Мишел Жори
Празникът на промяната (1)

Сол Вали от Натилондия за първи път влизаше в двореца на кралица Алтаире.

За първи път в живота си. Смееше се като дете. Чуден човек съм аз! Но това не бе извинение. Велики Огун! Все беше много зает, дребен зает човек, отрупан с работа, трескав, тичащ нагоре-надолу, погълнат от стотици дела и хиляди проекти. По природа, темперамент и призвание — търсач на неща. Събирач в пустинята, чистач, възвръщач, просяк, бирник, вербовчик — бе упражнявал и продължаваше при случай да упражнява всички дейности, присъщи за един добър търсач. Солидно призвание. Твърде солидно, в името на Алта! Защото може би тъкмо то му бе попречило да се промени, както е наложително да направи всеки жител на Ондия след трийсетгодишна възраст, ако, разбира се, е нормален. Сол скоро щеше да стане на четирийсет.

Четирийсет години без два дни, ако трябва да сме съвсем точни, и все още в кожата на Сол Вали, търсач на неща! Аз съм опозорен, да, опозорен… Три пъти ходи на празника на промяната, без да е убеден, че е нужно, защото не бе доловил никакви признаци: Силбоа, Абодокару и Садиал, — а се бе върнал в Натилондия все същият, непроменен. На четирийсет години… На четирийсет години съм и трябва да се измъкна! Четирийсет години без два дни, но това не е голяма разлика. Наистина. Може би тези два дни ще бъдат най-важните в живота ми. Дойде и моят ред. Да, трябва незабавно да се променя, иначе животът ми ще бъде по-лош от смъртта. Затова поисках аудиенция при кралицата. Имам право. А моята кралица може всичко! Е, ще видим… Не вярваше особено, но толкова много се нуждаеше от надежда!

— Сол Вали, улица Болонди, квартал Синьо слънце, Натилондия Юг — каза на чаровната пазачка, която го посрещна безмълвна. Но той изпитваше такава нужда да говори за себе си. После избухна в смях без никаква видима причина или може би защото момичето бе красиво в жълтата си полупрозрачна тога; защото щеше да види кралицата и чувстваше, че отново оживява. Готов за промяната. Наистина нямаше никакви признаци, но бе готов за ново призвание: ще бъде решител в Театриондия. В Натилондия, град на реда и действието, имаше твърде много решители. А пък в Театриондия, град на игрите, мечтите и удоволствията, те липсваха. Така или иначе щеше да служи на кралица Йемена. Ще казва: да, не, така е, искам го, реших. И когато Огун дойде, ще направят както аз съм решил!

Ако волята на кралицата е такава. И ако е във възможностите й… Помисли си: разбира се, че е във възможностите й, глупак, нехранимайко! И се почувства щастлив. Разгледа с доброжелателно възхищение голямата зала на кралския дворец — дълго помещение със слънчеви огледала, фонтани, килими, фрески, статуи на голи мъже и жени, пръснати около фонтаните и из галериите, осветено от многобройните световоди между сводовете. Сред блъсканицата на тълпата се виждаха предани на кралицата и дворцови пазачки. Нима всички тези хора искаха да видят Алтаире? Бяха ли поискали аудиенция? Велики Ава, ако тя днес приеме и половината от тоя народ, аз нямам никакъв шанс! Как една толкова търсена владетелка щеше да успее да отдаде цялото дължимо внимание на случая Сол Вали — човека, който не се променяше? Трябваше да се осведомя по-добре или може би да опитам по друг начин.

Учудващо лесно го пуснаха да влезе и сега се бе изгубил в навалицата. Изгубен и щастлив. Разсмя се. Търси кралицата, Сол! Ти си добър търсач, би трябвало да я откриеш преди всеки друг… Е да, не се чувстваш така добре както в пустинята Тилези или на голямото бунище в Нобана. Кралице, вече за нищо не ставам. Трябва да се променя, и то бързо! Ако можех да срещна някой помагач или помагачка, щях да го помоля… да ми помогне! Тази толкова остроумна шега го разсмя отново.

— Аз съм дворцова помагачка — каза русо момиче, облечено в синя мантия като във вълшебните приказки. — Изглеждаш объркан. Мога ли да ти помогна?

Ето това е хубавото на помагачите: винаги знаят кога имате нужда от тях и литват на помощ в момента, в който желанието се е зародило в дълбините на сърцето ви.

