но все пак имате някаква администрация. На практика преданите на кралицата са чиновници…

— Може и така да се каже. Но понятието администрация ни е твърде чуждо. Почти всеки жител на Вариана от дванайсетгодишна възраст посвещава на всеки десет дни по един за преданост към кралицата. Някои посвещават и по два-три. А някои посвещават почти цялото си време.

— Нация от пет-шест милиона трябва да бъде управлявана.

— Ние не сме нация. Понятието нация също ни е чуждо.

— Мисля, че си играете с думите, Абдан. Имате територия, господарка — по-точно две, — армия, която защитава тази територия дори и врагът да е въображаем…

— Да приемем.

— Да речем, че се оправяте без правителство. Но без администрация! Нека си представим, че… Всъщност каквото и да е! Да вземем един пример: транспортът, пътищата. Имате и транспорт, и пътища. Много пътища, защото градовете ви са пръснати. На практика те представляват гъсто заселени селски райони.

— По-голямата част на градовете е под земята. Благодарение на световодите.

— Да… Търся убедителен пример!

— И не откривате ли? Може би защото администрацията, под маската на обществената необходимост, има за цел да защитава собствеността и различните привилегии? Може би защото не е необходима?

— Да оставим пътищата. Но хората, благата…

— Няма блага!

— Но има хора. Един съвсем прост пример: военната служба.

— Няма военна служба.

— Да, но войната…

— В Сюджазан онзи, който иска да се бие, съобщава това на някой помагач или предан. Ако отговаря на условията, определени от военните закони, помагачът или преданият се заемат с неговия случай.

— Военните закони ли?

— Нашите военни закони. Най-вече психологическите закони.

— Значи армия от доброволци. Това не е ли опасно за демокрацията?

— Нашата армия не е опасна за нашата демокрация.

— Не избрах добър пример. Но гражданското състояние…

— Не ни е нужно гражданско състояние.

— Сватбите…

— Няма сватби.

— Обществената чистота…

— Имаме красиви помагачки и яки предани, които посрещат мръсните хора край слънчевите резервоари и им сапунисват гърбовете.

— Съдебните спорове…

— Имаме тълкуватели на законите.

— А изпълнението на съдебните решения…

— Щом тълкувателите на закона стигнат до единомислие, някой предан на кралицата установява това, записва общото мнение и първият минаващ решител решава въз основа на него…

— А ако мине някой друг решител и вземе противно решение?

— Когато някой друг решител е решил нещо, трябва други четирима да са единодушни, за да анулират неговото решение. Такъв е обичаят.

— Но ако някой се откаже да се подчини на решението?

— Рядко се стига дотам. Това би означавало да се поеме много сериозен психологически и емоционален риск. Този, който отказва да се съобрази с решението на общността, може да е болен, луд или абсолютно сигурен в себе си. Ако е болен, тогава това е работа на помагачите-лекари или на мислителите.

— Кой ще определи, че е болен?

— А, това не е лесно. Другите болни, помагачите, чувствителните — всички, които могат реално да преценят състоянието му. В крайна сметка и той самият. Ако противно на всички останали е убеден, че има право, тогава трябва да поиска аудиенция при кралицата. Накрая, независимо дали е имал право, или е бил на погрешен път (което не е съществено), той може да се присъедини към някоя общност от пустинята и да размишлява три години или, ако предпочита, да търси неща, което е все същото Когато се завърне, ако проблемът още съществува, общността ще трябва да използува други форми. Такъв е обичаят.

— Училището…

— Няма училище.

— Образованието във Вариана не е ли задължително?

— Не. Както не е и интелигентността, физическата сила или ловкостта. Дори да не можеш и да свириш, пак никой няма да те упрекне!

— Колко неграмотни имате?

— Не знам, приятелю. Ние нямаме и статистика. Но мога да ви кажа, че аз лично не съм срещал човек над шестнайсет години, който да е неграмотен. Това не означава, че няма неграмотни, но те несъмнено се чувстват щастливи колкото другите, а може би и повече.

— Да се върнем на транспорта. Знам, че във Вариана той е изключително бавен.

— Ние искаме да е така.

— КОЙ го иска?

— Ние всички, общността, народът… Никое наземно превозно средство не надвишава петдесет километра в час. Напълно достатъчно е и в рамките на това, което наричаме човешки мащаб. Впрочем средната скорост на движение в нашите градове е чувствително по-висока от кои в индустриалните градове от миналия век.

— Но вие притежавате дирижабли, които летят поне два пъти по-бързо. При всички положения имате нужда от някакъв пътен и въздушен правилник.

— Правила — да. Но не и правилник.

— Закон за пътищата?

— Пътния закон за честта и приятелството.

— Кой следи за спазването му?

— Не бързаме и се обичаме един друг — това е цялата ни тайна. Така че нямаме нужда от жандарми. Но винаги в случай на нужда могат да се притекат помагачите и преданите. Съществуват и наказания, за които виновните обикновено сами настояват.

— Добре, да си представим, че по един или друг начин се сдобия с бърза кола и започна да всявам паника в някой от вашите градове. Какво ще стане тогава?

— Интересен пример, Гам. Неотдавна имахме подобен случай. Мъж от Натилондия — може би отчаян, че на четирийсет и пет години все още не се е променил — се сдобил с водородна кола, произведена в Г.Ю., и преминал през града като луд, какъвто и бил. Убил двама души.

— И тълпата го линчувала, нали? Незабавен народен съд. Чух за това.

— О, не сте чули добре. Общността и тълкувателите на закона поискали от мъжа да унищожи колата и да съживи убитите.

— Май пак не чух добре. Изглежда, нещо оглушавам. Да съживи мъртвите? Това прави ли се във Вариана?

— В действителност мисля, че още никой не е успял. Но това бе подходящ случай, за да се опита отново. Решителите решиха, че всеки убиец трябва да се занимава сериозно с този проблем поне шест месеца. Никой не успя. Правейки извод от неуспеха си, всички те пожелаха да се променят — нещо, което, разбира се, кралицата веднага заповяда.

— Не разбирам. Как кралицата може да заповяда промяната?

— Чрез способността си да се вживява кралицата се обръща към подсъзнанието на поданиците си. Словото й предизвиква шок, който води до събуждане. Да се промениш, означава да станеш. Кралицата заповядва на просителите и на виновните да станат това, което са наистина дълбоко в себе си. И подсъзнанието на мъжете и жените от Вариана чува този език. Знаете ли, приятелю, справяме се чудесно и без администрация.