— Казвам се Сол Вали — отговори той весело. — Помолих за аудиенция, а изгубих пазачката, която ме водеше.

— Името ми е Белксан Азауад — каза младата жена. — Заниманието ми е да помагам на просителите на аудиенция.

Сол Вали я последва с глуповат смях. Нещата се нареждат. Ето това е чудесното в нашата чудесна Вариана — всичко винаги се урежда добре. Вярно е — помисли си със задоволство, — че и по природа съм си добър. Добави сериозно:

— Аз съм един беден търсач на неща и никога до днес не бях стъпвал в двореца. Белксан сви рамене.

— Беден! Не виждам в какво си по-беден от мен, от кралицата, от Алазимуна или от най-великия мъдрец на Юдерна. Ти си от Натилондия, следователно си богат колкото всеки друг. Ела да седнеш. Ще поговоря за теб. Много просители на аудиенция предпочитат да изчакат тегленето на жребий, но не мисля, че за теб, това ще бъде добре. Кралицата си има достатъчно грижи в този момент. Получиха се лоши вести от Сюджазан…

— Война? Белксан кимна.

— Втората армия на Торогун е напреднала повече от километър.

— Пустинята е голяма — каза Сол.

— Но не е безкрайна. За щастие генерал Алазимун подготвя мощна контраатака. Мисля, че кралицата ще се принуди да свика доброволци, за да изпрати подкрепления на юг.

Облак закри небето над града. Отворите на световодите рязко помръкнаха и престанаха да излъчват слънчевата светлина в подземната зала, където се възцари нежен сумрак.

Белксан хвана Сол за ръка и го поведе през тълпата. Минаха през група проповедници на Океанската дума, заобиколиха кръг жонгльори, отдръпнаха се от младежка трупа, която играеше някаква драма, срещнаха войници от армията на Алазимуна в униформа от пустинята. Пазачките сновяха с голи бедра между колоните, изпращаха целувки или заемаха важни повелителни пози. Колко народ има в двореца ти, о, кралице! Белксан поведе Сол към тъмно кътче, където голяма платнена птица автоматично размахваше криле пред отдушник и по този начин създаваше оазис от свеж въздух, явно неизвестен за останалите просители на аудиенция, които се блъскаха в средата на залата. Помагачката и търсачът спокойно седнаха на кадифените възглавнички. Бяха сами.

Белксан взе ръката на Сол.

— Щастлив ли си, приятелю? — попита го тя усмихната.

 

Командващият Боро Уругало стоеше изправен с лице към дюните, пъхнал ръце в джобовете на жабаружа си. Подобен на розовееща зора, свещеният тобоган на демона Огун се увиваше около залязващото слънце. Малко под хоризонта основата му докосваше огромния мираж, който Боро бе изградил за последен път между Обад Товей и авангарда на втора армия на Торогун. Торогун, чието име означаваше „демонът на земята“. Миражът бе красив: широк морски проток, населен с огромни хищни риби. Особено ефектен щеше да е през нощта, под студената светлика на пълнолунието. Сутринта мечтателите на Торогун несъмнено щяха да го унищожат, но Боро щеше да е вече на път за Натилондия. За него войната бе свършила. Може би завинаги напускаше армията на Алазимуна. Прибираше се у дома, в града си, преди да потегли за Силбоа, където постоянно се честваше голям празник на промяната. Признаците се проявяваха бързо. След няколко седмици мечтателят Боро щеше да отстъпи мястото си на бог знае кого. „Командващият“ Уругало, създателят на военни миражи, щеше да изчезне завинаги. А и той бе само мираж. Боро го знаеше. През първия сезон на живота си той бе велик знаещ. Изучаваше живота на Основателя Ослобо Маслорово. Знаеше цялата истина за обществото на Вариана и войната в Сюджазан. Командващ Боро Уругало, майор Джизана Аджмер, генерал Алазимун… Нямаше нито командващ, нито майор, нито генерал, защото нямаше война! Защото Торогун, демонът на земята, който от десетки години заплашваше южните граници на Вариана, бе всъщност най-възхитителното творение на Ослобо Маслорово. А Алазимунът бе носач на маска или играч на роля, дошъл от Театриондия, и щом настъпеше неговото време за промяна, щеше да бъде сменен може би от водач на игра или проповедник на слово от Натилондия… Още няколко дни Боро ще е мечтател, поет, певец на небето, създател на божествени миражи. Красивата Джизана Аджмер, която щеше да го смени в главния щаб на Обад Товей, бе изпратена от кралица Йемена мечтателка, косачка на маска и показвачка на знаци. Казваха, че е чувствено и гениално момиче. Като Йемена. Може би тя беше бъдещата Йемена на Театриондия.

Боро Уругало гледаше небето и пустинята, които като две насрещни огледала си препращаха бавно падащия здрач, обагрен в синьо и охра, сух, благоуханен и студен.

Орелът-риба връхлита върху ятата облаци. Настъпва часът на кучетата-демони. Тънък слой пясък се разстила над полето с мъртъвци. Дълга пукнатина се отваря над пурпурните светове на следвремието. От зенита падат парчета накълцан октопод. Здрачът е с вкус на морска сол край дюни. О, млъкни най-сетне, певецо на небето, земята те проклина и миражите ти умират!

Вечерният хлад се спускаше по склоновете, изложени на западния вятър. Боро потрепера в измисления си жабаруж. Но това бе последната му вечер в Сюджазан и не му се щеше да се затваря в някой подслон два часа преди тръгването. През всеки сезон нощите в пустинята бяха великолепни и ледени. Ще се променя за втори път — помисли си той. По рождение притежаваше вкус към познанието, към знанието заради самото него, ето защо бе станал студент, после историк, археолог, лингвист, етнолог — всичко това представляваше първият етап от живота му. Промяната бе освободила у него дремещата склонност към мечтата, към художественото и духовно творчество. Прогрес… Да, човек се променя, за да се развива. Знам, че не всички са съгласни с тази гледна точка. Но аз вярвам… Ако неговото собствено развитие продължи, какъв ще стане Боро Уругало следващия път? Помагач или може би селянин? След пет или десет години ще настъпи третата промяна. Третата, великата промяна, която твърде малко хора познават. Тя ще го отведе в тайния свят на Мара. Роден в Театриондия, под владичеството на Йемена, той бе живял в Натилондия, под владичеството на Алтаире, и сега се приготвяше за връщане в Театриондия — такъв бе законът. По-късно щеше да достигне Мара — рая на избраниците. Засмя се. Със сигурност не е рай. Едва един процент от мъжете и жените на Вариана достигаха до четвъртия сезон на живота — Мара далечната. Или кой знае — Мара близката. Но Боро вярваше в щастливата си звезда. Бе сигурен, че ще стигне до края.

Появи се сержант Зомбал в измачкан жабаруж, с пукната стъклена каска и миражна пушка в издължената си бяла ръка на пианист. Мечтател и музикант. Още един, който очакваше промяната, за да напусне пустинята.

— Добър вечер, господин командващ.

— О, стига — каза Боро, — няма вече командващ. След малко повече от час изчезвам. Посока Натилондия, след това Силбоа — празникът на промяната. За мен играта на война свърши.

— А аз все още играя — каза Зомбал. — Така че до последния момент ще си командващият Уругало.

Боро се усмихна със съмнение. Вярваше ли сержант Зомбал в истинността на войната, в съществуването на Торогун, в заплахата от южните номади, която неотменно тегнеше над Вариана? Той бе мечтател като повечето войници на Алазимуна и честно играеше ролята си в голямото мечтание на Торогун. Единствено главнокомандващият и няколко „офицери“ съзнателно приемаха истината. Но дълбоко в себе си те вярваха в Торогун… този Торогун, който бяха създали и който бе точно толкова нужен на Вариана, колкото двете й кралици и мъдреците от пустинята.

Сержант Зомбал запали лулата си и се загледа в свещения тобоган, който се издуваше и разпръскваше насред огромно пурпурновиолетово петно — морето на Боро, откъдето на равни интервали се показваха пипалата на гигантски октопод.

— Ще съжаляваме за твоите миражи, командире. И ти също в името на Йем!

Боро се усмихна и сложи братски ръка на рамото на сержанта.

— Благодаря, Зом. Ще си спомням за теб. И за всички останали!

— Дойдох да ти кажа, че Алазимунът желае да те види преди тръгването. Очаква те в запарая.

— Генералът ли? — каза Боро разсеяно. Извърна се със съжаление. Сержант Зомбал му подаде ръка.

— Желая ти лек път и промяна. Скоро и мен ме очаква същото. Надявам се, че ще се видим в новите си кожи.

 

Пратеникът на Мара се казваше Абдан Юру. Беше в напреднала възраст, почти старец, но съвсем изправен, силно мургав, с младежко лице и поглед, с много гладка и тъмна, почти черна кожа. Африкански тип — изключително фини черти, широка уста с плътни устни, извити над блестящо белите зъби. Бръчиците край очите, леко увисналата кожа на брадичката и врата, малко отпуснатите тяло и крайници, насеченият свирещ глас, който от време на време незабележимо прегракваше поради липса на въздух, издаваха възрастта му, физическото изтощение и отпечатъка на времето, което течеше дори и в уединението на пустинята.

Сия Тарас се бе присъединила към него в къщата на помагачите в квартала Пиер д’Орион. Къщата на помагачите служеше за кметство, съдебна палата и болница. Абдан и неговата посетителка бяха седнали един до друг на пейката в голяма стая, която световодите, чрез хитроумна игра на сенки и светлини, разделяха без никаква преграда на килийки, различни по форма и размери.

— Третата промяна е най-голямото приключение в живота. Сия — каза мъдрецът от Юдерна.

И Сия се усмихна, без да отговори. Най-голямото приключение в живота — тя го знаеше. Беше готова. Щеше да тръгне за Силбоя без надежда за връщане. Повече нямаше да види Театриондия, както и града-близнак — Натилондия. Такъв бе законът — или правилото, или обичаят, или… Така беше! Абдан Юру или някой друг щеше да я отведе до портите на Мара. Самият той нямаше да влезе в селището. Той бе просто мъдрец от пустинята, велик помагач от Юдерна, който често се срещаше с жителите на Мара и изпълняваше за тях важни поръчения, но не знаеше почти нищо за техния живот и свят.

Сия Тарас, която правеше маски и водеше игра, щеше да навлезе в четвъртия сезон — сезона на осъществяването. А бе само на тридесет и девет години, възрастта на кралица Йемена, както се говореше. На двайсет и една години претърпя първата си промяна и разбра, че съдбата й ще бъде изключителна. Въпреки всичко се чувстваше съвсем обикновена жена, все още твърде млада и жадна за всички плътски удоволствия. Далеч не бе изчерпала радостите на сегашното си призвание. И празникът — той може би завинаги щеше да я откъсне от всички, които обичаше — започна изведнъж да я плаши, а не да я привлича или въодушевява.

— Разкажи ми за признаците си — нежно подхвана Абдан.

Сия скри лице в ръцете си. Притиснатите към устата й длани приглушаваха гласа й. Сладостните признаци, мъчителните признаци. Усещането, че се подмладяваш, че се откъсваш. Надеждата и вината. Сия се чувстваше все по-отчуждена от децата си, Лизор и Джанин, и почти чужда на самата себе си. В същото време изпитваше някакъв нов прилив на чувственост и смътно отвращение от живота си. Паметта й се замъгляваше, но въпреки това си спомняше за детството така, сякаш го бе загубила вчера… Рязко отдръпна ръце. Лицето й бе разстроено, а в зелените й очи проблясваха безумни пламъчета… Абдан й отговори, че тя обича децата си и страда, че трябва да ги напусне, което е съвсем естествено. Сетне се изправи и я хвана за ръка. „Ела!“ Сия последва мъдреца от пустинята. „Да излезем.“ Поток светлина я докосна и оцвети в бледозелено дългия й син абуд. В съседната зала се разиграваше твърде буйна драма. Гръмки гласове, думи, откъслечни думи, думи, смехове проникваха от време на време през дървената преграда. Във Вариана театърът бе навред. Тук театърът бе нещо много повече, отколкото е бил някога за която и да е друга цивилизация.

Излязоха на улицата-коридор. Световодите хвърляха ярка светлина върху обраслите с мъх и зеленика стени, а целият таван представляваше едно огледало. По каменните стълбища растеше трева. Свеж ветрец, пропит с аромата на изтравниче, свиреше нежно в амбразурите, диплеше водата в басейните и освежаваше кожата на минувачите с миниатюрни капчици. При това се намираха три етажа под повърхността.

Стигнаха до малък парк с велосипедна площадка за децата и дансинг за възрастните. По маслиновите дръвчета подскачаха малки птички. В миниатюрно езерце цапаха патици… Сия се приближи до огледалото, окачено за улеснение при размяната на дрехи над едно магазинче. Огледа се внимателно, прехапа пребледнелите си устни и леко потърка клепачи. В черните коси, които се спускаха като водопад от двете страни над високото чело, разкривайки само белотата на заоблените скули, се криеха няколко сиви нишки. На Абдан му се стори, че чертите й отчасти бяха придобили някаква непозната мекота. Може би успокоение или примирение? Усмивката напираше около устата и край очите й, но тя все още я сдържаше. А Абдан Юру я гледаше разнежено.

— Третата промяна е много по-дълбока от предните две — каза той. — Ще претърпиш окончателно изменение и дори децата ти едва ще те познаят, ако можеш да ги откриеш, когато напуснеш Силбоа.

— Но Още е много рано. Не съм готова за Мара!

— Човек никога не е напълно готов за живота… и за смъртта.

— Третата промяна като смъртта ли е?

— Не, тя е като живота.

Съвсем младо мургаво девойче с шоколадов тен се приближи до Сия, опря рамо о нейното, обгърна талията й с една ръка, сетне застана плътно срещу нея. Сия се усмихна, без да помръдне.

— Мисля, че горе-долу сме на един ръст — каза младото момиче. — Искаш ли да си разменим дрехите?

— Всички?

— О, да, всички!

Абдан Юру запали лулата си, докато двете жени се събличаха. Доста деца се събраха да ги наблюдават. Сия малко кокетничеше. Гордееше се много с телосложението си, благодарение на което можеше да разменя дрехите си с млади момичета. Не след дълго бе облечена в кафява туника и жълто пае. Между впрочем това облекло й отиваше много. Със замислен вид Абдан похвали гърдите и бедрата й.

— Абдан — отговори тя, — аз не съм стара. Бих искала все още да се любя, когато заживея в Мара!

Мъдрецът от Юдерна се засмя високо, малко присмехулно.

— И се страхуваш, че ще ти попречат ли?

— Не знам. Страхувам се, че след това няма да имам вече желание!

— Е, тогава мога да те успокоя — ще имаш страшно голямо желание!

— Значи Мара не е нещо като манастир?

— Маранците, които познавам, нямат вид на монаси, нито на монахини.

— Но те са стари!

— Така е. Ти вероятно ще бъдеш от най-младите. Но някои от тях нямат и петдесет години.,

— Задушавам се — каза Сия. — Цялата съм в пот…

— Това е признак за промяната. Не ми изглежда да е чак толкова топло. Нека влезем в магазинчето.

Абдан бутна една вратичка от плетен бамбук и те се озоваха в просторна стая, чиито стени бяха покрити с разноцветни тапети, а на пода имаше дебел килим. Високо голо момиче обясняваше устройството на тялото си пред две малки момчета, които бяха събули своите пае. Щръкналите им членове свидетелстваха за интереса, с който следяха урока. Абдан и Сия седнаха в един ъгъл. Сия свали нагръдната си превръзка, която доста притискаше пищния й бюст. Абдан сключи мургавите си ръце около коленете.

— Човек не може да откаже промяната, скъпа Сия. Както едно дете не може да откаже да се роди. Веднъж в Юдерна срещнах отшелник, който на петдесет и осем години се променяше за първи път. Той олицетворяваше най-чистото, най-съвършеното щастие. И си помисли за всички, които ти завиждат. Ако третата промяна се извърши на шейсет години, човек може да се страхува да не би да е твърде късно. Маранците казват, че никога не е твърде късно да се осъществиш, но на мен не ми се вярва… Ти нямаш още четирийсет години, Сия. Пред себе си имаш бъдеще и ще достигнеш до онова висше състояние на човечеството, което мъдреците от хилядолетия насам напразно са се мъчели да постигнат. Великото творение. Мутацията…

— Точно от това се страхувам, Абдан. Не съм узряла за мъдростта. Винаги съм била крайно чувствена и нищо не ми подсказва, че ще стана по-улегнала. Напротив — сега съм по-неспокойна, отколкото по време на втората ми промяна. В състояние на постоянна възбуда съм. Имам желание…

Абдан улови младата жена за ръка и я отведе в средата на стаята. След това я накара да се обърне към него и да го погледне в очите:

— Ако не вярваш на мен, трябва да вярваш на жената, в която ще се превърнеш след няколко дни или седмици. Жена, която ще има властта да разреши всички свои проблеми и дори тези на другите.

— Благодаря ти, че ме окуражаваш, Абдан — каза Сия. — Толкова съм тъжна…

 

— Надявам се, че си щастлив — каза Белксан на Сол Вали. — Ние, мъжете и жените на Вариана, сме създадени за щастие. Нашата страна е страна на щастието. Щастие чрез осъществяване на всеки в свободата. Тук над нас бдят кралиците. И помагачите играят своята скромна роля.

— Не се занимавам с политика — призна Сол. — Но не съм толкова щастлив, колкото бих могъл да бъда. Вече четирийсет години съм в същата кожа и искам да се променя!

— Разбира се — каза младата помагачка. — Всеки има право на промяна. Това е основното правило на нашия живот.

Сол прокара мазолеста, покрита с кафеникави петънца ръка, по твърдите си, вече прошарени коси и вдигайки очи към небето, попита наивно и настойчиво:

— Защо не и аз?

Белксан прехапа сочните си устни.

— Защо не и ти? — повтори тя.

— Аз съм непълноценен, непълноценен! — изстена той.

— Съветва ли се с помагач лекар?

— При… Всички помагачи не са ли лекари?

— Не, съвсем не. Аз например нищо не разбирам от медицина.

Сол си събу едната обувка и сякаш потъна в съзерцание на пръстите на краката си.

— Тялото е здраво, но главата е увредена — каза той. — Бях при много помагачи и всички те ми казаха, че нещо в главата ми не е наред. А един от тях ми каза, че единствено кралицата можела да ме излекува. Тогава поисках аудиенция. Това беше Обад Насо, мъдрец от Юдерна. Според него кралицата можела почти всичко. Достатъчно било да вярваш много силно в нея. А аз, честно казано, не съм особено вярващ. Но нищо не ми струва да опитам. Заклех се, че ще опитам.

Белксан кимна с глава

— Аз ще ти помогна, Сол. Обещавам ти, че ще видиш кралицата. Може би не още днес, но в най-скоро време. Мъдреците от Юдерна са във връзка с маранците и познават по-добре от когото и да било историята и философията на Вариана. Може да им имаш доверие. Точно сега в двореца се намира един, Ханг Ковалдес, който е от най-ярките мислители. Ще те заведа при него. Сигурна съм, че ще ти помогне… Кажи ми, Сол, имаш ли жена и деца?

Сол наведе глава и започна нервно да опипва възглавничката, на която бе седнал.

— Имам син, наречен Оро, който трябва да е на петнайсет години, но не съм го виждал от много отдавна. Майка му се промени преди няколко години. Предполагам, че го е отвела в Театриондия. Той бе твърде млад. Сега съм съвсем сам, но това не ми пречи. Аз съм добър търсач на неща и постоянно съм зает.

— Всъщност може би точно това е проблемът ти — твърде много работиш.

Сол зяпна от учудване. Очите, челото, заостреният му обучен нос се сбръчкаха.

— Как така?

— Не знам, Сол. Работата, нещата… това не е животът. Ако прекалено мислиш за работата си, често забравяш да живееш. Мисля, че за известно време трябва да зарежеш нещата.

— Ако се променя, обещавам ти, че ще ги зарежа завинаги. Иска ми се да стана решител.

— Възможно е. Но не винаги може да се избере същността на промяната. Тя е записана в теб. Може би е записано, че ще станеш решител.

— Или — изсмя се язвително Сол — в скапаната ми тиква е записано, че никога няма да се променя!

— Не бъди песимист.

— Опитвам си късмета все пак.

Белксан се изтегна на възглавницата. Сол я изгледа с раздразнение. Предпочиташе веднага да го отведе при мъдреца Ханг. Имаше чувството, че си губи времето. Белксан бе притворила очи. Високо вдигнатата далма откриваше загорелите й бедра. Сол се усмихна одобрително.

— Сам си — каза младата жена, — но все пак от време на време се любиш, нали? Сол въздъхна дълбоко.

— Обикновено не се харесвам много на жените — призна той. — Някои се любят с мен срещу камъни от Тилези. Или за пера. Или за каквото и да е: за неща… Когато ми се прииска жена и съм сам, помолвам някоя помагачка.

— В това няма нищо срамно — каза Белксан. — Аз харесвам ли ти?

Тя развърза отгоре своята далма и откри две златисти полукълба с плътни розови връхчета. Сол облиза устни и преглътна нервно.

— Твърде си хубава за мен.

— Глупчо. Ти от Вариана ли си или не? Прегърна го с една ръка през врата и зарови пръсти в косите му.

— Искаш ли да прекараш една цяла нощ с мен, Сол Вали?